Archive for the tag 'катерене'

окт. 24 2013

Приказката Мароко (1): Към връх Тубкал

Днес започваме едно пътуване из Мароко – като за начало ще се качим на Атласките планини. Наш водач ще бъде Ирина. Приятно четене: Приказката Мароко снежен Тубкал с дъх на Сахара част първа Към връх Тубкал 2-11.06.2011г. Помня деня, в който разглеждах албум със снимки със заглавие “Мароко – Атласки планини и Сахара”. Толкова силно […]

2 коментара

ян. 31 2013

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Я, да си направим една разходка до Гърция. Кристина ще ни води леко и забавно до интересно местенце в Гърция. Всъщност, за да не останете разочаровани: тя ще кара джипа 🙂 И ще си живее живота 🙂
Да видим ние какво прави жена, оставена сама с джип и палатка 😉

Приятно четене:

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Закъснял пътепис за ходенето ни в Гърция

То си минаха десетина дни, откакто ходихме до Гърция, така че за радоста на читателите може да пропусна някой и друг детайл, но ще дам всичко от себе си да се напъна и да си спомня важните моменти на това пътуване.

Ден първи

Поредната неделя, в която в малоумно ранен час се налага да станеш и да отидеш някъде на г*за на географията. Нормалните хора през това време си спят до десет, после ходят на мол и си правят спортен полуден, щъкайки по магазините и заведенията за бързо хранене като малки мравчици.. Както е известно, ние обаче нормални не сме, хора – тоже. По тази причина аз сравнително безропотно станах към седем, когато Коце каза, че идват да ме вземат с колата.

План-програмата включваше ходене в Гърция – Коце и Светльо да се борят с най-големия каньон на южната ни съседка.. аз нямах толкова с какво да се боря, освен придобитата си неприязън към гърците, но отидох все пак – на принципа „да ми види седалището път“. Въпреки, че ми се обадиха половин час по-късно от предвиденото, като станах, имах чувството, че ченето ми ще се разчекне от прозявки. Запреплитах крака да си събера продоволствията и да нарамвам раницата, целунах Ина, която спеше сладко като малък пъстър пор, и се гмурнах в софийското утро.

Разбира се, указанията къде да ме чакат с колата бяха безцеремонно пренебрегнати, така че ми се лонгурках из квартал Лозенец известно време. Странно е как нямам нищо против (добре де, нямам много против) да бъхтам часове наред с тежка раница по баир, но когато трябва да помъкна същата тази раница дори за триста метра из София, изведнъж започвам да киселея. Все пак не го приех лично, а и се поразсъних.

Заварих спътниците си въоръжени с карта на Гърция и пирожки. След като оставиха достатъчно мазни отпечатъци по картографираните елински земи се натоварихме във всъдехода (Мицубиши Pajero, за испаноговорящите Montero) и се емнахме по пътя.

Когато стигнахме Перник ни се наложи да се повъртим като обрани евреи из района, заради строежа на новата магистрала. Някой ден, когато бъде завършена, тя ще свърже двата панелни колоса на Софийския регион – Перник* и Люлин – едно несъмнено добро дело, с цел културен и интелектуален обмен. Поцъкахме с език над това чудо на пътното строителство и прелетяхме през Перник като през малката гара, която е.

Пътуването до границата не предложи някакви изумителни случки, нито самото минаване в чужди земи. За сметка на това, в близост до границата локаторите ми засякоха джипът на Пещерният спасителен отряд, около който обикаляха няколко легендарни личности – Пелтек, Трънката, Гогата и самият Петър Берон. В последвалият разговор за пореден път установих един от плюсовете на женския пол – чаровната усмивка замества нуждата от дейно участие в диалога и капацитет по някои теми. Аз се поусмихвах пет минути, „всичконайдобро“-сахме се и се натоварихме всеки по своя джип. Пътьом установихме, че наровете все още не са узряли за ядене.

Следващите няколко часа прекарахме в път през район, в който пейзажът не се отличава драстично от нашенския. Няколко неща си струва да се отбележат, все пак:- По магистралата има табелки „Полиция, камери, т.н.“. Надписът изглежда ето така: έλεγχος. На мен подозрително ми заприлича на „елеухос“, което автоматично преименува гръцките полицаи на „елеушев“ или „елински ушати“. Всъщност май се чете „еленчос“ и означава „контрол“, но аз няма да оставя на досадни лингвистични детайли да ми развалят насладата от каламбура.-

Броят на прегазените животни намалява с отдалечаването от българската граница. Вариантите са три:

  1. гръцките животни са по-предпазливи и умни;
  2. шофьорите в Гърция внимават повече;
  3. магистралите се чистят по-често.

Първите два варианта отпадат като нелогични.

На пътя, също така:

–          няма много дупки;

–          има цветя между двете платна на магистралата;

–          има и малки симпатични будки, които успяват ловко да ти измъкнат двайсетина евро от джоба и да го нарекат „такса път“. Аз го наричам пладнешки обир.

На места, когато вляво се мяркаше морето, аз изпадах в зле прикрита еуфория. Гледката е особено чудесна в района на Олимп – в това отношение трябва да призная, че гърците са по-близко до една моя отдавнашна мечта. Винаги ме е блазнела идеята за ски-курорт, където караш цял ден, а после отиваш на плаж. Не им се е получило напълно, но все пак стрелят близко до целта, като слагат планината в удобна близост до морския бряг.

Също така ми направи впечатление, че на хората там очевидно им е забранено да излизат навън в Неделя. Когато минавахме през някое населено място си личеше, че има условия за живот, но не и хора, които да ги ползват. В Ламия – последният голям град, през който минахме – все пак намерихме оцелели, както и един супермаркет, от който се снабдихме с пилешки крилца и пъпеш. В този момент аз отбелязах, че нося неизпечени кюфтета.

След като излязохме от Ламия трябваше да намерим крайната и начална точка на

Каньона

 Търсенето започна с противоречиви резултати – почти веднага успяхме да хванем грешна отбивка, но пък там намерихме една зряла круша, която безжалостно обрулихме. Както си седяхме, изядохме по една круша и пак поехме да търсим правилния път.

Горгопотамос 351 00, Гърция

Не след дълго намерихме нужното място – след минаване на

село Гьоргопотамос

 и кандилкане по серпентини, се отклонихме от главния път и след кратък off-road попаднахме на края на каньона.

Посрещнаха ни две констенурки от класически сухоземен тип, само дето бяха изключително големи, и имаха нещо като спойлери на черупките. Снимахме ги, докато те ни съскаха сърдито и слязохме до края на пътеката.

Там заварихме малко райско кътче с бистра рекичка, кристални вирове и краят на каньона, който изглеждаше обещаващо прекрасен. Аз леко завидях на младежите за приключението, което им предстои, но те ме успокоиха, че цял ден ще си пека трътката край вировете. Със Светльо дори направихме проба на температурата на водата. Аз намерих един клон непосредствено над водата, който ми позволи да се натопя няколко пъти като кесия с билки в чаена чаша.

Освежени и изпълнени с оптимизъм заминахме да търсим началото на каньона. Тук беше моментът, в който ми повериха кормилото на джипа, с цел да свикна да го карам, за да мога на следващият ден да го транспортирам от точка Алфа до точка Омега, докато двамата юнаци преодоляват каньона по вода.

Тук започна истинската епопея на пътуването ни – прекарахме около четири часа в търсене на горната начална точка на каньона. Логистиката ни куцаше, защото се координирахме по поетичното описание от някакъв пътеводител. Разстоянието, което трябваше да изминем не беше повече от петдесет километра, но на три(десет) пъти се наложи да връщаме джипа от разни задънени пътечки. В описанието пишеше, че търсим „красиво място за лагеруване, до черквата на местност Агио Пневма, близо до няколко колиби“. Е, намерихме колибите и дори каравана, но тъй като вече се беше стъмнило не успяхме да открием черквата. Това обърка напълно по-нататъшните ни планове, защото изведнъж в тъмното започна да има прекалено малко ориентири и прекалено много дървета и разклонения на главния път – който и да беше той.

Накрая успяхме да се завъртим пълен кръг на местността и дори да намерим необозначен на картата път. Аз заплаших, че ще сляза до града, ще си купя пушка и ще избия картографите. Независимо от очевидното ни отчаяние, Константин беше устремен като кръстоносец и решен да намери тази митична черква, въпреки вялите протести на Светльо и моята умора. Накрая се примири, че е по-добре да лагеруваме и да се осланяме на мъдростта на утрото.

Близо до колибите и караваната имаше една от онези крайпътни макетчета на истински черкви, които гърците намират за тъй шикозни. Технически погледнато, обясних аз, и това е църква. В крайна сметка, знам ли ги какви точно ориентири ползват по чужбината. За мое щастие, обяснението ми мина между капките и не се наложи да виждам за трети път укорителния поглед на една горска „ушата“ сова, която ни наблюдаваше със зле прикрито неодобрение, докато трамбовахме по пътеките.

Захванахме се да разпъваме стана, а аз мимоходом споменах, че нося кюфтета. Местността явно се ползва често от местните ловджии, защото беше напълно оборудвана с маса, навес, барака, препарат за миене на съдове и куче. Ние се разпънахме господарски и започнахме делово да приготвяме вечеря и постеля. Кулминацията беше прибирането на месото от жарта, след което аз подадох своята паничка с кайма на Коце, който, очевидно изненадан, каза:

– А, ама ти носиш кюфтета!

Остатъкът от денонощието не ни предложи други изненади и след кроткото похапване всеки се довлачи до постелята си и заспа като пън.

Ден втори

Събудих се от възмутения глас на Светльо, който коментираше нещо.. с изненада. Оказа се, че черквата, която се убихме да търсим предната нощ, е била на едно баирче малко по-нагоре, прикрита в булото на нощта по-добре от афро-американец в гето на Ню Йорк. Това ни обнадежди, че все пак сме на правилното място и след като посъбрахме лагера потеглихме да дирим каньона. Почти без усилия намерихме реката, от която беше началната точка на каньонинга.

Светльо и Коце почнаха да се опаковат в неопрените си – аз седнах да наблюдавам този сеир, защото когато някой облича неопрен, изглежда сякаш нахлузва два пъти по-малка кожа. След като се натъкмиха им щракнах една снимка на изпроводяк. Аз нямах фотоапарат, пък те имаха два, та затова сега има двойно снимки на каньон и един прост разказ за цялата останала Гърция.

Аз походих с тях, помахах и се надявах всичко да мина добре.. После се обърнах и нападнах най-близкия къпинак с настървение. Оттук нататък разполагах с поне дванадесет часа за губене и джип, пълен с багаж. Успях да задвижа mp3-ката и колата и изпаднах в пълен приключенски екстаз. Без да има нещо съществено за гледане или някакви предизвикателства, просто се насладих на усещането да си жена, която самичка си щъка с голям джип из планинска местност. Много хора, особено някои по-възрастни такива, ще цъкат неодобрително, но то си е поредният адреналин.

И така, подкарах наобратно по пътя, като реших първо да спра в

черквата на Агио Пневма,

 която си стана легендарно място. Всъщност я надценявам като й казвам черква, защото всъщност беше четвъртита постройка три на четири метра. Все пак, колкото и да беше малка, беше сравнително поддържана – олтарче, свещи, масла, тамян, икони. Не можеше да не ми направи впечатление и кутийката с помощи, в която си имаше прилично количество недокоснати пари. Вярно, че мястото очевидно беше изключително рядко посещавано, но е приятно като видиш, че хората могат и да не взимат всички пари и желязо, които видят. Аз запалих свещичка, не толкова с религиозна умисъл, ами така, за добрата традиция.

Когато свърших с пилигримството, щастливо отидох към джипа и още по-щастливо го подкарах по черния път надолу.

Слязох до едно горско кътче,

което си бях заплюла от предния ден – с пейки и масички, чешма, люлки и стари и красиви чинари. След като прострях палатката да съхне, го ударих на мързел, четене на книга и лека закуска. За разлика от предния мрачен ден, в този се прокрадваше малко слънчева светлина, която допълнително разнежи положението.

В един момент реших, че може малко да разнообразя и започнах да облазвам дърветата. Въпреки, че изглеждаха удобни, се оказаха удивително непригодни за катерене.

Изпълнена с решимост, мярнах някакви скали наблизо и реших да си го изкарам на тях. Оказа се, че те всъщност се качват доста нагоре по хълма и стават малко по-стръмни. Аз нещо се амбицирах и започнах да се издигам настоятелно („Само още ей до онази тераска..“).

В крайна сметка, стигнах до една площадка, от която за пръв път се откри изглед към тази част на Гърция, която оставихме под себе си. Между гънките на възвишението се разливаше предморската долина – отначало скромно, а после пищно се разстилаше до морския бряг. Самото море се белееше близо до хоризонта и подмамваше моето жадно око. Не ми се беше случвало да видя

това море и ме изненада леко.

Навикът на черноморското око е да вижда бряг и вода от край до край, докато в Гърция морето крие в себе си острови, брегове, полуострови и прочие пейзаж, което много начупва хоризонта.

Улисана в такива мисли се бях изпружила на скалата и явно си въобразявах, че съм като гръцката версия на бразилския Исус. След като постоях се сурнах по обратния път надолу и припалих джипа, за да сляза на ‘по-долно ниво’.

Стигнах до селото Дио Вуна-или-нещо-такова

 и постоях още малко, загледана в далечния морски бряг. Горе долу по това време в мен започна да се заражда коварната идея да отвлека джипа и да го заведа на море. На няколко пъти по пътя се спирах, разглеждах карти, смятах бензин, километри и като цяло – затъвах в чудене.

Накрая предпазливостта и, може би, мозъка надделяха и реших, че не е уместно да карам в чужбина чужда кола без да съм много наясно къде са й документите. За да се утеша, реших просто да се повъртя по серпентините, с плахата надежда, че може пак да се натъкна на крушовото дърво, което да полазя като майски бръмбар. Вместо това слязох до самия

Георгопотамос,

 където отбих още на първия завой. Там местните са превърнали една голяма канара в нещо като гигантски алпинеум, с включена фонтанна система.

Цялата забележителност всъщност е приятно място за разхлаждане и почивка, а аз го оцених още повече, защото докато го обикалях случайно срещнах една смокиня. На мен този плод доста ми харесва, може би щото е по-недостъпен в България и след по-малко от двадесет минути вече бях с лилави пръсти от плюскане, а най-вероятно и уста. Самите смокини бяха толкова узрели, че изглеждаха като натежали кожени торбички.. или като нещо друго, подобно. Имаше толкова много, че дори успях да набера допълнително за момчетата, за да ги зарадвам с местен деликатес след дългото мокрене.

Освен смокинята, друга забележителност в района беше един железопътен масивен мост, който явно наистина е известен, щото сега гледам в Google e пълно с негови снимки. Мост като мост – впечатляващ е, но ние впечатляващи постройки не ядем.

С такива умозаключения, подкарах колата обратно нагоре, че времето беше започнало да напредва. Стигнах до края на каньона и започнах да се приготвям за лагеруване.

Като все още млад къмпингар аз приех задълженията си с въодушевление и ентусиазирано опъвах палатки, подреждах багажник, направих огнище и събрах дърва за огън.

Докато се ангажирах с тези задачи, един стършел напористо обикаляше около мен и се опитваше да ме стресне. Аз се правех на много хладнокръвна, но всъщност бая потърчах около джипа, докато накрая не се въоръжих с лопата и при една от засилките му към мен го изпратих в храстите като истински бейзболист. С чувство за добре свършена работа метнах бирата на гръб и отидох да изстудявам себе си и нея в реката.

С усилия на волята и стискане на зъби се метнах и се поплациках в хладната вода. Тъй като все още съм нормален човек и притежавам рецептори за студ се изкатерих на брега сравнително бързо и се увих в кърпи и дрехи, под които се накокошиних като сова.

Запраших обратно към лагера, за да започна да правя салата по светло. Всеки готвач – ако ще и само на пържени яйца – знае за традицията този, който готви, да се нахрани преди да стане готово яденето. Аз поне клъввам оттук-оттам, пробвам туй-онуй.. и накрая се наяждам преди да си сипя в чинията. Така се оказах с няколко пълни чинии, студена бира, смокини за десерт.. и никой, който да се възползва от тези благини.

Когато минаха обявените дванайсет часа храбро си помислих, че ще си дойдат, когато си дойдат, пък аз няма да изпадам в кокоша паника. Трезво реших да прогоня евентуалните притеснения и успях да си запаля огън. Да си призная, досега винаги се е случвало някой друг да пали огън наоколо и това беше първото си мое огнище, което определено ме настрои много Прометейски към него. Всъщност толкова се отпуснах, че накрая позаспах, докато се топлех до пламъците.

Когато се събудих към един през нощта изобщо нямаше признаци Коце и Светльо да са се появявали. За да не се тормозя излишно се прибрах в палатката. Паркингът беше до едно оградено пространство с малки акациеви дръвчета. Защо беше с ограда – не знам – но разбира се я прекрачих, за да опъна палатките вътре в ограденото.

Докато си лежах в тъмното си мислех как уж постоянно изискваме свобода, пък все гледаме да сложим някакви огради извън и вътре в себе си. Успокоявах се (напразно), че в случая става въпрос за собствената ми сигурност.. знае ли човек откъде ще изкочи някоя мечка, глиган или ловец по тези чужди земи. Все пак се чувствах по-закътано зад ограда и в палатка, омотана в спалния чувал и скоро заспах пак.

По законите на Мърфи, в момента, в който се примирих, че ще заваря сутринта сама, бях събудена от мъжко боботене, подвиквания и паукания. Излязох от палатката, наметната с одеалце, за да видя прибирането на двамата най-мокри мъже на света. Видимо не изглеждаха толкова наквасени, но поведението им издаваше, че се чувстват като сюнгери и имат нужда от изцеждане. Светльо всъщност се разхождаше с фанатичен блясък насам-натам, нетипично изпълнен с енергия в толкова късен час. Коце изглеждаше по-унил, но скоро след като хапна и се стопли на огън живна. Очевидно минаването на каньона беше минало успешно, а и много приятно, защото въпреки умората си, личеше задоволството. Лично аз бях щастлива, че всичко е минало добре, както и се заразих много от ентусиазма им. След хапването, биричката и откъслечни разкази и снимки легнахме по палатките с чувството за един добре изживян ден.

Ден трети

Този ден си беше чиста надпревара с времето. Без много да се мотаем станахме да закусим и да съберем лагера, а после делово потеглихме обратно към къщи. Тъй като вече бяхме минали по пътя – неведнъж – почти не ни се наложи да се лутаме и поехме по магистралата рано-рано. Моята въжделена мечта да спрем на морето беше изпълнена на един

малък непретенциозен гръцки плаж

 За мое щастие се разминах с известни гръцки морски таралежи, но успях да бъда изненадана от солеността на морето. На влизане от брега, безрасъдно се метнах с главата напред и бързо-бързо излязох, плюейки и кашляйки. Честно, във водата има толкова сол, че направо не можеш да гледаш, докато плуваш. Или пък можеш да си сготвиш яхния, докато плуваш..

Все пак водата беше много чиста и аз се отпуснах да й се наслаждавам с кеф. Успях дори да науча някои нови неща – че шалтетата могат да плуват доста добре и да те носят като дюшек и че не винаги, когато ядеш миди ще .. хм, ти се разтрои коремът.

За да утоли поне малко вълчия ни глад, Коце посъбра малко миди от една скала и ги свари. Водата, както вече казах, нямаше нужда от допълнително посоляване, така че се получи приятно хапване. Прекалено бях улисана да чегъртам мидите, за да се замисля, че черната мида, на която така уверено викаме „черноморска“ се плоди като луда и в Гърция. Големи сме националисти, ех..

И тъй, наложи се скоро пак да потегляме и да останем със сол, полепена по целите тела за спомен по пътя. Вероятно колата миришеше на китоловен кораб, но на нас си ни харесваше. Нататък из пътя кротко се редувахме да спим и да шофираме, като истински ценители на женската хубост (еле па я) обсъждахме каките по пропусквателните пунктове и си приказвахме за живота, хората и секса.

И те така, в шеги и закачки си мина пътя, а аз за пореден път се курдисах директно на работа с все раница и морска сол по тялото. Как издържах до шест сутринта там беше една друга история, която обаче не помрачи по никакъв начин чудесната ми почивка. Друг път пак 🙂 .

* Перник, в голямата си част, е проектиран от Коце и поради това е устойчив на земетресение, вулкан, цунами и дъжд от жаби. Също така Ина е родом от този район. Това са двете хубави неща, които мога да кажа за това място.

 

Автор: Кристина Домозетова

 

Други разкази свързани с Континенална Гърция – на картата:

КЛИКАЙТЕ ВЪРХУ ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

5 коментара

Ное. 24 2011

Пътуване в Румъния – масивът Чукаш

Отдавана не бяхме ходили на балкан. Днес ще се качим до една от най-красивите части на Карпатите – масивът Чукаш.

Приятно четене:

Пътуване в Румъния – масивът Чукаш, Карпатите

Отдавна планирах това ходене. Бях мернал изветрените скали от колата още при първото си пътуване до Брашов, а от картата видах, че има концентрация на върхове на доста малка площ. Това е

масивът Чукаш – една от красивите части на Карпатите,

макар и далеч не най-високата. Освен всичко друго е дал името на Мйеркуря Чук – административния център на населения с унгарци окръг Харгита, а оттам – и на известната румънска бира “Чук”.

Miercurea-Ciuc, Romania

 

Нямам наблюдения върху качеството на бирата, но планината си струва. Билото е с надморска височина между 1400 и 2000 м, но, бидейки доста по на север от България (около 250 км по меридиана), всъщност изглежда като главното старопланинско било. С две съществени разлики:

  • Първо, основната скала не е гранит, а конгломерат. Прилича по-скоро на карстовия северозападен дял на Балкана, а не на гранитния Централен Балкан.
  • Второ – гората не е чисто букова, а смесена със смърч и лиственица, макар букът да преобладава.

Като тръгнах, открих и още две разлики, които определено не са в плюс на румънската планина – понеже не е защитена местност, по билото на Чукаш пасат хиляди овце, а заедно с тях вървят изпражненията, овчарите и прахолякът от утъпканите пътеки във всички посоки. Освен това, както и в другите части на Карпатите, човешкото и в частност румънското присъствие, личи ясно по пръснатите практически навсякъде найлонови торбички, обелки от салам, опаковки от вафли и пластмасови бутилки. Тъжната констатация, че румънецът дори и планинар си остава румънец се потвърди и тук – на 1850 м височина, на билен разклон намерих такова количество отпадъци, че бе достойно за селско сметище. А до това място “обикновен” турист просто не стига. Интересна новост за мен се оказва и “балирането” – част от боклуците се събират старателно в торбички, които обаче не се закачат на раниците, както в цивилизованите страни, а се оставят да красят гори и поляни. Както и да е, отдавна намерих душевно спокойствие в отношението си към местното население чрез презрението. Само жалко за природата…
Понеже и този път се наложи да тръгна сам, дълго мъдрих по картата кръгов маршрут, който на всичко отгоре да ми осигурява място за паркиране и да може да се измине за един ден. В крайна сметка реших да оставя колата в долината Берии, да изляза от нея по немаркирана пътека право на север на билото Барточа, от там да изкача връх Чукаш (1954 м н.в.), след което “да завъртя” траверса в южна и обратно в западна посока, като финалното слизане в долината е по маркирана пътека. Така си гарантирам прибиране без търсене на пътя, дори ако се забавя някъде по трасето и се смрачи. Има и авариен вариант – напускане на траверса по средата с бързо смъкване в долината Берии и оттам – към колата. Както се оказа, сметките бяха леко криви, но не фатално.
Естествено, при еднодневен преход няма да помъкна ядене като за софра – запасих се с порядъчно количество сладки неща, ядки и плодове. За да не повторя грешката от миналата година на Молдовяну предвидих дори не два, а три литра вода. Гаранция, че по карстовото било няма.
Остана да избегна задръстванията, които в Румъния се случват и на междуградските пътища. За целта проверих разписанието на влака от Плоещ за Мънечу, чиято линия шосето пресича четири (!) пъти в продължение на по-малко от 15 км. Идеята беше да мина преди влака на отиване и след него на връщане, понеже от опит знам, че дори една бариера може да предизвика километрична колона, а какво остава ако “отнесеш” и четирите. Петнайсетминутно закъснение

на тръгване от Букурещ

обаче провали цялата операция. На източната дъга на околовръстното на Плоещ застигнах колона автобуси с полицейски ескорт, което провали опитите за наваксване. Така на първия прелез пристигнах заедно с влака. Пред мен обаче вече имаше десетина автомобила – достатъчно, за да си прегледам вестника… Въпреки това спокойно продължавам нагоре, разчитайки, че ще набера преднина по дългите прави участъци преди и след град Валении де мунте, а в града средната ми скорост все пак ще е по-голяма от тази на влака, който има няколкоминутен престой на гарата. Да, ама не – и на втория прелез ме “хваща” бариерата, поради което започвам леко да се изнервям. Все пак използвам времето, за да се преобуя с иначе неудобните за шофиране туристически обувки. Настъпвам по-здраво, но пътят не позволява – жп линията има висок мост над някаква пиклива рекичка, а шосето слиза чинно до дъното на долината и се изкачва обратно. Наклони, съчетани със завои – никакъв шанс. Макар да съм първи на третата бариера, пак трябва да чакам. Хапвам едно “Корни”, защото от закуската е минало доста време, а и за ходенето ще трябва повечко енергия. Решавам, че е крайно време да изпреваря селския влак и карам с неприлично висока скорост през селото. Да, ама не – имам чувството, че третата и четвъртата бариера ги спускат едновременно, макар да са отдалечени на поне два километра. Този път уплътнявам времето със запасяване с вода от един много дълбок и студен кладенец, щедро построен на границата на имота на собственика и шосето, така че всеки да може да почерпи.

Прилича повече на бягане с препятствия, отколкото на спринт, но няма как.

След Мънейчу вече няма какво да ме спре или забави,

но пък закъснението от плана е нараснало от 15 на 35 минути. Не че е фатално, само дето ще се окажа на билото в най-голямата жега. Разчитам поне горе да духа и да е по-хладно с десетина градуса от жегата на Влашко. Подминавам последното селище по пътя – Кея (или Ключ – непосредствено серевно от него има проход, който свързва Плоещ с Брашов) и

започвам да търся долината Берии.

За съжаление някои детайли липсват на пътната карта и първата ми спирка се оказва грешна. Това пък е повод да си извадя едромащабната планинска карта, и което е по-важно, да я разгледам внимателно. Вторият опит е по-успешен, въпреки че неволно използвам метода на нарочната грешка и пресичам река Берия, за да се уверя, че е именно тя. Въртенето наоколо и паркирането “изяждат” още 15 минути и в крайна сметка тръгвам пеша не в 10:00 часа, както бях планирал, а в 10:50. Успокоявам се от “правилната” картина в небето – наситено синьо с малки бели “облачета на хубавото време” и челника в капака на раницата.
Навлизам в красивата долина Берии, която се “врязва” в масива Чукаш и го разделя на две части по оста посока запад-изток. Подминавам някакво чисто ново хале – вероятно цех за нещо си и почти веднага попадам на абсолютно диво място. Една изоставена стара постройка, която навремето е била красива, нещо като хижа, добре окосени ливади, които по това време на годината са вторични пасища и приказна гора. Някъде горе над смърчовете и листвениците стърчат варовиците на Чукаш. Пред цеха има бариера, бих казал за щастие, защото това е единственият начин да се опази долината от румънските “туристи”, за които висшата представа за изкарване сред природата е печене на кебапчета на барбекю на половин метър от предната броня на колата, задължително край пътя. Е, не е съвсем опазена, защото, както знаем, по нашите ширини за всяка бариера има ключ, но все пак за около час срещам не повече от четири автомобила. Разминавам се със стадо крави, които се оказват единствените представители на животинските видове наоколо. Започвам да се оглежам за немаркираната пътека, която би трябвало да се отдели “тук някъде вляво” и да ме качи на

билото в северния му участък – Барточа.

Когато изминавам изчисленото по картата разстояние от 1 километър от бариерата, а признаци на пътека все още няма, започвам леко да се изнервям. Продължавам още малко навътре в долината, с идеята, че може да съм се замотал неусетно и да се движа по-бавно. Разглеждам пак картата – елементите около пътеката са тук, нея обаче я няма. Е, картата е с мащаб 1:70 000, но все пак… По едно време наляво се отбива малко използван черен път. Решавам, че това е моето място и смело се засилвам по него. Изкачва се, върви на север, уж всичко е наред, докато… не се озовавам в сериозно оградена площадка с малка постройка без прозорци. Няма съмнение, че е каптаж, хубавото е, че врата е отворена и отвътре се чува говор. Може да не съм на правия път, но поне ще има кой да ме упъти. Надниквам през вратата, но гледката на мъж с противогаз и противохимично облекло ме кара бързо да се отдръпна. Оказва се обаче, че колегата на дезинфектатора също е вътре, макар и без предпазно облекло. Излиза веднага, за да ми каже, че не съм объркал пътя, а такъв изобщо няма. Не мога да приема съвета му да се върна обратно на асфалта и по него да се кача на билото Барточа и с неохота слизам обратно към реката, обмисляйки резервни варианти. Нали съм си упорит, решавам да направя още един опит да открия сам пътеката. Навлизам в долния край на един бивш лавинен улей, по който има добра видимост нагоре. Достатъчно добра, за да ме убеди в правотата на водаря. Не че няма да мина, ако е въпрос за минаване, но вложените усилия биха били непропорционално големи. Все пак не става дума за оцеляване. Сещам се и за забележката му за мечките. Не ме е страх чак толкова: вече е почти есен, малките са пораснали, аз не нося интересна за тях храна, но пък защо да си опъваме едни на други нервите?
Връщам се пак на пътя, вадя картата и съставям новия план: ще продължа напред (изток) по долината до пресечката с маркираната (!) пътека

от заслон Чукаш за хижа “Мунте рошу” (Червената планина);

после ще завия почти наобратно, в югозападна посока до пред х. “Мунте рошу”, откъдето ще изляза на билото по пътя, по който първоначано мислех да сляза. Така ще направя “врътката” от юг на север, като качването на вр. Чукаш ще дойде малко по-късно, но това не е проблем. Прибирането ще стане по северното било до шосето или, ако успея да открия въпросната енигматична пътека – до нея, за да не трамбовам няколко километра по асфалта. Авариен вариант – слизане от върха или дори от заслона Чукаш (при рязко влошаване на времето) обратно в долината Берии и безславно прибиране. Надявам се да не се стига дотам. Сега остава да проверя дали картата е също толкова фалшива и по отношение на маркираните пътеки. До търсения разклон по нея излизат около 3 км, което значи 40-50 минути ходене (въпреки че се изкачва, е по път). Часът е 11.15 и целта е съвсем ясна – преди 12.00 да съм на разклона.

Пътят се вие с плавни завои из долината и постепенно набира височина.

По това време на годината реката е почти пресъхнала, но гората от буки и иглолистни е все още прекрасно зелена. Вече съм доста навътре и околните била не се виждат. По едно време наклонът рязко се увеличава и добре, че в този участък има дебела букова сянка. В горната част на стръмното нямам време да се зарадвам, че поредният румънски автотурист се отказва да продължи, понеже все по-силно и натрапчиво се чува шумът на някаква верижна машина. Скоро разбирам за какво става дума – мощен трактор разчиства и разширява пътя, щъкайки напред-назад, като бодро тъпче клони и храсти, а операторът изобщо не изглежда да се съобразява с преминаващите туристи. Но нали сме в Румъния, това е нещо нормално… Докато полагам усилия да избегна сценария “тракора ме гази” насред планината, от брега на урвата, която се спуска към потока Берия виждам пътеката. Оная, маркираната, която търся. Това обяснява рязкото увеличване на броя на туристите – от нула до около 20. Причината е проста – всички предпочитат да се качат с колите си до х. “Мунте рошу” и оттам да тръгнат към Чукаш, да не би да се изморят от изкачването по долината Берии. Двигателните навици на румънците обаче съвсем не ме вълнуват за разлика от разстонието и денивелацията.

Поглеждам си часовника – 11.50, значи планът е преизпълнен. Решавам, че няма смисъл да продължавам до формалния разклон и бързо се спускам към коритото на потока, за да “хвана” по-скоро пътеката и да избягам от трактора. Харесвам си млада двойка с “правилна” туристическа екипировка (най-лесно се познава по обувките) и ги питам за колко време са го взели от х. “Мунте рошу”. 35-40 минути, колкото е и по карта. Значи намалено с моя коефициент (въпреки заседяването в Букурещ, изглежда не съм загубил форма) прави 25-30. “Заковавам” новата цел – 12.15 на старта от х. “Мунте рошу” за билото. Задминавам няколко души и почти се чувствам неудобно, че тичам из гората, а не се разхождам. Целта обаче оправдава средствата – аз искам върха, а не просто разходка. На едно място две скали разчупват зелената пелена на буките и се открива много добра гледка към Барточа. Правя две-три снимки, прибирам апарата обратно в раницата и хуквам напред. В 12.10 съм на поляната над хижата, откъдето гледката вече е в обратната посока – към южните ридове на Чукаш. Намирам си място на поляната, равноотдалечено от стадото овце, пътеката и… “паркираните” автомобили и започвам да си възстановявам енергийните запаси, тоест – да плюскам шоколад. Отдавна съм се научил да действам като машина в планината – досадата от наложения ритъм преминава бързо и се компенсира повече от щедро с ограничаване на умората и увеличаване на възможностите. На седмата минута вече съм отново на път, вече със съвсем ниска скорост, защото започва здраво изкачване.
Пресичам малка горичка и спирам, стъписан от гледката. Право нагоре по това, което зимата е поне “червена” ски писта пъплят десетки шарени “мравчици”. Някой е излъгал около тридесет човека, че ако се държиш за увисналото въже на влека, ще ти е по-лесно да се изкачиш право нагоре, вместо ако си ходиш чинно по серпентините на пътечката. Скоро щях да разбера, че забулдата им е още по-трагична, понеже се оказа, че горният край на пистата няма нищо общо с продължението на пътя към билото. Проблемът си е техен – аз си продължавам по серпентините, постепенно набирам височина и изведнъж изкачването свършва. Тъкмо навреме, защото е почти един следобед и слънцето пече здраво. Пътеката се хоризонтира и завива на изток-югоизток, преминава една-две гърбици на страничния рид и.. остава съвсем кратко изкачване до южното разклонение на чукашкото било. Най-голямото препятствие в този участък се оказва голямо стадо от овце и кози, което е задръстило не само пътеката, а целия рид, възтесничък на места и доста стръмни склонове, особено в южна посока. Овчарските кучета сякаш отдавна са се примирили със съжителството с туристите, защото не си мръдват дори ушите, независимо че пресичам стадото по средата и овцете се разбягват във всички посоки. Като преодолях и това препятствие, вече започвам по-смело да оглеждам какво ме чака: след достигането на билото, трябва да завия на север и практически веднага да започна слизане, тъй като връзката между южното ребро и масива на самия връх Чукаш е доста ниска (и поради това плътно обрасла с иглолистни). Изглежда голяма врътка, но пък изобщо не съжалявам за горския участък. Зад него, наляво, започват да се виждат елементи от масива на върха, наистина много красиви скали, пръснати на сравнително малка площ, но на различни “етажи”. Всяка скална група си има име, харесах най-много “Баби на седянка”. Все пак ми стои странно – сякаш са Белоградчишките скали, само че не са червени, а бяло-сиви и на много по-голяма надморска височина.
Още двеста метра изкачване и съм на

билото

Било като било, с вятър (за щастие), гледка и туристи. Часът е 13.15 – точно един час от хижата. Вече си вярвам, че ще направя целия траверс. Гледката на север и изток е хубава, но маранята играе номера и не позволява снимане. Мога да си представя обаче как изглежда зимата или в студен есенен ден. Обявявам сериозна почивка с ядене и пиене. Бях се притеснил да не ми се яде солено през деня, но проблемът се оказа не чак толкова сериозен. Достатъчни бяха сурови ядки и плодове, този път пропускам сладките неща, пазя ги за преди щурма на върха.
Известно време умувам как точно продължава пътеката, понеже докато се качвах, част от билото все ми стоеше скрита зад една или друга гънка на релефа. Сега отгоре се вижда по-добре, макар това, дето се вижда, да не ми харесва съвсем. Следва доста рязко слизане, до височина около 1400-1500 м (хребетът влиза в горския пояс), завива се на север, и след около 1 км започва направо масивът на основния връх. Горският участък от билото е толкова несъразмерно нисък, че докато не го видиш целия, оставя впечатлението, че билото е прекъснато от долина.
Харесва – не харесва, тръгвам надолу. Бързичко слизам в гората, продължавайки да се учудвам на странното решение на природата. В гората усещането е като за Родопите – равна, добре очертна пътека, слаба маркировка… Само дето е несравнимо по-мръсно, но от това явно няма спасение. Налага се да се размина с поредното стадо овце – не е лесна работа, особено за овцете. Нали са страхливи и глупави – половината се набутват в най-гъстите малки смърчове, но проблемът си е техен. Поне овчарят навреме си укротява кучето. Продължавам напред, стигам до един много тесен участък, бих казал Родопското конче, но малко по-къс и някак не му личи, заради гората. Направо се чудя как минават овцете от тук. Да бяха кози – друга работа.
Скоро след това започва плавно изкачване и отново излизам от гората.

Вече съм в района на хижа “Чукаш”,

която, както се оказва, не работи. Подминавам една антена на мобилните оператори, която “краси” пейзажа и стигам до малко езерце. С химически хапчета тази вода би могла да става за пиене. Гъстите следи от копита по брега обаче биха отказали всеки трезвомислещ да я опита в чист вид. Обръщам се назад и с приятна изненада откривам, че изглеждащата толкова далече точка, на която излазох на билото, е всъщност само на половин час ходене, и то без зор. Значи програмата е напълно изпълнима.
И в този момент дойде обаждането.

Трябва да съм в Букурещ преди девет вечерта.

Няма как, държавната служба си върви с недостатъците. Правя бърза сметка – ако не ме хване задръствне по прелезите, пътят ми с колата е около 2 часа и половина. Значи тръгване от долината Берии в 18.00 ч. Сега е 14.00 – имам четири часа да се кача на Чукаш и да сляза. Ако не искам да е по същия път, трябва да се понапъна. Е, няма да е за първи път.
Мислех да се разхождам на слизане, да търся онази, нарисуваната само на картата пътека, да изчакам всички селски влакове да минат, но явно няма да е този път. Новият план предвижда изкачване на върха с нормално темпо, слизане почти на бегом, евентуално автостоп от прохода Барточа до долината и газ, за да изпреваря вечерния влак. На теория звучи добре, да видим на практика…

Хапвам малко шоколад за енергия и за адреналин и тръгвам нагоре.

Върхът е наистина впечатляващ – множество каменни грамади и отделни скали, сякаш нахвърляни една върху друга. С всяка крачка получаваш различна гледка – нещо се скрива, нови камъни изникват иззад гънките на релефа. Бях си наложил нагоре да не бързам и се любувам на гледката. Пътеката се вие между скалите, на моменти се чудя откъде е прокарана, понеже не се вижда логичен път.
Наистина е нелогичен – влиза в един улей. Много красив лятото, с няколко оцелели заради сянката цветенца, но при дъжд или зиме оттук няма минаване. Вероятно има някакъв път по самия хребет, който пък зимата дори е по-лесен, защото снегът запълва част от дупките между камъните. Сега обаче нямам време да го търся. Задминавам бавно едно семейство, с което се уверявам още веднъж, че не тичам и се успокоявам.
Продължавам ритмично нагоре, вече съм заобиколил южната пирамида и целта се вижда. Изведнъж пътеката става по-широка и по-утъпкана, явно се събира със зимния вариант. Долу вляво виждам подсичащата пътека и се радвам, че не се поддадох на мързеливото изкушение да тръгна по нея. На пръв поглед е по-лесно, защото заобикаля върха, но всъщност сигурно е поне два пъти по-дълга: докато обиколи всички пирамиди и камънаци, натрупва и немалка обща денивелация от безкрайните “дребни” изкачвания и слизания. А на мен ми остават още няколко серпентини и съм горе. Е, заслужава си усилието! От височината на основната пирамида вече се вижда целият масив, с всички кули, “баби”, улеи и канари. И не само това – на запад Бучеджи, на север – земята на секуите (най-източната част на Трансилвания), на юг – долината на Кея. Намирам един колега-водач със семейство клиенти и го питам за липсващата пътека. И той не е убеден във верността на картата и ми дава същия съвет като водаря – да си сляза до шосето и после по него. Не помага и една друга карта, измъкната от един англоговорящ. Ща – не ща, ще трябва да се съглася. На табелката обаче пише 3-3 ½ часа до прохода Барточа, което никак не ми харесва, понеже часът е 15.00. Така излиза 18.00 на прохода, а имам и слизане до колата. Притеснението обаче не отменя почивката със сушени плодове и вода.

В 15.10 тръгвам надолу,

с пожеланията на колегата да се справя навреме. Сега скоростта е друга, макар че толкова често спирам да снимам, че почвам да си мисля, че това е сериозен забавящ фактор. Да, ама светлината е добра, гледката – разкошна. Снимам, докато имам кадри и почти се радвам, когато филмът свършва.
За около 20 минути стигам до разклона, където от югоизток излиза подсичащата пътека. Това е последната сигурна възможност да сляза бързо в долината Берии. Гледам табелката – до прохода Барточа пише вече 2 часа. Пак си гледам часовника – няма как да е вярно, каквото и да съм правил, не може да взел едночасово разстояние за 20 мин. Изводът е един – времената са силно надценени. Следователно продължавам към Барточа, като целта е да съм там за около час и половина или в 17.00 ч. Теренът предразполага – добре утъпкана пътека, равна или с лек наклон надолу. Скоро съм принуден да приключа снимките и късните следобедни светлини остават само за мое удоволствие. Малко изненадващо подсичам от север връх Барточа, но това пък слага завинаги точка на идеята за пътека към долината Берии. Вървя доста бързо и скоро стигам до края на билния участък. Сега ще трябва да “направя” цялата денивелация между билото и прохода. Добрата новина е, че съм стигнал доста на запад, което значи първо, че ще е стръмно и второ – че съм близо до прохода. Стигам до характерния голям завой, с който пътеката слиза от билото в гората и по който се изкачват пролетно време овцете. Има го на стотици места и в нашите планини. В началото на гората подминавам влюбена двойка и почти инстинктивно се вторачвам в обувките им – с маратонки са, следователно са “кашкавал-туристи”, следователно съм близо до пътя.

Близо, ама стръмно.

Известно време пътеката следва посоката на билото, макар и слизайки, явно докато подмине и последното скалисто връхче. След това рязко завива на юг и със стръмни серпентини се спуска надолу. Тук някъде е скалата, наречена Сфинкс Барточа, но нямам време да я търся. Вече виждам поляните около прохода и отгатвам трасето на пътя. Внимавам много да не стъпя накриво и да се повредя накрая, възприемайки влашки маниери. Още няколко серпентини и съм на черния път, който стига до кулата с антените. Обратният му край е на шосето на най-високата точка на прохода Барточа. Пътят обаче доста се вие през поляните и озобено из гората. Още отгоре съм си набелязал минаване напряко и смело нагазвам в тревата, без да изменям скоростта. Влизам отново в гората и не след дълго чувам шума от шосето. Оказва се дори по-близо, отколкото си мислех. Ето го. Поглеждам часовника – невероятно: 16.40 ч. Слязъл съм от вр. Чукаш до прохода Барточа за час и половина! А на табелките пишеше около 3 часа. Определено имат проблем с маркировката. Да беше дадено в обратната посока, ще речеш, че заради слизането съм набрал преднина. А не съм маратонец. Както и да е – това в случая работи за мен.
На самия проход група румънци са разгънали любимия им пикник: на 1 метър от асфалта, на 50 см. от колата, между купчините с боклук дими барбекю… Все така без да изменям скоростта, сгъвам щеките си докато пресичам шосето. Надявам се на автостоп и се подготвям, за да не изнервям шофьора и да печеля още ценни минути.
Късметът днес определо е с мен – още третата кола спира. Оказва се семейство от Констанца, но са планинари и с удоволствие им давам прясна техническа информация за пътя, от която живо се интересуват. След десетина минути сме в долината Берии – с повече от час предсрочно. Разделяме се приятелски, аз хвърлям раницата в моя багажник и се отдавам на заслуженото удоволствие да си измия краката и да се преобуя.
Нататък късметът продължава да работи – влак срещам само на втория прелез, при това в обратната посока. На свой ред взимам стопаджии – баба и внуче от едното село до другото (понеже вечерният влак е по-късно, изпреварил съм го). Нататък е проза, но понеже е събота вечер движението е почти нормално, не бих казал чак цивилизовано. В 20.00 съм в Букурещ. Мисията е изпълнена, вълкът е сит, агнето – цяло.

 

Автор: Рилски

 

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

 

No responses yet

Дек. 11 2010

Есенен уикенд на скалите до Басарбово

Днешният съботен пътепис ще ни разкаже какво можехме да правим, ако съботата беше нормална неработна събота. Приятно четене и … завиждайте 🙂

Есенен уикенд на скалите до Басарбово

На припек – край Басарбово, Русенско

На припек

Само месец след първият лагер-сбор, и ето я следващата среща – на

скалите до Басарбово (Русенско),

22-24 октомври 2010 г.

В събота сутринта от Шумен с колата ме взе Жоро (ge0rge). С него бяха Владо и двама братя (ямбол братята 😉 ). След дълго пътуване, и известно кръжене около крайната точка (за изясняване на разликата между ляво и дясно 😉  ), около 10 и половина вече бяхме до въпросната хижа „Алпинист“ близо до Басарбово. Там ни посрещна формалният ни домакин – Жужа, и заедно се качихме върху скалите, където заедно с Мишо бяха изкарали изминалата мразовита нощ, от която им бяха останали спомените за бързо свършилите дърва, светещата като фар Луна, и скрежът върху палатката и платнището.

 

 

 

Басарбово, Русе, България

Горе на скалите направихме кратка почивка за закуска и любуване на гледката. Варихме супи, макарони, чай и т.н. Мишо ни показа дървените лъжици, които са започнали да майсторят вчера. Впуснахме се и малко в дооправянето им 🙂

Край Басарбово

Горе на скалите мястото е малко, а и неудобно, затова решихме да организираме бивака долу в ниското, до реката. Там има хубави равни полянки с големи тополи над тях. Тъй като се очакваше нощта да е пак мразовита, да има роса, или скреж, и слабо въздушно течение, решихме подслонът да не е общ, както на миналият лагер, а всеки да си направи индивидуален. Така се предполагаше, че всеки ще е по на завет, и съответно ще му е по-топло.

Жоро беше изпринтирал по един лист с примерни устройства на подслони от едно платнище, и всеки можеше да си избере какъв да си направи. В крайна сметка имахме три различни конструкции – моя, на Мишо, и на Жоро 🙂 Може би основното занимание на тази среща беше катеренето. Времето беше идеално, и затова всички бързо се ориентираха към скалите. Добре, че си имахме двама по-опитни – Владо (който е инструктор между другото) и Жужа. Те бяха нашите „водачи“ 🙂


Мен лично катеренето никога не ме е влечало кой-знае колко. Виж като малки си бяхме като козички, и се покатервахме на де що има за катерене – дървета, скали, самотни стълбове… Тогава съм преодолявал значителни височини без никаква осигуровка, което и сега си се чудя с какъв акъл сме го правили. Та в името на доброто старо време аз бях първият от аматьорите, които решиха да се пробват също в катеренето. Да бях изчакал малко, май по-добре щеше да е 🙂 Жужа ми даде едни еспадрили, дето дори на бос крак ми бяха поне с номер по-малки, и смачкваха пръстите ми като на японска гейша от династията… бе кво се правя, че ги знам японските династии 😀 Според Жужа това било желаният ефект, но аз не съм много сигурен! 🙂

Та под наставленията на Владо и Жужа, които гласяха „Ей тук, в началото, е по-трудно, после нагоре е по-лесно“, аз взех да драпам по скалата. И въпреки, че нямам влашка жилка, направих точно като тая народност на края на Дунава – отказах се на средата, уж от където почвало по-лесното 🙂  Не, не ме е дострашало! Можех да се кача до горе, но си представих, че ще трябва и да го слизам това, а уви, с въжето не бях свикнал. Поогледах се малко, еспадрилите посвиха още малко пръстите ми, и това реши всичко – хайде надолу! 🙂

Надолу се слизало, като се оттласнеш от скалата, отпуснеш тяло и ръце назад, и се опираш само на изпънатите си крака. Да, виждал съм го, и на всички ви е позната до болка характерната стойка. Но никой не ви е казвал колко трудно е да извършиш това движение за пръв път, на значителна височина над земята. Умът ви е наясно, че всичко е безопасно, но въпреки това изпраща сигнали на ръцете и краката ви да не пускат скалата. Много интересно чувство 🙂 Трудно е да пребориш изградилият се в теб рефлекс, когато усетиш приплъзване или падане, да се долепиш и сграбчиш скалата под теб, за да се спасиш.

Всъщност като се замисля, при катеренето с осигуровка ти се налага да изградиш противоположни на естествените рефлекси – като тръгнеш да падаш, не трябва да се вкопчваш или долепяш до скалата, а дори да отскочиш от нея. Дано не ти се задейства точно тоя рефлекс, точно когато си без осигуровка 🙂 Та така аз позорно се отказах на половината, а всички след мен се качиха до горе. При това се справиха къде-къде по-добре! Чак ми се прищя да се жертвам пак, и да обуя тесните еспадрили, за да се отсрамя, но все пак се въздържах 🙂

С подвита опашка се върнах обратно в лагера, който за малко бяхме изоставили без надзор. Там тъкмо беше пристигнал efond. А, да… и Миро беше пристигнал малко преди това, така че станахме общо 9 човека. Започнах да подготвям огнището. Изкопах го с лопатата, и го оградих с камъни. Направих едно интересно и практично регулируемо окачване за котлето, и тръгнах по поляната да посъбера малко суха трева и разпалки. Уви, в такова усойно място, на брега на реката в есенно време това е доста трудна задача. Дори на пръв поглед сухата трева се оказва мокра, когато се опиташ да я запалиш по примитивен метод. Пробвах се с прахан от гъба, но в крайна сметка за да не се бавим излишно, опряхме до ферород запалка и малко памук.

С дървата също имахме известен проблем. Мястото принципно е често посещавано от жителите на околните селища, така че сухите дърва бяха обрани доста отдавна. Имаше няколко сухи върби и тополи наоколо, но това е много лош избор на дърва за открит огън. Не топлят много, и пушат повечко. Както и да е, стъкмихме огъня, а Жужа се зае с приготвянето на зеленчукова супа в котлето на бабата на efond.

 

Не забелязах какво точно има във въпросната супа, но нещата, които мярнах, бяха лук, грах, моркови, коприва, и… забравих. Може някой да ме подсети! 😉 Разбърквахме я с дървения черпак, който беше дълбал Мишо. Добър беше крайният резултат. Всички го опитахме!

 

После започна по-сериозното готвене – шишове, варен ориз, питки на жар, и пилешка лучена яхния с червено вино бяха само част от „специалитетите“ 😉

 

 

 

Разговорите около огъня продължиха до късно. Луната отново светеше като фар, и без проблем можеше да огледаш всичко наоколо. Температурите започнаха да падат бързо, и когато наближиха някъде около 2 градуса, решихме да си лягаме – кой под платнищата, кой в палатките… Събуждах се няколко пъти през нощта: единият – защото си бях забравил вълнените чорапи, и пръстите ми бяха премръзнали, другият – за а разпъдя някакви кучета, които тършуваха из лагера, и третият – за да видя, че температурата е само 1,4 градуса над нулата. 🙂

 

Сутринта беше ясна и слънчева. При нас дори не падна роса. Може би заради дърветата? Всичко беше в красиви есенни цветове. Прибрахме лагера, и мераклиите отново се покатериха малко по скалите.

 

 

Ето още няколко снимки от ge0rge.

Някъде около 2 часа следобед  (Миро и Мишо малко по-рано) си тръгнахме обратно към вкъщи. Един приятно изкаран есенен уикенд!

Автор: Стоян Стоянов

Снимки: авторът
Други разкази от Другата България – на картата: КЛИКАЙТЕ НА САМИЯ РАЗКАЗ!

6 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version