Archive for the tag 'Катедрала Сакрекьор'

апр. 14 2010

Париж, обичам те!

Заглавието казва всичко. Приятно четене:

Париж, обичам те!

Париж, Франция

От мига, в който разбрах, че ще ходя в Париж, не можех да мисля за друго. Не за Айфеловата кула, обаче. Видях я при първото си пътуване до Франция, преди има няма пет години, но и именно с нея се изчерпваха спомените ми за Париж.

С нея и една разходка по Сена. Изоставахме с графика, затова нямаше време за нищо. Операта, триумфалната арка, Мулен руж, всичко разгледахме през прозореца на автобуса. Освен базиликата Сакре Кьор. Най-красивият ми спомен от Париж. На светлината на залеза. Истинска магия. Ако зависи от мен бих я поставила като задължителна дестинация номер едно в града на любовта.

Сега, обаче, си мечтаех за малки улички, пренебрегвани от туристи, мечтаех си за Монтмарт, но малко преди полунощ, за Нотр Дам

Всичко се оказа в пъти по-хубаво, отколкото си го предсавях.

Париж наистина е прекрасен.

Улиците на Париж

Четете по–нататък>>>

No responses yet

февр. 09 2010

Когато бяхме в Париж (2)

Продължаваме с пътеписа на Николай за посещението му в Париж. Започнахме с пристигането и посещението в Нотр Дам, за сега продължаваме. Приятно четене:

Когато бяхме в Париж

втора част

Много е трудно да опиша какво трябва да видите в Париж, защото всичко е толкова впечатляващо. Величието, което лъха от сградите, просторните булеварди, задръстени от коли, усмихнатите и весели хора от различни националности… а може би есента, показваща своите прелести със цветята и дърветата ни караха да вървим по улиците на този град без да си даваме сметка за огромните разстояния, които изминавахме.

Навярно най-запленяваща е река Сена, разделяща Париж на две части, по бреговете на която безброй хора сядат за кратка почивка. Корабите с туристи бавно обхождат реката и когато минават под мостовете ти идва да скочиш в тях, също както във филмите. Коритото на Сена е облицовано с гранит и когато реката е в нормалното си ниво можеш да вървиш по алеите близо до водата.

Пред стъклената пирамида на Лувъра – Париж, Франция

Запътихме се към една от най-извесните галерии –

Лувъра (Le Louvre)

По пътя видяхме висока кула с орнаменти като катедралата Саграда Фамилия в Барселона. Влязохме през един от страничните входове във вътрешния двор на Лувъра и останахме запленени от орнаментите, с които беше украсена сградата. От вън тя не изглеждаше така впечатляваща. От вътрешния двор минахме през богато украсена огромна врата в площада, където се намира входа на Лувъра. Той представлява П образен площад, заграден от трите страни със сградата, в центъра, на която се намира стъклена пирамида от която се влиза в галерията. От двете страни е разположен шадраван на ръба, на които може да се сяда. Многото хора не създаваха впечатление за навалица, защото площада е много голям.

Фасада – Лувър (Le Louvre) – Париж, Франция

Сградата е много красива и съчетанието на старинния стил на фасадите и модернистичния на стъклената пирамида с фонтана те кара да забравиш, че времето лети и да поседнеш на топлите от слънцето камъни. Така направихме и ние. За жалост нямахме време да влезем в Лувъра за посещението, на който са необходими няколко дена

Четете по-nататък>>>

2 коментара

сеп. 15 2009

Париж – ден първи

Наша милост се прибра от отпуска и хоп!, Ренета е написала нов разказ за пътуването ѝ до Париж. Приятно четене, така както и на мен ми беше приятно да го прочета!

Париж

ден първи

Трябваше ми месец, докато се усетя готова да пиша за това пътуване, а и докато намеря време. Обмислях, най-вече какъв да е начина, по който да го опиша. За Париж, почти всеки има мнение. Много хора имат даже впечатления, някои доста по-обширни от моите, което ме кара само да завиждам…

Новите неща в това пътуване за мен започват още с новият терминал на софийското летище. Тих и чистичък, безлюден. Изчакваме един час в просторна зала с пластмасови столове. Разпитвам Георги за всичко, свързано с летищата, самолетите, полетите и екипажите, за което се сетя. Времето минава неусетно, появяват се стюардесите и след проверка на билетите, едно от ония малки автобусчета, които винаги съм искала да видя отвътре ни отвежда към самолета. Чувствам се приповдигнато. Опитвам се да изглеждам, като останалите пасажери — сякаш летенето ми се случва често, а не е събитие за мен в конкретния момент. Стюардесите настаняват хората по местата им. Говорят тихо, усмихват се и изглеждат, като извадени от списание със костюмите си в синьо-зелено и копринени шалчета на врата. Заради късмета ми на начинаещ предполагам, двамата с Георги заемаме две от трите седалки и никой не идва да седне до нас. Пак заради тоя късмет, самолетът няма и минутка закъснение. И последният пътник е седнал на мястото си, самолета рулира, а стюардесите обясняват как да се държим по време на полета.
„Наместихме се на пистата за излите“ — ми казва Георги. Разбирам го сама, само след броени секунди. Самолетът се радвижва, но скоростта е много по-различна от тази, с която сме се придвижвали преди минути. Ускорението нараства постоянно и ме залепва за седалката. Адреналинът ми се вдига заедно с него. Преживяването е кратко, машината се отлепя от земята. В главата ми някакво гласче извиква: „Юпиииии“ и не мога да си откача усмивката от ушите. Самолетът набира височина. Ясно се усеща и дори се вижда, че е наклонен, с вирнат нос. Преглъщам, за да премахна заглъхването в ушите си.

Чудех се, дали ще ми прилошее, на мен, на която прилошава и в кола. Е, явно пътувам по-добре със самолет. Завиваме няколко пъти, накланяйки се на ляво и дясно. Главата и стомаха ми остават някъде назад за секунди, после пак се връщат на мястото си. За броени минути сме над облаците. Пилотът ни поздравява с добре дошли на борда и ни осведомява, че летим на единадесет хиляди километра височина, а температурата навън е минус петдесет и пет градуса. Георги ми казва, че пътуваме с един от най-новите еърбъси. Единственото ми качване на самолет, преди този полет е, преди около 100 години, във Варна, в Аспарухово, където един самолет, беше направен на сладкарница. Споменът ми от тогава беше неуютно и много клаустрофобично помещение. Настоящата реалност няма нищо общо със спомена ми. Седалките са широк и удобни и нямам усещане за теснота. Почти не си отлепвам носа от малкия люк. Над България е облачно, за съжаление.
Гледането на телевизия си казва думата, предполагам и прави, новите гледки да изглеждат познати, така облаците под нас не ми се струват странни и не на мястото си. Разглеждам белите кълбета, търся интересни форми и проследявам бягащата сянка на самолета ни по тях. От време на време си повтарям, че съм в самолет и че преживяването, не е нещо ежедневно и обичайно за мен. Напомням си го, за да се насладя най-пълно на двата часа и половина летене, които ни предстоят. Хубавите стюардеси се понасят грациозно по пътечката и ни предлагат сандвичи, после сок, кафе, чай. Дори тези нормални неща ми се струват специални и различни в новата обстановка. През следващите 4—5 дни ще се чуствам така още много пъти.

One response so far