Archive for the tag 'Кастело Сан Елмо'

юли 24 2012

Виж Неапол и… се влюби (3): Какво още да видим в Неапол

Вили продължава със съветите за пътуване до Неапол. Започнахме с Информация и съвети за Неапол, а предишния път започнахме обиколка из някои важни забележителности. Днес продължаваме обиколката, като авторката е сложила нейните оценки по шестобалната система за показаните места.

Предупреждение от редакцията: в разказа има снимки на пишки. Който майка му не дава да ги гледа, да не чете

Приятно четене:

 

 

Виж Неапол и… се влюби

трета част

Какво още да видим в Неапол

/първо продължение/

 

А сега да видим какво да видим 😉

От моя колежка знам, че по време на панорамната си обиколка с автобуса, екскурзоводите посочват някои забележителности и, евентуално, казват тук-там по няколко думи, без никакви подробности.. Ами да, то за какви подробности да има време, след като автобусът се движи из улиците и хората не слизат да разглеждат? 🙂

От мен сега малко повечко, но само колкото за да решите, дали да впишете съответното място в плановете си:

** Археологическия музей = 6

Националният археологически музей е една от топ-забележителностите не само на Наполи, а и на цяла Италия.
Карло III Испански е човекът, на когото италианците са задължени и благодарни за това.
Сградата, която той определил за целта, била бивша казарма на кавалерийския полк. Направеното й тогава частично разширение използвал Университетът на Наполи, а от 1750г. се появил и Неаполският археологически музей.
Днешното богатство на музея е разпределено в различни колекции, като колекциите от гръцки и римски антики се смятат за едни от най-важните и престижни в света. Има невероятни скулптури и мозайки, скъпоценности, монети, папируси…

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Из Археологическия музей

  –  Археологическия музей – Имам чувството, че ако подухне ветрец, плисетата на поличката на този древен римлянин ще се развеят  🙂

  –  Археологическия музей – Венера… от еди-къде си

  –  Археологическия музей – Е, каак му надиплиха тия дипли от мрамора бее… Били са майстори древните скулптори, нали?!

  –  Археологическия музей – Като замръзнали са… Ехоо, търси се вълшебник, който да плесне с ръце и всички в тази група да се събудят от над 2 хиляди годишния си сън. Наградата е брейкинг нюз в CNN  😉

  –  Археологическия музей – Тези колони с мозайка са от дворец или храм (не помня) от Еркулан. Или Помпей – май ще трябва да си позаписвам, хм..

  –  Археологическия музей – А това е Александър Македонски. За съжаление не е запазено цялото пано. Мозайката е открита в Помпей.

  –  Археологическия музей – И на тази древно римска дама не съм й запомнила заглавието.

  –  Археологическия музей – Мозайка „Бой на петли“ – наградата е в кесийката на масичката 😉

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Археологическия музей - пано-мозайка "Улични музиканти" изкопано от Помпей

 

Музеят притежава и египетска колекция, за която казват, че е третата по големина в Италия, след тези във Ватикана и Торино. Само че, когато аз бях там, секцията беше затворена за нещо, та не я видях 🙁
Част от известната колекция Фарнезе също е в музея.

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Археологическия музей - сребърна чаша от Помпей, 1 в. пр. н.е. (е, малко счупена под дръжката)

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Археологическия музей - златна монета от колекция Фарнезе

Аз предпочитам да гледам картини и фрески, те са ми слабост. И понякога така се вторачвам в някои… може и да не ви се вярва, но някакси сякаш виртуално „влизам“ вътре, особено в някой от ония, огромните ренесансови шедьоври, дето са на цели стени, че не усещам как ми отлита цял час отпреде му. Но, признавам, че скулптурите тук са невероятни… Възхитителни са! И мозайките също. Казвам ви, хора, древните майстори са били абсолютни таланти!


А една от разглежданите с най-голям интерес сбирки в Неаполския археологически музей е много специфична и се съхранява в

така наречената „Тайна стая“

Интересен, мисля, е фактът, че тя е и една от първите колекции на музея, и е била официално изложена още от 1800г.
Състои се от внимателно събрани от затрупаните от Везувий градове Помпей и Ерколано, еротични фрески, статуетки, гравюри и предмети.
…Стойчо?… ами, не знам, може би тук една червена точка ли?…

 

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Археологическия музей - дяволът се опитва да похити и открехне в греховете този тийнейджър

  –  Археологическия музей, „Тайната стая“  –  Хий… хе-хеее…

  –  Археологическия музей, „Тайната стая“  –  Маалее… 😉

–  Археологическия музей, „Тайната стая“  –   „Fallo alato“ ще рече „крилат фалос“… И това сигурно му е гаражчето 😉 … Ама Анджело рече, че туй нЯщо май било маслена лампа, използвана в публичния дом на Помпей … Хмм… някой да има друга версия за вероятната му употреба?

  –  Археологическия музей, „Тайната стая“  –  Предавам се, нямам коментар!

 

И, гледайки тези артефакти и интересът, с който хората тихичко си шушукаха заничайки във витрините, си мислех: Хммм… днешният човек сякаш открива пак топлата вода… Мдаа, сексът изобщо не е от вчера и е явно от основните движещи сили на човечеството, откак свят светува… Хе-хее, дали древните римляни са знаели за Кама Сутра? А древните индийци, съответно, за римските сексуални техники и „оръжия“?…
Но защо тогава хората говорят днес под сурдинка и даже срамежливо за него (секса), и твърде често оставят децата си да го „откриват“ случайно, вместо да ги учат отрано що е то и защо е, така както ги учат да се хранят, обличат, играят, четат и пишат?
… Някой, ваша милост, иска ли да се изкаже по въпроса? 😉
Мдаа…
Вход – 6,50 евро

Така. Още – за любознателните и особено за любителите на древната история и археологията, които разполагат с малко повечко време и желание, има и комбиниран билет от 8,50 евро, който е валиден три дена за пет места: Националния археологически музей в Наполи, Археологическата зона Кампи Флегрей, Археологическия музей Байа, Амфитеатъра в Поцуоли и Археологическия парк Кума. С изключение на Националния музей, другите четири се намират в Поцуоли и наоколо там – малко градче-предградие в западната част на Неаполския залив.
О, между другото, Кампи Флегрей е едно страашно интересно място не само от историческа гледна точка и си струва да се отиде до там. Ако не ме размързи много, по-после може да разкажа и за него в друг пост. Ще видим.

** Кастел дел Ово = 4

Кастел дел Ово или Замъкът на яйцето, или само Яйцето, както му казват напулетане-те, подобно на Кастел Нуово е масивна и внушителна средновековна крепост. Оф, на мен дори ми е и малко като зловещ, особено когато времето е мрачно. Но е факт, че веднага ти влиза в очите – много е забележителен.
Според легендата, римският поет Виргилий, който имал славата и на магьосник, положил едно вълшебно яйце в основите на строящата се крепост, със заклинанието, докато то е там, тя да стои стабилна, а цял Наполи да се радва на благоденствие.
Първоначалната постройка през вековете изпълнявала функциите на крепост, на масивна римска вила, даже и на манастир по някое време. Но през 9 век местните жители я пожертвували и разрушили, за да не попадне в ръцете на сарацините, които по това време (8-9 век) хвърлили очо на района и почнали системно да правят набези и да плячкосват, каквото си харесат.
И, значи, днешният вид на този замък-крепост, не е точно първоначалният. Така е оформен от Карло I Анжуйски през 13 век, малко преди да построи Кастел Нуово.
Мястото на Яйцето винаги е било стратегическо за съответния владетел, понеже се намирало, така да се каже „отпред“, върху миниатюрно островче, направо „на една плюнка“ от брега.
Впоследствие изкуствено свързали островчето със сушата, чрез нещо като… ми, не знам как точно се казва… – е, те, дубайските шейхове са наясно как се нарича това, нали са спецове по изкуствените острови и пътеките до тях 😉
Та, тази изкуствена „дига“, или както там се казва, сега е сто +/- метра дълга, и е толкова широка и стабилна, че по нея спокойно се движат автомобили, а напулетаните й казват „понтиле“, което значи „малък кей, мостче“. И що така?
Ами, защото като свързали островчето с брега, се образувал малък изкуствен залив и в него набързичко се оформило малко рибарско селище – Борго Маринари. Днес, обаче, рибарските лодки за заменени от яхти, т.е. сега е яхтено пристанище. И въобще, около Яйцето сега се е получила една приятна, интересна и, бих казала, атрактивна зона.
Няколко от залите на крепостта сега се използват за културни мероприятия, а в заведенията отвън под нея и край яхтите, може да се каже, че е приятно. Хм, доста приятно 😉 В някои от рИсторантчетата даже сервират и свежа виагра  😉 … Аабе, морски дарове бе, Уили! 😀
Вход свободен. Плаща се вход само, ако има платени културни мероприятия.

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - снимка от кафе-терасата на хотел Везувий (зум, естествено)

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - поглед към яхтеното пристанище от рампата към входа му

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - вътре из крепостта

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - вътре из крепостта... Да ме прощават разбирачите, ама тия оръдия ми изглеждат доста смешновати малко като нещо малоумни 😀 (говоря за външния им вид) Повтарям: извинете.

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - така подсветен е сякаш по-убав 😉 ... Щото при ниски сиви облаци, вятър, дъжд и вълни, си е не само грозен, ами и страшноват.

 

** Фонтана Себето в Мергелина = 3-4

Това е един не особено интересен за мен монумент, но казват, че е забележителност. Наречен е на древната и несъществуваща днес река Себето, за която се смята, или по-скоро предполага, вследствие легендата, че се е вливала в морето точно на това място. Фонтанът окончателно бил завършен от сина на архитекта Козимо-някой си, щото той, уви, преждевременно се възнесъл на небето. Амин му.

Фонтанът Себето – Неапол, Италия

Фонтанът Себето

 

** Манастирът Санта Киара = 5,5

Мисля, че си заслужава човек да отдели малко време за него. Хем се намира точно в центъра на Чентро сторико – на около 200-300м от пиаца Данте. За него съм споменала в http://patepis.com/?p=28275   та затова да не се повтарям.

 

Vomero, 80127 Неапол, Италия

 

И сега се качваме на хълма Вомеро, за да видим:

** Кастело Сан Елмо = 3

Ами да, 3. Понеже аз просто не си падам по фортификационни съоръжения и разни странни (за мен) оръдия, железа и т.н.
Та, значи няма кой знае какво да се гледа в Сан Елмо, впечатляват само тия високи, дебели и грозни каменни стени, затова му давам тройка…
Оп-па, грешка! Има какво да се гледа! Висти! Белли висти на цял Наполи и целия залив!
Значи, заради разкошната панорама = 6!  🙂
вход 5 евро

Кастело Сан Елмо – Неапол, Италия

Три в едно! - Гледката е от ферибота, пристигащ от Капри: най-отпред долу е грозотията Кастел Нуово. Горе на хълма по-ниското бяло здание е Чертоза ди Сан Мартино, а сивото зад него е Кастел Сан Елмо.

Кастело Сан Елмо – Неапол, Италия

Високите, дебели и страховити стени на Сан Елмо

Панорама с Везувий – Неапол, Италия

Панорама с Везувий от Сан Елмо (зум)

 

 

** Чертоза ди Сан Мартино = 5-6

Тук шестицата се отнася за фреските вътре и за панорамите отвън, а петицата е за всичко останало.
вход 9 евро

Чертоза ди Сан Мартино – Неапол, Италия

Чертоза ди Сан Мартино - дворчето му ;)

Чертоза ди Сан Мартино – Неапол, Италия

Чертоза ди Сан Мартино

Чертоза ди Сан Мартино – Неапол, Италия

Чертоза ди Сан Мартино - фрески, заради които също си заслужава да се качиш на хълма

Чертоза ди Сан Мартино – Неапол, Италия

Чертоза ди Сан Мартино - фрески по тавана (за подобни красоти не ми се свидят 9-те евро)

Неаполитански залив

Панорама към западната част на Неаполитанския залив

 

** Още малко за точно това място на хълма Вомеро.

Най-бързо до тук се стига с фуникульора, който тръгва от станция Монтесанто. Тя се намира на 400м от пиаца Данте и е възлова (метро, крайградски влакове, фуникуляр). След само няколко минутки се слиза на крайната спирка Морген. Има указателни табели към кастелото и чертозата („чертоза“ значи „манастир“). След около 100 м по уличката, стигате до страховитите стени на Сан Елмо и след още 150 м покрай тях, до улицата, на която е входа му – завивате надясно, все покрай стената му, и са 20-30м до входа. А 200м по-надолу от входа на Сан Елмо е и входа на Чертоза ди Сан Мартино.
== От лявата ви страна по тази тиха уличка (преди да завиете – ееми, нà, не обърнах внимание как се казва) има жилищни кооперации. Изобщо, освен кастелото и чертозата, всичко наоколо е все жилищен квартал, при това доста симпатичен, бих казала дори „интелигентен“, тих и спокоен.
А от въпросния ъгъл на крепостната стена, ако се тръгне наляво по улицата, във втората сграда насреща се намира кино Америка Хол, в което, както разбрах, прожектират най-вече класически филми. А пък от терасата му, към която имало кафе-бар, се откривала чудна гледка към целокупен Наполи. Аз минах от там на връщане от терасите, сама и напълно случайно, и ей, Богу, изобщо не бих се сетила, че това е кино! Защото над входа има само един не особено голям надпис „Америка Хол“ и няколко малки афиша встрани, на филма, който върви в момента. И ако човек не знае добре езика, изобщо няма да се светне що е то. И аз също – загледах ги, помислих си, че ми приличат на афиши за кино, но отминах. Как да си го помисля, като иначе това си беше обикновена жилищна сграда? Но вечерта попитах Анджело и той, разбира се, ме просвети (предния абзац  😉
Впрочем, знаете ли колко кина има в Наполи днес? Само в „чистия“ Наполи, т.е. по административни граници, който е с население близо 1млн., има 8 кина. А в района Наполи (население над 3 млн. души), кината са 13 – т.е. всяко по-голямо градче си има кино.
Хм, за Варна знам, че са три – две „Арена“ в два от моловете и едно във Фестивалния комплекс, което не работи всеки ден. А как е в София?… Да?  А, софиянци?
Е, както и да е. Сега говорим за Наполи.

== И следващото – и то е my experience 😉
Пак там на хълма, точно срещу входа на Кастел Сан Елмо е

Galleria Vincent или Casa d’Arte,

която излага картини и скулптури на съвременното изкуство. Споменавам го за в случай, че някой се интересува – може да си направи „3 в 1“, т.е. да съчетае панорамни гледки със стара история и съвременно изкуство, с едно качване на хълма над Наполи.
На пръв поглед нищо забележително – проста бяла едноетажна постройка със сива метална ограда, вътре в двора – китки и кафе-тераса. Но на стената отвън, ако се загледа човек, има неголяма табела и работно време.
Инфо (по-после) от Анджело: това е не просто арт-галерия, а и аукционна къща, чийто собственик е (цитирам: един откачалник, дърт гей и т.н. изрази на твърд хетеро мъж) – та, чийто собственик е Луиджи еди-кой си (не запомних, но ако някой се заинтересува, ще попитам и ще кажа).
Галерията, както споменах, е за съвременно и модерно изкуство, също предлага и експонати за продан. В нея често се правят временни изложби и срещи на млади художници, и изобщо тя е доста притегателно място и за съвременния културен елит на Наполи, а не само за артистични „меки китки“ (сорри, друго ориентираните, извинете). И това е въпреки невзрачния външен вид на „казата“ откъм улицата.
Е, откъде Анджи знае разни такива неща? Ами нали е италианец! А всички италианци, какво? – Си имат гени, задължителни и по много, за изкуство или интерес към него 😉

Galleria Vincent, Casa d'Arte – Неапол, Италия

Via Tito Angelini - ниската невзрачна сградичка с табелата най-вляво, която бая съм я орязала като съм снимала (щот' още не знаех какво е), е въпросната Casa d’Arte. Малко по-надолу се вижда едно палацо...

 

== От входа на Сан Елмо на 50м надолу по улицата в посока Чертоза ди Сан Мартино, отсреща на улицата се намира ето

тази красива къща-палацо:

Палацо Елена и Мария – Неапол, Италия

Палацо Елена и Мария

Палацо Елена и Мария – Неапол, Италия

Villino Elena e Maria - малко по-детайлирано

 

Всъщност, в един каталог за архитектурата на Наполи прочетох после, че официално тази красива къща се нарича Villino Elena e Maria. Но, за съжаление, аз не намерих повече инфо за нея, освен това, че е построена в началото на миналия век, специално разположена навръх хълма така, че обитателите й да се наслаждават на прекрасната панорама. Дело е на Еторе Берник и Микеле Капо и е типичен за Наполи пример на еклектика (смесване) на архитектурни стилове.
Анджело обаче допълни (после, вечерта), че се сещал и още нещо – че май е била построена и собственост на някой си търговец на едро по онова време, който бил доста богат и дори притежавал няколко търговски кораби, които пътували надалеч. Затова и на фасадата на къщата има надпис: „Col vento in poppa per ogni rotta.“ Това ще рече „С вятър в платната при всяко пътуване (морско)“. Къщата била наречена на имената на дъщерите на търговеца, Елена и Мария.

== Безплатните тераси

Входовете за Кастел Сан Елмо и Чертоза ди Сан Мартино са на тази една и съща улица (казва се Via Tito Angelini) и са на около 200-250м един от друг. Насреща им, от другата страна на улицата, има две-три тераси, които предлагат безплатни гледки, но най-вече към половината от Наполи (без или съвсем мъничко от морето) – малката е кафе-терасата на Casa d’Arte, точно срещу входа на Сан Елмо. Втората е малко по-надолу, може би на 50м от нея – има някакво кафене с тераса, и накрая – най-обществената, най-голямата, на самата улица. Тя е 50м вдясно от предната тераса и е почти точно срещу Чертоза ди Сан Мартино. При нея има и автобусна спирка, стоянка на таксита, също точно от там тръгват стълбите за надолу към Корсо Виторио Емануеле и Спаньоли под хълма.

 

Кафе-терасата пред Чертоза ди Сан Мартино - Неапол, Италия

Кафе-терасата пред Чертоза ди Сан Мартино - ако си мислите, че тия девойки дето снимат до мен са японки - познахте 🙂 Малко странно, защото японците обикновено ходят на по-големи групи, а тези бяха само тринки и по начина, по който се оглеждаха и, коментирайки оживено, постоянно надничаха в картата, определено бяха в ъдвенчър ;)

Панорама – Неапол, Италия

Ето я и последната гледка за днес пак от същото място, а следващия път ще отидем в задното дясно кьоше на тази снимка - голямата бяла църква със зеления купол е Basilica dell'Incoronata Madre del Buon Consiglio (айдее...), а голямата кафеникава сграда на по-заден план и вдясно на нея е дворецът-галерия-музей Каподимонте

 

Е, време е за малко почивка. Както казах, следващия път ще ви водя отсреща на хълма Каподимонте. Там е една от топ-забележителностите на Наполи и наистина е страшно интересна.
Ами, чао. А престо! /До скоро!/
Следва продължение.

Автор и снимки Вили.
Някои от снимките са щракнати с любезното съдействие на Анджело 😉

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

12 коментара

Дек. 21 2011

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (3): Страшни смешки, смешни страшки…

То че седмицата е италианска – очевидно е. А днес продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , а после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“

Днес ще видим каква е ползата от това да се дава възможност на мъжете да бъдат кавалери (или с другу думи: приключения на Вили 😉

Приятно четене:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част трета

Страшни смешки, смешни страшки…

 

Добре, тръгвам. Но… натам или натам?
Намирам се на пуста уличка някъде сред Спаньоли. Наоколо няма жива душа, само ей там разпльоскалата се, едва дишаща от жега котка. И аз.
Колко странно – марангьосано и тихо е, и сякаш съм сам-сама в целия град – сред тия високи, олющени сгради, бог знае колко стотин годишни. Хе-хе.. като в компютърна игра 😉  А в каква гюрюлтия попаднах само преди няколко часа, когато слязох от влака!
Сигурно, мисля си, щото е баш по обед, хората са се изпокрили по къщите си да обядват и почиват на сянка. Ама аз да му мисля: нямам карта, нямам джипиес, нямам интернет на gsm-мa… И?
И се сещам за онази симпатяга от самолета. Представям си и се засмивам – как на млади години се изгубила именно в Спаньоли, как я упътил един внезапно появил се, ама мноого красив рагацо с изгарящи очи, а после избухнал такъв любовен вулкан, че и до днес, възрастната вече дама, е влюбена в този град  😉
Мдаа, преди няколко десетки години такава романтика е била възможна. Но сега няма опасност. Особено в момента – в тая жега всеки евентуален мачо сигурно се е набримчил на компютъра си и се охлажда със студена биричка. И значи, аз да викам неволята  😉
Вътрешният ми глас дремуца, а логиката философства – щом ще ходя на хълма, значи трябва да вървя по стъпалата нагоре. Ми, постъпвам логично.
Качвам ги пустите стъпала, пъпля – тюю, нямат край бе! Ама, що, кой болен мозък ги е измислил тия улички от стъпала?… Айде, душичката ми, айде, дай още малко…
Ай, стига бе!… мамка ти и логика! (сорри, това ми беше реакцията там!) – Стъпалоуличката свършва в десетина метрова площадка пред вратата на опърпана сграда! А сградите наоколо са като буква П… Офф, бее… 🙁

 

Неапол

Неапол

 

Айде обратно.
Влизам пак в магазинчето, от което си купих сладоледа – жената ми се усмихва сърдечно, позна ме. Питам я за Сан Елмо. Тя ми вика: Ее, ма но куи! – Е, ясно, че не е тука, ама как да стигна до там?
Пита: инглезе? /англичанка/ – Но, булгара, – отговарям – соно булгара! – а тя се ококори – сякаш казах, че съм от Марс.
Пробвам се да скалъпя италианско изречение: Димми, синьора, коме андаре а Сан Елмо? /кажи, госпожа, как да отида до Сан Елмо/.

Сигурно не го казвам правилно – гледа, мисли… И изведнъж се юрва да говори… ама сякаш я гони някой!… И като размахва едни ръце… А аз нищо не схващам. /Чак на другия ден разбрах, че това било неаполитански!!/
Ама какво толкова разправя? Мъча се да загрея поне по интонацията и жестовете… Егати как бързо говори тая, нищо не й разбирам!… Напъвам се, гледам умно… оп, тя финишира! Спря и радостно клати глава: Си, булгара.. засмива се на глас, доволна: Булгара!
Мигам: К’воо? К’ва булгара бе? К’во казваш?… Оф… кой знае за каква случка ме светна, ама.. Добре, бене, синьора, а Сан Елмо е дове? – питам упорито по моя въпрос.
Хваща ме за ръката, излизаме навън, сочи надолу по улицата, разправя нещо пак… Аз пак не разбирам, но тя е толкова въодушевена и добронамерена, и усмихната.. Грацие, грацие танто, синьора! – казвам, и поемам нататък – е, по-натам пак ще питам някой, с питане и до Цариград, нали.. 🙂
Близо до ъгъла като че дочувам шум на по-голяма улица, опъвам пеленгаторите и на пресечката завивам надясно. А! а тая улица… почудвам се – тя е вече по-широка, даже могат да се разминат две коли, и наляво виждам, че след 30-тина метра се пресича от друга, по която тъкмо минава автобус, а надясно върви нагоре и в далечината май е подножието на хълма.
По принцип съм с добра ориентация, а ако имам карта, въобще нямам никакви проблеми. В случая обаче нямам карта. Не потърсих на гарата да си купя и това беше грешка. Трябва да си купя отнякъде! Но засега ще карам по интуиция. И тръгвам надясно.
Искам да се кача на хълма, да видя града отвисоко. Това си е нещо като задължителен момент в моите пътувания – от камбанария, от кула, хълм, или поне от висок етаж, да видя съответното място.
След няколко минути пристигам на Корсо Виторио Емануеле, точно пред автобусна спирка. Браво на мен! 🙂
След още пет минутки се мятам на един автобус, с който трябва да стигна до фуникуляра, с който да се кача на хълма, после покрай кастело Сан Елмо и – на терасата: молто белла виста, синьора! /много красива гледка/. Така поне ми обясни едно момиче.

Е, автобуса ли не нацелих, спирката ли пропуснах, озовавам се аз при фуникуляра, ама следващия, който не е моят  🙂
Да бе, оказа се, че си имат таман три ли, четири ли фуникуляра, които впрочем, са много удобни за качване на високото. Освен това билетът за градския транспорт важи и за тях.

 

Неапол, Италия

За който не е виждал фуникуляр - ето как изглежда. Движи се по едни релси нагоре-надолу по хълма.

 

Е, да, слязох на грешна спирка, но пък попадам на едно неочаквано местенце – пред

Кастело Аселмейер

Интересна сграда в неоготически стил.
Кастелото е построен от английски архитект за неаполския банкер Аселмейер в началото на миналия век. Това инфо ми подава с явно удоволствие, малко по-натам, една случайна англоговоряща дама с много интелигентен вид. Преди нея попитах и някакъв младеж каква е тази сграда. А той ме просвети, мимоходом: Еее, ке коза… ма, кастелло, синьора! Ке коза!  /ами какво, замък бе, госпожо, какво!/  😀

 

Кастело Аселмейер – Неапол, Италия

Кастело Аселмейер

 

Връщам се една спирка назад, следвам инструкците на онази девойка. Минавам покрай стените на някогашната крепост

Кастело Сан Елмо

 

Сан Елмо – Неапол, Италия

Край стените на Сан Елмо

 

Любувам се на панорамата на града и целия Неаполитански залив с Везувий, виждат се дори Капри и п-в Амалфи /за съжаление тези кадри не ми се възстановиха/

 

Кастело Сан Елмо – Неапол, Италия

"Уна белла виста" от Кастело Сан Елмо - не ви трябва превод, нали? ;)

 

После, под сенките на дърветата заобикалям кастелото, и след още малко излизам на терасата пред

Чертоза Сан Мартино

От тук също се разкрива панорама на голяма част от града.
Истина е, „вистите“ си струват.

 

Везувий и Неапол

Гледка към града и Везувий от терасата при Чертоза Сан Мартино

Неапол, Италия

Още една гледка от същото място - централно на заден фон се вижда модерния квартал Чентро Диреционале Наполи

 

Ааа, от това слънце май взе да ми прегрява нещо процесора ли?… Иначе що у тоя пек тръгнах да слизам пеша по тия безкрайни стълби?!   😉

 

Неапол, Италия

Стълби нагоре, стълби надолу - или както пее Висоцки "...Главный академик Йоффе доказал - коньяк и кофе вам заменят спорт и профилактика..." 😉 >>>>> http://www.youtube.com/watch?v=NHrV-L-wlfc

 

Обаче малко по-надолу срещам ободряваща картинка: яяя, имало и по-изпаткали – те пък се качват пеш НАГОРЕ!  😀

Corso Vittorio Emanuele, Naples, Italy

 

С разлюляни крака, вече каталясала, бленуваща душ, пица и ледено фрапе, излизам на нова наблюдателна площадка на

Корсо Виторио Емануеле,

откъдето се открива близка

панорама на града.

Тази Корсо Виторио Емануеле е точно в подножието на хълма и го обикаля. Изглежда е доста дълга двупосочна улица; върви в подножието на хълма и май опасва голяма част от града /или целия?/ от север. Макар че върху ми се сипе жар, пак се застоявам малко. Облягам се на парапета – мамма мия, ще слънчасам, ама нали съм си шантаво, айде пак – щрак!  😉

 

Неапол, Италия

Неапол

 

Ох, почвам да бера душа. И със сигурност вече деяна на юпиес  😉   Отдаавна е минал обяд, крайно време е да седна малко на сянка да отдъхна и да заредя батериите, да хапна нещо де.
И тъкмо тръгвам към едни стълби за надолу, Я! – в очите ми влиза красив купол, с орнаменти като плетеница, на някаква църква долу някъде вляво.
Не изглежда далече, може би десетина минути път. Ако и тя е така красива като оная, дето я гледах по обед, ще бъде грях да я пропусна! Нали? Да, ще сляза да я разгледам набързо. После ще ям.
Да, ама май трябваше да се опитам да запомня някакси мрежата от улички долу, защото…
Еее…  😀    ‘ми крайно време беше да започнат пък

 

ИСТИНСКИТЕ МИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ

 

Тръгвам по едни стълби надолу, после по памет завивам надясно, после наляво, напред, и се оказвам пред… жилищна сграда, обаче. Красивият купол съблазнително ми се мярва пак из пролуките между сградите, но откъде да мина?
Малко назад… сега от тук ли? Или от там?… ъъ… Не, я ей от там.. И като почвам едно връткане из оня ми ти лабиринт от тесни и оплетени улички, като куполът още на два пъти ми проблясва измежду високите етажи на сградите – хили ми се, сякаш, на усилията… Ах, ти, купол с купол!…
Питам една леля – „нон капире“ /не разбирам/, вика.
После едни деца се опитват да помогнат, дружно се разкрещяват „Мариоо! Маариоо!“ – един ждроляв младеж, но с лъчезарна усмивка, изскача отнякъде, той бил Марио – пробва се, но пак не става – неговият английски и моят италиански не се „разпознават“  😀
Продължавам.
К’во става бе, дори не мога да изляза на една по-широка улица, по която да минава автобус! Въртя-суча, все се оказвам близо до ония стълби за нагоре. Вариантът е да се върна пак горе, хубаво да гледам и после пак надолу. Ама ми е топло, уморена съм вече… офф… ще го намразя Наполи само заради тия стълби!

Стоп! Да чуем – вътрешният ми глас се обади

Да?.. Да продължавам, вика, не да катеря стълбите. А, знам го от опит, щом вътрешният ми глас каже нещо, колкото и нелогично да звучи, то се оказва правилното. Винаги!!
Ми, продължавам.
Пак питам една жена, после един мъж, отговорът им е неизменно „нон капире, сеньора“. Ай, Боже, тц-тц-тц…
Наистина ми е смешно – не съм попадала досега в подобна ситуация. Не се чувствам изгубена, но почва да ме е яд, че си губя времето. А и ми е гладно, и кафе ми се пие, и кенеф ми трябва вече… а пък как ми се иска душ!… Завивам в поредната пресечка. Йеее!

 

Ето го спасението!

 

20 метра по-натам, до входа на една сграда е спрял черен джип. Полицейски. Вярно, не пише по него „Карабинери“, но има някакви опознавателни знаци, герб на вратата, „буркан“ на покрива. Че какво да е друго, освен полицейски?
Няма го шофьора, но до неговото място има някакъв мъж. Трябва да е полицай! Ами, ето го моят ангел-спасител! И сега ще ме отърве от по-нататъшно лутане из очарователния, стар, мърляв и толкова горещ Неапол – най-после ще я открия тая проклета красива църква! И после ще ям! 🙂
Приближавам колата, човекът вътре свел глава, чете вестник. Правилно, униформен е. Както е плътно затворен вътре, явно е на климатик, блазе му..
Чуквам леко на джама. Той вдига очи, гледа 2-3 секунди през стъклото и отваря вратата: С..си?
Хлъц!  Коленете ми омеекват, онемявам… абе, направо ми спира тока! – Хии… те т’ва не беше ми се случвало от сто години! Забравих си заглавието! – Ама готин мъж… ченге… даже и на кино не съм виждала такъв!
Той пак: Си, синьора… ке коза е? /да, какво има?/
Ааа… гласът… размазва!
Давя се, преглъщам… Вътре в мен просъсква: Дръж се, ма! Я се стегни!.. И тръсвам глава. В този миг шнолата ми изведнъж се самооткача – цък, тупва на земята и отхвръква! Къде? – естествено, че под колата!
Той поглежда надолу, понечва.. ама и аз съм бърза – ударът на главите ни се разминава на косъм. Отдръпваме се като ожилени със: „скузи!“ /извинете/
Той се връща в начална позиция, но аз няма как да се простя с шнолата си – не търпя пусната коса, особено пък в такъв топлик – ще откача!
Та, клякам, заничам под колата, пъшкам, гъзуря се.. под носа му… и ми иде да умра от яд и срам… Докопвам я, нейната сметка(!), изправям се, връзвам си пак опашката. Така. А ченгето наблюдава етюда ми с леека усмивка. Пробвам и аз да се усмихна, ама съм бясна зарад’ тъпата шнола… Той се усмихва широоко… Патка! Трябваше да го оставя да се направи на кавалер, той да се дупи да я търси!
Той: Е алора, синьора, ке коза е проблема? /и така, какъв е проблема/
Казвам на италиански „ми пердони ти прего“ /моля за извинение/ и продължавам нататък на английски – как отгоре съм видяла една голяма църква с голям красив купол, искам да я видя и отвътре, но нещо май се обърках из тия заплетени улички…
Гледа ме, особено такова… без да мигне и без да гъкне – а мен ме обливат горещи вълни…
Бе, к’во ми става, сякаш не съм виждала мъж! А и той, що не ми реагира?!
Айде пак, но по-бавно, разделям думите, показвам с жестове: Уел, ай соу а чърч, ду ю ъндърстенд ми? Найс, бютифул чърч.. уит лаардж дом..  риъли грейт…ъъ… уит орнамънтс…уит.. уел, тембълд ъсемблиджис, до ю ноу…
Гледа ме. Май не чатка?
Светвам се и вкарвам и от италианските ми запаси: Киеза! /църква/ Уна гранде киеза, уит бюютифул дом! Белло…ъ, дом. Кон дом! Си, гранде.. кон дом!
Вдига вежди изумен.
Хии! К’во казах? Да не би пък да разбра „кондом“? Ааа.. ами, че как е „купол“ на италиански? Ау, не знам..
Онагледявам с ръце – купол, дом – гранде е белло!…
Той тъпее. И клати глава: Нон… Нон каписко, синьора…
Ооо… разочарована съм. Толкова ми се иска да ме разбере, а той само ме гледа и „нон, синьора“!
Но изведнъж оживява: Ааа, катедралле?! Аха, си, гранде белле катедралле? Нон, но, сеньора – маха отрицателно към посоката, която му соча. – Ма, катедралле… е куполо гранде… /А! ама, значи купол си е купол и на италиански!/ И разправя нещо, сочейки в обратната посока…
Не бе човек, аз я видях, не е натам, нататък е! Соча наляво. Той пак: нон! – И сочи някъде надясно и зад гърба си…
Е, добре, викам му, колко далеч е катедралата? Гледа въпросително… Оф, бе, как може да не знаеш грам английски бе, човек! Язък ти за убавинята! Тююю…
Пак нещо ми приказва, но сега аз съм „нон“.
Ма’аме ръце един срещу друг – той явно ме убеждава къде е катедралата, аз пък си държа на своето и твърдя, че катедралата, всъщност, не ми трябва, а църква, онова си беше църква!…
Е, добре, айде, колко е далеч – питам, – добре, натам ще ходя, щом казваш е „белла киеза, белла гранде катедралле“, може пък аз да бъркам наистина. Питам го на какво разстояние е: хау из дъ дистънс.. ? Дистанция бе, и това ли не знаеш!… Не разбирал… О’кей, соча си часовника, правя движение с два пръста, като крачене, разпервам пръсти: файф минитс? тен минитс?
Оп, зацепва: Ааа, алтро, ди пю! – и ми показва с пръсти 20 и „ди пю“ било /още, повече от 20 мин. ли бе?/ Аз: Аа, но! Фар ъуей! Но!… Ъъ… лонтано, молто лонтано! /не, много е далече/…
Говори нещо, чувам и „нон, но лонг, найс катедралле, гууд“ – я, английски думи ли взе да ми вкарва?!
Опъвам ушите – оф, кой те знае какво ми приказваш, бе човекоо… еее, май няма да се разберем 🙁
Хваща ме яд и на чист български му викам: Нищо не знаеш, язък!
Изведнъж се стяга, рязко клати глава и ме отрязва: Йо нон парла англезе, синьора, скузи! /не говоря английски, съжалявам/
Не мога да повярвам! Гледай го… ама, той наистина си затваря вратата!… Нее…
Изпитвам разочарование, безсилие, яд… Зорлем се усмихвам: ееми и аз сорри, но проблем!..
Ми к’во… полицай! Естествено, че ще е тъп!..  Ама ме е яяяд…

В стомаха ми изведнъж свирна на завоите и се сещам, че съм гладна. Зарязвам идеята за църквата и тръгвам в посоката, за която ченгето настояваше, и като че ли спомена нещо „чентро“, нещо „трафико“…
И така, без църква или беЛЛе катедраЛЛе, след няколко минутки излизам на една главна улица, по която се движат и трамваи и автобуси. Аха, те го те „трафико“.
Хубавият тъп полицай вече е забравен  😉

Отново съм сред голямото и хаотично неаполско движение.

Пет минути се озъртам къде да пресека. Гледам: който иска, тръгва между колите и си пресича. Накрая вдигам ръка като „стоп“ и тръгвам. Браво – намалят! Даже някои и а-ха, да спрат 🙂
След малко в една симпатична пицария нагъвам истинска „Маргарита“ – нали, според легендата,  неаполитанците я били измислили, та ям, демек, оригинал. Бе, яла съм и по-вкусни пици.. /не се минавайте!/
Хиии…  ново 20! Последното парченце пица артистично ми се изпльоска върху бялата ми блузка… оо… създавайки едно неизтребимо../по дяволите!/.. и уникално леке…  Хмм.. глей го само как стана – кат’ картина на Джаксън Полак или Дали – доматено червено върху „невинно“ бяло… Да му се не види! 😉
Добре, че имам още две блузета в чантата.
След десетина минути се появявам от пицарийската тоалетна поизмита и освежена, преоблечена. Вече съм и наядена, и напита – друго си е.
Преди да се впусна отново из Наполи, и едно капучино си отива намясто. А докато си почивам и му се наслаждавам, се размислям: Самолета наобратно ми е в понеделник сутринта. Значи имам още цели два дена за Рим… Хм, Рим…
Бе… цял ден си мисля, че макар да ме кефи, едва ли чак бих живяла в Неапол, но пък що да не взема да преспя тук, а утре да мръдна до Соренто или Капри. Пък това, Остия-мостия, Фраскати – айде друг път! Или пък до Помпей да ида утре и после да хвана влака за Рим… И така става. Сама съм си, волна като вятъра, к’во!
Я да чуем к’ви ги вършат вкъщи без мама 😉   Вадя „жисиема“.. Брааво, всичко било о’кей. И аз съм о’кей, споко, ще разправям после, целувки, чао и умната, ей!
От магазина в съседство си купувам ново шише вода, хем студена. И съм готова.

                                        Старт!  

 

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико - въпрос: това във фунията дали е първообраза на сладоледа? :D

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико - палацо?

Спагети

Мислите, че в България оригиналните италиански спагети са скъпи?

Неапол, Италия

Из уличките на Неапол... или може би "По стълбите на Наполи"? :D

 

Мотаейки се насам-натам, нацелвам едно доста интересно, стори ми се, местенце – францисканския манастир „Санта Киара“. Но отворено само за двора, щото в петък и събота друго не можело. Ми другото пък, друг път  😉

 

манастир Санта Киара - Неапол, Италия

В двора на манастира Санта Киара

 

Качвам се на метрото – е, нали си имам билет бе – да си го използвам!  🙂
След няколко спирки слизам – някакъв жилищен квартал. И се размотавам към 20 минутки в района на метростанцията.

 

жилищен квартал - Неапол, Италия

Съвременен жилищен квартал в Неапол

жилищен квартал - Неапол, Италия

Съвременен жилищен квартал в Неапол

 

Няма кой знае какво интересно и се връщам на пиаца Данте с метрото

 

Данте - Неапол, Италия

А ето го и самият Данте върху пиедестал насред пиацата

 

После се качвам на някакъв автобус Е1. Питам един мъж, той потвърждава, че ходи до пиаца Гарибалди. Понеже нали видях сутринта, че там /и района/ е фраш с хотели.
Обаче тоя автобус като взе да се влачи из Чентро сторико, да се върти из теснотията там, и аз си викам, че нещо не е таман. Слизам и се прехвърлям веднага на друг, 56 или 57 /ли беше?/. Едно момиче ми каза, че отивал на Гарибалди. Всъщност и Е1 също отивал там, но първо правел една голяма врътка из Чентро сторико. Е, нищо.
Само че май не зацепих точно къде да сляза, и айдее… отнесе ме до модерния квартал с небостъргачите, дето ги гледах от баира горе. Това е нещо като парижкия Де Фанс.
Ама дали щото е петък късен следобед – джан-джун – никой няма. Е, почти де – пет човека срещнах. Ама едно странно такова – стърчат едни висооки сгради от метал и стъкло – бели, черни, сини, сиви. Като извънземни някакви. Интересно, ама мъртвило. Чакай, викам си, поне да снимам малко.

 

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи

italia_a_081_naples

Чентро Диреционале Наполи

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи - Палацо Джустиция, т.е. Съдебната палата... Хм, тук ли съдят мафиотите?

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи - нямам идея каква ще да е мисията на това кълбо :)

 

А, разгеле, появи се един мъж с чанта /лаптоп/. Крачи бодро. Брадат и леко плешо. Екипиран в костюм… У тая жега?! С охладителна система ли е под него?
Извинявам се, питам го какви са тия сгради, той ме гледа странно, сякаш съм извънземната аз, махва с ръка и ме отминава… Ъ́! Глухоням ли го играе?   😉  /мой номер!/
Щраквам още две-три снимки, ама гледам да не навлизам навътре из квартала, че айде нЕма нужда от нови емоции.
А, една мацка насреща ми. Нормална. Та тя ме осведоми в скороговорка, че това било „Чентро Диреционале Наполи“… Кк’во? К’во чентро? Ааа, Бизнесцентър, ясно. Каза ми и кой автобус да взема и къде да сляза за Гарибалди. То на една-две спирки било  😉
Някъде към 19 ч. съм на пиацата. Хотелите там – един до друг. В три хотела проверявам – о, браво бе, и в трите има места, и то на много приемлива цена хем – 35-40 евро за стая, със закуска. Идеално. Можело и след два часа да дойда или когато искам, и тогава да си платя и да се настаня, имали свободни стаи. Добре, става.

 

Неапол, Италия

Неапол

 

Правя един тегел през Гарибалди и отивам до гарата на Circumvesuviana, на пет минутки яваш-яваш оттам. От нея тръгват регионалните влаци за околността. Часът е 19:40.. Проверявам разписанията. Супер! – влакчета има начесто, цената е 4 евро до Соренто; 2,80 до Помпей и Херкулан.
Окончателно решение: оставам. Остава да си избера в кой от трите хотела да се настаня… И?
И – те ти, една мъдра мисла почва да подфърча из кухата ми кратуна: Вярно, смлях се от ходене днес, но ми е рано да се затварям в хотел. Що ли не се кача на влака донякъде? Една репетиция за утре 😉
И се качвам. До Кастеламаре, щото тръгва след три минутки. /2,80 евро, пътува се  към 30 минутки/

Кастеламаре

се намира на другия край на Неаполитанския залив. Всъщност целият залив е заселен – градчетата преминават едно в друго и само местните сигурно си знаят границите им. Ако имат такива. Но Кастеламаре ди Стабия /е цялото му име/ си има и пристанище, в което акостират и по-големшки кораби, не само яхти.
Слизам на гарата, пардон, гаричката му.
/Момент, тук трябва да кажа, че има две гари. По-голямата е на „ТренИталия“, на Феровия-та демек, там спират влаковете, които идват от Рим, примерно. И там някъде им се намира (май) центъра на града. А по-малката гара е на регионалната ж.п. компания „Везувиана“ и е по́ към подножието на планината и пристанището. Та там слязох аз, защото там ме откара влакът. Само че това го научих после, на другия ден./
Та, слизам на малкото гаренце и се дзверя.
Ъ́! Амa то много умряло тук бе. Развъртам се на предгаровото площадче, което си е като селско. Нито е толкова късно, нито е обеден пек вече, а къде са хората? Малкото, които слязоха, моментално се пръснаха. Улиците тесни и почти празни.
Петък вечер е, ей, във Варна по това време всичко живо излиза на разходка и по заведенията, животът кипи. А тука – еее, слааба ракия били тия италианци, мноого слаба! Дали и кат’ мъже са гола вода, завалийките? 😉  За миг се сещам за онзи полицай, хм… Да бе, и той ще е същият, да не мислиш!
С таквизи грозни мисли за италианците хващам улицата, и буквално след минута излизам на крайбрежния площад, близо до пристанището. Очевидно е „зона педонале“ , т.е. пешеходна зона, пък аз друга асоциация направих първия път, когато видях написано на табелка „Zona pedonale“, ама айде 😉  Та тук вече има някакво количество, безцелно мотаещи се или настройващи се за „иху“ в насрещното заведение, хора. От тук тръгва и „Лунгомаре“ – една хубава, широка крайбрежна алея с палми, огромни олеандри, /ама направо дървета!/, китки, пейки и т.н.
Ето, тази италианска дума ми навява асоциацията „място за луняне край морето“ – шопите ще ме разберат (луням се/лунгам се насам-натам без работа)  И, фактически, Лунгомаре-то има точно тази функция  😉  Лунго=луняш, маре=море, т.е. „луняш край морето“ 😀
Ta, шляя се и аз без компас и току ми се пръква въпроса:

Е, имат ли тогава нещо общо шопите и италианците?  😉

И, докато се чудя и чакам слънцето да запотъва в морето, предполагам, че още до десетина минутки, та да го щракна в сюблимния момент, съм стигнала вече в долния край на алеята, която тук си е почти безлюдна. От едната й страна е морето, естествено, от другата – крайбрежният път за Соренто, сгради и нататък се дипли градът. Още по-нататък, отзад някак, и почти по средата на Неаполитанския залив, в далечината се е изпъчил Везувий, а Наполи е чаак на другия край на залива.
И, както си вървя баавно и небреж, от едно дърво нещо пада пред мен, буквално част от секундата, и щеше да е върху главата ми! Стряскам се, поглеждам надолу, за миг се спичам – нещото ми заприличва на… като навита змия! Ауу! Ужас!! Божичко, змияяя!!!  И като от трамплин отхвърквам встрани към пътя.
Спирачки дерат, клаксони пищят, разярени мъжки гласове: Мерда!… Стронца!… Ступида!… Маннaджя!
Нещо ми се размаазва, отмаляявам, подпирам се на капака на заковалата пред мен кола, затварям очи… а ясно чувам отделни думи, питанки: ке коза.. дове стай.. коза фай.. гуарда .. ль’окки… анкора!… Сеньора!… Ма, синьора?!…
Като в транс съм, треперя цялата. Някой ме хваща за раменете, разтърсва ме, пита нещо, казва нещо.. Очевидно, а и с право, хората ме пращат по дяволите, че съм глупачка и не знам си к’во, (май и майка ми намаза нещо), к’во правя, къде гледам, къде са ми очите. Нещо такова.
Всичко това – в секунди.
Отварям очи точно в мига, когато най-питащият хуква като луд след някакви момчетии по алеята.
Ту-ту-туткам…
И изведнъж ми светва! Ами това е работа на ония три „лайненца“, дето кротко си седяха на пейката отсреща, но гръмко се разсмяха на „изпълнението“ ми. И май тоя точно е извадил късмета да изФърча пред колата му…
Другите коли взеха да се изтеглят.
Сега ми става смешно, но тогава май направо си бях изприпадала.
Да, работа на ония земанета. Забавляват се, ама гадно, с такива като мен. Змията или каквато е играчката им, е изкуствена, и като падне от дървото леко се разгъва, потрепва… бе, не знам, ох, знам ли к’во беше, я!  🙁

Дойдох на мене си, но изчаквам шофьора да му благодаря все пак – рефлексите му явно са „железни“.
След малко той се задава на бърз ход, леко задъхан, почва да ма’а с ръце и да разправя нещо, а аз… Този… ама той… откъде се взе сега?! В дънки обаче… оо… ето пак! –  омееквам… префърча ми „ама тоя за втори път днес ми спира тока!“ и коленцата ми тотално отказват.
Спуска се, прихваща ме, казва, пита: екко, виени куи…  алберго… фермата.. синьора? – давам заето – Отел? Ин куале отел? (аа, питал в кой хотел съм) – Ама… не мога да мисля, и само махвам с ръка: Но, ниенте. Нон че хотел.. /нямам хотел/
А..усмихва ли се?! Бърбори нещо: о’кей… нон импорта… ва бене, транкуилло… каписко… нон ти преокупаре – т.е. няма значение, добре, спокойно, разбирам, не се притеснявай.
Намества ме на седалката, пуска ми чантата отзад.
После ми подава шише минерална вода, с жест ме подканя, изчаква да отпия… И газ!
А!! Ама… Ехеей, чакай, къде? Уеър ю гоу?… А? Дове, синьор, дове? Уот..уот ю дуинг?! /къде, какво правиш/
А дали пък ще ме закара в Неапол? Укротявам се, гледам напред. Завива наляво, влиза в някакъв булевард, след малко пак завива, но надясно, а Неапол, мисля, е наляво, и пак се шашкам – Ама как, глей го! – Къде отива? И изобщо не признава „Стоп“-а – само приплъзва мазно. Завива пак надясно… пресича пак и хии… газ, в посока планината.
Синьор! – /Боже, какво иска? Къде ме кара? Та аз отдавна не съм 17-годишно гадже!/ – Ъъ… синьор, перке? А? Дове?… Уот ю дуинг?!… Ма коза… стай, ъъ, фай? ъъ, коза фай?! /какво правиш/…Ъъ, коза воларе..ъ, вуой /какво искаш/ Алора, стоп, плийз!… Ай капито? Ми сенто? /хайде, спри, разбираш ли, чуваш ли/… /божее, къде се нахендрих, тъпо ченге!/…
А италианецът мълчи, натиска газта и гледа напред. Колата, в някакъв краен квартал, се провира из едни теесни улици, сред очукани сгради, край препълнени казани с боклуци, под гирлянди пране, безлюдно, и е вече ТЪМНО… ааа! … /умолително/ Мистър, сеньор полисмън…ъ… полицай, уеър, дове… уеър ю драйв ми? /англ. – къде ме караш/
Поглежда най-после към мен, леекинко се усмихва и.. ме заковава: Май нейм из Анджело, мадам.. соно Анджело /еди кой си/. Си. Ю?.. Ее?… Димми! /кажи/…
/Притеснена съм. Бясна съм! Удивена съм – мислено, когато видях джипа в Испанския квартал, как го нарекох, спомняте ли си?/
Ама е упорит: Ма, коме ти киами, рагаца мия? /а ти, как се казваш/
Мълча. Мисля. Глупости, не мисля – главата ми е празна.
След още минута, ама буквално в най-края на града, намаля до едно каре от 5-6 нови сгради и спира пред най-високата: Ее, коме ти киама?
Добре де, казвам си името.
Следва: Ту сей да сола, си?  /сама си, нали/… Ама направо се репча: Йес! Си! Соло! Куесто проблема? /да, сама съм, проблем ли е/
Той, вдига ръце: Нон! Нон, черто, нон проблема! Ва бене. – И посочва към блока: Екко, ла мия каза, йо виво куи /не, разбира се, не е проблем; ето моят дом, тук живея/. И подканящо с ръка: Май хоум… Прего, плийз. /моля/
Вирвам нос: Но, грацие… Тенк ю фор ол, ай’л гоу ту дъ стейшън нау. Чао… мистър.. ъ, синьор.. Анджело. /англ. – благодаря, ще отида на гарата/
Ама… ох, това ли… бе къде… откъде се отваря шибаната ти врата, бе! Нервна съм: Оупън дъ доор, плийз! /отвори вратата/
Усмихва се, протяга се през мен и отваря.
Разумът ми, паникьосан врещии: Изчезвай! Плюй си на петите, махай се!
Вътрешният ми глас се подхилква: Споко бе, ааа… седи мирно, няма да ти извади очите, я!
Измъквам се из колата. Докато се обърна да си взема чантата, той вече я е преметнал на рамото си, взел си е и лаптопа; дистанционното: пию-пию.
Хваща ме за лакътя: Виени /ела/
А́ да се дръпна, ама тц – стисва ръката ми и клати глава: ъ́-ъ́.. Куеста волта йо нон ти лашеро /този път няма да те оставя/.. Нон ти преокупаре.. Алора, андиамо? /не се тревожи, хайде, тръгваме ли?/
Следва.

П.П.
1/ Понеже аз все още не съм на „ти“ с италианския, много е възможно оригиналните изрази да не цитирам съвсем точно, но надявам се на снизхождение от страна на знаещите езика 😉
2/ С „Първа среща с гадже“ на наполетаното Джиджи Алесио, пожелавам приятно и весело посрещане на празниците на всички фенове на „Пътепис“-а, и на Стойчо и Комитата също, разбира се! 🙂
Нека през следващата година всяко момиче от 15 до 115 г. да чува по-често „Жената, която искам, си ти“ /както го пее Джиджи в рефрена – „Ла донна ке воллийо сей ту“/. И нека прекрасните драги мъже да се чувстват винаги приятно като пред първа среща, и да имат на кого да казват „Жената, която искам, си ти“  😉

 

http://youtu.be/A8foxTmsqUI

 

 

А всички „спасени“ от картата снимки от Неапол са тук:

http://iaia.snimka.bg/travel/neapol-2.641282

Хубави празници! Чао!  😉

Автор, снимки Вили  022_girl_in_love

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

14 коментара

Switch to mobile version