Archive for the tag 'каньон'

окт. 11 2016

Мароко (2): Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра

Продължаваме с Мишо и неговото пътуване из Мароко. Започнахме с Маракеш и нощуваме в пустинята Сахара, а днес освен с джип из пустинята ще разгледаме каньоните Дадес и Тодра Приятно четене: Мароко с Мишо и Теди Пътепис за екзотично Мароко с Мишо и Теди. Част втора Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра и Маракеш за финал […]

2 коментара

юни 26 2014

В Юдея, край соленото море (Израел) (5): Вода и пустиня заедно (Нахал Давид)

Продължаваме обиколката край Мъртво море в Израел. Започнахме с едно дълго слизане към него, разходихме се наоколо и даже ходихме на на плаж и спа, за последно бяхме в Кумран заради кумранските ръкописи. А днес – в Юдейската пустиня ще се отправим към потока на Давид (Нахал Давид) Приятно четене: В Юдея край соленото море […]

No responses yet

Ное. 18 2013

Езера, ветрове и приятели (5): През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. Днес през Дурмитор ще минем към Жабляк, Черното езеро към каньона на река Тара Приятно четене: […]

2 коментара

юли 10 2013

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан.

Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери

Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

 

 

Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас… Е…натам отивахме!

Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване – за да избегнем скуката на „стандартния“ път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме…

Беше понеделник, или пък вторник…а дали не беше сряда… Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч…

 

Бензиностанция – Турция на мотор

 

Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Камион – Турция на мотор

 

Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Планини – Турция на мотор

 

Река Ефрат

Река Ефрат – Турция на мотор

 

Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората… Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

 Планини – Турция на мотор

Нек’ъв ориент експрес цепи мрака…

Влак – Турция на мотор

 

 

Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто!
Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега… подробности

 Планини – Турция на мотор

 

Планини – Турция на мотор

 

Стигнахме благополучно в

Кемах – малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Кемах – Турция на мотор

 

 

Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред… Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път

Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче  и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в „питомното“, ама…), но не бяхме с подходящия мотор… Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да „хвърли маслото“… То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно…

Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Планини – Турция на мотор

 

 

Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше  прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено..
Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

Планини – Турция на мотор

По тези места срещахме доста ето такива селца… Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая…

Планинско село – Турция на мотор

 

Какво правя тука ли?

Пред картата – Турция на мотор

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се…
Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия… Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме!

Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи… Сговорчиви при това…. Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе – такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам… Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня….
Поехме в правилната посока…
На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Планини – Турция на мотор

 

 

Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите.
И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

Тунел – Турция на мотор

 

И след тунела не ни се разкри тази гледка

Каньон – Турция на мотор

 

 

На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат.
Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

 Каменен път от Кемалие за Дивриги  – Турция на мотор

 

След първият тунел пътят изглеждаше така – чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

 

В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз…
Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

Височко си е… Дълбочко е вероятно… Пък ние с тоя луноход дето само като видеше „черно“ и почваше да суче задницата
Няколко километра покарахме на хлад в тунелите… Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?

 

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

…и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги…

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин – трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Планини – Турция на мотор

 

Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите
Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км… Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш…. Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява…
Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме
Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка…
Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги…

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка.
Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите
Както се казва за две лири толкоз!

Дивриги, Сивас, Турция
Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен „гезме тур“ и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат…
Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай…

Дивриги

Дивриги – Турция на мотор

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени… Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например… Поседяхме, хапнахме, позяпахме… Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала – трима мъже.

Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с „говоренето“… Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме… Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат… Въобще разговорът вървеше по вода… Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят.

Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо… Викам си „Айдееееее и тоя ще да е педераст!“…

Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше… Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви – ПКК! Ясно – ПКК – кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок…

Викам „къде бре? Тук?!“,  „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие – проблем! Бурда йок!“

Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее…..сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам… Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем – аз бях с двете ръце „ЗА“…
От тук нататък

до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури

(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам…

Буря – Турция на мотор

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Буря – Турция на мотор

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци…. Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски
Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Път – Турция на мотор

 

Малко преди да достигнем до

градчето Кангал

(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

Облак – Турция на мотор

 

 

 

 

След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха „Малатия“ Не, знаех дали туй „Малатия“ е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и…обратен завой и пак към Кангал
Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя… Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140…
Слязохме в

Гюрюн

Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук…
Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра… Продължавахме напред!
Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?… Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща…

Път – Турция на мотор

 

Пристинахме в

Пинарбаши

почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване… Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу.

Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е „Бен ябанджи“ като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен

да пришпорим коня към Кайсери – „Големият град“ в района

Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени… На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла – втрисаше я и имаше температура… Мдаааа……нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта…
На влизане в

Кайсери

понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на „Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!“ и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали…
Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо… ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел!
Иначе

градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам – не го пропускайте!

Хванахме някаква посока тип „Цариградско шосе“, ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел… Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама… като му видях после цените….
По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше „отогар“. Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим!
Платихме и,

естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел

Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше „добър вечер“ какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден….
С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима….

Сори и отидете и вижте – Кайсери си заслужава

Очаквайте продължението

 

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Турция– на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО

🙂 🙂

6 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version