Archive for the tag 'Канада'

Ное. 29 2012

Към Аляска с мотор (Краят на пътуването): От Ванкувър в Канада до Монтана в САЩ

Днес завършваме мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през нея, навлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век, влязохме в Досън (Доусън), после се занимавахме с мъжки удоволствия там, после пресякохме границата на Аляска, обиколихме полуостров Кенай, ловихме сьомга в […]

5 коментара

Ное. 20 2012

Към Аляска с мотор (24 и 25 ден): Канада: От Принц Рупърт до остров Ванкувър

Продължаваме мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през неянавлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век, влязохме в Досън (Доусън), после се занимавахме с мъжки удоволствия там, после пресякохме границата на Аляска, обиколихме полуостров Кенай, ловихме сьомга в реките на Аляска, после стигнахме и разгледахме Северния ледовит океан :), тръгнахме назад в посока Канада, а за последно минахме от Лебедобо езеро до Принц Рупърт

Днес продължаваме към остров Ванкувър

 

Приятно четене

 Към Аляска с мотор

24 и 25 ден

Канада: От Принц Рупърт до остров Ванкувър

 

 

Станахме рано, доколкото си спомням беше 4 сутрин. След баня и проготвяне на багаж, излязохме навън. Проблема беше изкарването на моторите на улицата по стръмна пътека зад къщата. Обещахме предната вечер да не ги палим, за да не будим спящите.
Аз предложих план, колегата се съгласи. Добре, но като стигнахме донякъде, градинката беше заградена с камъни. Колегата кипна и подметна нещо, но се справихме.

Ферибот

На пристанището пристигнахме рано, около 5:30 сутрин. Бяха ни казали да дойдем 2 часа преди тръгване. Оказахме се втори зад Джон, който е нямал предварително закупен билет и е спал пред терминала!!  Скоро дойде и Ейдриън, за когото споменах вчера. Сърдечно се поздравихме, и разбира се четиримата се отнесохме в разговор по тема мотори, случките по пътя, и т.н. Като че ли времето да се качим във ферибота дойде неусетно. Да ви представя Ейдриън:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Сузукито вдясно е на Джон. Моят мотор, и този на Ейдриън:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

 

След като бяхме сигурни, че моторите няма да мръднат, се качихме на палубата. Между другото, персонала на кораба се занимаваше с връзването, те знаят какво правят. На излизане от пристанището се обърнахме да видим

Prince Rupert,

уютен малък град с разкошни планински и морски изгледи, за последен път:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

 

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

 

Това ни е маршрута за днес, през Вътрешния Пасаж (Inner Passage):

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Нашият кораб е нов, завършен през 2009 в Германия. Казва се „Северната Експедиция“ (Northern Expedition). Допълнителни снимки и информация има тук:

http://www.bcferries.com/onboard-experiences/fleet/ne_tour/index.html

Един от салоните:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Това е което аз самия успях да снимам от кораба:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Вече сме на път!!!

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Още веднъж да представя Ейдриън:

Слязох до ресторанта където поръчах закуска (с бира!!!). Скоро дойде и Ейдриън. Той е бил пилот в Швейцарските авиолинии. Писнало му е, и се е преместил в Британска Колумбия да отглежда коне. Той ме изуми с умерения си тон, винаги любезен, и като че ли също така винаги спокоен и щастлив. Ако всичко това е от гледането на коне, безкрайни поздрави.

Аз бях безкрайно уморен. Докато бях седнал в единия от салоните, заспах за дълго време. Дори сирената на кораба, с която капитана сигнализираше че можем да видим китове ако излезем на палубата, не ме размърда с часове. Беше следобяд когато се събудих.

Още интересни изгледи от днешния маршрут. Ако има интерес, ще избера още някои. Аз се затруднявах да избера само няколко:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Това мисля че е Bella Coola, но не съм сигурен:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

Вече се здрачава:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Като че ли наближаваме нашата дестинация, Port Hardy

 

 

Слизаме долу за да се приготвим да стъпим отново на суха земя, тук съм с Ейдриън:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

Той не за пръв път посещава Port Hardy, и беше доволен да ни помогне с информация къде да пренощуваме:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Да ви представя и Джон, голяма скица и съм много доволен че се запознахме:

През Аляска и Канада на мотор

 

 

Оказа се че има удобен малък парк точно до пристанището. Тръгнахме всички заедно, водени от Ейдриън. Може би изминахме 300-400 метра докато стигнем. Вече сме на

остров Ванкувър:

Ванкувър – През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Ванкувър – През Аляска и Канада на мотор

 

 

 

Тук се срещнахме и с един англичанин който беше на велосипед, Ollie. Страхувам се че ние бяхме твърде шумни за него, защото той скоро каза довиждане и потегли.

Ние си поговорихме още малко, ударихме по някое уиски, и се прибрахме по палатките. Данни от днес няма да показвам, не мога да получа кредит за покритата дистанция 🙂

25 ден

 

На следващата сутрин станахме късно. Не можах да повярвам като погледнах телефона – беше почти 10 часа!!! Добре се спи покрай морето…
Джон вече го нямаше. Ейдриън също, но беше оставил бележка че отива до Port Hardy да търси закуска, и може би ще се видим там. Започнахме и ние да се приготвяме за тръгване, но също така отделихме малко време да се Огледаме наоколо. Това са някои от изгледите от къмпинга:

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Не беше никак зле 8)

Аз също така отделих малко време да стегна и смажа веригата, че отново тракаше по предпазителя.

Най-накрая

потеглихме към Port Hardy

След като стигнахме, заредихме и паркирахме, за да вземем кафе и нещо за закуска от някакво местно малко кафене:

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Предлагаха интересни напитки, с листа от чай, които не бяха филтрирани:

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Колегата намери нещо за закуска:

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Също така намери и нов приятел:

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Имаше интернет – аз проверих имейл и започнах да свалям маршрути за деня. Колегата тук натяква че все съм на линия, затова и е направил тази снимка:

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

След като изпихме кафето (страшно горещо беше да се стои навън), започнахме да слагаме якета, ръкавици и шлемове… Семейна двойка на възраст се качваха в камиончето си, и разбира се, ни заговориха. Дадоха ни куп съвети къде да останем за вечерта  на западното крайбрежие на острова (това беше целта ни за деня), да минем покрай океана защото пътя там е панорамен, а ако искаме, острова предлага около 7 000 мили планински пътища!!! Отново се запознахме с доброжелатели – накрая бладорахме и потеглихме. Плана беше да караме по източното крайбрежие на острова, да стигнем до средата, след това да хванем пътя за западното крайбрежие.

Караме на Юг:

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

 

Пътя следвайки океанското крайбрежие не се оказа добро решение. Имаше гъст трафик и докато аз го толерирах, колегата беше готов да си прегризе лакътя… Качихме се на магистралата и мръднахме доста по-бързо.

След време спряхме да заредим отново в

градчето Fanny Bay

Заредих, и влязох да платя. Оказа се, че съм влязъл през служебния вход, който интересно гледаше към улицата. Изведнъж се оказах зад тезгяха 😀 Както и да е, хубавицата там не ми направи забележка, и аз платих и излязох. Седнах на външната маса с две дами в лятно облекло. Едната от тях се оказа майка на момичето зад касата. Тя ми направи забележка че не съм уцелил правилния вход, и като че ли всички гледахме с хумор на ситуацията. Запознахме се, и те започнаха да ни разпитват откъде сме, и колко сме пътували.

Разказахме нашата история набързо, и дамата която ме скастри възкликна: „Ей виж, тези момчета са като Charley и Ewan!!!“ Гледали са дисковете и са големи почитатели. Аз се въздържах и не казах: „След малко и Клаудио ще пристигне…“ Питахме ги къде да хапнем, и тя отново възкликна: „The FBI!!!“ Ние с колегата се погледнахме объркано, а тя обясни: „Това е Fanny Bay Inn, а не ФБР..“ Аааа, ясно… На тръгване ги питах коя от тях идва с нас 8) Получих отговор от рода на: „Мъжа ми се прибира скоро…“

Скоро намерихме и ханчето, което се оказа популярно с мотоциклетисти:

Фани бей – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Съжалявам, че не купих такава тениска:

Фани бей – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

 

Сервитьорката/барманката беше като кукла, очите ми останаха в нея… Питах я какво би трябвало да си поръчам тук, и тя ми каза че стридите тук са специалитет:

Фани бей – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Когато плащахме сметката, тя донесе машинката за кредитните карти при нас. В същото време успя да си пусне косата и да се наведе над масата… Притъмня ми пред очите. Платих цялата сметка, а мисля че също така оставих и толкова бакшиш. Все пак успях да щракна снимка незабелязан:

Фани бей – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Това е сайта на ханчето:

http://fannybayinn.com/

 

Fanny Bay, Британска Колумбия V0R, Канада

 

След като си оставих очите, сърцето, и портфейла, потеглихме към западната част на острова.

 

 

 

Фани бей – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Скоро пътя минаваше през гъсти гори с гигантски дървета:

Фани бей – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

По едно време умората ме налегна. Опитвах се  да се боря, и тръсках глава. Скоро умората победи и заспах… Когато отворих очи видях че съм в другото платно, на път да прегърна един от тези:

http://www.greggharrison.com/images/18wheeler.JPG

Веднага се прибрах в моето платно. Като че ли умората внезапно изчезна. Продължих да карам изтръпнал…

Скоро стигнахме и до

Port Alberni, красив град в сърцето на остров Ванкувър:

http://www.hellobc.com/port-alberni.aspx

 

Докато минавахме през централната част, спряхме на светофар. Колегата беше пред мен. Светна зелено и потеглихме, но не задълго. Няколко метра след това колегата дръпна настрана, а и аз зад него. Той се обърна и каза: „Веригата ми я няма…“

Порт Алберни, Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Аз се залях от смях: „Флинтстоун, как стигна от Северния океан до тук?“

Той изтича назад до светофара да търси верига:

Порт Алберни, Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

Не мога да обясня как по същото време аз умирах да се смея. Той досега ми се подиграваше че все чистя моята верига, че ще я скъсам от чистене, и че той чака всеки момент моята верига да падне. Тя падна, ама на кого?

Оказа се че сме точно до бензиностанция, и тикнахме мотора там за да решим какво да правим… Звеното което съединява веригата се е скъсало:

Порт Алберни, Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Макар че имаше магазини наоколо, в Канада затварят рано вечер. Аз задействах да намеря помощ. Намерих интернет, след това и адреси за магазини с резервни части. Затворени… Колегата се обади на жена си, за да и каже че сме по пътя с авария. Поне бяхме в града, и хотели колкот щеш…

Изненадващо, аз не бях разтревожен.  Излязох на улицата и махнах на минаващи колеги:

Порт Алберни, Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Да ви запозная с Кен, Дейвид и приятелката му която е зад него. Обясних положението. Кен ми каза: „Сега всичко е затворено, но ела с мен до моята работилница, аз сигурно имам тази част“ ОК, карам зад него. Стигнахме до работилницата, той се порови, намери едно което като че ли ще пасне, и айде обратно.

Колегата се зае да монтира веригата:

Порт Алберни, Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Съединението пасна!!! Да ви запозная и с героя на деня – Кен, индианец:

Индианец – през Канада и Аляска с мотор

 

 

Кен посещава Стърджис всяка година и минава през Монтана. Казахме му да се обади за да се видим когато минава. Поне да го почерпим с бира.

Кен и Дейвид дори ни придружиха до магазин, който те препоръчаха. Планувахме да спрем там на връщане за да сменим веригата. Не моята, а на колегата 8) Чистил съм я аз много…

Продължихме към западното крайбрежие, като пътя беше с многобройни остри завои. Може да се видят на тази карта:

http://www.google.com/maps?q=port+alberni+to+tofino&saddr=port+alberni&daddr=tofino&hl=en&ll=49.145334,-125.352631&spn=0.227277,0.615921&sll=37.0625,-95.677068&sspn=35.219929,78.837891&geocode=FTeA7wIdB5mP-CnPGUTaNveIVDFthbmjwGFwgQ%3BFbIB7gIdY-F – ClDOAmwzJCJVDE1GnRaaZUQMw&vpsrc=6&t=h&z=11

Аз едва не катастрофирах минавайки през един от тях, навлязох много бързо… Започна да се здрачава и да става студено.

Стигнахме и до Long Beach, където останахме за вечерта. Някои изгледи от

Long Beach, остров Ванкувър:

Лонг Бийч, Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

Лонг Бийч, Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

Лонг Бийч, Ванкувър – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Някои данни в края на деня:

GPS данни, ден 25 – през Канада и Аляска с мотор

 

 

 

Очаквайте продължението

 

Автор: Александър Петков

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с  – на картата:


Канада

 

6 коментара

авг. 08 2012

Националните паркове в щата Вашингтон, остров Ванкувър и накрая – влакът The Empire Builder

Днес Румяна ще ни води на една дълга обиколка из североизточната част на Щатите и Ванкъвър в канада. А даже ще ни повози и на американски влак в края.

Приятно четене:

 

Националните паркове в щата Вашингтон,

остров Ванкувър и накрая – влакът The Empire Builder

 

 

 

19 май 2012, събота

Тръгването от Кълъмбъс, щата Охайо, е рано сутринта.  Посрещам изгрева вече в самолета.  Когато прелитаме над центъра на Кълъмбъс малко по-късно, той е целият в розово… както пееше Михаил Белчев:  „На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар“ 🙂   Полетът ми до Сиатъл е със смяна в Кливланд.  Отсечката Кълъмбъс-Кливланд е късичка и след по-малко от час сме там.  Кливланд е целият в утринна мъгла и изглежда призрачен отгоре.  Втората отсечка от полета – до Сиатъл – е вече дълга – 5 часа.  Прелитаме над Сандъски и увеселитения парк Сидър Пойнт на брега на езерото Ери, после стигаме до езерото Мичигън, прелитаме над Чикаго.  После дълго летим над облаците, докато накрая не се провиждат снежните върхове на North Cascades.  Между тях в облаците стърчи високо Маунт Рение.  Вече летим над Сиатъл.  Пухкави облачета, заливи, протоци и провлаци, пристанища, кораби… Сиатъл!  Понеже летим на запад, пристигаме все още преди обед местно време.   Времето е слънчево, въздухът е свеж – нека пътешествието започне!

Маршрут до Сиатъл, Вашингтон

Маршрутът

В рент-а-кар-а (Fox) ми връчват ключовете на един Шевролет Круизър.  Намигаме си с Шеви-то и поемаме към първата точка по маршрута – градчето Порт Анджелиз.  Разстоянието по права линия не е дълго, но силно нарязаният бряг го удължава.  Заобикалям  пролива Puget от юг, пресичам още няколко залива и провлаци, и поемам по път #101 – същия оня път #101, дето тръгва от Сан Диего и върви покрай брега на океана.

В ранния следобед пристигам в

Порт Анджелиз

Отбивам се до хотелчето –  Super 8 – само за регистрация и продължавам на запад покрай пролива Juan de Fuca, по път #112 (Strait of Juan de Fuca Highway), по 80-те мили до нос Flattery.  Пътят е живописен, ту върви досами морето, ту се качва нагоре из гората, минава през малки рибарски селища – Sekiu, Neah Bay, покрай пристани с безброй лодки.  Продължавам към

Cape Flattery,

който се води за най-северозападната точка за долните 48 щата.  Мястото е приказно красиво.  От паркинга се върви миля-две през гора от висоооки дървета, докато пред теб не се ширне океанът, златен от късното следобедно слънце.  Висок скалист бряг, с малки и по-големи скали разхвърляни наоколо в океана, някои от тях обрасли с дървета, някои – обиталище на много птици.  Остров Tatoosh с фара в далечината.  Скали като гигантски обувки настъпващи към океана.  Вълни, разбиващи се в скалите.  Красиво е и не ми се тръгва…

Cape Flattery, Вашингтон

Cape Flattery, Вашингтон

Cape Flattery, Вашингтон

Cape Flattery

Пресичам обратно гората до паркинга и поемам по обратния път до Порт Анджелиз.  Този път спирам по-често покрай пътя, по пристаните и заливчетата.  Прибирам се по тъмно в хотела.

 

20 май 2012, неделя

Днес е ред на

националния парк Олимпик (Olympic National Park)

Както пише по  разните пътеводители, паркът всъщност съвместява сякаш три различни парка – високите върхове на планината Олимпик, тайнствената, обрасла в мъхове гора на Hoh Rain Forest и дивите скалисти плажове на океана.  Започвам от планината – рано сутринта се отправям към Hurricane Ridge.  Избирам ранния утринен час не само защото съм си ранобудна :), а и поради фобията ми от движение с кола по път, на който отстрани има пропаст, която ми е проблем (шок и ужас!).  Затова и гледам да минавам по такива участъци, когато няма голямо движение.  Чувала съм, че такива фобии се лекуват като си налагаш да правиш това, от което те е шубе – ако не получиш инфаркт, постепенно се оправяш 🙂

 

 

За разлика от вчера, днес времето е начумерено, сиви облаци висят над хоризонта.  Катеря се нагоре към

Hurricane Ridge,

спирам отвреме-навреме да проверя как е гледката.  А тя става все по-хубава.  Вижда се проливът, Канадският бряг отсреща по-скоро се  долавя.  От едно ниво нагоре склоновете са покрити със сняг, сняг има и при туристическия център горе.  Проходимо е дотам – нататък пътят не е разчистен от снега и е затворен.  Нищо – и без това щеше да ме е шубе да продължавам още нагоре, не бива да се прекалява с терапията.

Hurricane Ridge, Северна Америка

Hurricane Ridge

При Visitor Center-а горе е кучешки студ, духа леден вятър, облаците стават все по-наситено сиви.  Група фотографи-ентусиасти са разпънали триножници и щракат ли щракат.  Още сутринта ги забелязах – бяха в същия хотел.  И аз щракам, ама без триножник.  Гледката е впечатляваща – море от снежни върхове, с надвиснали тежки облаци.  Високи борове, елхи.  Струва си катеренето.  Спускам се по обратния път, движението почва да се пооживява.  Стадо сърни пресичат пътя и се спускат по стръмния склон.  Visitor Center-ът при входа на парка вече се е събудил… ама не съвсем.  Опитвам се да изкопча някаква информация от момчето, което се мотае сънено там, ама без успех – промърморва само това, което и без туй си го пише в листовките.  Отвън група туристи се стягат явно за сериозен преход – голеееми раници, спални чували, блясък в очите…

Излизам обратно на път #101, който обикаля парка.  Отправям се на запад и скоро стигам до езерото Crescent.  Над езерото се стеле мъгла, започва да ръми.  Баирите, обрасли с борове, се оглеждат в езерото.  Красиво е.  Патки оправят сутрешния си тоалет, оставяйки дири във водата.  Спирам многократно за снимки, бърша дъждовните капки по обектива.

Подминавам Lake Crescent, продължавам на запад, после пътят завива на юг.  Вали.  Стигам до

градчето Forks

Спирка-почивка в супермаркета край пътя.  Купувам си голям пакет с ябълкови бисквити с джинджифил, които дъвча дълги дни след това.  Още малко на юг е отклонението за

Hoh Rain Forest

Брезите от двете страни на пътя са силно наклонени и оформят зелен тунел.  Пътят върви край Hoh River.  По-късно, в туристическия център, една баба-рейнджърка ми разказва, че в реката можели да се видят млади сьомги, излюпени от хайвера, хвърлен високо в планината, мигриращи към океана.  Постепенно навлизам във все по-гъста гора – смесица от борове, брези и други широколистни – обрасла с мъхове, провиснали по клоните.  Оставям колата и тръгвам да обикалям по пътеките наоколо.  Научавам, че високите иглолистни дървета са от вида Sitka spruce – от вида на смърчовете, при това най-едрите от тях!   Духове и призраци надничат иззад дърветата, скрити в мъховете и папратите.  Блатата и локвите край пътя също крият мрачни тайни.  Страховито-красиво е!  Продължава да ръми.  Питам бабата във Visitor Center-а знае ли прогнозата за времето – докога ли ще вали, тя се възмущава: „What do you expect, this is a Rain Forest!  Moreover, it is not a rain, just a shower!“  🙂

Hoh Rain Forest

Hoh Rain Forest

Излизам от дъждовната гора, продължавам на югозапад по път #101.  Оглеждам реката, но така и не виждам младите сьомги, поели дългия си път…  Не след дълго стигам до брега на океана.  Ехааа, прелест!

Ruby Beach:

скали, разхвърляни във водата, в които се разбиват вълните, кедри и смърчове по склоновете, каменист висок бряг, обит в мъгла, великолепие!  Продължавам още на юг по брега, до Кalaloch.  Все така прекрасно е.

Ruby Beach

Ruby Beach

В туристическия център разпитвам поредната баба-рейнджърка какво още не трябва да се пропуска в Olympic.  Оказва се, че съм пропуснала

водопада Sol Duc

Нищо, и без туй ще се връщам по същия път.  Продължава да ръми – not a rain, just a shower 😉   Тръгвам обратно – покрай дъждовната гора и градчето Форкс, отклонявам се по пътя към водопада, който преди съм подминала.   От паркинга до водопада се върви 1-2 мили по пътека през гората.  Лошото време е пропъдило туристите, вървя сама през гората.  Пресичам потоци и малки рекички.  Отвреме навреме се чудя дали не съм объркала пътя – чак пък толкоз жива душа да няма наоколо… Накрая срещам баща с малко момче – да, това е пътят.  Ето го и водопадът!  Рекичката Sol Duc прави завой 90° и се хвърля с главата надолу от стръмните скали!  Красиво е!  Шумна група китайски туристи нарушават горската самота.

водопад Sol Duc

Sol Duc Fall

Продължавам по пътя – #101, и отново съм покрай чудното

Lake Crescent

Мъглите все така се стелят ниско над водата и се оглеждат в нея.  Снимам, но тая прелест едва ли може да се улови на снимка…  Следващото малко езерце е Sutherland, с изумруден цвят на водата.  Толкова е красиво, че изглежда нереално… съвсем изумрудено!

Lake Crescent

Lake Crescent

Lake Crescent

Sutherland Lake

Sutherland Lake

Стигам обратно в Порт Анджелиз.  Тръгвам на кратка обиколка из градчето и около пристанището, откъдето утре сутринта предстои да хвана ферибота за Виктория.  Дъждът е спрял и късното слънце се оглежда в океана.  На юг се виждат снежните върхове на планината Olympic, под тях се стелят върволици от облаци.  Купувам си торба кайсии и праскови от супермаркета и се прибирам в хотела да си ги ям.

 

21 май 2012, понеделник

Рано сутринта напускам хотела и се подреждам на опашката за ферибота.  Той тръгва в 8:20, снощи съм си направила резервация, но се нареждам рано… за всеки случай!  Така сме ние, дето ни стяга шапката 🙂  Пък и без туй съм се събудила рано, изпила съм си кафето – какво друго да правя.  Дали ще си чета Киндъла в хотела или в колата – все тая.  Втора съм на опашката.  Идва време за ферибота, натоварваме се и се качвам на палубата.  Мрачно е, но не вали (засега).  Отплаваме.  Върховете, покрити със сняг, се показват над облаците в далечината зад нас.  Прекосяваме пролива Juan de Fuca и Salish Sea за час и половина и пристигаме във

Виктория, на остров Ванкувър в Канада

Формалностите на границата са почти никакви – Welcome to Victoria!

Port Angeles – Ванкувър, Канада

Port Angeles

Виктория, Канада

Фериботът към Виктория

От прогнозата за времето знам, че вероятността за дъжд е маааалко по-малка преди обед, затова от пристанището директно се отправям към

Butchart Gardens

– градът мога и в дъжд да го разглеждам, нали… Излизайки от пристанището, правя погрешен завой… още като го правя, осъзнавам грешката, ама вече е късно… мотам се известно време по уличките с надежда да се оправя, накрая решавам да питам двама пешеходци.  Butchart Gardens?  Ааа, ама то е далече оттук!  Знам, че е далече, бе –  кажете как да хвана посоката натам… Мъжът вади айфон, тропа по него и ми дава кратки и ясни напътствия.  ОК, ясно.  След малко съм на магистралата, разстоянието е към 20-25 км (тук разстоянието го мерят в километри).  Докато пътувам, пускат shower-а.

Въпреки кофти времето, паркингът на градината съвсем не е пуст.  Екипирам се с дъждобран (не толкова за мен, колкото за фотоапарата).  Докато си търся чадъра из багажа, през вратата на колата една ръка ми подава прозрачен найлонов чадър – „Това ли търсите?“ – Хе, бравос, тъкмо това!  Момчетата на паркинга раздават чадъри на всички!  Освен че е удобно, изглежда и много красиво, като всички вътре в парка са с еднакви прозрачни чадърчета.

Butchart Gardens – Виктория, Канада

Butchart Gardens – Виктория, Канада

Butchart Gardens – Виктория, Канада

Butchart Gardens

Тръгвам из градината и още с първите метри оставам без дъх – толкова е красиво!  Цветя, цветя, цветя – азалии, лалета, анемонии, нарциси, незабравки, камелии  и такива, дето не им знам имената, пиршество от багри и аромати!  Нямам думи!  Дъждовното време не пречи – градината излъчва собствена светлина и изглежда даже още по-прекрасна, окъпана от дъжда!  Най-много са азалиите – сега им е сезонът – във всички прекрасни цветове!  Самата подредба на градините, съчетаването на цветовете – невероятно!  Май това е най-красивото място, на което съм била!  Наоколо се провиждат склонове на баири, по които пълзят мъгли.  В единия край на централната „долна“ градина (sunken garden) е Ross Fountain – призрачен фонтан, който променя формата си в мъглата.   Японска градина, италианска градина… Фонтани, езера, мостчета, алеи, тотемни стълбове, още алеи с цветя… невероятно!  Обикалям отново и отново, докато не каталясвам съвсем, опитвайки се да балансирам с дъждобрана, чадъра и фотоапарата.  Тръгвам си, но сърцето ми остава в Butchart Gardens.

Връщам се във Виктория, отивам да се регистрирам в хотела (James Bay Inn) и да си поема дъх за 15 минути.  Междувременно shower-ът си е преминал в дъжд.  Хотелът ми е близо до центъра на града, екипирам се пак като космонавт – с дъждобран, шушлекови гащи и шапка, чадър, и тръгвам на обиколка.

Виктория е столица на канадската провинция Британска Колумбия.

Неголям град е – заедно с предградията е към четвърт милион.  Има съвсем европейски вид.  Центърът на града е около вътрешното пристанище (Inner Harbour) и се оформя от две емблематични сгради – Парламентът и хотел Empress, и двете прекрасни!  Дълго обикалям по улиците и около вътрешното пристанище в дъжда.  Тъкмо се прибирам в хотела, съвсем прогизнала – дъждът спира и даже грейва слънце!  Е, ще трябва пак да се излиза, няма начин!  Сменям чорапи и обувки и продължавам обиколката, към Beacon Hill Park, който е съвсем на брега на океана.  В небето светва дъга!  Отново обикалям около вътрешното пристанище, куполите на Парламента светят от слънцето!  Хората са изскочили, покрай брега вече свирят улични музикани, по улиците се разхождат конски каляски!  Веселба!

Виктория, Канада

Виктория, Канада

Виктория

 

22 май 2012, вторник

Тази сутрин мога и да се поизлежавам, че вчера падна голямо обикаляне…  Потеглям на северозапад по път #1, покрай бреговете на острова.  Пътят е хубав, не особено натоварен.  Отначало се катери по разни баири, после е покрай брега.  Островчета, заливи и проливи се преплитат.   В късния предиобед стигам до Нанаимо, където ще нощувам.  Градчето изглежда приятно, с атмосфера.  Пътьом минавам покрай мотелчето, за което имам резервация (Colonial Motel).  Офисът е затворен  и не се виждат признаци на живот…хмм, дали функционира това нещо… ама пък имам потвърждение на резервацията…  Нищо, ще видим по-късно.

Продължавам на северозапад, покрай брега.  Живописни градчета, кейове, плажове, чудно!  Апропо, днес не вали.  То така си беше и по прогноза, де – сериозно дъждовният ден беше вчера, следващите дни – 50:50, т.е. както се случи.  Днес си е направо чудесно.  Отбивам по някакво странично пътче – към Englishman River Falls – не знам какво е това, но тъкмо случай да проверя.  Пътчето се катери по баири, после – паркинг и пътека през гората, я – истински сериозен водопад, не било шега!  Много е хубав!

Qualicum Beach, Канада

Qualicum Beach

Връщам се и продължавам покрй брега.  Следващото градче е

Qualicum Beach

Слизам до плажа.  Пухкави бели облаци се кълбят над баирите отвъд пролива, на континента (или може би на друг остров?).  Ееех, че е хубаво!  Забелязвам малък инфо-център до брега, влизам.  Момичето тук е от онзи тип мераклии, които с ентусиазъм ти разказват всякакви неща, дето даже не си и предполагал, че ги има – едва съм успяла да попитам какво интересно има наоколо и тя вади разни карти и ми обяснява къде най-много си струва да отида, за кой парк се плаща вход и за кой – не, къде е веселбата в градчето и всякакви такива неща.  По нейно напътствие попадам в една вълшебна гора – сериозно! – посред градчето, спираш, влизаш и попадаш сякаш вдън горите тилилейски – гора с огромни дървета, обрасли с мъх и папрат, сякаш човешки крак не е стъпвал – чудо!  После спирам в центъра на градчето – чудесни къщички, площадчета, магазинчета – чак да ти се прииска да се заселиш в Qualicum Beach.

Връщам се обратно към

Нанаимо,

този път офисът на мотелчето е отворен.  Хотелиерката е една доста словоохотлива китайка, която ми дава подробни указания – къде в градчето е най-хубаво да отида, къде мога да си паркирам колата, за да се разхождам, как да стигна на другата сутрин до пристанището, откъдето предстои да взема ферибота – културно обслужване 🙂  Следвайки указанията, паркирам до парка, съвсем до брега, и тръгвам на разузнаване.  Градчето Нанаимо няма грешка!  Лодки, яхти, самолетчета, облаци, чайки – всичко си му е на мястото.   Странни фигурки от камъни край брега – оказва се няканъв ентусиаст, който балансира камъни – реди тези чудновати фигурки без лепило или няканъв друг адхезив – хмм!  Качвам се по баира покрай красива църква, после обратно до брега, по уличките на градчето.  Прибирам се в мотелчето по тъмно.  Китайката ми маха за лека нощ.

Нанаимо, Канада

Нанаимо

 

23 май, сряда

Днес е време да повторя упражнението с ферибота – този път от Нанаимо (Departure Bay) до Horseshoe Bay, близо до Ванкувър.  Вчера си мислех да хвана този в 8:30 сутринта, но тъй като така и така съм се събудила посреднощ, решавам да се метна на ранния – в 6:20.  Отивам да се наредя на опашката – пак съм втора.  Челникът ми заедно с Киндъла влизат в употреба.  Пътуваме през пролива между остров Ванкувър и континента – Strait of Georgia.  Пресичаме го за около час и половина.  Покрай нас се нижат сини планини, полускрити в мъгли и облаци, зад които се провиждат по-светло сини планини, и още по-светло сини планини, също полускрити в облаци, между тях проливи, свършващи в нищото – магическа синя гледка!  В далечината се вижда градът Ванкувър, контражур в изгряващото слънце!  Пристигаме в Horseshoе Bay.  Пътят към Ванкувър е задръстен, щото часът е тъкмо пиков, но успявам да се измъкна полека-лека.  Пресичам през Lion’s Gate Bridge и попадам в чудесния

Stanley Park

Обикалям по западния му край, спирам за малко – колкото за щрак, продължавам, след което – без да искам – правя погрешен завой и излизам от парка.  Улиците са сериозно задръстени, така че се отказвам да маневрирам, за да се върна обратно в парка, още повече че вече сме били там преди – колко? – 5-6 години.  Бавно и безславно се тътрузя през града

в посока Peace Arch – границата с Щатите

Някъде към 10 ч. пресичам границата и се отправям на юг, по магистрала #5.

Проливът Джорджия

Проливът Джорджия

Ванкувър, Канада

Ванкувър

В някакъв момент усещам стържене в стомаха и се сещам, че май съм гладна.  Някъде около грачето Бърлингтън слизам от магистралата с намерение да потърся нещо за хапване.  А, „Jack in the Box“ – тук правят хубави сандвичи, от онези – тънките – дето няма нужда да си крокодил, за да можеш да ги захапеш.  Влизам и тъкмо си хапвам сандвича

– Ей, онази кола там вашата ли е?“.

Стряскам се

– Коя кола?

– Ей там, сивата?  Щото бабата току-що я удари!

Господи!  Зарязвам сандича и изскачам навън.  Някаква кола е спряла в задната врата на мойта.  Бабка на библейска възраст гледа уплашено и обясява, че се объркала и вместо спирачката, натиснала газта.  Още една кола е претърпяла поражение – бабката е успяла да забърше и нея, преди да се спре в мойта…  Полиция, протокол, телефон на рент-а-кар агенцията… Чудя се дали да ида до Сиатъл да ми сменят колата с нова, после се отказвам – всъщност, задната врата е поомачкана, но всичко друго изглежда наред и колата май върви нормално.

Продължавам към градчето Маунт Върнън, където имам резервация за нощувка (Days Inn) и което се оказва съвсем наблизо.  Пътьом се уверявам, че колата май си върви нормално и продължавам към следващата точка от маршрута –

националния парк North Cascades

Каскадите (Cascades) е планинска верига в западната част на Северна Америка – от южната част на Британска Колумбия в Канада, през щатите Вашингтон и Орегон, до Северна Калифорния.

Нюхалем, ВЕЦ Скагит

Newhalem, Skagit River Hydroelectric Powerhouse

Езеро Рос, Вашингтон

езеро Рос

От Маунт Върнън карам на изток по път #20.  Минавам през малки градчета, все покрай

Skagit River

Отпред се провиждат заснежени върхове, забулени в мъгли.  В градчето Newhalem спирам да си взема карта от туристическия център.   Нагоре по реката Skagit има няколко язовира с водноелектрически централи, построени през първата половина на миналия век и даващи понастоящем над  ¼ от електрическата енергия на Сиатъл.  Първи и най-стар е Gorge Dam.  Спирам при електроцентралата, по висящ мост пресичам реката, през гората стигам до неголям водопад.  Продължавам по пътя, отдясно изпод мъглата, сякаш от нищото, изплува водопад с няколко каскади, пресичащ целия баир.  Следващият язовир е Diablo Dam, още по-нататък – Ross Dam.  Когато се изкачвам над Ross Lake, слънцето вече преваля и езерото изглежда златно!  Красиво е.  Време е да се връщам, до Маунт Върнън са стотина мили, а слънцето е вече доста ниско.   На връщане спирам отново в Newhalem, пресичам реката по висящ въжен мост – отсреща има чудна гора с мъхове и папрати – Trail of the Cedars!  До хотела стигам съвсем по тъмно.

 

24 май, четвъртък

Следваща точка по маршрута –

националният парк Маунт Рение

Тръгвам сутринта по магистрала #5, после се отклонявам по обиколната #405, и… попадам в адско задръстване!   Ами… час пик, Сиатъл – трябваше да се сетя…  Около час почти не се движим, после изведнъж се отпушва.  Карам по път #167, после #161, минавам през градчето Eatonville, където съм планувала да нощувам, но не спирам, а продължавам напред – пътят е вече съвсем планински.  В градчето Elbe спирам да заредя бензин.  Пропуснах момента и тук той вече е на доста висока цена.  То изобщо в щата Вашингтон цените на бензина са Калифорнийски – 4.20-4.40 за галон, но тук, в планината, е даже 4.80.  В Elbe, до шосето, е Hobo Inn – истински железопътни вагони, превърнати в хотел – ех, да знаех!

Планината Rainier в облаци

Планината Rainier в облаци

От Elbe отбивам на изток по път #706, който води към парка.  Катерене нагоре-нагоре и отново – снежни върхове, мъгли… Времето се променя много бързо – в един миг свети слънце, в следващия се спуска почти непрогледна мъгла, завалява, после пак пеква.  Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова по-снежно става – преспите покрай пътя са впечатляващи.

Пътят е разчистен до  Paradise Visitor Center,

там вече преспите са към метър, вали сняг, после грейва слънце, после се спуска мъгла и така…  Отвреме-навреме върхът се провижда в облаците – съвсем близо изглежда – рукой подать :). Обикалям наоколо в снежната красота – Paradise Inn изглежда чудесен, полу-заровен в преспите.

Paradise Inn

Paradise Inn

Мъглата пак съвсем припада и решавам да тръгвам обратно.  Отпред на пътя има спряла кола, спирам и аз – малка лисичка стои отстрани до пътя и гледа хитро.  По-надолу – още една, тази е съвсем беличка!  В долния туристически център – в Longmire – спирам и тръгвам на обиколка по

Trail of the Shadows

Чудесна гора!  Последен поглед към Маунт Рение, който се е подал иззад облаците, и продължавам към Eatonville.  Още е светло и решавам да пообиколя из градчето, а то едно такова весело и шарено, къщите изглеждат като кукленски!  Точно срещу мотела (Mill Village Motel) има един зъболекарски кабинет, с голям храст азалии отвън – просто да ти се прииска да ти пломбират зъб!   И мотелчето е много приятно!

Лисица

 

25 май, петък

Решавам да затворя кръга към

Сиатъл,

минавайки още веднъж покрай океана – по-точно

Cape Disappointment,

най-югозападната точка на щата Вашингтон.  Счита се, че разочарованието в името на носа е дошло от английския пътешественик и търговец на кожи капитан Джон Майърс, който за едната бройка пропуснал устието на река Колумбия.   Или може би пък от членовете на експедицията на Луис и Кларк, които успели да достигнат до Пасифика, но не видели никакви кораби там?  Кой знае… със сигурност обаче гледката от носа е великолепна!

Cape Disappointment, Lewis and Clark National Historical Park, Вашингтон 98624, Съединени американски щати

 

Има два фара – North Head Lighthouse и Cape Disappointment Lighthouse,

на юг се вижда устието на Columbia River, дълги вълни се разбиват в брега, перести облаци плуват в небето, ееех!  Имах намерение да отида и на север, по полуостровчето, започващо от носа, но се оказа, че него ден има някакъв всеобщ, всенароден garage sale и по улиците и пътищата беше панаир – реших да си го спестя.   Така че – на север по любимия път #101, после на изток по #12, по #8 и – хоп, в задръстването на магистрала #5!  Този път не беше толкоз драматично – най-много половин час да съм висяла.  Почти по светло успявам да стигна до мотела на летището (Rodeway Inn), където утре преди обед трябва да върна колата.  Допълвам резервоара до горе и съм готова!  Сметката показва, че съм навъртяла 1605 мили (като я връщам ще са вече 1608).  За една седмица точно – падат се по 230 мили на ден – е, не е кой знае какво.  Шеви се е представил добре, макар и ранен – 32 мили/галон.

Нос на отчаянието – фарът

Cape Disappointment, North Head Lighthouse

Нос на отчаянието – фарът

Cape Disappointment Lighthouse

26 май, събота

Около 10:30 сутринта връщам колата на летището.  Заради смачканата врата попълвам разни бумаги, давам им протокола на полицая, междувременно са се обадили от State Farm – застрахователната компания на бабата – и са ми дали claim number.  Надявам се да нямам разправии – все пак очевадно нямам никаква вина за инцидента!  Вземам такси до

гарата в Сиатъл (King Street Station)

Сградата на гарата изглежда добре отдалеч, но се оказва в ремонт и всички услуги са изнесени в разни бараки отстрани.  Тъй като до влака има още много време (тръгва в 4:40 следобед), опитвам да пообиколя наоколо, което се оказва нелесно, търкаляйки куфарче, по доста разбитите тротоари.  Изобщо районът покрай гарата не вдъхновява за разходки, затова се заемам с Киндъла.  Преди моя влак тръгва някакъв друг – май до Портланд, щата Орегон.  Наблюдавам хората, които се качват – ами всичките са някак симпатични :).  Може би само симпатични хора се возят на влакове?!

Идва време и за

моя влак – The Empire Builder!

Първо качват тези за спалните вагони, после за coach class.  Ехаа, вагоните са на два етажа, седалките са основно на втория етаж (на първия етаж има малко места за инвалиди, които не могат да се качват по стълбите;  там има и помещения за багаж, тоалетни и пр.).

Настаняваме се, седалките са супер удобни, могат да се накланят доста назад, предната част се вдига, за да можеш да си вдигнеш краката, отпред има масичка – както в самолетите, отгоре – индивидуална лампичка, отстрани има контакти – можеш да си включиш лаптоп, да си заредиш телефона, та даже и да си направиш кафе, ако си имаш бързоварче :).   Раздават и възглавнички.  Оказва се, че май броят на билетите го смятат така, че да се пада по една двойна седалка на човек – отначало някои седят по двама, но когато идва време за спане, виждам, че всеки е сам на двойна седалка.  Отделно има Sightseeing lounge, с големи прозорци и седалки, които се въртят във всички посоки.  Има вагон-ресторант (Dining car) и бюфет (Lounge/Café car), който е на долния етаж на Sightseeing lounge-а.  Там продават кафе, чай, сокове, вафлички и пр., вкл.  instant noodles – особено ценна находка!   Поехали!

Влак Амтрак, Америка

Влак Амтрак, Америка

Влак Амтрак, Америка

The Empire Builder –Амтрак влак

The Empire Builder

Отначало влакът се движи на север, покрай брега на океана – покрай плажове и пристани.  Свети слънце и плажовете са пълни с хора (събота е, освен това е дълъг уикенд – в понеделник е Memorial Day).  После влакът завива на изток и се гмурваме във високите планини – пак снежни върхове, обрасли с борове и смърчове, обвити с мъгли.   Слънцето бавно се скрива зад баирите.

Амтрак

 

27-28 май, неделя-понеделник

През нощта в просъница чувам как към нас закачат другата част на влака – която е тръгнала от Портланд, щата Орегон.  Развиделява се някъде около Libby, щата Монтана.  По-нататък са Whitefish и West Glacier – входът към националния парк Glacier (оттам влязохме миналата година).   Покрай прозореца отново прелитат баири, реки, потоци, водопади, пълзят мъгли.  Завалява – първо дъжд, после сняг, ама як сняг!  На гара Shelby дечурлигата от влака слизат да се бият със снежни топки!  После снегът спира, покрай прозореца почват да се нижат ферми, навлизаме в прерията.  Малко момче е застанало до линията, свалило си е гащите и си показва дупето на влака :).  Сещам се за Алф, който искаше да се дупи на полицая.   Виждат се сърни, зайци, един фазан, чапли…

Бърза сметка показва, че влакът се движи с нещо като 50 мили/час.

От Сиатъл до Чикаго са 2206 мили

(по ж.п. линията) и ги взема за 46 часа. Като включим спирките – излиза около 50 мили/час.  Не е много, което, разбира се, е чудесно – този влак е за кеф и зяпане.  Който бърза – самолет.

С влак от Сиатъл до Чикаго

С влак от Сиатъл до Чикаго

Голяма част от деня седя в Sightseeing lounge-а и щракам с фотоапарата.  Наоколо се оформят групички, водят се разговори.  Някакъв сладкодумец разказва как е минал по El Camino de Santiago – пътя на поклонниците в Северна Испания.  После някаква жена разказва как била родена в община на амиши, но ги напуснала.  Водят се разни спорове, вкл. религиозни.

Навлизаме в

The Great Plains

– поля, ферми, силози, купи сено, безкрайна равнина, огромно небе!  Не усещам как минава денят.  Някъде из Северна Дакота сме, когато се мръква.  Съмва се в Минесота.  Тръгваме покрай Мисисипи и доста дълго вървим покрай нея.

Големите равнини на Северна Америка

Големите равнини на Северна Америка

 

В Sightseeing lounge-а се качват двама представители на National Parks Services и разказват интересни факти за Мисисипи, организират викторина (кои са 6-те притока на Мисисипи, носещи имена на щати? :).  Минаваме покрай Минеаполис / Сейнт Пол – градовете-близнаци са полускрити в облаците.   При Ла Крос навлизаме в щата Уисконсин и се отделяме от голямата река – тя завива на юг, ние продължаваме на изток-югоизток.  Вече сме в Милуоки, после влизаме в Илиноис – минаваме Glenview, Morton Grove, движим се покрай Lehigh Ave. – все познати места.

И накрая – Union Station!

Чудесно пътуване с влак беше!  Още отсега си мисля – дали да не го повторя, този път от Сан Франциско, с California Zephyr?!

Чикаго

Влак

Чикаго, гара Юниън

Чикаго, гара Юниън

Чикаго

Чикаго

Отсечката до Кълъмбъс ще мина с автобус – имам билет за Greyhound,

но той е чак в 11 ч.  довечера, т.е. имам към 7 часа до тогава.   В Чикаго термометрите показват 35°С.  Въпреки жегата, не мога да не направя

една разходка из любимия Чикаго!

Оставям куфара в локър на гарата и се отправям на изток по Jackson Blvd.   Пресичам Chicago River, минавам покрай бившия Sears Tower, дето сега е Willis Tower, стигам до State St., там двама бутат едно закъсало такси, продължавам на изток – Michigan Ave., The Art Institute, Millennium Park, The Bean, езерото… всичко си е на мястото.  Мога спокойно да се връщам.  Засядам в чакалнята на Greyhound с Киндъл в ръка.

Чикаго

Нататък е ясно – автобус, дрямане, амиши, Кълъмбъс, час пик, за

9 коментара

юли 30 2012

Ниагара

Ad fontes!“ биха рекли знаещите латински и знаещите откъде започват пътеписите в България 🙂 От Ниагара, естествено 🙂

Люси ще ни води там днес, да видим дали все още ври, кипи, беснува се, гърми* 🙂

Приятно четене:

Ниагара

Не може човек да е чел Алеко и да не мечтае да види Ниагара! И в моя списък на места, които исках да видя, Ниагара беше на челно място.

Никога няма да забравя първото си пътуване до там – странна работа, уж стигнахме в градчето, дори към мостовете към Канада се доближаваме, а тътен се не чува. Това беше първият сблъсък с реалността преди век – днес човек толерира ежедневно такава смесица от шумове, че водопадите днес не произвеждат внушителен звук! За да чуете тътена, трябва да се приближите наистина до тях. Аз наивно си представях, че са толкова грандиозни – по размер и звук, че сякаш с величието си те теглят към себе си. Ама не, всъщност можете да минете през градчето Ниагара и да подминете водопадите.

Ниагарски водопадНиагарски водопад

Ниагарски водопадНиагарски водопад

 

Мисля, малко физически данни са нужни, за да стане по-ясна картината.

Водопадите същност са три

Най-големият е Подковата. Те са на границата между САЩ и Канада – водопадите се образуват при вливането на река Ниагара в езерото Онтарио, поради различието в надморска височина между двете. Това обяснение е доста примитивно, но мисля, помага на въображението ви да си представите за какво става дума. По ирония (геополитическа), два и половина водопада са американска територия, само половината от Подковата е канадска, но водопадите се виждат по-добре от канадската страна. Т.е. от канадската страна водопадите се явяват като на картина пред вас, докато от американската страна, те са до вас – виждате и усещате умопомрачителната сила, скорост и количество на водата. Вечер огромни прожектори със светлини в различен цвят огряват американската част на Подковата – гледката си заслужава!

Другата реалност, която удря туристите е, че

американската част е ужасно западнала – градчето е бедно,

зле поддържано, дори самият парк не се отличава с красотата, която обикновено може да се види около националните забележителности. Американците уважават всяко камъче, ако зад него има някаква история и незабавно строят туристически атракции около него. В Ниагара не е така. Хотелите наоколо са по-скоро мотели, най-добрият е всъщност Дейс Инн, който е от верига на съвсем достъпни хотели, останалите са общо взето ужасни и цената на стая е около $200 долара. Положението с ресторантите е подобно – много индийски ресторантчета или даже сергийки, много малък избор на добри ресторанти. Помня, че при едно от пътуванията ми, попитахме специално в хотела кой ресторант биха препоръчали, мислейки, че не сме намерили „правилните“ ресторанти досега. Пратиха ни в италиански ресторант, в който платихме $50 за вечеря, която беше толкова ужасна, че изядохме само хляба.

Ниагарски водопад

Другата забавна история беше с търсенето на Starbucks – съпругът ми, пристрастен към кафе, обиколи целия град, за да намери Starbucks, убеден, че просто е невъзможно да няма, предвид, че са на всеки ъгъл. Не и в Ниагара. Няколко часа по-късно, вървейки по моста към Канада, за да видим водопадите от моста, от погледа му не успя да убегне чаша Starbucks, която една жена носеше. Въпреки, че американците не са типът хора, които заговарят непознати за това откъде са си купили кафето, нищо не беше в състояние да го възспре! Оказа се, че е… купено в Канада. И така стигнахме до безумния разговор с емиграционните на границата: „Каква е целта на вашето посещение в Канада?“, питат официозно те. „Starbucks“, отговаря искрено Скот. „Хм…“, усъмняват се те. Скот усмихнато клати глава. „Колко дълго възнамерявате да останете в страната?“, не се примиряват с отговорите му те. „Зависи колко далече оттук е Starbucks“, не се предава и той. Добре, че хората имаха чувство за хумор…

Green Island, Niagara Falls, NY 14303, USA

Последното вмятам, защото спомените ми за емиграционните на тази същата граница няколко години по-рано са малко по-различни. Тогава моя приятелка и аз, горди притежателки на J-1 визи за студентска бригада, бяхме любезно запознати с “черния списък“ на държавите, чийто граждани биват препращани на интервю в Бъфало. Списъкът се помества на лист формат А-4, и България се намира в компанията на Бурунди и Буркина Фасо. Консулството в Бъфало имаше няколко почивни дни и така отгледахме Канада през моста. Подобно беше преживянето на майка ми в опит да види Ниагара от канадска гледна точка, но в консулството в Детройт – каквито документи не се сетиха, не поискаха, и накрая (няколко часа по-късно) й дадоха 6-месечна виза (ние щяхме да бъдем в Канада само 4-5 дни), след като тя беше готова да се откаже. Нейната огорчено-обидена реакция беше: „Тия ще ме накарат наистина да стоя 6 месеца напук.“

Такива работи на канадската граница, ако имате туристическа или студентска виза, пригответе си здравите нерви.

Ниагарски водопад

Има нещо в Ниагара, което не може да убегне дори на най-ненаблюдателното око –

индийците! Те са навсякъде

Там има толкова индийски туристи, че първия път си помислихме, че има индийска конференция. Но в следващите няколко пъти „конференциите“ също течаха в пълна сила. Погледнах в Bing, очаквайки да намеря някоя интересна история, но само две теории се появяват. Едната е, че в Индия Ниагара се счита за една от забележителностите, които човек трябва да посети. А другата е, че понеже Индия е наричана „Страната на реките“, те имат значение на светиня. Струва ми се, че има по малко истина и в двете теории, но каквато и да е историята, индийците са навсякъде в Ниагара!

 

Канадската страна на водопадите

е съвсем различна от американската, всичко е прилежно подредено, поддържано. Симпатични ресторантчета на всяка крачка, детски увеселителен парк, казино, известният ресторант на кулата, Planet Hollywood… и, естествено, Starbucks!

Оградата на едното рамо на Подковата е съвсем близо до водата – такава мощ и чувство на необратимост! На всяка минута се изливат 168 000 кубични метра вода от височина около 50 метра. Много интересно – ако стоите известно време, взирайки се във водопада, добивате чувството, че всеки момент водата ще спре, скоростта ще намалее, количеството ще спадне, защото цялото това изливане на вода от реката в езерото е изключително необичайно, сякаш резултат от нещо временно – порой, спукана стена на язовир… Но водата поддържа своя ход. От езерото Ери до езерото Онтарио. Интересно е, че ерозията променя (невидимо) релефа на водопада – всяка година ръбът на Подковата се мести навътре с около 30 см, в миналото, средно ерозията е била малко по-малко от цял метър годишно. Според интересно изчисление, при намалената скорост на ерозия, след 50 000 години водопадът ще изчезне, защото ерозията ще достигне езерото Ери, откъдето тръгва река Ниагара.

 

50те метра, от които се изсипва водата, разбира се, са предизвикателство за търсачи на силни усещания – разказват се истории на смелчаци (или не съвсем!), които скачали в бурета. Има една уникална история, която ще чуете там – за дете, което паднало през оградата (това е съвсем реална възможност и днес!) и оцеляло благодарение на помощта на едно от корабчетата, които возят туристи в езерото до вътрешността на Подковата.

Другата легенда, която се разказва там е, че някои почитатели на хазарта намирали смъртта си във водопада, след като загубели всичко в казиното от канадската страна.

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

По-оптимистично, около водопадите се предлагат допълнителни атракции – разходка с хеликоптер, балон, корабчето, едни мостчета под по-малките водопади, сигурно има и други, но не се сещам. Хеликоптерът сигурно си струва, но това удоволствие е обикновено по-скъпо. Балонът всъщност не лети над водопада, намира се встрани от водопадите, издига се нагоре и слиза, не си струва. Разходката с гумирани дъждобрани под малките водопади също не си струва. Виж, разходката с корабче към Подковата е чудна – само да сте наясно, въпреки дъждобрана, ще станете вир вода! В един миг нищо не виждате от водата, която ви залива, нищо не чувате от грохота на падащата вода, нямате милиметър сух по себе си, обаче… нищо няма значение! Нещо като профилактично проветряване на мозъка! Или по-точно – като мозъчна авто-мивка!

Ниагарски водопад

Ниагарски водопад

Ниагара през зимата също си заслужава да се види! Ветровете понякога ви подсигуряват с подобаващо намокряне и без да слизате на разходка с корабче, но пък гледката на снега по огромните камъни отстрани на езерото и сипещата се вода, е невероятна!

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

*Ясно е, че е цитат от Алеко и без да слагам кавичките, нали? – бел. Ст.

Други разкази свързани с Ниагарския водопад – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂

10 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version