Синайският манастир ,,Св. Екатерина“ – Синай, Египет
Пътеписът днес ще ни отведе до Синай и манастира Света Екатерина. Наш водач ще бъде Цветан. Приятно четене:
Етикети: Кайро
През Африка с джип (1): Египет: от Кайро до Асуан
От днес започваме същинския преход с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, днес вече имаме джипа и потегляме през Египет.
Започваме, приятно четене:
През Африка с джип
част първа
Египет: от Кайро до Асуан
Дни 8-9 (2 седмици по- късно)
След среднощен полет през Истанбул, кацаме в мъгливо Кайро в 2 посред нощ с 15 килограма сирене и колбаси за приятелско семейство. Минаваме успешно митницата и потъваме в хотела, оглеждайки подозрително улиците на столицата – Египет отново се вълнува.
Понеделник сутрин е и вече ни потвърждават ферибота за 1 или 2-и декември – ще повярваме като стигнем Судан. Докато доплащаме трети път таксата разбираме, че едва ли скоро ще имаме дни без лоши новини. Не качеството на дизела е грижа в Египет, както смятахме и бяхме чували, а самият дизел. Има дефицит на горива в страната – което не е чудно предвид народната цена от 27 стотинки литъра (50 стотинки бензина). Литър нефт струва по- скъпо, ако можем да смятаме колко е барел нефт тези дни.
Египетския музей се намира на площада Тахрир,
където двете страни – поддръжниците и противниците на президента се готвеха за вторника, когато възнамеряваха да се срещнат в два темпераментни протеста. Мнозина обикновени минувачи ни спираха на улицата и препоръчаха да не припарваме към Тахрир, при това не поискаха бакшиш. Чудеса ставаха днес в Кайро.
Египетския музей е в задължителната програма на всеки гост с маската и съкровищата на Тутанкамон, мумиите и богатата експозиция на старото, средното и новото царства на Египет.
Инвентара е е подреждан и структуриран през 50-те години вероятно и надписите са рядкост, аудио гидове няма за сметка на пъдарите, които наблюдават зорко да не снимаш и пипаш. Опожарената сградата на Мубарак, надвесена над музея, напомняше какво се е случвало тук преди година и какво може да предстои във вторник. Минахме и през Тахрир без да прекрачваме телените ограждения и да взимаме страна. После взехме Дефендъра и щурмувахме близък Шел за дизелово гориво, което местните ползват само за камиони и автобуси. След много увещания и малък бакшиш, напълнихме резервоара и трите туби – свещен резерв при създалата се ситуация.
Вторник сутрин бе денят, в който трябваше да минем 800 км и да извадим душата на Ланд Ровъра.
Пътят по долината на Нил
е бавен, пълен със села, полицейски постове и бабуни, затова минахме през пустинята и Хургада.
С края на Кайро зеленината изчезна внезапно и всичко, което можеш да видиш са камъни и пясък – безкрайно море от пустота. Santa Clause бе името на един от многото комплекси на Червено море, които се редуваха с нефтени сонди и тръбопроводи. В Хургада решихме, че руснаците превземат Египет, съдейки по бордовете и надписите на магазините. Дизел намерихме на 4-тата бензиностанция след подсказване от местен и след като се ориентирахме по километричната опашка. Минаването най- отпред си имаше своята цена и въпреки това нафтата ни струваше малко.
За да е още по- предизвикателно пътуването, дойде и вест, че съпругата на колегата е в болница по спешност. Проблемът можеше да доведе до операция следващите дни, с което участието му в експедицията щеше да приключи още в Египет.
Дали връщането му в България беше толкова ясно, колкото моето продължаване сам? Дали вече големият риск да тръгнем на одисея през цяла Африка нямаше да забие в скалата „безрасъдство“ и колко далеч трябва да отиде човек в преследване на мечтите си? Бях готов да продължа сам и най- вече се надявах всичко с жена му да е наред.
След пустинния път и липсата на път в някои участъци се вляхме в пътя покрай Нил, където средната ни скорост падна до 20 км/ч – мост до мост, до всеки мост пазар или седянка на местни, до всяка седянка – полицейски пост. Залязващото отвъд Нил слънце – Амон Ра обаче си заслужаваше всяко усилие със съединителя на Дефендъра. Залезът скрива трудното ежедневие и прави каручките с бели магарети огнени колесници с черни арабски жребци, а местните селяни превръща в жреци на даващия живот Нил.
В 17 часа се стъмни, ние бяхме доволни, че сме вече пред
Луксор
Намирането на хотела беше фасулска работа сравнено с намирането на читав паркинг. Нас обаче бързо ни намериха таксидижии, търговци и обикновени граждани, готови да се разделят с безценните си услуги срещу нашите паунди.
Вечерта беше пълна с умора и размисли предвид проблемите на колегата и възможните опции как ще продължи експедицията занапред. Очаквахме новини на следващия ден за резултати от изследвания, очакваха ни Долината на царете, Карнак и Храма на Хатшепсут. Не сме и очаквали, че на одисея няма изненади и битки.
Дни 10-11 (28 § 29.11)
Този ден трябваше да реши съдбата на одисеята ни – до обяд чакаме вести от изследванията на съпругата на колегата. Тогава щяхме да правим план за връщане или да продължим до края на света, до Иглен нос.
Мистър Боб (Али, 23- годишен таксиджия, маркетингово преименувал се за европейците) ни чакаше пред хотела в уреченото време. Той, както и мнозина други в Египет, страдат от значително намалелия туристически поток след революцията. От това май си патят най- вече останалите няколко капки туристи, тъй като стремежа на местните да продадат стока и услуга или просто да заработят бакшиш, дебне на всеки ъгъл. В един момент ставаш по- добър от партизанин в избягване на търговци и „доброжелатели“ или на малоумен- те ти предлагаш, ти се хилиш и гледаш тъпо, докато опасността отмине. Досадно, но въпрос на оцеляване за част от египтяните.
Залезите и изгревите над Нил
са изживяване, което всеки трябва да види. В спокойните води на реката се отразяват и Скарабей (изгрева) и Амон Ра (залеза), напудряйки небето в червено. Ако в същото време фелука или туристически кораб наруши хармонията на огън, вода и въздух, спиращите дъха фотографии са вързани в кърпа. Селяните, обработващи малките парчета плодородна земя, пустинята, която хищнически дебне зеленината и даряващия живот Нил са кръговрат, който не се е променил от времето на Тива – старата столица на Египет (сега Луксор) и господарите на тези земи – фараоните.
Мистър Боб ни отведе на западния бряг на Нил, където
Храмът на Хатшепсут, Долината на царете и колосите на Мнемном
бяха цел и посока. Подробности относно тези забележителности всеки може д открие в уикипедия. Отвъд това си заслужава да споменем тактиката на местните за допълнителен доход. В Долината на царете е забранено снимането. Пред всяка гробница има пазач, а в нея – частни агенти. Ако те видят да снимаш с телефона си – получаваш смъртна заплаха за глобите и любезно затваряне на очите срещу 20-30 паунда за владеещите изкуството да преговаряш с египтянин и стотина за останалите. Ако пък останеш сам в погребалната камера, оставен съзнателно за малко, пристига бдителен египтянин и настоява да види телефона ти. Той не е видял, но знае, че си снимал със сигурност – турист ли си, виновен си по презумпция. В нашия случай поискахме легитимация, а той – сам да провери галерията на айфона – и да го обхване внезапна амнезия след образа на египетските паундове.
Добрата вест дойде по обедно време – съпругата на колегата няма да се оперира, проблемът може да се оправи с медикаменти и връщането засега остава от Кейптаун. Продължаването сам надолу отпада и нашата задруга няма да се разпадне. Фокусът отново се върна върху ферибота, дизела и оцеляването сред толкова желаещи за ти продадат каквото и да е египтяни. За да не скучаем с предизвикателствата се оказа, че кабелът за зарядното на фотоапарата е хванал пътя – едва ли има по- сериозна задача от това да намериш кабел на приемлива цена в град като Луксор.
В
Долината на царете
имахме късмета да видим и току що отворената гробница на Меренпта, след което се дивихме на Храмът на жената-фараон Хатшепсут. Разкопките в околността продължаваха по същия начин, както Картък преди век е открил гробницата на Тутакамон – с много работна ръка, никаква механизация и доза късмет.
Върнахме се обратно в Луксор на източния бряг, за да разгледаме
Карнак –
храмов комплекс, чийто мащаб и история карат бъбривите да немеят, а мълчаливите – да гледат и слушат с отворени уста. На входа предприемчив египтятин се кандидатира за наш гид и спечели сърцата и джобовете ни с твърдението, че е египтолог и разкопава един от храмовете в Карнак, заради което може да ни вмъкне в нетуристическата част. Хм.
Ето по памет малка част от разказаното от него:
Карнак е строен от 2100 г п.н.е до 300 г п.н.е от над 90 фараона. Основният храм, посветен на Амон Ра е построен от Рамзес II. Имал е 134 колони, на колкото къса е бил разкъсан Озирис в братоубийствената му битка с Сет заради Исис – богиня на вълшебствата. Идеята на Сет била Исис никога да не може да съживи Озирис. Частите били изпратени из цял свят, но тя съумяла да ги намери с изключение на пениса. Легендата продължава, че от сълзите й се е появил Нил. От сълзите на бащата на двамата богове – Атом пък се образувало езерото до храма. Тъй като всеки човек имал убийствения огън на Сет в себе си от рождението си, ако се изкъпе в езерото, го потушавал. Не полюбопитствахме много какво се е случило все пак с пениса на Озирис.
Карнак е възстановен от Александър Велики, чийто образ и картуш все още са много добре запазени на една от камерите.
Втория и третия храм не били отворени за посетители, но гида ни с малко връзки и наша финансова помощ ни разведени в част от тях. Най- интригуващо беше влизането в тъмна камера без осветление, мислите ни, че можем завинаги да останем тук да правим компания на боговете и 6 000 – годишна статуя на Акмет – дъщеря на Амон, принесена от Мемфис и все още скрита за братята туристи.
По препоръка на гида посещаваме фотографско магазинче. Учуден и заинтригуван съм от десетките употребявани зарядни и нито един кабел. Все пак след малко суетене кабел е намерен, пазарлъка започва от 100 паунда за продавача и 20 за купувача. Имаме сделка и остава време да побъбрим с Атеф – баща на лоши зъби и 3 деца, който взимал 20% от продаденото в магазина. Обсъдихме тежките времена и колко важно е образованието на децата му.
Боботаксито ни върна в хотела за кратка почивка като по пътя Мистър Боб ни взе и литър и половина прясно изцеден сок от тръстика- с цена за местните 5, а като за туристи-балъци – 20 паунда. Двойния ефект – освежаване и пречистване – ни ободри.
След поредния свръхестествен залез над Нил, тръгнахме към храма в Луксор. Мистър Боб ни пресрещна и предложи безплатно да ни отведе, тъй като основия булевард бил до преди минути блокиран и все още опасен. Осъдили следобяд местен митничар на 10 г и 1 милион паунда глоба, с което предизвикал протеста на роднините на осъдения. А той явно е имал голямо семейство, съдейки по 20-ината полицаи, препречили в пълно бойно снаряжение за справяне с безредици пресечката към съда в Луксор.
Храмът на Луксор
хвърля ръкавицата с 3-километровото авеню на Свинксовете до Карнак и липсата на посетители след залез. Тук е мястото, където древноегипетското, римското имюсулманското са се преплели и омесили по свой си начин.
Ранно ставане и стягане на дисагите, за да можем да стигнем до обяд в Асуан, където местен агент ни очакваше с нетърпение. Дано трагикомедията в Александрия няма второ действие в
Асуан
Пътят е бавен с магарета и бабуни, но живописен с Нил, нивите и все по- видимата Сахара. Почти рязко се променят и хората – по- мургави и почти всички с тюрбани и галибая – дълга до кокалчетата риза без яка. Намираме най- препоръчвания хотел в Асуан в tripadvisor – Фила е хотел, където еманципиранат собственичка намира набързо парко място и ни настнанява в суперчистите за тукашните нрави покои. Цените на хотелите тук са необичайно високи предвид нетуристическия статус на едномилионния град. Агентът ни също пристига, прави копие надокументите на колата и се анагажира да съдейства да заредим солар (дизел) без да чакаме края на света през декември. Остатъкът на деня е за местния пазар, качване на сними и почивка – на другата сутрин ще станем в 3 сутринта, за да посетим Абу Симбел.
Асуан е по- различен от останалия Египет – по- спокоен и разтоварен, без нахални продавачи и напъващи водачи на фелука, таксита или обикновени файтони.
Ден 12-13 (30.11-1.12)
Денят започна от нощта, тъй като станахме в 2.30, за да тръгнем към
Абу Симбел
В 4 се оформя конвой, който пътува към храма на Рамзес II. Конвоят представлява събиране на такса от полицията, попълване на списък с желаещите автомобили и хаотично движение през пустинния път. Решихме да не ползваме Дефи поради дефицитния солар, което впоследствие се оказа грешка – бусчето, с което ни взеха, беше тясно, некомфортно и с подозрителен шофьор, който караше на зигзаг полуспейки.
Рамзес II е съградил огромен храм и втори, посветен на съпругата си Нефертари в Абу Симбел. Храмовете служели и като предупреждение към Царството Куш за мощта на Египет. Нумибия по това време вече е била част от империята на фараона, особено важна заради 9-те си златни мини. Рамзес може би е основоположник на еманципацията, тъй като статуите на Нефертари са толкова големи, като тези на господаря Рамзес II.
Ако за момент се опиташ да влезеш в сандалите на войн от Куш и стигнеш границата, от която започва страната на врага, построил огромен и страховит храмов комплекс, дълго ще разсъждаваш дали не е по- добре да се отдадеш на земеделие и скотовъдство.
Целият комплекс е разглобен и поставен на ново място заради заливащия района язовир Насър в края на 70-те.
Връщането е отново под стори и в конвой, включващ записване на номера на бусчето на тръгване от Абу Симбел. Теоретично ще имаме още една среща с храма, този път по вода, когато пътуваме за Судан след няколко дни.
Следобед агента Мохамед ни прикани да се изстреляме към близката бензиностанция, където скоро очаквали доставна на солар (дизел). Преди нея срещнахме агент на нашия агент, който ни вкара като първа кола пред колонката чакащи, чийто край се губеше в маранята и далечината. Потресаващата част дойде, когато пред очите ни служители опитаха да пуснат помпата на колонката – изляха се десетки литри гориво, изкъпаха се много зяпачи, шофьори и дребни спекуланти. И защо не при тази цена на дизела от 26 стотинки – по- евтино от литър вода. Когато видеото говори, всички ние мълчим:
http://www.youtube.com/watch?v=Fl5zV9D8q10&feature=plcp
Вечерта, изхабени от път, комфорт в бусчето като за копърка и величествени гледки, останахме в хотела за вечеря. Менюто включваше:
- Супа Молокхия – питателна и супер здравословна супа от ситно нарязани млади листа на местно растение. Супата, твърдят очевидци, била част от диетата на фараоните.
- Основното беше бамя – както й викат и по долината на Нил.
Довлякохме се до стаята и бързо потънахме в блажена забрава на съня.
01 декември 2012
Днес по план график Мохамед – агента ни, ще ни вземе от хотела и заедно ще оправим документално тръгването на колата утре. Все още носим бремето на недоверието, скепсиса е на устата ни, а подозрението към агента, местните държавни и общински, всъщност египетски власти, е обилно.
Пред портала на морската гара, ако така може да се нарече дупката, през която минава целия трафик между Судан и Египет по суша! лениво се бяха изтегнали войници, полицаи, администратори и прочие отговорни фактори. След кратко съвещание по телефона, агента тревожно ни съобщи, че всъщност сега трябва да натоварим колата. Имало судански дипломат с 3 коли, който настоявал да се качи на първата баржа и египтяните в израз на справедливост решили да ни качат днес, за да дойде той в неделя и да му покажат, че няма място за него и неговите автомобили.
Не чакахме много, за да се заформи опашка след нас от желаещи да напуснат Египет. Мохамед докара различни служители, за да огледат колата, да ни кажат Добре дошли и да получат лептата си. Скоро бях в стаичката на най- отговорния от отговорните в пристанище Асуан. Мистър Искандер, дис ис дъ дженерал! – тържествено изчурулика агента със страхопочитание и благоговение едновременно. Ако е генерал на това, което виждам, бедния той генералисимус. Подписа ни 5-6 листа бюрокрация и дори не погледна агента, мен или нашата лепта за семейното му добруване.
Оттам се наредихме като първа кола пред портала на баржата – утре щяха да тръгнат точно 5 коли и един мотор, а желаещите бяха два пъти повече.
Беше нереално колко бързо и гладко се нареди всичко като се има предвид кошмара в Александрия, възрадвахме се и се оттеглихме в сянката да чакаме да се натоварим. И за да не падне гарда ни в борбата с пречките и трудностите, колегата реши да заключи колата с двата ключа вътре. Отново бяхме в режим Ние ще надделеем! Дойдоха зяпачи, помагачи и други овърлендъри да се учат на занаят как се отваря Дефи с подръчни средства. Впуснахме се в търсене на тел, тънки пластини и прочие инструменти, нужни за ендоскопската операция на Ланд Ровъра. Получихме и оферта от професионалист за сериозна сума пара.
В крайна сметка fixer Кемал с много усилия и напътствия проби защитата и успяхме да не изпуснем и този ферибот.
Баржата представляваше престаряло корито,
пълно с торове и фураж, което можеше да поеме каквото и да е още, но без гаранции, че няма да изпуши още на тръгване. Вкарахме колата с помощта на 10 души и техните напътствия, една преносима ламарина и много полугаз. След нас се настаниха другите 4 коли и един мотор. Девойка, на име Клеър бе тръгнала сама там, където не е и за мъже, при това с мотор. Щяхме да имаме време за приказки на пътническия ферибот, който тръгва в понеделник. Баржата с колите тръгва в неделя и двете пристигат по едно и също време в центъра на цивилизацията, наречен поселището Вади Халфа.
С оставането на Дефи на баржата падна голям товар от плещите ни, но с това и нашата малка собствена територия си отиде. Бяхме самотни лъвове насред сред глутница местни хищници.
На връщане видяхме стената на язовира, от която зависи на практика цял Египет – спира наводненията, дава електричество и вода.
След това с моторна лодка се отправихме към близък остров, на който са преместили храма на Исис (по гръзки и нашенски – Изида), същата богиня, която жалила съпруга и брат си Озирис.
Храмът е голям, красив и съсипан от гръцки, латински и френски надписи, копски кръстове и обикновени вандали. Значителна част от каменните образи са заличени. Храмът е строен отПтоломеите – династията, управлявала Египет след превземането му от Александър Велики. Греко-римския стил се забелязва, особено за вече тренираното наше око и беседите на дузинаегиптолози или нормални гидове. Златната скулптура на Исис и ладията, с която е пренасяна, отдавна са в Европа.
Вечерта пробвахме местния специалитет кошари – микс от макарони, ориз, леща, нахут и домати. Вкусно, евтино и приятно. Изпрахме каквото имахме, готвейки се за пътуването през голямата вода след 1 ден и чудейки се какво ли ни чака занапред.
Дни 14-16 (2-4 декември)
Информираме се, че в Лусака и Ливингстън има наводнения – както всеки път с началото на дъждовния сезон. Можем само да се надяваме дъждът да си отиде с нашето наближаване. Сега обаче
основна грижа ни е бюрокрацията по напускането на Египет
Мохамед ни взима от хотела и ми оставя шофьора, който трябва да подаде нужните документи в пътна полиция (че нямаме нарушения), отписване на колата, след което да ни издадат билети за пътническия ферибот. Трябвам само като лице, живото Аз на документи и паспорти.
Следва познато чакане с часове и нищослучване. Един от fixer-ите ме познава и урежда да вляза през задната врата, буквално. След 15 минути работата е свършена и вече можем свободно да си тръгнем след като си вземем билетите.
Продажбата на билети за ферибота е процес сложен и изискващ въображение, нерви като обелиск и широка душа. Чудесен пример в това отношение бе друг Дефендър с 3-ма пътуващи, които бяха изпратили вече колата. Служителят просто и ясно им каза, че само двама можел да качи на борда, какво щяло да стане ако качва по трима. На възражението кротко си затвори гишето. Беше време за агрисевни паунди-преговори, заради което напуснахме бойната сцена, където логиката е нищо, парите са довод.
Вече е икиндия, когато посещаваме едно от най- интересните поне за мен места тук – недовършеният обелиск. Тежащото 1100 тона масивно парче червен гранит е изоставено в кариерата завинаги от своите създатели. Тук нагледно можеш да видиш титаничните усилия на старите майстори в сътворяване на обелиски, които днес красят Истанбул, Париж и Ню Йорк. Никой не знае защо е изоставен или за какво е бил предвиден, но недовършеният масивен обелиск само затвърждава въпроса „Защо и как са го направили?“. Пътя до теориите за извънземни и божествени сили е кратък.
Вечерта имаше шествие или демонстрация на ученици – вестите от Кайро също не бяха добри – многохилядни демонстрации. Мохамед бе доста критичен към новата посока на Египет и гледа с лека носталгия към времената на Мубарак.
Последния залез в Египет посрещнахме във фелука, обикаляйки остров Елефантина, прага на Нил и нилометър – скала, с която се определяли ежегодните данъци на селяните в зависимост от нивото на реката. Казахме сбогом на Амон Ра с последните отблясъци на Асуанското слънце.
Понеделник, 3.12.
Мохамед ни взе от хотела в 9.00 часа. Ферибота тръгвал в 17, но влизането първи на борд е златния шанс за добри места. Разделяме се с него с приятни спомени и олекнали джобове и ни поема fixer Камал, за да ни преведе през тълпата нубийци, египтяни, суданци и представители на други светове и Вселени, съдейки по изражението на лицата и действията им. Минаваме леко петорната блокада от униформени блюстители на реда, обикновени чиновници и всякакви кръвопийци.
Стъпваме на ферибота
сред първите и заемаме цяла пейка във втора класа. Имало първа класа, но не помнели случай европеец после да не се качи да спи отгоре на палубата – толкова хубава била. Река от народ, пот, стока и целеустременост руква малко след нас. Всеки носи по минимум половин камион кашони – перални, телевизори, фураж и окупира всяка част, на която може да се складира или сяда или спи. Ние самоотвержено браним завзетата територия от непрестанни атаки, атмосферата се сгъстява, във въздуха висят бухчи, самари и борещи се пътуващи. Оттук минава значителна част от търговския обмен между Судан и Египет – при това на ръце.
Може би не е толкова странно защо по над 1000-километровата граница между Египет и Судан, единствения начин да я пресечеш е по вода веднъж седмично, ако си късметлия. Враждата от хилядолетия и последвалите векове колониално управление са вероятно част от тях.
Ако европеец иска да мине сам или с автомобил, най- добре е да ползва т.нар. fixer.
Ние се запознахме с двама, които срещу скромна такса се оправят с документи, бюрократи и разпределят паричните стимули по веригата. Те дават съвет кое кога да направиш, свързват те с техен колега във Вади Халфа и изобщо държат съдбата ти в отрудените им от нетуъркинг ръце.
С напредването на деня и изсипване на всички очаквани 600 пътници, мисията да опазим територията започна да става безсмислена. Въздухът във втора класа стана прекалено изискваща за нас. Намерихме другите овърландери, излегнали се отвън на палубата пред капитанския дек и се присъединихме незабавно, пробиващи си път през амбразурите багаж.
Бяхме в най- добрата класа на всеки кораб – под звездите и бриза. Докато не падне нощта, разбира се.
Няма да отделям много на
тоалетните на този ферибот
Ще кажа само, че Светата Инквизиция може само да завижда на санитарните помещения на кораба. Всеки ще признае с радост вещерски умения и съзаклятия с дявола, но не и да бъде оставен сам ако не е с противогаз и тъмни очила.
В размисли минаха последните часове, преди ферибота да отплава. Чакахме с нетърпение 17.00 часа и малко преди да усетим вибрациите на винта, бидехме разтикани от група правоверни – тази палуба беше мястото за молитви. С края на вечерната молитва ферибота продуха ушите на пътуващите. Със залеза напуснахме пристанището на Асуан в преследване на Дефи, мигрирал някъде на юг.
Всички пречки и несгоди обаче си заслужават изживяването, което дойде с падане на нощта. Движиш се бавно сред водите на Нил, вперил поглед към небето, а оттам в отговор милиардитепримигващи звезди постилат пътя ти с лунна светлина.
В такива моменти са сам с цялата Вселена и изпадаш в транс на съзерцаниее и спокойствие, което тази вълшебна нощ ти подарява. Тази награди ни стига за всичко, което преживяхме до сега.
Разбира се, пронизващия вятър и късната доба постепенно те дърпат обратно в материалния свят на боботещия и препълнен кораб. Спалният чувал (ако си носиш такъв) влиза в действие , сънят е сладък, твърд и мразовит.
Като добри бивакуващи на палубата, отделени от местните предприемачи, ставаме с първата зора, някои се пристрашават да помислят за тоалетна, втори мият зъбите на място, трети се спасяват с тонове ментови дъвки. Колегате целенасочено е намалил консумацията на вода, за да намали и посещенията в мястото, което променя всеки. Всеки път. Пада ни се пак да видим Абу Симбел – този път от водата. И пак изживяването е страхотно с гигантските фигури, пазещи древен Египет от враговете му.
В 12.30 часа местно време успешно акостирахме във
Вади Халфа (Судан)
Дефендърът ни стоически се поклащаше на баржата без видими следи от повърнато гориво или изтекли води.
Ако ферибота се товари 7 часа в Асуан, в задачата се пита колко време е нужно в Судан всичкото стока, услуги, хора и пари да се саморазтовари? Всеки отговор за над 1 час е грешен. Пристанището на пустото нубийско селце се оживи от прииждащи пикапи, камиони, работници, полицаи и пласьори на местни судански паундове.
Предубежденията към Судан бързо отпаднаха
с приятелското заговаряне от минаващи, бързия паспортен контрол и усмихнати хора. Мазаар взе нещата в свои ръце и скоро свалихме колите от баржата и минахме проверка на шасито. Клеър, самотната мотористка и двойка южноафриканци, връщащи се у дома след 12-годишен гурбет в Лондон, бяхме клиенти на Мазаар. Останалите два автомобила – на чехи и южноафриканци опитаха да се оправят сами. Което беше грешен стратегически ход впоследствие, тъй като ние вече пътувахме по поречието на Нил, а те очакваха съдбата си на пристанището.
Услугата на Мазаар струваше разумните 120 паунда и съкратени много часове чакане.
Тъй като и втората ни виза за Етиопия, която взехме в Кайро, изтече, бързахме към Хартум, за да стигнем преди петък и кандидатстваме трети път за виза за Етиопия. Можем пък след време да кандидатстваме за Гинес като хората, получили най- много визи за Етиопия, при това от различни посолства в света. И тъй като нищо не ни задържаше във Вади Халфа, нито имаше по сведения на живи очевидци начин, който да накара жив турист да спи в местните локанда (нещо като къща за гости), решихме
да караме до Донгола през пустинята
Там мъждукаше надеждата за по- сносно място за спане, което според Лонли планет се наричало Lord Hotel.
В 10 вечерта намерихме хотела – лабиринт от отделни помещения от кал с метални врати с катинар, като се предлагаха и 1-2 коптора с отделна баня и тоалетна. Стаята беше измазана с кал, леглата бяха окуцели от старост, а чаршафите – с изсмукан от ползване и пране живец. Имаше и термо дамаджана с вода, вентилатор и прабабата на климатиците. Санитарното помещение,хмммм, беше по стандарта на корабните такива, но сравнително чисто, неопетнено от хиляди посетители.
Платих 60 паунда, взех спалния чувал и се гмурнах за душ. Душ без вода обаче не е душ, така че не ми остана друго, освен да потъна в света на неспокойните сънища в Донгола. Колегата, неплюл си в пазвата, реши да спи в колата – събираха му се вече три дни без душ, миене на зъби и нормално легло.
Очаквайте продължението
Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов
Снимки: авторите
Други разкази, свързани с Обиколка н аАфрика– на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ]
През Африка с джип (0): Административен туризъм в Александрия (Египет)
Днес започваме още една обиколка на Африка. Този път не на мотор – този път ще се качим на Лендровера (Сухопътния пират) на Александър и Росен и ще тръгнем от Египет с цел – Южна Африка. За разлика от пътуването с мотор, този път ще пристигнем направо в Египет, за да освободим джипа от митницата.
Започваме, приятно четене:
През Африка с джип
Въведение
Административен туризъм в Александрия (Египет)
Ден 1-3 (понеделник- сряда)
След толкова много спънки и перепетии – закъсняла виза за Судан, липса на ферибот за Вади Халфа, проблеми със самолетните билети и двукратно отлагане, леко сме изненадани самите ние, че сме на летището в очкаване на полета до Алекандрия, Египет през Истанбул.
Липсва трепет, нетърпение или радост в очите – само мрачна решителност да си получим колата и успеем да хванем лодката от Асуан за Судан. Евентуално.
Няма нищо лесно поне в тази експедиция. По случайност разбираме, че всъщност кацаме на летище, което е на 80 км от
Александрия,
тъй като местното е в ремонт, при това в 3 след полунощ.
В самолета туристите сме само ние, както и на самотния тъмен пакринг пред терминала. 2-ма съмнителни местни се опитват да ни вземат до Александрия за 200 египетски паунда (4 паунда = 1 лев). Въздухът е тромав, гъст и влажен, а наоколо ни е един пуст терминал и няколко частни автомобила. Спазаряваме се за 150 паунда само за да установим, че се возим на автомобил, който не струва и толкова. Пежото е забравило отдавна възрастта си, воланът е завъртях наполовина, за да върви колата направо, а вторият таксиджия почти се е сбил с нашия шофьор за бедните ни турстически души. В допълнение водачът караше без фарове – сигурно сме пропуснали нещо в човешката еволюция.
Добре дошли в Африка!
Сутринта е пълна с подсвиркващи лади-таксита, магарешки каручки и стрес да намерим агента, който трябва да освободи автомобилът за ден, два.
След панорамна обиколка на града на Александър Велики показваме на таксиджията коя е улицата, която търсим – минава през нея два пъти, преди да се престрашим да го заговорим.
Ахмед, служител в агенцията, ни посреща ликуващ – идват неговите пациенти и той е лекаря и лекарството, майката и бащата на нашите проблеми. Приканва ни да издадем пълномощно на името на агенцията и ни осигурява транспорт от двама дребни субекта, които изглеждат повече дребни, отколкото субекти. Уверява ни, че всичко ще е наред и да се наслаждаваме на древния град – домакин, тъй като колата ще получим в офиса му готова за път. Въпреки моите писмени призиви да освободим колата за ден, щело да отнеме 2-3. Максимум.
Местния нотариат
е смес от пот, адреналин и разперени ръце с хартии в тях. Докато единия субект чака в тълпата от блъскащи се горди александрийци, аз заснемам отсрещното кафе и местна лелка, цялата в бурка, която е и оператор на копирна машина на тротоара. Реакцията е мълниеностна, а ударът – безпощаден и твърд. С извисен до фалцет крясък лелята се нахвърля върху ми, прескачайки платното и трите лади, пъплещи по него и в потока писъци, вайкане и арабски долавям в погледа й укора защо съм я снимал. Идват още 2-3 любопитни и скучаещи минувачи, които окончателно ме убеждават, че не съм прав и затривам през зоркия й поглед моето нахалство.
След много висене и чакане, съпроводено с наблюдения на околния свят, хора и атмосфера, пълмощното не е заверено, тъй като трябвало заклет преводач да ми го преведе, преди да подпиша. Връщаме се в офиса, Ахмед ни се усмихва, докато ние убиваме час-два и тръгваме към друга съдебна сграда. Там заклетия преводач ни заклева, че никакво пълномощно не можем разписа, докато нямаме печат от емиграционните служби, които вече не работят. Понеделник свърши, а с него и нашите мечти да се сборим с бюрокрацията. Жертвите все пак щяхме да сме ние.
Вторник сутрин, добър ден да свършиш изостанали работи и разчистиш сметки с египетската система. Ахмед отново е убедителен, че всичко е наред и че не е тяхна вината за пропуснатия понеделник. Отправяме се към трета държавна сграда, в която тълпите се разбиват в гишетата с грохот, пот и викове. Дребният субект яхва вълната и се опитва да предугади накъде духа вятъра. Скоро към четата ни се присъединява и заклетия преводач и за час системата се огъва, подпечатвайки подпечатаните ни на границата паспорти.
Действието се принася в лобното място на понеделнишките мои снимки. Тълпата от упълнощители се е увеличила, което предвещава още повече чакане. Лелката зад копирната машина на тротоара ме съзира и прави контакт с очи, а после открито ми маха и весело върти бурка. Минава час в скука и сърфиране през мобилния ни рутер. Лелката преминава покрай мен и закачливо ме бута по рамото – сигурно иска да сме приятели.
Шумът от тълпата изведнъж се нарушава от викове, дърпане и крясъци на дива разгонена котка. В нотариата е започнала кавга. Лелката зад копирната машина вече не е зад копира, друг е нейният дълг – като под бойна тревога се изнася в сградата и се включва на нечия страна с най- гръмогласно и пронизително викане. Скоростта на звука гони скоростта на светлината. Ето моя звезден миг на фоторепортер от мястото на събитието. В кадъра на телефона са виковете, спора и купчината клиенти и клиентки. Уви, недостатъчната ми бързина в боравенето с телефона не остава незабелязана. Двете враждуващи страни, това кълбо от спорещи има общ враг – снимащия турист. Към тази тълпа се присъединяват всякакви скучаещи и весело изглеждащи хора, заели позиции в и около нотариата. Заклетия преводач се хвърля да адвокатства, всички ме сочат с пръст и крякат неистово, осъждайки постъпката ми да снимам техните вътрешни работи. Кулминацията настъпва, когато хилав младеж изхрачва нещо на арабски. Преводачът го хваща буквално за гърлото, стискайки мършавата шия, младежът отвръща и тълпата надушва вече кръвта. Моят телефон е в ръцете на един от най- силно викащите, който изтрива видеото, показвайки екрана на противниковата страна победоносно. Последният акорд на тази кандидат-трагедия е поуспокоената тълпа, която ме изпраща с нравоучения на висок арабски тон и вайкания.
Таксито ни отвежда отвъд бурята, а на въпрос защо преводачът хвана за гърлото младежа така внезапно, рискувайки кожите ни, ми бе отговорено: „Той каза, че сте евреи и всички вкупом без угрезения трябва да ви пребият“.
Потънали в мисли за местната народопсихология стигаме до поредно гише, където трябва да платим едномесечния престой на контейнера в Александрия. След дълго чакане и без изненада ни уведомяват, че и тук има проблем. Следва връщане в офиса на агенцията и извинителен ахмедов поглед. Денят е към края си, а битката не.
Александрия, ЕгипетРешаваме в сряда да пътуваме до Кайро, тъй като заради закъснението ни изтича визата за Етиопия. Наемаме кола, Ахмед ни уверява, че работи като за трима, за да вземем колата до четвъртък.
Кайро е голям, прашен и голям.
В посолството ни канят и изслушват с интерес. Следват 2 телефонни разговора и учтив отказ – не могат да ни дадат нова виза, докато настоящата не изтече окончателно и безвръзвратно. Освен това защо не отидем в посолството им в Хартум, защо точно при тях изниква проблема…! Още по- любезно ни посочват вратата, тъй като единствения друг начин е да ни отменят първата виза, но нямали причина. Убеждаваме се едни други, че няма, няма да няма как. След 1 час на фона на тв репортаж за победата на Обама, получаваме тържествено визи за Етиопия. Втори път за последните 2 месеца.
Следобяда разглеждаме пирамидите и биваме почти отведени в музея на папируса – най- обикновен магазин. Там се дивихме на търгосвките умения на мениджъра, който на изпроводяк реши да сподели и следната египетска сентенция: „Моли се на Аллах не за здраве и пари, а да те прибере, когато ти се наложи да г молиш за здрав и пари“. Времето ни в този „музай“ не беше пропиляно.
На път за Александрия
Ахмед заявява недвусмислено по телефона: “ Мистър Алекзандър, колата вероятно ще освободим в събота“. Няма начин, обяснявам аз ситуацията с ферибота и крайната ни необходимост да си вземем Дефендъра. „Има, има – и продължава Ахмед, докато обяснява, че прави невъзможното в неговия 5-часов работен ден да свърши това, за което сме платили преди месец и което е обещал.
Утре, в ранни зори на ден 4-и от нашата неравна и предопределена битка с Египетския бизнес и митници ще мерим аргументи и тон с Ахмед.
Заповядайте на административен туризъм в Египет, ние ще ви консултираме и обещаваме незабравимо изживяване!
Ден 4 (четвъртък)
Днес сутрин трябваше провидението да реши ще си получим ли автомобила и дали ще хванем тоз голям бял ферибот за Судан.
Твърде много противоречиви и понякога садистични мисли измъчваха съзнанието ми, докато се опитвах да заспя.
Започнахме както обикновено – Ахмед се усмихва и обяснява как всичко е направил по силите си и как ще продължи дори отвъд тях през деня.Все пак се примирява с топлата, дори гореща, хм молба да видим и собственика на агенцията – ще го изчаме да дойде.
След час идва и информацията, че колата товарят в неделя, 11.11, а нас – на 13.11. Ако не си получим Дефендъра днес, шанса да хванем този ферибот фантом, този месечен междупустинен транспорт ще клонят към нула.Ние чакаме и надеждата бавно изтича с изтичане на минутите безценно време за нас и без никакво значение за местните.
Денят преполовява и идват две новини – лоша и по- лоша. Лошата е, че по- рано от неделя нямало шанс за Дефендъра, а още по- лошота е, че на карнета ни му бил нужен спешен печат, който само в Кайро и само днес може удари местната автомобилна асоциация. Ахмете, а като ти пратихме карнета преди 3 седмици защо не се сети за този печат?! И Александър Велики, основател на този град не би могъл да разсече този възел.
След половин час широка и сгъстена дискусия с половината офис на агенцията все пак се оказва, че можело и в Александрия, но там отказвали.
Решени да вземем в наши ръце инициативата, искам от Ахмед телефон и име на човека, който в този град взима реченията за нашата бедна кола. По погледа ми Ахмед разбира, че нещата са вече на живот и смърт и неговата помощ ще реши собствената му съдба.
Ладотакси, задръстване, привиден хаос и сме при класическия бюрократ – стол с 3! възглавници на него, строг поглед, вещо перо и пренебрежителни маниери. След 1 час убеждаване, обясняване, настояване и разясняване що е то бг талон и как се разчита той в Африка, дедо чиновникт се навива да свърши делото народно за 500 паунда. Един от посетителите ни успокои да сме спокойни – това е Египет.
Връщаме се с копиран лист хартия и 3 думи, написани с химикал от членът на автомобиланата асоциация при Ахмед.
Очакваме следващата проблем, предизвикателство или поне задача да опровергаем теорията на относителността.
Всички в агенцията са притихнали, съпричастни на падналите в безславната битка със системата европейци. Тишината е неуместна, съкрушителна и съзлива.
Няма по- добър момент от този да звънне на телефона ми. Имаме уредена среща с шефа на митниците (благодарим, Румен!), който ни очаквал и който изразил готовност да сложи край на нашите мъки по един или друг начин.
Отивам при Ахмед и го соча с пръст, че директорът го очаква заедно с мен, след което той тихо посочва себе си да потвърди, че ме е разбрал правилно и тихо потъва в стола си от притеснение. След секунда се окопитва и ентусиазирано и развълнувано обявява, че няма да стане, тъй като се искало да имаш лиценз, за да влезеш на пристанището, каквъвтоние сме имали неблагоразумието да нямаме.
Още приказки, още 2 часа чакане и о, чудо – вече сме асоциирани към пристанището, истински митнически агенти или поне гост-агенти.
Влизаме като завоеватели на
Порт Александрия –
никой не знае какво ни е коствало да стигнем до тук. Никой няма да ни спре да се видим с Капо ди тути капи.
Директорът ни приема след молитвата си – нахълтваме цял взвод хора – служители, агенти и двамината българи – страдалци.
Дискусиите на арабски винаги ми се струват вълнуващи и предизвикателни за тъпанчетата. Намира се начин да се оправят документите, успяват да издирят запразнил кранист да изкара контейнера, дори проверката на колата ще стане днес. Благодарим, гу‘син Директор. Но! Местен регистрационен номер от пътната им полиция – в събота дообяд- дори да обявим нова революция.
Нищо не се скъса в мен при тази страшна присъда – след тези 4 дена на търчане, говорене, убеждаване, убеденост и убиване, няма какво да ни спре.
Фериботъте в неделя сутрин. Имаме все пак към 15 часа да минем 1200 км по местните пътища и смятаме да го направим, защото славата ни чака в Асуан. Когато стигнем ще знаем дали това е крайната ни дестинация или експедицията физически започва като се е справила с най- великата машина на бюрокрацията и безразличие, на което аз съм ставал свидетел.
Ахмед ни уверява, че всичко този път ще е наред и след като платим поредната сметка, в събота Дефендърът ни ще свали оковите на бюрократичното робство и ще поеме по пътищата на горен и долен Египет. И че ако се съгласим и му дадат отпуск, с радост ще ни придружи до Асуан – поне за кураж.
Петък ще е почивен ден и за нас, дано събота не е.
Дни 5-6
В петък мюсулманският свят почива. Както и ние покрай него. Като редовни членове на консуматорското общество посетихме местния мол сутринта, който по нищо не се отличава от европейски такъв. Жените без забрадки и бурки тук се виждат често, а KFC и McDonalds са пълни с гладни младежи. Колегата, закусил преди половин час в хотела, грейна, че отнове е в познатата цивилизация и се самонагради с втора обилна закуска в KFC. Купихме леген, за да пазим хигиена, доколкото е възможно, както и малко припаси за дълго и нощно каране.
Следобеда беше отдаден на
Александрийските потайности –
калният пазар на плодове и зеленчуци, разговори с местни тъмни субекти и дивене на хилядите дюканчета, пълни с килими, злато или електроника. Стоките с по- ниска добавена стойност бяха изложени директно на пътя върху сгъваеми сергии, обилно накичени с енергоспестяващи лампи.
Вечеряхме в меснен – в смисъл за местни – рибен ресторант, чийто лице представлява ръждива скара, 2 легена със скариди и една маса пресни риби . Избираш си на входа рибата, теглят и те поканват отзад в скромно помещение. Скаридите бяха чудесни, ако и да имаха малко горчив привкус от битката с бюрокрацията последните дни. Бяхме готови за битката на всички битки на други ден като шансовете ни не бяха добри, но не смятахме да се отдадем на примирение и обезсърчаване.
Събота сутрин
8.00 сме в офиса на агенцията. Няма никой. Ахмед пристига малко след нас. Офисът на агенцията е заключен, Ахмед няма ключ. Парите за таксата за контейнера са на бюрото му в едно с нашите паспорти. Както вероятно и плана му да свърши най- сетне работата, за която сме платили преди месец и половина.
8.20 все още сме в коридора, освен нас ленива котка преминава по стълбището и самотна хлебарка скучае по парапета. Ахмед се кълне, че до 3 часа ще сме в колата и ще сме забравили всичко лошо.
8.25 „Мистър Алекзззандър- подхваща Ахмед- по- добре, както предложихте, отидете до офиса на Greenline, а мой колега ще дойде с парите, които вие ми дадохте в понеделник“ . Това е контейнерната компанията, на която трябва да платим такса за забавяне на контейнера и такса магазинаж.
8.35 – тих ужас обзема сърцата ни, когато съзираме, че сме вече осми на опашката. Във вторник чакахме 2 часа и така не стигнахме до гишето, а имаше само 6 души пред нас.
9.15 – представител на агенцията вече кибичи с нас. Подканям по телефона Ахмед да вземе нещата в свои ръце, тъй като тенденцията клони към грозна реалност.
10.30 – сме пред Алекс порт в очакване на Ахмед и неговата кола. Вече сме лицензирани, имаме и лиценз и за другия местен порт Дехила, където всъщност е колата. На бас, че сме първите българи с комерсилен и свободен и официален достъп до пристанищната инфраструктура на града.
10.50 – след успешно паркиране, продължило един живот, вече сме в офиса на пътна полиция. Смразен съм от тоалетната, но нуждата е по- силна от обонянието и непонятните хигиенни стандарти. Излизам разтресен от преживяното, Ахмед ме хока, че съм ползвал точно тази тоалетна и се извинява, че това е Египет.
11.40 – „Мистър Алекзандър, правим всичко възможно, но дори с вашите връзки и препоръката на директора- тук е така. Но всеки момент ще вземем египетски номера и после да освободим колата от Дехила“
11.50 – отново сме при директора, който вика поочукан от администриране човечец да удря рамо в неравната машина със собствената им бюрокрация. Обхождаме дозина! гишета за различни подписи, печати и нови листя писания. В едното помещение в средата на гишетата стоят един до друг двама работяги, които си подават взаимно и внимателно много важни книжа и още по- взаимно си ги подпечатват. Кипи труд на митницата на Александрия порт, на който дори бай ти Ганя би се удивил.
13.00 – пътна полиция ще пратят с нас служител да направи сверка на шасито на Дефендъра, но след като свърши обедната молитва. Освен това не е ясно изобщо дали ще ни пуснат в Дехила, тъй като президента на Египет бил там. Струва ми се удобна възможност да опитам да споделя болката и щастието си от досегашния ни престой тук.
13.30 – след километрите кордон от полицаи, преминаваме през два входа на Дехила порт. Ахмед вече компетентно обяснява какво следва – ако колата се окаже същата, за която подозират, ще се върне в Алекс порт, където ще издадат местните номера и той ще ги донесе обратно ..
13.45 – вече сме при контейнера. Колата е цяла, шасито – каквото трябва да бъде. Сърцето радостно подскача, визуланият контакт с Дефендъра скоро ще е изконсумирана любов. Ахмед ме светва, че сега ще излезем с колата (което е нелегално) и ще отидем до Алекс порт за египетски номера, тъй като полицаят искал да види колата на място – ще кажеш, че е първия, който не вярва на документи, двама европейци и цяла митница, проверила колата още в четвъртък.
15.00 – все още вися сам до хиляди контейнери. Ахмед е изтърчал да асистира поредното разрешение, печат, писмо, изискване. Кранист на 25-метрова машина прелита над мен и спира, предлагайки ми да се кача горе и огледам индустриалната красота на района. Отказвам. После други двама ме заговарят и обсъждаме живота, Вселената и всичко останало. Поне не скучая и дълбая в мрачните си очаквания.
15.30 – преминаваме двата портала. На втория – чичко с гола глава иска да отворя капака, за да е сигурен, че не съм успял докато карам сам за 3 минути да пренабия рамата. Тряскам капака и той подскача 2 метра във въздуха. Видно е, че това е първи стрес на дедото от десетилетие. Ахмед иска да купи колата като се стигнем Кейп Таун – оптимист. С такава бюрокрация и съдействието на неговата агенция няма да стигнем по- далеко от Кайро и то догодина най- рано.
16.30 успешно достигаме Алекс порт, след като съм лавирал в блъсканицата лади и други представители на 60-те, успял съм да навлека гнева на местен джигит с микро-микробусче и даже веднъж вместо мигач съм свирнал с клаксон. Очаквано, пътна полиция затваряла в 16.00. Ахмед гледа в земята, докато аз настоявам да се видя с шефа на полицията в Александрия.
17.30 Хотелът ентусиазирано ни приема обратно (при планирани 2, вече имаме 6 нощувки в него). Дефендърът странно стои на фона на цяла Александрия, паркиран на централния площад. Той е нелегален с българските регистрационни номера. На кой ли му пука в този град.
С тази трагикомедия изпускаме ферибота от Асуан за Вади Халфа. Ако се уповавам на досегашния му график, следващия ще е след месец. Нуждаем се от премисляне, преосмисляне и всъщност осмисляне на престоя ни тук.
И все пак… always look on the bright side of life (http://www.youtube.com/watch?v=jHPOzQzk9Qo )– както пееха Monty Python.
Неделя- 7-ят ден
Фериботът е отплувал завинаги на този ден – 11 ноември 2012 г.
Което не означава, че можем да си позволим още часове и дни в очакване на египетските регистрационни номера – развиваме скорострелна мания да се махнем далеч от Порт Александрия.
Изкарваме багажа от хотела с тихата надежда, че това изнасяне ще е последните поне за следващите месеци и години. Делегата и непознат ни водят до портите на Алекс порт.
Колегата остава с Дефендъра пред строго охраняваните двери, а аз съм излъганото овчарче, буреносен облак и бюрократоразбивач в едно, който влиза в Светая Светих на египетския импорто-експорт.
Финалната част от свещеното ни дело да освободим колата си е комедийно шоу в няколко сцени. В действието се включват свежа кръв на страната на митническата ни агенция, пазители на портите, които ги вардят от нашите набези и стачкуващи докери за фон.
Вътре действите се разгръща от сградата на пътна полиция, послед в нечий незнайно кой офис и връщане на бойните действия на първото място.
Моето участие в района на действията е основно в ролята на убийствени погледи, куче-касичка и кибик.
Явяват се 2-3 сцени, в които аз общувам с отговорни фактори, разисквайки теми като защо в един техен формуляр пише една година на производство, а в нашия карнет – друга. И кое да вземат за вярно – великодушно им предоставих избора да пишат каквото си искат.
Кулминацията вероятно е около изискването колата да има пожарогасител.
Ха, и днес попадаме в параграф 22.
За да ни дадат номера, колата трябва да е в Алекс порт и да покажем пожарогасителя. За да влезе там, трябва да има номера.
Делегата снове сред нова групичка служители. Скоро се сдобиваме не с 1, а с 2 огромни чисто нови пожарогасителя. Зрителите аха да излязат в антракт, когато действието хитро ги въвлича в друга проблематика – някой трябва да издаде документ – подписан и подпечатан сигурно и от главния пожарникар на метрополията, че тези пожарогасители с конкретен рег. номер са наша законнасобственост.
Още 1 час в търсене на някой, убеждаването му и воала – номерата – две ръждиви тенекии са вече при нас. Усупяхме да докопаме номера за невероятните 4 часа – нов световен рекорд, вероятно.
Бюрокрацията, в предсмъртна агония, задължава нейн представител да сложи номерата на автомобила. Но небесата са благосклонни и този проблем се разрешава с подкрепа на семейния бюджет на въпросния служител . Имаме свободен автомобил с египетски номера!
Всичко в нас е опустошено. Няма радост, няма ентусиазъм или кавито и да е чувства след този грандиозен момент. Това е една малка стъпка за човечеството и огромна за нас в неравната битка с местната бюрокрация и примиреност.
Сцената приключва с радостния делегат и неговия спътник – тръна в тяхната пета, таралежа в гажите им и кошмар в сънищата им- ние, си тръгваме. Все пак направиха немислимото и успяха да ни изпратят надалеч само след кратката една седмица, много нерви, още повече пари и разбити детски илюзии за вярата в системата и упование върху логиката.
Следват аплаузи от публиката, Дефендърът напуска сцената с подвита опашка за Кайро, а Ахмед, колегите му и цялата административна армия на Александрия излизат на бис.
След кратка консултация вечерта в Кайро, разбираме, че следващия ферибот е в началото на декември и че има къде да оставим Дефендъра и най- вече безценните египетски номера без угроза някой да ги отнесе в преизподнята.
Удивлението от глобалния свят идва, когато в 22.00 часа правим резервация за София, а 6 часа по- късно сме в самолета за родината. Разговорите по пътя за отминалата невероятна една седмица са постоянни, а смехът – искрен.
Чака ни усилена работа и планиране – кога ще е новия ферибот, как да си изкараме нови визи, кога изтича египетския номер. Буни ни и въпросът дали Ахмед се е въстановил след този титаничен сблъсък на туристи с липсата на правила, непохватна митническа агенция и лажерна администрация .
Антракта скоро свършва, очаква ни ново действие и сцена.
Очаквайте продължението
Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов
Снимки: авторите
Други разкази, свързани с Африка – общо – на картата:
Африка – общо
Кайро – сбъдната мечта
Когато получих този пътепис, изведнъж ми присветна, че отдавна май не сме имали разказ, посветен само на Кайро в Египер. Днес Милена ще запълни тази празнина
Приятно четене:
Кайро – сбъдната мечта
Пътуването до така желаната дестинация Кайро се осъществи през ноември 2005 г., когато бях на 17. За което съм много благодарна на моя брат. Сигурно му беше омръзнало от моето мрънкане за пирамидите и цялата мистичност около тях, че когато видя рекламата по телевизията за тридневна екскурзия до Кайро, веднага ни записа.
„3 дни ?!” – някак си не ме устройваха, но имах ли право на претенции, а и все пак отивах в Египет – дали 30 или 3 дни, щях да се докосна до пирамидите.
Първи ден
Тръгнахме към 1:00 през нощта от Бургас и към 5:30 бяхме на летището в София. Полетът ни беше в 8:30. Оказа се, че имаме малък проблем с документите…. и виждах как се разминавам с Кайро. Голям рев му дръпнах, а една от служителките само ми повтаряше „Недей да плачеш моето момиче, ще ти се образуват бръчки”… Какви бръчки? Та аз съм на 17 и искам да отида в Кайро, а ти ми казваш, че може и да не стане! Така че сигурно съм поревала още 20 минути, след което се оказа, че оправиха нещата и можеше да се качим на самолета.
Пътувахме с чартърен полет директно за Кайро с група психолози, които отиваха на семинар. Полетът продължи два часа и половина, но за двете жени, които стояха пред нас тези два часа и половина се оказаха кошмарни – не можеха да запалят цигара цели два часа и половина. Сигурно пушачите ще ги разберат, но за мен и брат ми цялото мрънкане беше забавно, защото ситуацията беше все едно на живот и смърт.
Това ми беше първото пътуване със самолет
Беше някак си приятно, особено излитането. И ето, че се оказахме във въздуха. Наистина прекрасна гледка – от островите в Егейско и Средиземно море до пустинята в Африка.
Винаги ми е било интересно как мюсюлманите спират с работата си, когато дойде време за молитва* На това станахме свидетели, когато влязохме в сградата на летището. Почти всички бяха коленичели с броеници в ръце и се молеха. Цялата работа беше за 5-10 минути. През това време нетърпеливите пушачи търсеха място където да запалят по една цигара, докато ни оправят документите. Нашият гид Али беше така любезен да им покаже едно ъгълче в голямата зала , заобградено от стъклени прегради (точно като аквариум). Това място било специално за пушачи. Но доколото си спомням, те решиха да изчакат, докато излезем навън. След това на добър английски, Али ни каза набързо програмата и се натоварихме на автобуса.
Жигула,т.е.Фиат
Първата гледка след летището е
богаташкия квартал
Чисти, подредени сгради, на някои от терасите се виждаха чистачки, които бяха облечени в типичните за сериалите униформи – сини и бели престилки. И много зеленина. Наблягам пак на чистите сгради, защото след този квартал не видях повече чисти сгради (освен музея). Тъй като вятъра довява много пясък от пустинята, повечето фасади са кафяви или жълтеникави. Затова и повечето прозорци имат дървени кипенци. А за климатиците – нямаше и помен от бял метал. Като цяло всичко беше в пясък.
Богаташкият квартал
От скъпарския квартал изведнъж попаднахме на строителна площадка. Повечето сгради бяха построени до първи етаж, а нагоре се извисяваха арматури. Али ни обясни, че било така, защото за недовършени сгради се плащат по-малки данъци.
Трафикът в Кайро е нещо страшно
Но това сигурно е нормално за мегаполис, все пак до 2005 г. населението в Кайро наближаваше 17 млн. души. Най-големия град, който бях посещавала до преди това, беше София. И там трафикът ми се струваше ужасен, но в сравнение с Кайро, София е прекрасна. А за Бургас да не говорим. Та ние в Бургас почти си нямаме задръствания. Да се върна при движението в Кайро – много коли, автобуси, мотори, колела. Абе от всичко по много. И клаксони – много клаксони. Широки платна, през които колите преминаваха без мигачи. Да отбележа, че там почти няма кола без драскотини.
Градският транспорт
– дано никога да не ни се налага да пътуваме с техния градски транспорт. Маршрутките бяха без врати, а вътре пътниците наблъскани като сардини в консерва, и последния качил се висеше през вратата. Доколкото разбрахме, за да вземеш книжка в Египет, не държиш никакви изпити. Станеш ли на 16 (не съм сигурна за възрастта), по право вече имаж книжка. Може би и затова движението в Кайро е пълен хаос. След час успяхме благополучно да се доберем до
хотела,
който се намираше далече от центъра, но в приятен квартал, близо до река Нил. Хотелът представляваше 10 етажна сива сграда 3 *. Стаята ни беше на 7 етаж. Не беше нищо особено. Две легла, гардероб, стар телевизор с максимум 5 канала.
В банята беше забавно,
и не толкова самата баня, а гледката навън. През малкото прозорче буквално можех да пипна съседната сграда. Добре, че на душа имаше завеса. Абе за 2 нощувки, хотелът си беше идеален. След като се настанихме, с брат ми решихме
да се поразходим из квартала
Пиколото ни обясни къде можем да опитаме добре приготвен фалафел и ни опъти до най-близката банка, за да обменим пари. Макар че на доста места се разплащахме с долари.
Излязохме на главната улица, която беше успоредна на
Нил
Направи ни впечатление, че бреговете на реката, а и самата река са много мръсни и доста бездомници живеят там. Нил се ползва също и за речен транспорт. Наистина се чувствах странно, защото бях толкова близо до пирамидите – до вчера ги гледах по National Geogrphic, а ето че съм на няколко километра от тях. Сега си спомням как, докато си опаковах багажа , моято приятелка Сузи ми повтаряше: „Милена, вземи си къси поли и панталонки, защото там ще е топло.” Взех си, но добре, че си взех и дълги панталони. Наистина беше топло – към 25 градуса, но докато се разхождахме с брат ми по алеята над Нил, едно момче, което беше седнало с приятелката си на една пейка, така хубаво ме освирка, че през другите 2 дни дори и не сетих за къси дрехи.
Нил
Докато търсихме заведението за фалафели и правихме снимки, имах късмета да се подпра на няколко палми, вследствие на което приютих по себе си голям брой мравки. Така че ако видите палми в Кайро, а вие ще видите, защото са навсякъде, ги подминавайте без допир
Може би след час лутане стигнахме до ресторанта (разбира се той не е толкова далече от хотела, но ние като туристи си се позабавихме малко ).
Ресторантът (силно казано) беше доста мизерен
Но се доверихме на пиколото и пробвахме фалафелите. Това всъщност е подобие на нашите дюнери, само че вътре слагат някакви кюфтенца от зеленчуци. Абе, то и аз не разбрах какво точно има вътре, но бяха вкусни. За двата фалафела заплатихме 1 $. След това седнахме в една пицария – приятно местенце, с добро и бързо обслужване. И сега докато пиша, ми изникват не само спомените, но и вкусът на пицата . А на връщане към хотела открихме едно магазинче за сладолед, което уважихме и пред следващите 2 дни. Продаваха уникален шоколадов сладолед с парченца шоколад. Не съм намерила все още подобен в България. Като цяло храната в Кайро не е скъпа, напитките са по-скъпите продукти. А за емоциите от разходката – бях развълнувана от самото място, а кварталът беше просто съвкупност от сгради, повечето, от които доста мръсни в комбинация с много шум от коли и хора, и всякакви миризми – дали храна, дали боклук, или миризмите, които идваха от реката. Но по някакъв начин не оставаш безразличен към мястото.
На покрива на хотела имаше ресторант с басейн. И след като се събрахме привечер, Али ни качи горе, за да видим Кайро по тъмно. В далечината, сред всичките светлини, се открояваха 2 тъмни места. ПИРАМИДИТЕ… и след няколко часа щях да съм там . След като се полюбувахме на гледката, решихме да намерим някое заведение наблизо до хотела. Разбира се, никъде не сервират алкохол, но за сметка на това е пълно с наргилета. Искахме да седнем на
заведение, където предлагат типична арабска кухня, но това се оказа мисията невъзможна
Затова седнахме в един италиански ресторант с още няколко човека от групата. След като хапнахме, си поръчахме наргиле** – някак си това беше чара на заведението. Над всяка маса се бяха заформили облаци от дим и се носеха най-различни аромати – на череша, ананас, праскова и други плодове. Така се забавляваха арабите, не им беше необходим алкохол. Наместваха се удобно в креслата и до всеки един от тях се поставяше наргиле. И така до към 23:00. Сега не мога да си спомня как съм се чувствала преди да заспя, но си спомням, че спах като къпана и двете вечери. И така няколко часа до заветната цел…
Втори ден
Сутринта хапнахме набързо в ресторанта и поехме към
музея***
Бях много развълнувана, защото тепърва се очертаваше много интересен ден. Маршрутът от хотела до музея беше не повече от 40 минути. Но влизането в музея – повече от час.
Сградата на музея беше голяма и красива, оцветена в червено и бяло. Дворът също беше внушителен. Личеше си, че го поддържат. Навсякъде райграс и малки кипри храстчета. А сред тях статуи на богове и умалени варианти на пирамиди с различни йероглифи по тях. Бонус към цялата картина – хора от цял свят. Чуваха се най-различни езици – немски, френски, руски, италиански, китайски. Общо взето цветна и добре озвучена картина.
Сляхме се с тъплата и поехме към входа. Там охраната ни помоли любезно, или по-точно посочвайки една картинка със зачеркнат фотоапарат, ни подкани да си оставим камерите в сейфовете. Доколкото си спомням, входът беше включен в цената на екскурзията. И след това в колонка по двама, започна нашата обиколка. Не мога да си спомня дали от 3 или 4 етажа се състоеше сградата. Спирахме се почти на всяка забележителност като изчаквахме търпеливо групата пред нас да освободи място. Ако на двора беше шумно, вътре беше 3 пъти по-шумно. И в един момент незнаех дали да слушам нашия английскоговорящ гид, или да подслушвам руския, който се чуваше от съседна група.
Наблюдавахме предмети, които бяха на хиляди години и някакси оставахме без думи. Но наистина онемях пред златната маска на Тутанкамон. Бях я виждала само по телевизията, но сега стоях срещу нея. Толкова близо и така се бях вторачила , че за малко да си блъсна лицето в стъклената преграда. Маската е много запазена, сякаш е направена наскоро и наистина е много внушителна. Разглеждахме най-различни предмети, които хората са използвали в ежедневието си през вековете. Даже в средата на едната зала бяха поместили рибарска лодка. След близо 2 часа, гидът ни обясни, че срещу 20 $ може да влезем в залата с мумиите. Но аз не изявих желание, така че имахме още около час свободно време да се разходим из музея. Ако нямаше толкова народ, нещата щяха да се развиват по-бързо. Но най-вече да имаш малко уединение, за да се насладиш на забележителностите. А при нас се получаваше „И това е…от 2 до 5 минути история за предмета… Хайде придвижвайте се по-бързо напред…”. Но просто няма друг вариант. Все пак в двора сигурно имаше още 1000 души, които напираха да влязат, а пред централния вход се трупаха и следващите автобуси.
Излизайки от музея, бяхме натрупали много емоции. Имах чувството, че пирамидите ще ме довършат емоционално . Но преди да стигнем до тях, имахме обяд и посещение на ателие за папируси. Обядът ни беше в
ресторант, който се намираше до пирамидите
Не можех да повярвам. Ето че най-накрая ги виждах наистина. Ресторантът беше на втория етаж, с големи френски прозорци, за по-добра видимост. И този път нямахме късмет с арабската кухня. Сервираха ни типични за България ястия – ориз със зеленчуци, риба, салата зеле с моркови, шопска салата (но без сирене ). Така че обядът с нищо не ни впечатли. Впечатляваше ни гледката. Забелязахме, че върхът на едната пирамида го няма. На негово място се извисяваха някакви железа. Така и не разбрахме как се е получило това. Пирамидите са построени от каменни блокове и това се вижда много добре. Но върхът на Хеопсовата пирамида е загладен( или това, което беше останало от върха). Али ни обясни, че има теории, които твърдят, че целите пирамиди са били гладки и изрисувани, но с времето тази мазилка е изпадала. Това така и не е доказано.
След като хапнахме, отидохме пеша до
ателието за папируси,
което се намираше на 10 минути от ресторанта. Прекарахме около час вътре. Показа ни накратко как се прави папирус, защото истинския процес отнема месеци – от подготовката на хартията , до изрисуването й. Събрахме интересна информация. Но честно казано не ме свърташе като знаех какво ни предстои. А и вече ги бях видяла отдалеч. Нали знаете какво се получава като дадеш на гладно куче парче месо, та и по-голямата част от групата се чувствахме така. Искахме си пържолата (образно казано ). И ето вече натоварени на автобуса – потегляхме към едно от чудесата на света.
Жена
Винаги, когато съм гледала предавания за
пирамидите,
съм оставала с впечатлението, че те са много навътре в пустинята.Е, не са!
Излязохме от квартала и след 10 минути спряхме на паркинга до пирамидите. Някак си се чувствах щастлива, че ги виждам от 10 метра, но бях и леко разочарована. Слязохме от автобуса и ни нападнаха продавачите. Много са нахални. Колкото повече им отказваш, толкова повече се амбицират да ти продадат нещо. Затова брат ми ни купи едни малки каменни скарабеи и ни оставиха намира. О
ще със слизането беше лудница. На паркинга имаше най-малко 20 автобуса. Картината от музея се повтаряше. Много народности, много езици. И много нахални продавачи. Не можех да се насладя на гледката и на чувството. Не че не бях щастлива, напротив – чувствах се много добре, но исках просто да застана за минута на едно място и да им се насладя. Е, това нямаше как да стане с целия този шум и с всички хора около нас. Затова се насочихме към Хеопсовата пирамида. Покатерих се по каменните блокове и се наместих на един от тях. Там нямаше кой да ме побутне.
Стоях си на Хеопсовата пирамида и гледах към Кайро
Чувството няма как да се опише. Мислех си : „Следващия път като ги гледам по National Geographic ще си кажа „Аз съм била там, на онзи каменен блок, стоях си и си люлеех краката” и ще съм много доволна****. Малко по-нагоре от мен се намираше
входът за вътрешността
Всеки можеше да влезе (стига да нямаше проблем с клаустрофобията), но не си спомням срещу каква сума. Тъй като чухме коментари от излизащите хора, че не е това, което са очаквали, се отказахме да влизаме. Направихме си снимки и решихме да пообиколим. На всеки ъгъл имаше полицаи. Тъй като от пирамидите падат от време на време малки каменни късове, жителите от околието ходели да си ги събират. Представяте ли си да си сложите камък от великите пирамиди в основите на къщата си?***** Запътих се аз да се снимам в края и в кадър влезе единият полицай, който след това се хилеше и повтаряше „Money, money”. Там всъщност всички го повтарят . Всеки се опитва да ти се напъха в снимката, за да иска после пари . Ако им откажеш, не се сърдят. Поне всички бяха засмяни и весели.
Имаше и патрули, които обикаляха около пирамидите – полицаи на камили. Пообиколихме още около час, след което отново се качихме на автобуса. Свалиха ни 2 км по-нагоре. Там се намираше панорамата. Също така, който имаше желание, можеше да се качи на камила. Мен ме хвана страх, като видях как първо си наддига задницата и този, който е отгоре стремглаво тръгва напред. Ако не се държиш здраво, ще имаш близка среща с пясъка. А това пък никак не се препоръчва, защото камилите се изхождат там. Те май навсякъде го правеха, защото където и да се спреш на панорамната площадка, си полъхваше много неприятно. А някои от приятелите ми искаха да им донеса пясък в бутилки. Доста бързо се отказах от тази идея.
5 долара за слизане ;)
Време беше да посетим и
Сфинкса
Намираше се малко по-надолу от пирамидите. И там имаше много хора. До самият Сфинкс се намира залата за балсамиране. Пообиколихме вътре и от единия изход излязохме на около 5 метра от Сфинкса. Отблизо е много красив. И отново в главата ми излиза въпроса „Боже, как са ги направили тези неща, дали наистина версията за НЛО не е вярна?” . Като ги видиш отблизо, ти се струва още по-невъзможно да са дело на хора.
Да се върна на Сфинкса – Али ни разказа какво се е случило с хубавото му лице. По време на войната с французите, една ракета (снаряд – по времето на Наполеон не са ползвани ракети – бел.Ст.) била отнесла носа му и сега той се намира в музей в Англия (доколко е истина това, не мога да ви кажа ). Веднага се сещам за френския филм за Астерикс и Обеликс и как скриха носа му под него. Е, не е под него, в Англия е. Макар че не проверихме. Затова щяха да са необходими доста напъни и помощ от кранове 😉 Сфинксът се намира близо до един от кварталите на Кайро. Какво ли е да живееш там? Излизаш да си простираш прането и си гледаш Сфинкса. Най-вероятно не му обръщат никакво внимание
(снимки от 27 до 31)
В програмата следваше посещение на
руска парфюмерия
Тя се намираше на 5 минути ходене от Сфинкса. На влизане в парфюмерията ни посрещнаха отново с чай от каркаде. И този път го пропуснах. Забравих отначало да отбележа, че навсякъде те посрещат така – на летището, на пазара, в хотела, в магазините. Подават ти една табла с малки чашки (като за шотове), пълни с червена течност – чай от каркаде. Студен, горчив, без грам захар. Аз лично не бих повторила повече от 1 път. Помещението в парфюмерията представляваше дълъг, широк коридор, в края на който се намираха големи дивани, на които ни настаниха. Разказаха ни за началото на парфюмерията и за продуктите, които предлагат. Стените представляваха множество от малки кутийки, в които имаше шишенца с най-различни аромати. Брат ми си купи ароматно олио за масаж за 30 $. Пробва го 1 път и сигурно го е изхвърлил. Това нещо нямаше попиване в кожата,а си беше доста мазно. Като цяло неприятна история . След парфюмерията ни закараха в специализиран магазин за сувенири. Накупихме една торба с малки скарабеи, сфинксове, пирамиди, богинята котка. Абе торба за 50 $. Ако някой ден решите да ходите в Кайро, не прибързвайте с тези магазини, защото на следващия ден минахме през един пазар (подобие на Капалъчърши) и тези покупки няма да ви излязат повече от 20 $.
След още час, доволни и леко изморени, се запътихме към хотела. Бях леко тъжна, че си тръгвам, но и не ми се оставаше там. В този момент просто исках да се изкъпя. Имах чувството, че съм като мръсните сгради, цялата полепнала в прах. То така си и беше! „Героите са изморени, но готови за още приключения” – така бих описала почивката ни в хотела след тази разходка. Но за вечерта си бяхме заплатили круиз по Нил с вечеря. Така че нямахме много време за размотаване.
Малко отклонение: от турагенцията ви дават списък с допълнителни екскурзии. Избирате и доплащате към пакета.
Круизът по Нил струваше 50$ на човек.
В тази цена влиза и вечерята, без напитките. Както вече споменах, храната е евтина, но напитките са скъпи. Вечерята беше на блок маса, вкусна и на корем. Особено десертите . Но за едно кенче кола и бира (250 мл), платихме 20 $. Но си заслужаваше – програмата беше много хубава. Имаше кючекчиня и други аниматори. Можеше да се излиза и навън. Корабчето беше на 2 етажа. Ние бяхме на първия (цялото помещение беше ресторант). Останахме много доволни от круиза. Към 23:00 тръгнахме наобратно за хотела. Въпреки късния час, беше доста оживено и отново имаше задръствания.
Трети ден
Ето че в 9:00 бяхме готови за напускане, оставихме по някой и друг долар на възглавниците за камериерките и тръгнахме (персоналът навсякъде е много любезен, така че оставянето на бакшиш не се чувства като задължение).
Пихме по едно кафе в лоби бара и се натоварихме на автобуса. Преди полета щяхме да посетим пазара, за който споменах. Какво да ви кажа за него – голям избор от сувенири, отново нахални, настойчиви продавачи и всякакви странни миризми. Ако обичате да се пазарите – това е мястото :). Докато минавахме покрай една сергия, възрастен мъж ни попита откъде сме. В отговор на това, че сме от България, чухме “готина мачка” = готина мацка. Пак е запомнил нещо човека 🙂
Пазарът
Минахме безпроблемнно проверките на летището.
Качихме се на самолета и … проблем
От голямата жега спирачките, с които застопоряват гумите на самолета, бяха започнали да се топят. Не ни дадоха да слезем и така си постояхме 2 часа, докато излетим. Сами можете да се досетити как това се отрази на пушачите :). В 23:00 трябваше да кацнем в София, но това се случи към 1:00. От Кайро си тръгнахме по тениски. Да е било към 26 градуса. Малко преди да кацне, ни съобщиха, че в София вали сняг и е –3 градуса. Не бяхме подготвени за такова време. Затова сложихме блузите с дългите ръкави, които бяхме взели за всеки случай, минахме набързо през проверките и се качихме в колата. Добре, че родителите ни ни чакаха, иначе щяхме да замръзнем като шушулки. Споделихме набързо впечатленията си и съм заспала. Само след минута отворих очи и вече си бяхме в Бургас. Това ми се стори най-бързото пътуване София – Бургас, което съм имала :).
*Това се случва само в арабските страни. В други мохамедански страни, като Турция, трудовият процес си продължава без прексъване – бел.Ст.
**Много е гнусно, нали? 😉 – бел.Ст.
*** Става дума за Египетския музей в Кайро – бел.Ст.
****Хубави мечти. Подкрепям! – бел.Ст.
*****Прегледайте основите на къщите в Търново 😉 – бел.Ст.
Автор: Милена Бахчеванова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Кайро– на картата:
Кайро
На мотор из Африка (2): Египет: от Нувейба до Асуан
Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, а днес ще прекосим Египет.
Приятно четене:
На мотор из Африка
втора част
Египет: от Нувейба до Асуан
Кратка статистика на цените
В Египет 1$ струва 5,66 египетски паунда, а 1литър бензин е 1,75 паунда, което е под 50 стотинки. Има 90 безоловен и 92 обикновен.
И така все още сме в петия ден от пътуването 07.06.2010г. Фериботът пътува около 2 часа и в 15.30 часа бяхме на пристанището на
Нувейба, Египет
Естествено първото, което ни посрещна е административна сграда във формата на пирамида. Нали сме вече при фараоните.
Тук още с пристигането сгрешихме като слязохме доста рано. Моторите ни бяха на долния полу етаж на ферибота и трябваше да изчакаме да се изнесат всички автобуси и коли от горния. В това време към нас се приближи човек, който ни връчи с Мони по един документ – написан на арабски, а човека не говореше английски. Кой беше и как ни позна все още не мога да си обясня, но явно че това щеше да ни трябва. От вълнението, че вече сме в Африка въобще не се притеснявах, че всъщност слизам, без да знам къде ми е паспорта и какво въобще се случва.
Слязохме на пристанището с моторите и веднага отидохме към имиграционната служба. Тази служба е съвсем близо до пристанището. До нея се
продаваха визите, като всяка струва 15$
Купихме, влязохме в службата, залепиха стикера виза и след точно 10 минути бяхме официално пуснати в тази страна. Гледам, цъкам и не мога да повярвам, че на фона на цялата суматоха, всъщност има абсолютен ред в преминаването на границата. Предстоеше трудната част с регистрацията на моторите, за което бяхме чели много и знаехме, че ще е адски сложно и ще отнеме време. Попитахме къде трябва да отидем, упътиха ни и спряхме пред един голям навес с коли, автобуси и камиони. Притесних се, защото мястото много ми заприлича на каналите в КАТ-София, от които доста съм патил и беше пълна лудница. Страшно много хора и всичкия багаж се разтоварваше, проверяваше и отново се качваше на всяко едно превозно средство. Ужас, как ще се оправим още се чудех.
Гледахме с Мони и се чудехме от кое гише да започнем обиколката. То какво ли се чудехме, като навсякъде пише само на арабски. Избрахме едно, влязохме, ама веднага ни изгониха, щото не сме били за там. В това време към нас дойде полицай от Туристическа полиция. Той ни каза да изчакаме и ще прати човек да ни помогне. Такъв вид полиция бях виждал само миналата година в Йордания и сега малко се успокоих, защото тяхната работа е да помагат на такива туристи като нас, които владеят до съвършенство арабския език и обичат да пушат и да се разхождат безцелно пред десетките гишета 😀
След около 5 минути при нас дойде друг полицай, който каза че ще ни помогне за всичко. Тръгнахме заедно с него и
минахме общо 9 гишета за около два часа и половина
Въобще си нямам представа какво попълвахме, какво давахме. Разбрах само, че направиха сверка на рамите на моторите и провериха багажа или по-точно питаха какво носим. Как какво – гащи и чорапи, наши родни, че тука си нямате. Тук не трябва да се споменава, че се носят фотоапарати, лаптопи, камери и др. техника, защото искат и за тях да се плаща такса. Записаха ми SPOT-а, като беше смешно че ме пита какво е това и аз казах GPS въпреки, че точно до него си стоеше истинския GPS. Човека пита къде му е екрана и аз някак от вътре ми дойде да кажа, че е стар модел. Митничарят каза, че може и да е стар, но ще го запише. Викам си добре, щом трябва.
Като цяло процедурата представлява както е при нас минаването на КАТ за регистрация на нов внос МПС.
Прави се застраховка гражданска отговорност, копия на паспорта, талона на мотора, шофьорската книжка
Всичко струва по 150$ на човек. В крайна сметка след цялата процедура и след три часа обикаляне и смях с полицая, че горкия беше много отнесен и си загуби даже радиостанцията, имахме по два регистрационни номера и египетска шофьорска книжка.
Египетска шофьорска книжка
Египетски регистрационни номера
Общо три часа и вече бяхме готови. Без помощта на туристическата полиция нямам представа колко време щеше да ни отнеме, но със сигурност нямаше да успеем преди края на работния ден. За това съдействие даже нищо не се плаща. Помислих в България колко би отнело човек да си извади книжка и да регистрира МПС и се отказах да мисля, че да не си развалям настроението. Полицаят ни посъветва къде да намерим хотел и тръгнахме.
Вече карахме в
Египет
През цялото време на границата беше 42 градуса, страшна лудница, хората ни гледаха, радваха ни се или ни се смееха не знам, защото не разбирам арабски, но беше доста забавно. С помощта на едно такси намерихме хотела, на 10 километра след пристанището.
Настанихме се в хотела, което всъщност бяха бунгала, но много хубави и чисти. Поръчахме си по една бира и едва тогава можех вече да осъзная, къде се намирам – в АФРИКА. Бях доста развълнуван от този факт и по тази причина пих още една бира 😀 Километрите за този ден бяха около 400, но жегата започна страшно да ни мори и доста бяхме капнали от умора.
Героите са уморени :)
Около бунгалата си беше като оазис.
Хотелът
Всъщност Нувейба се намира на Синайски полуостров и точно зад нас беше и пустинята Синай, която предстоеше да прекосим. Nuweiba е съкращение от Nuwayba’al Muzayyinah на арабски език, което означава нещо като мястото, където Моисей отвори водата. Има нещо такова, защото точно на това място от Нувейба по права черта през Червено море е Саудитска Арабия и има нещо като подводен мост или по-точно плитчина с широчината на мост от двете страни на която е много дълбоко. Просто някакъв природен феномен, който започва от гр.Нувейба.
Приключи и този ден от нашето пътуване.
08.06.2010г. – Шести ден.
И тази сутрин станахме рано, въпреки че умората вече се натрупваше. Вечерта преди да легнем момчето на рецепцията ни обясни кой път да хванем за Кайро. Пътищата са няколко, но само един е отворен. Така тръгнахме по крайбрежието. Тук личеше, че е този район е бил с доста развит туризъм, но в момента всичко беше изоставено. Не знам каква е причината, но минавахме край доста хубави малки хотелчета, с хубави плажове, но без никакви хора.
Сега всичко беше пусто, но все пак намерихме единственото работещо кафе с бензиностанция. Веднага се възползвахме да заредим малко гориво и да изпием първото кафе за днес.
Мястото се оказа много оживено. Тук спираха всички пътуващи по този път. След кратката спирка продължихме. За Кайро трябваше да минем през пустинята Синая, но първо пред нас беше планината. Температурата се задържа около 25 градуса. Беше прохладно и приятно за каране за момента. Стигнахме до планинския проход. Красив, с нова настилка и с прекрасни завои.
Синайската планина
Проходът. По дяволите, защо египетските пътища изглеждат така добре?!? (бел.редакцията)
След около 20км по този проход се изкачихме на най-високото място. От там продължихме още малко между скалите, които имаха много странен червен цвят. Имах чувството, че са нагрени от жегата до червен цвят и всеки момент ще се разтопят.
Беше интересно и от доста време не бях карал усмихнат под каската. Продължихме напред. Не след дълго скалите изчезнаха и остана само пясък.Пътищата станаха убийствено прави, което лично мен много ме затрудни да стоя буден на мотора.
Кратка спирка за събуждане.
В един участък минахме през прясно положен битум, преди асфалтиране и хубаво се налепихме целите с него, включително и моторите. Това малко ни събуди.
Колкото и да гледахме и да се ядосвахме, то друг начин нямаше или както често казваше Мони – “това е част от играта.” Пожелахме майките на тези пътни строители да са живи и здрави дълги години и продължихме. Колкото и да бяхме щастливи от факта на какво място караме, тези прави пътища доста ни мориха. Спирахме за по цигара, но бързо тръгвахме, защото в пустинята дървета няма и сянка не се намира. Така с няколко почивки стигнахме до
тунела под Суецкия канал
Тунелът под Суецкия канал
Снимката съм я взел от интернет, защото там е толкова охранявано, че няма начин да спреш, да извадиш фотоапарат и да снимаш. От двете страни на пътя има през 20 метра постове, въоръжени с всякакви пушкала. По пътя от Нувейба до тук само на едно място ни спряха за проверка и то точно на мястото, където започва този път към Кайро през пустинята. И точно на това място в другата посока се стига до Израел. Тунелът е кръстен на египетския инженер Ахмед Хамди и свързва азиатската част на Египет с африканската. Минавайки този тунел вече и географски бяхме в
Африка
От другата страна ни посрещнаха малко по-високи температури – около 34 градуса. Спряхме да огледаме картата и решихме да продължим направо към пирамидите в Гиза. Движението на около 50 километра преди Кайро стана доста натоварено. Шофьорите тук са ужасни. Засичането е нещо абсолютно нормално и е опасно ако човек се опита да кара спазвайки някакви правила, с които е свикнал. Стигнахме и Кайро. Въпреки, че бяхме на околовръстното стояхме на няколко пъти в задръстване. Следвахме табелите, които за наш късмет бяха и на английски и достатъчно на брой. Точно преди Гиза слязохме от околовръстното шосе, малко се пообъркахме, но в крайна сметка в 16.30 часа бяхме на паркинг пред пирамидите. От тук нататък е забранено влизането с превозни средства в целия парк. Естествено местните веднага започнаха да опитват нещо да ни прекарат, предлагайки различни разходки до пирамидите – с кон, с камила, с „карета”. Ние накрая се подлъгахме и се качихме на една каруца, която в България и викат циганска мечта, а там му казват карета. Адско друсане падна. Бъбреците ми така подскачаха, че само сливиците ми ги спираха да ми излязат през устата. Купихме си билети за пирамидите и вече бяхме вътре. В първите минути не можех нищо да кажа, развълнуван от факта къде се намирам. Гледах, мигах, цъках с език и слушах разказа на човека дето удряше с камшик коня, който пък се противеше всякак да потегли с два натоварени глигана. Добре, че мина една камила, този кон го хвана срам и потегли, макар и на полусъединител.
Започна разходката. За пирамидите няма да разказвам любопитни неща, тъй като има страшно много информация и не мисля, че можем с нещо да я обогатим. Ще покажа само това, което видяхме ние.
Хеопсовата пирамида – най-голямата
Пирамидата Хефрен – синът на Хеопс
Пирамидата на Хефрен
Пред пирамидата на Хефрен
Пирамидата на Менкаура
Пирамидата на Менкаура
Преди да продължим Мони се престраши да се качи на камила. Аз отказах, тъй като ми домиля за животното. 😀
След успешното качване и слизане продължихме към
Големия Сфинкс
Сфинксът
Вече стана 18.30 и започнаха да ни гонят от комплекса.
Една последна снимка на “каретата” и угрижения за кончето собственик.
Бяхме оставили моторите пред един магазин и трябваше да се върнем с “каретата” до там. Връщането също беше толкова романтично. Минахме през едно гето точно под пирамидите и успяхме да ги разгледаме и в друга светлина.
Край пирамидите в Гиза
Хеопсовата отново.
Край Хеопсовата пирамида
Върнахме се при моторите и веднага отидохме в хотел, защото бяхме доста изморени и не ни се обикаляше повече да търсим друго място. Естествено момчето, пред чийто магазин си бяхме оставили моторите „любезно” искаше да ни помогне със същия хотел, като се обади на мениджъра и ни уреди стаи. Отказахме и както се разбра по-късно, стаите бяха доста по-евтини от цената, която този младеж ни каза, опитвайки се да „помогне”.
Тук вече ми направи впечатление как всички се опитват нещо да те излъжат и да ти вземат парите.
Нищо общо няма с онази любезност, за която бях чел в други пътеписи
Цените за туристи са няколко пъти по-високи от нормалното и искат бакшиш, дори ако нещо ги питаш. Не ми харесват хората, когато ни приемат само като една касичка, на която задължително трябва да и разбият вратичката и да изсипят съдържанието. Настанихме се в хотела, поръчахме си ядене и така приключи вечерта и този ден. По-късно видяхме и по трети начин пирамидите.
Пирамидите by night
Дълъг ден и се чувствах препълнен с впечатления от всичко видяно. Все пак за нас с Мони Египет беше нещо съвсем ново. А ни чакаше още доста…
09.06.2010г. – Седми ден от сагата.
От Гиза тръгнахме рано около 09.00 часа. Целта ни вече беше спускане надолу към Асуан и по пътя каквото видим, като не пропускаме и Луксор. За да излезем във вярната посока отново трябваше да изпитаме ужасното движение на Кайро. Все пак вече с натрупан опит, много бутане между коли, камиони, и други подобни след един час излязохме във вярната посока. Минахме през квартали, където мръсотията беше толкова голяма, че не съм си и представял, че е възможно. Всички боклуци се изхвърлят на пътя. Нощните ставания по голяма и малка нужда се изхвърлят в реката, а пък аз винаги си представях Нил като нещо романтично. Що така съм си го представял не знам, но тук египтяните надхвърлиха всички мои очаквания за “чистота”.
След като хванахме вярната посока
продължихме да караме по течението на Нил
Минавахме през села почти без разстояние между тях, а на всичко отгоре с “легнали полицаи” в началото, в края и в средата на селото. Ужас. Няколко прескочихме, тъй като малко късно ги видяхме. Мони караше пред мен и буквално през 5 минути в каската си чувах – “внимавай”. Така карането стана трудно още в началото.
Най-интересното стана след около 20 километра каране.
Спря ни полицейски конвой от Туристическа полиция
Обясниха ни, че с ще карат с нас, за да ни пазят. От какво ще ме пазят не разбрах, щото до сега си карахме и не видях нищо страшно, но тук било задължително. Никой от тях не знаеше английски и само едно момче се доближи към нас, разбра че отиваме към Асуан, но първо в Луксор и ни попита „Сахара уи” – направо онемях. Явно, че питаше нещо важно, но нито аз нито Мони го разбрахме. Той повтори още няколко пъти, но резултата беше един и същ – той гледа умно, а ние гледаме усмихнато. Бе какво е туй “Сахара уи” не може да обясни, ама го повтори поне 10 пъти. С Мони решихме, че щом повтаря е нещо важно и се съгласихме да ни поведе към туй важно нещо. Тръгнахме заедно с тях.
Скоростта беше максимум 90 км/час и тогава още разбрахме, че няма да стигнем Луксор за един ден. Трудна работа, а виждахме, че този пикап Тойота дава всичко от себе си. „Сахара уи” като гледахме картата се оказа, че означава „Sahara way” и явно е питал дали да карат от там. Правилно сме се съгласили и вече карахме през пустинята Сахара. Невероятно красиво беше, а и усещането
да караш в Сахара беше за мен като една сбъдната мечта
За някои е странно да намериш нещо красиво в едно огромно “нищо” пълно навсякъде с пясък и един асфалт през него, но ние с Мони някак намирахме, защото бяхме доста щастливи от този път. Не можех да спра да се оглеждам във всички посоки, въпреки, че освен пясък и малко скали друго нямаше. Покарахме около 100км и спряхме на крайпътно “кафе”. Тук кървава история – има кафе, чай и току що заклани агнета и кози висят на куки, готови да се превърнат в печено по желание на клиента.
Снимка и с нашата охрана
С охраната
След почивката продължихме и така през определени километри ни предаваха на следващ конвой с една тетрадка, в която се разписваха точно като за багаж – предал-приел. Спирахме по пътя за чай, който много помага в жегите. Вече беше сигурно, че няма как да стигнем днес до Луксор и решихме да се наслаждаваме на карането и да търсим нещо забавно в това ужасно бавно пътуване. И намерихме – падна голям смях с английския, който говорят като неща от сорта „Уан минетс” – една минути, което ще рече, че чакаме около 10 или „Йор насналити” – вашата националност. Весело беше и много се забавлявахме а и пътуващите с нас също доста се хилиха. Всеки си говори неговия език, ама всички се смеят, което е добре. Температурата също беше на наша страна като не се качи повече от 35 градуса. Спирахме за по цигари и снимки и пак продължавахме.
Единственото интересно за този ден беше минаването край
село на копти – египетските християни
След толкова много ислям ми беше странно да видя такова село и нещо християнско.
Коптско село
За коптите се смята, че са наследници на древните египтяни – коренното доислямско /неарабско/ население на Египет. Те са най-голямата етно-религиозна общност. Последователи са на Коптската православна църква, която е една от древноезичните монофизитски църкви. Основана е в Александрия през 536-580г. от египетските копти. Монофизитството е християнската позиция, че Исус Христос има само една природа, което противоречи на диофизитската позиция, че Христос има две природи – една божествена и една човешка – и е осъдена като еретична. Точно заради това, че коптите са последователи на монофизитството тяхната царква също е обявена за еретична. Малко отклонение.
Така около 18.30 часа стигнахме в
град Асют
Хубав град по средата между Кайро и Луксор и точно на река Нил. Тук поредната охрана ни намери хотел. Предаде ни пак с тетрадката на полицията пред хотела, а те веднага оградиха с едни бронирани щитове, едни автомати и не ни оставаше нищо друго освен да спим там. Моторите ни никога не бяха охранявани толкова добре.
Ресторантът към хотела беше с невероятно добра кухня. Общо взето от момента, в който сме в Египет ядем само пилешко, щото това има навсякъде, но пък поне го има и е доста вкусно. А и бирата вече стана разнообразна
Така приключи и този ден. С много жега, бавно каране, но някак мина много забавно.
10.06.2010г. – Осми ден от пътуването ни.
Още от вечерта се бяхме разбрали с полицията, че ще тръгнем в 08.00 часа. Бяха много точни и точно в уречения час потеглихме към Луксор. Пред нас караше кола, след това ние и зад нас още една кола. Тази отзад беше с пуснати сирени, а тази отпред държеше скорост 120км/час дори и в града. Викам си ей сега за 2 часа сме в Луксор. Така излязохме от Асют за 10 минути. Всъщност това с карането в конвой явно преди време е имало своето значение, но сега според мен е напълно излишно, но няма как да се съкрати цяла една такава служба.
Карахме около 50 километра в тази група и ни предадоха на друг конвой. Е, те караха с максимум 50км/час. Ужас. Толкова бавно не се бях влачил, а и започваше да става доста горещо колкото повече слизахме надолу в Египет. По едно време не издържахме, дадохме газ и изпреварихме конвоя, като го оставихме много назад. Те хората викаха, махаха, но кой да ти обръща внимание. Бяхме отново само двамата с Мони и разполагахме с цялото си време. Странно, но се почувствахме някак свободни. Пътят се движеше срещу течението на Нил и се приближаваше все повече към голямата река. Започнахме да спираме вече където си решим. Спряхме да починем близо до един канал, успореден на Нил.
Хубаво място. Около Нил и тези канали беше доста зелено и някак успокояващо. Е, в същото време точно до канала миришеше точно като прясно спукана тръба на старата Софийска канализация, но това беше нормално за начина на живот тук – всичко се хвърля във водата.
На фона на тази красота, ясно се открояваха селата, през които минавахме, потънали в боклуци и мизерия. Хората се придвижваха кой с каквото има
Пътят стана настина красив и само на места се показваха скалите от Сахара.
Така по този път стигнахме и до първото място, където можеше буквално да усетим Нил. Бяхме точно на брега.
Вълнуващо преживяване, което изненада дори мен. Никога не съм мислил, че мога да стоя и да гледам в една река и да се наслаждавам. Някак с Мони не ни се тръгваше бързо, въпреки, че днес трябваше да стигнем най-после до Луксор. Дори околните селски къщи и “спирките” край пътя ни бяха интересни.
Постояхме доста на това място, но жегата ни накара да тръгнем. Покарахме и след известно време ни спряха на един пост и ни накараха да чакаме отново конвой, който щял да кара с нас. Трябвало да пристигне този, с който сме пътували, защото онази тетрадка – предал-приел е в тях. А бе няма нужда от конвой си викам, ама кой ли ни пита. Почакахме да пристигнат онези с пикапа Тойота, модел “карета”. Казаха, че не трябва да ги изпреварваме, ние се съгласихме и едва чакахме да тръгнем за да ги изрежем отново. Потеглихме, но след десетина километра един от полицаите махна да ги изпреварим и ние въобще не се поколебахме. Имало явно и разбрани хора. Така до Луксор си карахме сами под огромната опасност да бъдем отвлечени, убити или продадени в робство. 😀 Явно са ни наблюдавали и са преценили, че този който ни купи като роби само ще страда с нас и никой не ни закачи през целия ден.
Стигнахме в Луксор
при температура 41 градуса. С наближаването на града по самия път беше много красиво с множество посадени и добре отглеждани цветя и палми. Карахме в нещо като цветна градина. В Луксор беше също толкова красиво и цветно. Естествено това е само около хотелите за туристи. В другите части си беше типичната египетска гледка – къщи от кирпич и по-рядко с тухли, тесни улички, доста мръсно, но пък в същото време хората са си супер безгрижни и спокойни. Настанихме се в хотел Шератон. Въпреки името хотела няма нищо общо с примерно този в София, но беше чисто и приятно, имаше интернет, баня и най-важното – пералня. Бяхме решили да останем в Луксор да починем два дни, защото вече доста се бяхме уморили от бързането. Тук дори пих и кафе еспресо – нещо, което не съм предполагал, че ще ми липсва някога.
Така приключи и този ден от нашето пътешествие. С наближаването на границата със Судан, температурите все повече се покачваха и това започна допълнително да ни изтощава. Утре ни очакваше един ден като истинските туристи само в разходки.
11.06.2010г. – Девети ден.
Днес за първи път се наспахме както трябва. Без да бързаме с едни дълги закуски и дълги кафета. За първи път след толкова километри не се налагаше да обличаме екипи, ботуши и да караме. Вече бяхме изминали близо 4000км за осем дни и умората се усещаше.
И така, след кафето първата ни цел беше
Долината на царете
Уговорихме се с едно такси да ни повози до там и около 09.00 часа бяхме вече на път. Долината на царете е мястото, където са гробниците на фараоните. Тук освен фараоните са погребвани техните жени и деца и някои видни благородници. Общо всички гробници са 62 на брой, от които за 25 е установено със сигурност, че са царски. Най-старата гробница е на Тутмос І. По времето на Рамзес І е започнало изграждането на Долината на цариците, където ние не можахме да отидем. Тук е абсолютно забранено снимането, поради което ние като добри туристи спазихме забраната и не сме правили снимки. Само за илюстрация слагам две снимки свалени от интернет.
По препоръка на туземците ние разгледахме гробниците на Рамзес І, Рамзес ІІ и Тутмос ІІІ. Просто си нямам представа как могат да се разгледат всички 34 броя гробници, отворени за посетители. Вътре е невероятно с много запазени и интересни стенописи.
В гробниците обаче, освен красиво е и адски задух и жега и едва се диша. Абсолютно от никъде не влиза въздух и по тази причина всеки разглежда много бързо и бяга навън, където температурата от 40 градуса ти се струва прохладна.
Тук изкарахме около два часа и поехме обратно към Луксор и по-скоро към Карнак.
Храмовият комплекс Карнак
е бил известен на древните египтяни като Ипет -Исут (най-святото място) и представлява град от храмове, построен преди 2000 години, който е бил посветен на триадата от божества –Амон Ра, Мут и Хонсу. Целият комплекс е с площ 840 декара, разделен
Египетски разказ
Днешният пътепис ще ни отведе в Египет. Светла ще ни разкаже за впечатленията си от Кайро и Хургада — пътеписът е силно наблюдателен и не толкова туристически, така че — приятно четене:
Египетски разказ
Върнах се от Египет.
Като никога искам капиталистическата икономика да продължи да се развива с досегашните бурни темпове. Искам разцвет на кредитирането и печалби за инвеститорите. Искам бум на международния туризъм, екзотични почивки за все повече хора и растящ пазар на сувенирни стоки и услуги.
Точно толкова много ми хареса там.
За осем дни обиколихме Хургада, Луксор и Кайро и изминахме почти хиляда километра през пустинята по перфектния гладък асфалт. Слушахме арабски чилаут, пушихме наргиле и яздихме камила. Снимахме руини и статуи, видяхме мираж и се гмуркахме при коралите на Червено море. Влизахме в гробници и пътувахме във времето. Скалите над Долината на царете са омагьосващо високи и страховити и просто трябва да се видят поне веднъж в живота. А пирамидите и Сфинкса са си пирамидите и Сфинкса.
Но ако светът не се върне към предишния си възход, милиони египтяни ще обеднеят под сегашната си критична точка. Хотелиерите няма да могат да довършат стотиците строежи, да не говорим да ги напълнят. Само в нашия курорт с дължина около 50 км по морския бряг имаше повече застрояване, отколкото на цялото ни море и планина, взети заедно. Не може да се каже, че по строежите кипеше труд. А двадесетмилионният Кайро е много повече социалистическо-панелен, отколкото ориенталски. Ето характерен пейзаж от Гиза.
Египет – една противоречива екзотика
Днешният пътепис ще ни отведе в Кайро и Хургада. Интересно е да се види как изглежда Египет от гледна точка на попадналата там българка. Приятно четене:
Египет
Който обича предизвикателствата непременно трябва да посети Египет.
Има много какво да се види, да се почувства, наистина. Аз си падам повече по лукса и затова се върнах леко изнервена, макар и да бях подготвена за културния шок, който ме очаква.
През деня в Кайро пребивават между 22 и 24 милиона души, вечер към 18. Движението не спира за секунда. Огромен град. Самолетът ни летя половин час над Кайро и околности, докато стигне до летището.
В
Кайро
може да се види всичко, наистина всичко. От най-отвратителната мизерия и бедност до супер лукс. Много сгради (блокове) са недостроени умишлено и стърчат арматури (а до тях се мъдрят сателитни чинии безброй), това е така, за да не плащат данъци, някаква врътка с кредитите, които им отпускат също така се спрягаше, както и това, че да могат да дострояват за синовете си.
Изуми ме какво са способни да направят от сгради (Хургада), построени година-две преди да започнат да ги обитават — разруха и мизерия, направо ги разкостват… В богатата част на Кайро е чисто, спретнато, красиво, луксозно.
Интересно ми беше да наблюдавам как се удрят с колите си, как се разправят след това (всички коли са ударени там!), как много от тях карат вечер без фарове, а някои и без габарити. Интересно ми беше да чуя различните видове клаксонови поздрави и попържни. Имат си специфични за всяко нещо. Ако клаксонът на кола се повреди, тя моментално се спира от движение и се прави по най-бързия начин. Без свирните си не могат да оцелеят, няма как, на това разчитат единствено като сигнализация. Няма светофари (е, има 3 за цяло Кайро, като повечето от тях са неработещи), а регулировчици видях тук-там, но определено не знаеха за какво са там. Градският им транспорт е пословичен, мятат се в движение и развяват абаи или каквото там се казва онова дълго нещо, което носят и мъжете.
Египет или как от турист ставаш пътешественик
Днес ще прочетем един нетипичен за Египет пътешественик. Всъщност това е истински пътешественик, който обикаля смаостоятелно тази африканска страна. Приятно четене: Египет или как от турист ставаш пътешественик Подготовката беше пълна. Малко закъсняла, но всичко беше...
Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 2)
Част втора (началото е тук: Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 1)>>>) Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет част 2 След като няколко пъти в предходната тема...
Покръстването (Египет)
Днес Тишо ще ни разкаже за едно пътуване до коптите в Египет. Приятно четене: Покръстването (Египет) Вчера сутринта ми се случи интересно съвпадение. Енея ме попита дали съм кръстен в и тъкмо докато й обяснявах по icq как това е станало в един...
Последни коментари