Теодора попълни колекцията си със снимки от Истанбул – към снимките има много добри описания, така че можете да го разглеждате с нови очи

Приятно разглеждане:

Истанбул (фотопътепис)

Фотопътепис от Истанбул

Теодора ще ни води из Истанбул с много снимки, настроение и ... интересна информация. Приятно разглеждане :)

223 Photos

Снимки и текст: Теодора Миткова

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Продължаваме с обиколката на Кадъкьой в Истанбул. Ема вече ни показа началото, а днес продължаваме разходката.

Приятно четене:

Кадъкьой

Истанбул

втора част

А както си вървя по силно  стеснените от сергии, улички, спирам и с любопитство разглеждам .  На това у нас му казват ”кеф ти риба, кеф ти паламуд”. С обърнати навън хриле, за да се увери всеки по цвета им, че са възможно най-пресни.

Прясна риба, каквато ти душа иска

 Кеф ти риба, кеф ти скариди, кеф ти октоподи, кеф ти раци,  и изобщо, всякакъв  и все  „пресен  кеф „.
Представяте ли си ги кулинарно приготвени?

И си продължавам да си вървя бавно напред,  криввам по една или друга уличка, а очите ми не спират да се фокусират върху това-онова, което си “щраквам” и отминавам .

 Мотоциклети да искаш

 Мощните “играчки” на мъжете, са паркирани по тротоарите . Сигурно кафенето в дъното е клубчето им.

  Сетихте ли се сега тази  „инсталация” пред магазина  какво цели да ви  каже?

В този квартал има и  централна търговска улица с масивни сгради и модерни магазини. Понея върви един малък трамвай, който на картата е отбелязан като „Мода трамвай”. Май и на целия този квартал му се казва „Мода” .

  Търговската  улица с ”Мода”  трамвай.

  Хубавата  “мода” улица с магазините за дрехи, обувки, чанти, сувенири и какво ли още не, в Кадъкьой

От тези магазини, човек може да пазарува облекла, прекрасно изработени и сравнително  на ниска цена, ако попадне в период на „Шопинг седмицата”.

  Рекламният обемен символ на кампанията „Шопинг седмицата”- хартиена пазарска торбичка

 Витрини всякакви и стоки – всякакви

 В  такава „шопинг”седмица, аз се случих да съм в с приятели този квартал.  Беше миналата година през април, ама  не ми се получи “да участвам ” в шопинг тура, както направиха приятелите ми, защото предишния ден си бях изгубила половината от всичките  пари, които си носех за тази екскурзия.  Не ме бяха преджобили, самата аз си бях виновна. Бях натикала набързо банкнотите във външния джоб на чантата си,  и след известно време се усетих, че така съм си награбила чантата, че виждам дъното й да сочи нагоре, а  отворът на  незатворения външен  джоб, сочи към тротоара. Израдвал се е някой, а аз продължих с утешението, че поне ще се нагледам , а и мога като страничен нъблюдател да преценявам на приятелите ми, добре ли им седят избраните за покупка дрехи.

[geo_,ashup_location_info]

Наложих си  „строг режим на икономии” на останалите  в един по-скришен и затворен джоб лири.  Те ми стигнаха и за оставащите обекти в програмата, за които се плаща, и за храна, и за градския транспорт в пределите на Истанбул. Стигнаха ми и даже ми останаха малко, дори  и след финалното традиционно изпразване на кесията в гастронома на добре познатия ни туристически комплекс “Хаджията”, на метри преди границата.

Каквито и дребни пари да ми останат, аз ги пазя в едно синьо портмоне, в което си слагам турските лири и коруши. Наричам ги  “мая” за следващото пътуване. Сега като си погледна  в “истанбулското” портмоне са ми останали 5 лири, пак така “за мая” . Шегувам се с приятелите, че тези пари ще станат ядрото на следващите джобни, които ще ми трябват за следващото пътуване, а то ще е съвсем скоро. Не си спомням случай, в който да не съм попадала на някаква пъстра масова проява, която не само рекламира,  но и забавлява зрелищно и радва хората, а  и често  ги въвлича в забавлението. Това е независимо от сезона.

 Клоуни забавляват децата.

  Многоцветни, красиви  и много дружелюбни

Тази девойка предизвикваше хора от публиката да танцуват с нея. И имаше мераклии.

Много бичам този квартал и това със сигурност не е заради магазините,  заради атмосферата и богатството на емоции, които винаги ме очакват.

 А това е едно площадче в близост до малка джамия. Явно в двора на джамията не е имало място за всички мъже.

Всички хора, които обикновено преминават през този площад, се отнасят с разбиране и с уважение към тези  мъже, решили  да извършат ритуала си по този начин.Беше студено, всредата на месец декември.

Голям и любим,  не само на мен площад, в центъра на който  е поставена красива  бронзова фигура на бик. Това място е много известно в Кадъкьой и се  утвърдило се като любимо  място за срещи.  В София такова място за  срещи с приятели,  е площадът с паметника на Патриарх Евтимий, по известен  като „Попа”.

Ето така изглежда известната фигура на  бронзовия бик, покрай който не може да минеш, без да си  “застинал” за снимка.

„Кадъкьой” е кварталът, в който най-много много обичам да снимам  продавачките на  цветя. Те по правило  са циганки. Много са ми интересни.  Много време прекарват на крак. Веднага се променят ако видят насочен  към тях фотообектив. Понякога се крият, размахват букети пред лицата си, обръщат ми гръб, правят жестове, с които ме пустосват,  но има и такива, които благо се есмихват.  Все по някоя снимка успявам да направя. Онова, което на мен ми прави силно впечатление, че изобщо не се натрапват и не настояват да купиш от техните цветя.

Ето ги любимите ми цветарки. Сезонът е пролет-лято.

Искрено ви казвам, че с най-голямо уважение и любов  се заглеждам в тях. Ако имаше чалъм да се разбираме, бих си поговорила с тях.

  Цветята им са винаги невероятно красиви. По облеклото им се познава, че тук са снимани през декември.

 А това е обемната реклама  седмицата на  на подовия чай /не жалят пари/. Такава имаше на още много места в квартала. 

Тази композиция е на площадката до сградата на морска гара на пристанището Кадъкьой. И да не си помислите, че дежурните полицаи са там, за да пазят тази “плодова пирамида” ?

Разказах скромно и показах във фотоси малка част от прелестите на любимия ми квартал „Кадъкьой”. обикновино привечер се качвам на  корабчето, пресичам Босфора  и се връщам там, откъдето съм дошла,  от квартал „Лалели”,  в европейската част на Истанбул, където са където са съсредоточени хотелите, които българските туроператори предлагат на своите туристи.

край на 2-ра част.

Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът

Още разкази за по света от нашите автори – на картата:

Днешният пътепис отново ще ни върне в популярния на нашия сайт – Истанбул. Този път Ема ще ни води до един от азиатските квартали – Кадъкьой.

Приятно четене:

Кадъкьой

Истанбул

първа част

От много време  се каня да седна и да напиша текст  за едно от най-прелестните от моя гледна точка,  месенца, в азиатската част на Истанбул,  които винаги, когато имам възможност да пътувам дотам, не пропускам да видя отново и отново.  Няма умора или омръзване. Имам си толкова любими обекти там.
Все не можех да се стегна и да събера накуп думи и фотоси.  Баба ми обичаше да казва : „Деца, да знаете, че за  всека работа си дойде ‘ден’“.  Ей го на,  сам си дойде „денят”, в който да разкажа, защо този азиатско- истанбулски квартал „Кадъкьой” ми е толкова любим? Пък и приятелите  ми ме насърчиха да започна. Каво ти „насърчиха“? Направо не спряха да ме питат, кога…?
Ако сте турист, настанен в бъканите от хотели и хотелчета квартали „Лалели“ и  „Аксарай“, в европейската част на Истанбул,  лесно ще стигнете с трамвая до пристанището „Еминьоню“ / срещу Египетския пазар/ .

      Спирка „Еминьоню“. Белият покрив, е на гарата, от която тръгват корабчетата за Кадъкьой

Срещу 2 турски лири, от автомата встрани от входовете на морската гара, си купувате жетон и се качвате на корабчето, което за 20 минути прекосява Босфора и отива  до пристанището на квартал Кадъкьой, в азиатската част на Истанбул.

Пристанището  Еминьоню и корабчето до Кадъкьой.

Нищо че пътят по море е кратък,  пак е изпълнен с  много приятни емоции. Минава се покрай изключително красивата сграда на гарата „Хайдар паша”, която, за голямо съжаление,  преди две години изгуби в пожар част от покрива си. Пожарът беше причинен от късо съединение в  електрическата инсталация на подпокривното пространство.  Все още не е възстановен в оригиналния си вид, но съм сигурна, че някой ден и това ще стане.

Масивната сграда е изключително красива и е  ситуирана на  брега на Мраморно море. Проектирана и построена от германски архитекти  и строителни инженери, през 1908 г.,  тя е забележителна историческа ценност и е  много обичана от хората.  Използува се ежедневно и много интензивно, защото оттук се вземат всички влакове, с които се достига  към вътрешността  и далечните провинции на страната, в азиатската й част.  Много натоварена  е и крайградската железница, с която се отива до цяла верига от квартали в азиатската част на Истанбул. Миналото лято, водена от обикновено любопистство, заедно с всички хора, които слезнаха от корабчето, се отправих към фоайето на гарата,  купих си жетон и се качих  на един влак  с бели вагони. Пропътувах две дълги спирки. Беше нещо като пътуване с метрото, само дето влакчето върви по релси отгоре по земята, а не в тунел. А пък нямам представа защо, заради жегата ли или такава си им е практиката, вратите на вагона изобщо не се затвориха. Хората, които не бяха седнали като мен, се държаха здраво за вертикалните тръбни ръкохватки,  за да не изхвърчат навън от лашкането при завоите. Слязох, разходих из квартала с много чисти и красиви улици, със  скъпарски кооперации, с дворове –  свежи градини с идеално подстригана и “вчесана” трева, с декоративни дървета  и храсти  и с  много  цветя, поддържани, разбира се, от градинари.

Така изглежда сега гарата „Хайдар паша”

 Пристанището „Кадъкьой”

 Сферата е атракция. Срещу съответно заплащане с нея се вдигат смели хора, които искат да погледат отвисоко  и да поснимат . Веднаж пристигнали  с корабчето, пресичате големия площад пред морската гара и се “забивате”  по малките улички на квартала, който е изцяло търговски.

 Площадът до който стигате , след като сте излезли  от пристанището  на  Кадъкьой.

                            Такива са уличките в началото на квартала

                                                             Характерна архитектура  на улиците в квартала.

                                                                        Търговците се подготвят за работния ден.

                                                                             Сутрин е и ето така започва работният им ден .

Обичам да вървя бавно, да зяпам по витрините, да влизам в магазините, и  да си пълня торбето с  избраните   подаръчета за близките от семейството  и за приятелите ми.

Магазинче за дребни сувенири, в което никога не съм влизала

Както си минавах покрай магазинчето, мернах котката в ръцете на момичето. На мига спрях.  Видя ми се много красива,  спокойна, охранена и  с големината на бебе. „Щракнах”,  без да искам позволение и побързах да отмина, а не е трябвало, можех да се поспра, до поговоря с младежите и да поискам позволение за още кадри. А после, видях че се е получила възхитителна картина, да повтарям “картина”с неповторимо настроение. Признавам си, че изпитвам истинско удоволствие да се заглеждам в нея. Ако да визуализирам  в предствите си щастието, изписано върху едно човешко лице, отсега тататък ще си представям само лицето на това момиче. Уловила съм  момента на самото щастие и жизнерадост. Загледайте се и в момчето с рижата коса и луничаво лице . И то е красиво и щастливо. Даже си мисля, че мога да дам да се направи  фотокопие и когато отида в Истанбул,  да мина покрай това магазинче и този път да вляза, за да подаря снимката на щастливото момиче.

Пак в този квартал си имам едно много любимо малко магазинче за музикални записи, с надпис „Носталгична музика”, на сенника над витрината. Продавачът вече ме разпознава. Смях ме напушва като се сетя, как  аз му говоря на английски език, как той ме слуша и се прави, че ме разбира и, как ми отговаря на френски, от който аз пък бъкел не отбирам. От приказките му схващам, че той е турски гражданин, с  арменски корен, живял във Франция. И така, всеки от нас говори, както си може, кима с глава, ръкомаха, повтаря веднаж казаното, за втори път, вече по-отчетливо и на по-висок глас, така докато сближим позиците си. Казвам каква музика търся, опитвам се да употребявам „международни” термини. Човекът рови по рафтовете, слага ветрилообразно на горното стъкло на щанда няколко диска и ми сочи да чета какво пише на гърба на обложките. Ако одобря нещо, го пуска да го чуя през музикалната уредба. Казвам „не” или ”да”. И се започва изклюючително комичен „диалог” на хора, от които никой не знае езика на другия. Той кима с глава  и ръкомаха, аз на свой ред кимам  с глава, ръкомахам  и накрая си купувам поне два диска. Той не спира да ми се усмихва приятелски и когато си тръгвам, излиза на тротоара да ме изпрати. Казва ми нещо, което аз си превеждам като: „Беше ми приятно, пак заповядайте” Ще „заповядам” пак, разбира се.

 На този фотос при вглеждане ще го видите, човекът с белите ръкави и пуловерчето без ръкави, пред витрината на магазинчето за музикални записи.

Имам и едно друго любимо магазинче, на две преки по-нагоре по централната търговска улица, от което също обичам да си купувам музикални дискове.  Магазинчето, дълго, тясно като тъмен коридор и е в сутерена на една сграда. В него работят две дългокоси момчета, с отлични познания за стилове и автори на музикални произведения от цял свят и доста добре си служат с английски език. Много са сладкодумни и успяват да ти предложат и да те убедят да си тръгнеш със закупен  от тяхното магазинче диск със запис на  музика, която ти допада. Това става  дори и да не си търсил точно такава музика. Не е лошо, защото същите тези дискове можеш да ги намериш  в много от магазинчета в европейската част, но на цена с поне  10 лири вповече.

 Магазинчето на двете момчета. Отвън се виждат  сувенирите, които те продават, а дисковете са разположени на дълги рафтове вътре в магазина.

Също така, много обичам да се разхождам по уличките с характерната за квартала  архитектура, с многото антикварни магазинчета, в които са изложени или струпани много едни до други или едни върху други , толкова красиви вещи, използувани  в интериорите  на отминали години. Там е трудно е да се правят снимки , защото търговците почват да размахват ръце и да викат нещо, от което аз се досещам, че трябва да си отмина, без да снимам.

                                                           Едно от любимите ми магазинче за антикварни предмети

Още магазинчета за антикварни предмети.

Тук се намира и една много красива книжарница в къщата на ъгъла, Не пропускам да мина покрай нея и да се полюбувам на интелигентния интериор и оригиналния дизайн на външните рекламни пана.

Любимата ми книжарница

Не може да минеш  оттук и да не се загледаш в тази красота и духовно богатство

Пак в този квартал има много голям избор на рибни ресторантчета, в които срещу 12-15 лири, ще опитате  прясно рибно меню, с препечено хлебче и с чаша бира, а накрая  и с грис халва могат да ви почерпят.

В очакване да ви  сервират поръчаните рибни блюда.

И понеже е хладно, и понеже масите са отвън, чевръстите келнери грижовно ви намятат през рамете  с големи и топли  вълнени шалове, за допълнителен комфорт.

Уличката, на която никога няма да останете гладни

край на първа част

Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът

Още разкази за Истанбул по света от нашите автори – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Днес ще завършим с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, после серазхождахме из Гюлхане и Фенер, бяхме в Ташхан, а днес ще отидем до Фенербахче в азиатската част на града

Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част четвърта

Ортакьой и Фенербахче

Нов ден, нов късмет. Събота.
Хм, днес времето нещо се мръщи. А вчера какъв хубав ден беше!
Хващаме трамвая и право на Кабаташ.
Оттам с автобус 23Е до

Йълдъз парк

(след 3-4 спирки). Слизаме на спирката след най-скъпарския може би хотел на Истанбул, “Чираан палас Кемпински”, точно на брега на Босфора е. И май баш там щеше да е сватбата на Нихал и Бехлюл едно време (от “Забранения плод”), ама нали (кучката) Бихтер обърка работата, та – язък  😉
И тъкмо тръгваме по една алея из парка, почва да прикапва… След минутки заръсва ситно. В продължение на 20-тина минути ту ръси, ту спира. Чудим се какво да правим. За съжаление не разполагаме с много време (нали сме само за уикенда), та да се приберем в хотела и да изчакаме време без дъжд, а и сме на едно такова място в момента, че –  ни напред, ни назад. А най ни е яд, че и двамата си носим чадъри, но да ни пита човек защо ги оставихме в хотела!

(Гореща препоръка от редакцията: когато сте в Истанбул, носете си дрехи като за дъжд и чадъри. В България много често не съобразяваме, че Истнабул е град не само на два континента, но и град на две морета, съответно климатът е много по-влажен от този, който очакваме за южен град – бел.Ст.)

Е, нали сме оптимисти, се надяваме, въпреки че небето е изцяло сиво, да е “на облак” все пак. Дано само много силно не завали. Дано, дано, ама надали (както се казва в един виц 😉
А в парка няма никой. Да бе! Коскоджа ми ти парк, а не срещаме никой. Никой! Само двамата охранители, дето бяха на входа му долу (паркът е разположен на хълм)… Ее, птички, катерички, свраки… и ние двамата шантавци!
Този парк датира още от времето на Турската империя. Тогава той е бил парк на двореца Йълдъз. Сега е един от най-големите и най-зелени паркове на Истанбул. Т.е. има къде да се ходи из него, но…
Но сега вали… Е, под дърветата, под дърветата, по едно време стигаме до езерото. И тук вече на дъжда съвсем му дойде музата. Разбира се, още щом прикапа, сложих предпазителя на обектива на фотоапарата и го поувих с едно найлоново пликче… Щото няма сила, която да ме откаже да снимам този парк и тия прекрасни лалета! 🙂

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Анджело вече не на шега почва да ми се ядосва и ме дърпа силово да влезем в ей онова там кафе (кафе е явно) край езерото. Кара ми се даже, щяла съм да настина и не знам си още к’во – ма, едно черно бъдеще взе да ми вещаее… Оф, знам, че е прав, ама…
– Добре де, добре, айде да влезем за малко, тъкмо да им посетя и кенефа – кандисвам.
Ауу… и гледам аз едни две мокри кокошки в огледалото във фоайето! Т.е. мокър петел и мокра кокошка – вода се стича от нас, косите ни залепнали, краката ни са на път да зажвакат, бе направо сякаш тъкмо сме минали с дрехите под душа! Вир-вода!
Ауу… пък то едно гъзарско кафе-ресторант се оказва.
Вземам някаква листовка, чета: “Чадър Кьошк е бивш мини-дворец, построен по времето на султан Абдулазиз (еди-кои си години). Понастоящем е кафе-ресторант. В салона или на терасата се сервират топли и студени напитки, сладкиши, закуски, леки ястия. Ние с удоволствие ще се погрижим за вас. Добре дошли!”
Ееми, мерси… ташекюр едерим! Ще видим.
Такаа… Оглеждам… маалее… едни бели-златни орнаменти, едни врътки малко нещо кат’ барокови, едно тежкарско старовремско обзавеждане… леелее… жив лукс амаа… То едни дантели, едни плюшове, картини и стауетки, диванчета, масички, екзотични китки… една блага нежна музика тече полека отнякъде – не’ам думи…
Тé сега, мисля си (Ганка Балканска 😉 ), както съм вир-вода, и да взема да се паркирам на онова розовото диванче… или на някой от тия скъпи тапицирани столове, стил Людвиг некой си или бог знае какъв… И глей к’во става после… 😉 Ми, к’во, направо Анджи да го плаща и да си го товари на самолета към Наполи после, то за друго нема да става  😀
И насред, значи, тая красива идилия вътре, няколко розовки белокоси англоезични, съоръжени с ножове и вилици в ръце, закусват изтънчено. И тихинко, по аристократично му си бъбрят – чува се само едно леко такова, като коо-ко-ко-ко-коо-ко… 😉
А, и едно арабско семейство с три ситни дечица, щъкащи в единия ъгъл. Мъжът, еее… к’ъв мъж бее… ма определено е красавец (брех, какви чудеса се раждали в пустинята бе!) ъммм… (хий, Анджи да не чуе!)… Обаче, тоя такъв омотан в снежно бял чаршаф и една кърпа на квадратчета на главата му. Ама същински шейх, бе! Пък жената му… ееми като шейхица – а и тя хубавка, слабичка, че и с непокрито лице. Иначе зачохлена отвсякъде де… ама е в тъмно синьо и с разни златни нишки – мноого елегантна. Не е като пингвин (в черно).
… И, оппаа – всички като ни видяха и стана тя… една емоция им вкарахме, значи… л’ьоките /очите/ им изпопадаха в чиниите… и  децата на шейха току замряха, бе направо им блокирахме захранването 🙂
Цъф – един господин, шеф-салон или каквото е там, пристига отнякъде. Анджи почва да си приказва тихичко с него нещо и, ама буквално след три минутки, отнякъде пристига едно такси, товарим се и право в хотела… К’во ли стана с ония хора там?

Сега, ако не знаете как да си просушите набързо обувките при нужда, Анджи на драго сърце споделя своя опит: сешоара, значи, на макс, и за 5-10 минутки патъците са готови за обуване. Същото прави и с якето си.
(Аз пък със сешоар за няколко минутки мога да си изсуша праните чорапи и гащи при нужда.)
В случая обаче, си нося резервни обувки и чифт летни дънки, така че съм много лесна и не се налага да се изчакваме с Анджи за сешоара.

Е, след половин час някъде, правим нов старт.
Навън още леко капе, но този път сме с чадъри. Освен това, не се противопоставям и едно такси ни откарва до района на джамията

Ортакьой

Из Ортакьой

Из Ортакьой

Мостът Боазичи - той по-дългият мост над Босфора

Офф, ама късмет – и тази джамия е в ремонт и не можем да влезем вътре. А тя е единствената барокова джамия в Истанбул… Ееми, друг път.
Аз съм много доволна, впрочем, защото за пореден (5-6 или 7-ти) път вече, Анджи ми казва за нещо, което искаме да видим, но по някаква причина сега не можем: Няма проблем, мия белла, пак ще дойдем, за повече дни, тогава ще го видим 🙂
Сега правя няколко снимки, разбира се и на фона на моста Боазичи, и следващата ни цел е Кадъкьой, защото там има няколко парка. И да видим какво ще успеем да видим там.
Отиваме с автобус 23Е до Бешикташ, откъдето хващаме ферито до квартал

Кадъкьой

на азиатския бряг. Пътуваме към 35-40 минути – ей, то направо си е половин круиз по Босфора! 🙂 За два кинта само!

Гледки край Босфора

Гледки край Босфора... (на снимката се вижда и офисът на фирмата, за която има честта да работи редкацията в свободното си от пътеписи време 😉 – бел.Ст.)

...и насред Босфора - Къз Кулеси, т.е. Девичата кула (днес - шикозен ресторант – бел.Ст.)

Гледки край Босфора - Св.София и Синята джамия

Планирала съм целия следобед да сме тук някъде. А междувременно спря да вали. Е, сега, ако се разкарат и облаците, ще стане идеално. Анджело ме успокоява – щом сега си носим чадърите, със сигурност ще грейне слънце. И след малко точно така става.
Слизаме от ферито и се потапяме в азиатската атмосфера на Истанбул. Народ, народ, народ… къде са тръгнали тия хора?
Анджи разсъждава: Ами, всяка сутрин човек на Аллах ги буди в 5 ч. от минаретата. И като се разсънят след това, какво да правят хората под завивките, докато дойде време да стават за работа? Секс! А сексът прави деца. Е, как няма да са 20 милиона тогава?! 😉

И в азиатския Истанбул всички пресичат на червено!

Този бик е една от забележителностите на Кадъкьой

Докато си обмислях програмата на пътешествието, понеже нямам карта на азиатските квартали на Истанбул, а времето ни е ограничено, си преснех няколко файла от Гугъл Земя. По-точно квартал Кадъкьой – разпарчетосан на четири файла, достатъчно увеличен, т.е. приближен, така че да се четат имената на улиците и да се виждат иконките за големи магазини, джамии, заведения за хранене, спирки на градския транспорт, ж.п. гарите на крайградските влакове. Нещо повече, измерих някои разстояния и си ги фиксирах, с цел максимално бързо и лесно ориентиране.
Та, движейки се според тази ми 4-файлова цветна и информативна “карта”, с Анджело минаваме по улици и булеварди, разхождаме се покрай брега на морето, кефим се на многото яхти в яхтеното пристанище, после пием чай с тортичка на терасата на кафе Романтика на брега на морето в парка

Фенербахче

Из Кадъкьой

Из Кадъкьой - насреща е стадиона Фенербахче (май им е най-големия)

Из Кадъкьой - каналът Курбалъ дере

Кафе Романтика отвътре. Ние бяхме на терасата отвън. Инфо: кафе 6-7,5 лири, чай - 4 лири, торта 8-13 лири

Част от яхтеното пристанище в Кадъкьой

После се разхождаме из парка, седим тук-там, снимаме, коментираме булките, котките и децата. Невероятно, но факт – този парк е пълен с цветя, свраки, котки, малки деца и булки, които си правят сватбените фотосесии в момента 🙂

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче - една от булките

В началото на парка има някаква административна сграда, ако правилно съм разчела, на футболен клуб Фенербахче, и там на една табела пише каквото пише, а също и, че паркът се поддържа от този футболен клуб. Е, предполагам, че не ходят да копаят и садят китки, а поддръжката е финансова. Но е много добре поддържан парк. Както всичко тук, май.
За съжаление времето неумолимо тече и трябва да се ориентираме към пристанището за ферибота, а парковете Гьозтепе и Йозгюрлюк ще ги оставим за друг път.
– Дори следващият път може направо да се настаним в хотел в азиатския Истанбул. – казва Анджи…

Хмм… о, как само ми гали ушите тази му идея, охаа  😉
В края на яхтеното пристанище и началото на парка, оказва се, има автобусна спирка. Решаваме да не се връщаме пеш, че е доста път. Опитваме се да разберем от чакащите за къде отива указаният номер автобус, но както и друг път ми се е случвало, в азиатския Истанбул трудно се срещат хора, говорещи английски. А в случая няма никой. Всички се опитват да ни помогнат, но връзката не става – може би ни разбират какво питаме, защото “Кадъкьой порт?… фери?… ферибот ту Еминюню, Каракьой, Бешикташ?” – би трябвало да го разбират, нали? Казват ни нещо, но на турски, а аз знам само отделни думи, но безкрайно недостатъчни за елементарен разговор. Анджело пък – хич.
И започваме да се оглеждаме за такси. Ама не идва такси, идва автобус – F2, мисля беше.
И изведнъж едва ли не всички (поне 15 души), започват да ни викат и подканят да се качваме. Ами качваме се. Не знам защо, но си мисля, че би трябвало да върви общо взето покрай брега.
А-ха! Маалее, като се юрна оня ми ти автобус към вътрешността, като тръгна из едни блокове, по едни улици, по едни булеварди… Пък то едни хубави кооперации, едни чисти улици, зелено, цветно… ама не мога да снимам, защото се оглеждаме като извънземни с Анджи.
Един мустакат млад мъж от време на време ни успокоява с някоя дума, усмивки и жест, все едно: има време, в правилна посока сте. Ама, пусто, като не му разбираме какво ни говори? Само кимам, Анджи му мърмори “ва бене, си, бене”, пък към мен гледа с физиономия, гласяща “к’во става бе, къде сме?”
Хеле, след 10 или 12-13(?) спирки, виждам нещо познато – минаваме край гарата Къзълтопрак (на крайградските влакове), а малко след това покрай стадиона Фенербахче и по булеварда надолу (тук вече ми е познато) автобусът се спуска и ни стоварва току на ферибота. Отдъхваме си 🙂
Е да, ама още е светло, и решаваме да се поразходим в близост да пристанището, има и един пазар там, малко по-нагоре. Натам-насам из пазара, айде едно кило баклава (щото нали почти ометохме едната кутия в хотела) и едно кило кисело мляко от един супермаркет, че аз пък много го харесвам турското “каймаклъ” кисело мляко.
И шляейки се из уличките край пазара, на едно място ни замирисва на манджичкаа… А е вече към 18ч.
– Гладна ли си, Вили?
– Бе, май не съм още…
Анджи вика: И аз не съм още, ама мирише вкусно. Да хапнем ли, нищо, че изглежда много обикновено?
Е, що пък не? И влизаме. А то не знам какво е – малко домашно ресторантче ли, закусвалня някаква ли – спуснаха се двама да ни обясняват коя манджа каква е, слагат ни в чиниите, носят ни таблите, къде искате да седнете? Ами горе искам – на два етажа е. Носят ни яденето горе. Е, не знам какво ядохме, пилешка манджа някаква беше, но си облизахме пръстите!

По приницп Анджи маа люто като за световно... та затова турският лют пипер му идва таман по вкус 😉 Секунди след снимката ни донесоха и бирите. А моят десерт ми се опря малко, та се наложи Анджело да се напъне да помогне :)

И, нова сорпреза за Анджело – накрая ни донесоха и по един безплатен чай 😉 Цялата сметка ни излезе 28 лири – две манджи, два десерта, две бири.
Инфо:
В доста от малките частни ресторантчета в Истанбул и Турция въобще, хлябът, водата и чаят накрая на храненето, са безплатни. (много често безплатни са също така и кафето и чая накрая – бел.Ст.)

Отново утрепани от ходене и емоции, че и с натежали тумбаци, се качваме на ферибота и благополучно се прибираме в хотела по прилично време. Ама нямаме сили да се качим до терасата, един етаж по-горе, на питие и нощна гледка. Мислехме си го, ама ще е друг път.
Анджи си оправя чантата, че утре заминава рано-рано. Пък аз ще си доспя два-три часа след това и после ще кажа: Чао Истанбул! Обичам те, повече от всякога хем. И пак ще дойда… Не бе – ще дойдем! 😉
Край.

И още малко китки:

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Йълдъз парк

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче

Някъде из улиците на Истанбул

Пред Синята джамия

В парка край джамията Фатих

В парка край джамията Шехзаде

Паркът Гюлхане

Край

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело  

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!