Archive for the tag 'Истиклял'

ное. 16 2012

Истанбул – обиколка (2): Таксим, Долмабахче и Египетския пазар

Днес ще продължаим с обиколката на Истанбул, която ни спретват Петър и Биляна. Бяхме вече в Света София и Цистерните на Юстиниан, днес продължаваме към Долмабахче, Таксим и Египетския пазар.

Приятно четене:

 Истанбул – обиколка

част втора

Таксим, Долмабахче и Египетския пазар

 

В тази публикация ще намерите информация за:

  • Улиците на Истанбул
  • Площад “Таксим”, Носталгичния трамвай и главната търговска улица Истиклял
  • Кулата и моста “Галата”
  • Египтетския пазар или Пазарът на подправките (Еминьоню)

Улиците на Истанбул

Диня – улиците на Истанбул

 

 

Продължаваме нашата разходка по площад Султанахмет и виждаме турци, които продават сочна, вкусна диня в жегата. Цената е 5 лири…

– Дръж ми апарата – казва Петър. – С този огромен обектив нищо не може да се спазари… И раницата ми подръж, ще *говоря* на турски.

Речникът на Петър е беден – знае “кафе”, “чай”, “кебап”, “кач’ пара?”, “комшу”, “мараба”, “буйрун”, “хаир”, “пахалъ”, “евет”, ”зорлем гюзелик олмаз” и да брои до пет, но е ходил в Китай и е станал много добър в пазаренето… (съответно макар че не разбира каква цена му казват продавачите, се пазари, докато я свали на нещо разбираемо, разбирайте 5 лири или по-малко)… Продавачът само му прави знак да изчака, докато обслужи няколко англичани и японци, след което продължаваме, ръфайки диня, за която сме платили 3 лири.

Зад Синята Джамия има малък пазар с павилиончета, където също се предлагат килимите и то в комбинация. Един от продавачите е решил да се справи с жегата в автомобила си по оригинален начин…

Килими  – улиците на Истанбул

Котките също много харесват килимите му, но да мъкнем килим по автобусите няма да стане…

Килими и котки  – улиците на Истанбул

 

Виж, шал – може. Първоначално ни предлага натруфени шалове от изкуствена коприна, но бързо се разбираме и стигаме до два семпли, но много нежни шала, които ни допадат… Естествена коприна – няма как да я объркаш, когато току-що си пипал другата – по-приятна на допир, по-топла, не лъщи, има лека текстура и издава леко скърцащ звук при търкане. Пазарим се близо до половин час, накрая си тръгваме с видимо ядосан вид от магазина и продавачът ни настига, за да си стиснем ръцете… А Биляна има страхотен шал на супер цена, които бързо станаха два на още по-супер цена (в крайна сметка ги спазарихме двата за 30 лири + малко сувенирче подарък)…*

Забрадка, Истанбул

 

 

 

 

 

 

 

Слизаме надолу, в посока Галата и се наслаждаваме на препълнените с локум витрини, китните магазинчета и ресторанти, където правят всичко пред теб, включително омесването на тестото…

Ресторант, Истанбул

 

 

 

Минаваме и покрай

централна ж.п. гара Истанбул –

като локация влакът пристига буквално до пристанището, така че от тази гледна точка пътуването с влак може и да е по-добрата алтернатива…

Централна гара, Истанбул

 

 

Излизаме от гарата и се озоваваме на…

Пристанището

Еминьоню, Истанбул

 

Слънцето пече ярко и очертава силуетите на десетките минарета, а под моста “Галата” и около него постоянно минават корабчета – разходка до Босфора, до Принцовите острови, до Златния рог и кой знае къде още…

Пристанището, Истанбул

 

 

Игнорираме подвикващите “капитани” на кораби, нахалните викачи от ресторантите, “мисирите” (така си нарекохме продавачите на печена царевица), просяците и рибарите, които се опитват да ни продадат улова си и минаваме моста.

По тъмно тази част на Истанбул е не по-малко красива!

Мост Галата, Истанбул

 

 

Нашият план обаче далеч не е изпълнен. Прехвърляме се на площад Таксим.

Площад Таксим

Името „таксим“ идва от арабски и означава „разпределяне“. На това място е била крайната точка на построения през 1731 г. водопровод, идващ от север и дълъг 23 км. По заповед на султан Махмуд І през 1732 г. тук е построено разпределително съоръжение, което отвеждало водата към различни градски райони.

шадраван на Таксим, Истанбул

 

Днес на това място има красиви шадравани, Паметникът на Републиката, няколко заведения… Тук е и крайната спирка на Носталгичния трамвай, както и мястото да кажем, че допуснахме грешка в предварителното си планиране.

Трамвай – Таксим, Истанбул

 

 

 

 

Вървяхме пеш от моста “Галата” до “Таксим”, което си е 3,5 km, голяма част от които яко изкачване и потене, след което хванахме Трамвая на носталгията и слязохме по средата на търговската улица, откъдето продължихме пеш до кулата “Галата”. Правилният начин е – от нос “Галата” отивате до кулата “Галата”, от там си хващате носталгичния трамвай нагоре, разглеждате площад “Таксим” и се спускате пеш спокойно и надолу по главната търговска улица… (долният край на трамвая е близо до кула Галата, а горния – на площад Таксим – бел.Ст.)

Колкото до Трамвая на носталгията, силно го препоръчваме – за 3 лири ще се насладите на уникално преживяване, в което буквално се мушкате между хората, на сантиметри от тях. Направихме опит да заснемем кратко видео по темата:

 

Самата търговска улица (булевард Истиклял, но местните не го знаят подобно на пловдивчани, които пък не знаят името на Главната – Княз Александър Първи – бел.Ст.) съдържа всичко, което сме свикнали да виждаме по улиците на СофияПарижБарселонаБрюкселФранкфурт и Кьолн. Световни марки, лъскави витрини, само е малко по-лъскаво и ориенталско…

 

Плодове – Таксим, Истанбул

 

Една от най-големите далавери и направо задължителна в жегите е да си вземете фреш. Най-изгоден е портокаловият, на цена 1 лира за 200 мл чашка. Как да не се изкушиш, особено когато е зверска жега? Продължаваме към…

Кула „Галата“

 

Кула Галата, Истанбул

Кулата Галата, наричана още Кулата на Христа от генуезците и Голямата кула от византийците е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през 1433 г. е достроена от камък. В османския период, в различни години, са се намирали хамбари, затвор, морски фар, пожарна кула. Според легендата, в османският период, Ахмед Челеби Хезарфен, изпитвайки своето изобретение за полет с крила, прелетял от тази кула до противоположната на азиатска страна – Юскюдар. Висока е 67 метра, като в нея може да се влезе, стига да сте там в работно време (9-20 ч.)
В противен случай може да ударите по една бира и да люпите семки с местната младеж, точно под кулата…

Младежта на Истанбул – Кула Галата, Истанбул

 

 

Ние обаче сме уморени от дългия ден, така че се прибираме към хотела.

Площад Султанахмет и Синята Джамия

изглеждат невероятно вечер.

Площад Султанахмет и Синята Джамия, Истанбул

 

В началото на ден 2 директно се отправяме към

Долмабахче Сарай –

домът на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция… Знаем, че трябва да сме там рано, в същия часови интервал като за Св.София 🙂

Последната спирка на трамвая ни закарва до джамията и часовниковата кула.

Часовниковата кула при Долмабахче, Истанбул

 

Dolmabahçe Sarayı Müzesi, Vişnezade Mh., 34357 Beşiktaş/Истанбул, Турция

Кулата е построена от султан Абдул Хамид II, висока е 27 м и е чудесен ориентир за входа на двореца, който ще ви посрещне с прекрасна градина…

Долмабахче, Истанбул

 

Цените на музеите в Турция обаче хич не са приятни, а и има и специално увеличение за чужденци…

Цени на Долмабахче, Истанбул

 

Били сме в Лувъра в ПарижМузеят на шоколада в Кьолн,  Сант Анджело в Рим,леденият бар в Барселоназамъкът в Единбург и Парламентът в Букурещ, посетили сме десетки, дори стотици туристически забележителности, но 70 лв. за вход на двама души за музей не ни се беше случвало да даваме… На всичкото отгоре, вътре в двореца и в харема е забранено да се снима. Който иска да гледа, да започне от тук и официалния сайт http://www.dolmabahcepalace.com/… Ние имаме снимки на един изключително нахален паун, който Петър дебнеше в продължение на 40 минути, докато снима това:

Паун в Долмабахче, Истанбул

 

 

 

Погледът на пауна ясно изразява отношението му към ценовата политика на музея. За нас определено има какво да се види, но нормалната цена за вход би следвало да е 10, максимум 12 EUR според това, което видяхме вътре… Иначе музеят се пълни въпреки всичко и на излизане, входът му изглеждаше така:

Входът в Долмабахче, Истанбул

 

 

Възползвахме се от наличието на хора наоколо и помолихме една украинка да ни снима…

Долмабахче, Истанбул

 

Ако се вгледате много внимателно над главите ни, ще видите ето този прекрасен фонтан…

Фонтан – Долмабахче, Истанбул

 

Портата на двореца също заслужава внимание…

Портата на Долмабахче, Истанбул

 

Музеят се намира точно до морето и точно до входа има едно заведение, където са заснети много драматични разговори от “Перла”, “Листопад”, “Мечтатели” и другите турски сериали, в случай, че сте им фенове разбира се…(ако ходите на мач на Бешикташ също е подходящо място за след мача 😉 – бел.Ст.)

Кафенето пред Долмабахче, Истанбул

 

Мятаме се на трамвая и слизаме на Капалъ чарши. Малко трудно разбираме, че Капалъ чарши в неделя си е баш “капалъ”, демек “затворена” в неделя, но след това се отправяме по малките улички в посока Мисир чарши, докато постепенно излизаме на пазара до ж.п. гарата и пристанището.

Египетския пазар (Пазарът на подправките) 

Египетския пазар, Истанбул

 

 

Пазарът на подправките (Еминьоню) e най-старият пазар в Истанбул и вторият по големина след Капалъ чарши. Има гълъби, хора, локум, билки, ядки, сушенки, маслини, риба, цветя, къна, сувенири и пойни птички.

Египетски пазар, Истанбул

 

 

(Тук вече изпадаме в лек културен шок, но…)

Пазарът е едно от малкото места, откъдето можете да си купите странни стоки, като пиявици например…

Пиявици – Египетски пазар, Истанбул

 

 

 

В миналото е бил известен и като Египетския пазар заради многото подправки, внесени от Египет. (Авторите леко се заблуждават: не само в миналото, ами и днес името му е Мъсър (т.е.Египет) пазар. „Пазарът на подправките“ е буквален превод от обяснителния превод на английки, който използва турската туристическа индустрия за него. Надписът над пазара е именно Епипетски пазар** – всичко останало е обяснителен превод, подобно на израза turkish delight заместващ думата lokum (локум). Последното е особено забележително, когато видите български производител да пише на опаковката си „Български локум/Turkish delight“ – ако не вярвате, идете на фришопа на летище София 😉 – бел.Ст.)

 

Египетски пазар, Истанбул

Купуваме си това-онова и откриваме, че след толкова ходене, краката зверски ни болят. Около пазара просто няма къде да се седне, така че с прибежки и припълзяване от кафене на кафене се добираме до парка на Топ Капъ и релаксираме край чудесния градски шадраван. Нагледали сме се на Истанбул за следващите няколко години. Болят ни краката, потни сме, останали сме с 6 лири (4 за път и 2 за WC)…

Взимаме си багажа от хотела, където ни изпращат също толкова сърдечно, колкото и ни посрещнаха, след което се замъкваме към автогарата, за да може този пост да приключи там, откъдето започна.

Sonunda. Край.

Автобусът за София

 

 

 

 

*Интересно как с пазарене се налага да стигнеш до нормалната цена 😉 15 лири на забрадка е обичайна цена извън туристическите територии – т.е.там където хората в Турция не се пазарят – бел.Ст.

**Тема на съвсем друг разговор е, защо Капалъ чаршия не я наричаме Покритата чаршия, а Мъсър базар – го наричаме Египетски или На подправките 😉 Аз като казвам, че правилото да казваме чуждите географски названия точно както го казват местните е тъпо и далече от унивесралността – никой не чува 😉 – бел.Ст.

Автори: Петър и Биляна Събеви

Снимки: авторите

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

4 коментара

ное. 05 2011

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)

Днес ви представям фотопътепис, който е прекрасно продължение на тазседмичния пътепис  за Истанбул

 

Към снимките има много добри описания, така че можете да го разглеждате и без да сте чели предишния текст

Приятно разглеждане:

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)

12 коментара

ное. 02 2011

Истанбул – споделящият и увличащ

Пътеписът днес ще ни отведе не толкова далеч – Истанбул ще ни бъде разкрит през очите на Теодора. 

Приятно четене;

Истанбул – споделящият и увличащ

Сутрин рано в Лалели.

Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде –  и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо.

Типична улица в Лалели – Истанбул, Турция

Типична улица в Лалели

 

 

 

Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.

Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.

Пътуването с група е особено.

Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от  разходката  бонус –  доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки.  Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.

Laleli Sigorta Laleli, Kemal Paşa Mh., 34134 Истанбул/Istanbul, Турция

 

 

Истанбул е странен град

– съзнаваш че е огромен,  толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите,  но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.

Водачът Исмет

Исмет, знаменцето и групата

 

 

 

Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини  (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели.  Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат  колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.

След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет.  Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча,  легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо.   Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:

Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.

Университетът и пожарникарската кула

Университетът и Пожарникарската кула. На времето била най-високата сграда в града и служила за наблюдение на града, за да локализират пожарите по-лесно и пожарникарите по-бързо да стигат до мястото на нещастието

 

 

 

И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му  усещаме щом се замотаваме  по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!

Капалъ чаршия, Истанбул

Капалъ чаршия

 

 

 

Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул 😉 – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.

Капалъ чаршия, Истанбул

Една българка с магазин в Капалъ чаршия

 

 

Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия.

 

 

 

Но преди това спираме на

площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск,

чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.

Египетският обелиск – Истанбул

Египетският обелиск

 

 

 

До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.

Истанбул, Турция

В дъното на снимката е шивачницата, в която Захари Стоянов е получил правото да бъде шивач, според нашия екскурзовод.

 

 

Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?

Джебчии с куче – Истанбул

Джебчии с куче – Истанбул

 

Синята джамия

На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик.  Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за  да влязат уважително в храма.

 

Синята джамия, Истанбул

Синята джамия

 

Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.

Синята джамия, Истанбул

Мека (миниатюра)

 

Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.

Сега е моментът да се обясня за този трамвай.

Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей,  Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар,  кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль.  Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност.   Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори.  Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.

До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс.  Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.

Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!

Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да  излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим.http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC

А  причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения)  Истанбулчанка.

 

Таксим

Площад Таксим

 

Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка.  Наред с красиви фрески и елегантни извивки,  стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант.  Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.

Галатасарай, Истанбул

Портите на Гимназия Галатасарай

 

Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, че сме сигурни – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване, бих могла да добавя, че имах късмета, да намеря деликатна, но в същото време доста жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас – ние бяхме гости, на които бе позволено да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.

Истиклял е неуловим.

Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен.  Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.

Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп.  А гладът е настойчив. И ужастно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.

Край Истиклял, Истанбул

Една от тайните ложи на епикурейството в пасажите на Истиклял

 

И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр.  Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не?  Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране.  И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто  блещукаха. То вече всичко ми блещукаше.  Да не говорим, че на маса в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите  спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват.  Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…

А нашата приятелка се усмихваше.

Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на

Koska. Това е търговска марка. А мястото е адът на диабетиците.

Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…

Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве,  понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през

Бейолу. Това е бохемският квартал.

Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост.

Бейолу, Истанбул

с автобус по улиците през Бейолу

 

Целта беше

Джевахир – най-големият мол в Европа.

Отделихме му няколко кадъра и едно кафе.

Мол Джевахир, Истанбул

Мол Джевахир отвътре

 

В Истанбул има една верига – Светът на кафето.  Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.

Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш?  Връщаме се на Истиклял, този път с метрото.  На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.

Кафе с гледка, Истанбул

Наистина е толкова високо. А долу масичките с размер на носна кърпичка се препълваха, както и уличката, както и съседната, както и булевардът...

За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!

Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна  – винаги връща в позната точка.  Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация.  Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните.

В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.

Парк Гюлхане, Истанбул

Парк Гюлхане

Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва

да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ

и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.

Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.

Босфорът

Изглед от чайната: Право напред – Босфорът, госпожи и господа!

 

И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.

След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество.

Египетският пазар

е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска. Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие.  Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.

Египетски пазар, Истанбул

Египетският пазар

Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки.  Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно,  приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.

Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.

После денят премина като въздишка:

Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.

Истанбул

Истанбул

Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:

–          Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря

–          Ами да, казвам.

–          И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?

–          Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?

–          Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?

–          Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.

В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:

–          Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.

–          Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.

–          Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.

–          Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България

Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си.  В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.

Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим

Водохранилището.

Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.

Цистерните на Юстиниан, Истанбул

Цистерните

 

Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.

http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp

Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!

Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.

http://hypnoshotel.com/

Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.

Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.

Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера.  Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.

Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

18 коментара

Older Entries »