Етикети: инки

За Перу, като за Перу (7): Лима 8

За Перу, като за Перу (7): Лима

Днес завършваме първата част от пътешествието на Тинка из Перу – „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, бяхме в Писко, на Балестовите острови, на платото Наска и Арекипа, минахме през...

За Перу, като за Перу (6): Мачу Пикчу 3

За Перу, като за Перу (6): Мачу Пикчу

Продължаваме с първата част от пътешествието на Тинка из Перу. „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, бяхме в Писко, на Балестовите острови, на платото Наска и Арекипа, минахме през каньона...

За Перу, като за Перу (5): Оляйтантамбо и шаманът 6

За Перу, като за Перу (5): Оляйтантамбо и шаманът

Продължаваме с първата част от пътешествието на Тинка из Перу. „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, после бяхме в Писко, на Балестовите острови, на платото Наска и Арекипа, минахме през...

За Перу, като за Перу (4): Куско 11

За Перу, като за Перу (4): Куско

Продължаваме с първата част от пътешествието на Тинка из Перу. „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, после бяхме в Писко, на Балестовите острови, на платото Наска и Арекипа. За...

Филкови пътуват: Перу (6): Мачу Пикчу 0

Филкови пътуват: Перу (6): Мачу Пикчу

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска,  отидохме в Кузкоа за последно бяхме в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Днес отиваме на Мачу Пикчу (защо споменават всички и царевичак след това – все още не знам)

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част шеста

Мачу Пикчу

Трипът за Мачу Пикчу стартира за нас в 5:30 сутринта. В 6 освободихме стаята си, в 6:15 поредният ‘наш човек’ дойде да ни вземе, а влакът за Агуас Калиенте – градчето в подножието на Мачу Пикчу, тръгна в 6:50. Избрахме по-ниската цена за трипа, т.е. щяхме да пътуваме във влак за ‘backpackers’. Цената за трипа беше 185 $ за човек. Другата възможност за цена беше около 250 $. Този трип също беше предплатен мнооого, много отдавна, защото информацията в нет-а твърдеше, че изобщо не е лесно да купиш билет от днес за утре.

Когато младежът, ‘нашият човек’, дойде да ни вземе от добре познатото ни площадче на стълбите пред хотела, ние веднага го гепихме на ‘къс пас’, за да разберем кога точно щяхме да се върнем вечерта. Все пак гонехме нощен автобус до Пуно, заминаващ в 10 вечерта. С изненада разбрахме, че влакът не пристига в 8:30, както по-преди са ни уведомили, а в 9.30-9.45. става ни ясно, че май ще видим езерото Титихаха през крив макарон и силно се умъчнихме – информацията в нет-а твърдеше, че индианците уроси си струват да бъдат видени. Младежът обаче комбинативно измисли решение на нашето затруднение. Предложи ни за сумата от 10 $ да дойде с такси до предпоследната спирката на влака, от където щеше ни поеме и по този начин щяхме да изпреварим пристигането на влака в Кузко с около 30-тина минути. Плановете започнаха да се подреждат чудесно и тоя ден също започна да изглежда обещаващ и пълноценен за нас! Оставаше само времето да бъде благосклонно към нас и да не ни запраска дъжд насред Мачу Пикчу.

В 6 и половина вече бяхме настанени във

влака за Агуас Калиенте /АК/:

На път за Мачу Пикчу, Перу

На път за Мачу Пикчу

Влакът пътува 4:30 часа от Куско до Агуас Калиенте – градчето под Мачу Пикчу. След това се пътува ок. 40 минути с автобус до руините

 

 

Влакът изглеждаше повече от симпатично – чисто, спретнато, подредено, със седалки, оформящи сепарета от по 4 човека, обърнати 2-ма към 2-ма. Наши спътници се оказаха семейство в средата на 40-те от Бразилия. Говореха лош английски, а моят испански пък също не беше добър. Трудно се разбирахме, но все пак комуникация някаква протичаше. А и бяха симпатяги – изглеждаха като излезли от бразилските сериали – тя усмихната, знойна и гальовна, а той – чаровен мачо, но безкрайно предан на жена си.

Билетите, които имахме, включваха същинските билети за влака, хартиени билети за автобуса от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу и платена входна такса за самия комплекс. В комплект с тях имаше и опростена информационна карта на пътя, по който щяхме да се движим. С един вид линии бяха отбелязани трипове те на истинските приключенци, преминаващи през ink trail – пътя на инка та – т.е. онези смелчаци, които се навиват да правят 2-3-4 или 7-дневни преходи през джунглата от някоя точка около Кузко чак до Мачу Пикчу. Тия ентусиасти трябваше да спят в палатка, да бъдат обилно квасени от дъжд, да се подлагат на ухажването на комарите и всъщност, щяха реално да преживяват всички несгоди, които древният инка едно време е преживявал, но облекчени от съвременните технологични и козметични средства. С друга линия беше отбелязан пътя на влака, с трета – движението на реката; селищата, на които спираше влакът, също бяха маркирани. Разглеждахме картата до момента, в който усетихме, че влакът спира и след това дава на заден ход. Първата ни реакция е да се разхилим подигравателно – тия индианци перуанци сбъркали коловоза! Но се самосветнахме, че хората в Южна Америка надали са толкоз прости, колкото ни се иска, за да проявим Европейско надмощие на мисълта. Оказа се, че наклонът на релсите е твърде голям, за да бъде взет на едно преминаване. Затова към основният път има направен помощен коловоз под по-малък наклон. Така че влакът се качва по наклона, но първо по по-малкия, и след това се връща, за да вземе истинската посока и същинския наклон. И тая операция се повтаря на 3-4 пъти.

Въпреки прословутата ми летаргия, за 4те часа и половина пътуване нямаше как да не забележа, че пейзажът навън се променя пред очите ми. Приближавайки Мачу Пикчу, т.е. слизайки на по-ниска височина /Мачу Пикчу е на 2400 м. надморска височина/, растителността се промени в тропическа. Вече бяхме в джунглите.

Влакът се движеше по

ждрелото на река Урбамба/Урумбамба

/хабер си нямам как точно се казва/, така че кристално ясно е видно колко пълноводна всъщност е реката. И мътна. От каката-водач от предишния ден знаем, че през зимния сезон /което е нашето лято/ реката е много по-спокойна и съответно, много прозрачна. През март в Перу е дъждовен сезон и, съответно, реките са пълноводни, но мътни. Друго какво да кажа за пътуването. Започна яко да ни писва, станахме нетърпеливи, не ни свърташе на едно място и др. такива дивотии. Както, впрочем, и всички останали пътници.

В 11:10 файнали акостирахме в

Агуас Калиенте

Още на перона ни подеха множество водачи с флагчета в множество цветове – разделението на групите е много ясно. Днешният наш човек е зелен, сиреч, мята зелено знаменце. След като изчакахме да се появи и последният мотльо от нашата група, се емнахме към мястото, от което потеглят автобусите към Мачу Пикчу /естествено минахме през поредния учреден пазар с поредните парцалки, сувенири, магнитчета и т.н, които предлагаше перуанската туристическа индустрия/.

Разстоянието от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу е 4 километра, но пътят е беше толкова витиеват и стръмен, че изкачването до върха ни отне около 30-тина минути. На места платното беше твърде тясно, така че се налагаше да отбиваме, за да правим път на слизащите надолу автобуси. Тук е мястото да кажа, че пътят НЕ беше обезопасен по никакъв начин. Т.е. пътувахме по тясно двупосочно платно, виещо се из джунглите, като едната страна на пътя е плътно опряна о скалите на Андите, а другата страна пряко граничи с изминатия вече наклон на пътя, съмнително напомнящ на пропаст.

[geo_mashup-location_info]

 

Входът на

Мачу Пикчу

се оказа задънен от тълпа. Стотици, хиляди туристи. Не ми се мисли колко ли са хората в истинския туристически сезон през юли-август. Минахме през гардероба, където оставихме малкото багаж, който носехме. Гидът предварително ни беше предупредил, че обиколката продължава 3-4 часа, а вътре в комплекта няма тоалетна, така че се отбихме в нуЖДника и след това се подредихме на опашката като всички останали. Още в началото разделиха групата на две части – англо- и испано-говорящи, така че ние се прикачихме към англоговорящ водач, който този път се отличаваше с оранжево знаменце. Обиколката стартира!

Отне ни около 5-6 минути да се изкатерим по стъпалата, водещи до мястото, откриващо тази гледка:

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу

 

И след това още 3-4, докато влезем в същинския комплекс. Още в началото се спряхме за

кратка образователна беседа, касаеща историята на Перу и историята на откриването на Мачу Пикчу

Гидът разказа, че комплексът е открит от Хирам Бингъм през 1911. Истината е, че човекът е бил учен, но съвсем не се занимавал с история на Перу. Но, в 1910 година, прибирайки се от Боливия към дома, Хирам-чо наминал през Лима, където чул една легенда. Тя разказвала, че древните инки имали таен, свещен град, в който били събрали всички свои съкровища, спасени от времето на испанското завоевание. Връщайки се у дома, 30-тина годишният Хирам-чо събрал свои приятели, навил ги, че откриването на Тайния град би било страхотно приключение и откритие, и след 1 година се върнал в Перу.

В Лима той се заровил из бумаги и документи, и намерил информация, че този Таен град се намира на 3 дни път от Белия камък, който се намира някъде около Кузко. Човекът се вдигнал и тръгнал да обикаля селищата в околността на бившата инкска столица. Никой нищо не бил чувал за тоя бял камък. Докато един ден един възрастен човек му казал, че бил чувал за бял камък, намиращ се еди-къде-си. Намерил го той, тоя бял камък, но разбира се, документите не указвали посоката, в която се намирал Тайният град. Хората, живеещи наоколо, също нищо не били чували. Всъщност, те били обикновени прости хорица, които наскоро се били заврели по тая местност не по друга причина, а за да избягат от данъчните власти. Хабер си нямали нито от легенди, нито от поместната история, нито от инкски работи.

Безизходицата изглеждала несъмнена, докато един друг ден едно 8-годишно овчарче /не знам как се казва човек, който пасе лами – ламчарче, навярно/ му казало, че има едно място в джунглата, което случайно открило с другарчетата си, докато пасяло животните /или май си играело – не помня и това/, и там измежду растителността на джунглата се виждали много камъни. Хирам Бингъм обещал на перуанчето заплащане в размер на 1 соло /или 50 български стотинки/, ако го заведе на въпросното място. И всъщност така, случайно някак, бил открит Мачу Пикчу. Същата година нищо не било направено по разкопките – все пак са минали столетия от последния живял човек в Мачу Пикчу и времето, пръстта и джунглата тотално били закрили всичко от разкопките. На следващата година започнало разкопаването на комплекса.

Това нещо цялото бива разказано по един супер атрактивен начин от нашия гид – пич на средна възраст, непрекъснато пускащ шегички, майтапи и забележки. Докато траеше кратката лекцийка, групата беше стопирана на първата тераса, от която започваше /или в която завършваше – зависи от гледната точка/ път за някъде-си. Гидът разказа, че ако тръгнем по пътя, точно след 7 дни инкски ход сме щели стигнем до площада на Плаца де Армас в Кузко – площада с Катедралата. Ако придвижването е с коне, времето, нужно да стигнем до Кузко, щяло да е 1 ден, а ако иде реч за туристически ход, то придвижването щяло да отнеме поне цял месец време. Така и не разбираме дали човекът се шегува с нас или говори сериозно.

Гидът разказа, че данните, които в днешно време имаме за Мачу Пикчу, са плод на умозаключителна логика, а не на исторически доказателства, сиреч на намерени документи, описания, хроники, легенди и т.н. Например, фактът, че напоителната и водопроводна система е толкова широка/голяма говори, че тази система може да задоволи нуждите на максимум 3 000 души. От там по умозаключителен път се стига до извода, че градът не е бил голям.

Някои от археолози твърдели, каза пичът, че

Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а нещо като курорт за елита на инките

Нашият гид обаче не споделяше това мнение – той твърдеше, че Мачу Пикчу е бил просто един обикновен град. Той беше убеден, че нищо тайно и толкова свещено не е имало в Мачу Пикчу и че той НЕ Е тайният град, в който последните инки – синове на Слънцето, са скрили своите съкровища и златни богове.

Нещо важно, касаещо архитектурата на града, е, че

Мачу Пикчу всъщност е абсолютно незащитен за нападения

откъм строителство – местоположението на града е наистина уникалното – от 3 страни градът е заобиколен от пропасти, а от 4-тата е така известния от снимките връх. Още нещо интересно – планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу (Младата планина). Още нещо интересно – Мачу Пикчу всъщност е името на планината, стояща до града, не на самия град. Тъй като не е имало никакви исторически документи или предания /както споделих по-горе/, то не е имало какъвто и да е начин Хирам Бингъм да е научил същинското име на града, така че той просто го е кръстил на планината, в която се намира.

Още информация: Всички сгради в Мачу Пикчу са построени в класическия за инките архитектурен стил и с полирани каменни стени. Блоковете са така изрязани, че се втъкват един в друг без хоросан. Много от спойките са толкова перфектни, че дори нож не може да бъде пъхнат между камъните. И като се има предвид факта, че инките никога не са използвали колелото, то мъкненето на огромните каменни блокове си е жива мистерия – вероятно с помощта на търкалящи се върху пясък трупи, които ‘превозват’ материала.

Все още стоящи на първата тераса, гидът ни обърна внимание на терасите. Обясни, че това било мястото, на което инките отглеждали храната си и нужните за тях продукти – садяло се всичко – царевица, картофи, плодове, кока. Терасите били и своего рода експеримент да вдигнат производството на кока на по-висока надморска височина. Тоя експеримент май не бил толкоз успешен.

Тук е времето да разясня моментът с

производството и използването на кока

Най-добрата надморска височина за тая работа е височината малко по-ниско от Мачу Пикчу – около 2000 м. А коката се използвала за дъвчене в сурово състояние, което помага за преодоляване най-вече на височинната болест. По описание в нашата трилогия, инките дъвчели толкова много кока, че зъбите им позеленявали и зелен сок се стичал от ъглите на устните им. Т.е. на кратко – кока се отглежда на ниското /около 2000 – 2500 m/ и се изнася и доставя до всички високи райони на Перу. А те са много предвид наличието на Андите. Затова и коката едно време била най-важното средство в стокообмена /паричен обмен не е имало/. Толкова била ценна, че най-ценно и скъпо било изработеният труд да се заплаща с кока.

След това не-кратко обяснение, нашият водач ни завежда на тераса-две по-високо, от където казва, че е най-добрият ъгъл за снимка на Мачу Пикчу. Красиво е!

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

След фото-сесията се отправихме надолу по стълбите и терасите – към самия град. Продължих да снимам тук-таме. От тук насетне просто не виждам смисъл да разказвам каквото и да е още – снимките са си снимки и са достатъчни като за тоя разказ.

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, ПеруМачу Пикчу, Перу

 

 

Някъде към края на тура, и съвсем до една пасяща тревата на руините лама, която ни впечатли /защо ли – нали сме в Перу – ламите с лопата се ринат по тия места/ виждаме и прословутата порта, от която тръгва пътят нагоре към знаменателния връх от снимките. Гидът пак шеговито разказа, че през тая порта могат да минат единствено хората, които Виракоча лично е повикал. От портата до горе, до върха, изкачването отнема 15 минути инкски ход или около час и половина туристически. ОБАЧЕ за днес Виракоча вече нямало да повика нито един човек – привикването ставало само до 1 часа по пладне /инак казано затварят входа за туристи в 1 часа, за да могат туристите да слязат обратно до края на деня/. Ето ви един пример за хумореските на нашия водач – пич и половина!

Още малко по-натам поредното стадо лами ме предизвика да курдисам Филков в кадър:

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

Съвсем на финала, нашият гид ни строи в редичка с лице към планината, отстояща на север от нас. И разказа следното:

В началото, когато едва са открили Мачу Пикчу, всички са вярвали, че това е Тайният град на инките и че вътре ще открият отдавна изчезналите съкровища на инките /включително статуя на последния велик инкски владетел Уайна Капак, която е била с ръст на нормален човек и не с куха вътрешност, а цялата е била един масивен огромен къс злато/. Скоро се е оказало, че това не е Тайният град. Да, по инкско време всички постройки наистина са били облицовани в злато, сребро и всякакви други скъпоценни материали, но тези облицовки очевидно са били изнесени от там много преди да се явят откривателите – самите инки явно са ги скатали на някое наистина тайно място.

Гидът напомни, че испанците така и не успели да открият нито Тайния град, нито самия Мачу Пикчу, така че именно защото градът е бил скрит от погледа на завоевателите, той е останал съвсем такъв, какъвто е бил по инкско време. Липсват единствено покривите, направени от материал като тръстиков, и може би някой и друг камък, отнесени от дъждовете и времето. „Остава значи въпросът КЪДЕ е Тайният град на инките” – каза гидът. ‘Това никой не знае. – продължи той, Освен мен!’ Ние пак си помислихме, че тоя човек си прави гаргара с нас. Но той изглеждаше супер сериозен и дори не се подхилкваше. Нашият пич продължи:

‘Тайният град на инките

се намира ето в тази посока. – и посочи въпросната планина на север, Той се намира на 30 дни инкски ход в тая посока. Ако го измерим в туристически ход, то ще са необходими 3 години и то не заради друго, а защото теренът е труден – джунгла е. А и туристите все спират да снимат – бавят се. Може, не че не може да се стигне до там, но е опасно. По пътя живеят 2 племена индианци – едните изобщо не обичат белите хора, а другите пък ги обичат. Или по-скоро обичат вкуса им!’

И в тоя миг вече ние чатваме, че нашият човек си прави поредната гаргара с нас. Но е забавно. Истината е, че дори ни харесва да се гаргарят така с нас.

Пичът продължи: ‘Имаше преди време едни от NG, дето мислеха, че са много умни и наеха хеликоптер, за да стигнат до Тайния град. Времето беше хубаво, слънчево и уж трябваше да успеят, но Пачамама /сиреч Майката земя/ не им позволи. Направи силен вятър и отнесе хеликоптера в съвсем друга посока. Никой не умря, но и никой не стигна до Тайния град. Тайният град ще бъде открит тогава, когато Виракоча и Пачамама решат, че е дошло времето да се случи това!’

 

Нямам особено какво да кажа още. Три часа и половина са много време. На моменти обиколката е изтощаваща – пече слънце, нито помен няма от дъжд или облаче, човекът ни залива с информация, няма кьорав покрив, под който да се скатаем, водата ни е станала гореща като чай, изморени сме заради ранното ставане и дългото пътуване и т.н., и т.н. Но сме доволни. Много!

Слизането с автобуса надолу, към Агуас Калиенте беше спокойно. Само семейство някакви неизвестни за нас животни притичаха пред автобуса за радост на туристите – българи или американци – все едно.

Влакът тръгна по разписание в 17 часа. Докато пътувахме реших да направим проста аритметична сметка, която да покаже колко би ни струвала обиколката, ако имахме ден два повече в Кузко, за да си купим сами билети без посредничеството на туристическа агенция. Ето и цифрите:

Билет за влак – 82 $

Билет за автобус – 12 $

Вход за Мачу Пикчу – 122 солес или 43 $

Общо – 137 $

Печалба за туристическата агенция, която използвахме, беше по-малко от 50 $ на човек е повече от приемлива за ден като тоя.

 

Пристигнахме в Порой

в 8:15 вечерта. Таксито ни чака за наша радост и облекчение. Имахме кристален шанс да хванем навреме нощния автобус до Пуно. Изморени бяхме, но вече сме отметнали уж най-важната част от пътуването до Перу, така че всичко си е струвало.

 

Продължавам утре, че Филков и той е човек и той ‘лоб яде’ и той внимание си иска. Не мое цял ден да друса бебета, както е болен, под претекст, че аз пиша. То може, де, но не е редно някак…

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу] – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Филкови пътуват. Перу. (4): Кузко 12

Филкови пътуват. Перу. (4): Кузко

За много години, мили наши читатели и автори! Пожелавам ви много здраве, щастие и кураж през Новата 2013 година 🙂

А днес продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас,  а за последно бяхме на платото Наска. Днес ще тръгнем към Кузко.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Кузко

 

Нощта след посления ден в Лима завърши за нас в 2 часа след полунощ. В 5 и малко на ранина беше полетът ни към Кузко /може и със ‘С’ да се пише, но на мен лично повече ми харесва звучното ‘З’/. Аз отново изкрънках места до прозореца и Филков отново бля и гледа докато аз дремах. Летяхме с ТАСА / www.taca.com / с полет за 149.90$ общо. В 7 часа вече бяхме в Кузко.

Но преди това 2 неща, които е редно да се споменат:

  1. На всичи летища в Перу, преди полета, се плаща такса. Таксата на Лимското летище е по-висока от тази на другите места. За вътрешни полети е 6 $, а за международни – 30 $ на човек. А това го казвам в случай, че някой реши да думне всичките си пари преди някой полет – не го правете – оставете си поне 30$ на калпак.
  2. В нета пише, а и Виктор изрично ни предупреди, да не се пънем в Кузко първите дни, защото надморската височина ще ни претрепе.

За информация на несведующите, Кузко е на 3,700 метра надморска височина.

За привикване с нея се препоръчва повечко лежане и по-малко движение първите ден – два. Височинната болест се изразява в главоболие, позиви за повръщане, недостиг на въздух, а в леките случаи – бързо уморяване или всички тези усещания на куп, но в лек вариант и изява. По описание, би следвало тия симптоми да отминат за 3-4 дни, ако човек ги има в някоя от формите им, но ако това не се случи, алпинистите препоръчват бързо слизане на по-ниска надморска височина. Лошото в нашата ситуация беше, че ние имахме общо 3 дни за Кузко – денят на пристигането ни щяхме да направим сити-тур, на следващия /неделя/ – тур в Свещената долина на инките + посещение на неделен пазар + още други места, и последният 3-ти ден, който беше отделен за тура до Мачу Пикчу. Всички тия неща бяха предплатени месеци по-рано и програмата ни беше нагласена по начин, който не позволяваше да се мотаме заради някаква си височинна болест. И а хапове си бяхме взели от България, така че наистина вярвах, че целият тоя драматизъм със симптомите и тра-ла-ли-ли е една супер пре-експонирана истерия, целяща да впечатли слабоумните туристи. Да, ама се оказа, че не е точно така!

Още в ръкава, придвижвайки се от самолета към летището, усетихме как краката ни натежават. През дупките на ръкава влизаше студен и свеж въздух, така че нямаше начин да сме си въобразили. Първото усещане беше за леко замайване и мъъъничка тъпа болка в главата – отзад към тила. Нищо обезпокоително на тоя етап, а и все още ни беше интересно какви симптоми бихме проявили и дали изобщо ще получим някакви. Взирахме се в сигналите на телата си и един на друг споделяхме какво усещаме, за да уточним дали си въобразяваме или наистина има нещо. В общи линии, към онзи момент идеше реч за дребни неразположенийца, които не даваха вид, че ще пречат на туровете ни.

Заети да гледаме в себе си и да се чудим добре ли сме или не, и дали си измисляме това, което лекинко усещахме, ръкавът, по който се движихме, изненадващо за нас свърши.

Връхлетя ни шум от звучна перуанска музика –

от оная, дето сте я виждали и чували от перуанците пред НДК, глъчка от възбудени туристи, свеж въздух, шарени цветове на перуанците-музиканти и много, много емоции. Усещането, че си в ПЕРУ вече не можеше да се сбърка! Точно така си го бяхме представяли – шумно, цветно и емоционално. Чакайки за куфарите си, видяхме, че на стилаж в залата на летището безплатно се предлагат флакони с кислород. Развеселихме се. Чак пък толкоз – то че е високо, високо е, ама и кислород да дават на хората – лиготия!

Подхилихме се под мустак, взехме куфарите и излязохме от летището. И там зад огражденията видяхме табелата с имената ни. Тук организацията беше повече от стройна и очевидно хората бачкаха в името на удоволствието и почивката на Туриста. Две бойни мацки ни поеха и в нова-новеничка кола ни метнаха до хотела / www.hosteriadeanita.com  /, който е част от веригата на Амару хостАл / http://www.cusco.net/amaru/ /. Това беше поредното прецизно избрано място за нощувка – хем не скъпо /28 $ на нощ/, хем местно, хем хубаво. Колата спря на малък паркинг, от който започваха стъпала, водещи до хотела ни. Е тия 40-тина стъпала тотално ни изтощиха. Усетихме как букално изплезваме езици и започваме да пръхтим все едно сме участвали в маратон. Недостигът на въздух вече стана осезаем.

Инак

Кузко има някакъв лек /в последствие се оказа, че не е чак така/ повей към Балканите –

стари къщи, изписани балкони, чардаци, хоросан по стените, нашенски турски керемиди по покривите, каменни или кирпичени зидове, ограждащи дворовете – съвсем като у нас. Или почти съвсем .

Филков добавя:

Оказа се, че това е била испанската архитектура през 16 век

Пак съм аз:

Основите на къщите, обаче, бяха от старите инкски времена, над въпросните зидове виждахме върховете на Андите, а лицата на хората съвсем не бяха балкански, а чиста проба перуанско-индиански – дори само тия 3 неща бяха достатъчни, за да не се объркаме с Балканска действителност.

Вече в хотела ни и докато чакахме настаняването, получихме кана с мате де кока – чай от кока. Пихме го във вътрешната градина на хостериата:

Чай от кока – Кузко, Перу

 

 

Знаехме и от книгите, и от нет-а, и от Виктор, че чаят ще помогне за височинната адаптация.

Не си мислете глупости от сорта, че чаят е направен от наркотик

Нищо такова! Вероятно при някаква обработка на листата би се получило наркотик, но в тоя си вид чаят не помогна дори за минаване на лекото замайване, та какво ли да говорим за постигане на ефект на надрусване. Чаят беше зелен на цвят и доста гаден, но овкусен с подходящо количество захар, ставаше за пиене. След кратко суетене по регистрацията и напомнянето, че сме платили гореспоменатите 3 тура, получихме информация кога, с какво и на къде щяхме да тръгнем. Решихме лееекичко да се отпуснем в стаята – само колкото да отморим, защото наистина се чувствахме като пребити. А беше едва 8 часа!

От хотела очаквах повече, но за това не са виновни снимките в сайта на хотела, а въображението ми. В никакъв случай стаята не беше зле – отново огромно старинно и дърворезбовано легло, голям гардероб на поне 100-тина години, прозорци към вътрешен двор – абе направо си беше хубаво! Ама аз съм си глезла и мрънкалница по душа, така че е редно да спомена, че градината на къщата не беше това, което си представях. Всъщност, и да беше, градината на покрива на хотела в Лима пак щеше да обере точките.

[geo_mashup_location)info]

 

След час сепнато се събудихме и се метнахме към автогарата. Имахме щурия план вместо директен нощен автобус от Кузко до Арекипа да намерим нещо подходящо, което да ни придвижи до Пуно и езерото Титихаха /изговаря се с ‘Х’, а не с ‘К’/, и там, ако имахме късмет, щяхме да направим разходка из езерото до изкуствено-направените тръстикови острови, на които живеят индианците урос. Първоначалният ни бг план беше съвсем друг – трябваше просто да преминем през Пуно и да стигнем до Арекипа, където вече бяхме платили и хотел, и трип до каньона Колка. Решихме да опитаме да напънем късмета си и да видим дали щяхме да успеем да добавим още едно приключение в списъка.

Така че, съвсем загърбвайки всичко, което сме чели в нет-а, а също и препоръките на Виктор, а също и тези на рецепционистката, се

юрнахме да търсим местната автогара,

за да насосаме времево нощния преход с автобус до Пуно и да осъществим тая си авантюра. Отне ни немного време /но бая физически усилия/ да купим билети до Пуно за автобус първа класа /20 солес на калпак/. Автобусът не беше на фирмата Круз дел Сур, но се надявахме, че първата класа ще компенсира недостатъците, ако има такива. Надявахме се и че няма да имаме проблеми предвид факта, че в същия тоя ден, в който тръгвахме към Титихаха, щяхме да се върнем от Мачу Пикчу. По план трябваше да се завърнем от Мачу Пикчу в 8.30, така че искрено се надявахме, че нямаше да отървем нощния автобус до Пуно, който тръгваше в 10. Лошото беше, че човек никога не можеше да е сигурен дали някое свлачище в Андите няма да предизвика закъснение по отношение на часа на пристигане в Кузко.

Още на излизане от хотела, питайки се кога адажеба ще видим лама – нали сме в Андите, видяхме това:

Перуанка – Кузко, Перу

Перуанка

 

 

За тези, които не виждат какво точно сме снимали – тая женичка ‘носи’ 2 торби. В торбата на гърба й е натикано бебе-перуанче, а в торбата, която виси отпред на тялото й, има малка ламичка. Първият ни ден в Андите просто не можеше да започне по-добре! Снимахме се с жената и й дадохме 1 соло:

Перуанка – Кузко, Перу

 

 

 

По-късно през деня осъзнахме, че местните каки/лелки масово ходят нагиздени с шарените си носии и носеха я дете, я малка лама на гърба си, а често водеха на въже и голяма лама, или пък просто си пасяха стадото лами, чакайки някой турист да метне някое соло срещу снимане. При такава странност, нямаше как да не щракам като луда. А местната практика повелява, когато се снимаш с тия хора, да плащаш. И в това няма нищо лошо – все пак това е техният начин да изкарат пари за насъщния си. Ако не се снимаш с тях и ако просто ги снимаш от разстояние, тогава е приемливо и да не плащаш. След няколко часа настървено снимане по подобни циркаджии започнах да си давам трезва сметка, че това е просто един супер атрактивен туристо-капан.

Все по-интересно ми стана тайно да снимам истинските хора

Онези, които си ходят с носии, но не заради снимките на туристите, а защото това е техният начин на живот и обличане. След още няколко часа пък започнах да се впечатлявам от самите носии, а не от шаренията на цветовете им – чатнах, че истинските местни перуанки-индианки вЕрно са си облечени с носии, обаче дрехите вече са избелели от слънцето. Онези, дето бяха с ярките и шарени носии, навярно вечер обличаха нормални модерни дрехи, а денем се маскираха като перуанки-селянки. Започнах да се впечатлявам и от различни детайли по самите хора и лица – черните дълги плитки – 2 или 4 на брой, завършващи с пискюли /по-натам ще се види/ за постигане на повече гиздавост; малките бомбета, кацнали на главите на старите перуанки и други такива дребнички неща, които именно украсяваха пътуването ни с моите прошушвания към Филков /сякаш някой там, на края на света, ще разбере българските ми бръщолевения/ ‘я виж тая жена’, ‘глей, глей’, ‘виждаш ли плитката’, ‘олееее’ и т.н.

Връщането от автогарата беше мъчение.

Температурата се покачи и от около 5-6 градуса сутринта при пристигането ни, към 11 по обед, когато на връщане от автогарата се пънахме по баира и стъпалата нагоре към хостериата, вече беше над 20 градуса. Само се чудех на кой стълб да се подпра и как по най-щадящ силите начин да се завлека до хотела. Главоболието ми се беше засилило предполагам от жегата и поради количеството навлечени дрехи, с които тръгнахме на ранина. Кой да знае, че ще е толкоз топло – по проверени в нета прогнози за времето, темпаратурата трябваше да е максимално 16 градуса и да ни вали дъжд, защото март в Андите е времето на дъждовния сезон. Съвсем смачкани и претоплени се явихме в хотела, където девойката на рецепцията изключително учудена, че ни вижда, тактично намекна, че е по-добре до края на деня да се скатаем в стаята или поне да го даваме малко по-спокойно. Ние отговорихме, че няма как – ще правим сити тур след час-два време, на което мацката отговори единствено с повдигане на веждите. В края на деня стана ясно колко много сме се надценили и защо точно се препоръчва да полежиш и почиваш, когато се озовеш на 3 хиляди и 700 метра надморска височина в Андите.

Обиколката на града

стартира в 13.30. По описание трябваше да продължи до 6 и половина вечерта. Цената й беше 12 $, като извън тази цифра всеки трябваше да си купи туристически билети. Големият туристически билет струваше 70 солес и всъщност той беше вход за няколко археологически комплекса, които щяхме да посетим същия и следващия ден. Извън тая цифра, се плащаха още 2 входа – на Катедралата в центъра на Кузко /50 солес/, което ние не платихме и не посетихме, защото имахме лошия опит от скуката, която ни обзе в катедралата в Лима, и още 10 солес вход за Храма на слънцето. Използвахме времето, в което групата беше натикана в църквата /около 40-50 минути/, за да разгледаме центъра на града – все пак друго време за това начинание нямаше да имаме – на следващия ден бяхме на тур извън града, а на по-следващия предстоеше МП.

Градът видимо беше много по-богат от Лима,

от Наска и от всяко място, което до момента бяхме видели/посетили. И няма как да е другояче – нали това е първата спирка на всеки турист на път към Мачу Пикчу. Хората изглеждаха по-спокойни и съвсем не мърляви като жителите на равнините. Плюс това, усещането за страх от местните вече липсваше при нас – в Кузко бяхме малко по-навлечени и дрехите кат’че’ли лично на мен ми даваха по-голяма сигурност. Някак личното ми пространство отново си беше станало съвсем мое – ония презрамки по жегите и пустините в низините ме караха да се чувствам некомфортно спрямо набезите на търговците и изобщо намесата от страна на местните нахалници. Мизерия имаше и в Кузко, разбира се, но тук тя беше като атракция на общия фон на благоденствие – не ме караше да се чувствам зле, както беше в Лима, а ме предизвикваше да снимам и това шарено пространство като контраст на другото, повечето, по-хубавото:

Кузко, ПеруКузко, Перу

 

 

Красота, Анди, музика, шарен и пъстър свят от всички страни, търговци, които те преследват докато не си купиш нещо от тях.

Кузко като че ли пееше – всичко беше зелено и живо. И слънце – напук на прогнозата за времето – това беше и си остава впечатлението ми от Кузко.

Кузко, ПеруКузко, ПеруКузко, Перу

В този първи ден си дадохме и сметка, че дъждовният сезон носи както дъждове и вода, така и цвят и живост за Андите. Ако Мачу Пикчу е част от нечий летен замисъл, то да, планината няма да е толкова студена и влажна, но няма и да е толкова зелена! Така че, Туристе, моля, обърни внимание на това, и внимателно прецени дали ще поемеш риска да те навали дъжд и да те одуха вятър, но да видиш планинско Перу в най-величествения му вид, или предпочиташ да си стоплен от слънцето, но да не видиш реките на Андите, пълни с вода, нито пък всевъзможните нюанси на зеленото, които Онзи горе е създал без дори ние да подозираме, че ги има.

Храмът на слънцето

беше първият ни реален сблъсък с древната инкска архитектура. Гидът разясняваше, че в тоя храм могат да се видят 3 архитектурни пласта – от пред-инкско време, от времето на същинските инки, и от времето на испанското завоевание. Отвън все още съществуваха древните извори, ‘прихванати’ в коловоз още от времето на пред-инките. Нагоре сградата продължавше с градеж от черен базалтов /май/ камък от времето на инките, образуващ нещо като полу-кръг на стената. Разясниха ни, че тоя овал следвал движението на слънцето по небето:

Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 

Нагоре следваше стена от бял камък, изправяща овала в типичната за испанците квадратна форма. Самите инки построили храм-обсерватория в чест на боговете на Слънцето и Луната, разказа гидът, а испанците преформатирали тоя храм в катедрала, което наложило изправянето на стените. И всички тия смисли съществуваха в едната постройка, която виждахме – тя ги носеше, съдържаше и пазеше. Изуми ни начинът на спояване на камъка. Т.е. по-скоро, нямаше такова спояване. Камъните бяха издялкани толкова перфектно, че прилягаха плътно един до друг в изрядно права линия. Нямаше луфтове, нямаше пункатини, нямаше криволичения. И тая линия продължаваше от едната зала в другата, после в третета и натам в поразително успоредна на пода посока. Гидът обясни, че всички повърхности, които виждахме във вътрешността на храма, преди стотици години са били покрити със злато, сребро и камъни, а в нишите на стените стоели скулптури на инкските божества. Ествествено, всичко гореизброено е било чинно и сръчно изчагъркано от испанците. А това го казвам, за да стане ясно, че инките са подреждали в идеален порядък камъни, като тоя изряден порядък изобщо не се е виждал, защото отгоре е имало златни и сребърни плочи. Евала вам, инки!

 

Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 

По същото време жегата се усилваше, а моето главоболие си стоеше упорито и засилващо се въпреки 4-я прием на хап против височинната болест. Филков все така твърдеше, че се чувства ок и че усеща единствено леко напрежение в главата, но той си е планинско чедо – не съм и очаквала да е другояче.

Следващият археологически комплекс, който посетихме, беше извън Кузко. Пътувахме около 30-тина минути, за да стигнем до

комплекс, наречен ‘Главата на пумата’

/пояснение – пумата е била свещено животно за инките/. Отново видяхме изумително /вече започнах да се повтарям с това ‘изумително’, ама като си е такова, как другояче да го нарека…/ инкско архитектурно майсторство. Този път то беше под формата на огромни несиметрични камъни, които обаче пак стояха здраво стъпили един върху друг без луфт или каквато и да е халтавост между тях. Не мога дори да си представя колко време е било нужно, за да се намери идеалният камък, който да бъде положен върху основата, после по него да се открие друг идеален камък, който по форма да отговаря на предишните 2, и така много, много повтарящи се пъти, докато се изгради комплексът. А за да се направи това, са били нужни наситина страхотно много хора и много, ама  много време, усилия и мисъл. Интересното в цялата тая работа е фактът, че инките не са имали робство. Тогава съвсем резонен е въпросът ‘Кой, аджеба, е строил?’ И тук идва най-интересното! Трябва обаче да вмъкна малко история, за да стане ясно за каква мисъл иде реч.

Инките са живели като свободни хора. Не е имало робство.

Не е имало и бедност. Всички са били еднакво сити и напоени, така да се каже. Лишения от какъвто и да е физически вид просто не е имало. Разбира се, една част от инките са били аристократите, които са стоели много над другите. Вероятно те са хапвали и пийвали по-пищно от масата, но не за тях иде реч сега. В случая говоря именно за ‘другите’, т.е. за хората, попадащи под общото понятие ‘инки’. Та, тия ми ти инки, са получавали всичко необходимо от своите божества – Виракоча /всевшния бог/, Пачамама /майката земя/, бога Слънце и бога Луна, явяващи се на обикновения човек в лицето на инката-владетел. Иначе казано, държавата се е грижила нейните граждани да бъдат доволни и щастливи от факта, че са инки. В замяна на това, през определен период от време, всяко инкско семейство, та дори цели фамилии, са бивали ‘командировани’ по различни места в държавата за по 6-12 месеца, за да върнат с дела и действия услугите и благата, които са получавали от боговете. Т.е. именно редовият инка е строил светилищата като това, за което сега разказвам. Всеки е давал своя принос по начина, по който е можел – едни са дялкали камъни, други са багрили платовете, с които всички са се обличали, трети са шиели и тъкали, четвърти – обработвали терасите, където се отглеждала храната – всеки е правил това, което умее. И така докато се построи съответното нещо или изтече времето на ‘командироването’. Не само интересно, а и умно измислено!

Филков каза:

От градежа са останали само най-големите камъни. Другите испанците са смъкнали за катедралите и сградите.

Пак аз:

Та, ето снимки на въпросния градеж:

комплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перу

 

 

Междувременно установихме, че гидът носи в ръка нещо нагънато и смачкано. На въпроса на групата какво е това, той отговори ‘Пластик пончо /сиреч дъждобран/’. Той поясни, че човек никога не знае в какъв вид ще решат Андите да се представят пред хората. Много беше прав! По пътя за следващия храм – този на водата, небето бързо се нагорочи. Едва стигайки до самия храм, заваля дъжд с едри, големи, студени капки. Т падна поне с 10 градуса. Главоболието ми остро се обади заради комбинацията от височината, захлаждането и поредната смяна на налягането. Очевидно стана, че бях взела разходката в Андите за леко приключение и не съм се подготвила както трябва дори по отношение на облеклото. За сметка на това, освен гидът и семейство Филкови, нито един друг турист от автобуса нямаше дъждобран, което ни кара да се гордеем с поне частично проявената си прозорливост.

С първите капки на дъжда всички се спешихме обратно към автобуса /който ни изчакваше на 10-тина минути път пеша от самия храм/. Едва се качихме в автобуса и заваля град. Ето за това променливо време явно говореше нашият водач!

Първо слънце и жега, 10 минути по-късно просто леко захлаждане, идващо от падащия здрач, още 10 минути по-късно – дъжд и град, комбинирани с вледеняващ вятър, а още 15 минути по-късно – пълна и тотална тъмнина на нощта. Вечерта в Андите дойде много бързо и неочаквано за мен, а не трябвше да се изнендавам – колкото по-високо в планината е човек, толкова по-бързо връхлита нощта.

Прибирането ни в Кузко стана малко по-рано от предвиденото време заради дъжда и в името на сухотата и комфорта на Туриста – пропуснахме последната архитектурна забележителност от сити тура. Вече дори не помня коя беше.

На връщане към хотела започна да ме втриса от студ, а главата ми буквално беше започнала да пулсира. Все пак исках да хапнем в местно ресторантче. Харесахме си едно, намиращо се съвсем близо до хостериата. Вътре беше топло и навяваше идея за уют. Стените и там бяха стъпили върху основи от инкско време: много добре се виждаше разделението на пластовете камъни. Беше точно както го опиват по учебниците, а и 1: 1 към разказа на нашия гид. При така ясно разделение на словевете, пластовете бяха несбъркаеми. Докато поръчвахме вечерята, аз започнах да проявявам всички от гореописаните признаци на височинната болест – задух, главоболие, имах и позиви за повръщане, тресеше ме и се чувствах ужасно безсилна от умора. Едва дочаках Филков да нагъне вечерята – имаше не-повече от 10 минути за това, и преревах, че умирам и че трябва незабавно да се скатая в стаята ни и в легнало положение. /Вечерята ни струваше 65 солес, което за местните стандарти е астрономическа цифра. Изобщо не бях доволна от храната и цифрата, която сме дали за нея – за тази сума би трябвало да са ни заринали от храна, а место това бяхме получили скроми порцийки супа /8 солес/, пиле с нещо по местен тертип /23 солес/ и порция картофи, която всъщност се оказа един-единствен картоф, метнат в жар /14 солес/, малко хлебчета с размери на миниатюрни пърленки и нещо леко за пиене. На фона на пищната вечеря в ценъра на Лима, която ни струваше едва 30 солес, тук цените бяха направо обирджийски./

Следващият ден бях все така изморена, но жива. Все още главата леко ми тежеше, но реших да се пимиря, че явно на тая височина усещанията ще бъдат такива. Филков неколкократно ме поглеждаше изпитателно и ме питаше загрижено как съм. На поредният път просто се сопнах в своя си типичен стил и той сподели, че предишната вечер почти е повярвал, че ще мра – изглеждала съм ужасно зле и очевидно неподправено съм страдала .

Вторият ни ден в Кузко започна със свежо студено време – също като предишния ден, но всичко ни говореше, че стане топло и слънчево. Искрено се надявахме да е такова, защото ни предстоеше тур до Свещената долина на инките. Естествено, отново сложихме дъждобраните в чантите си – предходният ден ни беше научил на респект и смирение пред Андите.

 

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Перу – към Мачу Пикчу и Андите 7

Перу – към Мачу Пикчу и Андите

Пътеписът днес ще ни води до цареви… пардон, до Мачу Пикчу, а Иван ще бъде изследователят.

 

Приятно четене:

Перу

към Мачу Пикчу и Андите

 

След Каракас,

Лима ни се стори прекрасно място

И имаше защо – градът беше чист и уреден, според Латиноамериканските стандарти. За първи път се чувствахме съвсем на място, без да усещаме това притеснение и дискомфорт, което го имаше и в Гватемала и в Мексико и във Венецуела. Историческия център на града беше много красив с катедралата, кметството и останалите административни сгради. Освен това на крайбрежието е разположен и модерния квартал, очевидно бизнес центъра на града, както и квартала на богатите. Множество паркове са разхвърляни наоколо и изобщо зеленината преобладава. Част от сградите в историческия център може би са заимставали архитектурата си от тази на Гауди в Барселона, дори имаше подобен парк на крайбрежието със същите цветни мозайки.

 Лима, Перу

В центъра, заедно с туристите се разхождат туристически гайдове в униформи, назначени на работа към правителството. Тяхната задача е да помагат на туристите – да им дават съвети и да отговарят на техните въпроси. Поговорихме си с един и той ни обясни за традиционните им ястия – едно от които е себиче. Приготвя се от сурова бяла риба, маринована с лайм и лук – не е лошо, но и не ни грабна особено. Имат две национални алкохолни питиета – чича и писко. Приготвят се от ферментирала царевица. Перу по принцип е известно с най големите царевици, както самите кочани, така и техните зърна. Тук има над 400 вида царевица, като най-разпространена е лилавата, от която приготвят и сок и десерт – не ни се понравиха особено. Царевица хапват постоянно и навсякъде. Освен това приготвят и подобни на нашите пуканки, но процесът се спира точно, преди да стане пуканката, и царевицата е просто леко запечена и хрупкава – доста добро попадение. Относно националните им питиета и по – конкретно пиското, организират специален фестивал през юли, когато от фонтана на площада, вместо вода тече алкохол. Разказа ни, че обикновено се налага да ограждат фонтана с прегради, защото иначе хората скачат в него…, а и защо не, при безплатен алкохол… :))) Въпреки това, алкохолът се лее в целия град и през целия ден, сигурно ще е интересна картинка да се види.

 

Извадихме късмет, че пристигнахме в Лима в неделя, когато започваха няколко поредни седмици на празници преди Великден. В един от парковете имаше сцена и изнасяха всякакви местни представления с песни и танци в традиционни носии. В същия парк, кипеше и оживен пазар, всеки беше приготвил сергиика с традиционно или не ядене и хората минаваха и хапваха от всичко. Имаше лами, надиплени в национални краски, а на всяко малко площадче наоколо се беше възкачил по някой, който разискваше я политически, я религиозни теми и доста хора се събираха обикновено да слушат. Изобщо в целия град кипеше живот – навсякъде се разхождаха млади двойки, носейки цветя или плюшени играчки, явно

местните тук са доста романтични… :)))

Музика – Лима, Перу

Музика

Лама – Лима, Перу

Лама

На следващия ден, трябваше да си извадим визи за Боливия и след това се разходихме в Мирафлорес – административния център на Лима. Разликата е осезаема – както в обстановката наоколо, така и в хората и в цените по заведенията. Всичко е лъскаво и излизано. Плажът е каменист, но редом до камъните, явно е насипан изкуствен пясък. Наоколо има градинки и пейки. Трябва доста да повървиш, за да стигнеш до самия плаж долу, тъй като сградите са построени на скалисти отвеси, доста по – нависоко. Плажът на Лима е известен с перфектните си условия за Хавайски сърф и наистина имаше доста сърфисти във водата. Имаше и сърф училища, но на нас водата ни се стори страшно студена, а и освен това вълните идваха с огромна сила и мощ и плажа беше доста изоран, дирекно влизаш на много дълбоко.

 

Очарова ни и

местният градски транспорт – малки шарени автобусчета

Когато спираха по спирките, обикновенно от вратата се подаваше един човек, очевидно, назначен на длъжност и обесняваше на гражданите колкото глас имаше, коя е дестинацията на автобуса. Явно не са намерили по-добра система на работа от тази.

 Лима, Перу

Лима, Перу

След Лима се отправихме за

Куско

Своевременно променихме плановете и решихме, че вместо да губим време и пари да ходим до Наска, ще е по – добре да направим трекинг в Андите, като го съвместим с посещение на Чокукирао, който най – вероятно се очертава да е следващия Мачу Пикчу в Перу.

 

Поради факта, че Куско е бил столицата на империята на инките и целия разцвет е бил съсредоточен там, града най – много е пострадал от Испанската инвазия. Почти всичко напомнящо за столицата на Андите е унищожено и малкото останали руини са по – скоро купчина камъни, отколкото обособен град. Градът има типична колониална архитектура – отново стандартния площад с фонтана, катедралата и останалите сгради наоколо. Интересното е, че площада всъщност е в най – ниската част и от него започват във всички посоки стръмни каменливи улички. И нашия хостел се намираше на подобна такава и гледката към околните хълмове, с накацалите по тях къщички, беше наистина очарователна.

 

Куско се намира на около 3400м надморска височина

 

Поради тази причина, навсякъде те посрещат с чай от кока, който се води най – доброто лекарство, срещу височинната болест. И ние си пийнахме доста от него. Води се, че ако трябва да преминаваш през тестове за дрога след употребата на този чай или просто след дъвчене на листата, няма да минеш теста успешно. На тази височина и времето си беше доста по – различно – много студено, особено вечерите, променящо се за секунди, а и все още си беше дъждовния период, така че и често преваляваше. Поради факта, че градът е отправна точка за Мачу Пикчу, само за последните няколко години е нараснал неколкократно, като неконтролируемия растеж, особено в предградията, се забелязва осезателно. Всеки идва с идеята да се установи тук и да си намери работа и препитание, покрай туристите. Феномена, свързан с този туризъм им идва съвсен ненадейно, тъй като до преди 20 години не са и предполагали, че могат да изкарват тези пари. Съответно, вече са се деформирали и тотално изкривили на тази тема, като удоволствието да зърнеш Мачу Пикчу нараства ценово с всяка изминала година. Не типично е да гледаш в каква бедност живеят повечето местни, извън туристическите атракции и същевременно да плащаш подобни суми пари.

 Куско, Перу

Куско, Перу

Нямахме намерение да се задържаме за дълго тук, затова още на първия ден си

организирахме трекинга до Чокукирао

Предварително знаехме, че логистиката до там е доста сложна, защото трябваше да се сменят няколко местни автобуса и да се наемат в Качора местни гайдове и коне за багажа. Решихме да не тръгваме по този път, независимо че е най-евтин, поради езиковата бариера. Трябваше да се разберем с местните селяни, без да знаем нито една дума на испански, което беше почти невъзможно от досегашния ни опит по тези места. Затова логично се насочихме към организирани турове. Опитахме се да подберем по-изгодна оферта и в 7 часа вечерта се срещнахме с нашия гайд за следващите 4 дена – Алекс. Той ни разказа на две на три плана, спомена какво трябва да си вземем основно, като пропусна доста съществени неща:

 

  1. Това е най-трудния трекинг от всички останали, поради факта, че няколко пъти се изкачва и се слиза планината при почти вертикален наклон на терена.
  2. В дъждовния период не се ходи, защото е по-трудно, има опасност от бури, и както се оказа по – късно, това беше първия трек на нашия човек за последните 5 месеца.

 Перуанка

В Андите, Перу

Чокукирао

ни грабна с отдалечността си, с това че се посещава максимум от 20-30 човека на ден, поради трудността на прехода до него. Тоест не е претъпкано, като на Мачу Пикчу, където е определен дневен лимит за посещение от 2500 човека. Идеята за трекинг също много ни допадна, искахме да се докоснем по отблизо до красотата и магията на Андите. Освен това около града има специфична мистика, поради това, че е един от трите последни града на инките, който е успял да се съхрани и да се опази от нашествието на испанците. В момента са разкрити не повече от 30 – 40 процента от руините, като най вероятно градът е бил по – голям от Мачу Пикчу. Архитектурата е доста подобна на така известния загубен град на инките, а местоположението му е повече от уникално – разположен на над 3000м надморска височина, заобиколен от няколко хълма на планински вериги, с каньона на река Апуримак, разположен отпред. Определено инките са знаели как да се наслаждават на планината.

 

Предполага се, че строителството на града е започнало през 15-ти век и е завършило в 30-те години на 16 – ти век. Използван е за резиденция на владетеля след обсадата и падането на Куско през 1535г.

Андите, Перу

Андите, Перу

Андите

Според местните, Чокукирао е използван най – вероятно като отправна точка за Вилкабамба – последния град на инките. Градския дизайн следва характерния за столица модел с ритуални места посветени на бога на Слънцето, както и на останалите божества, почитани от инките. Градът също е играел важна роля като връзка между джунглата на Амазонка и град Куско.
Според местните предания, Чокукирао за първи път е забелязан през 1710г., но получава повече внимание, когато така наречения “откривател” на Мачу Пикчу – американеца Хирам Бингам, го посещава през 1909г., по пътя си в търсене на Вилкабамба. Местните вярват, че французин е истинския откривател на древния град. Намерил е всички съкровища около мумиите и просто си ги е отнесъл във Франция, без да шуми много около откриването на града. Както Алекс ни разказваше, по това време управниците на Перу са били наивни като малки деца. Оставяли са чужденците да си правят каквото искат и чак 20-30 години по – късно, са осъзнали какво се е случило и как всичко е измъкнато под носа им, дори са посрещали изследователите като специални гости. Все още се водят преговори със САЩ за връщане на откритите по време на разкопките, правени от Хирам Бингам, артефакти. Всъщност, така известния откривател, само е жънел слава, като далеч не е бил първия чужденец, появил се в тайните градове на инките.
Друга интересна история за нравите по онова време е свързана с така наречената война в Тихия океан между Чили, Перу и Боливия. Тогавашния президент на Перу, под предтекст, че отива да наблюдава снабдяването на армията с амуниции в Панама, забягва със солидна сума пари в Европа и никога повече не се връща.

Чокукирао, Перу

Чокукирао

Чокукирао, Перу

Чокукирао

Първите разкопки в Чокукирао започват през 1970 – а година

За в бъдеще правителството планира, с цел по – лесната достъпност до там, да построи лифт или влак, подобен на този до Мачу Пикчу. За сега ентусиастите за посещение, като нашето до там, са твърде малко… :)) И ние това си коментирахме и се чудехме, кога ли ще започнат да планират нещо по мащабно, с цел изкарване на повече пари. Със сигурност за тази цел, ще трябва да разкрият целия комплекс. Само остава да разрешат проблема с конкуренцията, тъй като местните въвлечени в бизнеса с Мачу Пикчу са против всякакво отклонение на средства от техните територии. Поради тази причина, Алекс ни разказа, че когато преди време на север са открили много по-голям град от Мачу Пикчу, бързо са го потулили, понеже явно някои са се притеснили, че това ще им изяде хляба.

Има доста

легенди за това от къде е дошъл първия инка

или както се превежда на езика кечуа – първия владетел. Самото наименование инки, започва да се използва от испанците. Водещата легенда е, че той е дошъл от езерото Титикака и по точно от острова на Слънцето в сегашна Боливия. Именно и затова се възприема, като сина на Слънцето. Друга легенда гласи, че първия инка е дошъл от Япония, поради сходството на много японски думи с кечуа, както и подобната музика. Всъщност, като се замислихме, наистина намерихме прилика между местните и харектерните азиатски черти, особено в очите. Но кой знае, това все пак е само легенда…
Заедно със семейството си, първият инка започва строителството на първите характерни за тях къщи и обединява местните с общи идеи за улеснение на ежедневния им живот. Перу е известно и с това, че тук са намерени доказателства за най старите жители на земята, така наречените преинки, които са живяли 9000 години преди Христа. Доказано е, че още тогава, те са правили операции на главата, като са подменяли счупена кост с метал, но по това време голям процент от операциите са завършвали неуспешно. При обединяването им с инките, процента на успеваемост рязко се увеличава.

 Чокукирао, Перу

Чокукирао, Перу

Чокукирао

Инките се заселили в Куско около 12 – ти век,

като формирали град – държава. Стандартно всеки следващ владетел наследявал титлата от баща си. Така в периода от 1438 г. до 1533г., тогавашните владетели използвали различни методи, от завоевание до мирна асимилация, за да обединят голяма част от Западна и Южна Америка, централизирана около планинската верига на Андите. Освен Перу, по това време в империята на Инките са се включвали още Еквадор, Боливия, северозападна Аржентина, северно и централно Чили и част от Колумбия.
Подобно на маите и ацтеките и те са се кланяли на бога Слънце и на съпругата му – богинята на Луната. Ясно изразено при тях е двуполовото разделение – за мъжете се е строял храма на Слънцето, който се е посещавал само от тях, а за жените храма на Луната. Мъжете съответно са използвали златото за украса, докато за жените се е отреждало среброто. Интересното е, че по това време, среброто се е отличавало с много високо качество, за разлика от златото.
Друго харектерно за тях, е че са

живeли само в планината, без да слизат от нея,

като са използвали планински пътеки за връзка между градовете. Общата дължина на пътеките построени от инките надхвърля 8000км. Това заключение е направено след наблюдение със сателит от космоса. Пътеките са използвани предимно от куриерите, за обмен на информация. Били са тесни и обикновено са минавали над пропасти, но куриерите по това време са били много смели и не са се страхували да претичват по тях. Вярва се също така, че за да имат нужната енергия да изминават дългите разстояния, са дъвчели листа от кока. След като испанците са установили какъв е резултата от дъвченето на листа от кока, са ги давали на работниците в мината, за да имат повече енергия за работа, като същевременно са пестяли от предвидените дажби храна. Голяма част от пътеките на инките се използват и в момента за туристическите трекинги, като разбира се са допълнително разширени.
Всеки град е имал два входа, които съответно са го свързвали с останалите важни за империята градове. Затова и в момента има пътеки между Чокукирао и Мачо Пикчу и съответно и такива за свързване на всеки един от градовете с Куско.
Когато

испанците пристигат на границата на Империята на инките през 1528г,

тя вече е нараснала на 1 800 милиона km2.. Тази огромна площ земя е варирала както културно, така и климатично. Поради различните култури и география, много райони на империята са оставени под управлението на местни лидери, които са следени и наблюдавани от по висше стоящите инки. По това време инките са установили административен механизъм, като в крайна сметка всички части на империята са били под директния контрол на Императора. Учените предполагат, че населението на империята е наброявало около 17млн жители. Въпреки, че им е липсвала писменост, инките всъщност са правили постоянни преброявания на населението, които са съхранявали по много интересен начин, чрез направата на различни възли, които са редяли малко като нашите чанове. Между възлите са слагали ядки и други подобни неща, но с течение на времето са забравили как да ги четат.
Мащабната експанзия, със сигурност е причинила и проблеми. Изключително трудния терен и факта, че цялата кумуникация и пътуване са се осъществявали пеша, очевидно е увеличило трудността в ефективното управление на империята.

Империята на инките – Андите, Перу

 

Повторното завръщане на испанците през 1532г, когато получават разрешението от испанската корона да покорят инките, съвпада и с момента, в който

империята е изправена пред гражданска война

Поради бързата смърт на тогавашния владетел, най – вероятно от дребна шарка – болестта донесена от европейците на континента, той не успява да посочи, кой от синовете му да наследи властта. Така се стига до спор на двамата братя, кой да е следващия владетел. Испанците се възползват от ситуацията и от отслабената от донесените от тях болести империя. Те започват да водят преговори със сина, който е поддържан от армията и който тъкмо е спечелил битка срещу брат си. Опитват се да го привлекат с Християнството, а накрая с хитрост го залавят и затварят в една стая. Легендата разказва, че той е изучавал испанците по същия начин, както и те местното население. Поради факта, че за първи път вижда коне, той до последно не е бил сигурен дали това са боговете или неприятели и не е знаел как да подходи към тях. След като го залавят, им предлага, като откуп да напълне цялата стая със злато и още толкова сребро, за да го освободят. Съкровищата са донесени, но испанците не изпълняват обещанието. По това време, някъде из империята, другия брат е убит. Испанците обявяват, че това се е случило под наставлението на затворения брат. Използват го и като причина, за да го екзекутират. След установяването на поредния брат на власт, той за известно време сътрудничи на испанците, след което успява да избяга първо в Олянтайтамбо (друг голям, не разрушен град от испанците), а след това, може би през Чокукирао се установява във Вилкабамба.

През 1572г. последния град на инките е завладян,

а синът му (на владетеля) заловен и убит. След падането на империята, културата на инките систематично е унищожена, включително и така известната им вертикална система за селско стопанство. Испанците се възползвали от вече създадената задължителна система за работа на местните, като по един член на всяко семейство бил принуден да работи в златните и сребърни мини. Когато той умре, което се случвало в рамките на година – две, семейството било задължено да изпрати заместник. Резултата от всички действия на колонизаторите са 11 млн. убити, което си е истински Холокост. Поради наличието на безброй ресурси, най-пострадалите държави са Перу и Мексико. Местните хора не без основание смятат, че Испания дължи голяма част от богатството и просперитета си на съкровищата, които е откраднала от тези места.

Империята на инките – Андите, Перу

 

 

Рано сутринта се отправихме към Чокукирао

Взехме първия местен автобус, в който имаше неописуеми картинки и миризми. Тарикатите от агенцията явно пестяха пари за туристически ван, защото определено изглеждахме странно в очите на местните, наблюдаваха ни с интерес, както и ние тях. Малко преди нашата спирка, имаше предвидена такава за закуска. Определено колоритна картинка – продаваха свинско от един казан, заедно с царевица и картофи. Половината местни се наредиха да пикаят край пътя, явно и за тях импровизираните тоалетни бяха повече отколкото можеха да понесат. А след това лапаха лакомо на крак, използвайки ръцете си, като най добрите прибори за хранене. А наоколо се вееха гащи и други подобни, просто метнати на храстите да съхнат, все пак, хората поне се бяха изпрали.. :)))
На нашата спирка, натоварихме багажа, на една раздрънкана кола и потеглихме към Качора. Освен от личния ни багаж, той се състоеше и от палатки, уреди за готвене и храна за 4 дена. Спирката беше на 4200 м., а Качора на около 2800 м., така че доста слизахме надолу, през поточета, рекички и малки селца със свободно пасящи наоколо прасета и какво ли още не. Очевидно тук все още преобладават екологичните животни и био храните… 🙂
Спряхме пред една съборетина, украсена с петли, за да заредим един литър гориво. Явно шофьорът добре си прави сметка… 🙂 По едно време, нашия Алекс се сети, че е оставил от страни на пътя неговия багаж заедно с торбичката с яйца и хляб, които така умело прикрепяше по пътя. Върнахме се обратно да ги вземем, а по-късно, той на няколко пъти ги забравя отново по пътя. В крайна сметка си заслужи прякора ” Заплеса”.

Деца, Перу

Перуанка

 

В Качора,

хапнахме в къщата на човека с конете, които щяха да носят основния багаж – поредната кирпичена къщичка на местните там, натоварихме багажа и потеглихме. Имахме малко изкачване до около 3000 м. и оттам заслизахме надолу. Планът беше да стигнем до първия къмпинг – Чикиска, разположен на 1950 м.

По пътя, Алекс започна да обеснява за свлачищата и затова как ще е много трудно за конете да минат и наистина на много места пътеката просто липсваше и трябваше да катерим или слизаме по купчина камъни. Разказа ни още и за мафията, която отглежда дрога, точно на границата между Чокукирао и джунглата на Амазонка. Имало е случай на нападение на местни и туристи от наркотрафикантите или по скоро обири. Малко преди крайната точка за деня, достигнахме до място, където реката беше непроходима. Конете бяха качени малко по-нагоре, където евентуално имаше опция за преминаване, бяха доста уплашени, наложи се да се свали целия багаж от тях, за да могат да преминат. Ние се справихме бързо и точно се смрачаваше, когато пристигнахме в къмпинга. Успяхме да се позаплакнем малко преди съвсем да се стъмни и разпъвахме палатките на тъмно. Алекс готвеше много добре, винаги освен основното, приготвяше и супа, с две думи, добре ни гледаше… 🙂 По време на вечеря ни разказа и за пумите, които живеят в района и често нападат домашните животни. Миналата седмица бяха изяли един кон в Качора. А детето на местните, поддържащи къмпинга, се оплкаваше, че миналата година изяли две от кучетата му и нападнали третото, но някак си успяли да го спасят, още досаждаше наоколо, живо и здраво.

Къмпинг в Андите, Перу

Къмпинг в Андите

Легнахме рано, в предвид още по-ранното ставане на другия ден – около 5 часа. След закуската сутринта, потеглихме. Предстоеше ни отново слизане до следващия къмпинг, разположен на 1550 м. и от там да преминем моста на река Апуримак, за да започнем катеренето. От високо реката, изглеждаше като малко поточе, криволичещо в каньона, но отблизо всъщност видяхме за каква мощ и сила ставаше на въпрос. Беше доста мътна, от всякъде от планината се стичаха поточета и рекички, които прескачахме по пътеката, резултат от дъждовния период, устремени към нея. Алекс ни разказа, че реката по принцип не може да се преплува, тъй като всеки пробвал се, не е излязъл от нея. Резултат от многобройните дупки, към които те дърпа течението. В сухия период, реката е все още така буйна, но тогава е възможно да се организира рафтинг по нея. Разбира се само за професионалисти с възможно най – голяма степен на сложност.

Река Апуримак в Андите, Перу

Река Апуримак

 

Започна катеренето по усукани като змия пътечки,

очевидно опит да се намали трудността от височината. Не много успешен, доста трудно ни беше. След около 2-3 часа, спряхме на поредния къмпинг за почивка и обяд. Не беше най доброто място, поради ятата с комари наоколо. Тук те добре си живеят и на височина над 3000 м., но пък беше интересно местенце. Посрещна ни възрастен човек с бастун и предложи

да ни почерпи с бутилка, пълна със змии и някаква течност

Алекс разбира се се възползва, но ние го изгледахме доста ужасени. Разпитахме какво е това и човекът ни обясни, че от малък не е могъл да ходи и се е излекувал благодарение на това лекарство. Конярите обикновенно му донасят змиите, които намират по пътеките, кои по – отровни, кои по – малко. Интересното е, че ги вкарват в бутилките живи, това бихме искали да го видим как точно става… След което, пълнят бутилките със сок от захарна тръстика. Така течността със змиите престоява, около 3 месеца, след което сока се излива и се пълни наново. Този път вече течността може да се пие, защото отровата е изхвърлена. Дали от това или не, но е факт, че сега човекът си ходеше добре с бастун. Имаше няколко партиди с бутилки от различни години.

 

Потеглихме отново нагоре,

планът за деня беше да стигнем до Марампата, къмпинг разположен на почти 3000 м.

Доста труден преход, но определено си заслушаваше. Гледката от горе беше неописуема, пристигнахме следобеда и имахме няколко часа да и се насладим. Бяхме позабравили за дъждовния период, след 2 дни обилно слънце. Каква беше изненадата ни, когато по време на вечеря, забелязахме, че от другата страна на каньона се вихри страхотна гръмотевична буря. Надявахме се да не стигне до нас, но като лягахме небето вече беше затъмнено и дъждът не закъсня. Не е много приятно да спиш на палатка, докато се изсипва дъжд върху нея, но все пак по – силните гръмотевици бяха от другата страна, явно имахме късмет.

През нощта на фона на бурята и дъжда, се чуваше заглушена музика, като от флейта. Звучеше доста мистично и приказно и наистина не разбрахме от къде точно идва, но определено звучеше успокоително и загадъчно. В ранните часове, конете дойдоха да пасат до нашата палатка, освен непрестанния дъжд, имахме чувството, че всеки момент ще съборят палатката или още по – лошо направо ще ни стъпчат. Все пак навън беше все още ужасно тъмно, но явно животните имаха усет за ориентиране.

На сутринта времето беше все така мрачно, облачно и студено, но поне не валеше.

Тръгнахме към Чокукирао,

предстоеше ни още малко катерене и преход от около час и половина до руините. По пътя се наслаждавахме на уникалните пейзажи, които изглеждаха още по-мистично, забулени в облаците. Имаше доста терасовидни насаждения по хребетите, явно и сега местните продължават да използват начина на инките за отглеждане на различни култури. На места пътеката, почти липсваше, явно резултат от среднощната буря. Успявахме да продължим някак си, докато не стигнахме до отвесна скала, където явно пътеката просто беше пропаднала.Седяхме известно време и не можехме да повярваме. Бяхме доста разочаровани от това, че явно няма да успеем да посетим древния град – просто нямаше начин как да продължим.

Тръгнахме на обратно, като някаде по пътя спряхме Алекс да ни разказва, предполагаемата история на града. Какво беше учудването ни когато, зад нас се зададоха пазачите и работниците, които все още правеха разкопки. Казаха, че ще оправят пътя и ще ни помогнат да минем, не беше и нужно да ни подканват много, за да тръгнем наобратно. Дружно с кирки и лопати, успяха да направят набързо импровизирана пътека и ние доволни и щастливи, продължихме.

Чокукирао

бързо ни завладя, както с древните постройки, така и със спиращите дъха гледки наоколо. Никога не сме били на подобно място, единствено посещението на Мачу Пикчу след това може да го конкурира. За съжаление, нямахме много възможност да се задържаме, чакаше ни доста път надолу, а и времето ни притесняваше. Един дъжд със сигурност щеще да отнесе отново импровизораната пътечка и да направи слизането ни обратно невъзможно. Посетихме храмът на Слънцето и на Луната, където има ниши в стената. Предполага се, че са се използвали за съхранение на мумиите на по – знатните хора, заедно с техните съкровища. Доста интересна е и терасата с изобразени от бял камък десетки фигури на лами по нея.

Змийска напитка, Перу

Змийска напитка: змия със сок от захарна тръстика

 

Освен трите почитани от инките свещени животни, ламата също е била на почит – по скоро заради практичните си функции, като добив на козина, месо, а също е използвана и за товарно животно. По това време в Южна Америка, още не са познавали конете. Затова ламите са символизирали хората. Обяснението на Алекс беше, че най вероятно терасата с ламите е построена в последствие, при изоставането на града, с цел да покаже местенето на хората към Вилкабамба.
Основните свещени животни на инките са, както следва: змията – символизираща земята и връзката с природата, пумата – символизираща настоящото и кондора – символизиращ духовете и живота в отвъдното.
Вярва се, че

Чокукирао е използван от така наречения “последен инка”,

всъщност смесица между инка и испанец, за да подготви местните за въстание през 1780г. Това въстание полага началото на борбата на местните за независимост, обявена през 1821г.

Отправихме се надолу,

като успяхме да минем по вече полуразрушената пътечка, проправена от работниците, само преди няколко часа и по обяд бяхме обратно в къмпинга. Хапнахме и потеглихме отново. И слизането не беше много по – лесно. След определено време коленете ти омекват и краката започват да отказват, буквално вървиш надолу като пиян, мятайки крайници насам натам, а и умората насъбрана от 3 дни, явно също си казваше думата. Срещнахме доста работници по пътя, явно оправяйки разрушенията, пречинени от предишната нощ. Не може да им се отрече, че поне се опитваха да поддържат криво – ляво пътя. След почти 1500 метра слизане ни предстоеше ново изкачване до къмпинга от първата вечер. Е, вече знаехме, защо е най трудния трекинг в Перу – просто те разкатава нагоре – надолу.

Привечер пристигнахме капнали.

Когато седнахме да вечеряме, някой от местните донесе новината, че има срутване на пътя до реката, където трудно преминахме през първия ден. “No passo” – коментираха си между тях. Имало група, която тръгнала да преминава, но останала на палатки край реката. Същите тези работници от Чокукирао, бяха обещали сутринта рано да оправят пътя. Нямахме друг избор освен да разчитаме на тях. Отново се разрази буря с гръмотевици и силен дъжд, но явно пак имахме късмет, защото се вихреше от другата страна на реката. Отново се чу странния звук от флейтата, който се появи изневиделица, все едно да донесе успокоение на хората в този момент. Бяхме още на масата и говорихме с момчето, което караше конете. Беше съвсем млад и учеше в университет, но сега беше във ваканция и помагаше на баща си. Някак успяхме да се разберем, че същия човек, който свири в момента, вчера е бил и в къмпинга горе.

Рано сутринта започна отново поредното катерене, стигнахме до проблемната точка, точно когато работниците завършваха и успяхме да минем без проблемно. Продължихме нагоре по змийските пътеки, едвам влачейки крака. Стигнахме до най високата точка – 3000 м. към 10:30 часа. Оставаха ни още 10-на километра, но предимно слизане и равен път. Трябваше да стигнем до Качора, да обядваме там и да се качим с такси до спирката на автобуса между 13 и 14 часа следобеда, когато минава автобуса за Куско. Ако го изпуснем, следващата опция беше чак вечерта, а не ни се искаше да дремем цял следобед на 4200м.

Андите, Перу

Андите

Настана едно бързане и в последния момент спряхме заедно с автобуса на спирката, чист късмет, че и той беше закъснял като нас.

Пристигнахме късно вечерта в Куско,

бяхме оставили част от багажа в хостела, в който нощувахме преди 4 дни. На сутринта имахме уговорка с Алекс да се преместим в къщата, където беше отседнал той – цената беше по- изгодна, включваше закуска и ползване на кухня. Имахме един ден да отдъхнем и да се изперем, преди отново да потеглим, този път към Мачу Пикчу.

Къщата беше симпатична, но по-мръсна баня и кухня, не бяхме виждали никога. Семейството се състоеше от баба, заедно със сина и адвокат и жена му с бебето. Всички живееха дружно в една стая, която едва ли можем да опишем как точно изглеждаше, в случаите, когато вратата беше отворена и можеше да се надникне вътре. Всички останали стаи си стояха празни, явно предвидени за гости, но освен нас и Алекс други нямаше. Въпреки това, семейството беше много приятно, вечерта седнахме, заедно на масата, поделяйки си, кой каквото си беше приготвил. Ние доста се старахме, премивайки всичко по няколко пъти и накрая просто спряхме да мислим за обстановката наоколо. През деня пазарувахме от местния пазар, доста колоритно местенце, напомняше ни малко на подобните гледки на пазара в Занзибар. Доста изгодно спазарихме няколко пържоли, плодове и зеленчуци и вечерта приготвихме нашенска салата. Всички я харесаха, без Алекс, или поне така казаха, но щом си я излапаха, стигнахме до подобен извод… :))
Говорихме надълко и на широко цяла вечер, очевидно бяха интелигентни и образовани хора. Явно това с мръсотията си беше просто техния манталитет и култура и нямаше общо с наличие или липса на образование, както обикновенно смятат повечето хора.

 

 

Адвокатът се чудеше как сме разбрали за Мачу Пикчу и защо изобщо сме дошли чак до Перу.

За тях, руините са си даденост, нищо особено и не могат да разберат защо толкова хора от цял свят се вълнуват така около тях. Разказа ни за хората от Пуно – южно Перу, които били много по- предприемчиви и оправни от всички останали. Целия бизнес и икономика на страната бил съсредоточен там и правителството обикновенно трудно излизало на глава с тях.
Въпреки обстановката бяхме доволни, че имахме шанса да видим как живеят местните отблизо и да си поприказваме в тяхна среда, а и бабата определено се стараеше, чудейки се какво да ни досипе в чиниите.

Има няколко начина да се стигне до Мачу Пикчу

и всеки в зависимост от бюджета си и времето преценява как да го направи.

  • Най-скъпия вариант е организация през агенция, която просто ти съдира кожата.
  • Втората опция е да разделиш всички видов<
Перу(1): Лима и Куско 1

Перу(1): Лима и Куско

Отново ще отскочим до Южна Америка. Нашият колумбийски кореспондент се вълзползва от престоя си там, за да се разходи из Перу. Приятно четене:

Перу

част първа

Лима

Намирам се на международното летище в Лима, Перу. Как ли?

След края на стажа в моя университет в Меделин, Колумбия, реших да опозная и няколко други латиноамерикански държави. След дълго консултиране с познати и приятели, четене на форуми, както и не на последно място разпределяне на наличните финансови ресурси се спрях на Перу и Еквадор. Планът ми за Перу включва 4 дневен поход до Мачу Пикчу, посещение на езерото Титикака, разглеждане на свещената долина на инките, пътуване със влак от Титикака до Куско в трета класа с местните хора. Поради ограниченото време (8 дни в Перу) всеки ден и нощ съм ги разчел до най-малкия детайл, за да мога да побера всичко планувано. Оставащите 7 дни в Еквадор съм обмислил вече като спокойна почивка на брега на Тихия океан в едно сърфистко селце, за което се носят легенди от уста на уста като едно от местата, където купона е постоянен, а атмосферата е незабравима — казва се Монтанита. Да обобщя — 5 полета (Меделин — Лима, Лима — Куско, Куско — Лима, Лима — Кито, Кито — Меделин), 15 дни, 2 държави.

Стоя на

летището в Лима

и си говоря със сервитьора на единствения ресторант тук, където се продава бира, а пушачите са отделени в един задимен аквариум.

Преди малко се бях паникьосал, че при полета се е загубил багажа ми — раницата, в която нося всичко. Оказа се, че чакам на друга лента…