Етикети: индианци

9

С Тойота през Съединените американски щати, 2018 (2): Резюме (продължение)

Продължаваме из Америка! Заедно с Валентин и сина му Александър. Пътешествието е с Тойота-ван под наем. Стартира от Сан Франциско на Тихия океан и завършва в Ню Йорк на атлантическото крайбрежие. В първата част...

За Перу, като за Перу (4): Куско 11

За Перу, като за Перу (4): Куско

Продължаваме с първата част от пътешествието на Тинка из Перу. „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, после бяхме в Писко, на Балестовите острови, на платото Наска и Арекипа. За...

Филкови пътуват: Перу (5): Писак, Олантайтамбо и Чинчиро 2

Филкови пътуват: Перу (5): Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, а за последно отидохме в Кузко.

Днес ще тръгнем към Писак, Олантайтамбо и Чинчиро.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

 

Денят на тура до Свещената долина на инките започна рано за нас – пак станахме в 6, независимо че набедените дразнители, сиреч децата, не бяха край нас. Закуската се яви чак към 8, когато вече бях умряла от глад – нали предходходната вечер ‘умирах’ заради надморската височина, така че не бях яла от доста време. Хапнахме пищно и вкусно – пържени яйца, масло, сладко, вкусни хлебчета с по-забележителна големина от онези от предходната вечер, кафе, мляко, мате де кока и плодова салата. Доволно сити, двамата с Филков отново се подредихме на добре познатото ни площадче пред стълбите, водещи до хотела, за да чакаме автобуса. Турът до Свещената долина на инките щеше да продължи цял ден – щяха ни върнат около 7 вечерта. Цената му беше 12 $ на човек.

В този ден гид ни беше една бойна мацка-лелка, която в процеса на пътуване ни разказва, че е родена и е отраснала в малко селце в Андите и че в ранните си детски години е говорила само на кечуа. Заключихме, че най-вероятно е или чиста инданка, или поне половин – същият ден минахме покрай родното й селце и се оказа, че там чисти наследници на испанците няма. Произходът й по никакъв начин не й пречеше в днешни дни да изглежда съвременно и спортно-модерна – къса рошава коса, френски маникюр, много добър английски /въпреки акцента/, забавно чувство за хумор – изобщо нямаше нищо общо с местните каки с носии, мъкнещи в денкове деца и лами. Жената обясни маршрута, по който щяхме минем, като уточни, че независимо от официалните спирки, автобусът ще спира на всяко място, на което си струва туристите да слязат и да снимат природата, вулканите, Андите, гледката или каквото там има в настоящия момент. Предупреди, че на всяка платформа-отбивка, на която щяхме да спираме, ще има местни хора, нагиздени с шарените одежди и предлагащи купища джунджурии, текстилни платна и покривчици, шапки-ушанки и още стотици шарени нещица, заради привличат туристите като мухи на мед. От тези хора можехме да купуваме каквото си поискаме, но дамата ни светна, че има определени спирки, където бихме могли да купим изгодно различни неща – от едно място щеше да е изгодно да купим текстил, от друго – керамика, от трето – сувенири. Естествено, предупреди ни, че можем да снимаме всичко и всеки, ако искаме това, но ако желанието ни е и ние да присъстваме на снимката до съответния местен човек, то е редно да платим някаква сума, започваща от 50 сентимос или 1 соло и стигаща до 1 $.

Поредното изкачване в Андите предизвиква лек тласък на болката в главата ми. Водачът на групата препоръча в случай на световъртеж или замайване да останем в автобуса и да не слизаме на всяка спирка на автобуса. Добави, че ако все пак неразположението не премине, просто трябва да й кажем и тя щеше да се погрижи да ни помогне. За себе си бях решила, че няма смисъл да продължавам да пия нашите бг хапове и на 2рата спирка, след като главоболието ми наистина осезателно се беше засилило, просто й поисках от нейните медикаменти. Оказа се, че лекът, който жената предлага, не е под формата на лекарства, а е под формата на индиански масаж на главата. Тогава чак ми стана ясно за какво е идело реч предишния ден, когато из центъра на Кузко местни индианки ни подръпваха за ръката и предлагаха ‘масаж, масаж’. Леко се стъписах, защото аз наистина не очаквах масаж, а хапчета, и даже дадох назад като настойчиво добавих, че в никакъв случай не искам да предизвиквам неудобство. Жената обаче ме успокои, че по никакъв начин не я затруднявам и че ежедневно се налага да помага на различни туристи от групите, които ‘води’.

Масажът беше кратък – продължи не повече от 4-5 минути. Всъщност, не идеше реч точно за масаж. Жената извади един ширит – дълга лента, с дебелина около 2 cm, който от едната си страна беше гъсто обшит с дребни стъклени мъниста. Тоя ширит наложи през челото ми, обрамчи цялата глава и много стегнато завърза отзад на темето. Усетих как главата ми започна да пулсира заради здравото стягане. Не стига това, ами и другото – прилагайки силен натиск, жената започна да натиска темето на главата, попадащо над лентата, с меката част на пръстите си. И бая силничко натискаше. Та, това се оказа въпросният индиански масаж. Не знам от това ли или от факта, че след тая спирка за поредно снимане автобусът вече започна да слиза надолу, но главоболието ми поотшумя.

Първото място, на което спряхме, беше

Писак

В неделен ден там се провежда голям пазар, на който туристите и местните хора могат да се снабдят с всичко, което поискат. Съвсем по план ние се озоваваме там именно в неделя. Още в автобуса гидът ни казва, че пазарът е разделен на 2 части – за сувенири или с други думи за туристи:

Пазар в Писак, Перу

 

 

 

и на

пазар за хранителни продукти

Жената разказа, че в различните краища на Перу се отглеждат различни хранителни припаси – по ниското едно, по високото – друго, а в джунглите – съвсем различно. И затова неделният ден /а също и четвъртъците, но тогава в много по- малък мащаб/ събира всички на пазара, от където именно хората от различните краища на Андите могат се снабдят с това, което липсва по техния край. Гидът разказа, че много често снабдяването ставало не посредством покупка, а с размяна, като  негласно правило било, че това, което можеш да държиш в 1 ръка, тежи една мерна единици /например 1 кг./, а ако нещото обема двете ти ръце, значи е 2 мерни единици.

В тази част видяхме типични индиански лица и физиономии:

Индианци – Пазар в Писак, Перу

Индианци

 

 

и схванахме какво ни е обяснявала нашата водачка. Иде реч за шапките – бомбета, които се подвизават на главите на местните индианки. Цветът на бомбето указва качеството на човека – ако е един цвят /кафяв май/, то значи човекът е чист индианец, ако е друг, значи кръвта е смесена с испанска, а ако бомбето е бяло на цвят, то значи жената е собственичка на много земи, т.е. има пари.

От частта на пазара за хранителни стоки си купихме и по кочан царевица с огромни месести зърна, който посолихме обилно, но за изумление на продавачката отказахме да вземем и безплатно предлаганото парче /вероятно/ сирене. И това беше вкусно. Но пък и  ние бяхме гладни.

Пазар в Писак, Перу

 

 

 

От този пазар се сдобихме с кукли-сувенири,

магнитчета под формата на малки ръчно-правени човечета, керамични ръчно-рисувани свирки, с ‘дрънкалки’, направени от кратунки, които също бяха ръчно изографисани, с накити, шапки-ушанки и още куп други сувенири за раздаване. В тоя ден осъзнахме, че много бяхме сбъркали, когато оставяхме основния пазар на подаръци и сувенири за този ден. Първо, защото цените тук бяха по-високи от цените, които видяхме в Паракас, например. Второ, защото нещата, които видяхме там, бяха един вид шир-потреба – много накачулени джунджурии, които обаче именно понеже са толкова много, загубват стойност и ценност.

Много време ми трябваше, за да се ‘полу-настървя’ за покупки. В Паракас /помните – Балестовите острови, океана, пустинята – иде реч за тура от първите дни/, например,  видяхме бижута, които по красота бяха като бижутата в Писак, но водеха с много, много точки, защото бяха продавани от индианки, които ги правеха пред нас! Жените там ги редяха пред нас или просто докато си ходеха по улицата и крайбрежието. Тамошните бижута бяха направени от морски материали, земеделски семена, изсушени плодове на неизвестни за нас растения и всички тия неща прецизно се нижеха в шантав порядък и след това се лъскаха с някакво полиращо нещо. Т.е. готовият продукт, който продаваха, добиваше вече съвсем друго значение, защото ние виждахме как всъщност от природни боклуци става нещо уникално и красиво. От Паракас, например, купих колан от естествени материали, изсушени морски красоти и семена, а също и гердани, които струваха х 10 солес всяко /или 5 бг. лева/. Всъщност, истината е, че струваха повече, но нали пазаренето е част от процеса на купуване, та на финала давахме по толкова.

За тия, които планират да ходят в Перу –

свалянето на цената от минимум 20% е напълно нормално и закономерно.

В началото се чувствах като измамник – не стига, че е толкова евтино дори във вида, в който хората си предлагат стоката, ами аз искам да изкрънкам и съвсем да подбия цената. Но Филков в съвсем типичен за него бизнес тон ми припомни репликата на нашия гид, че ‘Колкото по-добър е купувачът, толкова по-добра цена ще получи.’ Това съвсем разми смущенията ми. Все пак постигнахме семейна сделка да не се пънем за повече от 20% спад в цената – толкова, колкото си беше очаквания старт при пазарлъка за крайната цена. Т.е. нашият пазар протичаше по следния начин: Ние питаме ‘Куанто солес’, отговаряха ни с чукване на цифра на калкулатора, ние чуквахме цифра, която беше с 20 % по-ниска от първо-показаната и продавачът тутакси казваше ‘ОК’. Така бяхме доволни, че все пак сме намалили цената, но в същото време бяхме сигурни, че не вземахме от хляба на бедните перуански дечица, които гладни, голи и боси чакаха отрудената си майка у дома. В същото време, търговците бяха доволни, че не се налагаше да ни умоляват да купим стоката им на по-висока цена.

И тук да включа едно събитие от Кузко от предишния ден. Тогава на майтап и без всъщност да искам да пазарувам наистина, казах на продавачката на дискове с типична перуанска музика цена, която ни предлагаше стоката си, та казах й цена, която беше с 40% по-ниска от нейната. А тя, милата, ме погледна с големи черни тъжни очи и каза: ‘Сеньора, плийз, фифтиин /15/ солес’. Е толкова глупаво не бях се чувствала никога – не стига, че всъщност не исках да купувам дискове точно от там и точно в тоя момент, не стига, че всъщност иде реч за 7 и 50 български лева, а се и пазаря и за по-ниска цена като последен простак и просто заради спорта! Купих от жената дискове за сумата, която тя поиска. Но при все това, и тогава, та и сега още, продължавам да се усещам засрамена от самата себе си.

Забравих до къде бях стигнала. Чакайте да прочета и да продължа смислово.

Да, идеше реч за пазара в Писак

На кратко –по-скъпо, по-натруфено, по-неистинско, по-туристическо и като цяло – не беше това, което очаквах и се надявах да бъде. Не че не пазарувах – напротив, но все пак усещането, че съм недоволна си го имаше. Да не говорим, че именно от там бях решила да купя голям дървен резбован къс /какъвто видяхме в Паракас, но решихме, че няма да вземем, за да не го мъкнем, а и защото на неделния пазар ще е по-евтино/ с местни мотиви, с идеята да го метна в хола до или около камината, а такова нещо не видяхме.

След около 2 часа мотане из пазара, групата най-накрая се събра в автобуса, и продължихме натам по пътя. Вече беше станало обедно време, така че нашата кака ни обясни, че ще минем през селце, в което ще спрем за обяд. Имахме 4 опции за обяда. Жената изброи кое място какво е, направи сравнение на цените и каза, че тя самата би препоръчала първия ресторант, в който ще спрем, независимо че самата тя ще отиде в друг, като призна, че там, където заведе най-много хора, ще обядва безплатно.

Ресторантът имаше европейски вид –

маси с бели покривки, сервитьори с черни панталони и дълги бели престилки, шатри, осигуряващи сянка. Абсолютна противоположност на вида на туристите, които нагъваха с настървение манджата – всички бяхме с туристически дрехи, маратонки или поне кецове, комбатки, шапки с козирки, раници, потни и червени, мръсни и смачкани. А на такова място трябва да си по-така спретнат. Усещането за цивилизация ‘се разваляше’ от групата музиканти, облечени в традиционни дрехи, които свириха местна типична музика. В най-голямата шатра в центъра беше разположена основната блок-маса с различни ястия. Опитах, и мисля че успях, да пробвам от почти всичко. Филков си насипа огромна паница зрял фасул и с настървение се нахвърли над нея. Питах го защо не опита нещо местно, а той каза ‘Че това е местно – я виж к’ъв голям боб.’ Шантав ми е мъжът…

След час и малко време за обяда продължихме по пътя си. Все така често спирахме тук и там за снимка. Група тъпи американци искаха да снимат как местен селянин оре с рало, теглено от вол. Предишният ден пък бяхме чули от една американска тьотка култовата реплика: ‘Какво е това животно’, като това животно беше чиста проба магаре. Да, малко по-космато магаре, наистина, но в планина сме все пак – нали трябва да му е топло на животното. Следващата спирка щеше да бъде

Олантайтамбо – археологически град-комплекс

Пред този комплекс гидът съвсем сериозно заяви, че тъй като предстои голямо изкачване на стълби, всеки, който се почувства изморен, или усети замайване, е редно да спре с геройствата, и ако все така продължи да се чувства зле, е редно да се запъти към автобуса на паркинга. ‘Светва’ ни, че до върха на Олантайтамбо се стига до 5 хиляди стъпала, така че шеговито казва, че след това изкачване Мачу Пикчу съвсем няма да ни затрудни, защото там стъпалата били едва 3 хиляди. Жената разказа накратко историята на Перу от последното столетие преди испанската колонизация и до окончателното смазване на инките – част от фактите ние вече бяхме научили от трилогията за Перу, която бяхме помъкнали от България.

Пред Олантайтабо виждаме напоителни канали от времето на инките, които все още се използваха и в наши дни. Ето за това говоря:

Напоителни канали – Олантайтамбо, Перу

 

 

Филков се включва:

При нашествието на испанците империята на Инките /Империята на четирите посоки/ все още е много млада – едва 500 годишна. Индиански градове е имало около езерото Титихаха още 5-6000 години преди Христа, а държавата, която днес знаем като Перу, е била населявана от много и различни племена. Явно инките са били по-организирани и са подчинили останалите много бързо. Сериозен завоевател е бил Пачакута Инка, а най-успешен – Уайна Капак. Това е и владетелят, по чието време за първи път акостират испански кораби по крайбрежието на Перу. Инките са били земеделци и са живеели при сложна система на взаимопомощ и нещо като „бригадирски труд”. Разменяли са стоки на принцип, колко от един продукт се побира в човешка длан. Много впечатляват огромните каменни блокове, които са полирали и местели за астрономическите си обсерватории и храмове. Да не забравяме, че не са имали впрегатни животни, а една лама едва ли може да вдигне повече от 30 килограма. Били са много добри астрономи, не и без благодарение на факта, че през зимния сезон небето е кристално чисто и безоблачно. За тях има Първи Бог – Виракоча, чиито деца са земята, слънцето и луната. А владетелите /Инките/, са синове на слънцето. Столицата е била Куско, но поради големите разстояния е имало и много други административни и религиозни центрове. Гидовете се опитаха да ни убедят, че жертвоприношенията /предимно на първородно чедо от женски пол/ при тях не са били ежедневие и не са се извършвали с нож, а с дим от кока или посредством смъркане а кока, което води до задушаване, но на мен не ми се вярва.  

Както и да е. Сега сме на ОЛАНТАЙТАМБО – резиденцията за почивка. Това място е интересен кръстопът. Духа силен вятър, който по някакъв начин е свързан с океанските течения, и има клисури в ляво и в дясно, които са водили към инкски градове. Последният владетел на инките – Инка Манко, вдига революция срещу испанците, и именно тук губи поредна финална битка. Твърди се, че той се оттегля в джунглите, като поема по пътя, минаващ през клисурата на ляво, към последната столица на Инките /чието име не помним/, като по този начин запазил в тайна пътя на дясно, водещ до Мачу Пикчу.

Ollantaytambo, Перу

 

Пак аз:

Този комплекс също е датиран от пред-инскско време. Терасите и сградите в ниското са били ‘направени’ от индианци, живеещи много преди времето на  инките. Къщичките по ниската част на комплексът са служели за съхранение на хранителни продукти. Това селище завладяват и наследяват инките, и после го дооформят по свое виждане и усмотрение. Разбираме, че по времето на инките, колкото по-високо по склона е живеел някой инка, толкова по-знатен значи е бил той.

Отново видяхме огромни и не толкова огромни каменни блокове, поставени в изряден порядък и образуващи изрядна права линия. За първи път именно тук видяхме /и изкачихме/ прословутите инкски тераси, които едно време са служели за отглеждане на посеви. Показаха ни остатъци от храмове на Слънцето, на Луната, на Водата и на бог знае още какво, като жената пак натърти, че всеки от тях е свързан освен с религията и с астрономията. В един момент /след около час и нещо лекции/ яко ми писна от разкази и история, и от там насетне фокусирах внимание единствено към това да се скатая на сянка под някоя голяма скала като изобщо не ме интересуваше дали скалата е от инкско или от пред-инкско време. За разнообразие се опитах да хвана в кадър някаква част от тоя комплекс, която да не е ужасно много пренаселена с туристи. Това последното се оказа много трудна задача. Все пак, ето малко снимки от там:

Олантайтамбо, Перу

 

 

Олантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, ПеруОлантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, Перу

 

 

 

… и съзвучието на Андите и малките хора:

Индианци – Олантайтамбо, Перу

 

 

Последната официална спирка за тоя ден беше градчето

Чинчиро

Това е мястото, за което сме предупредени още рано сутринта, когато тръгнахме от Кузко – там беше най-удачното средоточие за покупки на текстилни продукти. Знаехме, че от там можем да си купим пончо, шапка, дреха, пуловер, покривка за легло, одеяло или каквото там решим текстилно да си вземем.

Цените там бяха с около 30 % по-ниски от пазара в Писак, защото нещата се предлагаха директно от производителите. Още в началото, когато влязохме в селцето, местни възрастни жени поканиха цялата група в една от къщите. Оказа се, че тук можехме да видим как се преде ламската вълна, как се тъче едно местно пончо или одеяло, и какви са техниките за багрен е:

Чинчиро, Перу

 

 

 

Селцето е малко. В централната част на площада видяхме типичната за всяко селище църква-катедралка. Именно на този площад, насядали на опънати платнища, продаваха своите продукти местните производители на тъкани. От тук награбихме още някое и друго пешкирче, няколко шала за мен, малко текстил под формата на картини за стена и след 30-тина минути щуране насам-натам из площада, групата най-накрая се натика в автобуса.

Връщането в Кузко беше в 7 вечерта. Беше изминал един чудесен ден, изпълнен с чудесни преживявания, който подхранваше чудесни надежди за чудесен утрешен ден.

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

С влак и автомобил през Южно Колорадо, септември 2012 4

С влак и автомобил през Южно Колорадо, септември 2012

Кротко и полека разнообразяваме средставата за транспорт – след достойно представяне на мотоциклектите и лодките, днес ще направим едно железопътно приключение – Румяна ще ни води с влак из щата Колорадо 🙂 Приятно четене:

С влак и автомобил през Южно Колорадо

септември 2012

Маршрут (железопътните участъци са в червено)

Маршрут (железопътните участъци са в червено)

14 септември 2012, петък Тръгване следобед – директно от работа.  Оставям Фичо (мойта Honda Fit) на Зеления лот на летището да ме чака.  Ще летя до Албукърки, щата Ню Мексико, през Атланта. Озовавам се на летището твърде рано и успявам да хвана по-ранен полет за Атланта от този, за който имам билет.  Напразно – на летището в Атланта няма free wireless.  Не че ми трябва, де…  имам си Киндъл :). Пристигам в Албукърки към 9 вечерта.  От рент-а-кар-а ми предлагат да си избера между дребосъците на Нисан и Тойота.  Избирам един бял Нисан Верса и паля гумите към Санта Фе, където ще нощувам.  Санта Фе е само на шейсетина мили, по Interstate I-25 – след по-малко от час съм там.  Лесно намирам Мотел 6.

15 септември, събота

Предвид особеностите на циркадния ми ритъм 😉 , а и двата часа разлика, спонтанно се събуждам в 4 ч. сутринта и

потеглям към Аламоса, щата Колорадо

Тръгвам рано, защото трябва да хвана оттам влака в 9 часа.  Пътят дотам е към 150 мили, но не е по магистрала.  Измъквам се от Санта Фе и поемам по Hwy #285.  Абсолютна тъмнина – улучила съм тъкмо нощта на новолунието и няма грам луна… но пък какви звезди!  По пътя почти няма коли, но точно пред мен кара една.  Оказва се, че същата кола ще ме предвожда почти чак до крайната точка (всъщност – до изгрев слънце, когато ще спра за снимки) – много любезно!  Иначе щеше да ми е малко самотно по тъмния планински път… Не ми се спи.  Към 6 часа изтокът почва да светлее, после порозовява, после става златен и… here comes the Sun!

Колорадо, изгрев

Колорадо, изгрев

Спирам край пътя за снимки, а и да се поогледам – откак съм пристигнала по тия земи снощи, едва сега мога да се огледам къде съм попаднала.  Планини обграждат хоризонта отвсякъде, цветовете преливат от златно-розово в синьо.  Бяла мъглица се стеле ниско над земята.  Вече съм доста близо до Аламоса.  Пристигам, оставям колата на паркинга до гарата, която е същевременно и туристически център, и тръгвам да се поразтъпча из градчето.  Близо до гарата вече разпъват сергиите за съботен пазар.  Влизам за кафе в Milagros Coffeehouse.   Кафето е добро, има и компютри с Интернет на разположение на кафепиещите. Към 8:30 се придвижвам към гарата.  Пътниците за влака вече са почнали да се посъбират.

Гарата е много хубава,

вътре е запазен старият стил – в тон с парните локомотиви, които пухтят отвън.

Аламоса, Колорадо

 

Ще пътуваме по Rio Grande scenic railroad до Ла Вета и обратно

Моят билет е за открит  вагон (open air car)!

Rio Grande scenic railroad – Аламоса, Колорадо

Rio Grande scenic railroad

Rio Grande scenic railroad – Аламоса, Колорадо

Rio Grande scenic railroad

Има и вагон-ресторант и разни други луксозни глезотии, но откритият вагон си е най-гот!  Слънчево е, сутринта е хладна и свежа.  Потегляме!   Отначало се движим през долината около Аламоса, San Luis Valley, после пред нас се изправя

Маунт Бланка и целият масив Сиера Бланка,

в южния край на планинската верига Sangre de Cristo, в Скалистите планини.

Маунт Бланка – Скалистите планини

Mount Blanca

Влакът вече пухти из планината и пуща облаци пушек.  Преминаваме през прохода La Veta.  Горе,

в най-високата точка е гара Fir,

където се разминаваме с влака в обратната посока.  Тук има открита сцена, на която се организират концерти през лятото.  Захранването е от слънчеви панели и ветрогенератор, за да се сведе до минимум инвазията в природата.

Rio Grande scenic railroad – гара Фир

Rio Grande scenic railroad

Продължаваме.  След като минаваме прохода, пред нас се открива хубава гледка към

двата Испански върха (Spanish Peaks)

По върховете се белее сняг.  В подножието им е градчето La Veta, което е и крайната ни спирка.  Пътуването е малко повече от три часа.  Следва разходка из

Ла Вета

Градчето е съвсем малко, но весело и спретнато, с библиотека и църква, с типичен туристически облик.  Надморската височина е 2150 м.

двата Испански върха (Spanish Peaks)

двата Испански върха (Spanish Peaks)

Ла Вета, Колорадо

Ла Вета

Ла Вета, Колорадо

Ла Вета, Колорадо

След около час и половина разходка из градчето, потегляме обратно.   Планинските гледки са даже още по-хубави в светлината на следобедното слънце.  Край пътя притичват лосове.  Кондукторката на вагона ни разказва

история за връх Бланка

Върхът е четвърти по височина в Скалистите планини, но в някакъв момент в миналото се считало, че е втори.  Някакъв амбициозен местен богаташ, който имал къща някъде там, наел хора, които да носят чували с камъни и пръст и да ги трупат на върха,  така че той да стане първи по височина!  Акцията май завършила без успех… 😉

Долина Сан Луис – Колорадо

San Luis Valley

Rio Grande scenic railroad – Колорадо

Rio Grande scenic railroad – Колорадо

Rio Grande scenic railroad

Пристигаме в Аламоса към 6 часа следобед.  Отивам да се настаня в мотела си – Lamplighter Motel, съвсем близо до гарата.  Още като казвам, че имам резервация, жената на рецепцията вади картонче с името ми.  Чудя се откъде знае, че това съм аз.  Обяснението е просто – оказва се, че съм се появила последна от всички, имащи резервации.  Оставям колата и излизам малко на разходка.  Близо до градчето

 

тече Рио Гранде

и отивам да се запознаем.  Тук все още не е много голяма, а и тази година е доста сушава, та е поизтъняла.  Табелката на Аламоса, точно до реката, информира, че надморската височина е 2300 м.

река Рио Гранде

Рио Гранде

16 септември, неделя

След закуска в Lamplighter Motel е време да потеглям към

 

Great Sand Dunes National Park

 

 Great Sand Dunes, Колорадо

Great Sand Dunes, Колорадо

Great Sand Dunes

 

 

Той е съвсем наблизо – на 34 мили, първо по Hwy #160, после по #150.  Туристическият център е още затворен, затова директно се отправям към дюните.  Ехааа,

огромни, високи пясъчни хълмове, като замръзнали вълни!

Най-високите в Северна Америка, достигащи височина до 230 м.  Непосредствено зад тях се издигат баирите на планинската верига Sangre de Cristo.  Тръгвам да ги катеря.  Дюна след дюна, вълна след вълна… Въпреки ранния час, слънцето почва да напича.

Много трудно се изкачва пясъчен баир, да ви кажа!  Крачка напред – две назад (като по Ленин 😉 )…

 

Great Sand Dunes Great Sand Dunes Great Sand Dunes

Great Sand Dunes

Great Sand Dunes

 

Докато изкача първата верига (High Dune, 190 m), съвсем съм оплезила език, едвам дишам и се боя да седна да си почина, щото после няма да мога да стана :).  По-млади креатури наоколо се качват, подтичвайки даже…  Две момчета се пързалят с дъска надолу по пясъка, после се качват и отново…  От върха се вижда, че пясъчната пищност продължава, докъдето ти поглед стига!

 

Great Sand Dunes

Great Sand Dunes

 

Е, стига толкоз за днес – поне един пясъчен връх покорих!  Пък и вече е доста горещо, ще падна от жега!  Довличам се до туристическия център, препоръчват ми да пробвам и някакъв трейл в планината – отивам до него, тръгвам даже, но установявам, че нямам сили… следващия път… Качвам се на колата и решавам да карам към

следващата точка от маршрута – градчето Дюранго, щата Колорадо

Първо минавам обратно през Аламоса да заредя бензин и разни неща за пиене по пътя.  Пътят до Дюранго е 175 мили, по Hwy #160, като се пресича планината, а и

континенталния вододел (Continental Divide) по Wolf Creek Pass, на 3300 м височина.

Wolf Creek Pass, Rio Grande National Forest, Колорадо 81147, Съединени американски щати

 

В една песен проходът Wolf Creek се описва като “37 miles o’ hell — which is up on the Great Divide” (37 мили в ада, горе там, на Големия Водораздел).  Пътят действително е доста стръмен, с много и остри завои, но и доста широк – по две платна в двете посоки, с мантинела отстрани, и нямам проблем – даже си е голям кеф!  Гледките наоколо са великолепни – съжалявам, че няма как да снимам, карайки, а няма къде да се спре.  Добре поне, че горе високо в прохода има един lookout, откъдето се открива чудна гледка на запад, към

долината на река Сан Хуан

 

Wolf Creek Pass

Wolf Creek Pass

 

Слизам от баира, минавам през

градчето Pagosa Springs

След малко край пътя забелязвам странно образувание – баир, от който стърчи нещо като висооок комин!  Оказва се, че то така се и казва –

Chimney Rock.  Мноого странно!

Спирам край пътя да го снимам.  Впоследствие научавам, че около него има археологически разкопки и скалите са били церемониално място на предшествениците на днешните индианци пуебло.

Яд ме е, че не се качих да ги разгледам, ама кой да ти знае… Апропо, само няколко дни по-късно президентът Обама е обявил Chimney Rock за национален  паметник.   Тюх, как можах да го пропусна!

 

Chimney Rock

Chimney Rock
(На снимката не изглежда толкоз впечатляващо, колкото когато за пръв път ми се появи на хоризонта, но тогава нямаше как да го снимам 🙂 )

 

Не след дълго стигам и Дюранго.  Още е рано – към 3 ч. следобед, и решавам да направя един проучвателен тур до

Националния Парк Mesa Verde,

който е планиран за утре.  Паркът е още 37 мили на запад, все по Hwy #160.

Mesa Verde

Mesa Verde

 

Гледката наоколо отново е смайваща – високи скалисти плата (меси), прорязани от дълбоки каньони.  Навлизам в парка.  Пътят се изкачва нагоре, нагоре, с множество завои на по 180°.

Най-високата точка в парка – Park Point – е на 2600 метра надморска височина

От високото гледката е невероятна – месата е обградена със зелени долини, обрамчени в далечината от високите вериги на Скалистите планини.  Туристическият център е на 15 мили навътре в парка, на юг от входа.  Стигам до него, вземам карти и разпитвам за най-интересните места в парка.  Те са още на юг, на 8-10 мили.  Там ще ида утре, стига толкоз за днес.

Отправям се обратно към Дюранго. Резервацията ми за нощувка за днес и утре е в хостел – Durango Hometown Hostel.  Досега не съм спала в хостел, но този ми изглеждаше доста чистичък, имаше чудесни отзиви за него (класиран беше на първо място между местата за преспиване в Дюранго!), а беше и доста евтин, и реших да пробвам.  Лесно го намирам.  Наистина изглежда добре – спретната къща на два етажа, на склона на планината.

Собственичката Кендис любезно ме развежда и ми показва кое къде е.  Спалнята за жени е с три двуетажни легла.  Има всекидневна с телевизор и компютри, навсякъде има wireless, има кухня със съдове, хладилник, печка и всякакви уреди.  Тоалетните помещения са идеално чисти.  Първата вечер имам само една съквартирантка, която почти не виждам – младо момиче, което пристигна късно, когато бях почти заспала, легна си тихо и на сутринта много рано се изнесе.  Малко по-късно и аз се качвам в кухнята за кафе, и също се изнасям в посока Mesa Verde.  Хостелът наистина е чист, тих и приятен.

 

17 септември, понеделник Скалите в парка изглеждат различни от вчера, огрени от сутрешното слънце.  Отново спирам при Park Point-а да погледна отвисоко.  Диви пуйки щъкат наоколо.

 

Национален парк Mesa Verde, Колорадо

Национален парк Mesa Verde, Колорадо

Mesa Verde

Дива пуйка – Национален парк Mesa Verde, Колорадо

Дива пуйка

 

В туристическия център си купувам билети за двата guided tour-а и се отправям на юг.  От брошурките и музея научавам, че

Mesa Verde е била обиталище на индианците анасази,

предшественици на днешните индианци пуебло, между 600 и 1300 г.  На въпроса защо са напуснали Mesa Verde, днешните пуебло отговаряли – защото му е дошло времето…*

Паркът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО – не толкова заради над 4000-те си артефакта, а защото представлява съществуваща и до днес култура:  21 племена се считат за наследниците на обитателите на  Mesa Verde. Паркът е известен главно с множеството скални обиталища, много от които добре запазени.  Тези жилища са построени в пещери в скалите, по продължение на скалните стени, защитени и труднодостъпни.

Типично се състоят от множество стаи и няколко киви.  Кивата е кръгла стая, главно с церемониално предназначение.  Има кръгло огнище, правоъгълен вентилационен отвор, пред който има плоска плоча, която осигурява циркулацията на въздуха, а също малка кръгла дупка в пода – sipapu – символизираща портала, през който техните предшественици са дошли на този – четвърти по ред – свят. Първа точка от обиколката –

Cliff Palace – най-голямото и запазено скално обиталище в Mesa Verde

(а и изобщо в Северна Америка), с над 200 стаи и 23 киви, конструирано от пясъчници, дървени греди и кирпич.  Прекрасно е!

 

Къщите на индианците анасази – Mesa Verde, Cliff Palace

Mesa Verde, Cliff Palace

Строежи на индианците анасази – Mesa Verde, Cliff Palace

Mesa Verde, Cliff Palace

Строежи на индианците анасази – Mesa Verde, Cliff Palace

Mesa Verde, Cliff Palace

Следваща точка – Balcony House

Изкачваме се до нея по висока 10 м дървена стълба.  После пълзим през 3-4 м тунел – съвсем в стил Индиана Джоунс, както се шегува рейнджърката, която ни води.  Тук са 45 стаи и 2 киви.

 

Строежи на индианците анасази – Mesa Verde, Къщата с балконите

Mesa Verde, Къщата с балконите

Сгради на индианците анасази – Mesa Verde, Къщата с балконите

Mesa Verde, Balcony House

Сгради на индианците анасази – Mesa Verde, Къщата с балконите

Къщата с балконите

Сгради на индианците анасази – Mesa Verde, Къщата с балконите

Mesa Verde, Balcony House

 

Продължавам обиколката с още няколко

скални къщи – House of Many Windows, Square Tower House, Spruce Tree House

Сещам се, че съм чувала, че тук някъде трябва да има петроглифи, ама е късно – трейлът до тях и обратно е над 2 часа и се затваря в 6 ч., а сега вече минава 4 ч.  Жалко!  Обикалям още известно време из парка, отивам до Soda Canyon Overlook Trail, от който има хубав изглед към Balcony House, после до Sun Temple.  После по многобройните завои напускам парка.

 

Сгради на индианците анасази – Mesa Verde, Spruce Tree House

Mesa Verde, Spruce Tree House

Правя кратка отбивка до близкото градче Кортез, после се отправям обратно към Дюранго.

Оставям колата в центъра и тръгвам на обиколка из градчето.  Ехаа, че е шарено и весело!   Ресторантчета, магазинчета, та даже и театри, и много хора по улиците! Прибирам се в хостела по тъмно.  И тази вечер имам една съквартирантка, но се запознавам с нея едва на сутринта.

 

18 септември, вторник

Със съквартирантката ми се събуждаме почти едновременно и завързваме приказка.  Жена на моя възраст горе-долу (“ние, жените над 50”, според собствените ѝ думи 🙂 ), от Флорида, страстна пътешественичка.   Участвала в някакъв сайт за временна размяна на къщи – там обявяваш къщата си за размяна и ако някой друг се навие – се сменяте – може за месец-два, може за 1-2 седмици, както се разберете.  И понеже нейната къща във Флорида била близко до брега, имала много кандидати за временна размяна!  Така живяла месец в Тайланд, в Нова Зеландия, май и в Германия, в Турция, а и на много места тук – в Щатите!  Кеф!  Ама тя вече не ходела на работа, де… Сбогуваме се с Jaleen – тя днес ще ходи в Mesa Verde, а аз –

с влакчето по Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

На гарата вече е композирано весело жълто влакче, с парен локомотив.  Отново съм в откритата гондола.

 

 

Дюранго, Колорадо

Дюранго

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Дюранго, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Отначало пътуваме между високи червени скали, после навлизаме в дълбоко ждрело – много дълбоко

долу тече Animas River, влакът се движи съвсем по ръба на ждрелото!

 

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

 

После реката излиза вече на нивото на линията, пътуваме през гори и поляни!  Ей,

дупенето (mooning) покрай ж.п. линията тук май е национален спорт!

При предишното пътуване – с Empire Builder – видях едно момче да стои край линията и да си показва дупето на минаващия влак, а сега тук са цяла група надупени младежи!  Хех!  Изобщо минаването на влака май е show time за местното население – ето тук някакъв пък се спуска по някаква зип-линия и прави разни маймунджилъци, точно когато минава влакът!

Наближаваме Silverton,

по баирите наоколо има все повече дървета с жълти листа, красиво е!  А Silverton пък каква е веселба!  Градчето е съвсем малко – пет улици на кръст, но всичките къщи са боядисани в ярки цветове, пълно е с всякакви магазинчета и кафенета, абе веселба!  Слънцето грее, склоновете наоколо светят от жълтите листа!  Навремето тук е имало мини за злато и сребро, имало е доста повече жители, но миньорството постепенно западнало и сега градчето се върти главно покрай туристическите влакчета, които идват и заминават всеки ден.  Ама имало още злато и сребро там, по баирите, казват…

 

Силвертън, Колорадо

Silverton

Силвертън, Колорадо

Силвертън

Силвертън, Колорадо

Silverton

Силвертън, Колорадо

Silverton

 

След два часа разходка из Silverton – обратно на влака!

 

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Силвертън, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Силвертън, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

 

През гори и реки – та до Дюранго.  Пристигаме там около 6 ч. следобед.  От влака се мятам на Нисан-а, който ме чака на паркинга до гарата и отпрашвам за Bloomfield, New Mexico, където ще нощувам.  Разстоянието е само 45 мили, по Hwy #550, пътят е хубав и не е натоварен, и пристигам по светло, в мотел Super 8.

19 септември, сряда

Днес вече поемам посока към вкъщи.

Сутринта се отправям към Albuquerque,

дотам са малко над 170 мили.  Пейзажът е доста пустинен, всред червени скали.

Ню Мексико

New Mexico

 

Зареждам бензин за последно преди да се кача на магистралата (I-25).  До Albuquerque има още 20 мили, ама се надявам стрелката на резервоара да не мръдне за толкоз :).  Връщам Нисанчето с навъртени 909 мили – нищо работа.  Самолетът за Атланта закъснява – техническа повреда, която се опитват да оправят.  Успявам доста инфарктно да си хвана връзката – последна се мятам в самолета, тъкмо преди да го затворят.  Пристигам около 9 вечерта, Фичо ме чака на зеления лот.  Толкоз.

Повече снимки – тук: https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/RioGrandeRailroadAlamosaLaVeta https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/GreatSandDunes https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/MesaVerde https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/DurangoSilvertonRailroad

Автор: Румяна Койнова

 

Снимки: авторът

 

 

 

 

*Индианците пуебло дават изключително щадящ ги политически коректен отговор – истината е, че анасазите са унищожили природната си среда при неконтролирано увеличаване на населението без необходимите технологии за селското им стопанство (започават да ползват склоновете на долината, в следствие на което склоновете се срутват и унищожават и нивите в самата долина. Последният етап в развитието им е човекоядството, за което пуебло очевидно не споменават. – бел.Ст.

 

Други разкази свързани с Колорадо – на картата:

 

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Гранд Каньон – много високо, много широко и много дълбоко 2

Гранд Каньон – много високо, много широко и много дълбоко

Днешният пътепис на Люси ще ни води до едно от природните чудеса на Земята – Големия каньон на река Колорадо.

Приятно четене:

Големия каньон

много високо, много широко и много дълбоко

Големият Каньон е едно от „чудесата“ в света, за които съм чела като дете, и нямаше как да пропусна възможността да го посетя, въпреки няколкото часа допълнително пътуване, докато бяхме на ваканция във Вегас. Или поне аз наивно си представях, че става дума за няколко часа. Хм… не бяха няколко. Направо тънех в заблуда за размерите на това природно чудовище.

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

 Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

 Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият Каньон е по-голям, отколкото очаквате

Има две страни – северната и южната. Разстоянието технически от едната до другата е около 35 км напряко, но в действителност това разстояние е само теоретично, освен ако няма да го летите. Ако се опитате да стигнете от северната до южната страна на Каньона с кола (т.е. заобикаляйки „пропастта“) става дума за 350 км. Северната страна е по-трудно достъпна, но по-запазена от човешка намеса. Ако очаквате да намерите магазинчета за сувенири, ресторанти и други подобни типични за американски забележителности неща,  няма да ги намерите от северната страна.

Гранд каньон, Grand Canyon National Park, Village Loop Rd, Grand Canyon,, Аризона 86023, Съединени американски щати

 

Южната страна е по-пригодена за туристи – но дори и тя е сравнително необезопасена  – ръбът на пропастта е достъпен и моето родителско съзнание изтръпва при мисълта на една погрешна крачка назад, докато се прави поредната сензационна снимка „на ръба“. Има тесни спираловидни пътеки, широки около метър – метър и половина,  които водят надолу из Каньона. Ако решите да поемете на експедиция, можете да си наемете муле.

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

 

Всъщност, Гранд Каньон е резултат от ерозия – по течението на река Колорадо. Дълбочината на каньона достига до километър и половина. Гледана от новопостроения Skywalk, реката изглежда съвсем незначителна, кафеникава на цвят.

Пластовете в скалите само допълват и без това впечатляващата картина на огромната пропаст. В разстояние на милиони години ерозията е изваяла образувания с различни форми, на някои местните дори са дали имена.

Чувството на ръба на каньона е неповторимо – сякаш светът се е свършил, какъвто го познавате, а това е прагът на някакво ново измерение, в което вие и пропастта единствено имате значение. Пред очите ви е едновременно исторически безкрай, с отпечатъци на някакви си много милиона години, и удивителната безжизненост и неподвижност на настоящето.

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Гледката от Skywalk

е също толкова невероятна. Skywalk беше завършен през 2007 година, като проект, който да подпомогне индианското племе, което още живее наоколо. Мостът представлява дъга със стъклен под, укрепена със стомана, извита над река Колорадо на южната страна на Големия каньон. Пътят до Skywalk е незабравим – като кошмар, който ви преследва и изскача отвсякъде. По време на нашето пътуване пътят до Skywalk не беше завършен, предупредиха ни преди да тръгнем, че има 20тина мили черен път. Някакъв си черен път няма да ни спре, помислихме си ние, след като предния ден бяхме карали 7 часа до северната страна, която е малко разочароваща, ако сте се нарамили с големите очаквания като нас. 20тината мили се оказаха меко казано „черен път“, по-скоро – път в скали и облаци прах – така изглежда пустинята в Аризона.

Единствените живи души в безкрайните 20 мили бяха някакви животни тук-там, роднини на овцете, но по-големи, и дървета Джошуа (нещо като дърво-кактус), с които флората в района почти се изчерпва. През цялото време напрегнато се взирах в огледалото за обратно виждане да намеря надежда, че рано или късно зад нас ще се появи друга кола, а като я видех, с ужас следях да не я изгубя от поглед. Излишно е да казвам, че обхват на мобилни телефони няма, и по-добре нищо да не ви се случва там. Моят страх беше, че ръбестите скали, по  които карахме, ще спукат гума – оттогава обаче си промених мнението за Нисан, който има недобра репутация в последните години.  От сърце се смях, когато стигнахме на върха и една жена ме спря на паркинга и ми каза, че те са били в колата зад нас и непрекъснато натяквала на съпруга си да кара със същата скорост като нас, за да не ни изпусне от поглед, т.е. ако нещо стане, поне ние да можем да ги видим.

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Skywalk

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

 

Skywalk е разположена на височина и гледката на каньона е още по-величествена! За да стъпите на моста, се чака на опашка – въпреки здравината на стъклото, по което вървите, има ограничение за броя на хората в даден момент. За мен, особено впечатляващо беше, че гледан отстрани, всъщност мостът се клати. Привидната му нестабилност ме накара да се замисля преди да стъпя на него. Но не ме спря. Приключението си заслужава!

При Skywalk можете да похапнете индианска храна, да видите истински индианци, да чуете песните им.

Големият каньон (Grand Canyon), КолорадоГолемият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

 

Гранд Каньон трябва да се види!

Бях си забранила да използвам клишета като „необятност“, но стоейки пред гигантската пропаст, без да мога да видя края й, ми напомня за бедността на езика и ме подбутва убедително към клишето. Наистина е необятност!

Поздрави,

Люси Рикспуун

Още снимки:

 Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Големият каньон (Grand Canyon), Колорадо

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със САЩ – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Виктория – бленуваното място за живот (остров Ванкувър, Британска Колумбия) 4

Виктория – бленуваното място за живот (остров Ванкувър, Британска Колумбия)

Продължаваме с великденската поредица на Наталия за Ванкувър и околностите. Днес тя ще ни представи столицата на Британска Колумбия – град Виктория. А ако случайно ви се струва, че сте чели нежщо по въпрода на нашия сайт – вярно е, защото погрешка пуснах първо последната част, а днес публикувам началото (пепел по главата имам вече 😉

Приятно четене:

Виктория – едно бленуваното място за живот

остров Ванкувър, Британска Колумбия

 

На сутринтта шофирайки към Tsawassen – Swartz Bay терминал ни беше трудно да спазим разрешената скорост. Всяка минута беше ценна и от значение. Ще успеем ли да се вредим за следващия ферибот или ще трябва да чакаме с часове за по-следващия. Наближавайки, чувахме съобщения по високоговорителя, че от тук нататък свободните места са под въпрос.
Минахме. Пропуснаха ни. Нашата кола беше последната пропусната… Май след минути вдиганаха пак бариерата и пропуснаха още десетина коли след нас, но това беше… Другите за следващия ферибот!
Предстоеше ни час и 40 минути път с ферибота до Виктория. Цена в една посока за 3-ма пасажери + автомобил $ 90.
Притесненията, бързането, всичко остана зад гърба ни.

Най-после бяхме на ферибота!

 

Ферибот– Виктория, Канада
Чувала бях много за Виктория, всички казваха колко очарователно място е това. И почти винаги когато някой ми разказваше, долавях нотка на нескрито съжеление, че поради една или друга причина въпросният човек не живее там. А причината не рядко се оказваше – много скъп град, много скъпи имоти. Град намиращ се на остров а не всеки е съгласен да живее на остров с всичките негативи следвщаи от това. Скъпи връзки, скъп транспорт, винаги си зависим от ферибот за да достигнеш континента. Още повече, че Виктория е и столица на нашата провинция Британска Колумбия като government city (столица) винаги самолетните билети са скъпи и стандарта като на всеки столичен град – висок.

Виктория, Британска Колумбия, Канада
Климатът на остров Ванкувър е West Coast Marine (морски-тихоокенски) и именно по-топлото време и меката зима, правеха Виктория място бленувано за живот от мнозина, въпреки изброените негативи по-горе.
Скоро щях да се убедя лично, до колко всичко чуто до момента, отговарясше на истината. Тук е прекарал няколко месеца и Дeйвид, но е било в ранните му младежки години. Предпочел е обаче да се върне и завърши университета в един от прерийните градове в сърцето на Канада и….така животът му е тръгнал в съвсем различна посока от Виктория.

Беше все още рано сутринтта и много студено, но предпочетохме да излезем и да се насладим на синята гледка вместо да седим в уютния салон за пътници.

Ферибот– Виктория, Канада

С напредване на времето, слънцето най-накрая започна не само да свети а и да топли:):) и на палубата наизлезе голяма и шумна тумба от азиатци. Много пасажери се забавляваха като подаваха храна и гларусите я вземаха директно от ръцете им.

Ферибот– Виктория, Канада

Ферибот– Виктория, Канада

 

Местата на снимката, където водата не е гладка са точно водовъртежите на теченията. Доста коварни и за това по тези места се преминава с много бавна скорост.

Ферибот– Виктория, Канада

 

 

Ферибота, връщащ се обратно към континента до град Ванкувър.

Ферибот– Виктория, Канада

Плаването между хълмовете е вълнуващо преживяване, снимките не пресъздават в пълнота очарованието наоколо.

Ванкувър, Канада

 

 

 

 

ВИКТОРИЯ. Столицата на провинция Британска Колумбия.

През пролетта на 1778 капитaн Джеймс Кук е първият европеец, който стъпва на тази земя – наречена по-късно Британска Колумбия.
Виктория се намира на остров Ванкувар и е официално провъзгласена за град на 2 Август 1862.
Животът в малкото градче наброяващо не повече от 450 човека, коренно се променя през 1858 когато е открито злато в континенталната част от Британска Колумбия, по-точно областа Cariboo (Карибу). Стотици авантюристи от Калифорния, Австралия и от много други части на света са доплували до Виктория, където е бил единственият порт и възможност за достигане до земите на континентална Британска Колумбия. От този момент нататък малкото спящо градче се превръща в оживен център.
Днес населението на Виктория е около 78 057 души, но с предградията достига над 330 000. Напълно поносимо стълпотворение от хора, бих казала това е моето разбиране за голям, но не пренаселен град. Иделно!

За този град се казва, че е повече Англия от самата Англия 🙂 🙂 Тук живеят много британски пенсионери, поради мекия климат и типично британската атмосфера на града.

Сградата на Парламента с кралица Виктория на преден план.

 Парламентът – Виктория, Канада

 Парламентът – Виктория, Канада

 

Климатът в този град е изключение за Канада.

Градът е разположен в южния край на остров Ванкувър, но макар че Викторя е с най-топлият климат и най-меката зима за Канада в България е пак по-топло! Пролетта и лятото са много по-топли в България! Само какво приемущество с климат си имаме в БГ 🙂 🙂 🙂

Виктория се оказа едно бижу!

Да, наистина едно истинско бижу. Ако мога да се изразя образно почти навсякде в North America градовете са от типа Франкенщайн, т.е градове без човешко лице. Защо?? Начина на живот в тях е на 200% с кола…Градодвете в Северна Америка НЕ са създадени за хора, а за автомобили! Имаше един научно фантастичен разказ публикуван на времето в книга на библиотека “Галактика” и там се разказваше за хора облечени в коли, жените в коли-рокли, мъжете в коли незнам си какво…костюми предполагам…А Викторя!!!…Ахххх че разкошно място за живот!!!
Викторя е много на юг. Oтстои на 1000 км на юг от града в които живеем в Канада и все пак е с 5 градуса по-на север да кажем от един много северен град в България като Русе (родният ми град).
Изнанадах се, че открих едно място на този континент, в което наистина се влюбих от пръв поглед… Но всъщност като се замисля то пак “това любимо място” не е на този континент 🙂 🙂 … This is not on the mainland! This is a island.
Градовете разположени на вода – река, езеро, море или окен винаги притежават очарование и притегателна сила за живот.

Виктория, Канада

Виктория, Канада

 

 

 

Еmpress Hotel

В този хотел са отcядали много царски величия. Вътре всичко е във викториански стил. Оставихме за после да влезем в хотела.

Еmpress Hotel – Виктория, Канада

Еmpress Hotel – Виктория, Канада

 

 

Това е точно мястото (пристанището) от където са отплували златотърсачите-авантюристи за да достигнат континенталната част на Британска Колумбия по време на златната треска.

 

Виктория, Канада

 

 

 

 

И на всякъде мноооого

индианско изкуство

Индианците живеещи по тези земи са нямали проблем с намирането на храна като прерийните индианци например, които са гладували постоянно. Навсякде наоколо по западното крайбрежие има риба в изобилие, мек климат с не толкова сурова зима. За това тукашните индианци са имали повече време да творят.

Тотеми – Виктория, Канада

Тотеми – Виктория, Канада

 

 

 

И изкуство, много изкуство почти на всякъде където се обърнеш. Само каква удохотвореност придаваха на града, не като да гледаш небостъргачи лишени от душа, типични за повечето централни североамерикански градове.

Най-високият Тотем в света.

Тотеми – Виктория, Канада

 

 

 

 

Цъфтящи дарвета!! Файтоните до късно очакват туристите. Климата тук…аххх климата – колко важно нещо, но го разбрах чак след като заживях в Сибир, … опс, исках да кажа в Канада 🙂

  Виктория, Канада

 
Макар. че топлият климат привлича и друг вид заселици. Много бездомници живеят във Виктория.

Файтон – Виктория, Канада

 

Виктория, Канада

 
И на всякде, вода, много вода. 25% от питейната вода на планетата земя е в Канада.

Виктория, Канада

Още една червена точка за Виктория,

градът е с много добре развит градски транспорт

Ето ги и типичните английски автобуси, напомнящи, че градът е повече Англия от всеки друг град в Канада.

Автобус – Виктория, Канада

Имаше още много какво да се види тук, но ни оставше само ден. Трябваше да оползотворим времето си максимално!
Отписахме от списъка си: А”must see” Бутчарт Гарденс, градините с които се слави Виктория. Беше края на Април а е най-добре те да се видят през Юли и Август, когато всичко там цъфти.Може би щяхме да се върнем тук пак някой ден и ако е лято непременно ще се отбием да ги видим.

Очаквайте продължението

Автор: Наталия Х.

Снимки: авторът

 

 

Още разкази от Канада  – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(6): Чили: Carretera Austral 1

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(6): Чили: Carretera Austral

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили

Днес ще продължим по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част шеста

По Каретера Аустрал в Чили

Ситуацията изглеждаше абсолютно идентична като при Лаго О’Игинс – все още имах само около 25 евро в чилийски пари и около 20 в аржентински. Въпреки това, този път определено бях решен да продължа. Дани имаше достатъчно чилийска валута, така че му продадох аржентинските си пари и вече се чувствах почти богат. Е… все още не бяха достатъчно, за да се чувствам сигурно, но при всяко положение беше по-добре.

Върхове в Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

Рано рано тримата се наредихме на изхода на града да чакаме преди тълпата израелтянr, нощуващи в Лос Антигуос, да ни застигне. Излизащите коли се брояха на половината пръсти на едната ръка на сакат стругар, но въпреки това след около час се намери едно място в едно камионче отиващо към Кокран. Късметът естествено беше за мен.

И така поех по

дългата, дъждовна и красива Каретера Аустрал

– опитът на Пиночет да свърже с път всички части на Чили. Всъщност първите ститина километра след Чиле Чико не са част от този път, но бяха по-впечатляващи от всички, което видях.

Из Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

Тесният неасфалтиран път в началото минаваше през редица каньони, прокопани в скалите, след което се издигна до най-високата си точка, от където се откри спираща дъха гледка.
Отпред се жълтееха сухите треви и храсти, няколкостотин метра по-ниско се синееше огромното езеро General Carrera, а зад него се редяха заснежените върхове на Андите. Пътят продължи да лъкатуши по скалите на единия бряг на езерото, като на места изглаждаше колкото труден за направа, толкова и опасен. Едно немнимателно движение на волана може да те запрати на няколкостотин метра надолу в пропастта. А шофьорът на камиона караше като на рали.

Из Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

За щастие 190км и 5 часа по-късно пристигнах в

Кокран,

на чийто изход чакаха…двамата израелтяни, приятели на Макс и Коби, с които чакахме лодката на Лаго О’Игинс.

Езеро – по пътя Каретера Аустрал, Чили

След като се заговорихме разбрах, че самите Макс и Коби, както и италианецът Стефано са също в градчето. Освен това били успели да свалят цената на лодката на 45$ след като говорили със собственика на фирмата във Вийа О’Игинс. След това прекарали Нова Година в селцето и полека лека се измъкнали, минавайки през вечнодъждовният Тортел, където дори няма улици, а само дървени пътеки и мостове.

Четете по–нататък>>>