Archive for the tag 'зоологическа градина'

Ное. 05 2012

Северна Ирландия и Дъблин

Дали ще открием днес нова страна може да бъде обект на тежък политико-терористичен спор, но… ИРА, днес откриваме вашата страна – Северна Ирландия 🙂 Наш водач из това мокро и зелено място ще бъде Миглена – да видим на какво прилича днес страната, която по време на късния социализъм беше едно от страшилищата, с които ни плашеха да не бягаме на Запад.

Приятно четене:

 

Северна Ирландия с Белфаст

и Дъблин за цвят

За да стигнем до мястото на нашата почивка сменихме два полета , първото ни кацане беше в Лондон, а след това продължихме за Дъблин.От там с кола към Северна Ирландия. Тези рокади направихме разбира се, за да ни устройва крайната цена на билетите ни. От България тръгваме двама ентусиасти, които не знаят какво точно ще правят  там, освен това да си почиват, но за сметка на това на място ни чакат трима приятели : единият местен българин ,  който ще ни развежда, един с фотоапарата, който ще документира и една госпожица, която беше подготвила 20 листа с туристическа информация за всичко което трябва да видим през едната седмица, която имахме там. Всичко беше подготвено, за да може без много да се лутаме, да видим красотите на острова.

Стартовата ни точка и крайната, в която изтощени заспивахме беше

селцето Killyleagh –

там живееше нашият домакин. Първият ден от престоя ни прекарахме в  разглеждане на забележителностите на това селце.  Първо отидохме до замъка, който носи името на града. Вътре не може да се влиза, защото е частен за това се разходихме  само в градината и около него.

Killyleagh, Северна Ирландия

Killyleagh

Замъкът в Killyleagh, Северна Ирландия

Замъкът в Killyleagh

Разходката ни продължи покрай кея, в който живееха два красиви лебеда. След това  бяхме в парка, който се намира над селцето, откриваше се прекрасна гледка към залива и обширните зелени поляни пълни с овце. Навсякъде имаше овце, странна работа , разхождат си се ей така свободно.

ирландските овце :)

ирландските овце :)

Killyleagh, Северна Ирландия

гледка от парка към селцето

Вторият ден предстоеше голямата обиколка на замъци и камъни. Трябваше да стигнем до най-северната точка на Севера Ирландия. За наша наслада пътят беше панорамен и през цялото време отдясно се любувахме на океана, а отляво естествено на зелените полянки и многобройните овце. От време на време преминавахме и през спретнати градчета.

Първата спирка е

Въженият мост Carrick-a-Rade,

изключителна природа , не знаеш на къде първо да погледнеш, искахме всичко да запаметим, уникална красота. След като се прибрах в България прочетох, че този обект е посещаван годишно от около 240 000 туристи, има защо. Мостът е един от десетте най-атрактивни моста в света. Дължината му е 20 м., а височината над водата 30 м. Групата се нагласи да мине по него, като го гледахме от страни не ни се струваше толкова страшно,но като стигнахме средата леле –мале, от силния вятър който духаше това чудо така се клатеше . Държиш се за въжетата и си викаш “ами на връщане ???“.  Изживяването беше великолепно, а и нямаше жертви .

Северна Ирландия

от това място се вижда Шотландия

Северна Ирландия

мостът Carrick-a-Rade, Северна Ирландия

мостът Carrick-a-Rade

мостът Carrick-a-Rade, Северна Ирландия

мостът Carrick-a-Rade, Северна Ирландия

доволни след като сме минали по моста :)

Колкото и да искаме да останем тук и просто да си стоим, девойката със списъка със забележителности ни показва следващата ни спирка –

Пътят на великаните  Giant’s Causeway

Тази уникална природна местност в район Антрим се е образувала от потекла към морето лава, която се втвърдява и се получават 6 стенни базалтови колони около 37 000 на брой, като най-високите са около 12 м.

Пътят на великаните, 44 Causeway Rd, Bushmills, Мойле BT57 8SU, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия

 

Потегляме отново дружно по пътя на Великаните, като сме си оставили колата на около километър и половина от началото  му. Спокойно си се разхождаме и се наслаждаваме на океана, скалите и зеленината и изведнъж небето сякаш се отвори и изля толкова много дъжд. Ние едва бяхме стигнали до първата група от базалтови колони. За моите скромни тогава 23 години това беше най-силният дъжд и буря, които съм изпитвала върху гърба си. Имаше изключително силен вятър, не можехме да ходим и да дишаме от парите, които се появиха. Не можахме и до край да разгледаме пътеката, не можахме и да направим много снимки, успяхме само да се намокрим до мозъка на костите си. Бързахме да стигнем до колата , която за в този дъжд си беше доста на далеч. Качваме се, минават се 5 мин. и като изгря едно слънце, ама пече та се къса.

Пътят на великаните, Северна Ирландия

Пътят на великаните

Пътят на великаните, Северна Ирландия

началото на бурята

Пътят на великаните, Северна Ирландия

дъждът

Пътят на великаните, Северна Ирландия

 

Добре че следващата ни спирка беше

дестилационната на Bushmills,

малко да се сгреем с ирландско уиски, да не вземем да се разболеем. Не че много разбирам, но уискито там нямаше нищо общо на вкус с това, което се продава в България. Казахме си по едно наздраве и пак на път.

на чашка в Bushmills, Северна Ирландия

на чашка в Bushmills

 

Тръгнахме да търсим някакъв замък,

на който не му помня името. Трябваше да се намира на 1 час път от Bushmills, въведохме на навигацията мястото и карахмее по нея, уж стигнахме до целта, но замък не виждахме. Въртяхме се още около 15 мин. и поглеждаме към някакъв малък паркинг, ето я и табелата за замъка. Но къде е замъка? Не можахме да повярваме две срутени стени на хълма в далечината. Толкова много обикаляне за тази невероятна забележителност. Ето я и нея

 

Северна Ирландия

големият замък :)

Разочаровани и пребити тръгнахме да се прибираме. Но явно за да не завършваме нашата разходка с разочарование случайно на пътя пред нас се озова  отново замък, който се намира на ръба на скала, а пред него красива поляна. Не знам защо нямаше табела как се казва, но си заслужаваше да се види въпреки че не беше обитаем и като цяло беше останки от замък.

Замък, Северна Ирландия

Замък, Северна Ирландия

 

Следващите дни решихме да ги караме по-спокойно все пак колкото и да ни се искаше не можеше да разгледаме цяла Северна Ирландия. Но как да си почиваме като тези очи и души са жадни за опознаване на света. Ставаме пак рано сутринта и потегляме за

Белфаст

Първо спряхме до

парламента “Стормонт”,

който е построен през 1932 год.,  разходихме се из парка му и все едно за първи път виждах трева и дървета, толкова се възхищавах на поддръжката на този, а и на всички паркове.

 

Парламентът Стормонт – Белфаст, Северна Ирландия

Парламента Стормонт

Белфаст, Северна Ирландия

 Пообиколихме централните булеварди, отидохме до кметството , пред  което имаше издигнат паметник на кралица Виктория.

Повозихме се на виенското колело,

чудесна възможност да кажеш че си видял целият Белфаст.

Belfast City Hall – Белфаст, Северна Ирландия

Belfast City Hall

Интересен факт за мен беше, че

в Белфаст е построен корабът Титаник

И както си бяхме обещали да не се преуморяваме много , единодушно решихме да се прибираме и  да си направим барбекю.

След като уважихме столицата на Северна Ирландия, трябваше да посетим и

столицата на Ирландия – Дъблин

 

На няколко километра преди Дъблин  имахме задача да се отбием  до

двореца Malahide Castle

Информацията която имахме за него, е че е принадлежал на някакви ирландски графове, а днес е само музей.

Malahide Castle – Дъблин, Ирландия

Malahide Castle

Malahide Castle – Дъблин, Ирландия

Malahide Castle

 

Също разбрахме, че по модел на този дворец се прави и двореца на куклата Барби.

Явно в програмата ни имаше само дворци и паркове, а и завода за бира Гинес, за малко да го забравя. Разгледахме и най-големия

Дъблински дворец,

поваля ни пак дъжд, но ние вече сме му свикнали, то си вали на всеки два часа.

Дъблински дворец – Дъблин, Ирландия

Дъблински дворец

Дъблински дворец – Дъблин, Ирландия

 Към края на нашият престой посетихме

Белфасткият замък,

грандиозно разположен по склоновете на парк Кейвхил . От него се разкрива прекрасна гледка към Белфаст и Белфасткото езеро.  Днес замъкът се използва за сватбени тържества, конференции и заседания. В него има голяма изложба от антикварни предмети.

Замъка Белфаст в парк Cavehill

Замъка Белфаст в парк Cavehill

Замъка Белфаст в парк Cavehill

Замъка Белфаст в парк Cavehill

 

Последната  ни среща беше с маймунките и горилите в

Белфастката Зоологическа  градина

За първи път виждах как животните макар и затворени могат да изглеждат все едно са свободни (стана ми жал за животинките на Софийската зоологическа градина). Градината е огромна , за всяко животно е отделено просторно място и всички бяха по двойки, тройки и т.н. Нямаше животно което да беше само или поне аз не съм видяла. Половин ден ни беше необходим, за да може спокойно да видим всички животинки.

Жирафи и зебри – Зоопарк, Белфаст

Горила – Зоопарк, Белфаст

 

Толкова бързо мина тази седмица.  Северна Ирландия за мен остана един зелен оазис, с невероятни тесни пътчета между градчетата и селцата, заобиколени от жив плет подрязани храсти  и разбира се навсякъде тези сладки овчици.

 

 Автор: Миглена Ябанджиева

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Великобритания – на картата:

КЛИКАЙТА НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

No responses yet

февр. 02 2012

Пътуване до Индия (2): Агра и Тадж Махал

Продължаваме с пътуването на Жоро из Индия. В начолото разгледахме Бангалор, а днес ще стигне до Агра и Тадж Махал

Приятно четене:

 

Пътуване до Индия

част втора:

Агра

 

Последната серия от престоя ни в Бангалор беше т.н. team event. Това си е традиция при срещите на нашата фирма : целия екип от срещата отива на някое интересно място около мястото на срещата и прави нещо весело. Нашите колеги от Бангалор решиха да ни заведат в

Бангалорската зоологическа градина

Но бъдете сигурни че това не е същото място за което си мислите. Качвате се на едно рейсче с мрежи по прозорците и тръгвате из джунглата. И срещате тигри, мечки, леопарди и лъвове. Но те си се разхождат свободно. А вие сте в клетката на рейсчето. Не ми се мисли какво става като рейса спука гума 🙂 Сигурно пътниците отвличат вниманието на тигрите, докато шофьорът сменя гума 🙂 Има огради между териториите на различните животни естествено. Почти като в Джурасик парк 🙂

Тукан – зоопарк Бангалор, Индия

Автобус – зоопарк Бангалор, Индия

 

Има естествено и традиционна зоологоческа градина с клетки. Иначе змиите няма да се показват много 🙂  Ама хиндуистите не са много щастливи с това устройство: за тях примерно леопарда и змията са свещени животни. Все едно да затвориш Св. Дух в клетка и да го показваш 🙂 Така че там това се нарича временен приют за животни. Както и да е, интересно беше.

 

След това ходихме на

жесток Пенджабски ресторант!

Агнешкото беше приготвено като за султани ! След това завършихме с шопинг. Аз лично отидох до държавния магазин за платове на търговската улица в Бангалор. Купих страшни тежки копринени платове за дамите в къщи.

 

 

Автобус – зоопарк Бангалор, Индия

Джурасик парк в зоопарка на Бангалор

Дете в зоопарка Бангалор, Индия

 

След 7 дни в офиса в Бангалор завърши служебната част от пътуването ми и започна туристическата част. За нея си бях поставил 2 цели:

да отида до Тадж Махал в Агра и да разгледам Делхи.

Плана беше да пътувам от Бангалор за Делхи със самолет, от там да се домъкна по земя до Агра, да спя там една вечер, да разгледам Тадж Махал и след това обратно в Делхи за 2 дена. И от там за Милата Родина.

За радост 3-мата ми руски колеги се съгласиха да дойдат с мен до Агра и след това да си тръгнат за Русия на другия ден (те бяха дошли 2-3 дена по-рано в Делхи и бяха разгледали там). Аз вече бях резервирал полет от Бангалор до Делхи, та се наложи те да си резервират полета сами. Но поне беше в същия ден (неделя). Заедно си резервирахме хотела в Агра за 1 вечер. hotels.com е велик сайт ! Даваш му град и забележителност в него и той ти дава списък на близките хотели. Имаше Радисън, но решихме че не ни се дават по 100 евра за просто преспиване за един ден. Така че резервирахме Crystall Inn, за който сайта казваше че е близо до Тадж Махал. Понеже бяхме 4 човека и това не е чуждо на руската пътническа традиция решихме да вземем по 1 стая на двама човека за да си разделим разходите. Естествено поръчахме стаи с две отделни легла 🙂

Аз дори опитах да закупя и билети за влака, но се оказа, че ме сложиха в някакъв лист на чакащите и само ми взеха парите. Индийската ЖП система не е като Българската. Понеже е направена от англичаните четох че е доста подобна на Английската. Влаковете тръгват навреме и вървят по разписание. И бързо. А ако са продадени всички места когато се опиташ да резервираш все пак ти взимат парите, но те слагат в листата на чакащите. Ако докато стане време за пътуване не се освободи място ти ги връщат. Иначе трябва да провериш дали са ти дали място и може и да пътуваш. За жалост сайта на индийските железници не работи за чужденци. Та е добре да се резервира през посредници. Аз лично ползвах cleartrip.com.  Австралийци някакви.

Но понеже за руските колеги нямаше резервации за влака, а беше късно да се правят нови, решихме да вземем такси от Делхи до Агра и обратно. За 4 човека нямаше да излезе толкова много. Колегите от Бангалор добре ни съветваха да резервираме предварително онлайн. Но нещо се обутахме. Та като се сетихме в съботата следобед се оказа че интернета в хотела не работи и решихме да си опитаме късмета на летището в Делхи. Бях чел че там има държавна фирма която се занимава с предплатени таксита от летището до града. Та мислех да опитаме там.

По принцип е много важно в Индия да се пазарува и работи с одобрени от държавата магазини ! Там има твърди цени и гаранция че стоката е качествена. За разлика от частната инициатива, при която качеството не е ясно и няма никакви гаранции за услугата или цената. Да ви напомня за България по соц. времето ? 🙂

Полетът от Бангалор до Делхи

беше с Kingfisher Airlines. Сериозно ги препоръчвам : стюардесите имаха списък с имената на пътниците в туристическа класа и се обръщаха към всеки по име : г-н Кодинов, какво искате за пиене ? г-н Кодинов, какво да ви донесем за обяд ? г-н Кодинов, искате ли да вдигнете самолета ?

Това последното си го измислих де 🙂

Иначе за 2-та часа полет ни предложиха великолепен индийски обяд. Имаше и избор от вегетарианско и месо.  И това всичко за нещо като $100. Руските колеги летяха с друга авиокомпания. За същите пари са ги черпили една студена вода, та бяха гладни като кучета. Освен това тръгнаха 30 мин преди мен, а пристигнахме по едно и също време. Да живее Kingfisher ! Аз ги бях чувал понеже рекламират във Формула 1. А досега каквото съм купувал от рекламираното там не съм съжалявал 🙂

Тадж Махал – Агра, Индия

Както и да е, събрахме се всички в Делхи по живо по здраво към 15:00 местно време. И тръгнахме

да търсим превоз до Агра.

Аз попитах колегите дали искат преди това да ядат, да пушат, да пият вода и там каквото още им се прави. Те викат : дай да търсим превоз. Доообрееее. Намерих гишето на държавните таксита. Там един индийски Остап Бендер започна да звъни по телефоните веднага след като го попитах. Нещо ме резна под лъжичката че сигурно звъни на братчеда Раджив, ама нямахме много избор. Или поне така мислех в момента. Както и да е братчеда звънна обратно след 5 мин чакане и каза че имат „голямо“ такси за 5500 рупии и малко за 4500. Човека дори спомена срамежливо че са air-conditioned. Решихме да вземем голямото. След още 5 мин. консултация по мобилния братчеда каза че след 10 мин ще е пред терминала. При което руските колеги се пръснаха като молитви в небето : едни отидоха да пушат, други да ядат и ме оставиха сам с багажа. И естествено точно тогава дойде братчеда. Та се наложи да звъня по мобилния да ги събирам спешно. Представете си колко струваше това през руминга от България !

Хеле събрахме се и братчеда ни поведе извън терминала. Там ни чакаше един 7-местен шевролет който със сигурност беше видял и по-добри времена. Климатик верно имаше, но за включването му не ставаше и дума. И ръмжеше ужасно като вдигне над 60 км/ч. Но поне място за нас и багажа имаше достатъчно. Шофьорчето ни натовари и вика : сега отиваме в офиса да платите и тръгваме. Това ми прозвуча тревожно, но нейсе, бяхме се навили вече. Но се разтревожих съвсем като ни закараха в една махала до летището която поразително приличаше на циганската махала „Изгрев“ в Пловдив. Само че без панелките  🙂 „Офиса“ се оказа рецепцията на един хотел. Помолих един от русите да влезе с мен, да не съм сам че не ми се струваше безопасно. Вътре братчеда ни взе рупиите, копира ми паспорта и ми даде разписка. Колегите настояха да го ангажираме и за върщането от Агра на другия ден. Но ни направиха отстъпка : 10 000 рупии за целия превоз. Шофьорчето щеше да ни изчака в Агра и да ни върне.

Добреее. Платихме и 500 рупии капаро за върщането и тръгнахме. Мен ме сложиха на предната седалка. Оказа се че шофьорчето почти не говори английски. Но пък е приказлив. И постоянно се мъчеше да ми обяснява нещо. Мъъъъка.

Докато се измъкнем от Делхи мина близо час.

Задръстванията бяха монументални, понеже наближаваше Дивали (Индийската коледа) и всеки се беше втурнал да пазарува подаръци. Точно се измънахме от града и един от пътните полицаи ни спря. И се започна. Шофьорчето от време на време идваше до прозореца на колата ни и викаше „дай 100 рупии“. Аз дадох веднъж, дадох два пъти. Но на третия изръмжах. Той ми прати полицая. Аз му заобяснявах как сме туристи и имаме предплатен договор. Той ми обясни че колата нямала документи за това което правела. Оставих шофьорчето да се оправя само след още малко ръмжене в негова посока. След като разбра че няма да ни изцеди повече рупии си се оправи сам за 5 мин. След това спомена че му струвало 500 рупии. Ми да си е държал документите в ред.

Както и да е, продължихме по пътя.

Индия е невероятна страна: 100 метра мирише на прекрасни цветя, 100 м на гаден дизелов дим и 100 метра на ла*на.

И се редуват в случаен ред. Не знаеш кое следва. И всичко това е залято от море от мръсотия и прах. А с нашата каляска без климатик държането на прозорците отворени беше единствената опция да не изпукаме от жега. Така че букета беше пълен и постоянен. По пътя имаше малки населени места. Там, поради задръстването от местния трафик колите се промъкваха едва едва. И това даваше чудесна възможност на просяците да ти тропат по прозореца и да викат едносрични думи. Така че човек трябваше да е много сръчен с дръжката на прозореца.

Тадж Махал – Агра, Индия

Пътят до Агра

беше 2 ленти във всяка посока. Както знаете в Индия се кара от ляво на пътя. Така че, по аналогия с това което съм свикнал, се очаква всички коли да си карат в лявата лента и когато изпреварваш да минаваш в дясно. И действително така си беше в Англия. Да де, ама не и в Индия. Всички се стремяха да карат в най-дясната лента. И се изпреварваше от ляво. Всъщност се изпреварва от където може. Но най-често можеше от ляво.

Ще се зачудите защо всички искат да карат в дясно ? Ами просто: в няй-лявата лента имаше постоянен поток от каруци, пешеходци, мотоциклети, трактори, и всякакви други причудливи превозни средства. А понякога и просто трактори които се движеха в посока срещуположна на движението. И повечето от тези неща се движат много, много бавно. И излизат и влизат на шосето във всеки един момент и без да поглеждат назад. В Индия всички постоянно шарят от лента в лента : и колите, и пешеходците и моторите и рикшите. При това без да поглеждат назад. Работа на задния е да се съобразява. Дори и да си му се наврял в лентата току що. И затова обичая е като настигнеш някого да очакваш във всеки един момент да ти се навре в лентата. Затова нашето шофьорче намаляваше при всяка такава среща. Обичая в този случай е задния да надуе клаксона и по този начин да предупреди предния че ще го изпреварва. Но това естествено нищо не гарантира. Предния може пак да си кривне. Просто вероятността е по-малка. Като резултат от всички индийски пътища (дори и от пресечките на града) се чуват постоянни клаксони. И то не защото се карат ня другите водачи. Просто така си сигнализират. Не че го няма и скарването. Тогава продължителността на клаксона е друга. Но основно е просто „зад теб съм, внимавай“.  Но това с шаренето по лентите ме вбесяваше първоначално.

След 2-3 часа по пътя шофьорчето реши да почине. За целта ни спря в една прашна и мръсна крайпътна будка. И вика: „искате ли нещо за ядене“ ? ДА БЕ ! Дори и вода не си взех.

На всеки 30-на км имаше будка за плащане на магистрални такси. От пътеводителите знаех, че това се поема от туристите. Та давах 50-те рупии без да се мотам всеки път. На границата между двата щата обаче (Делхи и Агра са в различни щати) работите придобиха сериозен характер. Този път на шофьорчето му поискаха 420 рупии. След кратка консултация с колегите му ги дадохме. Но не ни стана приятно.

На едно място край пътя имаше огромна статуя на някакъв хиндуистки бог. Над 20 м висока. И във всички цветове на дъгата (като повечето неща в Индия). Доста странно изглеждаше сред полския пейзаж. Все едно че божеството ходи из полето 🙂 Не спряхме, че беше започнало да се стъмнява.

Тадж Махал – Агра, Индия

След 5 уморителни часа по пътищата най-после минахме 200-те км до Агра. Пристигнахме по тъмно.

Агра се оказа голям град:

над 2 милиона според руските колеги. И тук стана интересно ! Опитахме се да дадем адреса на хотела в Агра на шофьорчето, а той нещо изхърхори на хинди и продължи да кара. А така ! Изглеждаше че не знае как да стигне до хотела. И това сериозно ме притесни. Имах карта на GPS-а във верния ми самсунг галакси с, но понеже руминга струваше безбожни пари бях изключил данните. И това означаваше че на GPS чипа му трябват няколко минути на едно място за да хване фикс. За радост поредното задръстване ми ги осигури, така че просто поставих телефона на таблото пред шофьорчето, превключих указанията на английски и му казах : „слушай и карай“. Това изглежда да работеше добре. Обаче по едно време шофьорчето ни хвърли в тъча. Спря пред един хотел където очевидно 2 индуси ни очакваха нетърпеливо. Единия от тях без обяснения се вмъкна при нас на задната седалка и вика : „аз съм вашия гид“ 🙂 Доста се изнервих : все пак това се случва в непознат индийски град след мръкване. Но поне „гида“ изгледа че говореше повече английски и успях да разбера че той бил „включен в цената на тура“ и само бакщиш му се плащал. Оооок. Човека дойде с нас до хотела ни. Хотела се оказа малък и не много чист.

Но пък поне интернета работеше ! Обадих се по скайпа в къщи на любимата. И ми олекна ! При всичките ми ходения и бродения само мисълта че някой ме чака в къщи винаги ме е държала. Пожелавам ви да има кой да ви чака ! Чувството е неописуемо. И вие също чакайте ! И се вълнувайте ! За това живеем.

 

Taj Mahal, SH 62, Агра, Утар Прадеш 282001, Индия

 

Теглихме чоп как да се разделим двама по двама в стаите. Оказа се обаче че леглата са само спални ! Доста неудобно. Поне ни дадоха отделни завивки. А и леглата бяха доста широки. Така че не вярвайте винаги на това което тези посреднически сайтове за регистрации ви предлагат и винаги питайте хотела директно ако имате необичайни изисквания.

Слезнахме до мазето (ресторанта) да хапнем нещо набързо. Оказа се че имат чудесно панир масала (бяло сирене в доматена яхния с много подправки) и корианрърен нан. И бира. KingFisher естествено. След хапването и 2 бири се почувствах че стреса от пътуването ме отпуска. И се оказа че хотела имал и друг ресторант на покрива, от който се виждал Тадж Махал. Но трябваше да се става в 5:30 сутринта за да има време за душ и да хванем изгрева. И затова се отправихме по стаите. Завивките не бяха много чисти, но поне имаше топла вода и чисти кърпи. Спах без сънища и без да се будя.

На сутринта, след скромната, но питателна закуска в хотела (имаха роти и кафе с мляко) гида и шофьорчето дойдоха да ни вземат и ни закараха на 500-те метра до входа на Тадж Махал. Оказа се че за местните е 20 рупии, а за нас над 500. Това ми напомни за едно време в България и колко естествено ми се струваше. Добре че го махнахме това ! Толкова е унизително.

Наредихме се на опашката заедно с възрастните американски туристи и се заприказвахме с нашия гид Кумар. Весел младеж. Питах го дали прави нещо друго освен екскурзоводството. Каза че не, защото много обичал да ходи всеки ден в Тадж Махал и се чувствал удивен от сградата. Да ви кажа, като влязохме го разбрах.

На входа имаше сериозно армейско присъствие. Армията охранява всички национални паметници. Имаше и претърсване все едно че се качваш в самолет. Допускат само мобилни телефони и вода. Е, и мокри кърпички и портфейли де. Но примерно камерата която носеше единия колега го накараха да я остави на гардероб. И му взеха 35 рупии за удоволствието. Но пък фотоапаратите бяха разрешени. Нищо че някои от тях снимат и по-добри филмчета 🙂

Тадж Махал е всъщност в превод „двореца на Тадж“. Тадж е жената на един от индийските султани. Тя умряла много млада. Султана много я обичал. И преди да умре го помолила за 2 неща : да не се жени повече (тя била третата му жена) и да направи нещо което няма да позволи на паметта за Тадж да изчезне. Султана обещал. След смъртта и се затворил за няколко месеца в двореца да мисли какво да е това нещо. И измислил : да изкопира горбницата на Хюмаюн, но в доста по-голям мащаб. И така се появил Тадж Махал. Според ислиамската традиция в задната част на градината винаги е място за храма. И точно там султана построил гробницата на любимата си жена. Защото за него тя явно била повече от бога. Дори започнал да строи мавзолей от черен мрамор и за себе си. Точно изкопал основите и на сина му, престолонаследника, му писнало да гледа как баща му хаби богатствата които той се бил наканил да хаби, та просто го арестувал и го затворил в една кула в двореца в Агра. И той станал султан. И строежа спрял 🙂 Та основите на втората гробница така си и седят. Това е цената която плащаме за любовта 🙂

Тадж Махал – Агра, Индия

 

От Кумар разбрах защо е важно да се хване изгрева или залеза в Тадж Махал: мрамора от който е построена пропуска светлина. И затова сутрин на изгрев слънце паметника изглежда розов. През деня е златист, а вечер е червеникав. Казват че на лунна светлина бил млечно бял. И всички други камъни инкрустирани в него изпъкват.

Пред паметника има едно езерце в което има платформа с пейки. На една от тях била поседнала принцеса Даяна при посещението си в Индия. И оттогава това е нейната пейка. Всичките американци се наредиха на опашка да се снимат на пейката. Аз пък се снимах на другата, надявайки се да е била на принц Чарлз 🙂

За да се влезе вътре в паметника се надяват въху обувките едни шошони, които раздават на входа заедно с бутилка минерална вода (това е включено в билета за чужденци). Но вътре нямаше много какво да се гледа. А и един пазвант все ни подкарваше да побързаме.

Навън в градните имаше много катерички и папагали.

А пред двореца имаше колония зелени маймуни. Наснимахме се. По едно време докато го снимах един маймун се покатери бързо на стълба със знаци над мен и взе да се клати, карайки знаците да тракат. Скочих настрани 🙂

Цялата работа отне около час и половина : към 8:00 бяхме на изхода. Кумар ни предупреди да си закопчеем джобовете и да гледаме напред и да не общуваме с никого. Това се оказа добър съвет : тълпа дрипаво изглеждащи улични продавачи ни наобиколи отвсякъде. Имаше всичко : от малки копия на Тадж Махал до колела от тел.

Качихме се в шевито ни. Закараха ни до хотела да си изядем закуската. Кумар и шофьорчето изчакаха пред хотела.

След това Кумар ни закара в една работилница която (според думите му) се държала от хората които поправят Тадж Махал. Не му повярвах много. Но пък историята която ни разказа е хубава. Първоначалните строители на Тадж Махал не се разпръснали, а се заселили около него. И всеки петък султана ги пускал да поправят и поддържат монумента. И така до наши дни. Само че сега държавата плаща на потомците на тези хора. Но все още затварят монумента в петък.

Пък и хората в този магазин имаха демонстрационен щанд как се полират камъни като тези в Тадж Махал и как се инкрустират използвайки най-прости инструменти. А и имаха разкошни масички и поставки от мрамор с инкрустации. Вижте в снимките. На всяко имаше цена отзад. Обясниха ни че това били държавни цени. Не знам защо бяха написани с молив обаче 🙂 Освен това цените за по-големите неща включваха доставка до домашния адрес на купувача. Практично 🙂 Ако го вземеш на място ти правят 15% отстъпка.

Както и да е, харесах си едни поставчици и глава на божество. 4000 рупии 🙂 Добре че поне взимаха карти.

След това поискахме от гида и шофьорчето да ни закарат във форта на Агра. Кумар каза че нямало смисъл да плащаме билети, понеже били отворили само една стена за достъп на посетители. Другото все още било казарми. Попитах го какво държи армията в тази крепост от 16 в. Той каза : понеже била много непристъпна, се използвала като арсенал. Погледах си календара. След това се ущипах. Както може би знаете с изобретяването на артилерията крепостните стени станали излишен лукс, който нищо не пази. Но явно при тези хора традиционната вяра че царската крепост е непревземаема така сериозно е вкоренена, че в момента в който са се отървали от англичаните са се върнали към първоначалното използване на крепостта. 🙂  Но това само си го помислих де. На Кумар нищо не казах, за да не го обидя.

Затова разгледахме крепостта на Агра само от вън. Внушително беше. На една от кулите й викали въздушния дворец, понеже е изнесена извън крепостната стена (над и пред нея) и е прорязана от много отвори (все едно че е направена от колони, но не са правилни, а поддържат множество малки прозорчета). А срещу нея беше Тадж Махал !

След 15-те минути които загубихме пред крепостта ни закараха при магазина на другия братчед (от който взимаха комисионка) : този път за обици и бижута с камъни. Но аз и един от колегите ги бойкотирахме и влязохме в отсрещния магазин за подправки. Купих масала чай, гурам масала и къри. 2000 рупии. Но имаха и цитри. Снимахме се с тях 🙂 После не сме били истински туристи, а ?! 🙂

Закараха ни до хотела да си вземем багажа. Оказа се че с предварителното плащане през hotels.com нямаше проблеми и просто си тръгнахме без допълнителни плащания и разправии. Дадохме на Кумар 1000 рупии, които според нас той често си заслужи. Но единия колега недоразбрал че му ги даваме заедно и му даде и 10 евро отгоре. А това е към 700 рупии 🙂 Така че Кумар сигурно ще си спомня Руснаците с добро 🙂

Към 12:00 се отправихме обратно към Делхи. Изтръпвах само при мисълта какво ни очаква. Този път обаче взех мерки : сложих един колега на предната седалка (той се зарадва). А и се оказа че нямаше повече допълнителни плащания : тези на отиване били за отиване и връщане. И на щатската граница просто минахме.

Шофьорчето пак ни спря в същата дупка (като за целта обърна на шосето, понеже дупката беше от другата страна на шосето). Явно и там е бил на комисионка. Той се надяваше да ядеме, но ние взехме само бутилирана вода и газирано.

На връщане установих че от всички тези разходи рупиите са намаляли сериозно и се налага да изтегля малко. Имах долари и евро, но курса който предлагаха в хотела беше много нечестен. Опитах да намеря банкомат в Агра следвайки напътствията на рецепцията в нашия хотел, но само се разходих до една махала странно приличаща на „Изгрев“ в Пловдив и след 500 м и консултация с GPS-а ми реших да се върна обратно.

Та помолих шофьорчето да спре някъде до някой ATM преди да стигнем „офиса“. Колегите мислеха да го накарат да ме закара до хотела ми, но имайки предвид степента му на разбиране на английски решихме да не го объркваме повече.

По едно време русите започнаха да обсъждат на английски бакшиша който са дали на Кумар и какво смятат да дадат на шофьорчето. Мобилизирах всичките си жалки познания по руски и ги помолих на руски да не го обсъждат пред него, че може да си създаде грешни впечатления. Те се зарадваха (обикновенно не си давам труда да опитам да говоря руски) и преминахме на руски да обсъждаме бакшишите.

Оказа се че няма много трафик по пътя и пътуването до Делхи беше спокойно. Но в Делхи задръстванията бяха монументални. Шофьорчето все повтаряше „Diwali Traffic“. Като че ли не виждахме 🙂

Точно преди да стигнем до „офиса“ той се сети и отби до един банкомат. Банкоматите в Индия обикновенно не са на открито. Обикновенно са в по-голяма сграда или в специално построена за целта тухлена сграда. Този беше в самостоятелна сграда. А по тавана и стените имаше гущери. Бързах колкото мога 🙂

Явно шофьорчето беше решил че ще му дадем бакшиша веднага след тегленето, та протегна ръка фигуративно казано. казахме му че ще му ги дадем като стигнем. Той се нави.

Както и да е : стигнахме в „офиса“ към 19:00. Там платих остатъка от сумата на братчеда от рецепцията. Колегите решиха да се настанят в хотела за няколко часа и да тръгнат от там за полета си в 2:00 през нощта. Аз поисках да ме закарат до летището. Те започнаха да ме питат кога ми бил полета. И аз веднага ги излъгах че е след 3 часа. Братчеда накара шофьорчето да ме хвърли до летището за 200 рупии ! Сигурен съм че ако бях взел моторикша шеше да ми излезе не повече от 100. Но не ми се разправяше с тях, та се качих. Казах на шофьорчето да ме закара на „Пристигащи“. Дори му посочих къде да завие. Въпреки това той ме закара на „Заминаващи“. И ми поиска бакшиш над тези 200 рупии ! Но бях прекалено уморен да споря с него. Дадох му 260 и му тръшнах вратата.

От тази мила и позната азиатска картинка извенъж се оказах обратно в 21-ви век. Влакчето от летището до централната гара на Делхи беше по-модерно от събратята си в Америка. Поуспокоих се. Но в момента който излязох от гарата пак се оказах в „Изгрев“ : тъмно, мръсно, опикано и пълно с извънредно настойчиви и любопитни хора. Смятах да вървя от гарата до хотела, но се оказа невъзможно. Предадох се и отидох на бюрото за предлатени авторикши. Взеха ми 200 рупии. Но ме закараха до хотела без моя или на GPS-а помощ. Докато ме караха забелязах че авторикшите в Делхи имат електронни броячи като на такситата в България. Ха !

Напуснахме централния булевард и се шмугнахме на една малка уличка. Едни юнаци клечаха в тъмнината по уличката по която ме подкара авторикшата. Изтърпнах. Но за радост това беше само преминаване : хотела се оказа ярко осветен и на една павирана улица. Верно, не беше булевард, но не беше и от сокаците по които ме прекара рикшата.

Взех душ, поръчах на рум сървиса 2 бутилки вода и установих че за моя радост телефона и компютъра може да се вържат към интернета и той пак работи бързо.  Обадих се на любимата и прекарахме 1/2 час на видео разговор. След това оставих телефона да си качва снимки в Picasa-та и си легнах. Не успях да открия от къде се гасят нощните лампи, но просто се завих през глава.

Така завърши пътуването ми до Агра.

Дали си струваше ? ООООО, ДАААА ! Не ми обръщайте внимание че мрънкам понякога. Индия е невероятна държава. И Тадж Махал е много, много красиво място. Просто ми е малко по-интензивно на места. Аз не обичам неуредиците. Импулсивните постъпки ме изнервят. А на всичкото отгоре не мога и да се пазаря.

Пиша това от хотела в Делхи на другия ден. Чакайте трета част от историята на Моята Индия за Делхи и за завръщането ми.

Ще избързам напред и ще се похваля че Луфтханза са ме „произвели“ във frequent traveler ! Това си е цяла пътешественическа нашивка ! 🙂

 

 Очаквайте продължението

Автор: Георги Кодинов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

One response so far

юли 27 2011

От езерото Лаго ди Гарда къмТриест и Плитвице (Алпите – на гости на мармотите (5))

Днес завършваме мотоциклетната обиколка на Алпите заедно с Бойко Терзиев. Вече се качихме близо до Гросглокнер в Австрия, минахме по високо-алпийския път през Шютдорф към Швейцария, през Сан Бернардино стигнахмe до езерото Комо в Италия, за последно от Комо минахме през няколко алпийски прохода до градчето Nalles, а днез през Триест и Плитвице ще се […]

One response so far

Ное. 15 2010

Германия(1): Хановер и зоологическата му градина

Миналата седмица малко неусетно отмина една годишнина – на 9 ноември 1989г падна Берлинската стена. Лично аз смятам, че именно това събитие доведе до възможността нашият сайт да съществува изобщо. За това днес ще обърнем поглед към днешния ден на страната, която направи реалност тази възможност: Германия. Дачи ще ни води из Германия, като днес ще започнем с Хановер и неговата зоологическа градина.

Приятно четене:

Германия

част първа:

Хановер и зоологическата му градина

Германците твърдят, че Хановер не е град, в който да се влюбиш от пръв поглед. Може и да са прави, но по-скоро грешат. Всички знаете, че Барселона заема особено място в сърцето ми, но никак не мога да се съглася с твърденията за Хановер. Хановер е…

Но, да започна от малко по-далеч: Пътуването до Хановер с автомобил отнема около 22-24 часа, в зависимост от това какъв маршрут изберете и дали има с кого да се сменяте на волана, за да си почивате. На отиване минахме през Сърбия – Унгария – Словакия – Чехия – Германия.

Бензинът на ЛукОйл в Сърбия не беше хубав. От него светна сервизното съобщение на колата и пътувахме „на тръни”. Унгарците преравят всяка кола, която влиза от Сърбия и е чист късмет, ако не те качат и на канал.

Магистралата в Чехия е, меко казано, неравна и друса зловещо в продължение на 500-600 км. Ако имате избор – не минавайте през Чехия. На връщане минахме през Австрия и нямам никакви отрицателни преживявания.

Пътищата в Германия са нещо, което никога няма да има в България.

Хановер

Въпреки, че хановеранци (да, така се наричат самите те 😉 ) твърдят, че трудно може да се влюбиш в този град, аз съм готова да поспоря. Хановер е чист и подреден град с интригуваща архитектура. Спокойствието и уюта бликат от всяка негова тревичка, особено ако оставим центъра на града на туристите и мръднем леко встрани из кварталите. Кварталите на Хановер и околните села изглеждат точно така, както винаги съм си представяла Германия (та и Австрия) – къщички на един-два етажа с триъгълни покриви, в които се гушат поне още два, малки дворчета, тесни улички, приличащи по-скоро на алеи, много цветя, чисти прозорци с кокетни перденца… И тихо. Много тихо и много спокойно. Контрастът със софийската действителност е неочаквано потресаващ.

Хановер е трудно да бъде обиколен за един ден. Ние се опитахме да го направим в два-три последователни дни, но не успяхме, въпреки, че имахме водач.

Ако си сам турист и няма кой да те води и да ти разказва, е добре да си купиш карта и да следваш червената линия.

Тънка червена линия свързва забележителностите в центъра на Хановер

В центъра (стария град) по земята е нарисувана червена линия, която те води и ако я следваш, ще обиколиш забележителностите на града сравнително систематизирано.

Хановер, Германия

Едно от местата по пътя е

Rathaus – т.е. Кметството

Може да се влиза свободно и да се снима (поне до някъде). Фоайето е впечатляващо – високо, огромно, с надписи на латински (чието значение още не съм успяла да потърся) – в центъра му има макети на Хановер – от създаването на града през средновековието, преди втората световна война, след нея и в наши дни.

Хановер е град, възникнал на „другия бряг” на река Leine (не знам как се произнася) – това означава и името му – „отвъд реката” и идва от старото Honovere. Там, от другата страна на реката, хората са се събирали, за да търгуват и постепенно са се установили трайно. Градът е възникнал точно на това място:

Най-старият площад

Геометричният център на Хановер обаче не е там, а при този часовник:

Геометричният център на Хановер

Разглеждайки книга с фотографии на Хановер от известен в средата на миналия век хановерански фотограф, видяхме, че този часовник е бил демонтиран през 1954 г. и през 1959 на негово място се появява един ужасно скучен и грозен негов заместник. Кога са върнали оригинала обаче не можахме да разберем.

Червената линия води и до „църквата без покрив”. Това е църква, унищожена от бомба през втората световна война. Интересното там е, че бомбата е паднала точно в средата на църквата и я е унищожила изцяло отвътре, но стените са останали невредими. И сега си изглежда така – зловещ паметник…

Няма как да се разкаже всичко за един град в една статия и затова хората са измислили фотоапаратите, но има неща, които задължително трябва да се споменат.

В Хановер се намира родната къща на математика Лайбниц…

Във всяка катедрала има орган…

Улиците на града са цветни и пълни с изненади. Освен интересните фасади, както си се разхождате можете да видите лебеди в реката…

…или столове на стената…

… или врата в нищото, заобиколена от разговарящи хора…

… или шарени диванчета…

… мини торнадо в бутилка…

… колело за 7 души, които докато въртят педалите, пият бира… или май беше обратното…

… а на почти всяка висока сграда има часовник. Толкова много часовници не бях виждала до сега.

И фонтани… всякакви…

А спирките на градския транспорт са били „дадени” на съвременни артисти, които са ги превърнали в музей на съвременната скулптура. Например – най-близката до Maschsee (Машзее или езерото Маш) спирка е подкитена под опашката на кит :) (ако беше подслонена, трябваше отгоре да има слон ;) )

Мдам, хората си имат и езеро, на което през зимата карат кънки… :)

Имат си и вело алеи – толкова много и толкова удобни, че не само можеш да прекосиш града без да слизаш от колелото, а можеш да стигнеш по тях и до околните населени места, без да пресичаш магистрали.

Може да стигнеш и до езерото Steinhuder Meer, което хановеранци на галено наричат „нашето море”. Езерото се намира в близост до Хановер (30-тина км за Германия не е разстояние) и представлява естествено езеро с големина 32 кв. км. Образувано е от ледник преди 10 000 години, максималната му дълбочина е 3 м, което осигурява топла вода за къпане и плуване почти до края на септември 🙂 Мястото е разкошно за разходка (пеша или с колело) и за почивка. За покоя и тишината допринася и забраната за използване на плавателни съдове с двигатели – в езерото могат да се движат само лодки с електрически двигатели и платноходки! Харесва ми :)

Сигурно ще ви прозвучи прекалено, но дори гробището ми хареса – можеш да минеш от там с колело, без това да пречи или смущава някого. Покрай алеята има чешмички, до които са окачени лейки, с които да си полееш цветенцата, които си посадил… ох, пълна скука!

Всъщност, Хановер е индустриален град, но това не можете да го усетите нито по мръсотия, нито по шум. Единственото, което ви напомня, че високите технологии са някъде наоколо са … автомобилите, които се движат по улиците. Видяхме толкова много коли-прототипи и толкова много коли, на които не им разпознах марката, че по едно време едва смогвах да ги снимам…

Приятно гледане! Пък, ако имате път към Германия, не пренебрегвайте Хановер – струва си! 🙂

Зоопаркът в Хановер бе първата точка от амбициозния ни план за покоряване на Германия това лято.

Зоопаркът в Хановер е място, което не се вписва в българските представи за зоопарк. Че е парк – парк е, че има животни – има, но има и много подробности, които го превръщат в нещо като музей на открито. Казвам „нещо като”, защото в музея би било скучно, а в зоопарка не беше. Искрено се забавлявах. Това може да се дължи на факта, че не съм пораснала достатъчно, но ако имах възможност бих прекарвала там доста от свободното си време.

Зоопаркът е организиран в тематично обособени зони – например Индийският слон е ограден от дворци на махараджи, маймуни и полуразрушени храмове, напомнящи декор на „Индиана Джоунс…”. Имаше 5 новородени слончета, което ми говори, че животните се чувстват добре там…

Кенгурите си живеят на австралийска територия – толкова реалистично пресъздадена, че се питаш дали наистина ще ти стигне бензина, за да се прибереш обратно.

Белите мечки пък си плуват покрай потънали изследователски кораби и когато не позират на напористи туристи с фотоапарати, ловят риба…

Когато преминавате към следващата тематична зона ви изпращат табели от рода на „Тамбукту – 52 дни” или „вие напускате Замбези”… Реализмът е постигнат не само чрез предмети, вероятно донесени от съответния район, но и чрез растителността – за всяка зона тя отговаря на оригиналната за района.

Другото, което много ми хареса е, че имаш възможност да бъдеш съвсем близо до животните. Това е особено възпитателно и обогатяващо за децата. Пък и за големите. Винаги съм си мислила, че пеликаните не са много дружелюбни, но се оказа невярно. Освен това са неочаквано и невъобразими мекички и ако не беше тази голяма човка бих ги гушкала с две ръце…

Заведенията за хранене в зоопарка също са съобразени с района, в който се намират – имате възможност да хапнете по южноафрикански в тази закусвалня…

Също в „Южна Африка” можете да се качите на лодка и да разгледате птиците от близо. Имаше доста странни екземпляри…

Не ни остана време да се качим на лодка, а също и да видим лъвовете. Оказа се, че ако искаш да видиш всичко без да бързаш, трябва да отделиш поне един цял ден.

Успяхме обаче да влезем на едно от представленията, където попаднахме на дресура на папагали Ара и на Улулица (не съм много сигурна, че се казва така).

Из зоопарка има открити сцени с амфитеатрални седалки и стига да дойдеш навреме – влизаш, сядаш и гледаш.

Представленията и лодките са включени в цената на билетите. Само за храната на територията на зоопарка се плаща.

Другото, което ми направи впечатление беше, че животните изглеждаха доволни 🙂 Имаше само едно тъжно животно – ето тази маймунка. Прилича на детенце, което го боли коремчето. Дано всичко й е наред.

Имаше и истинска ферма, пренесена там заедно с оборите, в които децата влизаха да играят с животните, чешмата на двора…

Имаше какво ли не! Няма да ви отегчавам с повече приказки, оставям ви да се наслаждавате на снимките, а аз ще си полегна и ще си почина!

Приятна ви разходка!

Автор: Даниела Соколова

Снимки: авторът

6 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version