Archive for the tag 'Забраненият град'

окт. 12 2016

Пекин (Китай)

Днес Петя ще ни води до Пекин – да видим какво толкова има в китайската столица (има, има – четете!) Приятно четене: Пекин (Китай) Тръгнах за Китай в края на март. От София се качихме на самолета за Виена, а от там за Пекин. Не съм и очаквала, че ще ни качат на такова превозно […]

One response so far

юли 20 2010

Бях в Китай (2): Още за Пекин

Продължаваме с китайския пътепис на Павлина. Започнахме с първите ѝ впечатления от Пекин, а сега ще разгледаме коитайската столица по–подробно. Приятно четене:

Бях в Китай

част втора

Още за Пекин

За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната

Една незабравима атракция за чужденците, посещаващи Пекин, е пазаруването. Но не в големите, лъскави търговски центрове, а на едни по-интересни места – Пазара на коприната и Пазара на перлите. И понеже рядко се срещат мъже, на които това занимание доставя удоволствие, тръгваме в женски състав: аз, Цена и Добринка. (Междувременно българската група се е увеличила с още един колега на Гошо – Марин, и съпругата му Добринка.)

Единодушно решаваме да проверим вярна ли е информацията, че чужденците не могат да се възползват от благата на обществения транспорт в Пекин. Разбира се, на наше разположение има таксита, обаче как ще почувстваме атмосферата на столицата, ако не се поблъскаме с обикновените китайци в градските возила?! И тук ще се впусна в едни обяснения, от които може да не извлечете никаква практическа полза, но предполагам, че ще ви бъдат интересни.

Ако желаете да се придвижвате в Пекин заедно с народните маси, може да използвате главно метрото и автобуси. Има и тролеи, но тяхната траектория така и не съвпадна с моите маршрути. Колкото и да се оглеждате, няма да забележите трамваи – те не виреят на пекинска почва. Метрото няма да ви създаде проблеми, понеже на всяка станция има табели с името й, изписано и с йероглифи, и с латиница – транскрибирано, тъй да се каже. Гледате табелата, сверявате с картата на града, с която сте се снабдили предварително, и сте съвсем наясно къде се намирате.

При автобусите обаче нещата не стоят така. На спирките има информация за маршрутите им, но е само на китайски и колкото и да се напрягате, нищо няма да разберете от нея. Това обаче не е фатално и не бива да ви отчайва. Щом ние с Добринка и Цена се справихме с автобусите, значи всеки наблюдателен, интелигентен и упорит българин може ;). Ще ни съветват да си вземаме такси! Не на нас тия!

Общественият транспорт в Пекин не е скъп. Билетът за метрото струва 3 юана*, а за масовите автобуси – от 1 до 4 юана, в зависимост от пропътуваното разстояние. Има и по-скъпи автобуси – с климатик и без дишащи във врата ти хора.

Ако все още си спомняте, бяхме тръгнали да пазаруваме. Целта е ясна – Пазарът на коприната, ние сме теоретично подготвени и когато кондукторката в автобуса ни пита накъде така сме тръгнали, за да ни таксува подобаващо, ние уверено й отговаряме “Кси Зи Мен”, каквото и да означава името на тази спирка. Не че сме разбрали въпроса на кондукторката, но какво друго би могла да ни пита? Слизаме си на “Кси Зи Мен”, значи – и право в метростанцията със същото име. Впрочем не беше толкова направо, да си призная. Повървяхме и се поогледахме, докато я намерим, защото това да не ти е кръстовището на Орлов мост? Обаче стига толкова отклонения, защото уличното движение си е една съвсем отделна тема и не може да се опише с две изречения.

Спирка “Кси Зи Мен” в Пекин. Съжалявам, че йероглифите на таблото вдясно са твърде дребни и не можете да се осведомите за автобусните маршрути 😉

Пътуваме си ние в метрото, което е най-обикновено средство за придвижване и не е и наполовина красиво, колкото софийското. Разполагаме се на една седалка и вече имаме възможност да разгледаме спокойно обкръжаващите ни. И те ни гледат (Я, три бели жени заедно, всяка с карта на Пекин в ръце! Горките, сигурно не знаят как да стигнат там, където са намислили!), но лицата им не изразяват интерес, по-точно не изразяват нищо. Ама китайската нация била много млада, ако се съди по възрастта на пътниците! И ако не са забранили със закон на старците да се возят в обществения транспорт. Наистина, рядко се срещат хора с побелели коси и в автобусите, и по улиците дори. Това няма как да не ти направи впечатление. И още нещо: голяма част от китайците носят очила – не слънчеви, а с диоптри. Може би са предразположени към късогледство/далекогледство или пък лещите са лукс.

Унесени в наблюдения, заети с правене на констатации и предположения, ето че стигаме до Пазара на коприната. Един от изходите на метростанцията ни извежда вътре в самата сграда. Малко неочаквано се озоваваме направо на партерния етаж, сред щандове с различни стоки и оживени хора – по-нататък ще разберете коя е причината за оживлението. С Добринка и Цена се уговаряме да се разделим и да се срещнем на същото място след час и половина.

Четете по–нататък>>>

5 коментара

мар. 23 2010

Китай – един подарък за рожден ден (1)

Днес започваме един пътепис за новото чудо на световната икономика – Китай. Страната ще ни представи Левена. Приятно четене:

Китай – един подарък за рожден ден

част първа

Пекин

Не знам кой и кога е казал, че четиридесетият рожден ден не се празнува. Не знам и защо го е казал. Навярно е бил доста уморен от безкрайните пожелания или почерпки; възможно е и да е нагазил дълбоко (макар и твърде рано, според мен) в така наречената криза на средната възраст. Но знам, че за мен това беше едно от най-тъжните поверия, които трябваше да спазя. Аз, която твърдо вярвам в идеята, че живот без празници е като дълъг път без страноприемници и не само не пропускам отбелязването на някой празник, но и когато броят им осезателно намалее, винаги намирам повод да си създам такъв – я ден на бездомните кучета, я рожден ден на гълъба върху перваза на съседката, я някой Световен ден

Глобуси

Обещах, че няма да празнувам 40-годишнината си.
И тогава получих Подаръка. Най-Подаръка.
Точно за него искам да разкажа:

11 дни в Китай

Китай


Вярвам, че ви е познато усещането да сте в центъра на някакво случване и въпреки това да сте убедени, че то изобщо не се случва на вас. Нещо повече – от деня на връщането ни измина точно една година, два месеца и двадесет и три дни, а аз все още не съм убедена в реалността на случилото се. И едва днес се почувствах готова да разкажа за това пътуване. Хм… случайно ли на един ден разтърсваща емоция се падат около 40 дни време за приемането ѝ?

Тръгнахме на 29 октомври от Аерогара София.

Съвсем скоро четох, че едни от най-ефективните стачки били тези във Франция. Май е вярно – точно поради една подобна ефективна стачка на френските авиолинии по онова време, се наложи да пътуваме до Франкфурт, откъдето трябваше да продължим до Пекин, а не както бе обявено първоначално – до Пекин през Париж. Много близка моя приятелка казва, че страда от пространствен идиотизъм. Е, страдаме от едно и също „заболяване“, поради което доста често използвам израза „През Париж за Дървеница“ (просто няма такива засукани пътища, по каквито успявам да стигна от точка А до точка В). „През Франкфурт за Пекин“ ми се стори подходяща замяна.
Бях подготвена психически за повсеместното „No smoking“ или поне така си мислех. Постепенно, като хрътка на лов, се научих да откривам местенцата, на които безнаказано да унищожа една-две цигари. Неуместно е да ви занимавам с терзанията на един заклет пушач и няма да го правя повече, обещавам (едно изключение – когато по-нататък стане дума за Хонг Конг).

Франкфуртското летище е най-голямото в Европа.

Всяка минута излитат по два самолета нанякъде. А преди да кацнем… попаднахме в задръстване. От което и прозорче да надникнех, се виждаше самолет. Започнах да се оглеждам за летящи катаджии и никак нямаше да се учудя, ако видех някой.
Най-после кацнахме. Портали, гейтове, секции, гишета, Терминал 1, Терминал 2, Sky-line между двата… След диво препускане и неколкократно „Excuse me, can you tell us where is…“ открихме гишетата на China Air. Симпатичен младеж с приличен английски ни заобяснява, че нямаме потвърдени резервации, а места в самолета няма. Предлага ни да ни впише в листата на чакащите, а ние да виснем пред гейта и да се молим някой от вече записаните пътници да не дойде.
Групата ни се състоеше от общо 30-ина души. Разделихме се още в София и една част заминаха за Мюнхен, друга за Москва, а ние – прелитащите през Франкфурт – бяхме точно 10. Петима от малката ни групичка решиха да рискуват и зачакаха пред гейта. Останахме петима, между които двама – с перфектен френски, един – с достатъчен немски, един – с много добър гръцки и руски, а всички общо – с приличен английски. По-късно се оказа, че ако не знаехме толкова езици и си бяхме останали да чакаме, щяхме да пристигнем в Пекин навреме, с останалите. Но след няколко градиращи телефонни разговора с фирмата-организатор, хукнахме да търсим гишето на Air France и обяснение за липсата на резервации. Гишето, с извинение, се оказа на франкфуртска си майна. Затова и не успяхме да се върнем за полета, когато останалите да чакат пред гейта ни звъннаха и ни казаха, че места в самолета има и те се качват.

Е, всяко зло за добро (с присъщия ни оптимизъм си казахме ние), поне ще си починем. Резервирахме си места за полета на следващата сутрин и пренощувахме в съвсем приличен хотел, любезно предоставен ни от стачкуващите френски авиолинии.

Четете по–нататък>>>

4 коментара