Archive for the tag 'Женева'

авг 31 2011

Монблан – една мечта по–малко!

Какво ще правим днес? Ами как какво – ще се качим на Монблан :) Приятно четене:

Монблан

една мечта по–малко

Алпите винаги са ми били мечта през годините, но някак изглеждаха далечни и недостъпни. И така годините си минаваха, трупах опит по по-ниските планини из Балканите и някак мечтата започна да се приближава, да става все по реална и ето, че дойде денят за нейното изпълнение. На 22.07 вече съм на околовръстното в посока Младост да взема Краси, с който бродим по планините от години и да поемем в по-далечна посока. Въпреки ранния час (3:00 ч) чета радостта по лицето му от предстоящото пътуване. След това отиваме да вземем третия член на групата. Натъпкваме толкова багаж, че се чудя къде го побра колата. Всеки се връщаше по няколко пъти, за да си смъкне всичките багажлъци. На задната седалка до третия човек багажа е плътно до тавана, а за багажника няма да коментирам. Ще приличаме на „чалмите“, които се прибират от западна Европа към Турция, но нашата цел е по-различна. На Шела на околовръстното виждам и колата леко да се усмихва. След като сме й напълнили търбуха догоре, тя сякаш предусеща, че й предстоят няколко хиляди километра за следващите 11 дни.

Ден 1

За този ден трябва да минем около 1300 км до сърцето на Доломитите – подножието на връх Пунта Пеня, който ще изкачваме на следващия ден. Строг транзит през Сърбия, Хърватска и Словения и в късния следобед

влизаме в Италия

Скоро се отделяме от магистралата и поемаме на север през планините. Придвижването става бавно, но за сметка на това гледките си заслужават. В един момент пътя става толкова стръмен и тесен, че едва се разминават две коли. Наоколо – красота, планини и страхотна природа. Направо е трудно да се проумее, че сутринта бяхме в София, а сега сме сред тази приказна картинка.

Целта е да се стигне около градчето Пеня и там да се нощува на палатки разбира се. Редуват се китни малки градчета с дървени къщички отрупани пищно с всякакви цветя, които още повече подчертават красотата тук. За наш лош късмет вали, мъгливо е и не снимаме, а си заслужава. Градчетата са препълнени с туристи от близо и далеч, които щъкат по тесните улички.

В 18:00 ч достигаме до

язовир Федая,

откъдето тръгва пътеката за върха.

Федая, Италия

Времето е кофти – много мъгливо, студено и пръска сняг. Намираме място за палатката в една гора на скришно, хапваме една от многото консерви, които влачим с нас и доста мокри се напъхваме в палатката. Заспиваме с надеждата за по-хубаво време утре.

Ден 2

Още със ставането всяка надежда за хубаво време се е изпарила безвъзвратно. Времето толкова се е скофтило, че сякаш няма да спре да вали поне 1 месец. Гъста мъгла, вятър и дъждо-сняг. Колкото и да не ми се иска да го призная е безсмислено да се качваме към планината. Жалко, защото това си беше не просто качване в Доломитите, ами и аклиматизация за техния по-голям брат – Монблан. Е, какво да се прави ще се върнем друг път специално за тази планина, защото определено си заслужава. Посоката – към Франция през тунела Монблан. Малко преди да излезем на магистралата след няколко часа слизане от планината спираме да вземем банани от багажника на една отбивка и веднага привлякохме интереса на преминаваща италианска патрулка. Почнаха едни проверки на документите, една суетня и ни загубиха бая време, ама няма как има го и този момент. Полицаите казаха, че хубаво време има чак след езерото Ди Гарда. Изводът от ситуацията беше ясен – „Не спирай на отбивки да вадиш банани от багажника“.

Преди Милано спираме за обяд и да поизсушим малко дрехи, че ще мухлясат заедно с нас след тази влажна атака вчера. Тук времето е чудно. Жега и слънце. Магистралата около Милано е много натоварена, а като се отклонихме към Аоста и тунела Монблан колите почти изчезнаха. Магистралите в Италия са солени, ама бая солени. Например малко преди тунела ни взеха 23 евро и само няколко километра след това още 35 за тунел. Ей так с усмивка на уста ти съобщават тези сумички. Аз не се учудвах, защото го очаквах след миналогодишната авто обиколка на Италия. Но няма как това си е част от пътуването, пък ти ако искаш. Тунела Монблан си е бая дългичък – 11км и нещо и като влезеш забравяш, че навън е все още ден.

Франция, здравей!!!

Съвсем малко след тунела и ето го

Шамони. Меката на планинарството и алпинизма.

Това е и крайната ни цел за деня. Паркираме в покрайнините на безплатно местенце. Всъщност това май е квартал на преселници от Африка, съдейки по музиката, която ехти от прозорците на сградите. До центъра са около 10 минути пеша. Навалицата тук е голяма. Улицата ми напомня малко на софийската Витошка, но магазините са само за планинска екипировка. Има магазини на почти всички известни и неизвестни марки.
Задължително си правим планинска застраховка за следващите 3 дни. По 5.5 евро на ден, но тя се прави, за да не ти се наложи да я ползваш. Прави се в Дома на гидовате в центъра на Шамони. Там има и подробна прогноза за времето за следващите 3 дни и е важно да се направи справка. В центъра на Шамони има статуя на първопокорителите на върха, които го сочат възторжено. Всички се снимат тук.
Предстои ни задачка да си намерим място за спане в храстите някъде в околността, което не изглежда лека задача на пръв поглед. Някак е прекалено оживено. Отправяме се в посока Les Houches и от малкото градче тръгваме по най-стръмния път, който води нагоре към планината. Не след дълго достигаме местност с оградени пасища и малки къщурки. То места колкото искаш тук, но все са частни имоти, съдейки по оградите. Появява се знак, че е забранено за коли без разрешително за преминаване и решаваме да не сме толкова нагли и не продължаваме. Тук някъде трябва да се установим. Мястото е със страхотна гледка към Шамони и цялата долина, а отсреща се извисяват гордо алпийски върхове. Решено е. Ще пием по една бира и като се стъмни опъваме палатката на една мини полянка и утре по изгрев се изнасяме. Всъщност то жив човек няма наоколо. Само няколко крави пасат кротко и се чудят какви са тези нашественици в техните покои.

Ден 3

В ранни зори лагера беше събран и ни лук яли, ни лук мирисали поехме към

Le Fayet, откъдето тръгва зъбчатата железница за стартовата точка на Монблан.

Точно до гарата там хората са направили голям безплатен паркинг. Европейска работа! Багажа беше почти готов само му трябваше малко окомплектоване и успяхме да се класираме за втория влак. Билетчето беше „скомна ценичка“ – 36 евро за две посоки, но си заслужава изживяването да се повозиш на зъбчата железница. Натъпкваме се и влака кротко се заизкачва по стръмните баири сред гори, ливади и скалисти участъци.Много е красиво тук. Не само славата им е голяма на алпите. Има защо да е така! След 1:10 часа достигнахме до

последната станция – „Гнездото на орлите“.

Орлово гнездо – Алпи

От тук е камениста пътека до

първата хижа – Тет Рус (3167 м).

Стига се за около 3:30 ч. Наблизо се вижда ледника Bionnassay, целия нацепен и непристъпен. Минаваме границата от 3000 м, което е височинен рекорд за Краси и Мони. Моя височинен рекорд ще го подобря като стигнем височина от 4398 м. Малко прди Тет Рус има заслонче, където група шведи събират вода от един капчук и лежерно хапват някаква странна храна. От тук е почти равно и за 10 мин се достига до хижата. Тя е добре уредена и уютна, но нас ни зове опъване на палатки. Вадим голям късмет – намираме точно 2 места готови за опъваване без да се налага да копаем в снега. Носим 2 палатки, защото на следващия ден Аз и Краи продължаваме нагоре, а Мони слиза надолу, където ще ни чака и ще обхожда околностите, защото екипировката му не е достатъчно добра за нагоре. Наоколо има още около 15 палатки. До нас съседи са ни двама поляци. Опитвам се да завържа разговор с тях с моя скромен полски, но май се оказва прекалено скромен и не се получава задълго. Следобеда минава в топене на сняг на примуса, за да набавим вода за пиене; доста снимки и лежане на снега. Обаче слънцето е безпощадно и въпреки, че е приятно навън се вмъквам в палатката. Дори и вътре се усещат жарките лъчи.

Тоалетната тук е много интересна. Влизаш, действаш и после дърпаш една ръчка 5 пъти, което действие изсипва изходените чудесии някъде. Може би в недрата на ледника. Нужен е само поглед нагоре и се вижда

маршрута към хижа Гуте

за следващия ден. Изглежда толкова измамно близо и не е за вярване, че отнема 4 часа, но е факт.

Егю Дьо Миди, Алпите

Алпите

Ден 4

Ставане не много рано. Мони каза, че е прекарал мразовита нощ и е нямал търпение да съмне, за да тръгне надолу. Нормално неговия спален чувал не е за тези височини и температури. И такa той тръгва надолу, а ние оставаме да приберем палатката и да се намотаме. Днес няма за къде да се бърза толкова. На тръгваме срещаме френски гид с малка група и като видя огромните ни раници такива очи отвори и не се сдържа да попита колко тежат. После направи неодобрителен жест и продължи. Ами то вярно, че хора с по-големи раници не видях, но като не се знае колко време ще седим горе, че времето е непредвидимо и трябва да сме подготвени. Също така инвентара за бивакуване не е малко. Не е като да спиш в хижата.

Участъкът между хижа Тет Рус и хижа Гуте е най-гадния от всички. Стръмно, много каменисто и за зла участ имаше сняг и се наложи да слагаме котките още тук. Пътеките (там където ги има) са тесни и разминаването със слизащите е трудно. Иска се доста търпение и толерантност като правилото е, че слизащите изчакват качващите се. В последния участък преди Гуте има пуснати метални въжета за по-голяма сигурност. Тук е много стръмно. Изведнъж усещам , че нещо издрънква по каската ми. Поглеждам нагоре и….. човек от слизащите е бутнал камък. Хвала на каската, че беше на главата ми. Следват финални метри и точно след 3ч и 50 мин от Тет Рус изтропвам с котки по металния под пред

хижа Гуте (3817 м)

и непосредствено след мен и Краси. По принцип Гуте е доста по-тясна и неуютна хижа. Почти винаги няма места и трябва са се спи я на масите, я под масите или на пода в коридора. Палатката си е лукс в сравнение с тези условия. Удобните места за палатки са на още 10 минути ходене малко след хижата и ние бързаме, за да намерим подходящо такова.

Алпи

Отново късмет – има място, където скоро е събрана палатка и само трябва да опънем нашата без копане и заравняване. Стандартните процедури около разпъването и укрепването и нашата палатка гордо застана на белия склон редом до другите. Тук палатките бяха доста по-малко отколкото на Тет Рус, но и мястото беше по-малко.В съседната палатка има група сърби от Ниш, които предната нощ се бяха качили на върха. Зарадваха ни се и са заговорихме по комшийски. Гледката наоколо е неописуема.

Из Алпите Из Алпите

Заснежени остри върхове, които се подават и скриват сред ниските облаци. Вижда се

връх Егю дьо Миди,

който като призрачен замък са спотайва високо в облаците. Изглежда като някакво царство на злодеи от приказките. Слънцето тук е още по-безпощадно. Усещаш как изгаряш моментално. Влизам в палатката, за да се спася от него, но и тя не предпазва. Наложи се да си покрия главата и лицето с нещо. Странно е – навън сняг колкото си искаш, а в палатката е като парник. Днес трябва да се стопи много сняг на примуса, за да има достатачно вода за утрешното изкачване, а това става бавно. Само да вметна, че водата от стопен сняг има отвратителен вкус и начините за найното поглъщане са 2. Или я правиш на чай, или не дишаш докато пиеш, за да си спестиш вкуса й. Избира се уж чист сняг без жълти маркировки по него, ама то кой знае може и да сме пийнали малко препикано. Вечерта се опитваме да легнем рано, но спим не повече от 2-3 часа и в 1:30 ч през нощта ставаме и започваме да си приготвяме нещата.

Ден 5 – денят на изкачването

В 1:30 ч навън е гадно, мрачно и ветровито. В 3:10 ч тръгваме и времето е супер. Вятъра и облаците са решили да се разкарат нанякъде, а небето е отрупано с безброй звезди. Долу в ниското се виждат светлините на Шамони. Красиво е! Вече има и други тръгнали нагоре и сме малко като в мравешка колония, в която всяка мравка си има челник. Всички вървят кротко и тихо като се чува само хрущенето на котките в снега. Първа спирка е връх Dome Du Gouter на 4304 м. Следва заслона Vallot на 4362 м. Влизаме за мако вътре. Там цари хаос и мизерия. Купчини с боклук и миризма на сметище. Но това е в реда на нещата тук. Не се задържаме дълго и продължаваме нагоре. Скоро след това идва и моят височинен рекорд, а на 4600 м усещам надморската височина с главоболие, но нищо друго, което да ми пречи. Важно е да се консумират МНОГО течности и да се ходи бавно и равномерно. Също така е от значение предварителната аклиматизация и поносимостта на организма към височини! Времето започна да се разваля, а го даваха да е хубаво до преди обяд.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

Малко по малко набирахме височина. Появи се човек от мъглата и каза, че има само още 10 минути. Добре звучи. Минава се по един тесен ръб точно преди Монблан – ръба Бос и ето го и него -

самия Монблан, извисяващ се на 4807 м.н.в.

Точно след 5:50 часа от Гуте. Не ни посреща гостоприемно. Брули леден вятър, вали сняг и мъглата е непрогледна. Снимаме се набързо. Дойде един поляк, който развя знамето, снимахме го, а той нас също и забърза надолу в мъглата. Доста негостоприемно място в момента. Седяхме има няма 10 – 15 минути и тръгнахме надолу. Тук идва кофти ситуацията. Вятъра и снега в тандем бяха скрили и следите, и пътеката за минути, а в мъглата видимостта беше има няма 2-3 метра. Тук на помощ дойде ГПС-а. Благодаря на това безкрайно полезно устройство.

Слизахме само водейки се по показанията на малкия дисплей. Беше доста неприятно слизане. Най-неприятното, което съм имал досега. За момент проблясва, но за прекалено кратко. Слизаме бавно и предпазливо. За момент се хлъзвам и поемам надолу с неподходяща скорост. Забивам пикела здраво и настойчиво, за да спра. Връщам се на пътеката и продължаваме.

Виждам странна за мен гледка. Мъж, жена и дете на не повече от 13 – 14 години в свръзка да катерят нагоре. Не ми се струва разумно в това време с детето, но само поздравяваме и продължаваме. За момент се вижда заслона Vallot сред мъглата и потвърждава вярната посока. Ура, успешно се добираме до заслона. 20 минути почивка, сушени плодове, ядки и течности за енергия.

От тук надолу съвсем нищо не се вижда, но поне няма пропасти от двете страни. Вървим само благодарение на ГПС-а. Срещаме няколко човека от Латвия, които много се зарадваха като ни видяха. Попитаха дали може да вървят с нас, защото се загубили. Разбира се, че може, ама сме бая бавни и поизморени. Но за тях не е проблем. Закачат се за нас и кротко си ходят без да упорстват. В следващите 30 минути си счупих едната щека, изкривих другата и скъсах гетите. Е, това е в реда на нещата.

На около 4100 м времето вече е по-благоприятно.

Монблан, Алпите Монблан, Алпите

Тътрим се като хипопотами надолу и следобеда стигаме до палатката, която оставихме разпъната да ни чака. Просваме се за известно време. Всичко, което има да се върши остава за после. Изгорели сме бая, но устните на Краси са най-пострадали. Той все още не подозира колко всъщност тепърва има да се подуват и разраняват. Не ми се яде, но се насилвам в името на организма си, а от мириса и вкуса на водата от стопен сняг ми се повдига. Пращам смс на Мони, че сме се качили и всичко е наред и лягаме рано! Тази нощ съм спал като пън. Дори сънувах. И Краси се похвали със същото на сутринта.

Ден 6

След продължително събиране на лагера и всичкия инвентар

казваме „чао“ на планината и поемаме надолу.

Следва деликатен участък – камънак, стръмнотия и навалял сняг в участъка между Гуте и Тет Рус. Въпреки условията има много хора, които се качват нагоре и ние като слизащи ги изчаквахме та ставаше бавно. Дори имаше няколко българи като единия член на групата им беше едва 12 годишен. На хубаво да се учат децата още в детска възраст. Срещаме и момиче, което прави статистика и записва колко каменопада има за деня в района. Интересно начинание!

На Тет Рус котките се махат с голяма радост. Добра работа свършиха! Вече вървейки към железницата се запознахме с двама българи, които от години живеят в Холандия и ще качват върха на следващия ден. Много приятни хора. Не помня в колко часа достигнахме до железницата и за късмет влака идва след 20 минути. Малко по малко той слиза надолу и надолу към ниската част на Алпите. Камъните и ледниците се сменят с красиви алпииски ливади и гъсти иглолистни гори.
На паркинга, колата ни чакаше послушно. Радваме се да я видим, а мисля, че и тя нас :-) Хващаме посока към

къмпинг Мармотите,

където се подвизава Мони. Къмпинга е близо и е едно прекрасно място. Един от най-хубавите, в които съм бил и то направо на символична цена. Сядаме с Мони всеки да разкаже за премеждията си какво и как било. Отваряме по бира и нещата си идват на мястото. Идва и време за дългоочакваната баня. Лелеееее колко е хубаво човек да се изкъпе. След няколко дни лишение човек може да оцени истински някои неща, които обикновено приема за даденост. Всички налични батерии се презареждат и се обсъжда маршрута за следващия ден.

Ден 7

Дойде и той – ден 7. Една седмица от прекрасното пътуване се изниза. Днес стартираме в посока към

Женева

Границата между Франция и Швейцария се минава свободно, ама нас разбира се ни спират, че сме съмнителни. Взимаме си винетка, която е на скромната сума от 40 евро за една година. По-евтини няма.

Женева! В представите ми това е образец за европейски красив, уреден и чист град,

но действителността беше друга. И така паркирам в по-краен квартал, където изрично проверих дали има знак. Е, нямаше, но все пак ми писаха глоба за 40 франка. Мизерници! Да искаш да си примерен и пак да те глобят. Не че платихме глобата де, но все пак. За 15 минути се докопахме до прочутото езеро и там като за добре дошли ни посрещна протест на сбирщина араби, които разпалено скандираха нещо за някакъв си Машад. Първото ми впечатление за града беше, че е пълен с „чалми“ и африкански преселници. Не беше особено чисто и като цяло хич не успях да хвана някакъв чар в този град. Всъщност мнението на всички ни беше еднакво. Пообиколихме около езерото, поснимахме.

Женева, Швейцария

После малко през центъра.

Женева, ШвейцарияЖенева, Швейцария

Имах чувството, че съм в град от типа на Ню Йорк, където има хора от всяко крайче на света. Какво ли не видях. Имаше една много смешна случка, която просто не мога да не споделя: „седи си негър в едно кафене. На масата има чаша с вода и връзка банани. В един момент бутна чашата, тя се счупи, а той грабна връзката с бананите и хукна да бяга през глава като маймуна, която е сгафила“. Така сме се смяли. Беше като някакъв комедиен театър.

В един парк видях по поляните да лежат групи негри и съмнителни персони. Решихме да се омитаме оттук и отидохме до колата, където ни чакаше споменатата вече глоба. От тук посоката беше към

столицата Берн.

По пътя за натам взимаме ужасно грешното решение да спрем да хапне на една от техните т.н. Rest Area. А там какво да видим – половин дузина скучаещи полицаи, които ни накацаха като мухи на парче мърша. Почнаха едни проверки, едни чудесии. Тук съвсем не на място се помайтапих, че остава само да ни претърсят с кучета и резултата не закъсня. От полицейския бус скокна едно сладко черно лабрадорче, което чакаше с нетърпение да се разходи в колата. Наредено ни бе да разтоварим всички чанти и да ги наредим в колони през около 2 педи разстояние. Е, то хубаво, ама ако ми обяснят защо ни накараха да извадим и пикелите и една празна тенджера. Тотално малоумие. И така скокна лабрадорчето, а на лявата, а на дясната седалка и души ли души. После отзад и в багажника. Не си хареса нищо и се премести на чантите. Мина ги една по една всичките и после пак за всеки случай. В сакчето на Краси си хареса нещо и набързо го привикаха за личен разговор при буса. А той човека си взел Мурсалски чай за планината. А сега иди обясняваи, че това не го пушим и, че не сме наркомани и утрепки. Е, разбраха се де.

Върнаха ни документите и казаха да прибираме бардака. Като погледнах колко багаж има направо не повярвах, че това е излязло от колата, но беше, а сега трябваше и да се върне там. Накрая, за да не изглеждат толкова лоши полицаите споделиха с нас, че имат много проблеми с хората от източна Европа и затова така постъпили с нас. То вярно, че страната им е пълна с косовари, ама ние сме българи и то си личи откъде идваме с целия този инвентар. След 1:30 часа тършуване им пожелахме да са живи и здрави, ядохме по едно Русенско варено и се ометохме за към Берн. Представих си, ако предизвикваме такъв интерес навсякъде в Швейцария по-добре да се омитаме от прехвалената им страна.

Извода от случката пак беше налице – Никога не спирай на отбивка в Швейцария да ядеш Русенско варено.

Еххх, не си взехме поука от спирането в Италия за банани.

Берн!

Паркирам отново в покрайнините в късния следобед и се надявам и тук да не ми лепнат някоя глоба. Вярно, че не платихме предишната, ама за какво да ги колекционирам. След 15 минути пеша сме в центъра. Тук още от пръв поглед повече ми харесва от Женева. Някак си е по-немско.

Берн, Швейцария

Няма ги и тълпите пришълци, които петнят облика на града. Всичко е чисто и подредено. Архитектурата е старинна и характерна за областта. За Берн няма какво толкова да кажа освен, че се хареса на всички ни. Няколко часа в града и решихме да тръгваме, че мислехме да стигнем до Германия, да спим там някъде в храстите там и не следващия ден да отдадем подобаващо внимание на Страсбург. И така през Базел влязохме в Германия. Колата се върна „при мама Германия“ :-) Започна радостно да търкаля гуми по хубавите родни магистрали, където е била последно през 2002 г. Намерихме си чудно местенце зад една необитаема в момента ферма близо до град Хайтърсхайм. Опънахме палатката по здрач и последва стандартната процедура – консерва Русенско варено или риба и по бира. Малко комарите тук бяха в повечко, ама учудващо не ни закачаха много.

Ден 8

Ранно ставане към 5:30 и до 6:00 лагера е събран и сме на път. Спираме да хапнем на магистралата, резервоара се пълни целия и поемаме отново в посока Франция и красивата местност –

Елзас. В Страсбург е много спокойно.

Може би и заради ранния час в събота сутринта. Паркирам на малка уличка недалеч от центъра, купувам талон за паркиране на съвсем нормална цена и без да знаем какво да очакваме от града тръгваме на поход. Страсбург не влизаше в първоначалната програма и никой не се беше поинтересувал що за град е и как изглежда. Извън границите на туристическата централна част не можеш и да предположиш в каква приказка ще попаднеш. Китни разноцветни къщички, отрупани пищно с цветя.

Страсбург, ФранцияВсичко е толкова чисто спретнато и контрастно.

Страсбург, Франция Страсбург, Франция

Като че наистина си в приказка на Братя Грим и всеки момент ще изскочи някой приказен герой. Има и пищна катедрала, която както и на много други места е сбутана между малки къщи и не може да се снима хубаво. Отвътре също си заслужава. Направо страхотен град.

Страсбург, Франция

Може би най-хубавия, който съм виждал заедно с Брюж в Белгия. Даже правя някаква асоциация между двата града. Сякаш атмосферата е сходна. Разходка покрай реката, още прекрасни гледки и неусетно часовете са се изнизали. Не ни се тръгва оттук, но мислим да спрем и в друг френски град от района, а именно

Колмар

Центъра на Колмар е от същия тип като Страсбург, но е по-малък разбира се. Отново приказни къщички, грижливо декорирани с цветя.

Колмар, Франция Колмар, ФранцияКолмар, ФранцияКолмар, Франция

Много е хубаво, но се получава малко пренасищане да видиш два толкова хубави и сходни града в един ден. Но

ГОРЕЩО ПРЕПОРЪЧВАМ на всички тези градове!

Заслужават си! От тук поемаме на юг само, че през Франция и отново през Базел

влизаме в Швейцария и се отправяме към Цюрих,

където ще спим в единствения къмпинг в града. Къмпинга е точно на брега на езерото. Цената беше 15 евро на човек като колата се паркира отвън, защото няма място в къмпинга. Много тъпо и неудобно. После след като си платихме ни съобщиха, че топлата вода е с жетони по 2 франка. Е, това вече са цигански номера. Не стига, че това е скъпо, ами да издребняват по този начин. Не препоръчвам това място на никой. Разположението до езерото е супер, но само това. Въпреки всичко се радвам, че попаднахме тук, защото се запознах с няколко малайзиици, които току що са пропътували разстоянието от Южна Африка до тук с Тойотата си, която беше истински шедьовър.

Пътешественици в Цюрих

Само да я гледаш и радва окото. Много добре оборудвана и бая свят е видяла. Хората бяха много мили и с удоволствие ми разказаха за премеждията си, а аз жадно попивах всяка дума, защото прекосяване на Африка ми е детска мечта и дори само разказа им беше като преживяване за мен. Като им разказах колко много искам да отида и аз, техния отговор беше: „Ами какво толкова, искаш ли тръгваш“. Хаха, де да беше толкова лесно.

Оказа се, че не са случайни хора. Имат фирма за газификация, която са оставили на сина им и сега обикалят света на 4 колела. Има и такива късметлии. Миналата година са обиколили Южна Америка, по-миналата Азия и сега Африка. Пожелавам им успех и им оставям контакти като минат през България, ако имат нужда от нещо да се обадят. Прекрасна среща със страхотни хора. След срещата с тях се чувствах обогатен по някакъв начин. Вечерта пием бира на брега на езерото и обсъждаме пътуването.

Към 23:30 отивам да се преобличам до колата и поради тъмницата ползвам челник. Докато се ровя из многото багаж до мен спря една кола поогледаха ме и си тръгнаха. До 3 минути дойде полиция да ме разпитва кой съм и какъв съм. Е, ако бяха дошли за 2 минути щяха да ме сгащят по долни гащи :-) Като включих алармата и видяха, че имам ключ нещата си дойдоха на място. Това се казва гражданско самосъзнание. Можеше да съм някой бандит. Тази нощ му ударихме голямо спане.

Ден 9

Цюрих е подреден и изпипан град.

Цюрих, ШвейцарияЦюрих, Швейцария

Сякаш и населението му е подбрано или поне така изглежда на пръв поглед. Няма ги съмнителните персони като в Женева. Града е много приятен за разходка особено по брега на реката, която е пълна с лебеди, чакащи добродушните минувачи да ги почерпят я с някоя бисквитка, я с парче сандвич. Ние им направихме направо угощение – цял пакет български бисквити. Бяха подобаващо оценени. Даже накрая взимаха и от ръка. Голямо доверие ни гласуваха. Симпатични животинки са – грациозни и красиви, те допринасят за цялостната атмосфера в града.

От там посоката беше към

Лихтенщайн,

за да видим с очите си що за държава е това. Оказа се много странна държава. Сякаш всички в нея са кошмарно богати. Някакви херцози или подобни там. Карат ферарита и мазератита и живот си живеят. Валутата е франкове и всичко е много скъпо. Ние решихме да се спрем в

столицата Вадуц.

Централния площад е целия в жълто, а на хълма отсреща е кацнал хубав замък, който е затворен за посетители, защото е нечия частна резиденция, но пък ние се качихме да го видим отвън отблизо.

Вадуц, ЛихтенщайнЗамък във Вадуц, Лихтенщайн

Около замъка цареше истинска идилия. Едни тучни полянки, грижливо окосени. Мераклииско изпълнение. Честно казано не виждам какво може да прави човек тук повече от няколко часа, а и със сигурност няма да спим тук на палатка, въпреки че полянкара до замъка е чудна за палатка.

Замък във Вадуц, Лихтенщайн

И така границата и

Австрия

ни зоват. А те са съвсем близо. Задължително австрийска винетка и поемаме в посока твърдо на изток към Иннсбрук. На 40 км преди града вече започва да се мръква и кривваме от магистралата в търсене на подходящо място за палаткуване. За минути мястото е налице и то едно от най-хубавите досега. Разположено е в гъста борова гора. Хем скришно, хем близо до главния път, а и земята беше покрита със страхотен мек мъх, който спомага за комфорта на спящите в палатка.

Ден 10

В ранни зори „вдигаме гълъбите“ и се понасяма в посока

Инсбрук.

Взимам си талонче за паркинг и тръгваме на кратка разходка из града. Той е хубав и спретнат, сгушен в тиролските алпи, но сякаш вече сме се попренаситили на градове за тази екскурзия и не можем да го оценим, както заслужава.

 

Инсбрук, Австрия

През града минава река Инн, която в момента на нашето посещение беше много буйна и мътна. В града имаше много карети, но интересното беше, че конете бяха облечени в GORE-TEX наметала. Модерна работа.

В ранния следобед продължихме по пътя си като останалата част от деня мина предимно в път. Минахме през един тунел, който беше дълъг 15,4 км и удари в земята Монбланския със своите 11 км и кусор. Таксата му беше в пъти по-ниска от Монблан, а е по-дълъг.

Абе Австрия си е по като за нас.

Пътят в тази част е много панорамен. Минава се през сърцето на тиролските алпи, които са надупчени като швейцарско сирене от тунели. И така в късня следобед минахме границата с Унгария при град Strem и непосредствено след нея се забутахме по ливадите да търсим място за палатка. Бързо открихме една голяма, но и скътана ливада, която беше цялата разорана от диви прасета. Е, надявам се да са дружелюбни и да няма освирепели екземпляри стреляни по 2-3 пъти. Местенцето иначе беше супер – равно и с тучна трева. Само да ги нямаше тия гадни твари, а именно безброй комари и хапещи летящи мравки, но какво да се прави пълно щастие няма, но затова пък имаше по бира, за да е щастието по-голямо :-)

Ден 11

Днес беше деня за връщане в България, но първо

една кратка спирка на езероро Балатон,

което се оказа доста мътно, а унгарците го ползваха като море. Горките те като си нямат друго какво да правят. Моите очаквания бяха, че ще е едно доста по-красиво място с хубава природа, а то се оказа, че съм далеч от истината. И все пак имаше бая туристи. От тук по едни диви и пусти унгарски пътища след доста време каране, но малко изминати километри стигнахме до границата със Сърбия, но тази, която е на юг от град Бая. Там нямаше трафик, а и не се занимаваха много с нас. Само дето граничаря отскочи до едно съседно гише с паспортите ни, нещо се помота там и като ги върна видях, че на моя и на Краси има допълнителни екстри. Печатите от минало седмичното ни влизане в Косово бяха заличени с други печати с надпис – анулирано. Странна работа са тия сърби. Какъв им беше зора като миналата седмица им влязохме в страната от Косово пък сега се сетиха да мацат по паспортите.

Както и да е, не ни занимаваха с разни въпроси и си продължихме по пътя. Сега беше ред на диви сръбски села, които в интерес на истината бяха много по-оживени от нашите. На магистралата се включихме чак при Нови Сад и оттам по добре познатия път към България като разбира се задръстването в Белград не ни пропусна. В късна вечер минахме границата и бяхме на родна земя след толкова незабравими дни пътешестване. Всичко изминати километри 4427 км. От месец юли не мога да се оплача – много пълноценен откъм пътешествия. 1 седмица море в Гърция, после уикенд в Косово и сега това пътуване. Дай боже повече такива месеци всеки му!
Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Алпите – на картата:

9 responses so far

яну 25 2011

На Женевското езеро

Днес Гери ще ни води там, където границата минава през града, където даже 15 годишните опели са като току-що извадени от магазина и където другарят Ленин е писал най-кръвожадните си трудове (майтап ви се чини, но е точно така). Всъщност разходката ни няма нищо общо с него, ами с Женевското езеро и неговия фонтан. За читателите през Блогосферата и другите четци: КЛИКАЙТЕ на разказа, снимките, дето не ги виждате са ВЕЛИКОЛЕПНИ!

Приятно четене:

На Женевското езеро

[singlepic id=7838 w=600 h=450 float=center]

В предишната приказка се разделихме при пърхащите птичета от езерцето на ботаническата градина. Време е да излезем от нея и да се опитаме да стигнем до истинското голямо Езеро.
Поне картата обещаваше да има директен излаз до него през вратичка в оградата на градината. Е, тя беше заключена, но пък като се съобразих с принципа на моя шеф “Следвай посоката, а не дадена улица!” и ориентирайки се успешно по слънцето, поех посока югоизток, да търся начин да изляза на брега. Не след дълго попаднах в крайбрежния парк (около La Perle du Lac). Още щом се поразчисти пред погледа ми от разни административни сгради и короните на вездесъщите чинари и кленове, … просто онемях.

[singlepic id=7811 w=600 h=450 float=center]

Не зная как съм се спуснала към парапета, имаше някакви стълби, не помня изобщо какво е имало около алеята. Цялото ми същество се беше концентрирало в гледката. Такова спиращо дъха великолепие беше Женевското езеро, лежерно протегнало се в ранния следобед, с плавно преливащите се една в друга вълнички, с писъците на чайките. Да се чудиш кое по-напред да обхванеш с поглед. Лазурът отгоре, сатенът пред теб, или отсреща, скритите в мараня Алпи.

[singlepic id=7812 w=600 h=450 float=center]

Напети платноходки решиха да се опитат да смущават прецизността на Джина Хю, за който си помислих тогава, докато в някакъв транс лепях синева до синева в кадри за панорами. Чудех се в един момент, дали палавият Джин няма да ми покаже лодките в някой, известен само на него модел :D

[singlepic id=7813 w=600 h=450 float=center]

Времето позволи дори да хванем горе-долу ясно и

Мон Блан

Това е горделивецът най-вдясно от алпийския масив на горната снимка. Въпреки снега по планините, в този момент долу при езерото беше около 20-22 градуса. Страхотно време!

Тромба с глас като взет назаем гръклян на сива гъска ме извади от унеса. Минаваше местната крайбрежна железница.

[singlepic id=7814 w=600 h=450 float=center]

Другата атракция са, естествено, круизите. Някои до по-близките селища по брега на езерото, други – до Лозана.

[singlepic id=7815 w=600 h=450 float=center]

Време е да вмъкнем няколко извадки от литературата. Женевското езеро е едно от най-големите сладководни езера в Европа. Поделя се между Франция и Швейцария, има форма на полумесец, дълъг 73 км. Дълбочината му е солидна, достига до над 300 м. Езерото лежи на пътя на река Рона, която извира от ледниците и навлиза в източния край на езерото (Grand Lac), наричано така за разлика от стеснения му западен край (Petit Lac), който макар и доста по-тесен, пак си е с внушителна ширина.

[singlepic id=7816 w=600 h=450 float=center]

По северния и южния бряг на езерото са разположени красиви градчета, като Лозана и Монтрьо (името го свързвам винаги с джаз-фестивала :) ) Обещах си за следващия път да взема да отплувам с някое корабче до Лозана, която е някъде в тази далечина.

[singlepic id=7817 w=600 h=450 float=center]

В допълнение към разкошната синева, сякаш беше малко, че и се радвах толкова, един поглед на югозапад ми беше достатъчен да се влюбя! Безпощадно, неутолимо, пърхащо и ненаситно! В ето това творение на инженерната мисъл :D

[singlepic id=7818 w=600 h=450 float=center]

Който минава оттук и знае какво влечение изпитвам към ВОДАТА във всичките и форми, може да си представи как вървях по крайбрежната алея, подминавайки с нечленоразделни хълцукания младежи и девойки с ролери, стрелкащи се дечурлига, кротки баби с шапчици и усмихнати мулати, подритващи и изпускащи сред минувачите, футболната си топка. Не виждах нищо друго, освен това великолепие.

[singlepic id=7819 w=600 h=450 float=center]

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

Миналата година не работеше заради студа и вятъра. Ако кажа, че съм търсила да видя на снимки и съм се опитвала да си представя известния Jet d’Eau, ще ви излъжа. Не, нямах време, а и исках сама да запомня впечатленията си, да си ги създам с първия поглед и това не може да се опише с думи. Просто останах без дъх :)

[singlepic id=7820 w=600 h=450 float=center]

Един момък ме попита на 23-то авеню, тази чайка случайно ли се е появила в кадъра. Чайките са интелигентни пилета, та сигурно и тази се е била засилила в съвсем неслучайна посока. А аз определено си държах пръстчето на спусъка и чаках да прелети някоя. Но ето тази тук, на следващия кадър, вече е случайна :P

[singlepic id=7821 w=600 h=450 float=center]

Това е по-малкия фар, който е в края на кейчето на Джета. Все още се движим по западния бряг на Женевското езеро, посока юг  ;)  Задачка а-ла-топо-кретИно! Откъде духа вятъра, че да образува такава красива пелена? :P

[singlepic id=7822 w=600 h=450 float=center]

Следваща спирка по крайбрежната алея е един доста широк кей (Jetée des Pâquis),

на който е разположен нещо като spa-комплекс. Има бани, сауни, предлагат масаж и пр. Не, аз не съм ги пробвала, но не се отказах от любимото си нещо тук – кесийка печени кестени. Така изглежда този кей отвисоко.

[singlepic id=7823 w=600 h=450 float=center]

Ако си увеличите панорамката до оригинален размер, ще видите окастрените колоритно дървета (чинарите, за които споменавах в предишната приказка). Вижда се как в тази топла събота местни и пришълци се тълпят по кея, да се поизлегнат на пейките или направо на цимента, досами водата, доволно да се попекат срещу слънцето, клонящо на запад, точно срещу фонтана и да се насладят на гледката.

[singlepic id=7824 w=600 h=450 float=center]

Ето това пък е по-високият фар, в края на този кей.

[singlepic id=7825 w=600 h=450 float=center]

Съботата завърши с последно заобикаляне от източната страна, с наслада толкова осезаема, така запомняща се, че и сега продължава да ми трепти отвътре, като пиша или като гледам снимките. И те са пак бледо копие на разкошния ден :)

Неделя! Нов ден, нова луна, нови звезди,

както пее бай Илия. Нова светлина, не по-малко омагьосваща, когато е над езерото…

[singlepic id=7826 w=600 h=450 float=center]

Сутрин, повърхността му е осеяна с още сънените лиски и чайки, лебеди се носят лениво с такава небрежност, че и следи не оставят по водата, в която спокойно виждаш, обраслите с водорасли, камъни по дъното.

[singlepic id=7827 w=600 h=450 float=center]

Разходката ни продължава покрай

яхтеното пристанище

Обожавам пристанищата! Имат някакво особено съчетание, визуално-акустично-обонятелно, което не се намира на друго място. Скрибуцането на дебелите въжета, захванати с оръждавелите си краища за яки халки… Цветовете на лодките, чисти, ослепителни като прясно боядисани детски дървени играчки.

[singlepic id=7828 w=600 h=450 float=center]

… Перкусиите на такелажа и мачтите. Мириса на изгоряло гориво, боя, влага…

[singlepic id=7829 w=600 h=450 float=center]

А и шумът на разни помпи и маркучи, както в този случай. Неделна идилия! Стопанинът почиства дънцето на лодката. Ееех, неделя в Швейцария! Тези хора нямат ли зеле и туршии за претакане!? :D

[singlepic id=7830 w=600 h=450 float=center]

Но си беше и рано, фонтанът спи, та рекох да поогледам кое как около дюзата му. Тъй де, наследила съм от баща ми много яка инженерна жилка, та не можах да се удържа. Но, най-напред – литературата.

[singlepic id=7831 w=600 h=450 float=center]

Сто и четиридесет метра воден стълб изпомпват двете помпи със скорост 200 км/ч. Първият му вариант е от 1886 г., нещо което ме изпълни с една смисица от чувства – от възхита до болезнена тъга. До фонтана се стига по тесничко кейче, с предупредителна табела, че най-често неогладените камъни от настилката са хлъзгави. Как няма, това чудо променя вида на струята си с всеки полъх на вятъра! Ето това е съоръжението, произвеждащо невероятния ефект.

[singlepic id=7832 w=600 h=450 float=center]

Тези неща отстрани, дето приличат на млековарки (модел 1975 г.), са прожекторите. През лятото фонтанът работи и до някое време през нощта, така че сигурно илюминациите го правят още по-омагьосващ (ихх, а аз все есента и зимата ходя :( ). Ето това пък е самата дюза на фонтана.

[singlepic id=7833 w=600 h=450 float=center]

То не стига, че тесничко, че камъните хлъзгави, ами и двама…, хм, добре де, фотолюбители, се спрели да се кълчотят и да се снимат един друг. Да бях режисьора на джета, веднага им го пускам, да им понамокри дънките. Хем, ей, така, за закачка само на 1/3 от тягата на помпите :D

[singlepic id=7834 w=600 h=450 float=center]

Тук прескачам няколко часа от този ден, за които ще ви разкажа при следващата ни среща ;) Сега завършвам с няколко снимки от спокойната, спускаща се в облаци вечер над Женева.

[singlepic id=7835 w=600 h=450 float=center]

Синевата не е така изразителна и на този фон, моят Любим имаше съвсем друго лице, цвят и наклон на воала :)

[singlepic id=7836 w=600 h=450 float=center]

Но красотата си е красота, а и както пеят в онази класическа песен:

“I’m gonna love you, like nobody’s loved you

Come rain or come shine”…

[singlepic id=7837 w=600 h=450 float=center]

Автор: Гери

Снимки: авторът

14 responses so far

юли 21 2010

Едно пътуване до Швейцария, Италия и Хърватска

Днес ви представям един любим мой вид пътеписи – пътепис, вдъхновен от вече разказани пътешествия от наш автор. Жорж ще ни разходи из Европа с кола, а той смаия вече ще ви каже на чий разкази и съвети ще балгодари за това му пътуване. Приятно четене:

Едно пътуване до Швейцария, Италия и Хърватска

Отдавна планирахме пътуване до Швейцария с кола. Използвахме случая че дъщеря ни завърши първата си година във Виена и го съчетахме в началото на юли. Определихме си маршрут:

София, Виена, Мюнхен, Люцерн, Цюрих, Женева, Лозана, Монтрьо, проход Готард, Лугано, Милано, Опатия, Дубровник, Мостар, Сараево и София

Общо предстоеше да изминем над 5200км.

Първи ден.
Отпътувахме от София след работа към 18,30 часа, като бързахме до Калотина да преминем преди смяната на митницата. Успяхме до 19,45 да заредим с дизел и да преминем. Последва нощно каране до Виена, като давам и актуални цени за винетки и тол такси-Сърбия тол за 12,50 евроот Ниш до Суботица, Унгария винетка за 4 дни 7,80 евро и Австрия за седмица 8 евро.

Втори ден

Във Виена

пристигнахме към 07,00 часа, щерката вече ни чакаше, но докато оправим багажа й мина един час. Заредих дизел за 1,12 евро и газ към Мюнхен. Предложих на дъщерята да кара ако иска, но тя отказа с причината че й се спи и така беше цели три дни тя да спи, докато пътуваме.
През цялото време и пътуване беше много топло и горещо. Така на около двеста километра след Мюнхен много ми се приспа и спрях на паркинг около Бодензее и заспал около час и половина. Но направих непростимата грешка да оставя навигацията на стъклото, тя се беше опекла когато се събудих и така се оказах в началото на пътуването си само с една стара карта от 2007г. и познанията си по география и езиковите умения на навигаторките си.
В Брегенц си купихме швейцарската винетка за 30 евро и продължихме за

Люцерн

Хотела ни беше на 7 км извън града на магистралата за Базел и решихме първо да разгледаме града и тогава да се настаняваме. След като се запознахме със системата им паркиране разгледахме центъра със символа му – покритият мост с кулата в река – най-продаваният фотос в Швейцария и символ на визитката й. Между другото изобщо не е нещо впечатляващо, но това е друга тема. Разгледахме и стария град-старинни сгради с тесни улички и пак нищо впечатляващо поне за нас. Настанихме се в хотела след 21,00 часа и останахме много изненадани от пълния паркинг с най-различни регистрации от все далечни дестинации.

Четете по–нататък>>>

4 responses so far

сеп 04 2008

Пътуване до Париж (през Унгария, Австрия и Швейцария)

Тия дни получих един пътепис под формата на мейл. Разказът е предизвикан от едно доста разочароващо преживяване в Париж, разказано на нашия сайт преди известно време. Радвам се, че все още предизвиква интерес — а сега: Приятно четене:

Здравейте!

Попаднах на блога Ви и по-специално на едно негативно мнение за Париж (Париж — едно огромно разочарование), което според мен беше израз по-скоро на разочарованието, което дамата е претърпяла от авиокомпанията и всички последствия от това. Хората сме различни и съвсем нормално е да имаме различни мнения. Освен това всеки пътува по различни причини, с различни очаквания и нагласи. Ето защо реших да споделя с Вас и моята гледна точка, разказвайки Ви за нашето пътуване.
Аз от дете

бленувам за Франция,

без някой да е възпитавал у мен това специално отношение към тази страна. Но винаги ми се е струвала толкова далечна и недосегаема, та дори не съм и сънувала, че мога да отида. Съпругът ми знае за моите копнежи поне от 20 години(откак се познаваме), но никога не ми е давал повод да се надявам дори… и изведнъж… просто явно е дошъл моментът и той да го пожелае.

Аз не можех да повярвам, до момента,в който не се качих в автобуса. Потеглихме.

8 responses so far

Switch to mobile version