Archive for the tag 'Ефрат'

юли 10 2013

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан.

Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери

Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

 

 

Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас… Е…натам отивахме!

Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване – за да избегнем скуката на “стандартния” път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме…

Беше понеделник, или пък вторник…а дали не беше сряда… Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч…

 

Бензиностанция – Турция на мотор

 

Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Камион – Турция на мотор

 

Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Планини – Турция на мотор

 

Река Ефрат

Река Ефрат – Турция на мотор

 

Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората… Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

 Планини – Турция на мотор

Нек’ъв ориент експрес цепи мрака…

Влак – Турция на мотор

 

 

Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто!
Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега… подробности

 Планини – Турция на мотор

 

Планини – Турция на мотор

 

Стигнахме благополучно в

Кемах – малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Кемах – Турция на мотор

 

 

Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред… Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път

Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче  и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в “питомното”, ама…), но не бяхме с подходящия мотор… Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да “хвърли маслото”… То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно…

Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Планини – Турция на мотор

 

 

Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше  прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено..
Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

Планини – Турция на мотор

По тези места срещахме доста ето такива селца… Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая…

Планинско село – Турция на мотор

 

Какво правя тука ли?

Пред картата – Турция на мотор

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се…
Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия… Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме!

Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи… Сговорчиви при това…. Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе – такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам… Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня….
Поехме в правилната посока…
На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Планини – Турция на мотор

 

 

Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите.
И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

Тунел – Турция на мотор

 

И след тунела не ни се разкри тази гледка

Каньон – Турция на мотор

 

 

На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат.
Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

 Каменен път от Кемалие за Дивриги  – Турция на мотор

 

След първият тунел пътят изглеждаше така – чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

 

В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз…
Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

Височко си е… Дълбочко е вероятно… Пък ние с тоя луноход дето само като видеше “черно” и почваше да суче задницата
Няколко километра покарахме на хлад в тунелите… Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?

 

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

…и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги…

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин – трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Планини – Турция на мотор

 

Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите
Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км… Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш…. Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява…
Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме
Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка…
Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги…

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка.
Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите
Както се казва за две лири толкоз!

Дивриги, Сивас, Турция
Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен “гезме тур” и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат…
Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай…

Дивриги

Дивриги – Турция на мотор

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени… Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например… Поседяхме, хапнахме, позяпахме… Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала – трима мъже.

Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с “говоренето”… Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме… Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат… Въобще разговорът вървеше по вода… Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят.

Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо… Викам си “Айдееееее и тоя ще да е педераст!”…

Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше… Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви – ПКК! Ясно – ПКК – кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок…

Викам „къде бре? Тук?!“,  „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие – проблем! Бурда йок!“

Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее…..сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам… Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем – аз бях с двете ръце “ЗА”…
От тук нататък

до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури

(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам…

Буря – Турция на мотор

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Буря – Турция на мотор

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци…. Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски
Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Път – Турция на мотор

 

Малко преди да достигнем до

градчето Кангал

(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

Облак – Турция на мотор

 

 

 

 

След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха “Малатия” Не, знаех дали туй “Малатия” е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и…обратен завой и пак към Кангал
Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя… Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140…
Слязохме в

Гюрюн

Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук…
Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра… Продължавахме напред!
Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?… Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща…

Път – Турция на мотор

 

Пристинахме в

Пинарбаши

почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване… Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу.

Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е “Бен ябанджи” като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен

да пришпорим коня към Кайсери – “Големият град” в района

Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени… На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла – втрисаше я и имаше температура… Мдаааа……нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта…
На влизане в

Кайсери

понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на “Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!” и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали…
Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо… ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел!
Иначе

градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам – не го пропускайте!

Хванахме някаква посока тип “Цариградско шосе”, ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел… Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама… като му видях после цените….
По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше “отогар”. Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим!
Платихме и,

естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел

Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше “добър вечер” какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден….
С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима….

Сори и отидете и вижте – Кайсери си заслужава

Очаквайте продължението

 

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Турция– на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО

🙂 🙂

6 коментара

май 04 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (3-2): Дейр ез Зор (Dayr az-Zawr) край Ефрат

Продължаваме с втората половина от трета част на разказа на Роси за пътешествието ѝ из Близкия Изток. Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, а началото на трета част ни отведе в град Алепо в Сирия.

Днес сме из Дейр Еззор на река Ефрат, съвсем близо до границата с Ирак

Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част трета (втора половинка)

Дейр Еззор (Dayr az-Zawr) край Ефрат

Дейр Еззор

Тръгнахме за Дейр Еззор (Deir Ezzor) към 10 часа сутринта. Пътувахме отново на изток, задминахме Ар Ракка – тук някъде е бил летният дворец на Харун ал Рашид и пак тук някъде са се родили приказките на Шехеразада. После продължихме на югоизток през пустията, застигна ни гибла (пясъчна пустинна буря), в един момент всичко се сля в едно. Нова порция къщи от кал, селяни-фермери, нови стада.

Буря в пустинята, Сирия
Буря в пустинята


След четиричасово пътуване пристигнахме. Името на града може да се срещне изписано поне по пет начина върху табелките и картите, както всички други имена тук, впрочем.

Dayr az-Zawr, Сирия

Вероятно за повечето този град е напълно неизвестен. Намира се в източна Сирия, не е далече от Ирак. Разположен е на реката Ефрат (Ал Фурат). Посещават го преди всичко индивидуални туристи, по-рядко групи, а най-вече хора от петролната индустрия и археолози. Защото на 120 километра от града са останките от Мари – известният шумерски град, който през 3-то хилядолетие пр. Хр. вече е в разцвет. Прословутите глинени таблички с клинопис от Мари (близо 25 000 намерени плочки) са открити от френски археолози през 1933 г. По това време Франция има протекторат над Сирия, разположила е именно тук военен гарнизон и разполага с възможности да си повика специалисти от Лувъра. В близост до Мари е Дура Еуропос – елино-римски град от миналото, чиято съдба е била тясно свързана с Палмира – пустинното страховито царство на Зенобия.

Освен като отправна точка за Мари и Дура Еуропос, Дейр Еззор е посещаван заради висящия мост над р. Ефрат и богатия градски музей. Находките от Мари могат да се видят тук и в музеите в Дамаск и Алепо. Много експонати са поели пътя към Лувъра. От близо 20 години Сирийското правителство не е издало разрешително за концесии на чужденци за археологическите разкопки, за да защити нелегалния износ на ценните находки, а се смята, че под земята има още толкова много, че…

Много арменци живеят в града. Някои са тук от време оно, други са дошли от граничния район между Турция и Сирия по време на събитията. Общността им е многолюдна и здрава.

От малък и прашен град Дейр Еззор започва да набъбва през 90-те години на 20 век, заради открития наблизо нефт. Сега е почти колкото Пловдив по население, има си нови квартали, нови джамии и църкви, само пазарът и сукът са останали колоритни по средновековен образец. Това е инфото от предварителното ни проучване. А сега да ви го покажа през моите очи.

Всеки от нас си изгражда представи за непознатите места от литературата, киното, новините или пощенските картички. Това, което в моята глава отговаря на представата ми за Ирак, за Багдад, това видях в Дейр Еззор. Вятър, който идва от нищото и прави всичко да изглежда като в стихотворение на символистите – обвито във воал; палмите по улиците и пред къщите, които ту са покрити с прах и се сливат с цвета на къщите, ту блестят изумрудено; оскъдните, но дъхави храсти, жасминът – така характерен за източните земи; портокалите и лимоните; къщите с цвят на кал; пазарите от времето на Шехеразада. И една свещена и горда река, която прави възможно репичките да изглеждат колкото нашето цвекло, фурмите – колкото корнишони, ягодите – колкото ябълки. В шарените дрехи на селянките от околните села, които идваха тук да продават реколтата си, разпознавах хора от другата страна на границата. Оказа се, че в местния диалект се ползват доста иракски думи, че имало действителни прилики… във всичко. Имаше нещо омагьосващо в атмосферата на този град, нещо, което хем ме караше да изпитвам щастие, хем ме държеше нащрек.

Гледката от хотелската ни стая беше приятна – можехме да наблюдаваме един от ръкавите на р. Ефрат, новите богати къщи на отсрещния бряг и доста интензивното движение на такситата. Хотелът беше с превъзходно централно разположение, отлична изходна точка за всичко важно в града.

Дейр Еззор, Сирия

Непосредствено до нас се намираше и голямата арменска православна черква, която посетих на втория ден.

Първите часове решихме да отделим за музея, който… познахте, беше в ремонт. Тъжничко поехме обратния път, благодарна бях, че видях голяма част от изровеното в Мари в музея на Алепо. И до днес богинята Ищар е в главата ми, но богът на слънцето Шамаш събуди любопитството ми в последните дни – чух да му спрягат името в Диарбекир по повод на асирийците, които го почитали в горна Месопотамия. Е, почитали са го и в южна Месопотамия. Друг път, ако е здраве и живот, пак ще дойдем, ще отидем и до Мари, и до Дура Еуропос и до летния дворец на Зенобия… Задминахме черквата и управлението на

християнска мисия от 1930 г.,

после попаднахме на следобедна служба в арменската католическа черква

християнската мисия от 1930  – Дейр Еззор, Сирия
християнската мисия от 1930
Арменската католическа черква – Дейр Еззор, Сирия
Арменската католическа черква


Поразходихме се в центъра, вървяхме бавно, за да свикнат очите ни с новите гледки, с непознатия облик на града. На вечеря ни покани собственикът на хотела, който се оказа, че е завършил висше образование в България! Оказа се, че неговият дядо е отворил първия (въобще) хотел в града – Рагдан, който вече не функционира.

Рагдан – първият хотел в Дейр Еззор, Сирия

Рагдан – първият хотел в Дейр Еззор


Научихме всичко, което ни интересуваше, човекът беше мил, щедър, с великолепно чувство за хумор и отличен български език. След вечеря ни покани да пием чай в дома му, в съседство се намираше старият градски хотел на дядо му.

Следващият ден започна с ето такава разточителна закуска – маслини, маслини, конфитюр, конфитюр:

закуска в хотел „Зиад” – Дейр Еззор, Сирия

закуска в хотел „Зиад”


Съседите ни по маса бяха археолози; хора, свързани с петрола; няколко младежи, предприели обиколка на по-отдалечените сирийски крайща. После тръгнахме към пазара и сука, спирахме навсякъде и опитвахме от всичко.

Пазарът на Дейр Еззор, Сирия

Пазарът и сукът на Дейр Еззор

Сукът на Дейр Еззор, Сирия

Обиколихме двете страни на ефратския канал/ръкав, позавряхме се сред новите къщи и джамии.

Новите къщи – Дейр Еззор, Сирия

Новите къщи


Новата джамия

После поснимахме къщите на по-старата градска аристокрация.

Къщите около ръкава на Ефрат в центъра

Посетихме и православната арменска черква „Свети мъченици”, която изглеждаше твърде внушително.

Арменската черква „Свети мъченици” – Дейр Еззор, Сирия

Арменската черква „Свети мъченици”

Арменската черква „Свети мъченици” – Дейр Еззор, Сирия

После времето изведнъж се смрачи и започна да духа онзи вятър, заради който трябва да се подслоните някъде. Опитахме да се скрием в едно от кафенетата за шиша – наргиле, но разбрахме, че бурята не обещава да свърши скоро и изкарахме късния следобед и вечерта в хотела. Беше един от редките случаи по време на пътуването, в които бях благодарна за просторната стая, удобствата и комфорта на хотела.

На другата сутрин слънцето блестеше ярко и нямаше помен от гиблата. Бяхме оставили

моста над Ефрат

за десерт – сега тръгнахме към него. Пак през пазара, бавно и спокойно, ето го…!

Мостът над река Ефрат от 1927 година – Дейр Еззор, Сирия

Мостът над река Ефрат от 1927 година

Мостът над река Ефрат от 1927 година – Дейр Еззор, Сирия

Мостът



Строили са го французите през 1927 г. Значимостта се е изразявала в това, че чрез него се свързват Леванта и горна Месопотамия. Изживяхме мигове на наслада. Емо си мърмореше нещо за Месопотамия, Ирак, Персия, Александър Велики, Марк Антоний и Зенобия, като че ли историята му помагаше да се наслаждава повече. Мъже! Дай им история и да си мислят, че като вървят там, дето е вървял еди-кой си, рибата ще е по-вкусна, а ходенето по ще има смисъл. Аз, като обикновена женка, нямам особена нужда да проектирам сегашните мигове върху великата история. По-важно ми е, че съм тук с любимия човек; че сме еднакво съгласни да пътуваме по неизследвани (от нас) места; че се движим; че вятърът така разпилява косата ми, та доброволно си увивам шала като забрадка… Дали щастието ми личи на тези снимки?

Край река Ефрат – Дейр Еззор, Сирия

Връщане по обратния път. Рибари мятаха серкметата под моста, животът си вървеше. Когато времето е хубаво, тукашните хора сядат по бреговете на Ефрат и ядат вкусна риба – кисната в коняк, пържена или печена.

Сбогувахме се с любезните и мили хора от хотела, помогнаха ни да си вземем такси, пазариха се вместо нас за цената до автогарата.

На автогарата ни вписаха или по-точно ни отписаха от „книгата за посетители”, прегледаха със сериозен вид паспортите ни, после отпрашихме към великото царство на Зенобия – Палмира или Тадмор, както я наричат сирийците.

Още снимки от Дейр Еззор:

http://royak.snimka.bg/travel/syria-deir-ezzor-euphrates-river-febr-2011.575759

Продължението:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (4): Палмира и Дамаск

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

8 коментара

май 03 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (3-1): Алепо (Халеб)

Продължаваме с първата половина на третата част на пътуването Росица из Близкия Изток. Както може би си спомняте четвърта част на това пътуване вече се появи (посипвам си главата с пепел), затова сега ще се направя, че съм пускал само първа и втора част, за да не се губи хронологията

Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, а днес ще продължим с Алепо в Сирия. А за да бъде объркването още по-пълно днешната трета част си има и втора половинка (за Дейр Еззор – нека открием малко тайната ;-), която също ще излезе скоро.

Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част трета (първа половинка)

Алепо в Сирия

След почти седмица в Югоизточна Турция тръгнахме от Шанлъурфа да минаваме в Сирия. Тук е моментът да поясня защо не направихме това пътешествие с кола. От достоверен източник научихме, че трябва да заплатим:

  1. 1. Зелена карта за 1 месец – 55 долара (нашенската не се признава);
  2. 2. пътни такси за 1 седмица – 80 долара, ако сме без карнет от България и 10 долара, ако имаме карнет. Таксата се заплаща на базата на общия престой – колкото седмици, толкова пъти по 80 долара;
  3. 3. Специално за дизелите, какъвто е нашият случай – такса от 100 долара за всяка седмица престой.

Всичко това важи за еднократно влизане в страната. Ако притежавате многократна виза, т.е. отидете до Йордания и пак се върнете в Сирия, ще платите всичко това отново (без зелената карта). Тези мерки са наложени поради много ниската цена на горивата в Сирия. Полезни за държавата, но достатъчни да ни откажат да пътуваме с кола, предвид изключителната достъпност на обществения транспорт и такситата.

Облачно и дъжделиво. Една маршрутка от централната автогара на Шанлъурфа ни таксува по 4 лири до граничното село Акчакале. Пътниците слязоха в селото, а ние упорито си стояхме в колата. Някак си се разбрахме с шофьора, че сме за границата. Той ни поиска по една лира допълнително и ни закара. Едно момченце грабна багажа от ръцете ни преди да се усетим, ние се спогледахме за част от секундата и смело нагазихме в калта, следвайки го неотклонно, прежалили чистотата на куфара и раницата, които малкият тътреше по пътя. Оплескани до ушите седнахме в колата, в чийто багажник попаднаха вещите ни. Подредих се на задната седалка до две млади англичанки, изучаващи арабски език в Дамаск, скочили до Урфа и планината Немрут за уикенда. Шофьорът обеща да ни закара до автогарата на отсрещното сирийско село – Тал Абиад, спазарихме всичко това за по 5 турски лири на човек и тръгнахме. Пътуването беше динамично, спиране-качване и обратно. Докато преглеждаха визите, сирийските гранични служители поискаха да знаят плана ни за посещения в Сирия. Казахме си плана – Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск. Те пък си го записаха. Влизахме в страна, в която мерките за сигурност бяха засилени, което ни подсети какво се случва в този момент в Йемен и в Либия. В Тал Абиад пърпореха хиляди моторетки – очевидно основно превозно средство за местните мъже, спретнати с дълги роби и увили около главите червено-бели карирани куфии. Попитахме за обменно бюро и шофьорът направи рязък завой към центъра с думите „сараф, окей”. В една куюмджийница, т.е. златарски магазин, бяха обменени първите сирийски лири. Близо 50 за долар. После бяхме закарани до автогарата, както беше уговорката и след 10 минути вече пътувахме за Алепо. Имената ни бяха вписани в няколко тефтера и в бордовия дневник, паспортите ни бяха щателно проверени от цивилен полицай, който се качи в автобуса по сандали и с цигара в уста.

Халеб, Сирия

Тръгнахме за Алепо през „неизследвани земи”,

оплескани, както Емо забележи гордо, със свещена месопотамска кал. Това пътуване ни откри една непозната Сирия, бяхме благодарни за обходния маршрут – през

Ар Ракка и реката Ефрат (Ал Фурат)

Пустинни райони, плодородни райони, пак пустинни места, хиляди стада, които се чудехме какво ли пасат в пустошта… Вятърът вдигаше финия пясък и го завихряше, зъбите ни започваха да скърцат от него, защото той успяваше да проникне някак си в автобуса. Къщи от кал покрай пътя. Емо искаше да вярва, че са обори за добитък, но аз успявах да зърна някоя и друга врата или прозорец, боядисани в синьо, което подсказваше, че това са по-скоро човешки жилища, отколкото животински обори. Бях чела някъде, че къщи от кал, тип „пчелен кошер” се строяли от време оно по поречието на Ефрат. В Хомс и Хама дори предлагаха еднодневни екскурзии до такива села. Нашето пътуване обаче отмени необходимостта да мислим за такава екскурзия. Пък и честно казано ми се виждаше някак натрапническо. Защо да тревожим и дразним тези хора с присъствието си…

По поречието на Ефрат, близо до Ар Ракка – Сирия

По поречието на Ефрат, близо до Ар Ракка

По поречието на Ефрат, близо до Ар Ракка – Сирия

Наближавахме Алепо и вълнението ми ставаше все по-голямо. Първа изненада: автобусът спря на някаква твърде отдалечена от града гара – просто новата автогара! Взехме такси заедно с англичанките до центъра на града и там се разделихме. Ние спряхме за по един фреш близо до часовниковата кула. Да пиеш фреш в Сирия е повече от достъпно удоволствие, то е част от културата, част от ежедневието. Преди три години и половина си казахме, че ако дойдем пак, ще си вземем сламки – досещате се защо, за да не пием всички от една чаша. Сега обаче положението беше напълно различно, градът беше невероятно променен по отношение на уличната хигиена и на хигиената въобще! Още нещо ни правеше впечатление, но формулировката убягваше известно време. Скоро я намерихме – изцяло обновен автомобилен парк! По-късно научихме, че в страната са заработили частни банки, т.е. има възможности за кредити, т.е. има новички коли. Сирийците бяха започнали големи реформи в социалната политика, инвестираха в образованието на младите.

Намерихме приятен, чист и топъл хотел. Нямаше Wi fi, оказа се, че тук удоволствието струва между 200 и 300 долара месечно, та затова си остава играчка само за богатите. Но пък всички големи ресторанти и бутик хотели предлагаха такава опция за гостите и посетителите, така че ние решихме да се насочим към арменския квартал и да изберем някой от известните кервансараи.

Когато попадаш за първи път в Алепо трябва да се придържаш строго към приблизително следния план и да посетиш: музея, Цитаделата, Омайадската джамия, големия сук (закрит пазар), стария град в най-общ смисъл и поне част от великолепните християнски черкви, хотел „Барон” – хотелът „на” Агата Кристи и Лорънс Арабски… Това направихме и ние при първото си посещение, ето тук е описано:

http://patepis.com/?p=310

Сега обаче имахме други планове. Искахме да открием на всяка цена едно от местата, на които танцуват дервишите – „Бимаристан Аргун” – болница за лица с нервни и психически заболявания от 9-14 век и да изпием поне по чаша чай в известните къщи и кервансараи от миналото. Вероятно вече се досещате, че по всякакъв начин се опитвахме да вместим в това пътуване тематичния план „път на коприната”. Дълго време се облизвам около картите на големите маршрути по пътя на коприната. Много ме влече, запалих се в Грузия и в Азербайджан. Такова удоволствие изисква мноооого ресурси, между които времето е на второ място. Ето заради това решихме, че изучавайки спецификата на кервансараите ще можем да положим основите на някое, дай боже, бъдещо пътуване. След Диарбекир, Мардин и Шанлъурфа сега сме в страна, която си има дори фестивал, посветен на коприната. Кервансарай е съставно име, в което думичката сара(й) означава дворец, сграда с правоъгълен двор. В дворовете има задължителен шадраван, там са нощували животните и слугите. Портата винаги е била голяма, за да могат да влизат спокойно камили и други едри животни. Хан/кан е другата възможност за назоваване на кервансарай.

Повечето от тези обекти в Алепо можехме да открием в стария град и в квартала „Ждейде” или „Ждиде” (нов), където живеят много от арменците.

Първата вечер попаднахме в

Кан Заман

(имало хан с това име и близо до Аман). Вървите по централната търговска улица на квартала, часовниковата кула е зад гърба ви, а от дясната си страна виждате една от големите маронитски катедрали. Голяма табела насочва към хана.

По улиците на „Ждейде” – Алепо, Сирия

По улиците на „Ждейде”

Кан „Заман”– Алепо, Сирия

Кан „Заман“


Любезен служител на заведението ни поведе директно към асансьора, за да не си изморим краченцата с катерене по стълбите. Паролата за интернет ни се предостави на момента, менюто дойде след учтива пауза, а не „от вратата за краката”. Всеки от служителите бе готов да отговаря на безумните ми въпроси. Аз се изсилих да питам какво символизират червените сърца по стените и стълбите.

Свети Валентин, госпожо! Украсата е за празника!”

Според моя дневник денят е бил 16 февруари, но какво пък! В много от кафенетата на Дамаск все още стояха коледните елхи, защо и валентинската украса да не постои 2-3 месеца! Забавно. Свършихме си интернетската работа, ядохме вкусно (хумус по ливански за разядка и някакви основни блюда), Емо не се въздържа и си поръча ливанска бира, какватo впрочем единствено продаваха. Салонът се пълнеше предимно с чужденци. От високото имах възможност да огледам ниското, та забелязах светещ надпис „Caverne”. На излизане помолих да ми разрешат да снимам и попитах какво има зад светещия надпис. Веднага се сдобихме с водач, който ни поведе към подземните сектори на хана – дълбока 40 метра пещера, превърната в заведение. Залите бяха пълни с красиви, добре поддържани жени, купонясващи здраво около отрупани маси. „Не може без резервация”, усмихна се момчето. След 22:00 купонът ставал разгорещен, музики и танци… Пред самочувствието и намахаността на източните жени винаги съм се чувствала като бедна и безмълвна гувернантка без документи и осигуровки. Толкова са пищни, толкова са подготвени за бой с конкуренцията и спечелване сърцата на мъжете! Фактът, че съм турист(ка) не ми помогна да запазя хладнокръвие в онази вечер, просто бях шашната и очевидно ми личеше. Отщя ми се и да снимам. Тръгнахме си към топлия хотел и малко след загасване на лампите аз тайничко се промъкнах в банята да „изпробвам” сребърното колие, което си купих в Мардин.

На следващата сутрин пихме фреш – моят е от моркови!

Фреш от моркови – Кан „Заман”– Алепо, Сирия

После изядох една закуска за бедни (такава била славата на фалафела тук, но аз откъде да знам); разходихме се в парка срещу музея, посетихме туристическия инфоцентър и тръгнахме към големия сук, за да търсим

Бимаристан Аргун – историческата болница,

в която към обяд трябваше да има дервишки танци според прогнозите на персонала от вчерашния хан и според информацията, взета от един пътешественически форум. Цитаделата си беше на мястото, джамията на Омайадите си беше на мястото, сукът си беше оживен както винаги.

Историческият сук на Алепо - Сирия

Историческият сук на Алепо


С малко питане достигнахме до вратите на болницата. От табелата научихме, че е строена и функционирала в периода между 9-ти и 14-ти век, което ме вкара в лек дискомфорт, предвид отношението ми към психиатричната практика в Европа през Средновековието.

Какво открихме тук? В множество ниши стояха бюстовете на специалистите, работили в тази клиника. Между тях имаше не само видни лекари, но и физици, астрономи, социолози, при това с принос към световната наука. Тепърва самата аз ще изучавам биографиите на повечето от тези светила, тогава внимавах да не пропусна да заснема нещо. В двора с фонтана, учените са провеждали „оперативките” си, а с болните са провеждани часове по музикотерапия! Тази информация ми дойде малко в повече. В професионалните ми среди музикотерапията навлиза в последните десетилетия, а лидерът в Европа в тази област е Австрия. Първата програма по музикотерапия във Виена е заработила през… 1959 година.

Бимаристан Аргун – историческата психиатрична болница в Алепо, Сирия

Дворът на болницата


В индивидуалните стаи се е практикувало някакво лечение чрез светлина. През голям кръгъл отвор тя падала върху фонтанче с точно определена геометрична форма. В повечето от стаите сега се излагат музейни експонати.

Бимаристан Аргун – историческата психиатрична болница в Алепо, Сирия

Музикотерапия...

Бимаристан Аргун – историческата психиатрична болница в Алепо, Сирия

... и терапия със светлина


Та, започнах аз да снимам бюстовете и биографиите на съзвездието учени и какво виждат зелените ми очи още в самото начало?! Бюстът на Ал Фараби, смятан за основоположник на музикотерапията (особено в лечението на меланхолиите), работил също в областта на физиката (първи формулира идеята за пространството), повлиял върху развитието на Авицена и пр. Европейските учени го „връщат” на света през 17 век, именувайки го Алфарабиус.

Ал-Фараби – историческата психиатрична болница в Алепо, Сирия

Ал-Фараби


Новината, че няма да има дервиши и танци, понеже те танцували по поръчка на туристите, а сега е още нисък сезон, всъщност въобще не ни смути, защото имахме достатъчно материал за гледане и за смилане. Двама украинци с личен гид ни доближиха. От гида им научихме, че сградата е устояла на времето и природните бедствия заради поддържащите греди от „тут”, т.е. „дуд”, т.е. черница. „Светът умира, а тут – не”.

Непосредствено срещу болницата открихме табела, указваща съществуването на

най-голямата в Алепо фабрика за сапун

И друг път съм писала за алепския сапун – дерматологичното чудо, чист продукт от зехтин и масло от плодовете на дафиновото дърво. Първият твърд сапун, който чрез кръстоносците влиза в Европа. Фабриката Ал-Джебейли (Al-Jebeili) произвежда по пет хиляди тона сапун годишно. Представете си колко тона зехтин са необходими за това, а колко тона маслини?!

Фабриката за сапун Ал-Джебейли (Al-Jebeili) – Алепо, СирияПроизводство на прочутия алепски сапун

Фабриката за сапун Ал-Джебейли (Al-Jebeili) – Алепо, Сирия

Няма да скрия, че една от целите на посещението ни в Алепо беше снабдяване със сапун. Резервите ни бяха изчерпани, а качеството на калъпите в сирийските магазинчета в София не беше гарантирано. Този път купихме узрял тригодишен сапун директно от фабриката. Консултантът ни увери, че освен за лице и за тяло, само този можем да ползваме и за коса.

В следващите два дни прекарвахме времето си в посещения на

известните алепски къщи и ханове:

  • къща „Сиси” – пиано бар;
  • къща „Уекил” – хотел с ресторант;
  • дар (къща) „Замария” или „Замрия” – бутик хотел с изключително богата история, в която се откроява и епизод „печатница”.
Къща Сиси – Алепо, Сирия

Къща Сиси

къща (бутик хотел) “Уекил” – Алепо, Сирия

къща (бутик хотел) “Уекил”

къща (бутик хотел)” Замария” – Алепо, Сирия

къща (бутик хотел)” Замария”


Много от замъците и вилите на артистократите в Западна Европа са превърнати в бутик хотели и това е ясно за всеки, който пътува. Достъпът на простосмъртни обаче не е възможен поне в половината от тях, запазени са само за скъпите гости. От това се страхувах и в Сирия, но се оказа, че на всяко от тези места може спокойно да се влезе, да се пие чай, да се снима, да се лентяйства. Най-големите ми опасения се отнасяха към Дар „Замрия”, защото този хотел е един от най-реномираните в цялата страна и именно там могат да се гледат танци на дервиши във високия сезон. Нямаше проблем да го посетим, дори ни посъветваха да отидем късно вечерта, за да се насладим на цялата програма. Всъщност, въпросните „обекти” са препоръчани за посещение на туристите от всякакъв калибър. И този малък списък съвсем не изчерпва всичко. Алепо изобилства от подобни места, заслужава си славата на важен град по пътя на коприната. Вече два пъти сме тук, а още не можем да избродим потайностите на стария град и „Ждейде”, да не говорим за приключения в новия град или за еднодневни екскурзии до хилядите интересни места наоколо. Няма да сгрешите, ако си организирате едно по-дълго посещение само на Алепо и околностите!

Посетихме и кафенето на хотел „Барон” – известният хотел от началото на 20 век, в който Агата Кристи е гостувала и писала източните криминалета. Леко запуснат, позагубил блясъка от миналото, хотелът все още привлича романтично настроена чуждестранна публика.

Опитахме питието за бедни „сахлаб” («салеп”) – мляко, малко нишесте от луковиците на планинска орхидея анатолика, захар и канела – ще видите улични продавачи с гюмове, които наливат с черпак. Така разбрахме що за сладолед сме яли с кюнефето в Диарбекир – замразен салеп. Опитахме и традиционното мезе „кеббе” – триъгълни кафяви парчета с плънка, каквато поръчате; популярната ливанска магданозена салата „табулех”. Закуските, „излезли от огън” и шауърмите (дюнери) заедно с фрешовете ни изхранваха добре навсякъде и във всякакви моменти от денонощието.

Дойде време да поемем към Дейр Еззор – единственото място освен Бейрут, за което имахме предварителна хотелска резервация поради ограничения брой на хотелите и увеличаващият се брой на посетители. Предвид неистовите летни жеги, доброто време за посещение на Сирия е от февруари до април и от септември до ноември.

Още снимки от Алепо:

http://royak.snimka.bg/travel/syria-aleppo-febr-2011.575717

А тук са по-старите снимки:

http://royak.snimka.bg/travel/siriya-grad-alepo.161692

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

One response so far