Archive for the tag 'Етрополски манастир'

Дек. 14 2012

Пoклонение в етрополския манастир „Света Троица”

След Карлуково, Цветан ще ни води до Етрополе и Етрополския манастир Света Троица. Приятно четене: Пoклонение в етрополския манастир „Света Троица” Усмихнатият есенен слънчев ден ни подкани да побързаме заедно с брат ми да се поклоним в Етрополският манастир, където да отпразнуваме Димитровден. Пасторални пейсажи с овце и коне видяхме край старият път към София. […]

2 коментара

окт. 21 2011

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (1)

Знаете, че пътеписите, които публикуваме тук нямат задължителна форма или стъпка. Днешният разказ няма да бъде разказ в истинския смисъл на думата. От днес започваме с личния пътешественически дневник на Мария – ще ни води в буквален смисъл през времето и пространството 🙂

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 

/Записки/

 

 

 

 Oбичам да пътувам и да посещавам културно – исторически забележителности както в България, така и в чужбинa. След падане на Шенгенските визи, пътуването в чужбина  стана  лесно и аз имах възможност да посетя  някои Европейски градове и да видя  забележителности,  за които преди не бях и мечтала. Това са моите впечатления за  някои от тях.

                                                                                               Авторът

 

17 ноември 2002г.   За първи път посещавам

Троянския манастир

–  третия  по големина в България след Рилския и Бачковския. Стенописите  в  църквата  „Св. Богородица” са дело на Захари Зограф – жалко е, че са запазени добре само в предверието. Най – ценната реликва,  която се пази в манастирската църква е  чудотворната икона  на „Св. Богородица Троеручица” – копие на икона от Хилендарския манастир в Света гора. Донесена е през XVI  век от румънски монаси, които на път за Румъния спират да почиват в Троянския манастир. Четири поредни дни   мулето натоварено с иконата е отказвало да тръгне за  Румъния. Така иконата е оставена за постоянно в църквата в Троянския манастир. Това ни разказа един млад монах с хубави сини очи. Миналата година иконата е „плакала” – била e покрита с миро, което сега се продава в магазинче в двора на манастира и вярващите го купуват, за да ги пази от „уроки и магии”. Аз не си купих, но с удоволствие бих посетила манастира отново!

 

17 март  2003г.

„Рупите”, Роженеския  манастир и  гр. Мелник.

Това, което видях в „Рупите” ми направи тягостно впечатление. На гроба на Ванга имаше само изкуствени цветя. До църквата „Св. Петка” се строи хотел. Има къмпинг, скара – бира и др. Фасадата на църквата (изписана от Св. Русев) ми подейства потискащо.  Хареса  ми портрета на Ванга –  вътре в църквата.

Затова пък Роженският манастир  ми направи чудесно  впечатление!

В Мелник е ужасна скъпотия! На площада, където спират автобусите, видях  възрастни хора да просят.

Излизайки от Мелник минахме  покрай „феодалното владение” на банкера Емил Кюлев. Около 500 декара заградени лозя, а  в средата на заграждението на  един хълм се издига сграда – истински “замък”.

 

30 май 2003г. гр.  

Охрид  (Македония)

Добре е, че всички старини, свързани с нашата средновековна история са запазени отлично: „Самуиловата крепост”, манастира „Св. Наум” и много църкви. Влязох  в спор с  македонския екскурзовод по повод  Самуил и  „общата ни  азбука”.

 

28 август 2003г.

Етрополският  манастир „Св. Троица”

е построен през 1156 г., по време на византийското робство. През 17ти век  тук е открито едно от първите килийни училища.

Като архитектура Етрополския манастир наподобява  Рилския, но е много по – малък. Гората около него е истински рай!

 

9 август  2003г.

Суковски и Погановски манастири, гр. Пирот (Сърбия)

Някога  (до 1919 г.) тези манастири  са били български.

Суковският манастир не ме впечатли с нищо друго, освен с белия паун в стопанския двор (подарък от игумена на манастира „Св. Наум” в Македония).

Погановският е значително по – голям и  добре поддържан. Намира се в близост до с. Поганово – родното село на баба ми,  на която съм кръстена. Никога не съм ходила там.   Манастирът е построен през 14век.  Влязохме в църквата, където сръбският свещенник ни осведоми, че  за съжаление няма  какво много да видим тъй като „българите са си прибрали по – ценните икони”. Тъжно е, че в местата където все още живеят българи се служи на  сръбски език.

Обядвахме в един ресторант в близост до манастира. Прекарахме чудесно!

 

             Пирот  не се е  променил много. Само центърът е станал  по – представителен. На пазара е много по – мръсно, отколкото на нашия. На връщане минахме покрай  с. Желюша – родното село на баща ми. Обзе ме силно вълнение – кога най – после Сърбия ще влезе в Европейския съюз, за да мога безпрепятствено да ходя там!

 

10 септември 2003г.

Солун, Манастирите „Великите метеори” (Гърция)

 Най – много ми хареса Солун – особено крайбрежния булевард  (още  е пред очите ми)   с  безбройните кафенета с  маси на тротоара.

Манастирите „Великите метеори”  и скалите върху, които са построени са впечатляващи! Заслужава си да бъдат видяни!

 

13 ноември 2003г.

Истанбул (Турция)

 Имах друга представа за древния Константинопол (Цариград). Мислех, че ще видя „злато и скъпоценни камъни”. Даже нищо подобно! Кубетата на многобройните джамии дори не бяха позлатени, както тези в Македония. „Синята джамия” – единствената в света с 6 минарета –  е построена през 1616 г. и е чудесен архитектурен паметник – светъл и просторен. Побира около 5000 богомолци. Пред входа едно момче ми предложи (срещу 2 лева) дипляна с изгледи от вътрешността й. „Синята джамия” е построена по заповед на султан Ахмед и е наречена така  заради синьо – зелените плочки, с които е облицована отвътре.

В близост до нея се намира църквата „Св. София”. Тя е построена през IV век по заповед на император Константин, когато християнството става официална религия в Римската империя. След завземането на Константинопол от турците е превърната в джамия. Входната такса е 10$.   Видя  ми се много висока и реших да не влизам.

 

14 ноември 2003г.

Дворецът „Долма Бахче сарай”

(„Запълнена градина”) е построен от султан Абдул Меджид  I по образец на двореца  „Версай” в Париж. Прекрасен архитектурен ансамбъл! Вътрешното обзавеждане (мебели и полилеи) са изработени във Франция. Видях  най – тежкия полилей в света – 5 тона, дар от британската кралица Виктория. Голяма част от картините в двореца са дело на руския художник Айвазовский, но между тях не видях шедьоври. Входната такса беше 10 милиона лири или 6 евро. Последният държавен глава обитавал двореца е Кемал Ататюрк („Баща на всички турци”). Починал е в двореца на 58 годишна възраст. „Ако той беше живял по – дълго,  днес Турция  щеше да бъде член на Европейския съюз” – ми каза  екскурзоводката – българска туркиня от Кърджалийско. Всички часовници в двореца са спрени в 9 часа 05 минути – часа на неговата смърт. В двореца се пази и часовникът подарен на султана от българския цар Фердинанд. В този дворец е гостувал и Наполеон.

Сутринта на 15 ноември 2003г., приближавайки с автобус пристанището на залива „Златния рог”,  чухме гръм  наподобяващ топовен изстрел. След малко последваха още два по – слаби. Видяхме и големи кълба от дим като от пожар. По – късно разбрахме, че е имало два последователни терористични акта – пред

две синагоги. Имало 24 души убити и около 300 ранени. Скоро след това се качихме на туристическо корабче и потеглихме на разходка през „Босфора”.

Истанбул е единственият град в света  разположен на два континента – Европа и Азия. Европейският бряг е дълъг около 55 километра, а азиатският около 35 километра. Гледката от двете страни на „Босфора” е удивителна! Минахме покрай двореца „Долма Бахче сарай”, рзположен на европейския бряг, след това покрай лятната резиденция на султана – „Топ – Капъ”,  както  и под „Въжения мост” (построен през 1973 г.) –  наречен „Моста на самоубийците”. Видяхме единствения 7 – звезден хотел „Риц”, открит преди около 1.5 години  и „Роберт Колидж”, в който таксата за обучение е 3500$ на година.

Вторият „Въжен мост”, бележи „края на Босфора” и разделя символично Мраморно от Черно море. В „Босфора” има две течения –  горно и долно. Горното е по – студено и е от Черно към Мраморно море,  долното  е по – топло и е в обратна посока.  Поради тези течения къпането и плуването в „Босфора” са  твърде опасни. Корабчето зави плавно и се отправи към пристанището покрай азиатския бряг, който видимо е по – озеленен и по – рядко населен  от европейския, с което разходката приключи.

По – късно запалихме  свещ в българската църква „Св. Стефан”. Желязната църква е красива постройка в неоготически стил – жалко, че отвътре отдавна не е реставрирана. Свещите в църквата  ги продаваха  за мое голямо учудване араби. Няма ли вече българи в Истанбул?

Посетихме и атракцията за българските куфарни търговци – покрития пазар „Капълъ Чарши”. Не ме впечатли особено. Тръгнахме пеша към хотел ”Vachinkton”, където бяхме отседнали ( в търговския квартал „Лале ли” – прилича много на нашия пазар – Илиянци) и малко се объркахме. Добре, че предвидливо си бях взела визитка от хотела!

 

 

19 април 2005г.

Италия.  Прословутата Венеция!

Канале „Гранде” с избелелите, зле  боядисани фасади на сградите покрай него,  ме изненада неприятно. Катедралата „Сан Марко” и  „Палата на Дожите”  на площада „Сан Марко” с многото гълъби, мимовете облечени в средновековни одежди, ( между които и българи), многобройните магазинчета с бижутерия от венецианско стъкло и чудесното кафе – общо взето  с това  запомних Венеция. Защо ли я наричат „романтичния град на влюбените?”  Заради  гондолите и „Моста на въздишките”? Може би не само.

 

На път за Верона преспахме в хотел „Монако”- на брега на  езерото „ Лаго ди Гарда”(Lago di Garda). Нямахме време да се разходим и да го разгледаме.   От стаята  в хотела се виждаше само загадъчният силует на средновековен замък.

 

20 април  2005г.

Във

Верона

посетихме   „Къщата на Жулиета”  с прословутия  балкон. Дали точно тази къща е имал пред вид Шекспир, не се знае. Някой е казал, че това е  къщата и тя се превръща в туристическа атракция. В двора е поставена статуя на Жулиета, до която всички се снимат. Отсреща е стената, на която влюбените залепят  листчета с написани желания. Дано им се изпълнят и дано бъдат по – щастливи в любовта от Ромео и Жулиета!

 

Жалко, че Арена ди Верона беше във ремонт и не можахме да я видим отвътре.

 

Монако

Монако

След Верона спряхме в 

Монте Карло (Монако)

– градът на богатството и  хазарта!      Разположен е  живописно върху  тераси и хълмове като Велико Търново. За първи път видях къщи с басейни на покривите, игрища и  големи саксии с цветя и цветни храсти –  вероятно поради липсата на свободна площ. В града има много банки, които се помещават в сгради с прекрасна архитектура и много казина. Пред входа на  казината стои охрана, която не допуска лица под 18 години, независимо от това, че са с  придружител. Никакво изключение! Законът наистина се спазва! Впечатляващо е и  пристанището с многобройни  луксозни яхти. Видяхме  яхта на име „Sophia”- собственост на българин, който живее в Англия.  Браво! Българските милионери са навсякъде! Разходихме се  по  пистата на „Формула 1”, след което са  изкачихме  по множество стъпала  до  Княжевския дворец.   По време на тази разходка не знам защо не срещнахме много хора по улиците. Дали   много работят или нощем играят хазарт?

Monaco

20 април 2005г.

Ница (Франция)

 Както повечето средиземноморски градове и Ница не прави изключение с многобройните си  палми, къщи с чудесна архитектура и отлично поддържани  цветни градини.  По крайбрежния булевард ни спря един чернокож, който ни продложи  евтина бижутерия. Попита ни от къде сме. Когато му казахме, той възкликна: ”О! Знам България! Стоичков!”.  „Друго какво знаете за България?”-  попитахме. „Знам, че вие българите не сте расисти.” „Дали наистина не сме?” – си помислих аз. Случи ни  се и един неприятен инцидент –  една жена от групата падна и си счупи ключицата. Наложи се   да потърси медицинска помощ в болницата в  Ница. Чакала е 6 часа, докато и  направят рентгенова снимка и  й изпишат болкоуспокояващи. Такова чакане едва ли би ни се случило в „Пирогов”!

 

21 април 2005г. Кан  е  малко курортно градче с хубави къщи, хотел – ресторанти и магазини, предлагащи  стоки от най – известните дизайнери. Някои от нас побързаха веднага  да стъпят на червената  пътека пред  Фестивалния център и да се снимат, позирайки като  кино –  звезди.  И тук,  както в Ница и  Сан Ремо морето те пленява със своето  спокойствие и цвят на изумруд, но на плажа липсва пясък –  има само чакъл. Черноморските пясъчни ивици ги няма никъде по цялата Френска ривиера!

 

Минахме покрай о-в Маргарита, където е бил заточен „човекът с желязната  маска” според  романа на Дюма.

 

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимка: авторът

 

Още разкази общо за Европаот нашите автори – на картата:

3 коментара

Ное. 26 2010

Етрополе, Правец и манастирите им

Миналата седмица един наш читател пожела, освен пътепис за Перник, да публикуваме и пътепис за Враца. С днешния пътепис на Темплар лека-полека и само географски се приближаваме към желаното от нашия читател място – но ще стигнем само до Етрополе и Правец. Темплар ще ни покаже Етрополския и Правешкия манастири – с чувство за хумор и снимки.

Приятно четене:

Етрополе, Правец и манастирите им

Не знам дали постпътешествения синдром е описан от науката, но след като лобистката реформата на нафукания образователен министър се срина с гръм и трясък под шутовете на Конституционния съд, а пък и нереформираната нАука и тя не е стока явно трябва да вземем нещата в свои ръце.

И така, прибрал си се от дълго пътешествие. При сутрешния душ кожата ти се свлича на парцали, ромският ти тен стои парвенюшки неестествено сред бледоликите колеги (изглеждаш като боядисана с унгарска еко-кал златка). Сутрин с раздразнение мачкаш часовника в черни зори и вместо английска закуска или закуска на тревата, хукваш гладен към офиса. Академичната общност от близък до София университетски град пърпори на слалом със старите голфове (учЕните са бедни и карат скапани коли) и предизвиква в съненото ти съзнание агресивен блян по облите бели бутове на все още представителните им майки (ромите и българо-ромите раждат непосредствено след полово съзряване. И правилно, ако зачакат умственото такова, отдавна да са изчезнали).
Докато чакаш на светофара нервният поглед се спира на червена формичка за пясък – слонче, три шишарки, черупка от рапан и водолазния ти нож, който е паднал между седалките. Артефакти от миналите дни, изостанали в колата. Когато на края на ужасния ден най-после положиш морна глава на възглавката и решиш да забравиш, отваряш книгата и върху добре развития ти гръден кош и изваяните коремни плочки се посипва златист морски пясък… Не не може да е толкова гаден животът и добрите времена да се свършили… Няма да им се дадетш. Ще се бориш до край. Ще намериш начин. Ето, ако стиснеш зъби, само още 4 дни … И тогава ще отидеш поне до вулкана Попокатепетъл и ще им покажеш на тия мазохистични зомбита със стъклени погледи и безмислени папки, че можеш временно да вържеш пътешественика в офис, да експлоатираш труда и да смучеш потта му чрез финансова принуда, но не и да победиш волния му дух на Easy Rider. Ето тази амалгама от чувства се нарича Постпътешествен синдром.

Идва събота. По време на английската закуска, през уханния дим от печени наденички и парата над кубинската кафеварка, мазваш маргарин на препечената филийка, отпиваш шумно първата глътка кафе, повишаваш авторитетно глас за да привлечеш вниманието на славните пътешественици и делово им свеждаш няколкото възможни дестинации на днешния ден-отмъщение. Мальовица и Рилският манастир отпадат (времето е колебливо), Габрово остава за по-добри времена (изисква преспиване), вулканът Попокатепетъл е замразен като проект, защото не си сигурен дали съществува. По методът на изключването последен остава Етрополският манастир.

За зоната Етрополе – Правец знам твърде малко

Свързвам я с другаря Тодор Живков, откъдето си мисля за тъпи и прости хора, комунисти, паметник на дебилния сатрап (сатир), бате Бойко и Гоце от двете му страни… Някога на път за Плевен винаги спирахме на шатрата на Правец, купувахме си сладолед – сандвич (между две вафлени плочки) и плюехме малки парченца в езерото, за да гледаме как рибките се боричкат за тях. Виждал съм Етрополския манастир на снимки от 1933, когато баба ми е била там в „ученическата колония” на III Софийска девическа гимназия. В тези противоречиви чувства везната накланя картата, от която се вижда, че до там се стига по магистралата, с много късо отклонение след Правец, което прави пътуването кратко и приятно, особено подходящо ако тръгваш от София чак по пладне.

Дълго и досадно излизаме от София, но след караулката на Казичане слънцето грейва и пътят (дао, до) се разстила пред теб като сив килим, който светът на пътешествениците е търкулнал за да посрещне тържествено своя блуден син.

Приятно, кратко и весело пътуване по магистралата до Правец, по време на което разучаваме песента „ах тез панталонки колко много знаачат”. Около шатрата на езерото в Правец днес се намира голф-комплексът на Златев. Прави добро впечатление – чисто, лъскаво, просторно. Паркингите са пълни с коли. Отминаваме го, минаваме покрай „Правешки ханове”, което също изглежда прилично и без да влизаме в града на tatto di tutti carvulli се отклоняваме към

Етрополе

Още след Правец пейзажът става старопланински, пътят се вие между хълмчета, а зад тях се зеленее и чернее планината. Голям разклон с табела за правешкия манастир Св. Теодор Тирон поставя и този обект в точка „разни” на дневния ред. Красотата на пейзажа е превърнала пътуването в пътешествие и душата ми тържествува. От обиколния път на Етрополе се виждат панелки. Вярно, нисички, 3 – 5 етажни, но въпреки това стоят като… изходил се е правешкия гений в този прекрасен ambiance. Минаваме покрай конна база, няколко вилни зони и след поредния завой с табелка за манастира юрваме по стръмен път нагоре.

Пътят е идеално гладък, но е тесен. Минава през още няколко вилни квартала и навлиза в разкошна гора. Вием се в зеленикавия мрак още 2 – 3 километра, обясняваме на децата, че това е гората от книжката за Горското училище, в което „Ежко, мъдър горски жител, назначен е за учител” и изведнъж изскачаме пред масивната порта на манастира.

Етрополски манастир

Етрополският манастир „Св. Троица – Варовитец”

има голям двор, покрит с окосена и поддържана зелена трева.

Етрополски манастир Св. Троица, Етрополе, България


До масивната 4-куполна църква, строена 1859г. има няколко детски катерушки, люлки и пързалка. Жълта. Не знам защо е важно, но е важно. Слънцето безмилостно жули, децата обаче нямат никакво намерение да спрат да се катерят по жълтата пързалка. Дори обещанието да им покажа малки прасенца се посреща от дъщеря ми с безраличие, а от сина ми – с насмешка, граничеща с неуважение. Зарязвам ги с мама и отивам да разгледам интересния каменен свод на храма, който изглежда като ориенталски елемент.

Етрополски манастир

В манастира е отседнала група свещеници със семействата си, които правят впечатление с интелигентни физиономии и достолепна осанка. Напомнят ми на дядо и на починалите наскоро отци Грозев и Станой Андонов. Църковното магазинче е на самообслужване. Една от манастирските килии на първия етаж е

музей на революционната дейност на манастирското братство

Игуменът йеромонах Хрисанд е бил деен член на революционния комитет и в специалното скривалище изкопано под одъра е крил Левски и куриерите на БРЦК. Музейчето прави добро впечатление – непретенциозно, чистичко, автентично, без традиционните за подобни места помпозни лозунги със стиропорени букви.

Музеят в Етрополския манастир

Връщам се при моите хора и отново подканвам да оставят за малко нагрятата от слънцето жълта пързалка.
– Гйуупавата пъйзайка – поправя ме настойчиво моят собствен наследник, откъдето разбирам, че майка му е започнала да изтрещява от слънцето и трябва да се намеся. Демокрацията бива брутално погазена и двамата членове на хунтата с бърз ход понасяме по едно крещящо дете към задната порта на светата обител.

Етрополски манастир

Етрополски манастир

Малките прасенца, въргаящи се в калта не успяват да потушат справедливи гняв на гражданското общество, но рибките в поточето, водещо към няколко бетонни рибарника дават резултат. Спокойствието на планината е възстановено и Ловчанска епархия може отново да заживее пълноценен духовен живот.

Навлизаме в гората и само на 30-тина метра ни цапардосва невероятна гледка.

От висока 4-6 метра скала падат струи и капки на широк водопад.

От пръските околните скали са вечно влажни и са покрити със зелен мъх. И всичкото това под купола на огромни дървета с високо разположени корони. Няколко десетки такива гледки, които ни е писано да видим осмислят цял живот!

Водопад край Етрополе

Водопад край Етрополе

Мотаем се още малко из манастира и поемаме

обратно към Етрополе

Панелките, споменати в началото пораждат скептицизъм, който се засилва от гледката на многолюдна и шумна ромска сватба. За някой културолог от НБУ нещото може да е манна небесна, но аз се сещам за христоматийна финална сцена с хеликоптерите от известен американски филм, озвучен с Вагнер.

Зад тази външна обвивка на Етрополе ни очаква много приятна изненада.

Градчето е чисто, спретнато,

с широка пешеходна гладна, оградена от подчертано градски къщи от началото на миналия век.

Етрополе

Е, блок тип „китайска стена” не е спестен, но пред него има чудесен стар паметник на загиналите във войните.

Паметник на загиналите във войните – Етрополе

Минаваме покрай десетина кафенета, но само един ресторант – непретенциозен, с пластмасови маси с покривки „Пепси” пред ъглова стара къща. Затова пък има богато меню, в този ден предлагат телешко варено, изпипано както за постоянните посетители на изискан будапещенски ресторант с оркестър от 30 невръстни цигулари. Буца крехко сварени месо, цял белен картоф и цялаотлично обелена глава лук, меки като мозък плуват в чиния бульон.

Любопитни са сградите на първото местно училище,
историческия музей, съдебната палата,

Местното училище – Етрополе

Исторически музей – Етрополе

Съдебната палата – Етрополе

а на края на главната се намира

стара часовникова кула от 1710г

Часовниковата кула – Етрополе

На тръгваме почти случайно минаваме покрай

църквата Св. Архангел Михаил

е строена вероятно през 30-те години на XIX век. Има широко, изнесено и оградено с колони преддверие. Когато влизам в двора тъкмо бие камбаната за вечерня. Зарадвах се, че ще мога да разгледам храма, но на входа се сблъсквам със свещеника, който с бързи стъпки се кани да излиза. Успявам само за миг да зърна хубавата вътрешност на църквата. После научавам, че в града има 4 църкви, разположени във формата на кръст около центъра и той ги обслужва всичките. В двора на храма има десетина стари надгробни паметници, които впечатляват със своята типично градска пишност. От порцелановите портрети гледат богати търговци, индустриалци, общински упарвници и чорбаджии от по-миналия век. Вече си обяснявам хубавите къщи в центъра.

Църква Св. Архангел Михаил – Етрополе

На връщане се отбиваме по отклонението за

Правешкия манастир Св. Тодор Тирон

Не знам дали бай Тошо е приемал Св. Теодор за свой закрилник, но си спомням някогашния майтап за „Св. Тодор Правешки и 8 милиона мъченици”. Пътят до манастира е отличен. Самия манастир не е нищо особено. Представлява голяма порта, след която пътя продължава да се вие по хълм, а на върха има доста странна църква и една къща тип „възрожденска”, в която живее духовникът.

Правешки манастир Св. Тодор Тирон – Правец

Има голяма ливада по склона, лехи с цветя, а гледката, която се открива към Средна гора е прелестна. С две думи: малко, но отлично поддържано, с чудесен въздух и пейзаж.
Едно изящно русо момиченце с ангелски къдрава коса любезно пожелава да играе с щерка ми. Тя се скрива зад крака ми и започва да реве. Когато я гушкам, успокоявам и питам защо не иска да си играе с детето, тя отговаря
– Йошаво е! (рошаво).

В странната църква, строена през 1866 са вградени плочи с релефни иконографски изображения от предишните храмове, унищожавани от турците. Явно в Правец има някакъв самодеен кръжок по гоблени, защото много от иконите са рамкирани гоблени. Кичозно, но изключително мило. Свещеникът е приготвил храма за сватба. Изнасяме се, преди да са дошли сватбарите и да са развалили идилията.

Църквата на Правешкия манастир Св. Тодор Тирон – Правец

Докато пътуваме по обратния път получаваме дружеска покана за гостуване у другата половина от консервативната общност в Бистрица. Приемаме. Децата ще спят у родителите ми. Никой не е длъжен да гледа на бабите внуците.

Автор: Темплар

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

12 коментара

Switch to mobile version