Archive for the tag 'език'

Дек. 21 2012

След 10 години (България, София и Перник през очите на емигранта)

С днешния пътепис ще завършим пътеписната 2012 година. Това ще бъде пътепис за самите нас – как ни вижда емигрантът, завърнал се десет години по-късно милата ни родина.

С което искам да ви пожелая честито Рождество Христово и една щастлива Нова 2013 година. Ще се видим през януари!

междувременно можете да продължавате да изпращате пътеписи 🙂

 

След 10 години

България, София и Перник през очите на емигранта

През 10-те години, които прекарах извън България, много пъти съм си представяла този момент – когато се връщам – като впечатления, чувства. Аз съм емигрантка, в пълния смисъл на думата. Не съм на дълга екскурзия, на гурбет, или в изгнание. Емиграцията е мой избор, вероятно и затова нямам проблем с нея, за разлика от много други хора, живеейки далеч от родината си. Преместих се в Щатите преди почти 10 години – смених професията си, себе си, начина си на живот. Не мога да кажа,  че съм страдала от носталгия в тези години – липсваха ми определени хора, но нищо повече. Мнозина биха нарекли това национално предателство, за мен е право на личен избор – за мен домът ти е, където се чувстваш добре, а не където си роден. Има едно усещане – много особено – което човек изпитва, като се озове някъде – че всичко му е познато, удобно. Единственото място, в което аз съм се чувствала така, е Щатите.

Александър Невски, София

 Ректората на Университета, София

Има други държави, които намирам впечатляващи, но не се виждам да живея там. Изписвам всичките тези редове, за да е ясно на читателя през какви очи

ще види София и Перник,

ако продължи да чете по-надолу.

Всъщност аз не знам много за живота в България в последните 10 години – откъслечните ми впечатления се дължат на разговори с приятели и роднини, и повече – на статусите във Фейсбук на приятели, повечето – бивши колеги – журналисти. По тази причина не ми е много ясно къде отивам. Затруднявам се дори да се ориентирам в парите, не помня имената на важни улици в София, да не говорим за градския транспорт. Мога да изброя имената на двама-трима министри, президент и премиер… и кметовете на София и Перник. Това може да даде обяснение защо смятам, че на такива като мен, не бива да им се дава право да гласуват. Крайно мнение, но… не е лишено от смисъл.

Фасада, София

 

На кацане София ми изглежда интересна –

на пръв поглед, интригуваща комбинация между ново и старо. Какво обаче се е случило с панелните блокове? Изглеждат  като построени с различни цветове блокчета Лего. От самолета това изглежда забавно, но по-късно отблизо – никак даже. Панелното многоцветие е само един от многото индикатори за начина на мислене и живот в България. Схващам, че всеки носи отговорност за собствената си кутийка, обаче има един момент на избор на цвета отвън, в който повечето решават на различен цвят с ясната мисъл, че с това ще допринесат към облика на сградата.

Фасада, София

 

 

Графити – влакът София - Перник

 

 

Изглежда всеки съзнателно или не, се стреми да бъде различен, и тази потребност е толкова силна, че намира израз в този безумен за мен начин. Тази потребност за експресивност намирам по-късно и в графитите. Те са навсякъде. Отново, за моите очи, това е краен опит да изразиш себе си. Колко нечут трябва да се чувстваш, за да оставиш „посланието“ си на сграда… или мотрисата Перник-София?!

Различните цветове също са отражение на друга тенденция – загубата на „ние“ за сметка на „аз“ – какво значение има как изглежда цялата сграда, важното е, че моят дом изглежда добре. В тази връзка вероятно са и примерите на алуминиева дограма на сгради с ронеща се мазилка отвън.

Фасада, София

 

Много се радвам, когато

разбирам, че Панаирът на книгата тече в НДК!

Имам чудни спомени от тези изложения и нямам търпение да напълня една торба с книги. Какво е изумлението ми, когато „торба“ не се дава с покупки и трябвало да съм си я донесла! Но… ми предлагат нелюбезно да си купя малка торбичка за 50 стотинки. Честно казано, обидно ми е, че при цени на книгите от 15-20 лева, трябва да си купувам торбичка, която вероятно струва няколко стотинки. Интересното е, че някои издателства любезно ми опаковат книгите, а други се пазарят като горния пример. Някакво си издателство „Вакон“ са особено неучтиви. Всъщност аз НЕ трябва да купя тези книги на всяка цена. Мога да живея и без тях. Учудвам се, че не осъзнават това.

За мен това е неуважение към клиента, дори книгите, които ще трябва да бъдат наблъскани в дамската ми чанта. Това е едва първият ми сблъсък с българската потребителско-търговска култура.  Идат още много!

Национален дворец на културатаБулевард Витоша, София

 

Излизаме от Панаира доволни, между мен и приятелката ми, сме наместили поне 200 лева в книги, но за двете ни това е ценност!

Вървим по „Витоша“,

радвам се, че най-накрая транспортът е изваден от улицата и тя изглежда добре. Но аз не мога да не извадя фотоапарата си при вида на някакви найлонови или стъклени колибки от двете страни на улицата. Какво е това?! Обяснено ми е, че те са част от заведенията, и там се настаняват пушачите. Едва се сдържам да не напиша „хахаха“, българинът пак е измислил как да заобиколи закона, някои неща не се променят. Тук не мога да не вметна моето скромно мнение, като човек, който е бил свидетел на същите промени в Щатите преди години, но без колибките – лесно е да се въведе такъв закон в държава, в която пушачите са малцинство, но в България изглежда е обратното. Дори наличието на колибките е достатъчно, за да стигне човек до това заключение. Ако 60-70 процента от населението пуши (тук спекулирам  с цифри!), законът е обре чен да причини много подобни прояви на творчество, за да бъде заобиколен. Тук опираме до виждането, че там законите имат наказуем характер спрямо обществото. Като да сложиш общество от човекоядци на марули. Не ме разбирайте погрешно, не е редно да се пуши на обществени места, след като това вреди на другите, но такава мярка е прекалена при знанието, че пушенето е повсеместен порок.

навес за пушачи, София

 

Да се върнем на

потребителската култура –

примерно в облекло и обувки – в България определяме размера си по следната схема: най-малкият размер, в който успея да се побера. Това е особено видимо в обувки и сутиени. Еее, знам, че не подозирахте, че щяхте да четете за сутиени в пътепис…, но си струва. Не може да не сте забелязали нечии телеса,  сякаш готови да разкъсат оковите на текстилния артикул. Да уточним, това не е, защото „телесата“ (къде пък намерих тази дума, но, знам, че се сещате за какво говоря) са напращели от желание и внушителна големина…, а просто защото са наблъскани в по-малък размер окови. Не толкова впечатляваща, но еднакво безумна е гледката на обувки, в които нахално са се вместили незаслужено големи стъпала, или пък чехли през лятото, които свършват някъде около средата на петата. Това опира до ценностите – колко е важно как нещата изглеждат на външен вид! В България това е ключова ценност – каква е работната ти титла, колко килограма си, кой номер носиш, какви марки носиш, ядките на масата (подсеща ме моята приятелка). Какво значение как се чувстваш, удовлетворен ли си, щастлив ли си, спокоен ли си. Важното е, че си си платил и надплатил данък „обществено мнение“. Хм, не е лесно да се живее така.

Мол Сердика, София

 

 

Аз също се превъзнасям по опаковките – нещата изглеждат много добре. Магазините са покрити с мрамор и гранит, което… не се оказва много добра идея няколко дни по-късно, когато заваля сняг, но това е друга тема.

Важното е да изглежда добре!

Да не забравя да добавя и метрото – чудно! Но… като е сухо.

Централният площад в Перник

също е мраморен, наистина е красив. Не мисля обаче така, докато се придвижвам като робот на кънки, по хлъзгавата повърхност, която почти няма как да се избегне. Мислено роптая срещу гениалната дизайнерска мисъл, която обрича всяка зима толкова хора на ненужни и предотвратими травми. Предусещам и медийните заглавия от новата част на метрото, след някой ужасен инцидент.

Площадът в Перник

Площадът в Перник

Преди да се отнеса към следващата тема, която ми е близка до сърцето, да не забравя да напомня, че аз идвам от страната на консуматорското общество.

Защо в магазините в България търговците са нелюбезни?!

Както и да го мисля, пак не разбирам защо не оценяват, че потребителят е решил да купи нещо от тях. С приятелка влизаме  магазинче за сувенири, първите думи на продавачката са: „Внимавайте да не блъснете нещо!“ Презумпцията е, че ще блъснем. Навярно тя има ясновидски способности. В средата на магазинчето има кашони, които биват разопаковани, и не можем да стигнем до половината стоки, но за това думичка не е спомената. След няколко минути излизаме със сувенири за поне 20 лева, и сме изпратени също толкова нелюбезно. Ако бях сама, със сигурност щях да се обърна и да изляза на секундата, но в името на добрия тон – гледам, че приятелката ми не е видимо възмутена, се съсредоточавам върху сувенирите. Имам подобни преживявания в много видове магазини. Чувам дори злобни коментари. Защо?! Всъщност в магазините за дрехи, особено по-малките, е трудно да се пазарува – всичко е сгънато, и за да се види модел и размер, трябва да ви го разгънат. Въздишките на възмущение обикновено започват на втория или третия артикул.

Александър Невски, София

 

София винаги ми е харесвала, и сега ми хареса –

да сме точни, централната част. Озадачи ме обаче, че разкопките пред ЦУМ бяха покрити с найлони. За мен, а подозирам, че и за други посетители, би било интересно да видя активните разкопки. Все ще трябва да има начин да се покажат и през зимата. Това е изключително богатство на страната, и поне в моите очи е грях, че не се извлича максималното от него. С удоволствие щях и да платя, за да ги видя.

Сердика в София

pl. Nezavisimost, Sofia, Bulgaria

По повод на потребителската култура с моята приятелка започваме спор за една кожена шапка, която наскоро тя си е купила за достойна сума. Спорът е дали е от истинска козина, или синтетична. Тя ми обяснява колко сертификати имала шапката. Решаваме, че ще запалим няколко косъма, за да видим дали ще пуши или ще се разтопи. Мислено се надявам да не съм права и шапката да се окаже истинска. Жалко е човек да не е сигурен какво купува, и дори да бъде тенденциозно лъган. Козината не е истинска.  Ментетата са навсякъде – ботуши и бижута Chanel, ботуши UGG, чанти и аксесоари всякакви,  маратонки Gucci.

Видях и

качествени български стоки, но на неконкурентни цени

Нелогично ми се струва, че едни непретенциозни кожени ботуши са 200-250 лева, което е половината или една трета от една учителска заплата. Мога да се сетя и за други определения на това положение.

Халите, София

 

Съзирам един миксер в магазин и дърпам моята приятелка да й обясня колко е хубав, удобен и какво удоволствие е да се готви с него… Спирам изречението по средата, когато виждам, че струва 700 лева. Миксерът струва в Щатите 250 долара. Същото се случва с парфюм на известна марка, обувки… „Интересна работа, при вас заплатите са по-високи, а при нас цените са по-високи!“, казва тя. Обяснява ми, че има глад за качество, купуваш нещо, което изглежда добре, но след като го използваш няколко пъти, то е неузнаваемо. Учудвам се, знаейки, че тя купува неща в по-високия спектър на цените.

Идва момент, в който

започваме да се забавляваме с цените –

исках да купим калкан, защото при нас няма. Сменям си намеренията, когато забелязвам цената му – 35.99 лева. По-скъп е от сьомгата, която е пристигнала от хиляди километри, а калканът идва от Черно море. Също, не се продава на килограм, а цял, което означава, че цената на вечерята току що се премести в страната на трицифрените числа.

Из двата града не видях усмихнати хора.

Наясно съм, че животът в България е много труден. Но също е и реалистично, че не всеки носи мъката на света на гърба си. Но не намира повод да се усмихне. Това обяснява, че понякога срещам странни погледи. В тази връзка, моята приятелка ми разказва как като се преместили в друго жилище, казвала „Добър ден“ на съсед. След няколко пъти той започнал да ѝ намига, като я срещнел.  „Каквото и да става, не казвай на никого Добър ден, че кой знае как ще го изтълкува!“, предупреждава ме тя, знаейки, че ще кажа.

Петте кьошета (големите), София

 

Близките ми ме инструктират грижовно, какво да правя и какво не, и с право. Махни диамантените пръстени, гледай някой да не се блъсне в теб, това обикновено значи, че са те обрали, дръж си чантата под око непрекъснато, не дръж пари в джоба, избягвай градски транспорт, ако е пълен, не се издавай, че не живееш тук.

Последното се оказва трудно – плащам 10 лева за такси от гарата до Орлов мост. Хем си мисля, че вече знам как да хитрея, и казвам, че отивам до Орлов мост, а не до Телевизията. Това с хитреенето е забавно. В трамвая приличам на детектив от ФБР, оглеждам се внимателно, не отмествам поглед от чантата си. Чувствам се като победител, когато слизам от трамвая без да са ме обрали! Колко лесно било човек да се чувства победител!

Перник

 

Друга важна за мен тема – езикът!

Какво е станало с езика?! Ако той е отражение на съзнанието, имаме сериозен проблем. Докато блуждая на гарата в Перник поради 40-минутното закъснение на влака за София, чувам разговор между момиче и момче, студенти. Бъдещата финансистка казва: „Така съм се увъртела отвсекъде!“. Чувам много изрази със сходен характер – съсипа ми живота, разказа ми играта, има и по-цветни, които мисля да спестя, но вие ще се сетите. Общото между всички е усещането за победеност и слабост. Чух и нови тенденции – вече не се добавя емоционалното обръщение „бе“ в края на посланието, а „ве“. Също не се казва „много“ или „ного“, а „ногу“ или „многу“.  Много е важно да се пише на кирилица, по-малко важно е, че е с грешки. За мен е по-важно обратното – и на латиница може да се види дали някой е грамотен.

Докато се преструвах, че няма да падна на заледения площад в Перник,

дочух интересен разговор зад мен

Двама мъже оживено обсъждаха нещо, което се казваше „чук-чук“, в началото не ми беше ясно какво е, но скоро ми се изясни – разговорът всъщност беше дълбок сравнителен анализ между две еротични издания, но едното явно вече не съществувало. Нали се сещате, че с готовност се примирих с мисълта да се размажа на леда, като отместя вниманието си от всяка стъпка на леда, за да видя двамата участници в този разговор. Двамата юнаци бяха на поне по 60 години!

Чух и възрастна жена да ругае на доста цветист език, а един дядо да дава гръмогласни наставления на служителката в пощата в Перник как да си върши работата.

Малкото квартали, до които се добрах,

бяха мръсни, хаотични. Давам си сметка, че моето е много странично мнение, но в панелните квартали си е цяло приключение да се намери определен блок – няма табелки и обозначения на нищо. Улиците са нелогични и неясни. В Перник беше същото. Интересно е, че преди години това не ми е правело впечатление.

Магистралите, чувам, са докачлива тема, та да кажа – магистралата до Перник, също известна като Голфстрийм, ми хареса!

Народната библиотека Св.Св.Кирил и Методи – София

 

За краткия ми престой се сблъсках и с друг феномен – като се обадя на някого по телефона, ми затваря. В началото много се чудих защо ми затварят тия хора. Оказа се, че те ми щадяли телефонната сметка така.

Озадачи ме отношението към емигрантите – преди да замина, имах проблем с документи, и изчетох разни форуми по темата – разделението между българите, които живеят в страната, и тези извън нея, е ужасно. Да си емигрант не е геройство, нито пък да си останал в страната – и двете носят трудности, но и радости. Аз мисля, че е избор.

Да си патриот обаче, е много по-лесно отдалече

В емигрантските очи родината има романтичен облик, затова няма да видите снимки на възрастни хора, които ровят в боклука, на улични кучета, на калта, защото не искам да ги помня.

Весела Коледа и щастлива Нова година :)

Топли и уютни празници на всички!

Поздрави,

Люси Рикспуун

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с София – на картата:

 София

48 коментара

ян. 10 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (4): Колко е кофти да не знаеш езика?

Днес продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , а в последния епизод  я оставихме безнадзорно да се запознае с полицая Анджело

Просто не смея да кажа какво ще четем днес, защото… нали знаете нашата Вили: ако не се вкара в приключение, то кой? 😉

Бележка за щерка ми, когато прочете този разказ: учи езици! Много помага 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част четвърта:

Колко е кофти да не знаеш езика?

 

Мислех да пропусна тази част, защото е по-скоро лична. E, лична, но не интимна – има разлика. Затова ще я направя подарък на феновете на тази история, тъй като, както разбирам, има ги.
Надявам се да ви е забавно  😉

 

Точно пред входа ми минава през ум, че изненадите на Неапол май не подлежат на контрол. Но, факт е, че когато срещнах Анжело в Спаньоли, той беше униформен. Бледосинкавата риза с къс ръкав, сребристи нашивки и звездички на раменете, много му вървеше на тъмната коса и здравословния тен. Седеше си кротко в украсения с „буркан“ и гербове джип, и си четеше вестник, т.е. явно при изпълнение на „служебния си дълг“. Тази сещанка ме успокоява. Е, не напълно, остава си ми едно… такова… бе, живжика ми малко от неизвестното.
Той, оказва се, живее на последния етаж – пети. И нямат асансьор. Лелее! Щото съм гроги и май си ми личи – без никакви уговорки „похитителят“ ми направо ме издърпва на буксир последните два етажа. О, подхвърли нещо и пусна усмивка, ама не го разбрах.
Отключва: прего /моля, заповядай/
С ясното съзнание, че прекрачвам в „зона Х“, влизам.
Анджело си хвърля небрежно ключовете на една масичка, събува се бос, казва нещо, като че ли да направя същото, щото било гранде пиаче фаре не знам си к’во, демек удоволствие, да шляпаш бос по хладния под /е, нещо такова/. Но аз не го правя – ами, ако ми се наложи спешно да излетя, у тъмното боса ли ще маам към Неапол?
Посочва към канапето: ма, сиедити! – ми сядам.
Искам ли акуа фреда? – ми, искам. Налива ми. И, наслаждавайки се на чаша точно изстудена вода, бързо идвам на мене си.. Той изчезва някъде, в тоалетната или кой го знае, и аз използвам да се поогледам.
Светкавичен анализ: това е кухньохол – леко, даже уютно поразхвърляно.. значи не е педант; чисто.. значи не е мърляч…
Яя… леле, колко дискове… я, я? Павароти, Бочели – е, нали е италианец… Доминго, Кени Джи, Клайдерман – охоо… нежна душа, а? 😉 … Синатра, Иглесиас, Андре Руа..  хм… и Шопен?!.. Чайковски, Григ… ааа… ама, чакай бе, ми това е все моята музика! Моите дискове!… Моите бе!.. Ха! айй… е, зарадвах се  🙂
Една от картините на стената особено привлича погледа ми – пейзаж с размери около 60/40 см. Харесва ми. Приближавам – ма, да бе, масло, оригинал, с подпис. Хм.
Сядам си на мястото, а в главата ми щръква питанка: полицай, любител на класическа музика и изкуство? Малко нещо не ми се връзва… О, Боже, ама това е Италия, тук май всички имат гени за изкуство! Питанката се скрива.
Анджело се появява и, докато разправя нещо и шари насам-натам, го сканирам внимателно. Тайно и много внимателно. Всъщност едва сега го гледам нормално – реален, в цял ръст. Оо, много го бива бее, а това хич не е добре… Е, как що? Щото, ако затрябва да се бия с него, нЕмам шанс! В джипката не ми се видя чак така.. мм, мъжествен… пък сега с тая плътна фигура и цяла глава над моите 1,65…
Обаче ме изФаща, защото изведнъж спира пред мен и, подсмихвайки се, ме пита… коме ме, нещо си… Ъъ, кк’во?…  Повтаря ми го, показва, с пръст сочи към гърдите си и „чупи“ око: соно си, о’кей? соно куул?! – Ха, дали бил готин?! Ха, нахалник! /англ. куул=готин/
Става по-сериозен и разправя пак нещо: … маа.. кредиате о но, пенсо кее.. кимика тради ной.. – Пак тъпея – к’во рече? Повтаря като утвърдително поклаща глава. Ааа.. ако правилно го разбирам – дали ми се вярва или не, между нас имало химия. – Малее… бе то, вярно, от пръв поглед ми разцентрова системите още в Спаньоли, ама и той ли… малее… вапцах я, те сега!
Не ми дава време да мисля: алора, виени – протяга ръка и ме води… пред „баньо“ – връчва ми една голяма жълта хавлия, разправя нещо пак.. фато, престо, чена, пронта.. дъра-дъра.. вдига показалец и заключава „ее, допо венти минути ла чена“ /мигам – след 20 мин. вечеря ли?/ – усмихва се, посочва вратата на банята и махва: ариведерчи, синьора мия!
И сега?!… Ее’ми, като ще е гарга, барем да е рошава! Посягам да пусна душа и в този миг на вратата се чука – хий, тревога! Ще ме сапунисва ли бе?!…
Оот-боой!!  🙂 – да ми кажел кое било душ-гел, кое шампоана /е, да не съм неграмотна бе, ало! – ама само си го мисля това/;… скузи, сорри, нямал дамска козметика – искам ли си чантата? Не, не я искам – ще мириша на теб, драги, тази вечер! Затварям вратата.
Оглеждам се – само мъжки джунджурии, а аз понеже разчитах на хотел, освен четка за зъби, кремче за лице и едно део, не нося друго. Ееми, мъжко-мъжко.
А, това?… Виж тии – афтършейф и дезодорант „Attitude“ на Армани.. Подушвам.. ммм… чак притварям очи.. ммммм…
И ми светват две питанки: ченгето ченге ли е? че какви заплати вземат тогава неаполските полицаи, щом Армани… нали?
Бе, дреме ми! Пускам душа – йее, цял ден си го мечтая!

Сега да се отплесна малко.

Как мислите, кофти ли е и доколко, да не знаеш езика на човека пред теб и да се налага, а и да искате да си говорите?

Ще ви кажа: не, не е кофти. Обаче, ей, хора, бедна ви е фантазията какво може да се получи! Впрочем мисля, че това е вариант само за човеци без комплекси и с добра доза чувство за хумор 😉
И значи, те така аз, в тази тиха и топла неаполитанска вечер, с лудия си късмет и всичкото си безумие, се вкарвам в един сериал* без предварителен сценарий, пълен с комични изцепки и бисерни гафове 😀
Е, как защо?! Защото:
=не познавам човека
=не знам абсолютно нищо за него
=знам твърде малко думи и никаква граматика

За другите не знам, но аз при всеки чужд език все правя асоциации с думи от българския. Та… А, между другото, около два часа след влизането в дома на Анджи, става ясно, че той знае малко думи на английски, които обаче, почти не могат да се вържат в нормален разговор. Понеже са най-вече oт тоя род: acces, download, restore, full, back, settings, pictures, memory, history…  🙂
Знае, разбира се, и как е здравей, извинявай, обичам те, целувка, добре, как си, довиждане, ела, готин… Всъщност неговият английски е като моя италиански.. ъъ.. е, не, не се хваля, но моите думи май са повече 🙂
Но, говорех за италианския.
Та, в италианския има думи, които звучат и имат значение, точно както в българския: лимони, порта, тераса, вино – са също лимони, врата(порта), тераса, вино…
Други пък са си напълно понятни без особено замисляне, примерно: „карамели, чоколати“ – са съответно карамелови и шоколадови бонбони. А „бискоти“ са бишкоти и въобще бисквити и дребни сладки, „саламе“ е салам, колбас, „манджаре“ е ям, храня се…
Обаче има и такива думи, които звучат като на български, но на италиански имат друго значение, та по асоциация… е, пак става ясно, ама обикновено след някой гаф 😉

И малко да се върна назад в ситуацията, за да поясня – ами, още щом влязохме и седнахме в кухньохола, моят домакин ми обясни (и жестикулирайки), че оттатък е „камера ди сонно“ /спалня/, има и друга „камера“ /стая/, ей тук (зад гърба му) е „кучина“ /кухнята/ и мястото за „манджаре“ /ядене/, а в „коридори“ едната „порта“ е „баньо“, другата „порта“ е на „габинетто“…
Не е трудно, нали? Ето, все думи, които и да не знаеш италиански, звучат, струва ми се, разбираемо. Кимнах, о’кей.

Продължавам.
Та значи, след цял ден копнеж за душ, най-после окъпана и освежена, излизам от банята.  Увита като едно голямо жълто някакво нещо, бързо се промъквам през „коридори“ в „камера“-та, където одеве си оставих чантата, понечвам да си облека последната чиста блузка и виждам една голяма мъжка тениска, опъната подканващо на леглото. Двоумя се, но решавам, че е досетлив. Е, дали е за мен наистина, нямам идея, но я нахлузвам – ми, най-много да ми я съблече като си я познае  😉  Уау, като рокличка ми е 🙂
Връзвам косата с оная тъпа шнола, дето ме изложи следобеда, и с мисълта какво ли ме чака нататък, отивам в кухньохола.
Ами какво, те това:
= Той тъкмо реди масата за ядене и при появата ми възкликва: Ооо, брааво.. молто, пиаче, мено, ринфреската, и не знам си к’во още – в смисъл – къпана си, свежа си /ала-бала/ и явно съм познала, че тениската била за мен, щото одобрително разправя нещо, чувам и думата „модерна“.
= Аз му казвам „о, но, ай’м нот хънгри“ и вярно, след оная пица още не ми скърца – ама да бе, да – следва задължителна вечеря, след категоричното „Хънгри-мънгри – сенца тале! Сиедити! Дай, дай, манджи!“ подкрепено с красноречива жестикулация /хънгри-мънгри – без тия, сядай, хайде яж!/ .
Какво ме нагости ли? – ми яйца, к’во – един тиган яйца (12!) с гъбки и саламе, салата доматки, сиренце някакво.
Ее, ми нямаше да е прилично да не уважа усилието му да сготви толкова яйца, нали? Ядох бе, ядеше се 😉
= Не, че не бих цапнала едно винце, ама, както съм уморена, ако се омагьосам? И не ща. И му викам „аа, но уайн… ъъ, но, но вино, нон волийо“ /не искам вино/ Той ми се хили „Ооо, ма туе парли италиано, брраааво! Ма, вино е белло, мия кара, бианко е фредо. Е, алора чин-чин!“ /ама ти говориш италиански, браво, но виното е хубаво, бяло и студено. Наздраве!/ – Ееми, не съм пък толкова невъзпитана, пих една чаша. После още една. Верно беше „6“ – леко, бяло, студено. А най-важното, не ми откина главата! Само (ама, шшшт!) ми омекнаха малко китките и колената  – след втората чаша, ама бързо мина  😉
= Аз му казвам: Тумороу ай’л гоу. Той ми се дзвери – нон капире. Ровя си из тиквата за думички, ровя, и о-па (на втората чаша съм), накъдрям едно дъълго италианско изречение: А домани йо партире… ъъ… йо парто… ъъ парти, еее партиамо… Той избухва в смях. Ми и аз. Защото все едно на български някой да ти каже „Аз утре заминавам, ти заминаваш, ние заминаваме, вие заминавате…“ Ама като не им знам спреженията на глаголите! Та да си избере вярното де 🙂

= Следва конфуз!

Седим си след вечерята на чаша вино, гледаме се топло като стари приятели (или котараци? 😉 / и мъчим контакта – мъдрим думички, мааме ръце… И ауу, музата за тоалетната ми идва. А сега! Изреждам си наум коя врата къде беше из коридора, но за кенефа нямам спомен. Срам не срам, питам, а той ми посочва небрежно зад гърба си: а, габинетто – порта синистра!.. Моля? Габинетто?!  Той клати глава: си, гоу! /отивай/.. Ама, за да не стане сакатлък, пак питам: тойлит, Анджело, wc? – Става и ме отвежда до „габинетто“: екко, рагаца мия, е куи ла тоилетте! /ето, тук е тоалетната/ – боожкее… ми асоциациите?… а аз мислех, че това е кабинета му! 😉
… Е, всъщност, има логика – в кабинета се чете, мисли, разсъждава… А в тоалетната? Ми пак същото, плюс още туй-онуй 😉  Нали!

След още 2-3 ми изцепки и смях, приех, че няма да ме яде – ама трудна работа то – аз да мисля кратки фрази на английски, той пък същото на италиански. И падна и едно ма’ане на ръце – как не ме хвана мускулна треска, не знам 😉
Пък като разбра, че съм българка, се опули 🙂  И, перке, вика, ми парларе на английски. – Е, перке! Ами нали е световен език бе, да ме разбереш! – Пък той недоумява: Перо, йо соно италиано! /ама аз съм италианец!/… О, даа, италианец си, та дрънка!
И тогава, внезапно, щот’ нали съм си жена, т.е. второ, преработено, допълнено и усъвършенствувано божие творение 😉   ми хрумва идея, страхотна идея! Анджело, я гив ми лаптопа си, плийз! Дава го. Къде ти е Гугъл-преводача, а ето го – цък. Естествено, няма кирилица, но няма значение, и през английски става.
Написвам: Ай’м глед ай мет ю, тенкю фор уот ю ду фор ми /радвам се, че те срещнах, благодаря за това, което правиш за мен/ – клик! И Анджи подскочи, едва не ме разцелува: Си! Брааво! Брависимо!.. Еее, рагаца мия, брависимо, ту сей молто интелидженте! – Ехее, ми интелидженте съм си, я!  😉
А третото нещо, което той написа чичко Гугъл да ми преведе, гласеше (превода): Ти спри да се притесняваш, няма да правя какво не желаеш, не съм животно! Когато казваш ти, тогава. Но ние имаме химия с теб, нали? Аз знам, има! В моя корем вътре летят пеперуди, когато видях теб! Аз искам да умра от яд, когато тръгваш днес следобед. И мисля край, загубих това момиче! Колко съм благодарен на Мадонна моя!
Еее, и как да не се усмихнеш сега? – О’кей, ангелче Анджело 🙂  И, бога ми, за една бройка да рипна да го целуна (от кеф бе!)…..
Знаете ли колко е часа? Минава полунощ, вече е събота. На два пъти щях да си лягам и все – а, моменто – това, моменто – онова. Прозявам се за кой ли път и тъкмо да кажа, че вече наистина трябва да спя – още малко и ще станат 24 часа без сън – станала съм в 3 ч. предната нощ, за да се класирам за самолета в 6..
В този миг Анджи скача, разправя нещо, тиква ми фотоапарата в ръцете: алора, андиамо! И ме помъква… в камера ди соно – в спалнята!
Хийй… и к’во с’а – уж, когато аз поискам – оо, значи било дрън-дрън! Фотоапарата пък за какво? Ще снимаме ситуацията ли? Леле, ако е извратеняк?!

Vesuvius, Vesuvius National Park, 80044 Ottaviano Naples, Italy
Нападната от грозни мисли, стоя като вкопана до вратата – Анджело се втурва, разтваря широко прозореца и не спира да бърбори, обръща се към мен и маха: алора, дай! Влизам едва-едва, а той въодушевен:

– Ее, ке белла виста, е?! Виени, кара, дай, дай спара! Виени, виени куи!
Приближавам го недоумяваща – к’ва виста, к’ви 5 лева?… поглеждам навън и ахвам!
Анджело ликува: белло, е!… куеста ла туа виста! екко! коме регало ди, рагаца мия! – Аа? /чудя се/ – Си.. ъъ.. коме презент! Си, презент фор ю.. май бейби! Дай спара!.. ъ.. алора, шот куеста имаджине, дай!… шотинг! /смисъла е, подарявам ти тази гледка, твоя е, хайде снимай/
И, скапана от умора и емоции, на две пълни чаши вино, почти умряла за сън и без статив, ето ми го подаръка, това успях да шотна:

 

Неаполският залив и Везувий - панорама от Кастеламаре ди Стабия

Неаполският залив и Везувий - панорама от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Везувий и част от Неаполския залив, гледано посред нощ от Кастеламаре ди Стабия

Неаполският залив - в дъното свети Неапол, разстоянието от Кастеламаре до Неапол е 30 км

Неаполският залив - в дъното свети Неапол, разстоянието от Кастеламаре до Неапол е 30 км

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът (и Анджело. Дали? 😉

* и не е свършил към този момент  😉 – бел.авт.

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ

24 коментара

Switch to mobile version