Archive for the tag 'езеро Тонле Сап'

ян. 29 2013

Камбоджа – симпатични хора в сиромашия до шия

 Пътеписът ни днес ще ни води до една от най-бедните страни в света – Камбоджа. Искра ще ни покаже тази многострадална страна, а вие, когато пътувате в чужбина и особено в бедните държави, не забравяйте, че хората в цял свят искат да носят маратонки, независимо от политическите си и верски особености 😉

Приятно четене:

 

 

Камбоджа –

симпатични хора в сиромашия до шия

 

 

От доста време сме в Патая – най-веселият, най-шумният и най-атрактивният тайландски курорт и все гледаме към Камбоджа, струва ни се интересно да отскочим за ден два, всички туристически фирми предлагат тази екскурзия с посещение на Сием Реп и на Анкор Ват. Решаваме да направим това пътуване в последните дни на 2012–та.

 

И така – потегляме в 4 часа сутринта, след час и половина сме на границата, няма много хора и минаваме за 20 минути. Вероятно голяма част от туристите са отложили за 2013 да видят Анкор Ват.

Рикша, Камбоджа

Сезонът е благоприятен – както в Тайланд, така и в Камбоджа, това е пик–сезонът, не е убийствено горещо, около 30–32 градуса е. Бусът ни е стоварил и след неизбежните формалности минаваме тайландския контролен пункт и се отправяме към камбоджанския. Разстоянието от около 100 метра между двете гранични зони преминаваме пеша и аз съм поразена от гледката. Току-що се е съмнало (това тук се случва в 6 ч.) и в този ранен час точно на това място има засилен трафик, предимно в посока към Камбоджа. Вадя камерата и снимам каквото успея, защото такова нещо досега не съм виждала. Пред очите ми минават..,не, не, направо профучават, едва успявам да ги фокусирам, невероятни и невиждани “превозни средства”, теглени и бутани от бързащи и тичащи хора… Това са примитивно правени с подръчни материали някакви подобия на платформи с колела, като единствената им цел е да поберат и превозят максимално количество вързопи, денкове, кашони, торби, чували, чанти, щайги и всякакви други багажи. Огромни са, изглеждат така като че ли всеки момент ще се разпаднат под тежестта на разнородните си и шарени товари. Такава човешка изобретателност , вложена в превозно средство , не допусках че може да съществува – с едно, две, три и повече колела, при това абсолютно разнородни, събрани и намерени кой знае откъде, тези платформи приличаха на гигантски, ранени насекоми, подскачащи и клатушкащи се в бърз ритъм по прашния път. Около тях с грохот преминаваха големи, също натоварени до пръсване, камиони, хвърчаха мотоциклети и мотопеди, на които имаше закрепени незнайно как по 4–5 човека, всеки от които крепи някаква безформена торба, отделно велосипеди, автомобили, а и хора с огромни бохчи и сакове в ръце се промушваха между тях и като по чудо не стана нито един сблъсък.

Камбоджа

 Камбоджа

След минути вече сме в ръцете на камбоджанския–руски гид Саша, който обяснява, че всички тези хора носят стока за продаване от Тайланд в Камбоджа. Пътуваме в климатизиран бус по прав асфалтиран път, от двете ни страни се редуват пусти прашни поля, оризови ниви, палми и всякаква друга тропическа растителност, мътни, огромни локви, които не мога да нарека езера, заради калната вода в тях, но в които има натопени до гърдите хора , както са с дрехите, а и крави се виждат от време на време в мътилката, също и патки, достатъчно на брой поне за вечерята в 10 ресторанта.

Целта ни е град Сием Реп

Минаваме покрай малки селца, разположени от двете страни на пътя, но гледката е тъжна – хората са облечени много бедно, децата са голи, тичат насам натам, а “къщите”…..това са някакви бараки или колиби, които основно представляват един под от дъски, разположен върху забучени в земята двуметрови криви колове. Покривът е или от палмови листа, или от парчета ламарина, а стени в повечето случаи няма и това ми позволява да видя, че вътре има едно легло, един хамак за бебе и няколко окачени торби. Отпред има скована на две на три дървена стълба без перила и аз изтръпвам като забелязвам малки деца да се катерят нагоре.

Лодка, Камбоджа

Дете, Камбоджа

На места встрани от пътя виждам опънати между дървени рамки огромни бели найлони, гидът обяснява, че това са капани за насекоми, които се привличат от отразяващия светлината “екран”, блъскат се в него и хората ги събират. А защо? Ами , за да ги ядат, много просто. Тук ядат всякакви бръмбари, ларви на пеперуди, скаклци, скорпиони, някои видове червеи, даже хлебарки, казва Саша с най-чаровната усмивка на бялото си лице. Пържат ги в олио, това си е чист протеин.

Къща, Камбоджа

 

Саша е около 27–годишен, живее в страната от година, работи като гид на руски групи. Казва, че тук се живее добре, спокойно, без стрес, без ядове и проблеми, дребните неудачи се решават с усмивка и с малко търпение. Твърди, че храната е чиста, без химия, здравословна, ефтина, за стотинки можеш да се нахраниш, плодовете и зеленчуците са в изобилие, хората са добри, смирени, престъпност няма. Всички са доволни , ако имат работа и ако са здрави, за ядене все ще се намери нещо, купичка варен ориз на ден може да е храната им за месеци, но те са усмихнати, добронамерени, скромни, без претенции. В това и аз се уверявам после, по време на няколкодневния ми престой.

 

Пътят до Сием Реп, град с около 200 хиляди жители, е около 3 часа. Движението е като у нас, ляв волан. Разминаваме се с камиони и по-малко леки автомобили, една част от които са Лексус. Бре, изненада!

 

Саша обяснява, че това е мечта на всеки камбоджанец, колите разбира се са не втора, а десета ръка, но няма значение – който може да си позволи, веднага се сдобива с лексус, останалите карат мотопеди и велосипеди, е, има и доста тойоти.

 Уличен търговец, Камбоджа

Навлизаме вече в града,

движението е хаотично,

пътни знаци не се забелязват, липсва и какъвто и да е ред, всеки кара както и където може, мотопедите нямат  регистрационни номера, но и тук важи правилото – “Пази този пред теб” и сблъсъци няма.

Ставам свидетел на невероятни картини –

на един мотопед висят с главите надолу на много сложна конструкция от дървени клечки поне 40 живи кокошки, друг е натоварил двукрилен гардероб на хилав велосипед и едва го бута сред останалите участници в невъобразимия трафик, тук там притичват жени с огромни, пълни до пръсване, чували върху главите си. Едно бабе едва върти педалите на полуразпаднал се велосипед, на който отзад е закрепен на честна дума огромен панер, пълен с красиви лотоси. Стотици деца се придвижват с колелета към училише с малки ранички на гръб и аз изтръпвам при мисълта какво може да им се случи на пътя. Но явно нищо лошо не им се случва, карат си спокойни и усмихнати.

Уличен търговец, Камбоджа Уличен търговец, Камбоджа

Встрани от основния асфалтиран път, който пресича целия град, се виждат схлупени бараки, в които се продава какво ли не, забелязвам пазари на открито, под силното слънце, в които са изложени всякакви плодове и зеленчуци. Всичко е изсипано буквално на земята, в прахоляка, а зад стоката клечат продавачите и подвикват.  Има и хубави, лъскави магазини за електроника, за мебели, за мотопеди и колелета, обществени перални и химическо чистене, даже тук там и двуетажни шопинг молове и големи супермаркети. В града живеят около 80 западно–европейци и над 60 руснаци, които имат някакъв бизнес тук, или работят към местни компании, казва Саша.

 

Иначе картинката по улиците е както почти навсякъде в Азия – станалите неразделна част от азиатския бит колички на колела, на които може да има всякаква стока за продан, може да има горящи въглени, на които да ти опекат всичко, което става за ядене , може да има врящ казан, от който да ти сипят супа, или в който да ти изпържат един черпак скакалци или хлебарки, които да си хрупаш като чипс докато се разхождаш. Ако върху двете колела е монтирана седалка, вече става рикша, с която да те закарат до хотела, или до нощния пазар, който е известен с ниските си цени.

Местните хора са симпатични, приветливи и усмихнати.

Кожата им е по-тъмна от тази на тайландците, но чертите им, макар и типично азиатски, са някак омекотени и по-близо до европейските. Носовете им не са така сплескани и очите им са по-отворени, скулите им са високи. Жените определено са по-скоро красиви. И какви бели зъби, не мога да повярвам. Ние плащаме стотици евро да си избелим зъбите, а тези хора имат снежнобяла бисерна усмивка, направо им завидях, честно.

 

Общо взето градът визуално е приятен, особено вечер и особено сега в последните дни на годината, когато е осветен и украсен. Неприятното е, че въздухът  е просмукан от ситен прах, който полепва по дрехите, по тялото, провира се и се наслагва върху всичко. Извън основния алфалтиран път всички улици са без каквато и да е настилка, тротоари няма и практически стъпиш ли извън асфалта, потъваш в ситна червеникава пепел, която се вдига нагоре и засипва всичко. Затова и сградите и стоката, която се продава на открито и хората изглеждат някак мътни, мърляви и сиви, просто всичко е посипано с прах, от който няма отърваване. Но туристите се примиряват с това неудобство, защото няма как да го избегнат.

Уличен търговец, Камбоджа

Хотелът,

в който сме настанени, е три звезди, но приятната изненада е, че реално е 4– звезден– големи стаи, широки легла, басеин, халати –всичко е както трябва. Безупречно чисто е и с много добро обслужване. Местната храна е много вкусна, не е люта, десертите и сладкишите им са предимно от оризово брашно и са доста приятни на вкус, изобилието от плодове е наистина впечатляващо. Персоналът говори английски, с две думи – приятно изненадани сме.

 

На следващия ден нашият усмихнат Саша вече ни води към първата цел на камбоджанското ни приключение –

езерото Тонле Сап

http://youtu.be/PwJsyrN05p0

 

 

Името му означава “Голямото езеро” и Саша обяснява, че всъщност река Меконг се разделя на три при столицата Пном Пен и реката Тонле Сап преминава през това голямо езеро, което в дъждовния период от юни вследствие на мусонните дъждове увеличава 4 пъти обема си и до пет пъти дълбочината си. Сега, когато ние вече се носим по мътните й води с една малка бърза лодка, която според мен ще се разпадне всеки момент, дълбочината е около 2 метра. Езерото гъмжи от риба, казват, че имало около 200 вида и непрекъснато откривали нови и нови видове, а също и водни костенурки, змии и други обитатели.

Tonle Sap Lake, Камбоджа

 

Изведнъж отнякъде изникват малки моторни лодки,

които ни наобикалят, а в тях има деца, много деца, на не повече от 4–6 годинки, които са овесили по една змия на вратлетата си и единственото , което искат, са пари. Змиите най-вероятно са упоени, защото почти не проявяват интерес към нас, макар че децата ги побутват по главите, насочвайки ги към гадните бели богати туристи. Даваме им шепа местни риали, но те дори не ги поглеждат и викат:”долар, долар”. Наистина категорично отказват родната си валута, а ние успяваме да се отървем от детско–змийското нашествие срещу няколко долара ….на лодка.

Деца, Камбоджа

В езерото има стотици “къщи”,

закрепени върху понтони или на дълги кокили във водата. В тази вода те живеят, от нея се изхранват, ловят риба и просят от туристите, някои отглеждат крокодили и продават кожите им, други изработват дребни сувенири. В тази вода те се къпят, перат и вършат всичките си физиологични нужди. Когато през септември дъждовете спрат и нивото на водта спадне, се открива плодоносна почва, която веднага бива засята с ориз, който пък е основната им храна.

Къща на колове, Камбоджа

Тъкмо сме се успокоили, че вече няма опаност някоя змия да се замотае около вратовете ни и виждаме как се приближават две бързи лодки – от едната, управлявана от възрастен мъж, най-вероятно бащата, скача в нашата лодка като първокласен акробат едно малко момиченце , на чиито врат виси торба, пълна с кутийки кока кола, които иска да ни продаде. А от другата лодка с умел и рискован скок вече са се прехвърлили при нас две 5–годишни момченца , които се настаняват зад нас и започват да масажират вратовете ни с яки като клещи пръстчета. А до ухото си чувам настойчив шепот : долар, долар…

В момента, в който им даваме по един долар, те се мятат в лодките си, които ни следват отстрани и отпрашват към следващите нищо неподозиращи туристи от лодката зад нас.

Честно казано нямам нищо против да “подпомогна” , макар и с нищожни няколко долара този беден и доста изостанал народ, но никак не ми е приятно да ме възприемат като ходещ банкомат, който е длъжен да пуска на всяка протегната ръка. А дадеш ли на един, като че ли от земята изникват още десет и няма край.

 

Разходката ни в езерото Тонле Сап приключи благополучно и си отдъхнахме, слизайки на импровизирания пристан, защото да си

призная лодката, както впрочем и останалите стотици “таратайки” наоколо, хич не ми вдъхваше доверие, имах чувството, че всеки момент ще цопна в мътната вода и едно от чудовищата, които ми се виждаха в нея, ще ме схруска, като преди това някоя огромна змия ще ме завлече до дъното.

 

С климатизирания луксозен бус потегляме

по обратния път към Сием Реп

Предварително се бях уговорила с гида ни да спре до някой от домовете край пътя, произволно избран, за да вляза и да поговоря с хората. Спираме сред облак прахоляк пред група жилища, които представляват жалки подобия на бараки, с покриви, но без стени, от горе висят парчета прокъсан плат или картони, в най-добрия случай гофрирана ламарина.

Влизаме в едно от тези обиталища

по няколко просто така поставени дъски, тъй като колибите всъщност са закрепени на 5–6 метрови колове , забити в пресъхналото в момента езерно дъно и за да се влезе от пътя трябва да има мост, сега ролята на мост играят тези дъски. Мислено се прекръствам и влизам. Вътре заварвам дядо на 82 години и баба на 76, или поне така ми казаха, и едно голо момченце на 3 годинки. През дъските на пода виждам калната размекната почва долу под нас, пак се прекръствам на ум, защото ми се струва, че след миг ще се намеря долу, покривът е също от дъски, “стени” почти няма като изключим някакви парцали, които висят тук там. Голямо легло, застлано с учудващо чиста и красива шарена покривка, до него – хамак за детето, в другия край – загаснало открито огнище – няма шега – върху парче ламарина палят огън между 4 тухли и там варят ориза. Тръпки ме побиха, като си представих, че тази купчина дъски може да се запали и за минути всичко да изгори. Но явно си имат начини да не допуснат това, щом не видяхме нито една изгоряла къща. Ток и вода, естествено няма, тоалетната е ясна. Някъде встрани мернах няколко буркана, в които най-вероятно имаше сол и захар. И толкова. А, и някаква опушена и очукана тенджера и един почернял тиган. За чинии и прибори не споменавам нищо… Кърпи и салфетки (шегичка!) не видях, но всъщност като няма вода…

Оказа се, че старците отглеждат внучето, а младите заработват каквото могат в града и два–три пъти в годината идват да ги навестят, да донесат малко провизии, ориз и да видят детето си. Когато поотрасне, ще си го приберат, за да помага в работата.

Домакинство, Камбоджа

Домакинство

Мислех да им задам поне още сто въпроса, но се отказах в момента, в

който видях тази отчайваща мизерия. А хората бяха спокойни и усмихнати, доволни, че имат покрив и ориз. И тези бели зъби…..Дадох им десет долара, които ще им стигнат за няколко седмици със сигурност. После аз си зададох поне сто въпроса на себе си и за себе си, за живота изобщо и за справедливостта.

 

Вечерята, която ни сервираха в хотела няколко часа по-късно, ми се стори разточителство отвсякъде, не можех да изтрия картината от деня в “къщата”.

 

 

 

На следващия ден потегляме към

Анкор Ват,

за да се насладим на наследството от величието на една древна цивилизация. Предварително съм изчела всичко, написано за това забележително място, разгледала съм го подробно , благодарение на голямото количество снимки и клипове в мрежата и очаквам да се срещна с най-големия храмов комплекс в света, строен в продължение на повече от 30 години и представляващ един от най-удивителните световни архитектурни шедъоври. Построен е в чест на бога Вишну и пресъздава сцени от бита и митологоята на древните кхмери.

 

Имаме на разположение целия ден за разглеждане и затова в късния следобяд вече съм без сили, почти опечена от безмилостното слънце и с реалното усещане от як бой върху изнемощялото ми от слънцето и праха тяло.

Анкор ват, Камбоджа

 

Площта на Анкор Ват наистина е огромна, гидът твърди, че е колкото тази на града Париж. На всичко отгоре през цялото време мъкна една раница с бутилки вода, тъй като вътре не се продава, тоалетни няма , защото не можело дори близо до храма да има такова място. Облечена съм с дълъг панталон и блуза с ръкави, защото предупредиха, че с голи рамене и колене не пускат. Оказа се пълна заблуда, никой не гледа за това, установих го като се преоблякох зад един зид, вече готова на всичко, защото се чувствах като борец на тепиха, когото са мятали и блъскали поне в десет рунда. Напразно носих излишни дрехи, но видях, че изобщо не съм единствена.

Над два милиона туристи годишно посещават и разглеждат Анкор Ват, дневната такса е 20 долара, това място носи 70 % от приходите на страната. Но не може да се каже, че се полагат някакви усилия и грижи за поддържането и почистването му.

 

Комлексът въздейства наистина внушително, двуметровите барелефи освен, че са красиви, излъчват и някаква магнетична енергия, дългите галерии и безкрайните лабиринти ме пренесоха в други светове, само мислълта, че там, където аз стъпвам, са стъпвали хора преди 10 века,

ме караше да се чувствам странно , мистично и някак нереално. Аз лично за себе си нямам обяснение как в онези времена най-обикновени хора, без техника, са пренесли огромни каменни блокове, незнайно откъде, гидът казва, че поне от 200 км. , шлифовали са ги безупречно (как??) и са построили с тях над хиляда храма на тази огромна територия (от които днес са запазени в различна степен около 100), без да има каквато и да е спойка между каменните блокове. Но същите въпроси ме вълнуваха и пред пирамидите в Египет, така че все още не съм открила отговора за себе си.

 

На следващия ден

пътуваме обратно към Тайланд

и към 5 часа след обед сме на границата. Опашката е внушителна, а темпото на придвижване е отчайващо бавно. Слънцето все още пече яко, може би е към 30 градуса, но се усеща като 36 поне, а и този убийствен прахоляк, който полепва по влажната кожа, ни довършва. Решавам ей така да попитам един местен тарикат, който се навърта наоколо дали няма по-бърз начин да преминем отсреща. Той силно се развълнува от въпроса ми и проведе разговор по мобилния си. След пет минути беше готов с бизнес предложение – по 5 лева на човек и минаваме. Речено–сторено, парите бяха предадени на граничния полицай или най-вероятно поделени по братски и ние вече сме на опашката на тайландската граница.

Там тези номера не минават, така че останахме с угризението, че сме стимулирали корупцията само в Камбоджа.

 

 

 

 

 

Автор: Искра Койнова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

8 коментара

Switch to mobile version