Archive for the tag 'Едирне'

авг. 04 2011

Приятелската порта на Турция – Одрин

Далеч? Защо далеч, когато съвсем близо до границите се намират толкова интересни неща. Днес моят адаш ще ни води до Одрин – портата на Турция.

Приятно четене:

Приятелската порта на Турция – Одрин

 

Посрещаме изгрева на главен път Е-80.
Всъщност днес сме част от трафика на вечния път Лондон – Калкута.
Ще бъдем на него за кратко – само за около двеста километра и няколко часа. Но е хубаво, когато тази мисъл те близне – това си е част от въображаемото пътуване на човека и всеки не може да бъде Марко Поло или Пол Люка. Защото целта ни е друго вечно място – близкият Одрин, Едирне.

Екскурзоводът прави пространна утринна историческа атака върху сънливите ни възприятия и а-ха да влезем в битка за устояване на предварителната програма на пътуването. Но вече сме на границата и само след малко пред погледите ни заблестяват островърхите послания към небесните владения.

Влизаме в Одрин, древният Адрианопол, днешният Едирне,

градът на три реки, идващи от България, градът между три държави, градът кратка столица на Османската империя (1369-1453). Одрин е забързан град и в същото време с характерно източно спокойствие, град на множество фонтани, красиви градини и паркове, цъфтящи алеи, ята от гълъби.
Преминаваме почти през цялата му територия, за да отидем на Тавуксу сокак, където е

българската църква „Свети Георги”,

строена в 1880 година. В прашния и мърляв квартал тя е открояващо се свежо кътче. Веднага ни наобикалят уличните търговци с всевъзможните разноцветни, разнородни и почти винаги ненужни дрънкулки (усещаш това едва, когато го купиш). Посреща ни Мария -жената, която е отдала себе си и семейството на храма, въздигнат от развалините от стотици хора и организации. Скромен, но много близък в иконните си изображения с най-големия асеновградски храм със същото име. Пред църквата се събират няколко от малкото останали тук българи и започваме раздумка.

Sv Georgi Bulgar Kilisesi, Barutluk Mh., 22020 Одрин, Турция

 

Тръгваме от махала „Барутлук”, но преди това някой написа в препълнената книга на храма:”Благодарим Ви, че пазите нашата вяра. Група от Асеновград. 25.06.2011 г.”, а още малко преди това група арменци от Пловдив и Калифорния са изразили възхищение от родолюбивото поддържане на храма.

Отиваме на

другото българско място – църквата „Св. Константин и Елена”,

на срещуположната страна на града, край Марица, която тук е Мерич. Построена в 1869 година от Уста Костадин Казака. Историята ѝ е свързана с благоволението на султан Абдул Азис, по-късно с множество иманярски набези, опожаряване, разграбване през 80-те години на ХХ век и с опасност да бъде иззета от турската държава. Но през 2008 г. само за шест месеца „Св. Св. Константин и Елена” е пресъздадена в автентичния й вид и на 14 септември, на Кръстовден над квартала „Киришхане” и Одрин се разнася камбанния звън на православното присъствие. Днес виждаме 69 икони възстановени от снимки правени през 30-те години на миналия век.

А дворът е разкошен оазис – рози, кипариси, зрееща джанка, беседки, пейки, бликаща вода. Някои, които знаят това пристъпят из двора тихо и вглъбени –този двор преди време е бил гробище на загиналите български войници. Когато научавам това упреквам невежеството си и оставям човека, който ми го каза на спокойствие, за да изрази своите чувства. Снимаме всичко, което сме видели, запечатваме за себе си съприкосновението с едно голямо възстановително и патриотично дело, не ни се излиза от перфектния двор.

 

И отново на път. Към

мемориалния комплес на Балканската война и Шукрю паша.

Хълмът на някогашния укрепен форт, загубил тотално битката с българската армия сега е превърнат в апотеоз на защитниците му и прослава на Шукри паша. По пътя се разминаваме с множество хора от цяла Турция. Нашият асеновградски гид, въпреки младостта си е абсолютен ерудит , слушаме го и следваме под прижурящото слънце към крепостта. Потапяме се в битката на нашето най-голямо военно достойнство, когато Одрин пада след решителния пробив на генерал Георги Вазов в утрото на 26 март 1913 година. Един турски офицер записва в дневника си: „Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет… с хиляди снаряди щъкат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите… Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре.”

Не ме впечатляват показаните фотоси из подземията за жестокостта на българската армия – „А ла гер, ком а ла гер!”

Напускаме крепостта и района, където още през 1205 година цар Калоян пирува, разгромявайки кръстоносците от IV поход начело с император Балдуин. Напускаме, но

не забравяме да кажем на военния караул на днешните ни съюзници „Довиждане, аскер!”,

които по същия приветлив начин ни отвръщат. И си мисля за онези малки стъпки, крачки и преходи, които двете страни и всеки един от нас трябва да продължат да правят, за да успокоим миналото и преминем завинаги в утрешното.

Икиндия е…14 часът.

Отново на път под жаркото комшийско слънце.

Има един алтън в огърлицата на Одрин, който е невъзможно да не видиш. Този шедьовър е

джамията „Селимие”.

Завършена е в 1575 година (Европа току-що е открила Америка чрез експедицията на Колумб) от големия Мимар Синан – най-забележителният архитект и инженер на Османската империя. И тук е стълпотворение от туристи, снимам две момчета от Корея и влизаме в невероятния архитектурен комплекс. Спазваме всички салтанати на мюсюлманската повеля и се озоваваме в пространство, което излъчва мъдрост, спокойствие, ведрина и съвършенство.

Какво повече? Всеки трябва да види и сам да усети едно величие, съградено от човека. Само ще допълня – два часа, поседнал в джамията „Селимие” може да те зареди перфектно.

Излизаме.

Тръгваме да пием ритуално кафе по централната чаршия

– кафе, чай, айрян, бира , кой както пожела пихме пред „Керван сарай”, в бистро „Антик”, хапнахме дюнер и баклава, снимахме се и се майтапихме.

Оловото в краката ни ставаше все по-тежко. Добре, че небето ни прати няколко капки дъжд. Метнахме се каталясали на автобуса в 19 часа и хайде обратно – да преминем отново краткия отрязък от пътя Калкута – Лондон.

На Капъкуле напускаме Република Турция.

Напускаме светлите сокаци на Одрин и навлизаме в тъмните булеварди на Европейска България.
Но от наше по-хубаво нема!
И сме… най-велики!

Одрин-Асеновград

25-26 юни 2011 г.

Автор: Стойчо Тошков

 

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

One response so far

Switch to mobile version