Archive for the tag 'дюни'

февр. 24 2017

Лятна ваканция на Черно море (Дюни – Синеморец – Резово – Силистар)

Днешният пътепис само ще ви напомни, че зимата си тръгва и вече чакаме лятото 🙂 Ирена ще ни води на южното ни Черно море. Приятно четене: Лятна ваканция на Черно море Дюни – Синеморец – Резово – Силистар и Мусала за финал Лятно 2016 – от Черно море до връх Мусала (дълбоко в морето, високо […]

2 коментара

мар. 12 2013

През Африка с джип (4): Намибия

Продължаваме прехода с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна Етиопия, прекосим Кения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, а днес ще прошетаме из Намибия.

Приятно четене:

През Африка с джип

част четвърта

Намибия

Дни 36 – 38 (23-25 декември)

Намибия – През Африка с джип

Стотината километра до границата минаха незабелязано.

Мостът на Замбези беше разделителната линия между Замбия и Намибия

Въпреки това успяхме да излезем от Замбия и влезем в Намибия без да разберем. Едва когато подпечатаха нов лист в карнета и отказаха да заверят замбийския, разбрахме, че сме чисти закононарушители и нелегално излезли. Върнахме се обратно, оправихме формалностите и обменихме пари. 1$ = 8.65 намибийски долара. Толкова е в южноафрикански рандове. В Намибия можеш да плащаш с местна валута, както и с тази на бившите окупатори от юг. Литър дизел е 11,5 намибийски долара, обикновен сладолед – 16

Ако не броим плащането на пътна такса в Намибия – 220 долара, това бе границата, която минахме най- бързо и безболезнено. Още в началото всичко изглеждаше по- подредено и прилично – като да влезеш от Факултето в квартал Люлин. Ограничението на скоростта е 120 км, а пътя – прав, равен и пуст. Намибия е с площ 820 000 км² и население от само 2 милиона – идеалната страна за обичащите уединението и самотата.

Намибия – През Африка с джип

Рехавите селца се виеха по пътя през ръкава, ограничаван от север от Ангола и Замбия и на юг от Зимбабве. Дълъг около 350 км, краят му се подчертава от река Окаванго.

Постепенно пустошта се замени с пустош с огради – ферми или ловни резервати стигаха досами пътното платно. Полицията и тук имаше често постове, които правеха проверки най- вече на шофьорската книжка, рядко на пътната такса. Винаги понечваха да ми искат книжката, когато осъзнаваха, че Дефендъра е с ляв волан и бързаха да заобиколят и поправят грешката си с колегата.

650 км минаха като на шега – и как не с такива пътища и ограничение на скоростта

Намибия – През Африка с джипНамибия – През Африка с джип

 

Гротфонтейн

е едно чисто и добре подредено градче – първия полъх на западната цивилизация след толкова различни разбирания за архитектура и благоустройство. Виждаш пред себе си света, с който си свикнал, но е и някак различен с цвета и дизайна на къщите и жиците ток над масивните им огради

Хотелчето беше разточително със спалнята, двете легла и детска кушетка, но още по- приятен беше ресторанта му – тук телешкото е цар. Безжичния интернет работеше сравнително добре, но това не помогна да намеря подходящи места за спане в Южна Африка – получих към 40 отрицателни отговора – явно половината свят или поне 2 китайски села се стичаха тук за празниците. Възрастен немец се разговори с нас и вечеряхме заедно, бистрейки бъдещето на Гърция, ЕС, че и това на Африка. Втора година през декември наемаше кола и обикаляше по- цивилизованите африкански страни. Нова година щеше да изкара във въздуха на път за Германия. След като подредихме новият световен ред, беше време за почивка.

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джипСвакопмунд, Намибия – През Африка с джип

 

Бъдни вечер, 24 декември

 

Тропичния климат не помагаше много за коледното ни настроение. Всъщност само персонала на хотела, надянал коледни фетиши като рога, светлинки, рогца и прочие, ни връщаше към един от най- хубавите празници изобщо.

Имахме леките 550 км до Свакопмунд, затова тръгнахме в 8 от хотела. На 18 км от градчето се намира лобното място на

най- големия запазен метеорит на Земята – Хоба

50-те тона основно желязо не бяха избегнали земната гравитация и преди 80 000 г в грандиозно спускане се е разбил в района на Каванго. Докосваш се до този извънземен материал, а всъщност живееш на същото формирование каквото в крайна сметка е нашата планета. В обгорялата повърхност на Хоба се събира дъждовна вода – любимо място за водопой на тукашните пеперуди. Мястото е страхотно и с десетките видове птици, конкуриращи се за изобилието на насекоми – пълзящи и хвърчащи. Окичени като Коледна елха, някои дървета приютяваха по 10-15 екзотично изглеждащи гнезда. Изолираността му и липсата на посетители може да е чудесен повод за кратка почивка или добра фотография.

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джип

Подобно изпитание за хората и автомобила като пресичането на цял континент винаги е съпроводено с тежки моменти и трудни решения. Съжителстването на двама души седмици наред в 10 м²ражда полемики и дискусии, затова е ключово да имат дълга и положителна история заедно. Бях късметлия, че двамата с колегата винаги се разбирахме, понякога не веднага, но винаги винаги. Задругата се крепеше на повече от обща цел с нисък хоризонт. Дните минава бързо, а трудностите приемахме с усмивка (невинаги), радостите – споделяхме.

С напредването на юг затваряхме кръга – стартирайки от познатата цивилизация, която постепенно затихва, достигайки тревожно ниски нива в средата на континента и постепенно влизайки отново в добре подредените и познати нам светове. Дали беше ирония на съдбата, че на местата, където се е родил собствения ни вид, днес са по- близо до тогавашните времена, отколкото до модерния свят? И дали това непременно е лошо?

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джип

Апропо, ценово нещата не стояха точно така. На север беше най- евтино и цените на всичко следваха плавна прогресия, за да достигнат западните в Намибия и Южна Африка. Друга интересназакономеррсност бяха кражбите – колкото по- бедна е една общност, толкова по- малко кражби, колкото разделението е по- голямо, толкова кражбите са ежедневие и залогът – по- голям.

Пейзажът бързо опустя след Гротфонтейн и вместо савана, храсти и дървета,

пясъкът стигаше до хоризонта

На границата на двата свята реките буквално бяха от пясък – зеленина, корито на река, а в него само пясък. Минавахме по главния път Транскалахари – равен, промушващ се през пясъците на неизвестна нам пустиня линия асфалт. На юг беше пустинята Намиб, а на югоизток –Калахари.

 

Свакопмунд

е градчето, където пустинята се слива с Атлантика. От Свакопунд могат да взимат пример сънародниците им от истинска Германия. Населено основно с немци, всичко тук бе чисто, подредено, поддържано, в строг ред. Една странна Европа ни пожела добре дошли в навечерието на Рождество. Къщата за гости бе същата като градчето – безупречна чистота и поддръжка, светли тонове и много практичност. След бърз душ и преди вечеря се разходихме по пустите улици, теглени от крайбрежието. Ако къщите с оскъдно озеленени дворове и павирани улици скриваха пустинята, тук пясъкът се целуваше с океана, сливайки се с водата. Морската пяна делеше пастелната охра на пясъка от зелено-сините води на Атлантическия океан. Ако ги нямаше къщите, нямаше да има плажна ивица, а безбрежна пустиня, миеща се в солената вода на океана.

 

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джип

Малкото млади хора се разхождаха или играеха на пясъка, но на практика никой не се къпеше във водата. Беше средата на лятото, но температурата на водата дори сега трудно скача над 15 градуса. Кеят – главната атракция на градчето, е отлично място да изпратиш слънцето в това сюрреалистично съчетание на пустиня с океан.

Свакопмунд, Намибия

 

Таг – може би най- добрия ресторант в Свакопмунд, кацнал до кея – работеше на Бъдни вечер, но дори с резервация не бе лесно да се докопаш до свободна маса. Там ни изненада отново германец и заедно седнахме на бара в очакване, залъгвайки глада с мохито. Дори слабият алкохол действа благотворно на закоравели пътешественици, отвикнали от чаша вино. Ефекта се появява с мощен блясък в очите, минава през весела бъбривост и най- вече ускорява времето, размивайки мислите и предизвикателствата ни. Вечерята беше много приятна с пресните риби и морски дарове, а южноафриканския совиньон внесе празнична нотка на последното място, на което съм си представял да изкарам Коледа.

Тананикайки си Driving home for Christmas, се прибрахме в къщата, мислейки за близките си в снежна България.

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джип

Коледа, 25 декември

 

На закуска имахме по коледен комплимент от къщата – без да сме ги сурвакали получихме пакет домашни курабийки и други лакомства. Кабелът, който купихме от Луксор за зарядното на фотоапарата, буквално се разтопи и остави сираче самото зарядно и нас. Беше ни писано пак да търсим кабел.

От предния ден си резервирахме разходка с лодка – малък катамаран трябваше да ни покаже

залива на Walvis bay –

най- голямото пристанище на Намибия и едно от двете дълбоководни в южна Африка. Първо ни дистрибутираха до центъра им, където чинно платихме в очакване да ни откарат към пристанището. Бидохме забравени и самотно се забавлявахме с двата папагала, живеещи в сградата. Все пак дистрибуцията се коригира и се присъединихме към бусчето, препускащо към дивия морски свят на Намибия. Още с напускане на кея, големи тежки пеликани накацаха по перилата на лодката – постоянното даване на риба за радост на туриста ги бе превърнало в домашни птици без значение за месната промишленост. След порядъчни фотосесии и килограм замразени херинга, навлязохме във водите на тюлените. Този път посетителите бяха не от въздуха, а от морето – симпатични и лакоми, научили по някой дребен номер, за да получат лесна храна. В определен участък един тюлен слизаше и се качваше друг, демонстрираше добронамереност и миловидност и отнасяше риба или две. Бяхме катамарана на забавленията и пиршенствата. Само мъжките ни посещаваха, женските или гледат малкото си или зачеват ново – средно положение няма.

Плавно навлязохме в море от ферми за стриди, а след това акостирахме до края на залива, за да се радваме на колонии фламинго и стотици тюлени – бебета, младежи и възрастни, излежаващи се, гмуркащи се, ухажващи или каращи се. Океанът тук трябва да е много щедър на рибни запаси, за да издържа на такова потребление. Следваше излизане в открити води за среща с местни семейства делфини. Докато се оглеждахме за тях, пеликани и тюлени акостираха на катамарана, вперили влажен поглед в нас и гладен към хладилната чанта. Конкуренти им бяха чайките, опитващи до докопат някоя рибна хапка. Една от тях остави много перушина и честта си, стрелкайки се за парче хвърлена във водата херинга. Лапнала рибата, на тюлена до нея не му остана друго, освен да лапне чайката и я потопи под водата. Без много размисъл, птицата пусна плячката, изплува на повърхността с оскубана трътка и спасен живот и отлетя да оправя нараненосамочувствие, а тюленът шмръкна спасената мръвка рибешко и се скри в дълбините.

Делфините не закъсняха и за кратко плуваха и си играеха около катамарана.

Следваше най- важната за мнозина част – приятно хапване включително на стриди, шампанско и ягоди – организаторите знаеха кое върти света и как да оставят доволни изнурените от толкова много див морски живот туристи.

На връщане към Свакопмунд се убедихме защо е столицата на екстремните спортове в Намибия. Делтаплани, бъгите и ентусиасти пореха дюните и въздуха, радвайки се на морски бриз и пустинно слънце.

Решихме вечерта да изкараме във

Виндхук –

колегата летеше следобеда на другия ден, трябваше ни кабел за зарядното, а на мен – съвети от местни как да вляза в Сесрием – врата към Сосевил – края на плоската Земя.

Не можехме обаче да пропуснем

Брега на скелетите –

продължителна крайбрежна ивица на север от Свакопмунд, чието име мъглите, скалите и пустинята бяха предопределили. Безчет кораби и техните екипажа са останали завинаги в една от най- враждебните и безводни територии в света. Португалските изследователи са наричали тези брегове As Arreias do Inferno – пясъците на ада.

100-ината километра безкрайна пустиня и безкраен океан бяха осеяни с изоставени кораби и къмпингуващи, някой – риболуващи в бурните води на океана. Красиво и легендарно опасно е в този край на Африка.

Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Тъй като ми отказаха промяна в резервацията за парка Галагади в Южна Африка, се налагаше да променя целия маршрут надолу. Планирането е добър начин да уплътниш времето в колата, но липсата на интернет го прави неточно и непълно. Нямахме и потвърждение от спедиторската агенция, което правеше ненадежден целия график, с първия работен ден се надявахме всичко да се отпуши. Занапред щеше да е предизвикателство воденето на дневник на пътуването, тъй като сам щях да се справям по- трудно с шофиране, навигиране, писане, снимане и дивене на природните красоти и социализиране с местните.

Първите 100 км бяха чакъл и пясък през пустинята, на който поддържахме около 90 км/ч, които вдигнахме с подобряване на настилката. 400-те км минаха като песен, влизахме в сърцето на намибийската цивилизация.

Дни 39 – 41 (26-28 декември)

Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Хотелът бе неевтин, но страхотна алтернатива на безличните мастодонти с по 100 стаи, където личното отношение е непознато. След закуска и консултация относно маршрута ми, се озовахме в местния мол. Бяхме като вманиачени потребители, треперещи да влязат в меката на магазините във Виндхук. В столицата може би нямаше и 20 сгради, по- високи от 3 етажа, което беше по-скоро предимство. Дали заради Коледа или защото животът тук е такъв, нямаше хора по улиците, а колите бяха явление, когато минаваха по пустите улици.

 

В мола бяхме ние и охраната. Към 9:30 магазините започнаха да отварят бавно врати и ние влетяхме в този за електроника. Кабел за зарядното нямаше. Пробвахме да купим нещо, което да има същия захранващ кабел. Бялото ради с розови кантове струваше 380 намибийски долара, доста скъпо като за един кабел. В другия магазин си спазарих Сони адаптер за 150 и с това се изчерпи нашето присъствие в този съвременен рай. Започнаха да се мяркат основно тъмни девойки и младежи, тръгнали на лов за стоки.

Летището наВиндхук е на 45 км, така че имах време като навигатор да прави последни сметки в двете навигации и хартиената карта. В първите две Сосувлей не фигурираше, нито пътят до там. Летището беше границата, в която нашата задруга се раздели и поехме колегата на север и аз на юг.

По пътя се срещаха често брадавични прасета – явно тук за Коледа не бяха в опасност.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Намибия носеше огромна част на нашия европейски свят,

така че трудната част от одисеята изглеждаше зад гърба ми. На картата пътищата изглеждаха добре – B – главни, C и D – второстепенни. Вторите всъщност си бяха черни пътища – някой равни, други почерпили вдъхновение от пътя до Марсабит. Обхвата малко след Уиндхук всеобхватно се загуби и останахме аз,Дефендърът и прахолякът. Навигацията даваше противоречиви и заобиколни пътища, а 300-те км макадам, нагънати пътища и пустиня искаха своя дан. Този ден спуках предното стъкло, а на фотоапарата му се развали автофокуса. След като стигнах до Сесрием – врата към парка, трябваше да нощувам в колата. За да видиш

дюните на пустинята Намиб,

трябва да си там по изгрев или залез. За да посрещнеш слънцето обаче, трябва да спиш в рамките на парка. А места нямаше освен за къмпингуващи.

 

В парка освен дюни, се въдят влечуги, птици, антилопи – поне това видях, докато карам към Сосувлей. След 60 км пътят за леки коли свърши, следваха дълбоки пясъци до края на резервата. За тези с 4х4 и поизпуснати гуми пътят е открит. За бързащи като мен става и без изпуснати гуми. Дефендърът се справи блестящо с коварния пясък.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Залезът посрещнах на дюна 45 – една от най- достъпните и висока „само“ 320 метра. Представете си планини от пясък. До хоризонта. В чудни форми извивки. А сега като малко дете си поиграйте с цветовете. Залязващото слънце позлатяваше ослепително-оранжевия пясък от едната страна, а другата ставаше черно-кафява. В средата си извивката на ръба бе пастелно-прасковена, а в краищата пурпурно – черна. Трудно за опиване и заснемане. Но вълшебно – изглежда абсолютно нереално, от друг свят. Заслужава си всяка дупка, тоновете прах и трудната нощ в колата.

Който не спазва вечерния час да е в лагера преди 20.30, получава мъмрене от управата и си ляга гладен. Ресторантът затварял в 21. Твърде изморен съм да си правя нудъли, затова след бърз душ задната седалка на колата е моя. Въпросът е къде да сложа краката, тъй като мястото е крайно ограничено. В крайна сметка умората надделява и през по-голяма част от нощта не усещам изтръпналите крайници или ръбовете на седалките. Така или иначе нощта ще е кратка.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

27 декември

 

В 4.45 часовникът ме избави от мъките на задната седалка и бързо се изнесох в посока Сосувлей. Изгревът посрещнах на един хребет пясък, който водеше до

най- високата дюна в света – big Daddy (382 метра)

и мястото, където казват, свършвал света – Dead Vlei.

Никак не е лесно изкачването по планина от тонове ситен оранжев пясък. Но показването на диска на слънцето само те кара да ускориш крачки, за да бъдеш там, на върха. На хребета, не на върха на big Daddy. Това дали е най- високата е леко спорно, но че толкова малки песънчинки с помощта на вятъра могат да се превърнат в впечатляваща планина е неоспорим факт.

Лека мъгла се стелеше около част от върховете на дюните. Трудно е да повярваш, че Набим е една от най-старите и сухи екосистеми в света. Поне за второто – но и то е научен факт.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

 

 

Точно зад гигантската дюна се намира една долчинка, скатала друга природна забележителност – Dead Vlei (мъртво тресавище). Преди стотици години било влажна зона, но с промените в климата сушата и дюните настъпили, а слънцето изсушило до черно мъртвите дървета, които са на възраст около 900 г. Сега калцираното бяло дъно зловещо допълва скелетите на дърветата. Ако Земята има ръб, след който следва хаос, то така би изглеждал неговият край. Красив, но и тежък спомен, който навява какво може да бъде бъдещето.

В подобен апокалиптичен натюрморт се появиха два гарвана – неминуемо ти идва асоциация с Ботевото „Обесването на Васил Левски“.

Малко, след като си тръгнах, гъста мъгла се спусна над целия район. По тази причина пропуснах разположената на юг Big Mama, съперничеща си с най- високата дюна.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Вече преваляваше 10, затова без закуска тръгнах към

Fish River canyon

600 км офроуд изпълниха душата ми с мрачни мисли, а колата и всичко в нея – с бял фин прах, който полепна по всяка повърхност – открита или под културните натрупвания на дългото пътуване. Макадама се сменяше с едри парчета чакъл и скали, вълните от трапове, червения прах с бял, а белия с още по- бял. Един от най- предизвикателните пътища не бяха зад гърба ми, а пред Дефендъра. И до сега нямам обяснение как дълбоката пукнатина на челното стъкло след толкова много усукване и вибрации не се разшири. Но задна лява гума се. Спукването беше през едносантиметровия грайфер – ще да е бил дълъг и остър камък. Разбрах го, след като стигнах Хобос – врата за Fish River canyon. Изнервен, покрит с дебел слой бял прах, без да съм ял нищо вече 24 часа, не стоях дълго да се дивя на втория по големина каньон в света. Както много други неща, и тук класацията е относителна, приблизителна и условна. Каньона е дълбок и грандиозен, но по мое мнение не е като този в Аризона.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Чудех се дали след последните два дни тотално изтощение и битови неудобство, нямаше да има стаи в единствения хотел в околността, докато рецепционистката разсеяно зяпаше таблица на заетостта си. Не се наложи да издъхна в метър прах в колата и благополучно акостирах във възскъпичката, но златна за мен стая. След закуската на предния ден, сега слагах за първи път нещо в уста – беше кратка, но богата на калории и количество вечеря. T-bone ми се стори най- крехкото и вкусно месо, приготвяно от човешка ръка. След душа и вечерята ми просветна, за да се порадвам на интериора на хотела и ресторанта – стари коли от различни епохи и даже за тези ширини екзотични растения. А мушкатото – мушкатото беше като шипков храст! Не чаках дълго да се отправя в страната на Морфей, защото имаше опасност да вечерям втори път.

 

 

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джипДюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

 

28 декември

Днес бе денят, в който казвах „Чао“ на черните прашни пътища, влизайки в

Южна Африка

Вкусът на прах ще е дълго време в устата ми – скърцащ и горчив – такъв беше вкусът на част от Намибия.

За пръв път дълго ме разпитваха и проверяваха, преди да ме пуснат в Южна Африка. Или това, че съм сам и с кола, потънала в бял прах ги караше да се питат какъв ли е този прах….

Беше чудесен ден за минаване на близо 1000 км, от които само 100-ина по черно.

Литър дизел в ЮАР е към 12 ранда, 1$ се обменя за около 8 ранда.

В първия град –

Упингтън

спрях, за да обменя малко долари и останалите намибийски долари. Банката намерих бързо, но не толкова бързи бяха в обслужването. Чакането 20 минути не обещаваше бързо обмяна. Момата си даде зор, но с всичките тези формуляри, странни български имена и прочее. Първо писах молба, после тя – формуляр. След това втори. Подписвахме се. Тя изпрати по пневматична система един от формулярите, копира паспорта и всяка банкнота, провери ги по два пъти. Клиентката, която заварих при момата – едър представител на местното женско население тип мамутка – към 130 кг живо тегло, заспа. Буквално. С хъркане. На бюрото. След като свършихме с доларите, същото се повтори за намибийските пари. Мамутката се посъбуди, видя накъде върви работата и захърка още по- звучно. Май аз бях единственият, на който му бе смешно. Ще кажеш, банката е любимо място за сутрешна дрямка на местното народонаселение. Което не е чудно с тези процедури.

Стъпвайки на пръсти, да не събудя звяра, се изнизах от банката. Чудех се какво ли ще намеря в офиса на мобилния оператор. Тук бяха сравнително бързи и се сдобих с предплатена SIM карта за мобилния рутер. Имах интернет, стига да имаше обхват – бавно се завръщах в познатия свет. Пътя беше толкова досаден – рядко лозови масиви, почти навсякъде – скромни храсти и малко добитък. И тук ограничението беше 120 км – разумно спрямо липсата на много села или трафик.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

В 19.00 бях влязъл в

Бюфорд уест

само да разбера, че стаята, която ми бяха запазили, била дадена на други изнурени туристи. Вехтото хотелче наблизо ме приюти. Вида му не даваше добри сигнали за кухнята на ресторанта му, затова вечерях в една от добрите къщи за гости в околността. Девойка на средна възраст от Англия бе тук на сватбено пътешествие, а младеж се местеше далеч от родителите си в Кейп Таун и правеше прощално пътешествие в страната си. Историята на разглезения лабрадор Марк не разбрах, но домакинята Сурета се беше справила блестящо с лазанята. Трябваше да измисля утре къде ще съм, затова вечерта беше кратка.

 

 

Очаквайте продължението

 

Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов

 

Снимки: авторите

 

 

 

Други разкази, свързани с Намибия – на картата:

 

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂

4 коментара

Дек. 04 2012

Африка на мотор (10): Намибия: една Германия в пустинята

Постепенно стигаме края на мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания,минахме през Египет, минахме през Судан, прекосихме Етиопия, преминахме през КенияТанзания и Малави,  летяхме над водопадите Виктория в Замбия,  а за последно прекосихме Ботсвана.

Днес наред е по немски уредената Намибия с нейните уредени градове, огромни дюни и студени пустини

 

Приятно четене:

 

На мотор из Африка

десета част

Намибия: една Германия в пустинята

 

Намибия, маршрут – През Африка на мотор

 

 

  • Валута – Намибийски долар.
  • 1$ = 7,5 намибийски долара.
  • 1 литър бензин 95 = 7,7 намибийски долара
  • Виза – 45 евро и се издава предварително от Виена.

28.07.2010г. – 56-ти ден.

Вече започнахме да усещаме, че се движим към зимата. Странно е да чуем, че в България са големи жеги, а ние да се събудим на 12 градуса.

Oтново тръгнахме в 08.30 часа. През целия ден температурата се качи само до 24 градуса. Пътят до границата с Намибия продължаваше през Калахари и това отново беше придружено с огромна пустош и правите пътища. Около 13.00 часа вече бяхме на границата с

Намибия

Тук само се попълва бланка за влизане и няма други формалности. Плаща се и пътна такса 130 намибийски долара. И тук минахме бързо границата. Карахме отново по познатите ни прави пътища през Калахари и нямахме още усещането, че сме в друга държава.

 

Калахари, Намибия – През Африка на мотор

 

 

 

 

Стигнахме и първия по-голям град на Намибия. Веднага ни направи впечатление, че

Намибия е много светска държава

Усещах, че напускаме онази Африка, за която мечтаех и заради която тръгнах на това пътуване. Всичко беше лъскаво, огромни супермаркети, уредено движение, светофари, дори заведения от сорта на McDonalds и KFC. Бяхме вече в друга Африка, а и се движехме към западното крайбрежие. Дори пътищата имат табели, уширения за камиони, мантинели.

Калахари, Намибия – През Африка на мотор

 

 

На около 40 километра преди столицата на Намибия – Виндхук /Windhoek/ се появиха малко планини и започнаха приятни завои.

Намибия – През Африка на мотор

 

 

Около 16.30 часа стигнахме във

Виндхук

Четете продължението (има много снимки)>>>

 

One response so far

окт. 15 2012

С влак и автомобил през Южно Колорадо, септември 2012

Кротко и полека разнообразяваме средставата за транспорт – след достойно представяне на мотоциклектите и лодките, днес ще направим едно железопътно приключение – Румяна ще ни води с влак из щата Колорадо 🙂 Приятно четене:

С влак и автомобил през Южно Колорадо

септември 2012

Маршрут (железопътните участъци са в червено)

Маршрут (железопътните участъци са в червено)

14 септември 2012, петък Тръгване следобед – директно от работа.  Оставям Фичо (мойта Honda Fit) на Зеления лот на летището да ме чака.  Ще летя до Албукърки, щата Ню Мексико, през Атланта. Озовавам се на летището твърде рано и успявам да хвана по-ранен полет за Атланта от този, за който имам билет.  Напразно – на летището в Атланта няма free wireless.  Не че ми трябва, де…  имам си Киндъл :). Пристигам в Албукърки към 9 вечерта.  От рент-а-кар-а ми предлагат да си избера между дребосъците на Нисан и Тойота.  Избирам един бял Нисан Верса и паля гумите към Санта Фе, където ще нощувам.  Санта Фе е само на шейсетина мили, по Interstate I-25 – след по-малко от час съм там.  Лесно намирам Мотел 6.

15 септември, събота

Предвид особеностите на циркадния ми ритъм 😉 , а и двата часа разлика, спонтанно се събуждам в 4 ч. сутринта и

потеглям към Аламоса, щата Колорадо

Тръгвам рано, защото трябва да хвана оттам влака в 9 часа.  Пътят дотам е към 150 мили, но не е по магистрала.  Измъквам се от Санта Фе и поемам по Hwy #285.  Абсолютна тъмнина – улучила съм тъкмо нощта на новолунието и няма грам луна… но пък какви звезди!  По пътя почти няма коли, но точно пред мен кара една.  Оказва се, че същата кола ще ме предвожда почти чак до крайната точка (всъщност – до изгрев слънце, когато ще спра за снимки) – много любезно!  Иначе щеше да ми е малко самотно по тъмния планински път… Не ми се спи.  Към 6 часа изтокът почва да светлее, после порозовява, после става златен и… here comes the Sun!

Колорадо, изгрев

Колорадо, изгрев

Спирам край пътя за снимки, а и да се поогледам – откак съм пристигнала по тия земи снощи, едва сега мога да се огледам къде съм попаднала.  Планини обграждат хоризонта отвсякъде, цветовете преливат от златно-розово в синьо.  Бяла мъглица се стеле ниско над земята.  Вече съм доста близо до Аламоса.  Пристигам, оставям колата на паркинга до гарата, която е същевременно и туристически център, и тръгвам да се поразтъпча из градчето.  Близо до гарата вече разпъват сергиите за съботен пазар.  Влизам за кафе в Milagros Coffeehouse.   Кафето е добро, има и компютри с Интернет на разположение на кафепиещите. Към 8:30 се придвижвам към гарата.  Пътниците за влака вече са почнали да се посъбират.

Гарата е много хубава,

вътре е запазен старият стил – в тон с парните локомотиви, които пухтят отвън.

Аламоса, Колорадо

 

Ще пътуваме по Rio Grande scenic railroad до Ла Вета и обратно

Моят билет е за открит  вагон (open air car)!

Rio Grande scenic railroad – Аламоса, Колорадо

Rio Grande scenic railroad

Rio Grande scenic railroad – Аламоса, Колорадо

Rio Grande scenic railroad

Има и вагон-ресторант и разни други луксозни глезотии, но откритият вагон си е най-гот!  Слънчево е, сутринта е хладна и свежа.  Потегляме!   Отначало се движим през долината около Аламоса, San Luis Valley, после пред нас се изправя

Маунт Бланка и целият масив Сиера Бланка,

в южния край на планинската верига Sangre de Cristo, в Скалистите планини.

Маунт Бланка – Скалистите планини

Mount Blanca

Влакът вече пухти из планината и пуща облаци пушек.  Преминаваме през прохода La Veta.  Горе,

в най-високата точка е гара Fir,

където се разминаваме с влака в обратната посока.  Тук има открита сцена, на която се организират концерти през лятото.  Захранването е от слънчеви панели и ветрогенератор, за да се сведе до минимум инвазията в природата.

Rio Grande scenic railroad – гара Фир

Rio Grande scenic railroad

Продължаваме.  След като минаваме прохода, пред нас се открива хубава гледка към

двата Испански върха (Spanish Peaks)

По върховете се белее сняг.  В подножието им е градчето La Veta, което е и крайната ни спирка.  Пътуването е малко повече от три часа.  Следва разходка из

Ла Вета

Градчето е съвсем малко, но весело и спретнато, с библиотека и църква, с типичен туристически облик.  Надморската височина е 2150 м.

двата Испански върха (Spanish Peaks)

двата Испански върха (Spanish Peaks)

Ла Вета, Колорадо

Ла Вета

Ла Вета, Колорадо

Ла Вета, Колорадо

След около час и половина разходка из градчето, потегляме обратно.   Планинските гледки са даже още по-хубави в светлината на следобедното слънце.  Край пътя притичват лосове.  Кондукторката на вагона ни разказва

история за връх Бланка

Върхът е четвърти по височина в Скалистите планини, но в някакъв момент в миналото се считало, че е втори.  Някакъв амбициозен местен богаташ, който имал къща някъде там, наел хора, които да носят чували с камъни и пръст и да ги трупат на върха,  така че той да стане първи по височина!  Акцията май завършила без успех… 😉

Долина Сан Луис – Колорадо

San Luis Valley

Rio Grande scenic railroad – Колорадо

Rio Grande scenic railroad – Колорадо

Rio Grande scenic railroad

Пристигаме в Аламоса към 6 часа следобед.  Отивам да се настаня в мотела си – Lamplighter Motel, съвсем близо до гарата.  Още като казвам, че имам резервация, жената на рецепцията вади картонче с името ми.  Чудя се откъде знае, че това съм аз.  Обяснението е просто – оказва се, че съм се появила последна от всички, имащи резервации.  Оставям колата и излизам малко на разходка.  Близо до градчето

 

тече Рио Гранде

и отивам да се запознаем.  Тук все още не е много голяма, а и тази година е доста сушава, та е поизтъняла.  Табелката на Аламоса, точно до реката, информира, че надморската височина е 2300 м.

река Рио Гранде

Рио Гранде

16 септември, неделя

След закуска в Lamplighter Motel е време да потеглям към

 

Great Sand Dunes National Park

 

 Great Sand Dunes, Колорадо

Great Sand Dunes, Колорадо

Great Sand Dunes

 

 

Той е съвсем наблизо – на 34 мили, първо по Hwy #160, после по #150.  Туристическият център е още затворен, затова директно се отправям към дюните.  Ехааа,

огромни, високи пясъчни хълмове, като замръзнали вълни!

Най-високите в Северна Америка, достигащи височина до 230 м.  Непосредствено зад тях се издигат баирите на планинската верига Sangre de Cristo.  Тръгвам да ги катеря.  Дюна след дюна, вълна след вълна… Въпреки ранния час, слънцето почва да напича.

Много трудно се изкачва пясъчен баир, да ви кажа!  Крачка напред – две назад (като по Ленин 😉 )…

 

Great Sand Dunes Great Sand Dunes Great Sand Dunes

Great Sand Dunes

Great Sand Dunes

 

Докато изкача първата верига (High Dune, 190 m), съвсем съм оплезила език, едвам дишам и се боя да седна да си почина, щото после няма да мога да стана :).  По-млади креатури наоколо се качват, подтичвайки даже…  Две момчета се пързалят с дъска надолу по пясъка, после се качват и отново…  От върха се вижда, че пясъчната пищност продължава, докъдето ти поглед стига!

 

Great Sand Dunes

Great Sand Dunes

 

Е, стига толкоз за днес – поне един пясъчен връх покорих!  Пък и вече е доста горещо, ще падна от жега!  Довличам се до туристическия център, препоръчват ми да пробвам и някакъв трейл в планината – отивам до него, тръгвам даже, но установявам, че нямам сили… следващия път… Качвам се на колата и решавам да карам към

следващата точка от маршрута – градчето Дюранго, щата Колорадо

Първо минавам обратно през Аламоса да заредя бензин и разни неща за пиене по пътя.  Пътят до Дюранго е 175 мили, по Hwy #160, като се пресича планината, а и

континенталния вододел (Continental Divide) по Wolf Creek Pass, на 3300 м височина.

Wolf Creek Pass, Rio Grande National Forest, Колорадо 81147, Съединени американски щати

 

В една песен проходът Wolf Creek се описва като „37 miles o’ hell – which is up on the Great Divide“ (37 мили в ада, горе там, на Големия Водораздел).  Пътят действително е доста стръмен, с много и остри завои, но и доста широк – по две платна в двете посоки, с мантинела отстрани, и нямам проблем – даже си е голям кеф!  Гледките наоколо са великолепни – съжалявам, че няма как да снимам, карайки, а няма къде да се спре.  Добре поне, че горе високо в прохода има един lookout, откъдето се открива чудна гледка на запад, към

долината на река Сан Хуан

 

Wolf Creek Pass

Wolf Creek Pass

 

Слизам от баира, минавам през

градчето Pagosa Springs

След малко край пътя забелязвам странно образувание – баир, от който стърчи нещо като висооок комин!  Оказва се, че то така се и казва –

Chimney Rock.  Мноого странно!

Спирам край пътя да го снимам.  Впоследствие научавам, че около него има археологически разкопки и скалите са били церемониално място на предшествениците на днешните индианци пуебло.

Яд ме е, че не се качих да ги разгледам, ама кой да ти знае… Апропо, само няколко дни по-късно президентът Обама е обявил Chimney Rock за национален  паметник.   Тюх, как можах да го пропусна!

 

Chimney Rock

Chimney Rock
(На снимката не изглежда толкоз впечатляващо, колкото когато за пръв път ми се появи на хоризонта, но тогава нямаше как да го снимам 🙂 )

 

Не след дълго стигам и Дюранго.  Още е рано – към 3 ч. следобед, и решавам да направя един проучвателен тур до

Националния Парк Mesa Verde,

който е планиран за утре.  Паркът е още 37 мили на запад, все по Hwy #160.

Mesa Verde

Mesa Verde

 

Гледката наоколо отново е смайваща – високи скалисти плата (меси), прорязани от дълбоки каньони.  Навлизам в парка.  Пътят се изкачва нагоре, нагоре, с множество завои на по 180°.

Най-високата точка в парка – Park Point – е на 2600 метра надморска височина

От високото гледката е невероятна – месата е обградена със зелени долини, обрамчени в далечината от високите вериги на Скалистите планини.  Туристическият център е на 15 мили навътре в парка, на юг от входа.  Стигам до него, вземам карти и разпитвам за най-интересните места в парка.  Те са още на юг, на 8-10 мили.  Там ще ида утре, стига толкоз за днес.

Отправям се обратно към Дюранго. Резервацията ми за нощувка за днес и утре е в хостел – Durango Hometown Hostel.  Досега не съм спала в хостел, но този ми изглеждаше доста чистичък, имаше чудесни отзиви за него (класиран беше на първо място между местата за преспиване в Дюранго!), а беше и доста евтин, и реших да пробвам.  Лесно го намирам.  Наистина изглежда добре – спретната къща на два етажа, на склона на планината.

Собственичката Кендис любезно ме развежда и ми показва кое къде е.  Спалнята за жени е с три двуетажни легла.  Има всекидневна с телевизор и компютри, навсякъде има wireless, има кухня със съдове, хладилник, печка и всякакви уреди.  Тоалетните помещения са идеално чисти.  Първата вечер имам само една съквартирантка, която почти не виждам – младо момиче, което пристигна късно, когато бях почти заспала, легна си тихо и на сутринта много рано се изнесе.  Малко по-късно и аз се качвам в кухнята за кафе, и също се изнасям в посока Mesa Verde.  Хостелът наистина е чист, тих и приятен.

 

17 септември, понеделник Скалите в парка изглеждат различни от вчера, огрени от сутрешното слънце.  Отново спирам при Park Point-а да погледна отвисоко.  Диви пуйки щъкат наоколо.

 

Национален парк Mesa Verde, Колорадо

Национален парк Mesa Verde, Колорадо

Mesa Verde

Дива пуйка – Национален парк Mesa Verde, Колорадо

Дива пуйка

 

В туристическия център си купувам билети за двата guided tour-а и се отправям на юг.  От брошурките и музея научавам, че

Mesa Verde е била обиталище на индианците анасази,

предшественици на днешните индианци пуебло, между 600 и 1300 г.  На въпроса защо са напуснали Mesa Verde, днешните пуебло отговаряли – защото му е дошло времето…*

Паркът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО – не толкова заради над 4000-те си артефакта, а защото представлява съществуваща и до днес култура:  21 племена се считат за наследниците на обитателите на  Mesa Verde. Паркът е известен главно с множеството скални обиталища, много от които добре запазени.  Тези жилища са построени в пещери в скалите, по продължение на скалните стени, защитени и труднодостъпни.

Типично се състоят от множество стаи и няколко киви.  Кивата е кръгла стая, главно с церемониално предназначение.  Има кръгло огнище, правоъгълен вентилационен отвор, пред който има плоска плоча, която осигурява циркулацията на въздуха, а също малка кръгла дупка в пода – sipapu – символизираща портала, през който техните предшественици са дошли на този – четвърти по ред – свят. Първа точка от обиколката –

Cliff Palace – най-голямото и запазено скално обиталище в Mesa Verde

(а и изобщо в Северна Америка), с над 200 стаи и 23 киви, конструирано от пясъчници, дървени греди и кирпич.  Прекрасно е!

 

Къщите на индианците анасази – Mesa Verde, Cliff Palace

Mesa Verde, Cliff Palace

Строежи на индианците анасази – Mesa Verde, Cliff Palace

Mesa Verde, Cliff Palace

Строежи на индианците анасази – Mesa Verde, Cliff Palace

Mesa Verde, Cliff Palace

Следваща точка – Balcony House

Изкачваме се до нея по висока 10 м дървена стълба.  После пълзим през 3-4 м тунел – съвсем в стил Индиана Джоунс, както се шегува рейнджърката, която ни води.  Тук са 45 стаи и 2 киви.

 

Строежи на индианците анасази – Mesa Verde, Къщата с балконите

Mesa Verde, Къщата с балконите

Сгради на индианците анасази – Mesa Verde, Къщата с балконите

Mesa Verde, Balcony House

Сгради на индианците анасази – Mesa Verde, Къщата с балконите

Къщата с балконите

Сгради на индианците анасази – Mesa Verde, Къщата с балконите

Mesa Verde, Balcony House

 

Продължавам обиколката с още няколко

скални къщи – House of Many Windows, Square Tower House, Spruce Tree House

Сещам се, че съм чувала, че тук някъде трябва да има петроглифи, ама е късно – трейлът до тях и обратно е над 2 часа и се затваря в 6 ч., а сега вече минава 4 ч.  Жалко!  Обикалям още известно време из парка, отивам до Soda Canyon Overlook Trail, от който има хубав изглед към Balcony House, после до Sun Temple.  После по многобройните завои напускам парка.

 

Сгради на индианците анасази – Mesa Verde, Spruce Tree House

Mesa Verde, Spruce Tree House

Правя кратка отбивка до близкото градче Кортез, после се отправям обратно към Дюранго.

Оставям колата в центъра и тръгвам на обиколка из градчето.  Ехаа, че е шарено и весело!   Ресторантчета, магазинчета, та даже и театри, и много хора по улиците! Прибирам се в хостела по тъмно.  И тази вечер имам една съквартирантка, но се запознавам с нея едва на сутринта.

 

18 септември, вторник

Със съквартирантката ми се събуждаме почти едновременно и завързваме приказка.  Жена на моя възраст горе-долу („ние, жените над 50“, според собствените ѝ думи 🙂 ), от Флорида, страстна пътешественичка.   Участвала в някакъв сайт за временна размяна на къщи – там обявяваш къщата си за размяна и ако някой друг се навие – се сменяте – може за месец-два, може за 1-2 седмици, както се разберете.  И понеже нейната къща във Флорида била близко до брега, имала много кандидати за временна размяна!  Така живяла месец в Тайланд, в Нова Зеландия, май и в Германия, в Турция, а и на много места тук – в Щатите!  Кеф!  Ама тя вече не ходела на работа, де… Сбогуваме се с Jaleen – тя днес ще ходи в Mesa Verde, а аз –

с влакчето по Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

На гарата вече е композирано весело жълто влакче, с парен локомотив.  Отново съм в откритата гондола.

 

 

Дюранго, Колорадо

Дюранго

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Дюранго, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Отначало пътуваме между високи червени скали, после навлизаме в дълбоко ждрело – много дълбоко

долу тече Animas River, влакът се движи съвсем по ръба на ждрелото!

 

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Animas river, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

 

После реката излиза вече на нивото на линията, пътуваме през гори и поляни!  Ей,

дупенето (mooning) покрай ж.п. линията тук май е национален спорт!

При предишното пътуване – с Empire Builder – видях едно момче да стои край линията и да си показва дупето на минаващия влак, а сега тук са цяла група надупени младежи!  Хех!  Изобщо минаването на влака май е show time за местното население – ето тук някакъв пък се спуска по някаква зип-линия и прави разни маймунджилъци, точно когато минава влакът!

Наближаваме Silverton,

по баирите наоколо има все повече дървета с жълти листа, красиво е!  А Silverton пък каква е веселба!  Градчето е съвсем малко – пет улици на кръст, но всичките къщи са боядисани в ярки цветове, пълно е с всякакви магазинчета и кафенета, абе веселба!  Слънцето грее, склоновете наоколо светят от жълтите листа!  Навремето тук е имало мини за злато и сребро, имало е доста повече жители, но миньорството постепенно западнало и сега градчето се върти главно покрай туристическите влакчета, които идват и заминават всеки ден.  Ама имало още злато и сребро там, по баирите, казват…

 

Силвертън, Колорадо

Silverton

Силвертън, Колорадо

Силвертън

Силвертън, Колорадо

Silverton

Силвертън, Колорадо

Silverton

 

След два часа разходка из Silverton – обратно на влака!

 

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Силвертън, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad – Силвертън, Колорадо

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad, Animas River

Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

 

През гори и реки – та до Дюранго.  Пристигаме там около 6 ч. следобед.  От влака се мятам на Нисан-а, който ме чака на паркинга до гарата и отпрашвам за Bloomfield, New Mexico, където ще нощувам.  Разстоянието е само 45 мили, по Hwy #550, пътят е хубав и не е натоварен, и пристигам по светло, в мотел Super 8.

19 септември, сряда

Днес вече поемам посока към вкъщи.

Сутринта се отправям към Albuquerque,

дотам са малко над 170 мили.  Пейзажът е доста пустинен, всред червени скали.

Ню Мексико

New Mexico

 

Зареждам бензин за последно преди да се кача на магистралата (I-25).  До Albuquerque има още 20 мили, ама се надявам стрелката на резервоара да не мръдне за толкоз :).  Връщам Нисанчето с навъртени 909 мили – нищо работа.  Самолетът за Атланта закъснява – техническа повреда, която се опитват да оправят.  Успявам доста инфарктно да си хвана връзката – последна се мятам в самолета, тъкмо преди да го затворят.  Пристигам около 9 вечерта, Фичо ме чака на зеления лот.  Толкоз.

Повече снимки – тук: https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/RioGrandeRailroadAlamosaLaVeta https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/GreatSandDunes https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/MesaVerde https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/DurangoSilvertonRailroad

Автор: Румяна Койнова

 

Снимки: авторът

 

 

 

 

*Индианците пуебло дават изключително щадящ ги политически коректен отговор – истината е, че анасазите са унищожили природната си среда при неконтролирано увеличаване на населението без необходимите технологии за селското им стопанство (започават да ползват склоновете на долината, в следствие на което склоновете се срутват и унищожават и нивите в самата долина. Последният етап в развитието им е човекоядството, за което пуебло очевидно не споменават. – бел.Ст.

 

Други разкази свързани с Колорадо – на картата:

 

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

4 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version