Етикети: дъжд

Даугавпилс, Латвия (част 11 от „Из Русия с мотор“) 3

Даугавпилс, Латвия (част 11 от „Из Русия с мотор“)

Започваме края на пътуването с мотор към Русия. Започнахме с подготовката и визите, първия ден пропътувахме от София до Унгария, през втория – от Унгария стигнахме до Бяла Подляска в Полша, третият ден –...

Изненадата в Единбург 1

Изненадата в Единбург

 Днес ще се “възползваме” от любовта на автора – Иван ще ни води до Единбург. Той – по гаджета, а ние – на пътешествие 🙂

Приятно четене:

Изненадата в Единбург

Здравейте,

Още в самото начало бих желал да отбележа, че по принцип съм малко по-обстоятелствен и ако не ви се четат подробни творби ( ако мога да го нарека така ) по-добре да не почвате 🙂

 

Тук попаднах и на един друг много приятен текст на Петър Събев, който всъщност прочетох преди да замина и ми беше МНОГО полезен. Но да се върна на темата. За разлика от него и неговите близки ” аз не разлях чаша върху клавиатурата “, а по-скоро си загубих акъла по една млада дама 🙂 която е студентка там.

 

Не бях чувал много за Единбург преди да почна да общувам с нея. Тя, както повечето българи, на които се налага да живеят в чужбина, не харесва  особено държавата, в която живее, но когато аз отворих и разгледах в интернет на мен много ми хареса.

 

И  тогава реших, че мога да я изненадам и без тя да знае да се появя в тях 🙂 Речено сторено … Дойде деня на заминаването ми, беше много рано сутринта, а аз седях и чаках да дойде времето да се кача в самолета на летище София. Не съм на 18години, но в интерес на истината се чувствах точно по този начин. Не малко съм пътувал и със самолет и кола, в общи линии проблема ми произхождаше от факта, че английският ми не е много добър и даже приятелите ми се шегуваха,  че ще ми закачат снимачен екип и после ще пратят записа в предаването на Дискавъри “Идиот в чужбина”. По принцип настина не е много нормално да не знаеш език и да пътуваш сам, но аз го бях решил и честно казано малко ми беше притеснено, но в София валеше лек  дъжд и реших че ще ми върви по вода. В самолета беше  както в самолет, нищо особено.

 

Кацнах на летище Лутън (Лондон)

За мой късмет престоят ми беше кратък и докато се огледам дойде време да се качвам на самолета за Единбург.  Само да отбележа, че аз през това време си пиша с приятелката ми и тя ми казва колко било гадно времето при тях и че валяло и т.н., което по принцип не ми звучеше добре, но бях тръгнал така или иначе. Доста си валеше по принцип и бях решил, че и ще продължи така, но явно някой друг имаше друг план 🙂

В момента, в който самолета тръгна да се снишава и слезе под облаците, грейна слънце. Вече беше около 14ч. Кацнахме,  излязох от самото летище и точно срещу мен една будка за билети за

директната автобусна линия в Единбург – AirLink

(тук се възползвах от съвета на Петър Събев) веднага си взех билет, качих се в автобуса, който имаше WiFi,  отделни места за големи куфари и като цяло беше много практично направен.

Последната спирка на автобуса е на

централната гара на Единбург (Waverly Station)

Предварително бях проверил маршрута, по който да стигна до адреса на приятелката ми в google maps (горещо го препоръчвам, ако пътувате чужбина, за България  няма да ви свърши работа ). Понеже умният google ми беше изчислил на база трафика колко горе долу ще пътувам, беше ми преброил спирките и отделно можех да видя къде трябва да сляза не само на картата, а и виртуално, та ми  беше много лесно да се ориентирам.  Слязох на въпросната спирка и се ориентирах до точният блок отново с помощта на google и разбира се с съдействието на две прекрасни момичета, за които ще стане дума след малко.

 

Понеже моята приятелка живее с още две момичета, които разбира се участваха дейно в схемата, та едната я беше извела до магазина, а другата стоеше и ме чакаше. Посрещна ме момичето, всичко както трябва и аз се скрих.  Пет минути по-късно приятелката ми се прибра и аз изскочих. Както се сещате беше много вълнуващ и за двама ни момент. Малко по-късно, когато вече се успокоихме, почнахме да правим план къде по-точно ще ходим на другия ден. Аз казах, че искам да отида тук, тук и тук 😀

 

Приятелката ми беше доста потресена от факта, че аз знам за тези места, а аз знам от пътеписа, който споменах малко по-горе и от няколко други сайта. Това, което бях чувал и чел за Англия е, че е доста дъждовно и честно казано бях се подготвил за такова време, НО УВИ.

 

На следващият ден не събуди слънцето

Решихме че може да опитаме да слезем до центърът пеша, а ако сме много изморени да се върнем с автобус. Това, което ми направи впечатление е, че всъщност шотландците не пазят по-чисто от нас, но при тях хората, които отговарят за това си вършат работата. Вървяхме покрай старите и изпълнени с история къщи, по улици, които

Edinburgh str., Шотландия

Edinburgh str.

те пренасят в едно отдавна отминало време и тук там някое нови БМВ минава покрай теб и те връща в реалността 🙂 Споменавам го защото съм изключителен фен на марката, а там ги карат настина много 🙂

 

 

Това са част от снимките, които направих по пътя към центъра.

Единбург, Шотландия

Така и не разбрах защо църквите са с червени врати ?! :)

Единбург, Шотландия

много симпатична къща :)

 

Единбург, Шотландия

Най-хубавата снимка която направих :)

 

На Princess Street,

първо ми направи впечатление, че в Единбург хората пресичат постоянно на червено, но се съобразяват с автомобилите. После видях National Gallery, която определено изглежда доста внушително.

Единбург, Шотландия

National Galeri of Scotland

Ако трябва да съм честен, не влязох вътре просто защото не ме влече изкуството, а прецених,  че няма смисъл да се правя на разбирач. Всички се сещате за онези хора, които седят пред картините, потриват брадата си и цъкат доволно. Е, не  пожелах да влизам в тяхната роля и за това пропуснах да посетя галерията.

Единбург, Шотландия

” гайдарчето “

Точно на гърба на галерията обаче видях „емблемата” на Шотландия. Аз го наричах “гайдарчето” и то не с идеята да обидя човека, а просто защото не знаех как се наричат 😀       Продължихме и стигнахме до въпросната улица Royal mile (царската миля) . Това е улицата, която свързва двата двореца в Единбург – единият е Единбургският замък (Edinburgh Castle), а другото е нещо като резиденция, казва се Holyrood, която и в наши дни се ползва от английското кралско семейство за седмица – две, а през останалото време е отворена за посетители.

Единбург, Шотландия

Royal Mile

 

Малко под двореца се намира катедралата

Сейнт Джайлс (st. Giles Cathedral)

Единбург, Шотландия

st. Giles Cathedra

Единбург, Шотландия

сърцето от легендата

 

 

Сейнт Джайлс, High Street, Edinburgh, Мидлоудиън EH1 1RE, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия

 

Точно на площада пред катедралата се намира

“сърцето”

На въпросното сърце трябва да плюеш, ако искаш пак да се върнеш в Единбург 🙂 Една от много интересни градски легенди. Явно е вярна, защото април месец тази година ще ходя отново.

 

С това се изчерпи разходката ми в този ден и то не защото нямаше какво да видим, а просто стана доста студено.

Решихме да се прибираме, отидохме на спирката и това, което ми направи впечатление е,  че градският им транспорт е изключително точен. Всяка спирка си има карта на маршрута на автобусите и за всяка линия има QR code – сканираш го с телефона и на телефона получаваш разписание за автобусната линия, която те интересува, в колко часа ще дойде следващите три автобуса. Много удобно за туристите, които искат да си организират предвижването и вероятно не само за тях.

Слязохме на нашата спирка и решихме да влезем в супермаркета до апартамента,  в който живее приятелката ми. Супермаркета се казваше Morrison. Искам само да отбележа, че за пореден път се убеждавам, че храната в България е доста скъпа. Когато съм във Варна по принцип си знам определени марки продукти и рядко пазаря различни  и честно казано избягвам брандовете на веригите магазини с оглед на това, че не смятам, че те са особено качествени, но понеже там повечето марки ми бяха непознати и след съвета на приятелката ми реших да купувам продукти от марката на супермаркета, които разбира се бяха на по-ниска цена от другите. Странното поне за мен в това беше,  че храната им освен, че е евтина е и вкусна.

Когато излязохме от магазина видях нещо, което не бях виждал преди. Имаше една светла черта в небето. За мен поне беше много странно, а после приятелката ми обясни, че там, на където гледам се намира град Абърдийн, а там има бели нощи. На това явление снимка не мога да ви покажа понеже апарата ми не е професионален и снимките, който се опитах да направя не бяха хубави, но настина е уникално.

 

На следващият ден отново по същият маршрут слязохме до центъра и тогава вече успях да снимам “гайдарчето”. Много симпатичен човек.Отново се запътихме към

Royal Mile,

но този път я пресякохме и слязохме надолу към National Museum of Scotland.

Единбург, Шотландия

National Museums Scotland

Въпросният музей има доста странна сграда на мен лично ми напомня на National Museum of the American Indian (Вашингтон) и от опита си в американската столица знам, че в музеите в чужбина дори и да не знаеш перфектен английски е много интересно. Този напълно затвърди мнението ми.

Единбург, Шотландия

Сър Джеки Стюарт

Единбург, Шотландия

много готин робот, задаваш му какво искаш да пише, а той намира буквите и ти го изписва :D

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В непосредствена близост до музеят се намираше статуята на “Боби”.

Единбург, Шотландия

“Боби” от легендата 🙂Боби всъщност е малко кученце живяло в Единбург през 19 век и принадлежало на стопанина си полицай Джон Грей. След смъртта на Грей през 1858 г. Боби прекарва целия си останал живот – приблизително 14 години – до гроба на господаря си в двора на църквата Грейфриарс в Единбург. Боби напуска мястото само за храненията си в близката „Coffee House“. Умира на възраст от 16 години.  

Единбург, Шотландия

birthplace of Harry Potter

Малко по-нагоре по същата улица в посока Royal Mile се намира и толкова известното

кафене Elephant House,  в което Дж. К. Роулинг е започнала да пише Хари Потър

Твърди се, че е започнала да го пише на салфетка. Това е едно доста малко и скромно заведение,  което обаче се радва на изключителна популярност. Само да отбележа,  че не можахме да си намерим място в това заведение през всички останали дни, които прекарах в Единбург. Това, което може би ми направи най-силно впечатление обаче е,  че това беше и най-евтиното заведение в района. Като се има в предвид че това малко заведение е с ранга на туристическа дестинация, този факт ми направи изключително добро впечатление.

 

 

След неуспешният ни опит да седнем да си починем решихме да отидем да се разходим просто така по улиците, докато чакахме приятелките на

Единбург, Шотландия

шарената улица :D

приятелката ми да ни се обадят за да отидем да видим

Edinburgh Castle

Тръгнахме по една много странна улица,  която аз бях виждал в много снимки от Единбург. Явно не само на мен са направили впечатление странните цветове, в които са боядисани къщите по улицата. Исках да сложа и снимка на въпросната улица, но не можах да я открия в снимките си за това си откраднах една.

Единбург, Шотландия

Edinburgh Castle

През това време момичетата се обадиха и тръгнахме към замъка. Докато вървяхме нагоре минахме покрай музеят на Уискито (The Scotch Whisky Experience)  и този на Магията (Camera obscura). За тях ще ви спомена отново, но малко по-късно. Стигнахме замъка ….. тук ще ви приложа снимки защото наистина като го видиш и определено забравяш да говориш. Много красиво място!

Единбург, Шотландия

гледката от паркинга

Единбург, Шотландия

УНИКАЛНО, гледката от замъка към града :)

Единбург, Шотландия

на входа на замъка

 

Решихме вече да се връщаме и понеже денят беше доста напреднал, решихме да пропуснем двата музея защото аз и за двата бях чел, че отнемат много време, а ние не разполагахме с него.

Този път решихме да се прибираме пеша

Вече и аз бях свикнал със студа, а прекрасният ми антураж, беше добре облечен и не представляваше проблем да се приберем пеша. И докато вървяхме към апартамента минахме покрай нещо като парк и решихме да влезем понеже то беше почти до тях, но и дамите не бяха влизали да видят какво има там. Тогава разбрахме че любопитството ни е довело до едно езерце, в което плуваха лебеди и патици, точно като в филма Мисия Лондон, с тази разлика, че поне пред нас никой не открадна патиците :D.

Понеже вече беше доста тъмно решихме, че на другия  ден ще минем от там и ще можем да го разгледаме на светло. Излязохме от парка и продължихме към апартамента, но минахме покрай едно игрище, на което имаше голяма табела, че е безплатно. Самото игрище разполагаше с осветление, на което дори и българските футболни стадиони биха завидели и на всичкото отгоре имаше двама мъже, който ходеха с “прахосмукачки” за листа и чистиха около игрищата. Това отново затвърди мнението ми, че хората там си вършат работата.

 

Единбург, Шотландия

езерцето :)

И така дойде и следващият ден. Решихме да се придържаме към плана и минахме отново покрай парка, за който ви споменах малко по-нагоре. Беше много хубаво, хората си разхождаха домашните любимци, други хранеха лебедите в общи линии изглеждаше като място около, което бих искал да живея.

Единбург, Шотландия

Calton Hill

 

От там

продължихме към Calton Hill

Това беше другото място където отново останах без думи. Това е връх, от който се открива 360 градусова гледка към целият град. Много красиво място.

Единбург, Шотландия

Calton Hill

Единбург, Шотландия

Calton Hill

Единбург, Шотландия

гледката :)

Единбург, Шотландия

who loved Edinburgh (всички пейки в Единбург за наречени на някого, на мен лично много ми хареса това)

 

Когато слязохме от там решихме да влезем в

старото гробище,

което всъщност не е гробище, но е интересно да се види.

Единбург, Шотландия

copy of Washington Monument

Единбург, Шотландия

In memory of Scottish – American Soldiers

Единбург, Шотландия

това също е в гробищата

 

И понеже и двете дестинации, които посетихме бяха по продължението на Princess Str. след като разгледахме решихме да се върнем на нея и да влезем в магазина, от който явно бяха излезли 80% от хората. Всички бяха с торбички на Primark. Аз не го приех много с доверие, но в последствие разбрах манията на тези хора.

Единбург, Шотландия

Princess Garden

И понеже не оставаше много от светлата част на деня решихме по-подробно да разгледаме

Царските градини,

които се намират в подножието на замъка. Не, че не ги бяхме виждали през цялото време, но тогава решихме и да ги снимаме.

Единбург, Шотландия

Princess Garden

Единбург, Шотландия

Princess Garden

Единбург, Шотландия

къщичката в Princess Garden

 

На следващият ден

бяхме решили да отидем до музеите на уискито и този на магията, но точно тогава заваля и си валя ЦЯЛ ДЕН. Доста разочароващо, но нищо обещавам, че когато отида април месец и когато ги посетя ще пиша по-подробно за тях. Прекарахме целият ден в апартамента. Беше доста лежерно 😀

На другият ден ми се обади един приятел от България, който между другото беше дошъл да види неговата приятелка и така се засякохме по едно и също време там. Разбрахме се вечерта да отидем да пийнем по едно уиски, все пак бяхме в държавата на уискито 😀 И понеже аз до този момент все още не го бях опитал поради причината, че във абсолютно всеки магазин, в който влязох не ми даваха да си купя и за това имаше логично обяснение.

В Шотландия имат закон, че ако изглеждаш под 25 години трябва да представиш лична карта, с която да удостовериш че имаш навършени 18 години. И на мен ми беше доста странно, но после когато го схванах открих, че има логика. Проблема не беше в това, че нямах Единбург, Шотландиягодини, а че не си носех паспорта, защото там за хората в магазина българска лична карта или шофьорска книжка не са документ.

И както и да е, това момче беше купил уиски и каза да отидем в апартамента, който е наел. Между другото той  се намираше точно до “яхтата на кралицата”, която също не успях да видя на светло.

И така дойде време да ходим в този приятел и започнахме да се чудим с приятелката ми с какво да ходим. Извадиха едни карти на маршрутите на автобусите и тръгнахме да гледаме от къде, но този автобус, който можеше да ни заведе до там за нас беше доста неудобен, и тогава аз реших че просто мога да отворя google maps и да видя как да стигнем до адреса, отворихме го погледнахме и решихме да тръгнем пеш, а ако се загубим ще си хванем такси и готово.

Това беше едно от най-добрите ни решения  защото във въпросната вечер нямаше грам вятър. Беше изключително спокойна вечер въпреки, че беше събота вечер.

Това което бях чел за вандалите и т.н. аз поне не го видях. Другото, което ми направи изключително впечатление беше, че е изключително подреден град. Успяхме да се справим без да се объркаме и за доста кратко време, вървяхме някъде около 30 минути, аз лично не мога да си представя,  че мога да се оправя в България само с един поглед на картата в google maps. Много подреден град.

Стигнахме въпросният адрес, но от там излезе проблем google НЕ ЗНАЕШЕ на кой звънец да звъннем, а това беше някакъв комплекс с такива апартаменти под наем и нямаше рецепция 😀 Обадихме се на младежа, той ни посрещна и всичко беше както трябва.

Подобаващо се напихме.Той и приятелката му решиха че ще ходят на дискотека въпреки, че часа беше вече 01:00, а там заведенията затварят рано. Аз и моята приятелка решихме да се прибираме отново пеша, но когато излязохме …. НАВЪН ВАЛЕШЕ ПОРОЙ 😀

Опитахме да си викнем такси, но при третият отказ решихме че ще се прибираме пеша, и с оглед на това, че и двамата бяхме достатъчно почерпени и добре облечени не ни представляваше проблем. Разбира се не минахме и без пеенето на българският химн в 01:30 вечерта по улиците на Единбург, но беше МНОГО ЗАБАВНО  и дори и доста почерпени пак не можахме да се загубим.

И така дойде неделя, а аз в понеделник трябваше да си идвам в България, беше доста неприятен ден, но нямаше как “всичко хубаво си има край”. За мен това беше край само на първа част и аз определено ще се върна в този град …

П.С. и преди да сте ми посочили всички места, на които не съм бил, а те са много,  искам да кажа че от сега съм си направил плана за април месец. 🙂

И така това е краят на ПЪРВА част  на една приказка за едни МНОГО влюбени хора и един МНОГО красив град.

 

 

Автор: Иван Цанов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Шотландия – на картата:

Шотландия

Йонийски острови: Закинтос – да или не? 7

Йонийски острови: Закинтос – да или не?

 Тази есен на сайта ни започна една поредица за Йонийско море и прекрасните острови от архипелага. Вили днес ще ни води до Закинтос (гърците го казват с ударение на първата сричка – Зáкинтос). Да видим, струва ли си пътя до там? 🙂

Приятно четене:

 

 Йонийски острови: Закинтос – да или не?

Трите дена на Кефалония отФърчаха, ама светкавично.
Сами, Аргостоли – сънливи градчета с едва мърдащо от топлика население тук-там из уличките; малобройни, припичащи се край морето чуждестранни летовници, и още по-малко любопитковци, безстрашно щъкащи под слънцето в лов на интересности; закътани сред скалите заливчета, в които изумруденото море се гали като коте в краката ти; избухнали в цикламено бугенвилии по къщи и огради; лепнещо от сладко грозде и розови селски домати, неочаквано вкусна рибка и възхитително вино (амброзия просто!); дори странното езеро Мелисани, чиято вода е ту наситено млечносиня, ту стъклено зелена, ту прозрачно черна – зависи от ъгъла на гледане и светлината отгоре… Кефалония неочаквано и неусетно си беше завладяла местенце в сърцето ми. Сега, докато го пиша, разбирам, че все още си е там 🙂
Но, беше вече ред на поредната ми мечта:

Закинтос

Противно на очакванията ми, фериботът от Кефалония за Закинтос тръгва не от пристанището на Аргостоли, а от някакъв, ама направо измислен кей при Песада. А Песада е нещо подобно на Фискардо, т.е. някакво поселенийце от някакви си няколко къщи, но тук те не са баш до кея, а по-навътре в сушата.
Самият ферибот също ми вкарва едно голямо чудене. Прилича на стаар локомотив. От ония, дето са се движели с въглища. Гледам и не вярвам, че ще успее да побере и тия 3 автобуса с туристи, дето довтасаха, камиона, фрашкан с кашони, един ли, два ли(?) микробуса и десетината коли, че и мотори…
Обаче ги побра. След като го натъпкаха “до козирката” с народ и возила, почнах да се чудя, дали ще отлепи сега от кейчето. Обаче: дзъннн… скръъц… скръъц… плясс… плясс… Тръгна бе!

Ясу, Кефалония! /довиждане/

Ясу, Кефалония! /довиждане/

 

Баавно, баавно… докато изтътри към трийсетината километра до Закинтос, и слънцето се ориентира към залязване. Но първото ми впечатление за острова е, че май е по-богат на растителност от Кефалония.

Но въпреки, че не е така планински, пътищата на Закинтос не са толкова добри, както кефалонийските. Е, говоря за преди три години. Имат някаква оплетена мрежа от пътища, които като че ли само те си знаят кой накъде отива. И така, в хотела се оказвам съвсем по мръкнало и буквално в последната минута, преди да приберат манджите от шведската маса. Дори багажът ми остава на рецепцията, а дежурният ме дръпва след себе си и от вратата им виква нещо в почти празния вече ресторант.
Смеейки се и разправяйки нещо на гръцки, една лелка маха към мен “йела, йела” /ела, ела/ и трупа разни неща в две чинии. Подава ми ги, клати глава “Грийс! Гуд фуд, вери тест!” и размахва показалеца “Туморо брекфест севен оклок ту найн, мадам!”. Кимам: йеес… о’кей… йес, евхаристо! /благодаря/ Добре, че беше Майк – от него научих няколко гръцки думички 🙂

Хотелът е в градчето Циливи,

на около 4-5 км от столицата. По-голям е от предишния и на външен вид е по-тежкарски, има си също и басейн, и градина отвън. Но, за четири дена, камериерката само веднъж уважи стаята ми и то само, за да изхърли кошчето, иначе “уюта” ми си беше недокоснат 😉 Но пък храната (пак НВ) беше много, разнообразна и верно “вери тест”.

Лягам си доволна, щото вече съм на Закинтос – беше ми влязъл в главата от няколко години.
На следващия ден веднага след закуската хуквам към плажа, защото според твърденията из световната мрежа,

на Закинтос имало прекрасни пясъчни плажове, горди носители на син флаг…

&nbsp
 Четете пълния текст>>>

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец!  ;) 46

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело “5 минути”, за да идем за последно на гости на родáта 😉

Днес какво ни очаква? Четете, още не смея да ви кажа, само ще намекна, че редовните зрители на National Geogrphic знаят какво значи наводнение в Италия 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част осма:

Господ e… и италианец!  😉

 

 

Анджело прави маневра, излиза от терасата и потегля бавно. След секунди минаваме точно пред входа на хотела и виждаме, че всъщност е с четири звезди. О, куатро стеле! – възкликва и почти спира: Ее… куи… о ла? /тук или там, сочи нанякъде/ – клатя отрицателно глава, той: сей сикура? /сигурна ли си/ – Си, черто – потвърждавам.

Продължаваме полека,

той мърмори: маа, ми дио – куатро стеле, чинкуе стеле – коза импорта вераменте? ма нон импорта куанте стеле, мадонна мия!… Е пой торнаре а манджаре, е? Ай фаме.. торнаре? /4 звезди, 5 звезди… какво значение има всъщност? няма значение колко звезди са; да се върнем ли да ядем там?  гладни сме, да се върнем ли?/
Секунда чуденка, но вътрешният ми глас цъква и… е нали “андаре а манджаре пеше” бе, Анджи? /отиваме да ядем риба/ – казвам.
О’кеей, ва бене.. – примирява се, поглежда ме с крайчеца на окото и посочва с палец: ла чинтура! /колана/ – Щраквам го. Колата литва напред.
Блея в тъмното и малко се чудя – само заради гледката или нещо предвид ли имаше Анджело, че ме доведе до този хотел.. и сякаш искаше точно тук да вечеряме ли? Или просто наистина е гладен и като всички мъже, когато е гладен… Спирачките изпищяват и аз рязко политам напред…
Спооко 😉 – нищо ми няма – и чинтурата държи здраво, и дясната му ръка светкавично се изстрелва като бариера пред гърдите ми.
Котката-самоубиец не успява и се шмугва през оградата до пътя, сподирена от една мелодична италианска “майна”… предполагам, по интонацията 😉
Следващите две-три минути Анджи насериозно ми разяснява нещо, от което разбирам само “куести кани е гатти, ла ледже, норматива, солди, комуне а Сурриенто, муничипали фунционари” /тези кучета и котки, според закона, норматив (нещо), пари, общината на Соренто, общинските чиновници/… Кимам.. с разбиране 😉
След максимум 15 минути пристигаме до едно малко пристанище. На табела насреща пише:

Маса Лубренсе

Анджи пояснява, че всъщност Маса Лубренсе е градчето ей там, през което минахме преди минута, а това тук е марината му.
Марина? Та то няма никакви кораби из него, твърде мъничко е! Но има нисък вълнолом и между него и сушата, от напиращият вятър във водата се кандилкат няколко яхти и много повече рибарски лодки.

80061 Massa Lubrense Неапол, Италия
Отпреде му – добре осветен паркинг, на който са се “подредили” десетина коли 🙂 В кавички казвам “подредили”, защото май всеки е спрял, както му е хрумнало – три са един до друг, един е напреки на тях, друг е някак под ъгъл към него; от другата страна пак три автомобила, уж подредени, ама кой по-напред, кой по-назад… и един грамадански черен джип лъщи по’ встрани, някак отделно от “плебеите” 🙂
Като “държавен” и дисциплиниран мъж, Анджи се паркира изрядно до добре подредените. Докато се тутка нещо из колата, слизам и се развъртам, оглеждам – в кьошето, до някаква зелена барака, стои едно допотопно и като изоставено в ъгъла там минибусче, бая ожулено май и с килната броня; в срещуположния ъгъл – качена на колесар малка яхта; три яки мотора с багажници, и като сгушени един в друг, явно на някои пътешественици, които може би хапват в заведението отсреща; и още десетина разни моторетки, те пък наредени като на конвръз пред едни големи саксии по края до входа/изхода на паркинга. Охо, и две нещастни, очукани колела са свели кормила, подпрени до някаква дървена будка при изхода. И няма кьорав човек, освен нас двамата – пусто, налитащ вятър и подплискване на вълнички в кея.
Насреща през улицата обаче, свети и свири – рИсторанте-пицария “При Микеле” – аха, сигурно там отиваме, изглежда приличен и не някакъв скъп.
Решавам да извадя фотото и да цъкна едно кадро на лодките, но Анджи маха: Вилии.. алора, андиамо, мия беллаа! – отказвам се от снимката и понечвам към “Микеле”-то, но той маха наобратно: куи, дай куи! /тука, насам/
Няколко метра по-натам – а, “Таверна дей пескатори” – вярно бе, и името й си отговаря, означава точно “Рибарска кръчма” 🙂
Алора, синьора мия, екола! /ето там/ – Анджи ме побутва към една маса в ъгъла. Кавалерства и ме настанява на стола, който е с гръб към залата. Оф, не го обичам това място – от него нямам видимост към терена и ми е дискомфортно. По принцип винаги си избирам да седя така, че всичко да е пред очите ми. Но сега… той сяда на “моето” стратегическо място, а аз съм с лице към него, но с гръб към всичко друго… Преглъщам – хайде, нали съм му гост.

Оная гадинка, обаче, дето е вътре в мен, вътрешният ми глас де,

взе да пророкува: трудничко ще ти е с тоя мъж, какоо.. не той, ти май ще се предадеш.. признай си… признай си… Гньетем го: млък бе, млъквай!…
Оо, не! Ставам и се премествам странично на моя ангел-спасител-пазител-хранител-водител-учител… хмм… и покорител (ли?) 😉
А’ така, вече виждам поне и част от залата, че и гледката към морето. Е, тъмно е и няма какво да се гледа навън, ама… заради идеята бе 😉
Анджи междувременно рече нещо и сега ме гледа въпросително – Скузи, си? – питам. Повтаря: Коза манджаре? – Е, коза! – нали пеше! – възкликвам
Усмихва се: о’кей, маа.. фритто? /пържена/… ал форно? /печена/ .. (не знам си още какво, каква)… Нон ло со, дарлинг – казвам – коме дичи 🙂 /не знам, както кажеш/, обаче уточнявам: маа, йо беро бирра /ще пия бира/
Бирра? – вдига вежди – перке нон ил вино? бианко, фредо, белло.. вино локале, е? /а защо не вино – бяло, студено, хубаво, местно/… – енд уот ъбаут ю? Ту? /ами ти/ – питам го. – Соно драйвър, мадам, пуртроппо.. си, сорри /шофьор съм, за съжаление/ – поклаща глава, усмихва се със съжаление… Мм, да, кофти.. язък…
Той поръчва манджите, аз мисля – всъщност, пък бих пила едно вино… тц, не ме кефи сама да си фиркам. Офф… е, щом рибата ще е “ал форно”, вино по’ ще й ходи. Ва бене, Анджи, о’кей – дай, уно бианко пер ме! Усмихва се: брааво! е джусто! /точно така/… дай ун бачо – млясс
Един чевръст младеж пристига и почва да нарежда на масата две празни чинии, прибори, салфетки, чаши, панерче с филийки, чинийка с нарязан лимон, носи салата “Капрезе”…

И изведнъж се чува резкия съдиращ пукот на мощна мълния,

виждам как светкавицата за миг засиява и се разчеква като чудовищен асиметричен паяк в тъмнината зад вълнолома… Трясъкът е оглушителен, прозорците звънтят, вият аларми…
Никога не съм виждала подобно нещо толкова отблизо. С Анджи се споглеждаме – и той е впечатлен, та само дето не се кръсти! – ми дио, инкредибиле!… ма ке граанде беллисимо, е?!… е фантастико, е?!… си, мадонна… ми дио!… /невероятно, страшно красиво, фантастично/
Нов трясък… Анджи скача, изстрелва към мен: Ту римани куи! /стой тук/ – и спринтира навън. К’во?.. Хий… ма има ли акъл, къде хукна под гръмотевиците?! Рипвам до прозореца – той търчи към колата… Охх.. пази го божее – помолвам се без замисляне… е, не, нЕма лъжа, нЕма измама – мъж е!…
Как може бе – сигурно всички мъже на този свят са програмирани така, че един от най-важните им приоритети да бъде колата им; дори повече от живота им – ето, факт!
Няколко странно тихи секунди, след които навън започват да падат тежко първите едри капки…
Анджи се връща в мига, в който плисва пороят. Отпуска се на стола си – малко задъхан, с влажна коса и мокри петна от капките по дрехите, усмихва ми се доволен – става ми топло.. и ми идва  да го зацелувам.. 😉
Удържам се, обаче, и обръщам очи към прозорците.

Навън – направо завеса. Светкавици се размазват в дъжда и тъмнината,

гърми и тътне, шум на изливаща се маса вода… Ох, особено усещане – знаеш, че нищо не зависи от теб, тръпнеш и се възхищаваш на стихията, малко те е страх, но искаш да го видиш и чуеш, да почувствуваш… на макс… нищо, че напомня на апокалипсис от американски филм.
И в кръчмата е едно… тихо такова… едно смирено… Италианците са суеверни и доста религиозни.
/И понякога си мисля, помага ли им това да са по-спокойни… или по-щастливи?… Кой знае?/

Обаче само след минутки, тихото в таверната си отива, отново се върти мелодия наполетано, отново всеки говори на висок глас… Носят ни вечерята.
А “купонът” навън не спира, лелее…
Маалее, как ще се прибираме?… Ами колата, Анджи, да не й се случи случка там на паркинга? Вдига рамене – маа.. /сочи неопределено нагоре, все едно “божа работа”/ – и потупва с пръсти върху онази папка и диска (дзията му даде един найлонов плик да ги сложи вътре) – документи соно куи, соно импортанти… – Я, тези документи са по-важни от хубавата му кола?! Наистина интригуващо.. хм… що за човек е този полицай? Ох, има нещо, което не разбирам или ми убягва… ама… Ее, к’во ми пука, утре нали си отивам!
Алора, чич-чин, бейби! – Анджи вдига чашата с минерална вода. – Чин-чин, дарлинг, ама виното е “6”, даверо.. и жалко, наистина, че си шофьор 🙂

Е, засега сме на сухо и, макар че зафунтя усилено на пържена риба, даже е уютно.
Хапваме си сладко. Анджи отбелязва, че както атмосферата тук е пропита с миризмата на пържена риба, ако почнем да ядем и с ръце, финалменте /накрая/ ще засмърдим като котки, натъпкали се с риба 🙂
..И нали е “нон стеле” /т.е. заведение без звезди/, хильотим се, почваме да отмахваме костиците и с пръсти, приказваме си невъзпитано с пълни уста, и скоро става ясно, че и двамата обичаме мачки… И особено пък “мичини” /малки мацинки, котенца де, включително лъвчета, тигърчета, рошави гепардчета 😉 /… Също, че и двамата имаме доказана алергия към котки, уви!… И двамата сме почитатели на Дискавъри и Нешънъл Джиографик…
Разказва ми също, че салатата “Капрезе” е измислена на остров Капри и затова се казва така, а той се намира еей там, зад възвишението, което пречи и оттук не можем да го видим.
Казва, че после като излезем на пътя, от по-високото горе ще ми покаже острова – ако не бил в мъгла, щял да се вижда. Искам ли утре да отидем до Капри? Или до Позитано?
Докато се чудя къде по’ искам, в кръчмата започват да се разправят на още по-висок глас /те тук по принцип си говорят на доста висок глас, на моменти изглежда даже сякаш се карат/. Та, Анджело наостря уши, става и отива при едни мъже до бара – яя.. изглежда нещо е станало…
Връща се, сяда, прави ми знак с длан да изчакам с питанката, мисли нещо… Пак става и отива при другите, включва се в разговора… Ааа, к’во става бе?!
Аз

не мога да схвана нищо, защото всички говорят много бързо и на италиански, и на наполетано.

Дочувам (разбирам) само “венто, страда, маре, ла пиоджа” /вятър, път, море, дъжд/, ама?…

Анджело изглежда заинтересуван.. но не бих казала чак особено разтревожен. Отива до сервитьорчето, казват си нещо, после се запътва… към тоалетната изглежда, а момчето идва след секунди и тупва на масата една бутилка бяло вино. Изстрелва ми нещо на наполетано – не разбирам, но се усмихвам уклончиво и той сякаш остава доволен, врътва се и отива към бара. Хе, какво ли каза?
В кръчмата настъпва голямо оживление, говорят един през друг… уф, че не им разбирам, а може би е интересно? Анджело се връща, усмихва ми се, казва нещо, което завършва на “брааво!” и налива и на двама ни.
Оп! Анджи, нали си драйвър бе, що реши да пиеш? Кой ще ни кара после? Почвам да къдря наум как да го попитам на италиано, в това време той дава обяснението: Ил венто (вятърът)…(нещо).. ла темпеста (бурята?)… ее.. сторм, си? /аха, бурята/… ъ… а три.. делла страда.. роуд, стрийт /моля? три, к’во? какво стрийт?/… сула страда, капире? си? /какво на пътя?/.. ъндърстенд ми, бейби?
Тц! Нон, Анджи. Трай ин инглиш, плийз, шоу ми уит хендс /опитай на английски, покажи ми с ръце/. – Оо, инглезе, ми дио! /о, на английски ли, боже – поглежда към тавана/.. ъъ … ъ, дъ трии из даун… фел.. си, коретаменте, фел он дъ стрийт, ъндърстенд? /ааа.. паднало дърво на улицата, значи/… е нон посиамо андаре… импосибиле, си… ънпосибъл то гоу, но уей торнаре а Сурриенто! /не е възможно да се върнем в Соренто/ Сенца риторно, мия белла! /няма връщане/ Ла дженте диче /хората казват/… Ее ной дормиремо куи, рагаца мия /ще спим тук/ – И се усмихва до ушите: ее, йо кредо а куесто пунто дио е кон ной! /и мисля, че в този момент бог е с нас/… си, карисима, ми Дио е италиано, даверо! Чиерс, пер ной, май лейди! /да, скъпа, Господ е италианец,  наистина, наздраве за нас/ – вдига чашата.

Браво бе!…  Господ е италианец и е с нас, затова значи и пленници на бурята ставаме… Тц-тц-тц.. ама то пък наистина, каква буря само – май наистина господ има пръст в тая работа!
Сервитьорчето носи някаква бележка на Анджи, той си вади телефона, набира написания номер и се обажда. Говори каквото говори, завършва с “ва бене, си, грацие”. Затваря: о’кей, ил ностро хотел си трова /хотелът е уреден/… и ми се усмиихва… главозамайващо…
Бинго! – вътрешният ми глас припада от радост.

Ми, наздраве!… хубаво е италианското вино.. дано не се омотам!

След малко отивам до тоалетната. По пътя до там установявам, че съм малко мека и нахилена – мдаа, признак, че трябва да мина на минерална вода.

Връщам се от кенефа и гледам – поразчистили ни масата. Анджело седи като цар насреща и ме очаква с пълни чаши за чин-чин. А насред масата се е разположила една нова елипсовида чиния с… виагра 😀  – мезе де /разни там миди, скариди, нек’ви си морски твари, дето не ги знам, но за които, нали, разправят, били афродизиак/
…Я, кой ще се сети к’во следва? 😉

Ееми, к’во – устата ми на мига се закача на ушите и по никакъв, ама по никакъв начин не мога да я върна обратно!
Анджи почва да се усмихва, поклаща глава, оставя чашата на масата и ме подканва с жест: андиамо, дите /хайде, казвай/ – Ма, ниенте, дарлинг, ниенте! /няма нищо/ – му викам…
Той не се връзва: А-ха, си… ведо уно скерцо ди нуово /да бе, виждам – някой нов виц/. Алора, дите! /хайде разказвай/
А, не, не мога да му го кажа! Не искам да го засегна!.. И неудържимо се разсмивам на глас. Той също вече се е ухилил, размахва ми показалец: йо со, ке куесто е уно скерцо, аванти, кара!… Вили, ти прегоо.. /знам, че е някой виц, хайде, давай… моля те/.
Ох, боже! Пак я втасах! 🙂

Всъщност, първо не беше виц, а виждайки чинията с морски дарове, се сещам, че ги имат за афродизиак, демек нещо като виагра. Нали така? И ме връхлита… ъъ.. една неприлична мисъл.
(Стойчо, по-добре тури една голяма червена точка тука, плийз!)  😉 (За теб – винаги! – бел.Ст.)

Забрана до 18 години

ето, слагам ;)

Та си помислям “Ааа.. о’кей, става – щото ясно е, малко ще се спи тази нощ, та, хапни си ековиагра, скъпи, да ме не мъчиш да му “бая” после…” – е, на мъжеството, де 😉
Ама той, нали вече си ме знае колко съм шантава, реши, че съм се сетила за виц. И като спомена “виц”, и оп, наистина в този момент ме изплющя един виц, та се разсмях на глас.
Вицът? 😉  Стойчо, не махай червената точка още 🙂 (няма, споко – бел.Ст.)

Значи, 22ч., денонощна аптека. Аптекарката – млада жена, симпатична. На нощното гише се звъни. Тя отива, отваря – мъж около 50-те.
Тя: Кажете.

Той, потрива притеснено ръце, чуди се някак…

Тя: Да?…

/той продължава да кърши пръсти/…

Тя: Ааа.. крем за ръце ли, господине?..

Той, набира смелост: А, не, не… мм…таковата… виагра!…

Тя му подава едно хапче, той, пак малко притеснено, но и някак гордо вече: А, не, дайте ми 5 броя!… Искам пет… ми, понеже.. щото тази вечер съм поканил пет дами на гости, та затова, нали.. е, разбирате, нали?!…

Дава му аптекарката пет таблетки виагра, отива си човекът.
На сутринта, към 5:30 на гишето се звъни. Отваря аптекарката, вглежда се – а, онзи, дето снощи купи 5 таблетки виагра – едва стои на крака, немощен някак, трепери, потрива леко ръце…
Тя: Какво, още 5 таблетки ли да дам?
Той: Ааа, не!.. Ннее, дамите не дойдоха… разбирате ли… един крем за ръце.
😀

Забранено за непълнолетни

Дотук беше ;)

 

Навън вече дъждът само капе, вятърът е колко да не е без хич, улицата отпред е като малко езеро, от зад вълнолома се чува приглушен грохот. Анджи ми подава плика с документите, сваля обувки, чорапи, тиква ми ги в ръцете, навива крачоли до коленете, казва: ту реста куи /остани тук/ – и заджапва към паркинга. Малее, до глезените, че и повече.
Малко се гърча, докато го чакам – след бурята направо е станало студено. Две минути и той пристига полека-полека.
Слиза, идва и… ееее.. йее!! това е то! 🙂

Не бях и сънувала италианец да ме пренесе на ръце до колата си.

Само два метра, обаче – факт! Може за някой да изглежда тъпо, но /дамите ще го разберат/ – един жест, който ме разположи да дам всичко от себе си нататък /както се казва/ 😉 (А сега дамите разбират ли защо мъжете обичат тънки и стройни дами? 😉 – бел.Ст.)

Тръгваме бавно и след 50 метра вече улицата е на по-високо и вода няма. Ла чинтура, бейби! О’кей – щрак. Газ!..
Хий! – давам си сметка, че той изпи над половин бутилка за кратко време, оо… бог да ни е на помощ!…
Но, докато си го помисля това, Анджи прехвърля хълма, завива надясно, спуска се пак към морето и за няма пет минути, ето, че се паркира пред хотела.
Влизаме, той ми посочва да седна ей там, отива на рецепцията, оформя нощувката. Хм, а’ да го видим моят полицай сега, как ще успее да уреди безпроблемно нещата – имам предвид, че аз съм без документи.
Но май няма проблем.
Любопитно ми е и ставам и приближавам към рецепцията – Анджело в това време вече набира кода – плаща с карта.
Младежът зад деска ми се усмихва любезно: бона сера, синьора /казва неговата фамилия!!/, коме стай? Волете куалкоза ин пю? /ще желаете ли нещо допълнително/
В първия момент не мога да зацепя мен ли пита, но няма други хора наоколо, само ние сме. Анджи ме поглежда: Си, кара? – А, нон, грацие – загрях, че аз съм синьората (еди-коя си)

Оглеждам обстановката… о, много добре.

Качваме се на етажа. О, и стаята е твърде добре…
Мия си ръцете, оглеждам се – оо, ми банята е супер, разкош! – свети като нова и с всички екстри – това, вана с хидромасаж, душ-кабина, бидета… джунджурии разни, четки-пасти, презервативи, тинтири-минтири – всичко си има бе!.. А аз нямам чисти дрешки и не мога да си взема поне един душ!… ее, нее.. бааси късмета! Ах, този Анджело, що не ми даде чантата сутринта!
Анджи говори с някой, който не успявам да видя, но пък виждам какво ни е донесъл – шампанско, чаши, салфетки, шоколад, купа с ягоди.. Гооосподии, ще падна – като на кино!… Но защо, защо този човек прави всичко това?!?… Ма, к’ви мангизи има това ченге?!

Навън отново започва да вали, но този път тихо, кротко, без екшън. Вратата на балкона е само открехната, в стаята е приятно и без климатик.
Полунощ е минало отдавна, от плейъра тече тихо една бар-музика – саксофон, пиано, балади… лелее, кърти! Размазва, ке умрем!
… Чин-чин, мия белла… чиърс, дарлинг… пием си шампанското, бъбрим си небреж… Обаче, малко съм в шах – очаквах едва ли не от вратата да ме подметне, но… само една лека целувка до момента. Направо му се чудя – нещо утечка по кабелите ли даде?
Е, да отида, значи, до тоалетната тогава и, мисля, че е време за сън. Пък после – к’вот дойде.

Надигам се, оп-паа… с тия гумени крака как ще стане номера сега?… ставам… стаавам… ама нещо май не ставаа… ааа.. май… май…  И как не!
Щото, да обобщим: една бира с пицата във Вико Екуенсе, 2,5 коктейла с лимончело, около 50 мл чисто лимончело, 3 чаши вино, 2 чаши шампанско, нищо че е в рамките на 4-6 часа – спокойно обувам кънките при това положение. И почвам да се хиля на всичко – такава ми е магията – смях и после сън. Лесна съм 😉

Анджи ме гледа въпросително. О, не, не мога да го измисля как да му го кажа на италиански, да се оправя: Лисн, хани…ъъ… уел, ду ю ноу, ай гот дранк! Ай капито? – и правя знак с палеца все едно пиеш.
Хе-хее, и той бавно загрява вече… хи-хи-хи…
Както и да е, вдигнах се. Влизам в тоалетната /обща е с банята/… Аах, ама как ми се иска да се окъпя само!… Хем може да ми подейства и малко отрезвяващо. И чувствам как побеснявам леко – заради липсата на чисти дрехи! И то заради него! Поне едни гащи да имах бе!
Присядам на ръба на ваната, опитвам се да намеря изход на проблема си… Анджи надниква: Вилии, ма коза фай? /какво правиш/
Коза! Искам да се окъпя – показвам с жестове – е куесто! – Недоумява: ма уна доча! /ами къпи се/
Ма коме? – подушвам си тениската – ит смелс /мирише/… арома ди пеше! /искам да кажа: мириша на риба/ – Усмихва се снизходително: одоре ди пеше, кара /т.е. поправя ме/ – което ме ядосва допълнително и просъсквам: ее, о’кей, нон импорта!
В този миг – хий! – Анджи прави: раз-два – и дрехите му излитат от банята – зяпвам от изненада – три-четири – хий… и моите фърчат след тях.. Амаа… Андж… – последно виждам как бие лек шут на вратата, която едно мазно казва “щрак”… Ооох, ама ще ме удушиш бе!… поемаме дъх, той, кръстосал поглед, шепне: ми дио.. о, ми дио.. –  Или аз тебе, мисля си, от вчера ти набирам!
Водата ни обгръща*…
Следва.

П.П. В тази “серия” няма снимки, защото не съм снимала в описаното време. За компенсация пускам клипче с превод. Съдържанието отговаря горе-долу на очакванията, които имах в тази история. И които не се оказаха верни. Анджело излезе по-прозорлив – който е чел внимателно, разбра какво казах 😉  Впрочем, човекът на клипчето е изпълнителят на песента,  няма нищо общо с Анджело – да не помисли някой грешно де 😉
Приятно слушане:
http://vbox7.com/play:005fd35b6d

* нямах представа, че има душове с толкова широка струя 😉 – бел.Вили. Пък аз чудех да слагм ли още един знак 18 😉 – бел.Ст.

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА КАРТАТА!

Спомените на една пътешественичка (2): От Сайгон във Виетнам до Анкор Ват в Камбоджа 2

Спомените на една пътешественичка (2): От Сайгон във Виетнам до Анкор Ват в Камбоджа

 Днес завършваме пътуването на Емилия до Виетнам. Предишния път стигнахме Ханой и залива Халонг, а днес от Хо Ши Мин (Сайгон) ще отиден към делтата на Меконг и ще отскочим до съседна Камбоджа. Приятно четене:

Спомените на една пътешественичка

част първа

От Сайгон във Виетнам до Анкор Ват в Камбоджа

Сайгон

Стигнахме зоната на бекпекерите, където са всички хотелчета от този тип и е пълно с мочилероси и е много раздвижена зона. Нашата къща беше в централната част. Пристигнахме и почукахме. Всъщност вратите там се държат отворени. Показа се собственичката, усмихната, лъчезарна, мила (пенсионирана учителка по английски език) и ни настани.

Накратко за дома и обичаите на тези хора

Както знае всеки, в цяла Азия всички се събуват преди да влязат-било в храм, било в дом. Къщата беше от типа ханойска (тези за които ви разказах -тесните, но дълги, на първият етаж имаше нещо като салонче(15-на м2) и кухничка.Там хората прекарваха по голяма част от живота си. Имаше една пейка(тип диванче, което те нощем разпъваха и спяха на него. От външната врата се влиза директно в салона. Минавайки по улицата, можеш да видиш какво става вътре, защото всички врати са отворени, за да става течение, заради горещината.

Хо Ши Мин (Сайгон), Виетнам

 

Къщата блестеше от чистота

в буквалния смисъл. Аз съм леко маниак на тема под. Това е първото място, където сам спала (също имайте предвид и 5 звездни хотели), където когато минах боса и нищо не ми залепна по краката. В нито един от дните. Изумително. Та даже в собствения ми дом не мога да получа този ефект. Един бял под, който светеше,фугите блестят. Изключително нещо. Имаш чувство, че си в стерилизирана болница, ухае леко на цветя. Абсолютен комфорт, поне в смисъла, в който го разбирам аз. На горните етажи са разположени стаите. Нагоре вървят едни вити много тесни стълби, по които ние едва качихме куфарите, защото във виетнамските домове всичко е правено по техен размер. Стаичката, в която ни настаниха-чиста, обикновена, необходимите неща, искрящо бели хавлии(спирам се на детайли, защото ми направиха лично на мен огромно впечатление), чаршафи колосани…Нямате идея какво усещане за топъл, приятен дом!

 

Жената ни донесе плодове, чай…като изобщо това не влиза в цената. Побъбрихме(силно казано де, защото моят английски е на ниво туризъм и разбирам само зле говорящи, като мен, а тя говореше перфектно). Всъщност тя говореше с Габи. Разказа ни на бързо, упъти ни как лесно да стигнем, където искаме. Препоръча ни неща за гледане … И такааа. Почувствах я като баба, при която се завръщаш след дълго отсъствие… Толкова мили хора, внимателни, съобразителни… Божествената Азия! Мисля си понякога, че в предишен живот съм живяла в Азия!

Не се смейте! Откъде тази страст и любов към тези хора не знам, към всичко тяхно, към миризмите и боклука даже…

Азия има едно очарование, което много хора не могат да усетят.

Продължете>>>

Тасмания (2): Време за дъжд 7

Тасмания (2): Време за дъжд

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, а сега продължаваме в дъжда да обикаляме Тасмания.


Приятно четене:

Тасмания

част втора:

Време за дъжд

Както ни е тръгнало по вода така ще си върви явно. В студеното дъждовно утро товарим тежките прогизнали чанти с тотално мокрото им съдържание в ремаркето на туристическия микробус и се запознаваме със спътниците си. Веднага ставаме център на внимание като се разчува, че идваме от наводнен евакуиран Бризбън. Все едно сме кино-звезди. Започвам да се тревожа за бъдещето си – ако взема да свикна на всичкия този нездравословен обществен интерес, какво ще правя като свършат наводненията?! Трябва я косата да си боядисам зелена, я да се омъжа за котката си, пола да си сменя или нещо по-драстично да измисля. Лошо нещо е славата, ей! Особено лошата.

През следващите три дни ще обикаляме по

североизточното и югоизточното крайбрежия на Тасмания,

които се славят с някои от най-прекрасните плажове в света. Ако не сте ги чували досега то е защото малцина изобщо ходят там. Но тези, които са имали щастието да ги зърнат остават омагьосани завинаги. Гледахте ли последния филм за Нарния? (Май номер 3) Е, там точно преди срещата с еднокраките има сцени от приказния Залив на Винената чаша. Знам, защото съм го виждала в туристически каталози и картички. И защото е незабравим. Дължи името си на съвършено полу-кръглата си форма. Пълен с китова кръв (там китоловните кораби разфасовали улова си) поразително приличал на чаша с червено вино. Според програмата на пътуването ни още утре трябва да сме на тебеширено-белия му плаж, да се къпем в изумрудените му води и да се въргаляме по пищното зелено великолепие на тревата му. А днешният следобед е посветен на друг пословично

красив безлюден плаж – Заливът на огньовете

По този повод всички момичета са си сложили вече банските, доколкото мога да видя под няколкото навлечени една върху друга блузи и якета, а мъжката част го раздава спортно – по къси гащи, с пуловери и джапанки. Ние с Бояна сме единствените облечени адекватно за абсурдно ниските температури – с кожени якета и планински обувки(Погнозата е за 11 градуса дневна и 4 градуса нощна температури. Нали не съм забравила да спомена, че описаните събития се случват посред лято – учениците са в лятна ваканция, а родителите им са си взели лятната годишна отпуска? И всички те, съответно, са тръгнали на плаж, не на ски.) Трябва да си призная, че като приготвях багажа доста се подвуомих дали да не взема зимното шушлячно яке, с което ходех на плаж в Нова Зеландия, ама после все пак се спрях на по-лекото кожено такова. (Вече сме в Австралия, нали така?! Приключили сме с новозеландското студуване. Или поне се надяваме да сме.) Разбира се, помъкнала съм тонове слънцезащитен крем и две шапки за слънце. В ръчния си багаж. За да са ми под ръка в случай на нужда. Колко съм предвидлива, а?! Нещото, което не си нося е дъждобран.

Дъждът се усилва пред очите ни и много скоро видимостта слиза до нулева. Люк, нашият всеотдаен енергичен шофьор и водач обявява, че вместо да ни води по северните плажове, от които и без това нищо няма да видим през водната завеса, по-добре да се отбием до водопадите – те поне изглеждат по-добре сред изобилие на вода. Никой не възразява и микробусчето скоро изоставя магистралата, за да се закатери смело по къдраво-усуканите планински пътчета, следващи пиянски залитащите лъкатушения на притоците на река Рингарума. Надморската височина се увеличава. Температурата спада. Всички знаем формулата. През неспасяемо запотените прозорци и постоянно изливащата се вода не успяваме да видим нищо от околните пейзажи, но според Люк били величествени вековни гори от разни видове евкалипти и папратови дървета.

С много туткане и известно трудно прикрито нежелание, навличане на мушами, дъждобрани, якета и шушляци най-после се разтоварваме сред проливния дъжд на паркинга до

водопада

Грохотът му разтърсва в перманентни вибрации асфалта под краката ни. С все така нулев ентусиазъм се запътваме по калната стръмна пътечка, следвайки съвета на указателна табелка, обещаваща впечатляващи гледки след само 20 минути.

Водопад в Тасмания

Водопадът

Времето е относително нещо, както всички добре знаем. Което позволява на някои 20 минути да са с часове по-дълги от други. Особено силен удължаващ ефект в този смисъл имат шуртящите с максимална мощност небесни кранове за студена вода. Водопадът изниква внезапно пред очите ни сред неспирен земетръс, грохот и водна мъгла. Разпенената ядно стихия се хвърля в 90-метров скок, разпокъсан тук-таме от бясно облъсквани гранитни канари, имали неблагоразумието и лошия късмет да се озоват на пътя й.

Най-високият водопад в Австралия с малко неочаквано за тия краища на света име – Свети Колумб.

Вече е невъзможно да се каже кое излива повече студена вода в косата и врата ми – мощните пръски на водопада или мощните струи на дъжда. Сигурно е само, че обувките ми са напълно мокри, фотоапаратът ми е пълен с вода и ръцете ми са замръзнали. Което най-после задейства старите рефлексите и аз превключвам на добре отработения новозеландски режим, който ми беше някога втора природа.

Много е просто – трябва само да забравиш за студа, дъжда и другите очевидни физически неудобства, и да се наслаждаваш на приключението. Какво толкова?! Дъждът е само малко кислород свързан с водородни молекули. Малко вода от небето ли ще ни попречи да се забавляваме?! Айде, бе! Ако щете вярвайте, обаче методът работи.

Гора в Тасмания

Гора в Тасмания

Изведнъж очите ми се отварят за прогизналата хубост на омагьосаната гора край нас. Под мрачните катедрални сводове на гигантски вечно-зелени евкалипти се кипрят деликатни безбройните чадърчета на папратови дървета, разстила се плетеница от паднали гниещи стволове и всичко, абсолютно всичко е покрито с дебел килим от мъх. Вода се стича по всяко листенце, фина мъгла забулва всяка зелена корона, ручейчета подскачат нечуто по всяко камъче. Праисторическо безлюдие и неподвижност. Недокоснат пейзаж от древна Гондвана. Изскачащ внезапно иззад хвощовете тиранозавър рекс би бил съвсем на място. Възторжено пискащи туристи не са.

Този път относителсността на времето позволява на 20-те минути да се свият до мигове. Дори натоварени в микробуса усещаме във вибрациите на шасито мощния тътен на водната стихия, търкаляща камъни и клони по 90-метровото лице на скалата.

Единодушно гласуваме да пропуснем другите два водопада в района, те и бездруго не могат да се мерят по величие с най-високия и най-буйния, с който вече имаме удоволствието да се познаваме. С включени на най-висока скорост чистачки возилото ни запъпля сред непрогледната мъгла към най-близката и същевременно най-известна кръчма в Тасмания, роден дом на прасето Присила.

“Кръчмата в Пасището”е забележителна

само с това, че е насред нищото. В средата на емералдово-селскостопанско-зелено нищо. Което противно на очакванията ви я прави много добре посетена. Кралицата на обора Присила оправдава славата си на любителка на местното пиво и с нескрито удоволствие излочва две-три бири под овациите на ентусиазирана и вече неспасяемо мокра публика. Бирата, както и ние ще установим много скоро си я бива. Горещият лепкавият пудинг с фурми също. Локалното мерло обаче се оказва такъв потресаващ воднист киселак, че мигом разсейва намеренията ми да проучвам тасманийските вина и ме навежда на почти твърдото решение за в бъдеще да се придържам към южно- и западно-австралийските региони. Домашната атмосфера на пъба и топлината на весело бумтящата му печка ни убеждават да наблегнем по-сериозно на тъмното пиво. Със строго медицинска цел, разбира се – за хидратация и предпазване от настинка. Люк, който не може да си позволи да пие докато кара, едва ни изтърпява да се подпираме по излъсканите от хиляди ръкави дървени барове и ни подмамва най-накрая с очевидно неискрени обещания и явни лъжи, че ако времето се пооправи, ще можем да се къпем в световно-известните неустоимо привлекателни плажове на Света Елена, може би най-популярният тасманийски курортен градец. Постоплени и развеселени (Има нещо много забавно в алкохолните градуси, не сте ли забелязали?) великодушно му позволяваме да ни натовари пак в микробуса. Така наречената Тасманийска магистрала се оказва река с асфалтирано дъно. Не е хич чудно, че не срещаме никакви други превозни средства по нея. Вероятно защото е все още твърде плитка за плавателни такива. Целокупното туристическо множество се унася в дрямка.

Събуждаме се на един от

най-фотогеничните плажове в света – Заливът на огньовете.

Ситен, захарно бял пясък, копринени вълни от лазур и аквамарин, чудновати преливащи в оранжеви нюанси канари, тъмно зелен фон от ниски крайбрежни гори, заслепяващо слънце и принципно усещане за лято, ваканция и непреходно безоблачно щастие. Това, както всеки интелигентен читател се досеща е стандартната туристическа картичка на мястото. Както скоро ще стане ясно, продукт на множество дигитални технологии и не на последно място късмет за добро време. В нашия случай и времето и технологиите ни изневеряват. Плажът прелива в сиво-сиви нюанси, водата и небето следват неговия скромен пример. Вятърът разнася парченца водорасли и парцали морска пяна. Дъждът полага неимоверни усилия да намали солеността на океана. Не, не съм се пристрастила към черно-бялата фотография. Фотоапаратът ми си е съвсем цветен и отчаяно и с всичката мощ на вградените си оптично-дигитални технологии се опитва да улови някаква различна от сива дължина на вълната. Нахалост. Само натъркаляните край залива канари са запазили ярките си одежди – оранжеви, жълти, червени, резедави петна се разливат по мокрия гранит. Невъзмутими и неизтриваеми. На места равномерно-едноцветни, другаде в ситна шарена мозайка. Боядисват ги лишеи – онази странна симбиоза на водорасли и гъби, намерила тук идеални условия за упражнение във визуалните изкуства. С огнените си цветове дават основание на много посетители да си мислят, че заливът затова носи огнено име. В действителност капитан Кук е кръстник на мястото и се случило така, че точно като минавал от тук аборигените се занимавали с “пожарно фермерство” (предизвикано контролирано изгаряне на растителността, за да се стимулира разтежа на треви и друга прясна зеленина, привличаща дивите животни), та от кораба се виждали множество огньове край залива.

След като разходката до водопада доказа безкомпромисно и брутално абсолютната безполезност на целокупното ни дъждозащитно снаряжение (разнокалибрени чадъри, анораци, пончота, дъждобрани, якета от всевъзможни импрегнирани и ‘дишащи’ материи, спортни, маркови и “две за лев”) групата ни е принудена да търси други водоизолиращи решения. И ги намира под формата на ролка найлонови, 30-литрови торби за боклук, които Люк великодушно жертва за каузата. Стандартни. Черни, с жълта лента за завързване. В суматохата и теснотията на нахлузването им се налагат няколко основни модела, разнообразени с изобилие от вариации и детайли, в зависимост от националните и културни особености на индивидите.

Моделът “бостанско плашило” при който в средата на дъното на торбата се разкъсва неравна дупка за главата, а в страничните ръбове още две за ръцете, е предпочитан от евро-азиатското мнозинство в групата. В този случай жълтата лента се завързва на шикозна фльонга (предпочитана от японките) или на морски възел (преобладаващо решение в облеклото на китайските и германските младежи) пристягаща тоалета в областта на талията. Представителят на тевтонците дори завършва така полученият непромокаем ансамбъл с права пола в модна дължина до средата на коляното, отново дискретно и стегнато закрепена с жълт възел и придаваща на цялата композиция неспасяема прилика с параден СС-овски шинел.
Австралийската четвъртина от групата предпочита да опази ръцете си сухи, затова пренебрегва предимствата на двете странични дупки и превръща защитното си облекло в черен найлонов вариант на усмирителна риза. Е, вярно малко ограничава движенията, но пък безспорно повишава коефициента на непромокаемост. Да не говорим, че е несравнимо елегантна и стилна – без никакви финтифлюшки и излишни детайли.
Французойката с присъщата за нейните сънародници неподражаема свобода в облеклото успява да създаде нещо много подобно на Ку-клус-клан костюм. С все островърхата качулка, дълги ръкави и спъващи поли. В черно. Със смели нетрадиционни жълти детайли и някои интересно плисирани акценти. Много шик!
Вярна на българската традиция аз се издокарвам с ямурлук – разкъсана по едната си дължината торба служи едновременно за качулка и наметало. Позволява свобода на движенията, но пък изисква придържане с ръце край лицето, което от своя страна позволява на всичката небесна и океанска вода да се излива щедро в ръкавите ми.
Като истинска уважаваща себе си новозеландка Бояна не се пази от дъжд.

[geo_mahsup_location_info]

Така наконтени като за от-кутюр дефиле се катерим по оранжевия камънак, събираме мидички по мокрия пясък, подритваме странни шишарки от странните тасманийски дървесни видове край брега, правим си смешни снимки и се опитваме да си говорим през грохота на прибоя и оглушителното шумолене на найлон край ушите ни. В крайна сметка прогизваме и се прибираме (този път доброволно) в микробуса да доусъвършенстваме на сухо някои детайли в черната си групова униформа. Люк е включил парното и много старателно избягва да коментира облеклото ни. По издайничския блясък в очите му обаче си личи, че се забавлява неимоверно. Ми нищо не разбира от мода момчето, какво да го правиш. Случва се.

Скали по брега – Тасмания

Скали по брега – Тасмания

Света Елена

мъдро разглеждаме само през прозорците на возилото. Не че успяваме много да видим през запотените стъкла, дъжда и вечерния здрач, но поне отмятаме от списъка с туристическите забележителности и щракваме по някоя и друга мъглива черно-бяла снимка. Обикновено хората идват в градчето не за да се киснат в дъждовна вода и кал до глезените, както сигурно се досещате. Не че има нещо лошо в този вид забавления, просто е трудно да станеш световно-известен курорт с подобен ограничен избор от туристически атракции. Затова Света Елена е по-известна като тасманийската столица на дълбоководния риболов. Запалени рибари от цял свят се стичат тук, за да се включат в експедициите за лов на марлини и друга подобна предизвикваща благоговение рибарска слука. Преследват ги, ловят ги, морят с ги с часове, с дни, издърпват ги с нечовешки усилия на борда, мерят ги, снимат се с тях и после ги пускат. В океана! Луда работа! Старецът и морето в съвременен вариант. Доколкото мога да преценя с жалките си познания по морско плаване днес не е добър ден за излизане в океана. Вятърът огъва безпощадно високите борове край кея, пищи свирепо в теснините и размята вода като тореадорско наметало. Вълни по-високи от къщи се сгромолясват с трясък на плажа, запълвайки хоризонта с воден планински релеф от алпийски тип.

И това е хубавото време. Според метеорологичната прогноза лошото ще ни застигне утре.

Настаняваме се в хижата на туристическата компания и под душа най-после си припомняме, че водата може да съществува и в други температурни интервали освен близките до точката на замръзване. После се преобличаме в по-малко мокри дрехи от вече обилно ухаещите на мухъл мокри чанти и с несъкрушим ентусиазъм се втурваме да помагаме на Люк с приготвянето на вечерята. Спагети в сос от бекон, печени чушки, гъби, лук и домати, поднесени със задушени броколи. Хижата е в удобна близост с магазина за алкохол (буквално врата до врата), което позволява да полеем италианското меню с много червено вино, този път южноавстралийски Пентхаус. Печката пламти, бузите аленеят, играта на карти се разгорещява, простряните по леглата дрехи вдигат топла пара, обувките бавно съхнат. А в тъмното зад дрънчащите прозорци бурята се вихри все по-свирепа и заплашителна. Човек трябва да е луд да тръгне да излиза в такова време. Така е, няма да споря. Лудост е. Обаче. Колко пъти на вас лично ви се е случвало да срещнете истински диви пингвини в естествената им среда, да ги оставите да се разхождат из краката ви и да надникнете в гнездата им? На мен не ми се случва често. По-скоро никога. Пък и нали сме тръгнали на лов за приключения?! Мокър от вода не се бои, повтаряме си с Бояна любимата новозеландска мантра от български произход, докато обуваме джвакащите обувки, навличаме кожените якета и аз замятам набедения ямурлук пред невярващите очи на спътниците ни.

Малки сини пингвини

Лудостта явно върви ръка за ръка с туризма. Освен нас има още поне десетина откачалки с мушами и дъждобрани събрани в плътна групичка около чичкото доброволец, който е имал лошия късмет да е на смяна тази нощ и ще ни води да гледаме пингвините. Фотоапарати, мобилни телефони, фенерчета и всякакви светлини са абсолютно забранени – тези точно пингвини освен, че са най-малките в света са и нощни същества и всяка ярка светлина ги ослепява невъзвратимо, което пък ги обрича на смърт. Препъваме се по разкаляната пътечка, задъхваме се срещу свирепите пориви на вятъра и слушаме с интерес лекцията за живота на малкия син пингвин. Труден и тъжен доколкото мога да схвана от малкото известно за вида им. Гледат малките си в дупки в земята и ги хранят с повърната риба от стомаха на родителите. Въпросната риба се лови навътре в океана на дълги, често многодневни експедиции. Хищни птици, и всякакви морски хищници ги дебнат в морето, диви динго, домашни котки и светкавици от фотоапарати – на сушата. Освен в Тасмания има малки популации на син пингвин и в Нова Зеландия, но като цяло броят им все повече намалява. Когато лекцията най-после свършва добродушният чичко ни подканя да се огледаме. И чак тогава си даваме сметка, че тъмнината около нас гъмжи от живот. Стотици малки смешно-поклащащи се фигурки пристъпят несръчно в нестройни колони от морето към брега, по полегатите скали, сред тревата, на няколко метра от нас, между нас, в краката ни, и си продължават по пътя с малките си тъмно-сини фракове и важно събрани зад гърба ръце. Сякаш се прибират леко подпийнали от официална вечеря със строг протокол за облеклото. Дупките им са малки, нескопосни, тъмни и мокри. Пухкавите пиленца вътре се гушат едно в друго или нетърпеливо излизат пред дома си да чакат и подканят с гладни крясъци закъсняващите си родители. (Както правилно отбелязва Зеницата на очите ми, не само хомо-сапиенските деца имат проблем с безотговорните си родители. Ех, дете да не си на този свят! Така излиза.)

Докато да се приберем в хижата вече минава полунощ, а косите, дрехите и обувките ни са пак в изходно положение – абсолютно мокри.

Събужда ни аромат на разтворимо кафе и препечени филийки. О, блаженството на сухите чаршафи! Сменено скоро с хладината на още влажните чорапи, дрехи и обувки. Светът отвъд прозорците е все тъй черно-бял, свиреп и мокър. Поемаме бодро към следващия залив с приказни плажове и божествени гледки.

Днес вече магистралата е напълно плавателна. Вие се търпеливо сред просторни кални езера. Пардон! – ниви. Източната част на Тасмания е била някога океанско дъно. Може би сме свидетели на връщането й към това изначално състояние. Микробусът спира старателно на всички предвидени в програмата ни пикник-зони, колкото да се убедим лично в еднообразността на гледките – мъгла, вода и нещо неясно зелено отвъд. Тасмания все повече ми прилича на Нова Зеландия. А пътуването ни придобива все по-сюрреалистични измерения.

След поредното безсмислено спиране на някакъв плаж, от който не са останали ни гледки, ни пясъци, ни дюни Люк предлага да се позабавляваме в информационния център на Винената чаша. И ни стоварва на паркинга, на цели осем крачки от входната козирка. Някои неопитни плувци едва не се удавят при прехода. Двете лелки зад щанда едва не се задавят от изненада – не всеки ден им се случва да са жертва на непредизвикана инвазия от пръхтящи мокри същества с черни найлонови кожи и необяснимо поведение, придружени от Ку-клус-клан, Гестапо и Черните конници на Мордор. Без да обръща внимание на изумлението им Отборът на жълтата панделка атакува невъзмутимо въртележките с картички. Не че не мога да си я купя в Бризбън, ама и аз се сдобивам с една цветна диплянка – уж за доказателство, че съм била в относителна близост с прочутите тасманийски плажове. След дълги консултации край рафтовете с дъждобрани единодушно гласуваме, че бутикови ни чували за боклук (Пардон! – тренчкотове) индивидуално изработени според фигурата и нуждите на индивида превъзхождат многократно и в повече от един аспекти предлаганите в магазинчето модели.

След нас и потоп

Ако информационния център изобщо успява да ни впечатли с нещо, то е таблото с метеорологичната информация. Списъкът с обявените бедствени райони, предупрежденията за наводнения, затворени пътища и магистрали, повредени мостове, ураганни ветрове, забрани за излизане в морето, затворени летища, спрян транспорт, всевъзможни прекратени услуги и принципни препоръки за всеки, който е грамотен и общо-взето с акъла си да стои на сухо и по възможност с включено радио (защото по тези краища на Тасмания, както вече втори ден наблюдаваме няма покритие на никой от мобилните оператори) е безкраен. В него фигурират без изключения всички места от туристическата ни програма до тук – Лонсестън, водопада, кръчмата на Присила, тасманийската магистрала, Заливът на огньовете, даже Света Елена и Заливът на Винената чаша (Където бяхме преди половин час!). Прогнозата за следващите дни е (Каква изненада!): дъжд, дъжд, дъжд и после нещо голямо, кръгло и жълто. Цели два дни, преди да започне пак да вали. Какво пък е това сега?! Да не е градушка от жълти камъни?! Кълбовидни мълнии? А-а-а, слънце било. Аха. А, какво е “слънце”, че нещо не си спомням?

Люк храбро се преструва, че не е видял предупрежденията и дава сигнал за потегляне. Чистачките вече дори не се опитват да чистят стъклото от вода, а само вяло разхвърлят рибите и другата водна фауна на атмосферата. Хм, ако атмосферата е в течно агрегатно състояние пак така ли се нарича или тогава вече се квалифицира за световен океан?

Потопът ни застига

Че даже и ни изпреварва. Пътят внезапно се гмурва под една временна забранителна бариера в недружелюбен кален водоем с неизвестна дълбочинност и разпростряна от хоризонт до хоризонт широчинност. Не че хоризонтите са много далечни – точно в момента видимостта се измерва в десетки сантиметри, ама все пак, за да прекосим водоема (или нечий заден двор дегизиран на водоем) ще ни трябва подводница или поне ферибот. Ние недосетливо не сме си подсигурили такива, така че се връщаме. Е, не веднага. Първо правим няколко ужасно изнервящи рисковани маневри в неизвестно колко дълбоката кал, силно влачеща вода и отрицателна видимост. Нещо като 78-точкова маневра за обръщане. Заради ремаркето де, да не си помислите нещо неуважително за шофьорските умения на Люк. Той може да не е много в час със световните модни тенденции, но на волана е цар. Освен това познава района като дланта си. Обещава да ни прекара по един по-малко използван, но затова пък по-надморско-височинен път. С гледки.

Табелите по височинно-превъзходящия път наистина препоръчват да спрем в най-високата точка, за да се насладим на прекрасните лазурни хоризонти и прочие неповторими красоти, но също така предупреждават за стръмни наклони, опасност от каменни срутвания и остри завои. Нищо, което да предизвика тревога, разбира се, само обичайната в такива случаи смяна на предавките. По-ниска. По-ниска. Още по-ниска. По-нис… Упс! То нямало повече. Люк издърпва енергично ръчната спирачка и ентусиазирано ни предлага да се поразходим пеш до билото – да поразгледаме гората, да се поснимаме в дъжда, може би да поплуваме в канавката и успоредно с това да облекчим теглото на микробуса с тон и половина.

Притягаме жълтите найлонови панделки и дисциплинирано се разделяме на две групи – мъжката половина бута превозното средство, жените и децата в колона по един поемат с бодра стъпка нагоре по баира. С песен. Модифицирала съм найлоновия си ямурлук с помощта на шапка с козирка. (слънчевите очила и слънцезащитния крем решавам да запазя за по-форсмажорни обстоятелства), с която някак си успявам да замязам на Фидел Кастро (забележителна метаморфоза като се има предвид разликата в пола, възраста, цвета на кожата и силно натрапващата се липса на брада в моя случай). Много ефективно и навременно подобрение! Горещо препоръчвам на всички овчари, козари, хайдути, коледари и прочие ямурлуко-ползватели. Козирката отклонява водните струи от очите ми и на практика ми позволява да виждам! Сега вече мога наистина да се наслаждавам на гледката – вода, водни капки, воден прах, мъгла, водни пръски, ручейчета и поточета, локви, езерца и рекички. Кал. Мъх. Невисоки водопадчета. Прекрасно! Щом свършваме втората песен едно от децата ревва с глас. И с истерия. Студено му било и мокро. Представи си! Ама че лигльо! Много са разглезени съвременните деца! Разбирам да бяхме гладни (тогава моето дете щеше да реве истерично) или жадни например. Пък ние сме се накиснали в такова изобилие от вода, не ти трябва даже да я пиеш, може просто да я попиваш с кожата си. Да не изреждам тука всичките полезни разхубавителни и оздравителни свойства на дъждовната вода – за косата, кожата, жлъчката, бъбреците и даже за дванадесетопръстника. Това си е направо спа. От най-луксозна категория. С натурални продукти! Още ден-два дъждовни процедури и ще се подмладим с десет години.

Четирийсет минути по-късно съм така обилно и добре накисната, че вече сериозно си мисля, че съм станала разтворима. Направо ефервесцентна. Епидермисът ми отдавна се е размил в околния воден разтвор и само зъбите ми запазват някак твърдото си агрегатно състояние. Добре, че добавят калций и флуор в пастите за зъби! Люк Рейнуокър най-после ни застига с микробуса и предлага за компенсация да ни закара до някакъв пореден прословуто красив залив. Никой не се вдъхновява особено от перспективата. И нищо чудно. Ако искам да видя много вода на едно място мога просто да погледна в обувката си, нали така. Бактън от водни басейни!

Вместо на залив, посвещаваме следобеда на

малко крайбрежно градче – Суонси

От онези симпатични селски курорти, където всичко е боядисано в синьо и бяло, автосервизът е също бензиностанция и клуб по крикет, кафенето е магазин за алкохол и книжарница, а супермаркетът се явява едновременно сувенирен магазин, тото-пункт, аптека и железария. За да не изглеждам съвсем като изпаднала отчаяна алкохоличка не си купувам посред бял ден еднолитрова руска водка, макар че това би бил най-разумният ми избор, а се спирам на френски коняк в елегантна плоска бутилка от 400 грама. Не се налага дълго да убеждавам спътниците си в предимствата на пофренченото кафе. Мокрите им коси и дрехи са достатъчно убедителни в студа.

Докато се крия под козирката на супера, снимайки синьото дървено хотелче, основано според гордата реклама в края на 19-ти век и пушещите коминчета на къщичките край плажа забелязвам с крайчеца на окото си нещо неустоимо привлекателно точно до касите. Не, не е шоколад. Чорапи са! Топли, вълнени и сухи! Като умиращ от глад попаднал в сладкарница, просто не мога да се спра – купувам си на мига един, два, три, ЧЕТИРИ! чифта. Сивички. С малки тасманийски дяволчета. Не че мога да ги обуя. Не и преди да източа езерата от обувките си. Но мисълта за сухи чорапи в комбинация с коняка в кафето ми действа ободряващо.

След още две спирки, колкото да възстановим стопроцентовата влажност на косите си (продължаваме с разхубавителните процедури) и да видим няколко интересни скални формации (Тасманийската арка, Дяволската кухня – ама пък хич по нищо не мяза ни на моята, ни на друга някоя кухня, която да съм виждала, Павираният под – виж за него спокойно бих могла да се закълна, че е правен от пияни плочкаджии, а не от тектонични движения и химико-физични реакции) се добираме най-после до хижата в Порт Артур. Отново стратегически разположена, но този път не на прага на магазин за алкохол, а на прага на гробищата. И на пешеходно растояние от затвора. Каквато и да стратегията в случая.

Горещият душ е съвсем малко по-мокър от дрехите ми. Сухите чорапи, които разделям поравно с Ненагледното, за да не мрънка пак за безотговорните родители(то продължава да си мрънка, де) и лютите мексикански специалитети на Люк ме връщат в света на топлокръвните. Малко тенис на маса и точно преди полунощ сме навлекли пак тренчкотите. Няма да ми повярвате, знам. Но трябва да излезем пак в тъмното, студеното и мокрото. Този път имаме среща не с пингвини, а с призраците на Порт Артур.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Екшън в Турция – Ден четвърти: Път към Безкрая… 4

Екшън в Турция – Ден четвърти: Път към Безкрая…

Днес ще завършим мотоциклетното пътешествие на Адриана из Гърция, т.е. … Турция, защото точно там и завършва това пътуване. Бяхме на Ситония, обиколихме Халкидики и Тасос, а сега – Турция 🙂

Приятно четене:

Екшън в Турция

Ден четвърти: Път към Безкрая…

Ден Четвърти… Турция!

4 пропусквателни пункта! Войници с автомати… ( камерата ми има странната форма на пистолет, не посмях и да я извадя ;)))) Турското знаме навсякъде – по стълбове, сгради, баири… Няма как да се объркаш, че си в Турция…

Наситили се на лукса на Халкидики и о. Тасос решаваме да търсим нещо диво и затънтено… Къмпинг!!! Забодохме пръст на картата – Тук! На мили, от ето това място, няма жива душа…Това е!

Отпрашвайки по пътя за къмпинга… Изведнъж…

Скали като огромни камарища с кюмюр… Мъгла, която дори и поройния дъжд не можеше да пробие… Няма и жива душа да попиташ (не че ако срещнеш ще те разберат, тук говорят само на родния си език)

Тъкмо всички вече се питахме – има ли край този път!? И ето пред нас…

Къмпингът… И представата, че страшното е свършило… Без да подозираме че тепърва предстои!
Нестихващият дъжд и усоя на това място ни накараха отново да търсим друг подслон…

Но какво става, когато решиш да скъсиш разстоянията и минеш по прекия път… Това само преживелите могат да го разкажат!!! И снимките на оцелелите :)))

Черен път, който се увива все по-нагоре и по-нагоре… Мъглата засилва илюзията, че се изкачваме към Ада… Това, че може да ни се свърши бензина посред “нищото” е най-малкото нещо, което се завърта в главата ми… Гоня всички мрачни мисли с опита да снимам клип с камерата…

Какво се случи… И дали някога жените падат по гръб?! Това ще си го разказваме още дълго по кръчмите :)))))))))))

Само зная, че когато стигнахме населено място, беше малко преди да загубя окончателно надежда, че някога отново ще видим бял свят :)))))))))) При вида на изумелите старци с броеници в ръце, не видели чужди живи хора от години, аз крещях… “Мараба, Комшуууу”, скачайки от радост на мотора, идвайки ми да нацелувам всичко наоколо :))))


Но за миг, връщайки се назад, осъзнах че минавайки този път (отбелязан с бяло само на една от новите карти, на другите го нямаше) бях имала шанса да видя едни от най-красивите гледки през живота си… В пропастта под нас се стелеха бреговете на Мраморно море – онези чистите, девствените… И онази дива растителност, чукарите и недокоснатата от човешката мръсотия част на Турция…

А иначе отново… Курортно градче – пъстро и закачливо…

Вeчеря на плажа, този път с традиционните кюфтаци и айрян… Това, че не сервираха алкохол в ресторанта не попречи на Елена да купи от съседното магазинче и да отвори по една бира на всички жени пред опулените погледи на турците :)))))))) (С червеното е хазяйче, което реши, че имаме нужда от гид срещу бакшиш 😉

Последвалото вечерно цамбуркане в Мраморно море…

Хотелът…


А на сутринта – нещо като баница, ама не съвсем и местния чай в малки джамени филджандчета, на които тукашните старци придремват по цял ден в кафенетата… Е, за някои имаше кафе турско на пясък – гъсто като кал и почти със същия вкус – за цели 5 лири!!! Очаквах за тези пари да ни го сервират и с врачка :)))))))))

И отново на моторите… Покрай пристанището…

Покрай кварталите с джамия пред всеки…

…. по хубавият турски път до границата (нашият ще го оставя без коментар)

… та на гранична бразда – Малко Търново!

с един “преселник” в обратна посока на куфара… :)))))))

И от там – на нашето си моренце…

И щастливите усмивки… За 5 дни – на 4 морета! Егейско, Бяло, Мраморно и Черно море! ;))))

Иначе… какво още да ви кажа…
Никъде няма такова море… като нашето! 🙂

Никъде няма такова небе… като нашето! 🙂

Никъде няма такива залези… Като нашите! 🙂

E, от нашенско по убаво си нема – както е възкликнал шопа – Епа, нема! :))))))))

А това бяхме ние… Цанко и Нина, Павката, Светльо и Елена, Тодор и Адриана, Ники, Денислав… Живи и здрави! И щастливи… :)))

Приключението в Турция посвещаваме на Ники и Павката, които трябваше да се върнат в София, пряко тяхната воля… И с благодарност на Елена и Денислав за техните “щрак напечени моменти” :))))

Това беше, Приятели… За да продължи – Там, Докъдето, Мечтаем! 😉

Край

Автор: Адриана
Снимки: авторът
Още снимки от Турция:
До Драгалевци… 1

До Драгалевци…

Днес ще опитаме да стигнем един софийски квартал без да оставяме много следи по пътя си (въглеродни). За целта ще опитаме да стигнем до там с обществен траснпорт. Приятно четене и помнете, че приключения ви очакват зад всеки ъгъл и съвсем не е нужно да стигате Еверест за целта 🙂

До Драгалевци…

Денят беше мрачен и тежък като олово. Валeше дъжд номер 33 по Дъглас Адамс (лек, пронизващ ръмеж, който прави пътищата хлъзгави). Олющени табели, разпилени боклуци и тежки бензинови изпарения, които караха въздуха да изглежда още по-сив.
Едва стъпила на тротоара Акулата проскърца през зъби: „Ти се опитваш да ме съсипеш!” Огромното вековно превозно средство потегли отново, вдигна облак прах и заглуши думите й с мощния си предразпаден машинен грохот.

Направих се, че не съм я чула. Огледахме се. А сега на къде? До ръждясалите огънати пaрапети на спирката стърчеше разкривена будка. Зад нея – кръчма. Пред кръчмата мръсен индивид изливаше в устата си съдържанието на бутилка бира и плюеше. Погледът и видът му ме накараха да спазвам почтителна дистанция.
– Питай в будката! – проскърца през зъби Акулата.
– Защо аз?
– Защото ти ни доведе тук! – гребенът й потрепери от яд.

Приближих се предпазливо. Малкото ръждясало прозорче се отвори. Жената говореше по телефона. Аз изчаках почтително няколко секунди.
– Ъъъм, извинете…Кои други автобуси тръгват от тук освен написания на табелата номер ХХ?
– В момента никои – каза тя сравнително любезно – Трябва да се върнете до светофара, да пресечете, после да идете до някоя спирка, да вземете номер ХУ до булевард България и оттам каквото ви трябва.
– Защо ли ми трябваше да те слушам! – каза още по-бясно Акулата.

Това не е откъс от роман на братя Стругацки, а моя милост и Нервната акула (в случая много нервна), опитващи се да се доберем до един доста фенси френски ресторант в Драгалевци. Не толкова за ресторанта сме тръгнали, колкото просто да излезем „извън града”, нищо че вали.

Понеже сме горди нешофьори с почти нулев въглероден отпечатък върху природата (поне относно транспорта), предложението на Нервната акула беше да хванем такси и толкоз. Аз обаче реших, че това ще убие приключенския дух на излизането „извън града” и след известна препирня взехме компромисно решение – маршрутка номер 25 от центъра!

Четете по–нататък>>>