Archive for the tag 'Диарбекир'

май 17 2017

Анадолската обиколка с кола (3): Мидят, Диарбекир и Немрут

Заедно с Домоседа продължаваме обиколката из Анадола – започнахме с Аксарай и Харан по пътя към Шанлъурфа и Гьобекли тепе, бяхме в Мардин на кюрдска сватба и стигнахм до Дара. Днес сме в Мидят, Хасанкеиф, Диарбекир и на планината Немрут. Приятно четене: Анадолската обиколка с кола част трета Мидят, Диарбекир и Немрут По пътя полицията […]

No responses yet

февр. 06 2017

Източна Турция (7 част на С Форд от Кипър до Баренцово море, 2016)

Продължаваме пътешествието от Юг на Север с Форда на Валентин. След като разгледахме остров Кипър (Северен Кипър (турски) и Република Кипър (начало и продължение) , започнахме от Средиземноморското крайбрежие на Турция за да стигнем до към Кападокия. Днес продължаваме с разглеждането на Източна Турция. Приятно четене: С Форд от Кипър до Баренцово море, 2016 седма […]

2 коментара

сеп. 05 2011

Иран 2011 – една „малка“ разходка (4): The END

Днес с Бойко ще завършим обиколката му на Иран с мотора.  Започнахме с пътя през Турция,  минахме през древния Персеполис. а за последно минахме от от Шираз до Язд. Днес наред са иранската част на Каспийско море, езерото и градът Урмия и турският Диарбекир

Приятно четене:

Иран 2011 – една „малка“ разходка

част четвърта

На плаж на Каспийско море

 

04.05.2011г. – След невероятните впечатления от Язд решихме да се прехвърлим на Каспийско море за да видим и други части от Иран. Натоварихме багажа и тръгнахме към

Техеран.

Решихме да заобиколим столицата и след това да влезем в планините. Последва едно лудо каране в тон с шофьорските умения на иранците. Малко преди Техеран се качихме на магистралата. Тук нещата станаха както ги познавахме с хубави бензиностанции и крайпътни центрове с всякакви видове магазини, кафенета, ресторанти за бързо хранене. Спряхме за почивка на едно такова място и след това продължихме по маршрута си.

На мотор из Иран

На мотор из Иран

На мотор из Иран

Малко преди Техеран започна страшното натоварено движение.

Дори с мотор беше много трудно да се провираме между камионите и колите. Пътувахме много бавно с мисълта, че ни очаква планински проход, в който ще наваксаме закъснението. След два часа пъплене по околовръстното шосе вече успяхме да навлезем в планината. Тук беше и голямата ни изненада. Пътят беше уникален – красиви планини, хубав асфалт и невероятни завои. Имах чувството, че карам в някой проход в Алпите.

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Прохода беше с много завои, тунели, малки красиви язовири, които явно умишлено не бяха показани на картата. Но освен всичко това и

видях нещо за първи път: Колона от коли дълга около 30км. и в двете посоки.

Много трудно се изпреварва, колоната се движи с около 30-40км/час и при всяко наше спиране трябваше отново да изпреварим всички. По-късно разбрах, че този проход е основния, по който всички иранци пътуват към Каспийско море на почивка в курортите. На места движението се разреждаше и беше спокойно за каране. Въпреки всичко се движихме бавно, което ни даде да разберем, че не можем да стигнем днес до морето. Вече се стъмни и карането стана още по-трудно.

Около 21.00 часа видяхме хотел край пътя и веднага отбихме. Беше приятно място и останахме за нощувка. Вечеряхме и се отдадохме на заслужена почивка.

На мотор из Иран

Все пак днес карахме сутринта при 30 градуса температура, а сега беше едва 8 градуса.

 

05.05.2011г. – Днес вече трябваше да видим Каспийско море. Станахме добре отпочинали, пихме по кафе и отново на път.

На мотор из Иран

Времето беше слънчево, но тук високо в планината все още хладно. Отново карахме по прекрасните завои на прохода с натовареното движение. Спирахме за да можем да се насладим на гледките и пак продължавахме.

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Така около обяд стигнахме до

гр.Chalus. Тук вече Иран ни изненада.

Всичко си приличаше като нормален курорт, с всичките видове хотели, къмпинги и много частни имоти. Карахме по крайбрежието и имах чувството че градът не свършва, а всъщност бяхме минали един, влезли във втори и така около час нямаше празно между градовете. Лошото беше, че частните имоти са толкова много и един до друг, че морето не може да се види освен ако не влезеш в нечий двор. Спряхме да опитам тукашните дини.

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Тук за моя изненада видях и три пистови мотора на местни мотористи, които си бяха сериозни машини. Странно, защото до момента виждах много малки моторетки от по 125 кубика, натоварени понякога с по четирима души. В поредния град, в който влязохме реших, че завивам на дясно и не ме интересува откъде ще минем, но морето трябва да се види. Така попаднахме на

плаж на Каспийско море.

Нямаше още хора, защото си беше и студено, но пък вече бяхме наистина до водата.

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

 

Кафетата работеха и се възползвахме да починем малко повечко на брега на морето.

 

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

След около два часа изкарани на брега на морето продължихме да караме по крайбрежието и стигнахме до

гр.Астара,

точно на границата с Азербайджан.

На мотор из Иран

Мяу! - бел.ред. ;)

На мотор из Иран

От там продължихме към Табриз, но беше ясно че няма как да стигнем днес. Трябваше да търсим място за нощувка. След около два часа каране по тъмно стигнахме малко курортно градче. Намерихме хотел, настанихме се и излязохме да вечеряме.

Град Астара, Иран – На мотор из Иран

Град Астара, Иран – На мотор из Иран

 

Беше интересно място. Вечеряхме в местна закусвалня, в която странно ни гледаха, тъй като явно не са свикнали чужденци да се хранят извън хотелите. Тук имаше и много луксозни хотели, но дори и не попитахме какви са цените. Така приключи и този ден. Вече бяхме направили завоя към България.

 

 

06.05.2011г.

Днес по план трябваше да напуснем Иран.

Маршрута ни минаваше през средата на езерото Урмия, където се оказа, че има изграден път и след града през малко КПП е влизането в Турция. Тръгнахме рано. Не влязохме в Табриз за да не губим време. Последва само каране като спирахме само за гориво на бензиностанциите. Естествено интереса към нас не спря нито за миг през целия ни престой в Иран. И сега беше същото, като дори двама пътни полицаи ни настигнаха само за да ни разгледат моторите на едно от спиранията ни.

На мотор из Иран

На мотор из Иран

 

Така около обяд стигнахме

езерото Урмия.

Много туристи бяха спрели за да го разгледат.

Урмия, Иран

 

Невероятна синя вода, но и много силен вятър. Тук едно семейство ни почерпи с някакво странно растение. Показа ни как трябва да се обели кората и след това се яде. На вкус е леко кисело, но пък някак утолява жаждата. Малко по-късно щяхме да видим това растение да се продава навсякъде в района около границата, включително и от турска страна.

езеро Урмия – На мотор из Иран

езеро Урмия – На мотор из Иран

На мотор из Иран

Спряхме и в град Урмия,

където купувайки сладки неща от магазин веднага ни заобиколиха местните, но изненадващо дойдоха любителите на ендурото тук. Доста странно е да видиш, че и тук има такива хора. Оказа се, че в Иран си имат мото федерация и състезатели в почти всички класове на мотоспорта.

Мотористи – Урмия, Иран

Мотористи – Урмия, Иран

Мотористи – Урмия, Иран

Побъбрихме доста и си

тръгнахме към Турция.

КПП-то минахме сравнително бързо. Пътят от турска страна беше в ремонт, в доста лошо състояние, като на доста места просто беше черен път. На всичко отгоре и заваля силен дъжд.

На мотор из Иран

След около 20 километра попаднахме на пост на Жандармерията. Спряха ни на бариерата, взеха ни паспортите и нищо не ни обясниха. След около половин час чакане на дъжда ни казаха, че

има сблъсъци между полиция и кюрди

и не можем да минем. Да сме чакали конвой с другите чужденци, които бяха няколко коли с иранци тръгнали на почивка и един автобус, отново с иранци на екскурзия.

На мотор из Иран

На мотор из Иран

На мотор из Иран

Тук чакайки установихме, че сме объркали КПП-то в Иран и…

сега се намираме на границата с Ирак!

Оказа се, че малко над Урмия има друго КПП, след което се отива направо на езерото Ван. Както и да е. Объркването на пътя ни доведе до тук и сега продължавахме да чакаме. Няколко пъти ни валя, изгряваше слънце и общо взето умряхме от скука. След около три часа и половина дойде конвой. Беше вече около 18.00 часа. Та този конвой просто ни прекара през града и след това ни остави да си пътуваме сами. Минавайки през града видяхме, че има една запалена кола, останки от хвърляни камъни , счупени стъкла и въобще следи от истински бой, но според мен конвоя беше за да не ни оставят да снимаме сблъсъците, тъй като се крият наистина по всякакъв начин от чуждите очи. Ясно беше, че не можем да стигнем до Ван, а местните ни казаха, че до там няма никъде хотел. Решихме да караме. Отново ни заваля и след около два часа изненадващо видяхме бензиностанция с мотел. Веднага спряхме. Хората бяха много любезни. Отидоха до града да ни купят храна, имаше стаи, в които да се изсушим и да изкараме нощта. Обещаха следващата година като минаваме от там да работи ресторанта.

 

07.05.2011г. – Успяхме да изсушим дрехите и да се наспим. Около 08.00 часа бяхме отново на път, като решихме да стигнем до

Диарбекир.

Пътят от Yuksekova / мястото с кюрдските сблъсъци/ до езерото Ван се оказа един прекрасен планински проход.

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Много красиви планини и добър път. При тръгването беше хубаво време и слънчево, но успяхме да се качим и на височина с доста сняг около нас и никакво слънце.

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Спирахме само за зареждане, тъй като ни очакваха много километри за днес. В по-ниското планината отново ни изненада с хубаво и слънчево време. Малко преди обяд стигнахме

езерото Ван

Езерото Ван е четвъртото по големина непресъхващо, солено и безоточно езеро в света. Водата е с хубав син цвят и като цяло на брега усещането е като за морски бряг. Поснимахме малко и продължихме по маршрута.

Езеро Ван, Турция

Езеро Ван, Турция

Езеро Ван, Турция

Езеро Ван, Турция

След езерото отново се качихме в планините и отново се оказа хубава настилката, хубави гледки и приятно за каране.

Из планините на Турция (на мотор)

Из планините на Турция (на мотор)

Из планините на Турция (на мотор)

На около 50 километра от Диарбекир започна да вали доста силно. Продължихме да караме с надеждата скоро да спре. Така изминахме около 20 километра. Карайки най-отпред изведнъж в огледалото видях БМВ-то на Митака да се търкаля на пътя. В отсрещните ленти един пикап ми пресветна. Спрях, обърнах в насрещното и се върнах до мястото. Митака беше паднал с мотора. Първоначално изпитах ужас, до момента, в който не видях че на него му няма нищо сериозно. Моторът беше в окаяно състояние. А продължаваше да вали. Каската беше сериозно изстъргана на едно място, екипировката скъсана, но всичко това е помогнало да не се случи нещо лошо. Всъщност изронената настилка на завоя е помогнала мотора да поднесе, след което да изхвърли Митака и да се отъркаля на двете страни. Даката с очите си беше видял всичко това, тъй като той караше най-отзад. При нас вече бяха спрели кюрди с един пикап – двама възрастни, на които за съжаление не помня имената. Видяхме, че мотора няма как да продължи на собствен вход и го натоварихме в пикапа.

Тръгнахме към Диарбекир

Там доста пообикаляхме докато открием майстор, който обаче каза, че не може да помогне и ни заведе до магазин за мотори. Тук се запознахме със собственика на магазина Mehmet Turk. Имаше и негови приятели, които ни помогнаха да свалим мотора, сбогувахме се с двамата души с пикапа и започнахме да се чудим какво да правим.

Повреда на мотора – Диарбекир, Турция

 

Всъщност беше ясно, че мотора не може да се ремонтира. Митака се обади на Пламен да дойде с буса да го прибере и така беше ясно, че

оставаме в Диарбекир

Мнението ни беше единодушно, че само Пламен е достатъчно луд да пропътува 2-3000км все едно са 200-300. Митака беше много натъртен и трябваше да го заведем на лекар. Първо отидохме до хотела, който ни намериха момчетата от магазина и след това заедно с Мехмет и колата му отидохме на преглед. Тук всъщност установихме, че медицинските застраховки при пътуване важат. Прегледаха го, закърпиха, коляното, на което имаше рана от циповете на мотора и можеше да си ходим. Мехмет и приятелите му от магазина за мотори бяха невероятни хора. Зарязаха всичките си ангажименти за да ни помогнат и бяха наистина страшно гостоприемни. Кюрдите все повече започнаха да ми харесват. Настанихме се в хотела и с Даката излязохме да купим храна. Върнахме се в стаята с бутилка турска ракия и малко по-късно към нас се присъедини и Мехмет с негов приятел.

Диарбекир, Турция

Мотористи – Диарбекир, Турция

Вече лошата случка бяхме обърнали на шега и едва сега някак се успокоих за Митака. Разминахме се възможно с най-малкото зло, защото при дъжд, настилка като стъкло на този участък в завоя и скорост от 130км/час можеше да се случат далеч по-неприятни неща. Завърши и този ден, отново пълен с преживявания, а сутринта си мислих, че ни очаква едно скучно каране цял ден.

 

08.05.2011г. – Неделен ден в Диарбекир. Оставихме Митака да лежи в стаята и с Даката излязохме да се поразходим и да купим нещо за ядене. Оказа се, че

Диарбекир е много впечатляващ град.

Новата част е едва на 40 години, но много чисто и подредено, с хубави паркове с кафенета в тях, в едно от които и ние се отбихме. Има огромни магазини като молове точно както при нас. Старата част е още по-интересна. Тук много стари къщи, обществени сгради и джамии са запазени. Повечето са превърнати в ресторанти, предлагащи автентична атмосфера и традиционна кухня. Естествено тук е любимото място за всички туристи. Малките улички в старата част бяха пълни в неделния ден с мъже, които играеха табла. Хотела ни също беше в тази стара част, която е оградена цялата с много запазената крепостна стена.

По обяд се прибрахме и решихме да починем преди Пламен да пристигне, който го очаквахме около 17.00 часа вечерта. Така изкарахме след обяда гледайки турска телевизия, от която нищо не разбирах, но пък добре приспива. Около 16.30 часа Пламен се обади, че наближава. Митака и Даката тръгнаха с такси към магазина, а аз запалих мотора за да посрещна буса спасител, след което и ние отидохме до магазина. Там Мехмет вече ни чакаше. Натоварихме мотора, което мен ме учуди как се събра целия.

 

Бус за повредения мотор – Диарбекир, Турция

Бус за повредения мотор – Диарбекир, Турция

Магзин за мотори – Диарбекир, Турция

Мотористи – Диарбекир, Турция

Мотористи – Диарбекир, Турция

Пихме по кафе. Малко снимки за спомен и изпратихме Митака и Пламен за България. Пламен беше изписал буса сигурно да го приемат като линейка и да не го спират. Беше забавно. Останахме само с Даката. С Мехмет отидохме до хотела да си оставя мотора и после ни заведе на вечеря в

старата част на Диарбекир.

Мястото беше много старо с малки дървени маси и столове на тротоара, но пък скарата беше невероятна. След вечерята последва малка разходка из нощен Диарбекир и се прибрахме да спим.

Диарбекир, Турция

 

Диарбекир, Турция

 

Диарбекир, Турция

Диарбекир, Турция

 

09.05.2011г. – Днес станахме много рано. С Даката бяхме решили да караме до България без да спираме. И тръгнахме. Времето беше слънчево и топло. Стигнахме до Адана и там се качихме на магистралата. До Анкара бяхме изминали малко над 1000км, но някак не ги усетихме. Малко след това навлизайки в планината преди гр.Болу температурата падна на 3 градуса и заваля страшен дъжд. Решихме, че така и така сме мокри да продължаваме да караме. И продължихме.

Истанбул минахме около 23.00 часа.

Минахме за около 40 минути. Нямаше задръствания, но пък камионите бяха повече. Около 03.00 часа през нощта бяхме на границата с България. И тук минахме точно за 10 минути. Отидохме в Свиленград за да търсим бензиностанция да заредим и да пием кафе. Единствената, която работеше се оказа тази, която без да искам спирам всеки път минавайки от тук. Пихме кафе, стана вече 05.00 часа и продължихме – аз към София, а Даката към Русе.

Така в 08.30 часа след доста спирания и изминати общо 2084км бях на автомивката до паркинга в София. Прибрахме се и така приключи тази наша „малка” разходка. Доста неща останаха за разглеждане в Иран, но лично аз съм решил още веднъж да отида там с повечко време и с по-голяма обиколка на държавата.

Иран е наистина прекрасно място.

Хората са много гостоприемни, макар често да ни изнервяха когато оставяхме моторите на бензиностанция и започваха да се катерят по тях. Иран до тук от държавите които съм обиколил е единствената, в която може да се нощува на палатка във всяко едно населено място в прекрасните паркове, които са направени и много добре подържани. Историческите забележителности също са много, а и сега не влязохме в Техеран, където човек може да прекара една седмица без да му е скучно. Наистина не очаквах да намеря това в Иран, въпреки че бях чел доста пътеписи за там. Естествено за да е приятен престоя на един турист там, то той трябва да спазва до някаква степен наложените правила и забрани. Особено забраната за внасяне на алкохол, тъй като и само притежанието му се наказва със затвор. Плащането е само в брой, тъй като поради наложеното ембарго нашите кредитни и дебитни карти не важат. Цялото пътуване беше интересно, но мен лично най-много ме впечатлиха кюрдите. Невероятни хора, винаги готови да помогнат, горди когато ни обясняваха, че не са турци а кюрди, но в същото време уважават всички. И там ще отида пак, тъй като Немрут остана непокорен от мен.

Ето какво се получи като цяло.

На мотор от България до Иран – карта

А ето тук има и повече снимки

http://www.facebook.com/media/albums/?id=1504628712

 

Надявам се да ви е харесало и до нови срещи.

Край

Автор: Бойко Терзиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

5 коментара

мар. 29 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир

Тази седмица ще започнем един нов разказ за Близкия изток – ще започнем обаче от мястото, където е възникнал израза „Оплачи се на арменския поп“ – Диарбекир в Турция. Росица ще бъде наш водач:

Приятно четене:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част първа

Югоизточна Турция – Диарбекир

Ще започна отзад напред, т.е. от изводите към увода. Представете си, че за един уикенд искате да изгледате 15 хубави филма. Такова нещо направихме и ние – планирахме посещение на 15 извънредно интересни места за 24 дни. Изтощените сетива ви довеждат до бяс на финала, когато сте на най-предизвикателното и прекрасно място – Бейрут. А имате само три дни. А главата ви прелива от образите, видени и запечатани в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин, Шанлъурфа, Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск, Аман, Петра, Уади Рум и Кралския път… И няма как да разтегнете пътешествието с още няколко дни, защото пътувате със самолет… Но да започна приключението от началото…

Диарбекир

Организираният туризъм в Турция крачи здраво върху бреговете на Егейско, Средиземно и чат-пат Черно море и върху вулканичните плата и чудеса на Централна Анатолия – Кападокия, но неговата най-източна стъпка си остава планината Немрут, откъдето туристът може евентуално да прескочи и надникне в езерото със свещените шарани, свързани с легендите за Авраам в Шанлъурфа… По-нататък организиран туризъм и евтини хотели и пансиони няма или поне до началото на 2011 година беше така. Само Холивуд дръзна наскоро да си избере екзотична база за снимки в Югоизточна Турция –

в приказния град Мардин.

Пак ще впрегна коня пред каруцата като покажа тук снимката (не е моя), която ме вдъхнови, плени и въодушеви, която ме накара да мечтая – Мардин!

Мардин, Турция

http://adele27.aminus3.com/image/2010-07-11.html

И понеже сме почитатели на индивидуалния туризъм, решихме със съпруга ми да си направим отново програмата сами. Какво може да види човек в Югоизточна Турция, която, слава богу, е мирна и спокойна в последно време? Градове и исторически селища като Диарбекир, Хасанкейф, Мидиат, Нюсайбин, Мардин, Савур, Харан, Шанлъурфа… В платото, източно от Мардин, се намира

островче на християнството, наричано Турабдин (Turabdin или Tur Abdin),

където са съсредоточени и относително добре запазени множество християнски църкви и манастири, някои от които ни отнасят в митичните времена на влъхвите, които положили началото на „храм” в името на новия пророк, изгаряйки парченце от ризата му, подарено от Девата като благодарност за принесените подаръци. (Такава е легендата за първоосновите на големия храм на Богородица в древния Hah).

Убедена съм, че не само поклонници биха проявили интерес да посетят този анклав на християнството, където все още може да се чуе молитва или проповед на (ново)арамейски език:

Турабдин (Turabdin или Tur Abdin), Турция

http://www.aina.org/maps/turabdin/turabdin.htm

Голяма част от асирийците от горна Месопотамия, приели християнството и след поредица от премеждия и катаклизми оформили облика на някои от основните християнски църкви, между които днешната сириакска (православна) и халдейската (католическата). Други останали трайни почитатели на бога на слънцето. Говори се обаче, че някои от християнските черкви в областта, в т.ч. в Диарбекир, са построени така, че слънцето да ги огрява по „специален” начин… Към всичко това трябва да се добави невероятната архитектура на района с два центъра – Мардин и Хасанкейф, дело на династията на Артукидите, за която нищичко не знаех докато не започнах да се ограмотявам. За десерт – великата река Тигър, наричана Диджле в Турция и в източния свят. От всичкото това великолепие си избрахме 4 места за посещение – Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа.

Асоциациите на повечето от нас вървят в една единствена посока при споменаване на града Диарбекир – заточение.

Към тази устойчива линия на мислене се добавя нещичко от новата история – Диарбекир е „столица” на турски Кюрдистан. За Османската империя Диарбекир е онова, което е Сибир за руснаците. Място за заточение на политическите затворници – християни и мюсюлмани от Балканските страни в последните десетилетия на 19 век. Заех се да чета записките на няколко български заточеници и по-късните коментари на наши историци. Прехвърляхме тези четива от компютър на компютър и доста цъкахме, защото в историите имаше безценни данни за живота и взаимоотношенията между българите – прекрасен извор за народопсихологията от оново време (завистта не била новобългарска черта!); за огромната помощ, която са получавали от арменското население, от сирианците и халдейците. В края на разказа ще посоча някои от тези четива, уверявам ви, че си струва да бъдат прегледани!

Успях да запиша в тефтерчето си две неща, които евентуално да търсим – черквата „Св. Козма и Дамян” и християнската махала Шах Матар. Според Димитър Шишманов «Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата „Свети безсребреници Козма и Дамян“, венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им...”. Беше ясно, че в етническо отношение градът е коренно различен, беше ясно, че е по-вероятно да не открием никаква следа… Не трябваше да любопитстваме открито, не се знаеше кого ще обидим, разсърдим или вбесим. Това гласяха повечето от съветите на пътувалите. Деликатен район – заради кюрдите, заради арменците, заради християните-асирийци, заради турците или арабите…

Пътуването със самолет на компанията “Pegasus airlines” отне малко време. София-Истанбул, Истанбул-Диарбекир.

В ранния следобед на 10 февруари, снабдени с няколко жокера от форуми, wiki travel и локални сайтове, стъпихме на диарбекирска земя.

Взехме „белия” автобус до центъра на града и слязохме на централния булевард „Екинджилер”. Многолюден и шумен град! Град с население колкото София. Просещи деца ни заобиколиха тутакси. Питахме за „Офис” (нещо като центъра на центъра) и за „Санат” сокак, а после и за крайната цел – „Махиа Кофи Хауз”, където беше срещата с бъдещия ни домакин. Ние си питахме питането, нас пък ни питаха откъде сме. Споменаването на България не извикваше познатата ни реакция „комшу”! Не защото тук не симпатизират на родината ни, а просто защото България е далече! Тук „комшу” казват на иракчаните и иранците – те са близките съседи. „Санат” сокак беше перпендикулярна на булеварда, от двете ѝ страни имаше десетки кафенета. Подминахме повечето от тях, завихме в една от преките и се озовавахме пред „Офис джамия”, срещу която беше кафенето „Махиа”.

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа” грабна сърцата ни още в първата секунда – тип ъндърграунд, арт заведение със 70 вида кафе, музика от 60-те и 70-те и екзотичен за тези ширини собственик, който развяваше дългата си прошарена коса, пощракваше с фотоапарата и все нещо пренасяше от флашка на флашка и от лаптоп на лаптоп. Заведението се отопляваше от печки с дърва, върху всяка от тях стоеше метална кана с вряща вода; котката „Шадоу” (сянка на собственика) мъркаше върху собствен стол близо до печката, а за огладнелите от приказки, игра на табла и пиене на чай в заведението влизаше час по час продавач на симит, поставил таблата на главата си. Под симит тук разбират гевреци. В западна Турция, в Измир казвали „геврек”…

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа кафе

Както е известно, пенсионирането в Турция е ранен феномен – навършваш 50 години и чао. Собственикът Х. беше млад пенсионер, отдал се на кафенето и на двайсетгодишното си хоби – фотографията. В „Махиа” си даваха среща почти всички чужденци, посещаващи града (вероятно, защото и Wiki travel препоръчваше заведението), както и представителите на местния артистичен свят, приятели, младежи. Х. ни посрещна изключително дружелюбно, беше предупреден за идването ни, сгря ни с по един чай, предложи ни веднага специалното диарбекирско кафе – мененгич.

<––Мененгич кафе<–– ––> От тези зърна се прави кафето––>


После започна да ни рисува карта на стария град, но ние с достойнство извадихме наша карта, собственопринтерно разпечатана в София.

Карта на Диарбекир, Турция

Карта на Диарбекир

http://www.armenica.org/cgi-bin/armenica.cgi?192195876501501=1=3==Other==1=3=AAA

Както се вижда, старият град, опасан от стена, която според местните се води втора след китайската, прилича на риба. Какво се крие зад тази стена ще напиша малко по-късно, а в този момент, понеже бяхме гладни, се отправихме към кулинарните забележителности на „Офис”. Храната беше повече от обещаваща, салатите – прекрасни. Цените тук бяха значително по-ниски от истанбулските и измирските. Премръзнали от студ се върнахме в „Махия”, където заварихме нашия домакин от couchsurfing.org. Той е роден в България и след завършването на ветеринарния техникум в Стара Загора, едва 17-годишен, заминава за Турция със семейството си. Завършва висшето си образование в Турция и тръгва да си дири късмета. Тук да направя уточнение, че под „късмет” на турски се разбира „съдба”, а не „успех”. На това, дето ние му викаме „късмет”, те му викат „шанс”. И пожелават „Бол шанс”! Честна дума! Та, момчето дошло да работи като ветеринарен лекар в този богат на добитък край. Човек с изключително приветлив, открит и приятен характер, Г. имаше очевидния талант да събира хората заедно, да играе с лекота ролята на дипломат и лидер. Всички го обичаха, личеше си. От него научихме много неща за селското стопанство на района (една крава струва скъпо – около 6-7 хиляди лева); за шапа – беше изцяло съгласен с професионалните мерки, които се приложиха в България, а при тях шапът идвал от Иран… Домакинът ни работеше много, но не го видяхме да пъшка от умора, макар че оперираше хернии на теленца, израждаше крави и пр. по всяко време от денонощието, дори и в почивните дни. Шегувахме се, че ветеринарите и педиатрите били най-необлагодетелствани, защото пациентите им не можели да си кажат сами къде ги боли. За разкош този млад човек заедно с дружината си беше завършил и курсове за водолаз, та изгаряше от нетърпение да отива да далдисва.

Още първата вечер той ни покани на нощен клуб с жива музика. Така попаднахме в един от диарбекирските „Суингин хол-ове”, където народът се веселеше, надигнал бутилки бира или чаши с мастика. Джими Хендрикс заемаше почти цяла стена, а Дженис Джоплин вдъхновяваше публиката от отсрещната страна. Пушачите трябваше да посещават специално помещение, в което електрическата печка не вършеше много ефективна работа. Някъде към нощните часове се прибрахме да спим. Апартаментът на Г. беше малък според тукашните стандарти – само 100 кв. м. Нормалните апартаменти били по 140 кв. м., сега се строяли нови – по 160-180 кв. м. Не е за чудене предвид средно осемте деца в семейството. Памперсите тук се продават в чували, задръстват тротоарите:

Памперси на чувал на пазара в Диарбекир, Турция

На следващия ден направихме еднодневно пътуване до Хасанкейф, но него ще опиша отделно. Изучаването на Диарбекир започна на третия ден от пристигането ни. Диарбекир няма да ви впечатли от пръв поглед. Няма да ви спечели с нищо специално, ако не знаете къде да влезете и какво да гледате. След всичко, което видяхме и проучихме сами, но най-вече с помощта на местните ни водачи, си позволявам заключението, че типичната архитектура на Диарбекир е много стилна, изчистена и елегантна. Базалтово черно и бяло за освежаване. Независимо дали става дума за култови постройки или за частни сгради – това е тоталната стара архитектурна мода.

Да започнем със стената.

Обиколката ѝ е 5,7 км; височината ѝ – 12 м; широчината – от 3 до 5 метра. Има четири основни порти и 82 кули и бастиони. Бастионите са двуетажни, на места имат по 3-4 етажа. Най-интересната част от стената е между портите Мардин и Урфа. Както вече споменах, местните ще ви убеждават, че диарбекирската стена е втората по големина и забележителност след китайската. Води началото си от ранното средновековие и част от най-красивите ѝ детайли са дело на Артукидите през 11 век. Не харесвам стените. Нещо ми пробуждат клаустрофобията… Е, запечатих я върху няколко снимки, забележителност е все пак:

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града – Диарбекир, Турция

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града

Урфа капъ от вътрешната страна – Диарбекир, Турция

Урфа капъ от вътрешната страна

Един от бастионите – Диарбекир, Турция

Един от бастионите


Първата действаща християнска черква, която посетихме, беше халдейската „Св. Антоний”.

Намираше се близо до джамията „Шейх Мутахар”. Очевидно тук се е намирал християнският квартал „Шах Матар”, за който си бях отбелязала в записките. Предишната вечер поразпитах в кафенето, но хората повдигаха рамене в недоумение, „Шах Матар” нищо не им говореше. Реших да се примиря с факта, че няма да открия нещо, което очевидно отдавна е изтрито от картата на града. В момента, в който прочетох „патрона” на джамията ми светна! Значи просто грешка в произнасянето! Откритието ме развълнува силно! Ето какво точно пише Димитър Шишманов: „Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала „Шах Матар“, някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села».

В „Св. Антоний” = “Mar Petyun реших да отида още по-далеч в търсенето и поразпитах момченцето, което се навърташе там – вероятно син на работещия в храма човечец, дали знае къде се намира черквата „Св. Козма и Дамян”. Момченцето ме разбра, възкликна „Мар Козма!” и разтвори пред очите ми свързана с телбод книжка. Така зърнах част от списъка на християнските храмове в града, даже снимах страницата, но текстът беше на турски, така че не разбрах какво пише там. От обясненията на момчето успях да схвана, че търсената от мен черква е унищожена, а руините ѝ са някъде около православната сириакска „Св. Богородица” („Мериемана Килисеси”), която не е в този район. С още малко питане разберах, че християните в града са около 50-ина, а действащите черкви работят на ротационен принцип.

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”


До „Св. Богородица” стигнахме на следващия ден.

Тук трябва да направя уточнението, че освен картата на града, която стои по-горе, имахме още една карта на стария град. Очевидно обаче в нея имаше някои грешки, защото нашият нов приятел Г. я разгледа и каза: „Мериамана” не е тук”. „А ти знаеш ли къде е?” – попитахме ние. „Знам, аз ходя там с Х. понякога” – отговори Г. „Х. християнин ли е?” – попитахме в един глас с Емо, защото тук никой не говореше открито за вероизповеданието и етническата си принадлежност, та решихме, че всичко е възможно, дето се казва. „Не, не е християнин, но има там приятели, с които си пие чая.” – отвърна простичко Г. Честно казано този отговор хем ни смути, хем внесе в сърцата ни неистова радост и благодарност за островчето човещина, на което бяхме попаднали. Нещо в тези думи ме накара да повярвам, че наистина е имало местни хора, които са помагали на нашите заточеници преди век и половина… Не можех да не се възхищавам на Г. Той, етническият турчин, роден в България и отлетял в този край на света като пухче, оставено на произвола на бурните ветрове, беше пуснал крехки корени в тази размирна земя и едва ли съзнаваше каква позитивна и събирателна роля играеше за околните и за нас в този момент. Къде се беше научил на такава толерантност? Според наставленията му трябваше да отидем рано, за да не изпуснем службата. Само че оживление имаше само в отсрещната черква, която се оказа протестантска. В „Св. Богородица” всичко беше приключило много преди 10 часа. Пуснаха ни да разгледаме, нямаше проблеми.

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”


Попитахме мъжа, който ни придружаваше в обиколката, къде да открием руините на голямата арменска черква. Човекът се затрудни в обясненията, затова просто махна с ръка и тръгна да ни води. Със забързан ход достигнахме до района на джамията „Шейх Мутахар”. Междувременно подминахме разрушен халдейски храм.

Руини от халдейска черква – Диарбекир, Турция

Руини от халдейска черква


После открихме внушителната арменска черква. Новина! Заварихме усърдна реставрационна работа. Майсторите ни съпроводиха до вътрешността на храма, който ни впечатли с мащабите си!

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар

Реставрация на голямата арменска черква  в района Шах Матар – Диарбекир, Турция

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар


Издирването на следите от миналото свършваше тук. Сега ни оставаше да се потопим в атмосферата на града – да кръстосаме тесните улички и пазарчета; да разгледаме къщите на богатите; да пием чай в някой от известните ханове на града.

Интересно беше в

къщата на именития поет Джахит Таранджъ (1910-1956).

Превърната сега в етнографски музей, къщата е образец за архитектурното изящество в града и привлича много посетители – преди всичко местни хора. Отделните помещения за мъже и жени станаха повод водачката ни да разкаже, че преди тридесетина години в семейството ѝ този обичай все още се спазвал, но очевидно напредничавият ѝ баща сложил край на тази практика. Изразихме въодушевлението си от видяното, момичето се съгласи, но поклати глава някак тъжно. „Диарбекир не е това, което беше някога… Хората от селата масово идват да живеят в града; пълно е с просяци, безработица; хората са необразовани, зле възпитани… нивото е ниско.” Няма с какво да ѝ отговорим. Мълчим учтиво. Каним я да изпием по кафе на открито. Тя любезно ни отказва, защото „не е млада, нито красива и трябва да спазва стрикни правила, за да успее да се омъжи…” На въпросите в погледите ни отговаря така: „Трябва да внимавам къде ходя и какво правя. Градът е толкова консервативен! Но ти – посочва мен – ако живееше тук, щеше да имаш глеми шансове за женитба!” Тя се смее, а съпругът ми и аз мигаме на парцали. Аз се окопитвам и я питам къде видя шансовете ми. „Имаш светли очи и бяла кожа, пък и ако косата ти беше по-светла…” – отговори тя. Тук си припомних, че в Грузия ме убеждаваха, че имам късмет, защото съм чернокоса и православна. Боже!

От този ден до края на пътуването – през Сирия, Йордания та до Ливан, темата за консервативните навици и правила за женене щеше да ни следва неотклонно.

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ – Диарбекир, Турция

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Друга известна къща в Диарбекир

Друга известна къща в Диарбекир



Съботният и неделният ден ще са преминали зле, ако не сте закусвали в някой от големите ханове на града. Хората идват тук за „кавалтъ” (закуска), почивка и социални контакти.

Това на долната картинка е

Делилер хан

и се намира близо до Мардинската порта. Някога е приютявал търговци, пътуващи по пътя на коприната, и пилигрими, тръгнали за Мекка и Медина. Сега фунционира като бутик хотел.

Делилер хан – Диарбекир, Турция

Делилер хан – Диарбекир, Турция


Зад хотел Diyarbakir Class има друг хан, но трябва да помолите на рецепцията да ви допуснат за разглеждане.

Типични за закуска, кафе, пазар и социални контакти са

Хасан Паша хан – най-големият и атрактивният в стария град и Сюлюклю хан, който се намира близо до пазара за сирене и кисело мляко.

Площадът пред Хасан Паша хан – Диарбекир, Турция

Площадът пред Хасан Паша хан


В тази постройка от 16 век било възможно да отпочиват до 500 коня и да нощуват множество пътници – стаите са много, разположени на три етажа.

Хасан Паша хан


От терасите на Хасан Паша хан се вижда площадът пред

Улу Джами (Великата Джамия),

която в този момент беше в ремонт.

Улу Джами (Великата Джамия) – Диарбекир, Турция

Улу Джами (Великата Джамия)


Улу Джами е забележителна с няколко неща. Тя е е сред първите джамии в Анатолия, датира от първата половина на 7 век. Посроена е върху свещено място, някога там е имало езически храм, а после христианска катедрала с патрон св. Тома. Св. Тома всъщност е доста популярен в тази част на Турция, макар че името му се свързва най-пряко с някогашна Едеса (сега Шанлъурфа). Четирите фасади на джамията представят четирите основни клона на исляма, което прави възможно едновременното „ползване” на храма от хора с различно вероизповедание. В архитектурно отношение се долавят и римски елементи.

А това е

джамията „Шейх Мутахар”,

за която многократно стана дума.

Джамията „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Джамията „Шейх Мутахар”

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” с четирите колони

Джамията на пророка– Диарбекир, Турция

Джамията на пророка


Ако някой премине 7 пъти под четирите колони на минарето, ще се радва на сбъднати желания!

Няма да сте усетили типичното за Диарбекир, ако не сте хапнали

шишчета от агнешки дроб и кюнефе за десерт

Когато излизате от диарбекирски ресторант, ще видите купа с подправката карамфил. Редно е да си вземете късче и да го сдъвчите. Защо? За оправяне на вкуса след всичко пикантно и след множеството свежи, но „дъхави” зеленчуци, които сте консумирали. Случи се на няколко пъти персоналът да ни предлага нещо типично от кухнята безплатно. Например, супа от пасирана леща. Защо безплатно? Защото сме чужденци и ТРЯБВА да опитаме местните специалитети. В една маршрутка впрочем не ни взеха и пари. Защо? За да ни покажат, че местните хора са гостоприемни…

Шиш от агнешки дроб  – Диарбекир, Турция

Шиш от агнешки дроб

Карамфил  – Диарбекир, Турция

Карамфил


Що се отнася до кюнефето, то се яде в сладкарница, обилно посипано с поне два вида ядки и със сладолед. Представлява запечен върху особен кашкавал кадаиф. Уффф, не искам да си спомням! Както казва братовчедка ми от Скопие „Дайте ми твръдо благо или яко благо!” Те това е яко благо!

Кюнефе – Диарбекир, Турция

Кюнефе


Още някои неща трябва да се научат за Диарбекир:

  • дините достигат до 50 кг, а някога достигали и до 70 кг;
  • пазарите за плодове и зеленчуци са изумителни,
  • портокалите и лимоните си имат дръжчици и листенца, наровете се пукат по шевовете…
  • малки момчета с ръчни колички чакат да ги повикате, за да транспортират покупките ви;
  • традиционните златни колиета – киш ниш и двуредната гривна, на която съперничи само трабзонската гривна;
  • евтините бижута от подобие на сребро, нооооо внимание, най-прекрасното и евтино сребро в цяла Турция е в Мардин и в Мидиат…
Киш ниш колиета – Диарбекир, Турция

Киш ниш колиета


Започвахме и завършвахме деня в „Махиа” кафе. Доверието растеше с всеки изминал час, малките ни подаръци отваряха място за реципрочни жестове и преминавайки през тези вечни ритуали на размяната навлизахме все повече в тайните градини на хората, с които се запознахме. Последната сутрин излязохме сами с Емо. Отидохме да закусваме в един от хановете, грееше слънце и не беше много студено. С две думи – приветливо утро. Зазвуча „Едерлези”, мюезинът си пееше неговата песен, но тя звучеше като от друг свят. Жената, която ни обслужваше, беше повече от любезна и се стопяваше като сянка след всяко дребно нещо, с което доотрупваше масата. Неусетно за мен самата се разплаках така неудържимо, такава буца ми препречи гърлото… Едва сега си дадох сметка, че тръгнах към този град като кълбо от нерви, с множество тайни резерви, с европейската си гордост… Само за четири дни кълбото се беше размотало, търкулнало се беше между епохи и хора – сенки от миналото и реално съществуващи, герои и хора без претенции за важност, но в които виждах реалния шанс човешкото да оцелее…

Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов

http://www.promacedonia.org/tk/index.html

Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

http://www.promacedonia.org/giliev/dsh/dsh_04.htm

още снимки от Диарбекир:

http://royak.snimka.bg/travel/turkey-diyarbakir-febr-2011.575626

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

15 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version