Archive for the tag 'деца'

ян. 29 2013

Камбоджа – симпатични хора в сиромашия до шия

 Пътеписът ни днес ще ни води до една от най-бедните страни в света – Камбоджа. Искра ще ни покаже тази многострадална страна, а вие, когато пътувате в чужбина и особено в бедните държави, не забравяйте, че хората в цял свят искат да носят маратонки, независимо от политическите си и верски особености 😉

Приятно четене:

 

 

Камбоджа –

симпатични хора в сиромашия до шия

 

 

От доста време сме в Патая – най-веселият, най-шумният и най-атрактивният тайландски курорт и все гледаме към Камбоджа, струва ни се интересно да отскочим за ден два, всички туристически фирми предлагат тази екскурзия с посещение на Сием Реп и на Анкор Ват. Решаваме да направим това пътуване в последните дни на 2012–та.

 

И така – потегляме в 4 часа сутринта, след час и половина сме на границата, няма много хора и минаваме за 20 минути. Вероятно голяма част от туристите са отложили за 2013 да видят Анкор Ват.

Рикша, Камбоджа

Сезонът е благоприятен – както в Тайланд, така и в Камбоджа, това е пик–сезонът, не е убийствено горещо, около 30–32 градуса е. Бусът ни е стоварил и след неизбежните формалности минаваме тайландския контролен пункт и се отправяме към камбоджанския. Разстоянието от около 100 метра между двете гранични зони преминаваме пеша и аз съм поразена от гледката. Току-що се е съмнало (това тук се случва в 6 ч.) и в този ранен час точно на това място има засилен трафик, предимно в посока към Камбоджа. Вадя камерата и снимам каквото успея, защото такова нещо досега не съм виждала. Пред очите ми минават..,не, не, направо профучават, едва успявам да ги фокусирам, невероятни и невиждани “превозни средства”, теглени и бутани от бързащи и тичащи хора… Това са примитивно правени с подръчни материали някакви подобия на платформи с колела, като единствената им цел е да поберат и превозят максимално количество вързопи, денкове, кашони, торби, чували, чанти, щайги и всякакви други багажи. Огромни са, изглеждат така като че ли всеки момент ще се разпаднат под тежестта на разнородните си и шарени товари. Такава човешка изобретателност , вложена в превозно средство , не допусках че може да съществува – с едно, две, три и повече колела, при това абсолютно разнородни, събрани и намерени кой знае откъде, тези платформи приличаха на гигантски, ранени насекоми, подскачащи и клатушкащи се в бърз ритъм по прашния път. Около тях с грохот преминаваха големи, също натоварени до пръсване, камиони, хвърчаха мотоциклети и мотопеди, на които имаше закрепени незнайно как по 4–5 човека, всеки от които крепи някаква безформена торба, отделно велосипеди, автомобили, а и хора с огромни бохчи и сакове в ръце се промушваха между тях и като по чудо не стана нито един сблъсък.

Камбоджа

 Камбоджа

След минути вече сме в ръцете на камбоджанския–руски гид Саша, който обяснява, че всички тези хора носят стока за продаване от Тайланд в Камбоджа. Пътуваме в климатизиран бус по прав асфалтиран път, от двете ни страни се редуват пусти прашни поля, оризови ниви, палми и всякаква друга тропическа растителност, мътни, огромни локви, които не мога да нарека езера, заради калната вода в тях, но в които има натопени до гърдите хора , както са с дрехите, а и крави се виждат от време на време в мътилката, също и патки, достатъчно на брой поне за вечерята в 10 ресторанта.

Целта ни е град Сием Реп

Минаваме покрай малки селца, разположени от двете страни на пътя, но гледката е тъжна – хората са облечени много бедно, децата са голи, тичат насам натам, а “къщите”…..това са някакви бараки или колиби, които основно представляват един под от дъски, разположен върху забучени в земята двуметрови криви колове. Покривът е или от палмови листа, или от парчета ламарина, а стени в повечето случаи няма и това ми позволява да видя, че вътре има едно легло, един хамак за бебе и няколко окачени торби. Отпред има скована на две на три дървена стълба без перила и аз изтръпвам като забелязвам малки деца да се катерят нагоре.

Лодка, Камбоджа

Дете, Камбоджа

На места встрани от пътя виждам опънати между дървени рамки огромни бели найлони, гидът обяснява, че това са капани за насекоми, които се привличат от отразяващия светлината “екран”, блъскат се в него и хората ги събират. А защо? Ами , за да ги ядат, много просто. Тук ядат всякакви бръмбари, ларви на пеперуди, скаклци, скорпиони, някои видове червеи, даже хлебарки, казва Саша с най-чаровната усмивка на бялото си лице. Пържат ги в олио, това си е чист протеин.

Къща, Камбоджа

 

Саша е около 27–годишен, живее в страната от година, работи като гид на руски групи. Казва, че тук се живее добре, спокойно, без стрес, без ядове и проблеми, дребните неудачи се решават с усмивка и с малко търпение. Твърди, че храната е чиста, без химия, здравословна, ефтина, за стотинки можеш да се нахраниш, плодовете и зеленчуците са в изобилие, хората са добри, смирени, престъпност няма. Всички са доволни , ако имат работа и ако са здрави, за ядене все ще се намери нещо, купичка варен ориз на ден може да е храната им за месеци, но те са усмихнати, добронамерени, скромни, без претенции. В това и аз се уверявам после, по време на няколкодневния ми престой.

 

Пътят до Сием Реп, град с около 200 хиляди жители, е около 3 часа. Движението е като у нас, ляв волан. Разминаваме се с камиони и по-малко леки автомобили, една част от които са Лексус. Бре, изненада!

 

Саша обяснява, че това е мечта на всеки камбоджанец, колите разбира се са не втора, а десета ръка, но няма значение – който може да си позволи, веднага се сдобива с лексус, останалите карат мотопеди и велосипеди, е, има и доста тойоти.

 Уличен търговец, Камбоджа

Навлизаме вече в града,

движението е хаотично,

пътни знаци не се забелязват, липсва и какъвто и да е ред, всеки кара както и където може, мотопедите нямат  регистрационни номера, но и тук важи правилото – “Пази този пред теб” и сблъсъци няма.

Ставам свидетел на невероятни картини –

на един мотопед висят с главите надолу на много сложна конструкция от дървени клечки поне 40 живи кокошки, друг е натоварил двукрилен гардероб на хилав велосипед и едва го бута сред останалите участници в невъобразимия трафик, тук там притичват жени с огромни, пълни до пръсване, чували върху главите си. Едно бабе едва върти педалите на полуразпаднал се велосипед, на който отзад е закрепен на честна дума огромен панер, пълен с красиви лотоси. Стотици деца се придвижват с колелета към училише с малки ранички на гръб и аз изтръпвам при мисълта какво може да им се случи на пътя. Но явно нищо лошо не им се случва, карат си спокойни и усмихнати.

Уличен търговец, Камбоджа Уличен търговец, Камбоджа

Встрани от основния асфалтиран път, който пресича целия град, се виждат схлупени бараки, в които се продава какво ли не, забелязвам пазари на открито, под силното слънце, в които са изложени всякакви плодове и зеленчуци. Всичко е изсипано буквално на земята, в прахоляка, а зад стоката клечат продавачите и подвикват.  Има и хубави, лъскави магазини за електроника, за мебели, за мотопеди и колелета, обществени перални и химическо чистене, даже тук там и двуетажни шопинг молове и големи супермаркети. В града живеят около 80 западно–европейци и над 60 руснаци, които имат някакъв бизнес тук, или работят към местни компании, казва Саша.

 

Иначе картинката по улиците е както почти навсякъде в Азия – станалите неразделна част от азиатския бит колички на колела, на които може да има всякаква стока за продан, може да има горящи въглени, на които да ти опекат всичко, което става за ядене , може да има врящ казан, от който да ти сипят супа, или в който да ти изпържат един черпак скакалци или хлебарки, които да си хрупаш като чипс докато се разхождаш. Ако върху двете колела е монтирана седалка, вече става рикша, с която да те закарат до хотела, или до нощния пазар, който е известен с ниските си цени.

Местните хора са симпатични, приветливи и усмихнати.

Кожата им е по-тъмна от тази на тайландците, но чертите им, макар и типично азиатски, са някак омекотени и по-близо до европейските. Носовете им не са така сплескани и очите им са по-отворени, скулите им са високи. Жените определено са по-скоро красиви. И какви бели зъби, не мога да повярвам. Ние плащаме стотици евро да си избелим зъбите, а тези хора имат снежнобяла бисерна усмивка, направо им завидях, честно.

 

Общо взето градът визуално е приятен, особено вечер и особено сега в последните дни на годината, когато е осветен и украсен. Неприятното е, че въздухът  е просмукан от ситен прах, който полепва по дрехите, по тялото, провира се и се наслагва върху всичко. Извън основния алфалтиран път всички улици са без каквато и да е настилка, тротоари няма и практически стъпиш ли извън асфалта, потъваш в ситна червеникава пепел, която се вдига нагоре и засипва всичко. Затова и сградите и стоката, която се продава на открито и хората изглеждат някак мътни, мърляви и сиви, просто всичко е посипано с прах, от който няма отърваване. Но туристите се примиряват с това неудобство, защото няма как да го избегнат.

Уличен търговец, Камбоджа

Хотелът,

в който сме настанени, е три звезди, но приятната изненада е, че реално е 4– звезден– големи стаи, широки легла, басеин, халати –всичко е както трябва. Безупречно чисто е и с много добро обслужване. Местната храна е много вкусна, не е люта, десертите и сладкишите им са предимно от оризово брашно и са доста приятни на вкус, изобилието от плодове е наистина впечатляващо. Персоналът говори английски, с две думи – приятно изненадани сме.

 

На следващия ден нашият усмихнат Саша вече ни води към първата цел на камбоджанското ни приключение –

езерото Тонле Сап

http://youtu.be/PwJsyrN05p0

 

 

Името му означава “Голямото езеро” и Саша обяснява, че всъщност река Меконг се разделя на три при столицата Пном Пен и реката Тонле Сап преминава през това голямо езеро, което в дъждовния период от юни вследствие на мусонните дъждове увеличава 4 пъти обема си и до пет пъти дълбочината си. Сега, когато ние вече се носим по мътните й води с една малка бърза лодка, която според мен ще се разпадне всеки момент, дълбочината е около 2 метра. Езерото гъмжи от риба, казват, че имало около 200 вида и непрекъснато откривали нови и нови видове, а също и водни костенурки, змии и други обитатели.

Tonle Sap Lake, Камбоджа

 

Изведнъж отнякъде изникват малки моторни лодки,

които ни наобикалят, а в тях има деца, много деца, на не повече от 4–6 годинки, които са овесили по една змия на вратлетата си и единственото , което искат, са пари. Змиите най-вероятно са упоени, защото почти не проявяват интерес към нас, макар че децата ги побутват по главите, насочвайки ги към гадните бели богати туристи. Даваме им шепа местни риали, но те дори не ги поглеждат и викат:”долар, долар”. Наистина категорично отказват родната си валута, а ние успяваме да се отървем от детско–змийското нашествие срещу няколко долара ….на лодка.

Деца, Камбоджа

В езерото има стотици “къщи”,

закрепени върху понтони или на дълги кокили във водата. В тази вода те живеят, от нея се изхранват, ловят риба и просят от туристите, някои отглеждат крокодили и продават кожите им, други изработват дребни сувенири. В тази вода те се къпят, перат и вършат всичките си физиологични нужди. Когато през септември дъждовете спрат и нивото на водта спадне, се открива плодоносна почва, която веднага бива засята с ориз, който пък е основната им храна.

Къща на колове, Камбоджа

Тъкмо сме се успокоили, че вече няма опаност някоя змия да се замотае около вратовете ни и виждаме как се приближават две бързи лодки – от едната, управлявана от възрастен мъж, най-вероятно бащата, скача в нашата лодка като първокласен акробат едно малко момиченце , на чиито врат виси торба, пълна с кутийки кока кола, които иска да ни продаде. А от другата лодка с умел и рискован скок вече са се прехвърлили при нас две 5–годишни момченца , които се настаняват зад нас и започват да масажират вратовете ни с яки като клещи пръстчета. А до ухото си чувам настойчив шепот : долар, долар…

В момента, в който им даваме по един долар, те се мятат в лодките си, които ни следват отстрани и отпрашват към следващите нищо неподозиращи туристи от лодката зад нас.

Честно казано нямам нищо против да “подпомогна” , макар и с нищожни няколко долара този беден и доста изостанал народ, но никак не ми е приятно да ме възприемат като ходещ банкомат, който е длъжен да пуска на всяка протегната ръка. А дадеш ли на един, като че ли от земята изникват още десет и няма край.

 

Разходката ни в езерото Тонле Сап приключи благополучно и си отдъхнахме, слизайки на импровизирания пристан, защото да си

призная лодката, както впрочем и останалите стотици “таратайки” наоколо, хич не ми вдъхваше доверие, имах чувството, че всеки момент ще цопна в мътната вода и едно от чудовищата, които ми се виждаха в нея, ще ме схруска, като преди това някоя огромна змия ще ме завлече до дъното.

 

С климатизирания луксозен бус потегляме

по обратния път към Сием Реп

Предварително се бях уговорила с гида ни да спре до някой от домовете край пътя, произволно избран, за да вляза и да поговоря с хората. Спираме сред облак прахоляк пред група жилища, които представляват жалки подобия на бараки, с покриви, но без стени, от горе висят парчета прокъсан плат или картони, в най-добрия случай гофрирана ламарина.

Влизаме в едно от тези обиталища

по няколко просто така поставени дъски, тъй като колибите всъщност са закрепени на 5–6 метрови колове , забити в пресъхналото в момента езерно дъно и за да се влезе от пътя трябва да има мост, сега ролята на мост играят тези дъски. Мислено се прекръствам и влизам. Вътре заварвам дядо на 82 години и баба на 76, или поне така ми казаха, и едно голо момченце на 3 годинки. През дъските на пода виждам калната размекната почва долу под нас, пак се прекръствам на ум, защото ми се струва, че след миг ще се намеря долу, покривът е също от дъски, “стени” почти няма като изключим някакви парцали, които висят тук там. Голямо легло, застлано с учудващо чиста и красива шарена покривка, до него – хамак за детето, в другия край – загаснало открито огнище – няма шега – върху парче ламарина палят огън между 4 тухли и там варят ориза. Тръпки ме побиха, като си представих, че тази купчина дъски може да се запали и за минути всичко да изгори. Но явно си имат начини да не допуснат това, щом не видяхме нито една изгоряла къща. Ток и вода, естествено няма, тоалетната е ясна. Някъде встрани мернах няколко буркана, в които най-вероятно имаше сол и захар. И толкова. А, и някаква опушена и очукана тенджера и един почернял тиган. За чинии и прибори не споменавам нищо… Кърпи и салфетки (шегичка!) не видях, но всъщност като няма вода…

Оказа се, че старците отглеждат внучето, а младите заработват каквото могат в града и два–три пъти в годината идват да ги навестят, да донесат малко провизии, ориз и да видят детето си. Когато поотрасне, ще си го приберат, за да помага в работата.

Домакинство, Камбоджа

Домакинство

Мислех да им задам поне още сто въпроса, но се отказах в момента, в

който видях тази отчайваща мизерия. А хората бяха спокойни и усмихнати, доволни, че имат покрив и ориз. И тези бели зъби…..Дадох им десет долара, които ще им стигнат за няколко седмици със сигурност. После аз си зададох поне сто въпроса на себе си и за себе си, за живота изобщо и за справедливостта.

 

Вечерята, която ни сервираха в хотела няколко часа по-късно, ми се стори разточителство отвсякъде, не можех да изтрия картината от деня в “къщата”.

 

 

 

На следващия ден потегляме към

Анкор Ват,

за да се насладим на наследството от величието на една древна цивилизация. Предварително съм изчела всичко, написано за това забележително място, разгледала съм го подробно , благодарение на голямото количество снимки и клипове в мрежата и очаквам да се срещна с най-големия храмов комплекс в света, строен в продължение на повече от 30 години и представляващ един от най-удивителните световни архитектурни шедъоври. Построен е в чест на бога Вишну и пресъздава сцени от бита и митологоята на древните кхмери.

 

Имаме на разположение целия ден за разглеждане и затова в късния следобяд вече съм без сили, почти опечена от безмилостното слънце и с реалното усещане от як бой върху изнемощялото ми от слънцето и праха тяло.

Анкор ват, Камбоджа

 

Площта на Анкор Ват наистина е огромна, гидът твърди, че е колкото тази на града Париж. На всичко отгоре през цялото време мъкна една раница с бутилки вода, тъй като вътре не се продава, тоалетни няма , защото не можело дори близо до храма да има такова място. Облечена съм с дълъг панталон и блуза с ръкави, защото предупредиха, че с голи рамене и колене не пускат. Оказа се пълна заблуда, никой не гледа за това, установих го като се преоблякох зад един зид, вече готова на всичко, защото се чувствах като борец на тепиха, когото са мятали и блъскали поне в десет рунда. Напразно носих излишни дрехи, но видях, че изобщо не съм единствена.

Над два милиона туристи годишно посещават и разглеждат Анкор Ват, дневната такса е 20 долара, това място носи 70 % от приходите на страната. Но не може да се каже, че се полагат някакви усилия и грижи за поддържането и почистването му.

 

Комлексът въздейства наистина внушително, двуметровите барелефи освен, че са красиви, излъчват и някаква магнетична енергия, дългите галерии и безкрайните лабиринти ме пренесоха в други светове, само мислълта, че там, където аз стъпвам, са стъпвали хора преди 10 века,

ме караше да се чувствам странно , мистично и някак нереално. Аз лично за себе си нямам обяснение как в онези времена най-обикновени хора, без техника, са пренесли огромни каменни блокове, незнайно откъде, гидът казва, че поне от 200 км. , шлифовали са ги безупречно (как??) и са построили с тях над хиляда храма на тази огромна територия (от които днес са запазени в различна степен около 100), без да има каквато и да е спойка между каменните блокове. Но същите въпроси ме вълнуваха и пред пирамидите в Египет, така че все още не съм открила отговора за себе си.

 

На следващия ден

пътуваме обратно към Тайланд

и към 5 часа след обед сме на границата. Опашката е внушителна, а темпото на придвижване е отчайващо бавно. Слънцето все още пече яко, може би е към 30 градуса, но се усеща като 36 поне, а и този убийствен прахоляк, който полепва по влажната кожа, ни довършва. Решавам ей така да попитам един местен тарикат, който се навърта наоколо дали няма по-бърз начин да преминем отсреща. Той силно се развълнува от въпроса ми и проведе разговор по мобилния си. След пет минути беше готов с бизнес предложение – по 5 лева на човек и минаваме. Речено–сторено, парите бяха предадени на граничния полицай или най-вероятно поделени по братски и ние вече сме на опашката на тайландската граница.

Там тези номера не минават, така че останахме с угризението, че сме стимулирали корупцията само в Камбоджа.

 

 

 

 

 

Автор: Искра Койнова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

8 коментара

апр. 20 2012

Да се родиш в Китай

Преди време авторът на днешния пътепис – Наталия – ни разказа за отношението на китайците към жените. Днес ще видим как се отнасят към децата. Дано има разлика, защото ми се струва, че след няколко години Китай ще бъде първата страна в света, в която жените изневеряват повче от мъжете (съгласно една нематематическа заблуда 😉

Приятно четене:

Децата на Китай

 

нравопис

 

 

Пътувах натам, откъдето през цялото време получавах във Варна нетърпеливи имейли: “Хайде, кога ще се върнеш? Липсваш ми” и “Откакто замина, в живота ми има празнота”… Как няма да бързаш към такива приятели?…

Срещнахме се в Пънлай.

То беше радост! Да споделиш своите очи с чуждите. В приятелските очи – няма я прословутата азиатска непроницаемост… Те светят, греят със споделеното щастие и тези мигове не се забравят… Сун безгрижно ме попита: “Като заминеш налято за България, кога ще си дойдеш пак?”

“Заминавам завинаги , Сун…”  Тя нищо не каза, само няколко сълзи се отрониха от очите й. После бързо се съвзе и опита да придаде бодрост на гласа си:  “Но до лятото имаме време…”

Заледено езерце в парка – Пънлай, Китай

Заледено езерце в парка

Лилии в парка – Пънлай, Китай

Само след два месеца езерцето ще изглежда така

 

Трета пролет посрещам вече тук. Суха, мразовита, слънчева – китайска морска пролет. По нещо прилича на варненската, въпреки че според местните  е настъпила още на 23 януари, заедно с Новата година, драконската… Леденият вятър развява вече над парка пъстри хвърчила, наизлязоха по алеите мъже с бичове, а плющенето им отеква като пушечен изстрел из целия квартал… Любими занимания. Мъжете гордо позират за снимки, размахвайки саморъчното оръжие. Понякога ми дават да опитам и аз – не пробвайте това без учител – движението е усукващо и отривисто, ръцете се сменят светкавично, ако не знаете как, може да се ударите лошо. Още не са изнесли пумпалите, нунчите и музиката за танците из парка, нека се постопли малко…

Мъж с бич в парка на Пънлай, Китай

Мъж с бич в парка

Мъж с бич в парка на Пънлай, Китай

Ето за това движение ви говорех

 

Раздадох мартеници на приятели с подробни указания кога и как да се закичат и с обещание да бъдат здрави и щастливи. Щастлива бях и аз, когато на Баба Марта освен нас – петимата българи, и няколко пънлайчани разнасяха из града националното ни пожелание за здраве.

Penglai, Янтай, Шандун, Китайска народна република

 

Докато ме нямаше  за три месеца, тук са се случили важни събития –  три нови китайчета поздравиха света. Деца на приятели – Лианг и Маа имат синове, а Чу – дъщеричка. Очакваме още двама сина – на Джанк и на Нини… Толкова желани и чакани – единствени деца в семейството. Родителите им са  от поколението на 80-те – млади и щастливи, първите, които са по едно дете. Задоволени хора, много от тях са завършили колеж, знаят какво искат от живота. Разбира се, след 20 –годишната си възраст те се сблъскват и с някои проблеми, породени от китайските традиции, но – за това друг път … Темата сега е бъдещето на Китай – тези важни, сериозни и прекрасни, както се вижда от снимките, младенци.

Първа проплака в края на октомври госпожица Чу Янг – дъщеричката на Чу, колега на съпруга ми. Собственото й име Янг означава “слънчева светлина”, или перифразирано – Светлозара, Лъчезара или просто Светла. В древен Китай новородената Янг би била оставена в ъгъла на стаята на кучешка постеля, забавлявайки се с парчета от глинени съдове. Традиционно тук никога не е имало равноправие между половете. Семейният клан е бил загрижен за раждането на синове, които да продължат рода. Новороденото момче се е поставяло на празнична подложка и близките са го успокоявали като му давали скъпи играчки. За да родят син на всяка цена, китайките са прибягвали към всевъзможни заклинания и гадания.

“Малка радост” – така наричат китайците бебето момиченце.

Днес на сто момичета се раждат 130 момчета. Според последни изследвания увеличаващото се междуполово неравновесие се дължи на абортите на момиченца – най-вече в селските райони, а ултразвуковите прегледи, въведени в края на 80-те, са засилили тази практика. Тя е причина за голяма тревога в Китай – повече от 24 милиона млади мъже ще се окажат без съпруги към 2020 г. според Китайската Академия за социални науки. Това ще доведе до бракове между хора от различни поколения, ще се засили и трафикът на хора в много части на страната. Мъжете от по-бедните райони ще останат ергени през целия си живот.

Най-сериозният демографски проблем за най-големия народ в света се изостря и от нежеланието сред младите китайци в градовете да имат въобще деца. Хората много са се променили през последните двадесет години. Младите двойки предпочитат да живеят живота “двойни доходи без деца” (има вече и такъв термин).

Общината на Пънлай, Китай

Общината в Пънлай - тук се регистрират новите граждани на Китай

И сега законът разрешава по селата второ дете, ако първото е момиче. В градовете обаче – не, дори някои семейства не регистрират новородените си дъщери,  за да могат да имат второ дете. Затова и преброяванията на населението никога не могат да бъдат точни – при толкова укрити деца… Нерегистрирано дете означава, че то живее нелегално в страната, без гражданство – не може да ходи на училище, да постъпи в болница  или да започне работа… Дори не може да си купи билет за влак – и там искат лична карта.

Но да се върнем при нашата чаровница Слънчева светлина. Нея не я грози такава опасност – като единствено дете тя е дълго чакана и обичана от родителите си.

Годината на Дракона е смятана за много благоприятна за раждане.

Младите майки таят надеждата, че техните малки “дракончета” ще станат велики хора. Затова и тази година се очакват много бебета. Създаването на дете се счита за едно от най-важните задължения в живота на  човека. Според древните китайци бездетното семейство е застигнато от голямо проклятие. Ето защо има много традиции, свързани с бременността и раждането. Бременната жена тук винаги се е радвала на голяма почит и уважение. Близките й се стараят по всякакъв начин да направят живота й през деветте месеца колкото може по-приятен. Бъдещата майка се храни със специално приготвени за състоянието й ястия и пие отвари от различни китайски билки, които подпомагат развитието на плода.

Момиче – Пънлай, Китай

Случайна среща в магазина

Когато Маа разбра благата вест, че ще става майка, веднага спря работа, но идваше известно време в школата. Сядаше важно в едно кресло, облечена в красива широка рокля, макар още да не й личеше и се оставяше на радостта на момичетата. Те пристигаха за репетиция една по една, първо отиваха при нея и нежно я милваха по коремчето. Носехме й разни лакомства, Маа не отказваше никое и си ги хапваше с достойнство…

Майка с бебе – Пънлай, Китай

Щастливата Маа със сина си

 

Сега вече е майка на син! За синове се вдига голям шум – чак и знаме се побива на прозореца. Видяхме го с Уан Уей, когато отидохме на 13 ден на бебе – червено знаме със златен надпис – благопожелания за новородения син – всички да знаят! Понякога се окачват две знамена – второто е от бабата и дядото. Тук не се чака дълго за посещение – след десетия ден приятелките на майката идват да я видят. Голяма чест за един чужденец е да бъде поканен в дома на китаец, те канят гостите си обикновено на заведение. Но ние с Маа не сме чужденки една за друга…

Знаме за новородено бебе – Пънлай, Китай

Знамето на прозореца на Маа за новородения син

 

Баба и внуче – Пънлай, Китай

и тук бабите се грижат за внучетата си

Бебе на 13 дни – Пънлай, Китай

Хай Джян на 13 дни

 

Посрещна ни гордият татко на малкия Сун Джин Хао. В превод името му означава “блестящо бъдеще”, но млечното му име е Хай Джян – “безопасно море” – в чест на дядо му и прадядо му, които са рибари. За имената е интересно. Те са пожелателни – вярва се, че името води до по-добро бъдеще за детето. Мъжките имена са свързани със здраве, сила, твърдост и успех, а женските – с красота и цветя. Има и изключения – например името на приятелката ми Сун Фу Рен означава  “богата жена”.

Днес има над 700 различни китайски фамилни имена. Разнообразието зависи в по-голяма степен от собствените имена, а не от фамилните. На първо място се пишат фамилиите, а при обръщение те не се разделят от собствените имена: Ян Шао, Джан Бин, Уан Уей…

Хората от провинцията често носят имена, отразяващи живота в селските райони, например “Голям вол”. Понякога момиченце получава име като “Надежда за по-малък брат” или “Ще получи по-малък брат”. Освен официалното, има и други видове имена: млечно (в ранното детство), училищно име, “карикатурни” имена, западно (след икономическите реформи на Дън Сяо Пин – за улеснение на западните бизнес партньори. Изненадващо се възприемат и като патриотични поради тяхната връзка с икономическия прогрес). А има и посмъртно (храмово) – само за императори…

Едно име може да има няколко значения, някои много поетични. Аи означава любов, привързаност, приятелство, Баи – бял, чист, Бао – съкровище, похвала, Чао – да надмине, Чун – извор, изток, Хуанг – ярък, мъдър, Хаи – море, щастлив, радостен, Линг – дух, душа, камбана…

Та влизаме ние при Хай Джян, даваме подаръците на майка му, защото той не се впечатлява особено, радваме му се, правим малко снимки и слушаме разказа на Маа за някои обичаи. След голямото събитие семейството три дни вари яйца, боядисва ги в червено и ги раздава на роднини, съседи и приятели. Ако имат момче, яйцата са 99, а ако е момиче – сто. Родилката един месец не излиза от къщи, а след това отива у родителите си и гостува 10  – 15 дни с бебето.

Навършването на сто дни е празник.

Идват роднини да благословят бебето, носят му дрехи, бижута, сребърна огърлица за дълъг живот. Майката отива пред олтара на богинята на милосърдието Гуанин, за да й благодари за детето. Бащата му дава име и извършва обреда на подстригването.

Бебе на 100 дни – Пънлай, Китай

Чу Янг на сто дни

На една година се прави прощъпулник, подобно на нашия. Пред бебето се нареждат няколко предмета – пари, книга, писалка и други – и то трябва да си избере един. По избора се гадае за бъдещето му.

Маа има помощница, която се грижи за бебето, тъй като бабите работят и не могат да помагат. Не стоим много и на тръгваме благославяме мъника да е здрав и щастлив и да радва родителите си.

Тези дни предстои да посетим и третия ни нов приятел – Лианг Младши. Когато той се роди, получих светкавично имейл от баща му с единствените две думи, така жадувани от всеки китаец – “Моят син!” – и множество снимки на бебока. Вълнението и гордостта са неописуеми. Щастието е огромно.

Майка с бебе – Пънлай, Китай

Мей Лиу с Лианг Джин Тай

Китайче – Пънлай, Китай

Лианг Джин Тай

 

 

“Избрах името му насън – разказва Лианг.  – Собственото му име е Джин Тай, където двете думи имат по няколко значения. Джин – ярък, умен, сияен, весел и блестящ, а Тай – достоен, горд, важен, здрав и читав”.  Като гледам, в тези две имена се съдържат всички хубави пожелания за един бъдещ мъж. Желаем му ги и ние.

 

По старо местно поверие ако бебето плаче много, родителите  написват името му на много листчета, застават на кръстопът и ги раздават на случайни минувачи. Вярва се, че колкото пъти  се произнася името на човек, толкова повече той се изпълва със сили. Надявам се, че като споменаваме с обич имената, ще вдъхнем по – голяма  сила на трите невръстни деца на Китай.

Да сте живи и здрави, Чу Янг, Хай Джян и Лианг Джин Тай!

 

 

 

 

 

Автор : Наталия Бояджиева

Снимки: авторът

Още разкази за Китай по света от нашите автори – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

5 коментара

апр. 06 2012

Амритсар и Златният храм на сикхите (Индия, Пенджаб) (3)

Завършване пътеписа на Цветан за посещението му в Златния храм на сикхите. Започнахме с едновъведение около храма, после се поклонихме в храма, а днес ще видим какво ни очаква отвън.

 

Приятно четене:

Амритсар и Златният храм на сикхите

трета част

 

 

На пазара около храма, пред щанда за кисело мляко,,ласи”, едно дете гордо ни показва ,,мартеница”.

 Панаир – Амритсар и Златният храм на сикхите (Индия, Пенджаб)

За радост на децата на поклонниците тук е панаир – пълно с близалки, цветни гривни и играчки.

 

Амритсар, Пенджаб, Индия

 

 Панаир – Амритсар и Златният храм на сикхите (Индия, Пенджаб)

Можеш да опиташ  и Пенджабски ,,Мак Доналдс”.

 Панаир – Амритсар и Златният храм на сикхите (Индия, Пенджаб)

Татко ми каза да избера една красавица и да ѝ подаря балона…, но не го давам.

 Панаир – Амритсар и Златният храм на сикхите (Индия, Пенджаб)

Директно от машината – прясно изтискан сок от захарна тръстика с лимон.

 Панаир – Амритсар и Златният храм на сикхите (Индия, Пенджаб)

Можем  да сключим и някоя сделка в офиса… Винаги сме отворени за всякакви предложения преди да се отправим обратно пеша до гарата за Делхи.

Разделями се с милите  хора от Амритсар . Вечерта индийската  телевизия ни изненада със страшното шоу на сикхите ,,Spirit of Khalsa“’. Трупата по бойни изкуства  заслужено взе първа награда в ,,India got talent“. За справка –You tube.

 

Край

 

Автор: Цветан Димитров 2010-11-19

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Индия – на картата:КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

 

One response so far

февр. 29 2012

Африка пеша (7): Мали: Страната на догоните

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар,  празнувахме Коледа в Сенегал, а после видяхме как живеят в  прогоненитехристиянски села в Сенегал

Днес откриваме западноафриканското Мали за нашия сайт, за да видим най-голямата сграда от кал в света, както и да видим мистериозната Страна на догоните.

 Имайте търпение да се зареди – снимките са много

Приятно четене:

Африка пеша

част седма

Мали: Страната на догоните

 

 

Мали – страната на легендарното Тимбукту и на мистериозните догони, една от най-мощните африкански империи в миналото, богата на културно и етническо разнообразие.

Пустинята Сахара – Мали, Западна Африка

Границата с Мали минахме сравнително бързо и безпроблемно.

Забавното тук беше, че нямаше определен граничен пункт и трябваше да обикаляме далече из селото, за да намерим полиция да ни бие печати. Освен по километричните опашки на камиони по нищо не личеше, че влизаме в друга държава.

Пътувахме с Майкъл и неговия Land Cruiser чак до

Бамако,

където останахме заедно на къмпинг за два дни. В къмпинга срещнахме голяма група италианци с един камион и един кемпер, които отиваха до Буркина Фасо. Камионът им беше огромен- 15 тона и носеха много неща за Африка – компютри, дрехи…С тях имаше един португалец, който снимаше филм за Западна Африка. Взе ни интервю, за да ни включи във филма. Бамако беше хубав град на брега на река Нигер. Изглеждаше доста чист и подреден, в сравнение с градовете, в които сме били до сега. Разходихме се един ден из центъра и продължихме на север. Имахме само 15 дни виза за Мали и искахме да видим най-интересните неща в тази мистериозна страна. Не отидохме до Тимбукту, което вече въобще не е трудно достижимо както е било в миналото – там вече има дори летище! Всъщност най-интересното в Тимбукту е Фестивалът на пустинята, който се провеждаше точно в момента…но билетът за него е около 150 евро за 3 дена…може би ще го посетим някой друг път в този живот…

Акащи момченца край пътя – Мали, Западна Африка

Акащи момченца (дрисльовци) край пътя

Разстоянията тук са огромни, чакаше ни много път. Първо ни качи един малиец до първия пост за плащане (в Мали шосетата се плащат). След това ни качиха трима малийци за още стотина километра. Като цяло стопът вървеше добре и никой не ни искаше пари (което се случваше в Сенегал и трябваше да питаме всеки път преди да се качим дали е безплатно). Накрая един джип пълен с багаж догоре ни взе двамата на предната седалка. Въпреки, че в началото му отказахме като видяхме колко се е натоварил, той настоя да ни вземе. На един от полицейските постове обаче ни спряха и му направиха голям проблем, че се возим двамата отпред. След дълги разправии, проверки на визите и паспортите ни, ни пуснаха срещу подкуп от 5000 CFA ( към 10 евро). Бяхме много учудени как всички коли и бусове се возят претъпкани с хора и животни, някой път дори имаше хора на покрива, а нас ни спряха за това.

Малиецът ни обясни: всички дават пари тук.

Вечерта спахме покрай пътя на разклона за

Джиене – село, цялото построено от кал,

известно с

най-голямата кална джамия в света (и въобще най-голямата кална сграда)

 

Най-голямата кална джамия в света – Джиене, Мали

Най-голямата кална джамия в света

 

 

Всъщност в тази част на Мали повечето села бяха построени само от кал и след всеки дъждовен сезон се налагаше да се строи наново.

На сутринта ни качиха двама германци с джип и гид и направо отидохме с тях в хотела им в Джиене. Попитахме дали може да си опънем палатката на покрива и те се съгласиха, но не искаха да ни кажат колко ще струва. Прекарахме деня с германците и гида им, който ни развеждаше наоколо. Джамията беше внушителна и малките улички и калните къщи изглеждаха като от приказка. Всичко обаче беше много туристическо и нямаше евтни ресторантчета и магазинчета. Заради сухия сезон и пустинния вятър – харматан въздухът беше наситен с пясък и прахоляк и понякога беше трудно да дишаш. Небето не се виждаше – всичко беше обвито в пясъчна пелена.

Пазарен ден в Джиене, Мали

Пазарен ден в Джиене

Най-голямата кална джамия в света – Джиене, Мали

Най-голямата кална джамия в света

Пазарен ден

Река Нигер край Джиене, Мали

Няма мостове. За да стигнеш до Джиене трябва да прекосиш р. Нигер

Жени – Джиене, Мали

секънд хенд

 

 

 

Вечерта в хотела отказахме да ядем – поискахме ориз, но имаха само кус-кус, което не ни беше любимото, а и беше много скъпо. Опънахме палатката на покрива и почивахме от дългия ден. По-късно се качи при нас един малиец от хотела и ни донесе купа спагети и газирано манго. Каза, че е безплатно, сготвил го е за себе си и е останало. Извини се, че нямало ориз за вечеря. Приехме с удоволствие, а той дори не остана да си поговорим. Не знаехме защо бяха така мили с нас в този хотел. Питахме многократно собственика колко да платим за палатката и той накрая каза, че е безплатно. Не ни поискаха никакви пари и на сутринта ни подариха 2 хляба! Бяхме очаровани от добрината на малийците и все повече ни харесваше тази страна. Тръгнахме си с германците обратно до главния път. Те отиваха към Бамако, а ние останахме на стопа в обратната посока –

към Мопти

Имахме потвърдил кауч-сърфър в Бандиагара – селото, от където се тръгва на трекинг в Страната на Догоните – най-красивото и необикновено място в Мали.

Ядки от кола – Мали, Западна Африка

Ядки от кола – горчив плод, който възрастите ядат за ободряване, в Страната на догоните в задължителен подарък за хората в селото

Сълзи – Джиене, Мали

Следите от сълзи остават в прашното Джиене

Калната джамия в Джиене

Пазар

 

Не след дълго ни качи едно малийско семейство с малко момченце. Закараха ни чак до Мопти и през целия път слушахме Бърнинг Спиър, Алфа Блонди и Боб Марли на макс.

 

 

 

В Мопти хапнахме и хванахме разклона за

Бандиагара

Веднага дойдоха да ни зарибяват за такси и рейс. Когато казахме, че сме на стоп, се смяха и казаха, че е невъзможоно. Почакахме доста и накрая ни качи един Мерцедес, който отиваше до средата на пътя до Бандиагара. Точно натоварихме раниците и се качихме, когато се появиха същите двама, които искаха да ни качват на рейса и започнаха да крещят нещо на шофьора. След кратка разправия шофьорът даде газ и тръгна като удари моторчето на единия, който се опитваше да ни препречи пътя.

500 метра по- надолу спряхме да качим още един стопаджия – военен малиец и двамата с моторчето отново ни настигнаха. Този път бяха бесни и препречваха целия път с мотора, така че да не можем да минем от никъде. Накрая с яко газ и маневра извън пътя, минахме върху мотора и продължихме. Явно не му даваха да ни вози на стоп и искаха да се качим в рейса им. Цялата случка беше доста брутална, но Мерцедесът беше здрава машина и мина през целия мотор без да му стане нищо. За щастие не сгазихме човека, само падна на земята. Уплашихме се, че ще ни подгонят с мотора, но за късмет не ни последваха повече. Оставиха ни на първия полицейски пост. Там почакахме малко и ни взе ново Ауди директно за Бандиагара, отново заедно с военния стопаджия.

 

 

В Бандиагара обаче телефонът на нашия домакин Джон беше изключен. Цял ден му звъняхме, писахме му СМС-и и дори намерихме други американци, доброволци от корпуса на мира, но дори те отказаха да ни помогнат. Вечерта решихме да тръгнем пеша към Страната на Догоните и да спим по пътя в гората.

Bandiagara, Мали

 

[Лора]: На другата сутрин се чувствах доста зле. Имах малко температура, беше ми студено и имах разстройство. От няколко дена бях доста отпаднала и заради многобройните ухапвания от комари в последната седмица, веднага реших, че е малария. Хората, които срещахме да пътуват по-дълго в Африка казваха, че щом имат температура, веднага пият хапчета против малария, без дори да отидат на доктор. Ние също си бяхме купили хапчета за един човек от Дакар, но решихме все пак да се върнем до болницата в Бандиагара да ми направят тест. За пръв път от началото на нашето пътуване се чувствах зле, едва си носех раницата петте километра до селото. Болницата беше сравнително добра – почти като българските болници. Докторите бяха много мили, въпреки че не ги разбирах много на френски. Направиха ми тест за тиф и малария и чакахме до следобед за резултата.

За щастие резултатите бяха негативни, предписаха ми прахчета за стомах и казаха, че е от водата или храната. Лекарствата веднага подействаха и още на същия ден бях добре. Тръгнахме отново по пътя за Страната на Догоните. Все още бях страшно изтощена и се надявахме някой да ни качи на стоп. Пътят беше съвсем черен – с пясък и много камъни – само за мотори и 4х4, но всъщност джипове почти не минаваха. Сутринта не видяхме нито един. За късмет обаче почти веднага ни качи един джип за следващото село на 5 км. И за още по-голям късмет точно, когато стигнахме селото им се обадиха, че кола е закъсала по пътя и трябваше да отидат да помогнат още 5-6 километра по пътя. Точно когато мислехме да оставаме да спим някъде там и да продължим на сутринта със свежи сили, ни взеха 2 момчета с моторчета- всеки на един мотор с раницата. За пръв път стопирахме мотор и беше много забавно. Закараха ни до Дуру- селото, където знаехме, че има къмпинг за по 1 евро на човек. Преспахме там, оставихме едната раница на съхранение в къмпинга и тръгнахме на трекинг из

Страната на Догоните

Още в началото беше много красиво – скали, причудливи дървета и жълта суха трева. Бяхме единствените туристи без гид, имахме малка снимана карта на местността (на фотоапарата) и мислехме, че ще можем да питаме местните, ако се загубим.

Страната на догоните – Мали, Западна Африка

Страната на догоните

 

 

Веднага разбрахме обаче,че местните умишлено ни дават грешни посоки, за да се загубим и да дадем пари, за да ни покажат пътя. Пътят не беше лесен, постоянно трябваше да прекосяваме високи скали и долини с градини, нагоре надолу, като имаше много пътечки между градините и селата. Още в началото, когато питахме натам ли е първото село ни отговаряха: „ ооо…много сте се загубили, въобще не е натам” Ние обаче имахме карта и компас и вярвахме на тях. Беше много забавно как всеки се опитваше да ни дава грешни посоки, децата тичаха и крещяха след нас: „това не е пътя” без дори да знаят накъде отиваме. Накрая успешно стигнахме

първото село – Идели На и в следващото – Комокани

останахме да спим на къмпинг.

По пътя към Страната на догоните

Лук

Страната на догоните – Мали, Западна Африка

Страната на догоните

Страната на догоните – Мали, Западна Африка

 

Страната на Догоните всъщност предстявлява редица от селца,

високо в скалите, напълно откъснати от света, без вода и ток, но с богата култура и познания. Мистерията около тези племена, освен колоритнете танци с маски и причудливите пещери в скалите, е древните им астрономически познания.

Догонците са знаели за пръстените на Сатурн, спътниците на Юпитер и спираловидната форма на нашата галактика

векове назад – неща, които не могат да се видят с невъоръжено око. И най-озадачаващото- свещената за тях звезда Сириус Б, която е била напълно непозната на астрономите до 1862 г. Звезда-джудже, съставена от изключително плътна материя, те твърдели, че е най-тежкия метал на света. Древни звездни карти изрисувани по скалите показват изключителните астрономически знания на тези племена с примитивен бит и изолиран живот. Теориите по въпроса са различни, някои твърдят, че извънземни са им донесли свещените познания, но мистерията остава неразгадана.

Страната на догоните – Мали, Западна Африка

Obama - my dream в Страната на догоните – Мали, Западна Африка

Obama - my dream

Градини – Страната на догоните – Мали, Западна Африка

С много усилия се поддържат градините в сухия сезон

Дете – Страната на догоните – Мали, Западна Африка

на заден план са калните тухли

Страната на догоните – Мали, Западна Африка

типичните стълби тук

Дете – Страната на догоните – Мали, Западна Африка

Обама е голяма звезда тук- има тениски, шапки, лепенки, дори долни гащи с Обама

Страната на догоните – Мали, Западна Африка

Зърнохранилище

Страната на догоните – Мали, Западна Африка

Страната на догоните

Не можахме да открием това познание в съвременните догони.

Единственото, което ни казваха беше ‘доне моа кадо..’ (дай ми подарък). Тъжно е как традиции и култура, съхранявани през векове, войни и промени, сега се пречупват под туристическия наплив. Всъщност не срещнахме много туристи по пътя, във всичките къмпинги бяхме сами и много рядко срещахме някой бял по пътя.

 

 

Но отношението им към нас беше изморително. Щом минехме покрай някое село, веднага ни нападаха малки и големи – искаха подаръци, пари, химикалки, да ни носят раниците, да ни стават гидове…Преследваха ни понякога с километри. Да разговаряш нормално с някой местен беше почти невъзможно. Може би причината беше, че нямаме гид, но за истинските нрави и характер на догонците не можехме да научим много.

 

Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

20 коментара

« Newer Entries - Older Entries »

Switch to mobile version