Малави – на лов за вещици
Отдавна не бяхме пътували с Петя и Иван – днес с тях сме в Малави. Приятно четене: Малави – на лов за вещици Достигайки границата с Малави се подредихме чинно на опашка пред поредната...
Етикети: деца
Лазурният бряг с деца (1 ден): До Милано
Започваме още едно пътуване с Тони – тази път няма да сме на мотор, а ще пътуваме със: – метро – шътъл бъс – самолет – нормален влак – TGV високоскоростен влак – трамвай...
Училище в Зимбабве
Днес Дани ще ни води на даскало 🙂 Някъде в района на водопадите Виктория – в село,коета даже Google не може да намери на картата си 😉 Приятно четене: Училище в Зимбабве Начално училище...
Мадагаскар (2): Антсирабе, Фианарантсу и Манакара
Заедно с Калоян продължаваме обиколката на остров Мадагаскар. Започнахме с Ампефи, Андасибе и Антананариво, днес ще се качим на единствения влак на острова и ще поемем към Антсирабе, Фианарантсу и Манакара
Приятно четене:
Мадагаскар
втора част
Антсирабе, Фианарантсу и Манакара
И така след Коледа в Антананариво тръгнахме за Антсирабе, където по програма трябваше да караме ВТТ, но аз не съм почитател на този вид спортове и не отидох да карам. В крайна сметка не съжалих за избора си, защото през целия следобед валя дъжд и се е наложило другите от групата да прекратят ВТТ-то заради калта и да се крият в барака, чакайки да превали. Всички бяха кални и мокри като се прибраха.
Антсирабе
В Антсирабе спахме в много приятен хотел, Green Park, с изключително комфортни бунгала и мн приятна градина с езеро. Градът е голям, на разстояние около 160 км от Тана (около 7 часа с минибусчето) по така наречения RN 7 (национален път 7), криволичещ и тесен, много живописен планински път (един от най-новите и модерни в Мадагаскар). По пътя видяхме обърнат минибус в канавка и много пътници, включително и туристи, излизащи от прозорци и врати в панически ужас. Казаха, че това често се случвало, което хич не ни успокои. Жертви обаче обикновено нямало.
Още от автогарата ви чакат хора с pousse-pousse, двуместни каручки, теглени от самите тях. Срещу 5 евро на каручка ни закараха до хотела, а чувството беше меко казано странно, имайки предвид колониалната история и робството в миналото на това място. Аз лично не се чувствах комфортно, не заради друсането, а заради факта, че човек ме тегли с куфарите ми, все едно, че е добитък, роб, вещ. От друга страна, в гидовете, които имахме беше казано, че е хубаво да се наемат тези хора, защото това им е бизнеса, и ако няма туристи и клиенти, децата им са гладни. По-заможните малгаши също ползваха услугите им и затова и ние решихме да опитаме.
Човекът беше изключително мил, разказа ни за града, за забележителностите, за себе си и семейството си, за живота в Мадагаскар като цяло. Тичаше половин час, през цялото време говореше с нас междувременно, като се обръщаше да ни гледа докато разговаряме, “от възпитание”, разминавайки се с коли, пешеходци, животни, камиони и други.
Градът не е лош, доста е мръсен,
а тези с каручките са навсякъде и са много, много нахални, както установихме по-късно. Следват те и не те оставят на мира докато не се качиш. Ние след първоначалния ни опит, спряхме да им обръщаме внимание.
Вечерта отидохме да вечеряме, искахме нещо местно, беше ни писнало да ядем по хотели и ресторанти за чужденци. Та намерихме една барака, казва се hotely на малгашки и представлява евтина “дупка” с малгашка храна и клиентела. Персоналът рядко говори френски, а храната се състои от зебу (често най-мазната част от това иначе много вкусно месо), пиле (главно кокали и кожа) и много много ориз. Дават и водата, в която е варен ориза, било полезно за стомаха. Не ми хареса на мен.
Та отидохме в това местно ресторантче и поръчахме храна за 12 души. След около час чакане, се оказа, че барманката е и сервитьорка и готвачка, и правеше всичко по силите си да сготви за всички, имаше и други клиенти, но нямаше изгледи скоро да ядем. За капак токът спря и около 20 мин стояхме в тъмницата. Когато в крайна сметка храната дойде…. беше ужасна, изстинала, месото беше смесица от мазнина и подметка и беше малко. Така и си легнахме гладни след около 2 часа чакане, а каручките които ни преследваха на отиване търпеливо ни чакаха долу през тези 2 мъчителни часа и вървяха след нас обратно до хотела, в опити да се пазарят. По принцип е изключено туристи да ходят по тъмно по улиците в големите градове, но нашата група от 12 души бяхме доста “храбри” 😀 Нищо не ни се случи.
На другия ден тръгнахме за
Фианарантсу,
откъдето трябваше да хванем влак за Манакара. Градът е хубав, но повечето големи провинциални градове в Мадагаскар си приличат. Занемарени сгради в колониален стил останали от френско време, в които се помещава най-често администрацията, нови, поддържани сгради (построени от и собственост на банки, фирми, телекоми), няколко луксозни хотела, църкви навсякъде, огромни резиденции, собственост на местни олигарси и на този фон – кал, мизерия,мръсотия и боклук. Но това си има своя чар.
Route Circulaire, Fianarantsoa, Мадагаскар
Градът има и красива стара част, туристически център, но я оставихме за на връщане. Във Фиана срещнахме позната на Сесилия, испанката, живееща в Мадагаскар.
Вечерта бяхме на караоке бар и бяхме единствените чужденци:
обстановката беше супер, всички пяхме кой както може, беше много весело (и много евтино!) След караокето отидохме на дискотека. На мен ми напомни детските дискотеки от тийнейджърството ми: дим, стара музика, още евтин алкохол, липса на климатизация и вентилация и много, много танци. Беше супер весело, а още от влизането ни нападнаха местни младежи и девойки, с цел да измъкнат някоя безплатна чашка, някои директно се предлагаха за секс. След десетото тактично отклоняване на подобни молби се принудихме да се разделим по двойки момчета и момичета и да се правим все едно сме гаджета. От там снимки няма, никой не се престраши да вземе камера или телефон от съображения за сигурност.
Затворихме дискотеката и пияни в 6 сутринта се върнахме в хотела, платихме и тръгнахме за гарата. Купихме билети и докато чакахме влакът да тръгне се запознахме с уличните деца, които продаваха картички и сувенири на гарата “за да си купят тетрадки”. По-големите биеха едно малко момче, което плачеше, та им изнесох една лекция как да се държат с по-малките. Говорихме поне 2 часа на перона, разказаха ми за живота им, за училище, за семействата им. Едмон е на 12, а изглежда на 9, слаб и болнав. Майка му продава на пазара, и издържа 7-те деца, а той е най-голям и и помага, като продава картички. Баща му е изчезнал миналата година и не се знае къде е. Тиери е по-голям, има подобна съдба. Той събира пари, за да играе на PlayStation срещу 200 Ариари за 10 минути. Другите деца (Мишел, Антонио…) казваха, че искат да си купят учебници, но си личеше, че ги карат родителите им, и че е повече заради глада. Въпреки това явно всички ходеха на училище, тъй като имаха много добър и правилен френки, а се оказа, че и добре пишат, рядкост за малгашите в провинцията. Сприятелихме се с децата, разменихме дори мейли, но за съжаление някъде изгубих листчето.
Дойде време да се качваме, сбогуваме се с децата. Беше ни лошо, евтиният алкохол имаше пръст в това, а ни чакаше приблизително между 10 и 12 часа път
по единствената функционираща ЖП линия в страната,
построена през 1936 г. Разстоянието между Фиана и Манакара е 163 км. В този регион няма други методи за транспорт, няма и пътища и влакът, който минава 3 пъти в седмицата е основния икономически фактор, като създава десетки хиляди директни и индиректни работни места. Има 18 гари и служи освен за транспорт на пътници и за превоз на товари. За това и разстоянието се минава толкова бавно – влакът спира на всяка гара и чака между 30 мин и час да се разтоварят стоките и да се натоварят нови. В това време търговците от селцата продават какво ли не, най-вече храна и подправки на хората, които слизат от влака заради горещината вътре. Белите се возят задължително в първа класа и нямат право да се качват във втора.
Билетът струва 40 000 Ариари на посока, или около 13 евро. По-заможните малгаши също пътуват в първа. По пътя се опитахме да поспим, но друсането и шума не ни оставиха много възможност за това. На всяка спирка стояхме дълго, а търговци се качваха във влака и продаваха кой каквото има, беше пълен хаос и непоносима жега. По пътя има много тунели и когато се минава по тях е непрогледна тъмнина, във влака няма осветление.
Лично аз съжалявам, че в това състояние трябваше да пътувам по този маршрут, тъй като това е една от най-красивите и диви области на Мадагаскар. Гледката през прозореца е неописуема, прекрасна природа, планини, долини, зеленина, релеф, малки селца в далечината. За съжаление от недоспалост и махмурлук никой от нас не можа да се наслади на пътуването.
Тук се запознахме и с членовете на френска хуманитарна НПО, които работят с болни хора, деца и старци в Тулеар, най-бедния район в страната, разказваха изключително интересни неща. Например, често единствената собственост на хората е 1 или 2 зебу, които струват изключително скъпо и собствениците им са нещо като привилегировани. В южната част на острова,
основен поминък на много е кражбата на зебу от съседни села,
има и организирани банди. С много насилие взимат животните на хората, като всъщност им взимат всичко, което притежават и за което са работили с години. Постоянно има кръвопролития и сблъсъци между селяни и крадци…
От Фиана тръгнахме в 9 сутринта и в 20 часа пристигнахме в
Манакара,
на източния бряг на острова. На слизане отново ни чакаха каруцарите с pousse-pousse, но след опита ни в Антсирабе вече знаехме как да откажем. Вървяхме пеша и отново беше същото: колониални сгради, банки и бензиностанции, около тях – мръсотия и бараки. Личеше си, обаче, че сме на брега на океана – отвсякъде се носеше мирис на риба, пушена, печена, сурова. Беше вече тъмно, а освен пред няколко банки и ресторанта улично осветление нямаше. За сметка на това беше изключително оживено, местните ресторантчета работеха с пълна сила, както и сергиите на пазара. Пребити от алкохола, пътя и горещината хапнахме набързо, взехме душ и заспахме веднага.
На сутринта закусихме същата континентална закуска (вж Първа част), и си намерихме гид да ни разведе в местността. Близо до Манакара се намира т.нар.
Canal de Pangalanes, построен от французите през 19 в.
Каналът свързва градовете Фарафангана и Таматав, разстоянието между които е над 600 км и е един от най-дългите в света. Успореден с брега на морето от едната му страна е “континенталната” страна на острова, (наричан остров-континент), а от другата – малка ивица суша, на която се разпростират рибарски селца, и зад която е Индийският океан. Каналът се пресича с пироги, в които има по 15 – 20 места, и местни момчета служат за екипаж.
Тръгнахме от Манакара, въряхме до плажа, където срутен мост позволява да се стигне до океана пеша. През 2008 г. мостът се е срутил от камион, пренасящ 1/3 повече от допустимата тежест на товара и от тогава няма пари да се поправи. Под самия остров ни чакаха две пироги с по 5 яки момчета, в които се настанихме. Гребаха успоредно, така че и от двете лодки да се чува гида. От двете страни на канала имаше по няколко рибарски селца със сламени къщи на колове и много пироги, паркирани на брега. Красота и автентичност! Слънцето беше много силно, но всички имахме кремове.
Първо спряхме на един мемориал на убитите малгаши по времето на някакъв бунт. Посетихме и китайско гробище с гробница, в която има истински черепи и кости.
След това отново се качихме на пирогите и стигнахме прекрасно рибарско селище, където си купихме сувенири. Много автентично, тук рядко идват туристи и хората са много дружелюбни. Имахме възможност да ги видим как живеят отблизо, какво готвят и ядат, как прекарват времето си и къде играят децата. За съжаление по тези места няма доктор, няма и много храна. Децата са недохранени и с подути коремчета, тъй като ядат предимно (да не кажа само) риба.
Тръгнахме и от тук и след още малко плаване, стигнахме до
най-красивото място на света
Гидът ни се беше погрижил да напазарува прясна риба, плодове и зеленчуци, които, заедно с гребците ни изми и приготви. Имаше беседка с дълга маса и пейки, от едната ни страна беше каналът, а от другата – океана. Никакви хора, само заленина, сянка, палми и вода. Рай, наистина.
Спокойствието ни не трая дълго, обаче, понеже набързо дойде един възрастен мъж с традиционен костюм, изрисувано лице и музикални инструменти (нещо като тъпан).След него, също изрисувани и традиционно облечени вървяна две деца. Спряха се на 10 метра пред нас и ни гледаха, без да кажат нищо. Ние се почудихме какво искат, изглеждаха странно със сламените костюми. Досега бяхме виждали само хора, дори и в най-бедните села, облечени в дънки, шорти, рокли и тениски 18-та употреба, но не и хора с такова облекло. Оказа се, че за добре дошли и срещу 15 000 Ариари, (по 0,30 евро на човек) ще изнесат традиционен спектакъл.
Аз бях навит, но другите не искаха, беше им писнало да плащат за неща, които не са поръчвали и искали. Малко се ядосах, пак си помислих за децата. На нас не ни струва нищо, а за тях си е малко състояние. Та хората чакаха търпеливо, докато не им казахме, че не искаме да гледаме спектакъла, въпреки че се бяха приготвили много усърдно. Хвана ме яд на испанците, които между другото печелят по 1500 евро на месец чисти като преподаватели в Реюнион. Не било за парите, било принципно.
Та нахранихме се много много вкусно и
се отправихме към плажа
Гледката беше поразителна: километри девствена ивица, без нито една човешка стъпка на ситния пясък, и океана отсреща. В далечината пасяха две зебу, бяхме те и ние. Целият плаж беше за нас. Къпахме се, пекохме се, пихме по няколко бири, не исках да си тръгвам от там! Но стана време за връщане и поехме отново към пирогите в посока Манакара. В горещината без сянка, момчетата гребяха с всички сили, повече от час без да спрат. Бяха плувнали в пот, а ние се возихме небрежно и се наслаждавахме на гледката и на идващия залез под сенника на пирогата. Аз бях с немците и решихме да им оставим бакшиш, заради тях прекарахме прекрасен ден. Испанците в другата пирога не оставиха и стотинка.
В Манакара тъкмо бяха пристигнали след убийствено 22 часово пътуване в такси – брус от столицата още една германка и англичанин. Видяхме се и отидохме да вечеряме в едно ресторантче. Дойдоха всички, а малко след тях към нас се присъединиха французите–хуманитарни работници, които срещнахме във влака. И така до 4 часа, ядене, пиене, песни, танци… бяхме 25 души в ресторанта, шефката му искаше да се разплаче, направили сме повече оборот, отколкото през целия месец.
На другия ден наехме минибус само за нас и тръгнахме към Раномафана, където щяхме да посрещнем Нова Година.
За това, връщането във Фианарантсу и оттам към Антананариво за полета – в третата и последна част от моето приключение на уникалния остров Мадагаскар.
Очаквайте продължението
Автор: Калоян Колев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мадагаскар – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
Камбоджа – симпатични хора в сиромашия до шия
Пътеписът ни днес ще ни води до една от най-бедните страни в света – Камбоджа. Искра ще ни покаже тази многострадална страна, а вие, когато пътувате в чужбина и особено в бедните държави, не забравяйте, че хората в цял свят искат да носят маратонки, независимо от политическите си и верски особености 😉
Приятно четене:
Камбоджа –
симпатични хора в сиромашия до шия
От доста време сме в Патая – най-веселият, най-шумният и най-атрактивният тайландски курорт и все гледаме към Камбоджа, струва ни се интересно да отскочим за ден два, всички туристически фирми предлагат тази екскурзия с посещение на Сием Реп и на Анкор Ват. Решаваме да направим това пътуване в последните дни на 2012–та.
И така – потегляме в 4 часа сутринта, след час и половина сме на границата, няма много хора и минаваме за 20 минути. Вероятно голяма част от туристите са отложили за 2013 да видят Анкор Ват.
Сезонът е благоприятен – както в Тайланд, така и в Камбоджа, това е пик–сезонът, не е убийствено горещо, около 30–32 градуса е. Бусът ни е стоварил и след неизбежните формалности минаваме тайландския контролен пункт и се отправяме към камбоджанския. Разстоянието от около 100 метра между двете гранични зони преминаваме пеша и аз съм поразена от гледката. Току-що се е съмнало (това тук се случва в 6 ч.) и в този ранен час точно на това място има засилен трафик, предимно в посока към Камбоджа. Вадя камерата и снимам каквото успея, защото такова нещо досега не съм виждала. Пред очите ми минават..,не, не, направо профучават, едва успявам да ги фокусирам, невероятни и невиждани “превозни средства”, теглени и бутани от бързащи и тичащи хора… Това са примитивно правени с подръчни материали някакви подобия на платформи с колела, като единствената им цел е да поберат и превозят максимално количество вързопи, денкове, кашони, торби, чували, чанти, щайги и всякакви други багажи. Огромни са, изглеждат така като че ли всеки момент ще се разпаднат под тежестта на разнородните си и шарени товари. Такава човешка изобретателност , вложена в превозно средство , не допусках че може да съществува – с едно, две, три и повече колела, при това абсолютно разнородни, събрани и намерени кой знае откъде, тези платформи приличаха на гигантски, ранени насекоми, подскачащи и клатушкащи се в бърз ритъм по прашния път. Около тях с грохот преминаваха големи, също натоварени до пръсване, камиони, хвърчаха мотоциклети и мотопеди, на които имаше закрепени незнайно как по 4–5 човека, всеки от които крепи някаква безформена торба, отделно велосипеди, автомобили, а и хора с огромни бохчи и сакове в ръце се промушваха между тях и като по чудо не стана нито един сблъсък.
След минути вече сме в ръцете на камбоджанския–руски гид Саша, който обяснява, че всички тези хора носят стока за продаване от Тайланд в Камбоджа. Пътуваме в климатизиран бус по прав асфалтиран път, от двете ни страни се редуват пусти прашни поля, оризови ниви, палми и всякаква друга тропическа растителност, мътни, огромни локви, които не мога да нарека езера, заради калната вода в тях, но в които има натопени до гърдите хора , както са с дрехите, а и крави се виждат от време на време в мътилката, също и патки, достатъчно на брой поне за вечерята в 10 ресторанта.
Целта ни е град Сием Реп
Минаваме покрай малки селца, разположени от двете страни на пътя, но гледката е тъжна – хората са облечени много бедно, децата са голи, тичат насам натам, а “къщите”…..това са някакви бараки или колиби, които основно представляват един под от дъски, разположен върху забучени в земята двуметрови криви колове. Покривът е или от палмови листа, или от парчета ламарина, а стени в повечето случаи няма и това ми позволява да видя, че вътре има едно легло, един хамак за бебе и няколко окачени торби. Отпред има скована на две на три дървена стълба без перила и аз изтръпвам като забелязвам малки деца да се катерят нагоре.
На места встрани от пътя виждам опънати между дървени рамки огромни бели найлони, гидът обяснява, че това са капани за насекоми, които се привличат от отразяващия светлината “екран”, блъскат се в него и хората ги събират. А защо? Ами , за да ги ядат, много просто. Тук ядат всякакви бръмбари, ларви на пеперуди, скаклци, скорпиони, някои видове червеи, даже хлебарки, казва Саша с най-чаровната усмивка на бялото си лице. Пържат ги в олио, това си е чист протеин.
Саша е около 27–годишен, живее в страната от година, работи като гид на руски групи. Казва, че тук се живее добре, спокойно, без стрес, без ядове и проблеми, дребните неудачи се решават с усмивка и с малко търпение. Твърди, че храната е чиста, без химия, здравословна, ефтина, за стотинки можеш да се нахраниш, плодовете и зеленчуците са в изобилие, хората са добри, смирени, престъпност няма. Всички са доволни , ако имат работа и ако са здрави, за ядене все ще се намери нещо, купичка варен ориз на ден може да е храната им за месеци, но те са усмихнати, добронамерени, скромни, без претенции. В това и аз се уверявам после, по време на няколкодневния ми престой.
Пътят до Сием Реп, град с около 200 хиляди жители, е около 3 часа. Движението е като у нас, ляв волан. Разминаваме се с камиони и по-малко леки автомобили, една част от които са Лексус. Бре, изненада!
Саша обяснява, че това е мечта на всеки камбоджанец, колите разбира се са не втора, а десета ръка, но няма значение – който може да си позволи, веднага се сдобива с лексус, останалите карат мотопеди и велосипеди, е, има и доста тойоти.
Навлизаме вече в града,
движението е хаотично,
пътни знаци не се забелязват, липсва и какъвто и да е ред, всеки кара както и където може, мотопедите нямат регистрационни номера, но и тук важи правилото – “Пази този пред теб” и сблъсъци няма.
Ставам свидетел на невероятни картини –
на един мотопед висят с главите надолу на много сложна конструкция от дървени клечки поне 40 живи кокошки, друг е натоварил двукрилен гардероб на хилав велосипед и едва го бута сред останалите участници в невъобразимия трафик, тук там притичват жени с огромни, пълни до пръсване, чували върху главите си. Едно бабе едва върти педалите на полуразпаднал се велосипед, на който отзад е закрепен на честна дума огромен панер, пълен с красиви лотоси. Стотици деца се придвижват с колелета към училише с малки ранички на гръб и аз изтръпвам при мисълта какво може да им се случи на пътя. Но явно нищо лошо не им се случва, карат си спокойни и усмихнати.
Встрани от основния асфалтиран път, който пресича целия град, се виждат схлупени бараки, в които се продава какво ли не, забелязвам пазари на открито, под силното слънце, в които са изложени всякакви плодове и зеленчуци. Всичко е изсипано буквално на земята, в прахоляка, а зад стоката клечат продавачите и подвикват. Има и хубави, лъскави магазини за електроника, за мебели, за мотопеди и колелета, обществени перални и химическо чистене, даже тук там и двуетажни шопинг молове и големи супермаркети. В града живеят около 80 западно–европейци и над 60 руснаци, които имат някакъв бизнес тук, или работят към местни компании, казва Саша.
Иначе картинката по улиците е както почти навсякъде в Азия – станалите неразделна част от азиатския бит колички на колела, на които може да има всякаква стока за продан, може да има горящи въглени, на които да ти опекат всичко, което става за ядене , може да има врящ казан, от който да ти сипят супа, или в който да ти изпържат един черпак скакалци или хлебарки, които да си хрупаш като чипс докато се разхождаш. Ако върху двете колела е монтирана седалка, вече става рикша, с която да те закарат до хотела, или до нощния пазар, който е известен с ниските си цени.
Местните хора са симпатични, приветливи и усмихнати.
Кожата им е по-тъмна от тази на тайландците, но чертите им, макар и типично азиатски, са някак омекотени и по-близо до европейските. Носовете им не са така сплескани и очите им са по-отворени, скулите им са високи. Жените определено са по-скоро красиви. И какви бели зъби, не мога да повярвам. Ние плащаме стотици евро да си избелим зъбите, а тези хора имат снежнобяла бисерна усмивка, направо им завидях, честно.
Общо взето градът визуално е приятен, особено вечер и особено сега в последните дни на годината, когато е осветен и украсен. Неприятното е, че въздухът е просмукан от ситен прах, който полепва по дрехите, по тялото, провира се и се наслагва върху всичко. Извън основния алфалтиран път всички улици са без каквато и да е настилка, тротоари няма и практически стъпиш ли извън асфалта, потъваш в ситна червеникава пепел, която се вдига нагоре и засипва всичко. Затова и сградите и стоката, която се продава на открито и хората изглеждат някак мътни, мърляви и сиви, просто всичко е посипано с прах, от който няма отърваване. Но туристите се примиряват с това неудобство, защото няма как да го избегнат.
Хотелът,
в който сме настанени, е три звезди, но приятната изненада е, че реално е 4– звезден– големи стаи, широки легла, басеин, халати –всичко е както трябва. Безупречно чисто е и с много добро обслужване. Местната храна е много вкусна, не е люта, десертите и сладкишите им са предимно от оризово брашно и са доста приятни на вкус, изобилието от плодове е наистина впечатляващо. Персоналът говори английски, с две думи – приятно изненадани сме.
На следващия ден нашият усмихнат Саша вече ни води към първата цел на камбоджанското ни приключение –
езерото Тонле Сап
http://youtu.be/PwJsyrN05p0
Името му означава “Голямото езеро” и Саша обяснява, че всъщност река Меконг се разделя на три при столицата Пном Пен и реката Тонле Сап преминава през това голямо езеро, което в дъждовния период от юни вследствие на мусонните дъждове увеличава 4 пъти обема си и до пет пъти дълбочината си. Сега, когато ние вече се носим по мътните й води с една малка бърза лодка, която според мен ще се разпадне всеки момент, дълбочината е около 2 метра. Езерото гъмжи от риба, казват, че имало около 200 вида и непрекъснато откривали нови и нови видове, а също и водни костенурки, змии и други обитатели.
Tonle Sap Lake, Камбоджа
Изведнъж отнякъде изникват малки моторни лодки,
които ни наобикалят, а в тях има деца, много деца, на не повече от 4–6 годинки, които са овесили по една змия на вратлетата си и единственото , което искат, са пари. Змиите най-вероятно са упоени, защото почти не проявяват интерес към нас, макар че децата ги побутват по главите, насочвайки ги към гадните бели богати туристи. Даваме им шепа местни риали, но те дори не ги поглеждат и викат:”долар, долар”. Наистина категорично отказват родната си валута, а ние успяваме да се отървем от детско–змийското нашествие срещу няколко долара ….на лодка.
В езерото има стотици “къщи”,
закрепени върху понтони или на дълги кокили във водата. В тази вода те живеят, от нея се изхранват, ловят риба и просят от туристите, някои отглеждат крокодили и продават кожите им, други изработват дребни сувенири. В тази вода те се къпят, перат и вършат всичките си физиологични нужди. Когато през септември дъждовете спрат и нивото на водта спадне, се открива плодоносна почва, която веднага бива засята с ориз, който пък е основната им храна.
Тъкмо сме се успокоили, че вече няма опаност някоя змия да се замотае около вратовете ни и виждаме как се приближават две бързи лодки – от едната, управлявана от възрастен мъж, най-вероятно бащата, скача в нашата лодка като първокласен акробат едно малко момиченце , на чиито врат виси торба, пълна с кутийки кока кола, които иска да ни продаде. А от другата лодка с умел и рискован скок вече са се прехвърлили при нас две 5–годишни момченца , които се настаняват зад нас и започват да масажират вратовете ни с яки като клещи пръстчета. А до ухото си чувам настойчив шепот : долар, долар…
В момента, в който им даваме по един долар, те се мятат в лодките си, които ни следват отстрани и отпрашват към следващите нищо неподозиращи туристи от лодката зад нас.
Честно казано нямам нищо против да “подпомогна” , макар и с нищожни няколко долара този беден и доста изостанал народ, но никак не ми е приятно да ме възприемат като ходещ банкомат, който е длъжен да пуска на всяка протегната ръка. А дадеш ли на един, като че ли от земята изникват още десет и няма край.
Разходката ни в езерото Тонле Сап приключи благополучно и си отдъхнахме, слизайки на импровизирания пристан, защото да си
призная лодката, както впрочем и останалите стотици “таратайки” наоколо, хич не ми вдъхваше доверие, имах чувството, че всеки момент ще цопна в мътната вода и едно от чудовищата, които ми се виждаха в нея, ще ме схруска, като преди това някоя огромна змия ще ме завлече до дъното.
С климатизирания луксозен бус потегляме
по обратния път към Сием Реп
Предварително се бях уговорила с гида ни да спре до някой от домовете край пътя, произволно избран, за да вляза и да поговоря с хората. Спираме сред облак прахоляк пред група жилища, които представляват жалки подобия на бараки, с покриви, но без стени, от горе висят парчета прокъсан плат или картони, в най-добрия случай гофрирана ламарина.
Влизаме в едно от тези обиталища
по няколко просто така поставени дъски, тъй като колибите всъщност са закрепени на 5–6 метрови колове , забити в пресъхналото в момента езерно дъно и за да се влезе от пътя трябва да има мост, сега ролята на мост играят тези дъски. Мислено се прекръствам и влизам. Вътре заварвам дядо на 82 години и баба на 76, или поне така ми казаха, и едно голо момченце на 3 годинки. През дъските на пода виждам калната размекната почва долу под нас, пак се прекръствам на ум, защото ми се струва, че след миг ще се намеря долу, покривът е също от дъски, “стени” почти няма като изключим някакви парцали, които висят тук там. Голямо легло, застлано с учудващо чиста и красива шарена покривка, до него – хамак за детето, в другия край – загаснало открито огнище – няма шега – върху парче ламарина палят огън между 4 тухли и там варят ориза. Тръпки ме побиха, като си представих, че тази купчина дъски може да се запали и за минути всичко да изгори. Но явно си имат начини да не допуснат това, щом не видяхме нито една изгоряла къща. Ток и вода, естествено няма, тоалетната е ясна. Някъде встрани мернах няколко буркана, в които най-вероятно имаше сол и захар. И толкова. А, и някаква опушена и очукана тенджера и един почернял тиган. За чинии и прибори не споменавам нищо… Кърпи и салфетки (шегичка!) не видях, но всъщност като няма вода…
Оказа се, че старците отглеждат внучето, а младите заработват каквото могат в града и два–три пъти в годината идват да ги навестят, да донесат малко провизии, ориз и да видят детето си. Когато поотрасне, ще си го приберат, за да помага в работата.
Домакинство
Мислех да им задам поне още сто въпроса, но се отказах в момента, в
който видях тази отчайваща мизерия. А хората бяха спокойни и усмихнати, доволни, че имат покрив и ориз. И тези бели зъби…..Дадох им десет долара, които ще им стигнат за няколко седмици със сигурност. После аз си зададох поне сто въпроса на себе си и за себе си, за живота изобщо и за справедливостта.
Вечерята, която ни сервираха в хотела няколко часа по-късно, ми се стори разточителство отвсякъде, не можех да изтрия картината от деня в “къщата”.
На следващия ден потегляме към
Анкор Ват,
за да се насладим на наследството от величието на една древна цивилизация. Предварително съм изчела всичко, написано за това забележително място, разгледала съм го подробно , благодарение на голямото количество снимки и клипове в мрежата и очаквам да се срещна с най-големия храмов комплекс в света, строен в продължение на повече от 30 години и представляващ един от най-удивителните световни архитектурни шедъоври. Построен е в чест на бога Вишну и пресъздава сцени от бита и митологоята на древните кхмери.
Имаме на разположение целия ден за разглеждане и затова в късния следобяд вече съм без сили, почти опечена от безмилостното слънце и с реалното усещане от як бой върху изнемощялото ми от слънцето и праха тяло.
Площта на Анкор Ват наистина е огромна, гидът твърди, че е колкото тази на града Париж. На всичко отгоре през цялото време мъкна една раница с бутилки вода, тъй като вътре не се продава, тоалетни няма , защото не можело дори близо до храма да има такова място. Облечена съм с дълъг панталон и блуза с ръкави, защото предупредиха, че с голи рамене и колене не пускат. Оказа се пълна заблуда, никой не гледа за това, установих го като се преоблякох зад един зид, вече готова на всичко, защото се чувствах като борец на тепиха, когото са мятали и блъскали поне в десет рунда. Напразно носих излишни дрехи, но видях, че изобщо не съм единствена.
Над два милиона туристи годишно посещават и разглеждат Анкор Ват, дневната такса е 20 долара, това място носи 70 % от приходите на страната. Но не може да се каже, че се полагат някакви усилия и грижи за поддържането и почистването му.
Комлексът въздейства наистина внушително, двуметровите барелефи освен, че са красиви, излъчват и някаква магнетична енергия, дългите галерии и безкрайните лабиринти ме пренесоха в други светове, само мислълта, че там, където аз стъпвам, са стъпвали хора преди 10 века,
ме караше да се чувствам странно , мистично и някак нереално. Аз лично за себе си нямам обяснение как в онези времена най-обикновени хора, без техника, са пренесли огромни каменни блокове, незнайно откъде, гидът казва, че поне от 200 км. , шлифовали са ги безупречно (как??) и са построили с тях над хиляда храма на тази огромна територия (от които днес са запазени в различна степен около 100), без да има каквато и да е спойка между каменните блокове. Но същите въпроси ме вълнуваха и пред пирамидите в Египет, така че все още не съм открила отговора за себе си.
На следващия ден
пътуваме обратно към Тайланд
и към 5 часа след обед сме на границата. Опашката е внушителна, а темпото на придвижване е отчайващо бавно. Слънцето все още пече яко, може би е към 30 градуса, но се усеща като 36 поне, а и този убийствен прахоляк, който полепва по влажната кожа, ни довършва. Решавам ей така да попитам един местен тарикат, който се навърта наоколо дали няма по-бърз начин да преминем отсреща. Той силно се развълнува от въпроса ми и проведе разговор по мобилния си. След пет минути беше готов с бизнес предложение – по 5 лева на човек и минаваме. Речено–сторено, парите бяха предадени на граничния полицай или най-вероятно поделени по братски и ние вече сме на опашката на тайландската граница.
Там тези номера не минават, така че останахме с угризението, че сме стимулирали корупцията само в Камбоджа.
Автор: Искра Койнова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
Да се родиш в Китай
Преди време авторът на днешния пътепис – Наталия – ни разказа за отношението на китайците към жените. Днес ще видим как се отнасят към децата. Дано има разлика, защото ми се струва, че след няколко години Китай ще бъде първата страна в света, в която жените изневеряват повче от мъжете (съгласно една нематематическа заблуда 😉
Приятно четене:
Децата на Китай
нравопис
Пътувах натам, откъдето през цялото време получавах във Варна нетърпеливи имейли: “Хайде, кога ще се върнеш? Липсваш ми” и “Откакто замина, в живота ми има празнота”… Как няма да бързаш към такива приятели?…
Срещнахме се в Пънлай.
То беше радост! Да споделиш своите очи с чуждите. В приятелските очи – няма я прословутата азиатска непроницаемост… Те светят, греят със споделеното щастие и тези мигове не се забравят… Сун безгрижно ме попита: “Като заминеш налято за България, кога ще си дойдеш пак?”
“Заминавам завинаги , Сун…” Тя нищо не каза, само няколко сълзи се отрониха от очите й. После бързо се съвзе и опита да придаде бодрост на гласа си: “Но до лятото имаме време…”
Заледено езерце в парка
Само след два месеца езерцето ще изглежда така
Трета пролет посрещам вече тук. Суха, мразовита, слънчева – китайска морска пролет. По нещо прилича на варненската, въпреки че според местните е настъпила още на 23 януари, заедно с Новата година, драконската… Леденият вятър развява вече над парка пъстри хвърчила, наизлязоха по алеите мъже с бичове, а плющенето им отеква като пушечен изстрел из целия квартал… Любими занимания. Мъжете гордо позират за снимки, размахвайки саморъчното оръжие. Понякога ми дават да опитам и аз – не пробвайте това без учител – движението е усукващо и отривисто, ръцете се сменят светкавично, ако не знаете как, може да се ударите лошо. Още не са изнесли пумпалите, нунчите и музиката за танците из парка, нека се постопли малко…
Мъж с бич в парка
Ето за това движение ви говорех
Раздадох мартеници на приятели с подробни указания кога и как да се закичат и с обещание да бъдат здрави и щастливи. Щастлива бях и аз, когато на Баба Марта освен нас – петимата българи, и няколко пънлайчани разнасяха из града националното ни пожелание за здраве.
Penglai, Янтай, Шандун, Китайска народна република
Докато ме нямаше за три месеца, тук са се случили важни събития – три нови китайчета поздравиха света. Деца на приятели – Лианг и Маа имат синове, а Чу – дъщеричка. Очакваме още двама сина – на Джанк и на Нини… Толкова желани и чакани – единствени деца в семейството. Родителите им са от поколението на 80-те – млади и щастливи, първите, които са по едно дете. Задоволени хора, много от тях са завършили колеж, знаят какво искат от живота. Разбира се, след 20 –годишната си възраст те се сблъскват и с някои проблеми, породени от китайските традиции, но – за това друг път … Темата сега е бъдещето на Китай – тези важни, сериозни и прекрасни, както се вижда от снимките, младенци.
Първа проплака в края на октомври госпожица Чу Янг – дъщеричката на Чу, колега на съпруга ми. Собственото й име Янг означава “слънчева светлина”, или перифразирано – Светлозара, Лъчезара или просто Светла. В древен Китай новородената Янг би била оставена в ъгъла на стаята на кучешка постеля, забавлявайки се с парчета от глинени съдове. Традиционно тук никога не е имало равноправие между половете. Семейният клан е бил загрижен за раждането на синове, които да продължат рода. Новороденото момче се е поставяло на празнична подложка и близките са го успокоявали като му давали скъпи играчки. За да родят син на всяка цена, китайките са прибягвали към всевъзможни заклинания и гадания.
“Малка радост” – така наричат китайците бебето момиченце.
Днес на сто момичета се раждат 130 момчета. Според последни изследвания увеличаващото се междуполово неравновесие се дължи на абортите на момиченца – най-вече в селските райони, а ултразвуковите прегледи, въведени в края на 80-те, са засилили тази практика. Тя е причина за голяма тревога в Китай – повече от 24 милиона млади мъже ще се окажат без съпруги към 2020 г. според Китайската Академия за социални науки. Това ще доведе до бракове между хора от различни поколения, ще се засили и трафикът на хора в много части на страната. Мъжете от по-бедните райони ще останат ергени през целия си живот.
Най-сериозният демографски проблем за най-големия народ в света се изостря и от нежеланието сред младите китайци в градовете да имат въобще деца. Хората много са се променили през последните двадесет години. Младите двойки предпочитат да живеят живота “двойни доходи без деца” (има вече и такъв термин).
Общината в Пънлай - тук се регистрират новите граждани на Китай
И сега законът разрешава по селата второ дете, ако първото е момиче. В градовете обаче – не, дори някои семейства не регистрират новородените си дъщери, за да могат да имат второ дете. Затова и преброяванията на населението никога не могат да бъдат точни – при толкова укрити деца… Нерегистрирано дете означава, че то живее нелегално в страната, без гражданство – не може да ходи на училище, да постъпи в болница или да започне работа… Дори не може да си купи билет за влак – и там искат лична карта.
Но да се върнем при нашата чаровница Слънчева светлина. Нея не я грози такава опасност – като единствено дете тя е дълго чакана и обичана от родителите си.
Годината на Дракона е смятана за много благоприятна за раждане.
Младите майки таят надеждата, че техните малки “дракончета” ще станат велики хора. Затова и тази година се очакват много бебета. Създаването на дете се счита за едно от най-важните задължения в живота на човека. Според древните китайци бездетното семейство е застигнато от голямо проклятие. Ето защо има много традиции, свързани с бременността и раждането. Бременната жена тук винаги се е радвала на голяма почит и уважение. Близките й се стараят по всякакъв начин да направят живота й през деветте месеца колкото може по-приятен. Бъдещата майка се храни със специално приготвени за състоянието й ястия и пие отвари от различни китайски билки, които подпомагат развитието на плода.
Случайна среща в магазина
Когато Маа разбра благата вест, че ще става майка, веднага спря работа, но идваше известно време в школата. Сядаше важно в едно кресло, облечена в красива широка рокля, макар още да не й личеше и се оставяше на радостта на момичетата. Те пристигаха за репетиция една по една, първо отиваха при нея и нежно я милваха по коремчето. Носехме й разни лакомства, Маа не отказваше никое и си ги хапваше с достойнство…
Щастливата Маа със сина си
Сега вече е майка на син! За синове се вдига голям шум – чак и знаме се побива на прозореца. Видяхме го с Уан Уей, когато отидохме на 13 ден на бебе – червено знаме със златен надпис – благопожелания за новородения син – всички да знаят! Понякога се окачват две знамена – второто е от бабата и дядото. Тук не се чака дълго за посещение – след десетия ден приятелките на майката идват да я видят. Голяма чест за един чужденец е да бъде поканен в дома на китаец, те канят гостите си обикновено на заведение. Но ние с Маа не сме чужденки една за друга…
Знамето на прозореца на Маа за новородения син
и тук бабите се грижат за внучетата си
Хай Джян на 13 дни
Посрещна ни гордият татко на малкия Сун Джин Хао. В превод името му означава “блестящо бъдеще”, но млечното му име е Хай Джян – “безопасно море” – в чест на дядо му и прадядо му, които са рибари. За имената е интересно. Те са пожелателни – вярва се, че името води до по-добро бъдеще за детето. Мъжките имена са свързани със здраве, сила, твърдост и успех, а женските – с красота и цветя. Има и изключения – например името на приятелката ми Сун Фу Рен означава “богата жена”.
Днес има над 700 различни китайски фамилни имена. Разнообразието зависи в по-голяма степен от собствените имена, а не от фамилните. На първо място се пишат фамилиите, а при обръщение те не се разделят от собствените имена: Ян Шао, Джан Бин, Уан Уей…
Хората от провинцията често носят имена, отразяващи живота в селските райони, например “Голям вол”. Понякога момиченце получава име като “Надежда за по-малък брат” или “Ще получи по-малък брат”. Освен официалното, има и други видове имена: млечно (в ранното детство), училищно име, “карикатурни” имена, западно (след икономическите реформи на Дън Сяо Пин – за улеснение на западните бизнес партньори. Изненадващо се възприемат и като патриотични поради тяхната връзка с икономическия прогрес). А има и посмъртно (храмово) – само за императори…
Едно име може да има няколко значения, някои много поетични. Аи означава любов, привързаност, приятелство, Баи – бял, чист, Бао – съкровище, похвала, Чао – да надмине, Чун – извор, изток, Хуанг – ярък, мъдър, Хаи – море, щастлив, радостен, Линг – дух, душа, камбана…
Та влизаме ние при Хай Джян, даваме подаръците на майка му, защото той не се впечатлява особено, радваме му се, правим малко снимки и слушаме разказа на Маа за някои обичаи. След голямото събитие семейството три дни вари яйца, боядисва ги в червено и ги раздава на роднини, съседи и приятели. Ако имат момче, яйцата са 99, а ако е момиче – сто. Родилката един месец не излиза от къщи, а след това отива у родителите си и гостува 10 – 15 дни с бебето.
Навършването на сто дни е празник.
Идват роднини да благословят бебето, носят му дрехи, бижута, сребърна огърлица за дълъг живот. Майката отива пред олтара на богинята на милосърдието Гуанин, за да й благодари за детето. Бащата му дава име и извършва обреда на подстригването.
Чу Янг на сто дни
На една година се прави прощъпулник, подобно на нашия. Пред бебето се нареждат няколко предмета – пари, книга, писалка и други – и то трябва да си избере един. По избора се гадае за бъдещето му.
Маа има помощница, която се грижи за бебето, тъй като бабите работят и не могат да помагат. Не стоим много и на тръгваме благославяме мъника да е здрав и щастлив и да радва родителите си.
Тези дни предстои да посетим и третия ни нов приятел – Лианг Младши. Когато той се роди, получих светкавично имейл от баща му с единствените две думи, така жадувани от всеки китаец – “Моят син!” – и множество снимки на бебока. Вълнението и гордостта са неописуеми. Щастието е огромно.
Мей Лиу с Лианг Джин Тай
Лианг Джин Тай
“Избрах името му насън – разказва Лианг. – Собственото му име е Джин Тай, където двете думи имат по няколко значения. Джин – ярък, умен, сияен, весел и блестящ, а Тай – достоен, горд, важен, здрав и читав”. Като гледам, в тези две имена се съдържат всички хубави пожелания за един бъдещ мъж. Желаем му ги и ние.
По старо местно поверие ако бебето плаче много, родителите написват името му на много листчета, застават на кръстопът и ги раздават на случайни минувачи. Вярва се, че колкото пъти се произнася името на човек, толкова повече той се изпълва със сили. Надявам се, че като споменаваме с обич имената, ще вдъхнем по – голяма сила на трите невръстни деца на Китай.
Да сте живи и здрави, Чу Янг, Хай Джян и Лианг Джин Тай!
Автор : Наталия Бояджиева
Снимки: авторът
Още разкази за Китай по света от нашите автори – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!
Амритсар и Златният храм на сикхите (Индия, Пенджаб) (3)
Завършване пътеписа на Цветан за посещението му в Златния храм на сикхите. Започнахме с едновъведение около храма, после се поклонихме в храма, а днес ще видим какво ни очаква отвън.
Приятно четене:
Амритсар и Златният храм на сикхите
трета част
На пазара около храма, пред щанда за кисело мляко,,ласи”, едно дете гордо ни показва ,,мартеница”.
За радост на децата на поклонниците тук е панаир – пълно с близалки, цветни гривни и играчки.
Амритсар, Пенджаб, Индия
Можеш да опиташ и Пенджабски ,,Мак Доналдс”.
Татко ми каза да избера една красавица и да ѝ подаря балона…, но не го давам.
Директно от машината – прясно изтискан сок от захарна тръстика с лимон.
Можем да сключим и някоя сделка в офиса… Винаги сме отворени за всякакви предложения преди да се отправим обратно пеша до гарата за Делхи.
Разделями се с милите хора от Амритсар . Вечерта индийската телевизия ни изненада със страшното шоу на сикхите ,,Spirit of Khalsa“’. Трупата по бойни изкуства заслужено взе първа награда в ,,India got talent“. За справка –You tube.
Край
Автор: Цветан Димитров 2010-11-19
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Индия – на картата:КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА
Африка пеша (7): Мали: Страната на догоните
Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал, а после видяхме как живеят в прогоненитехристиянски села в Сенегал
Днес откриваме западноафриканското Мали за нашия сайт, за да видим най-голямата сграда от кал в света, както и да видим мистериозната Страна на догоните.
Имайте търпение да се зареди – снимките са много
Приятно четене:
Африка пеша
част седма
Мали: Страната на догоните
Мали – страната на легендарното Тимбукту и на мистериозните догони, една от най-мощните африкански империи в миналото, богата на културно и етническо разнообразие.
Границата с Мали минахме сравнително бързо и безпроблемно.
Забавното тук беше, че нямаше определен граничен пункт и трябваше да обикаляме далече из селото, за да намерим полиция да ни бие печати. Освен по километричните опашки на камиони по нищо не личеше, че влизаме в друга държава.
Пътувахме с Майкъл и неговия Land Cruiser чак до
Бамако,
където останахме заедно на къмпинг за два дни. В къмпинга срещнахме голяма група италианци с един камион и един кемпер, които отиваха до Буркина Фасо. Камионът им беше огромен- 15 тона и носеха много неща за Африка – компютри, дрехи…С тях имаше един португалец, който снимаше филм за Западна Африка. Взе ни интервю, за да ни включи във филма. Бамако беше хубав град на брега на река Нигер. Изглеждаше доста чист и подреден, в сравнение с градовете, в които сме били до сега. Разходихме се един ден из центъра и продължихме на север. Имахме само 15 дни виза за Мали и искахме да видим най-интересните неща в тази мистериозна страна. Не отидохме до Тимбукту, което вече въобще не е трудно достижимо както е било в миналото – там вече има дори летище! Всъщност най-интересното в Тимбукту е Фестивалът на пустинята, който се провеждаше точно в момента…но билетът за него е около 150 евро за 3 дена…може би ще го посетим някой друг път в този живот…
Акащи момченца (дрисльовци) край пътя
Разстоянията тук са огромни, чакаше ни много път. Първо ни качи един малиец до първия пост за плащане (в Мали шосетата се плащат). След това ни качиха трима малийци за още стотина километра. Като цяло стопът вървеше добре и никой не ни искаше пари (което се случваше в Сенегал и трябваше да питаме всеки път преди да се качим дали е безплатно). Накрая един джип пълен с багаж догоре ни взе двамата на предната седалка. Въпреки, че в началото му отказахме като видяхме колко се е натоварил, той настоя да ни вземе. На един от полицейските постове обаче ни спряха и му направиха голям проблем, че се возим двамата отпред. След дълги разправии, проверки на визите и паспортите ни, ни пуснаха срещу подкуп от 5000 CFA ( към 10 евро). Бяхме много учудени как всички коли и бусове се возят претъпкани с хора и животни, някой път дори имаше хора на покрива, а нас ни спряха за това.
Малиецът ни обясни: всички дават пари тук.
Вечерта спахме покрай пътя на разклона за
Джиене – село, цялото построено от кал,
известно с
най-голямата кална джамия в света (и въобще най-голямата кална сграда)
Най-голямата кална джамия в света
Всъщност в тази част на Мали повечето села бяха построени само от кал и след всеки дъждовен сезон се налагаше да се строи наново.
На сутринта ни качиха двама германци с джип и гид и направо отидохме с тях в хотела им в Джиене. Попитахме дали може да си опънем палатката на покрива и те се съгласиха, но не искаха да ни кажат колко ще струва. Прекарахме деня с германците и гида им, който ни развеждаше наоколо. Джамията беше внушителна и малките улички и калните къщи изглеждаха като от приказка. Всичко обаче беше много туристическо и нямаше евтни ресторантчета и магазинчета. Заради сухия сезон и пустинния вятър – харматан въздухът беше наситен с пясък и прахоляк и понякога беше трудно да дишаш. Небето не се виждаше – всичко беше обвито в пясъчна пелена.
Пазарен ден в Джиене
Най-голямата кална джамия в света
Пазарен ден
Няма мостове. За да стигнеш до Джиене трябва да прекосиш р. Нигер
секънд хенд
Вечерта в хотела отказахме да ядем – поискахме ориз, но имаха само кус-кус, което не ни беше любимото, а и беше много скъпо. Опънахме палатката на покрива и почивахме от дългия ден. По-късно се качи при нас един малиец от хотела и ни донесе купа спагети и газирано манго. Каза, че е безплатно, сготвил го е за себе си и е останало. Извини се, че нямало ориз за вечеря. Приехме с удоволствие, а той дори не остана да си поговорим. Не знаехме защо бяха така мили с нас в този хотел. Питахме многократно собственика колко да платим за палатката и той накрая каза, че е безплатно. Не ни поискаха никакви пари и на сутринта ни подариха 2 хляба! Бяхме очаровани от добрината на малийците и все повече ни харесваше тази страна. Тръгнахме си с германците обратно до главния път. Те отиваха към Бамако, а ние останахме на стопа в обратната посока –
към Мопти
Имахме потвърдил кауч-сърфър в Бандиагара – селото, от където се тръгва на трекинг в Страната на Догоните – най-красивото и необикновено място в Мали.
Ядки от кола – горчив плод, който възрастите ядат за ободряване, в Страната на догоните в задължителен подарък за хората в селото
Следите от сълзи остават в прашното Джиене
Калната джамия в Джиене
Пазар
Не след дълго ни качи едно малийско семейство с малко момченце. Закараха ни чак до Мопти и през целия път слушахме Бърнинг Спиър, Алфа Блонди и Боб Марли на макс.
В Мопти хапнахме и хванахме разклона за
Бандиагара
Веднага дойдоха да ни зарибяват за такси и рейс. Когато казахме, че сме на стоп, се смяха и казаха, че е невъзможоно. Почакахме доста и накрая ни качи един Мерцедес, който отиваше до средата на пътя до Бандиагара. Точно натоварихме раниците и се качихме, когато се появиха същите двама, които искаха да ни качват на рейса и започнаха да крещят нещо на шофьора. След кратка разправия шофьорът даде газ и тръгна като удари моторчето на единия, който се опитваше да ни препречи пътя.
500 метра по- надолу спряхме да качим още един стопаджия – военен малиец и двамата с моторчето отново ни настигнаха. Този път бяха бесни и препречваха целия път с мотора, така че да не можем да минем от никъде. Накрая с яко газ и маневра извън пътя, минахме върху мотора и продължихме. Явно не му даваха да ни вози на стоп и искаха да се качим в рейса им. Цялата случка беше доста брутална, но Мерцедесът беше здрава машина и мина през целия мотор без да му стане нищо. За щастие не сгазихме човека, само падна на земята. Уплашихме се, че ще ни подгонят с мотора, но за късмет не ни последваха повече. Оставиха ни на първия полицейски пост. Там почакахме малко и ни взе ново Ауди директно за Бандиагара, отново заедно с военния стопаджия.
В Бандиагара обаче телефонът на нашия домакин Джон беше изключен. Цял ден му звъняхме, писахме му СМС-и и дори намерихме други американци, доброволци от корпуса на мира, но дори те отказаха да ни помогнат. Вечерта решихме да тръгнем пеша към Страната на Догоните и да спим по пътя в гората.
Bandiagara, Мали
[Лора]: На другата сутрин се чувствах доста зле. Имах малко температура, беше ми студено и имах разстройство. От няколко дена бях доста отпаднала и заради многобройните ухапвания от комари в последната седмица, веднага реших, че е малария. Хората, които срещахме да пътуват по-дълго в Африка казваха, че щом имат температура, веднага пият хапчета против малария, без дори да отидат на доктор. Ние също си бяхме купили хапчета за един човек от Дакар, но решихме все пак да се върнем до болницата в Бандиагара да ми направят тест. За пръв път от началото на нашето пътуване се чувствах зле, едва си носех раницата петте километра до селото. Болницата беше сравнително добра – почти като българските болници. Докторите бяха много мили, въпреки че не ги разбирах много на френски. Направиха ми тест за тиф и малария и чакахме до следобед за резултата.
За щастие резултатите бяха негативни, предписаха ми прахчета за стомах и казаха, че е от водата или храната. Лекарствата веднага подействаха и още на същия ден бях добре. Тръгнахме отново по пътя за Страната на Догоните. Все още бях страшно изтощена и се надявахме някой да ни качи на стоп. Пътят беше съвсем черен – с пясък и много камъни – само за мотори и 4х4, но всъщност джипове почти не минаваха. Сутринта не видяхме нито един. За късмет обаче почти веднага ни качи един джип за следващото село на 5 км. И за още по-голям късмет точно, когато стигнахме селото им се обадиха, че кола е закъсала по пътя и трябваше да отидат да помогнат още 5-6 километра по пътя. Точно когато мислехме да оставаме да спим някъде там и да продължим на сутринта със свежи сили, ни взеха 2 момчета с моторчета- всеки на един мотор с раницата. За пръв път стопирахме мотор и беше много забавно. Закараха ни до Дуру- селото, където знаехме, че има къмпинг за по 1 евро на човек. Преспахме там, оставихме едната раница на съхранение в къмпинга и тръгнахме на трекинг из
Страната на Догоните
Още в началото беше много красиво – скали, причудливи дървета и жълта суха трева. Бяхме единствените туристи без гид, имахме малка снимана карта на местността (на фотоапарата) и мислехме, че ще можем да питаме местните, ако се загубим.
Страната на догоните
Веднага разбрахме обаче,че местните умишлено ни дават грешни посоки, за да се загубим и да дадем пари, за да ни покажат пътя. Пътят не беше лесен, постоянно трябваше да прекосяваме високи скали и долини с градини, нагоре надолу, като имаше много пътечки между градините и селата. Още в началото, когато питахме натам ли е първото село ни отговаряха: „ ооо…много сте се загубили, въобще не е натам” Ние обаче имахме карта и компас и вярвахме на тях. Беше много забавно как всеки се опитваше да ни дава грешни посоки, децата тичаха и крещяха след нас: „това не е пътя” без дори да знаят накъде отиваме. Накрая успешно стигнахме
първото село – Идели На и в следващото – Комокани
останахме да спим на къмпинг.
По пътя към Страната на догоните
Лук
Страната на догоните
Страната на Догоните всъщност предстявлява редица от селца,
високо в скалите, напълно откъснати от света, без вода и ток, но с богата култура и познания. Мистерията около тези племена, освен колоритнете танци с маски и причудливите пещери в скалите, е древните им астрономически познания.
Догонците са знаели за пръстените на Сатурн, спътниците на Юпитер и спираловидната форма на нашата галактика
векове назад – неща, които не могат да се видят с невъоръжено око. И най-озадачаващото- свещената за тях звезда Сириус Б, която е била напълно непозната на астрономите до 1862 г. Звезда-джудже, съставена от изключително плътна материя, те твърдели, че е най-тежкия метал на света. Древни звездни карти изрисувани по скалите показват изключителните астрономически знания на тези племена с примитивен бит и изолиран живот. Теориите по въпроса са различни, някои твърдят, че извънземни са им донесли свещените познания, но мистерията остава неразгадана.
Obama - my dream
С много усилия се поддържат градините в сухия сезон
на заден план са калните тухли
типичните стълби тук
Обама е голяма звезда тук- има тениски, шапки, лепенки, дори долни гащи с Обама
Зърнохранилище
Страната на догоните
Не можахме да открием това познание в съвременните догони.
Единственото, което ни казваха беше ‘доне моа кадо..’ (дай ми подарък). Тъжно е как традиции и култура, съхранявани през векове, войни и промени, сега се пречупват под туристическия наплив. Всъщност не срещнахме много туристи по пътя, във всичките къмпинги бяхме сами и много рядко срещахме някой бял по пътя.
Но отношението им към нас беше изморително. Щом минехме покрай някое село, веднага ни нападаха малки и големи – искаха подаръци, пари, химикалки, да ни носят раниците, да ни стават гидове…Преследваха ни понякога с километри. Да разговаряш нормално с някой местен беше почти невъзможно. Може би причината беше, че нямаме гид, но за истинските нрави и характер на догонците не можехме да научим много.
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът
Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА
Африка пеша (6): При християните на Сенегал
Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, а за последно празнувахме Коледа в Сенегал
Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим живота на християнските села, да посрещнем Нова година в пущинака и да разгледаме най-големия национален парк, за да напуснем Сенегал.
Приятно четене:
Африка пеша
част пета
При християните на Сенегал
Къщата в Ямбул беше странна- на първия етаж живееха хората, на втория – овцете, а на покрива, където се разхождаха овцете през деня, през нощта си опъвахме палатката
С малко тъга и много снимки се разделихме с милото семейство на Фату и Шех и отново поехме по пътя. Бяхме прекарали почти две седмици на покрива на тяхната къща в Ямбул. Последната вечер сготвихме пълнени чушки и зелеви сърми на раздяла. Прислужницата даже се разплака, когато тръгвахме.
От Дакар ни взе кола с трима свежи сенегалци, с които много се смяхме и пътувахме весело през дългото задръстване на излизане от града. Бяха едни от малкото сенегалци, които искрено се радваха на нашето пътешествие и разбираха страстта ни да пътуваме. От шофьора научихме една сенегалска поговорка: ‘Ако не можеш да стигнеш там, където отиваш, отиди там, откъдето идваш.’ Оставиха ни в Тиес, което не ни беше много по пътя, но понеже много се забавлявахме заедно, решихме да минем от там. На другия ден стигнахме отново Каолак – най-мръсния град в Сенегал и останахме там за интернет и презареждане. На 31.12 отново бяхме на пътя, без да знаем къде ще посрещнем Новата година. Точно, когато се бяхме отчаяли от чакане на пустия и прашен път, ни взе сенегалска кола чак до Тамбакунда – 280 км на изток. Помолихме ги да ни оставят 20-тина километра преди града в гората, където можеше да къмпираме. Опънахме палатката под един баобаб и направихме скромна новогодишна трапеза на тревата. Така
посрещнахме Новата година под звездното небе
и звуците на животните в гората (хиени, нощни птици и гущери) .
новогодишното местенце
На 1 януари отново бяхме на пътя.
Стопът ставаше все по-труден, а пътят – почти пуст. За цял ден изминахме само 20-те километра до Тамбакунда. Там отново останахме да спим в гората покрай пътя. На другия ден успяхме да стопираме едни пожарникари и дори един рейс, който ни качи за 7км безплатно. След това пикап с двама французи и един немец ни взе в каросерията, където имаше пейка за сафари.
Изминахме общо 70 км и останахме да спим в гората трета поредна вечер. Поне място за къмпиране имаше навсякъде. Пътувахме бавно и 220 км до Кедигу ни се виждаха много. На пътя минаваха само колоездачи, пешеходци и магарета. Повечето спираха да ни поздравят и някои стояха с часове, втренчени в нас, без да говорят. Случваше се да се събере цяла тълпа сенегалци около нас. Имаха голямо търпение и явно много свободно време. Понякога нашето търпение се изчерпваше и продължавахме 200-300 метра пеша, за да избегнем тълпата. Стопирането с тълпа от 10 души не беше добре. Докато чакахме срещнахме четирима колоездачи от Австралия, които също идваха от Испания – Мароко – Сенегал и също отиваха към Гана. Разменихме мейли и се надяваме да се срещнем отново на пътя.
Кибиците. Пътят беше толкова празен,че играехме на карти директно на асфалта 🙂
На следващия ден, след час-два чакане, отново спря пикапът с двамата французи и германеца. Смяха се много на повторната ни среща и ни поканиха да прекараме деня с тях –
първо в Кедигу,
после в селцата наоколо и накрая на къмпинг до най-високия водопад в Сенегал (80м). Качихме се отзад в пикапа и така започна един от най-добрите стопове досега. По пътя настигнахме австралийските колоездачи и се поздравихме в движение.
Изкарахме чуден ден по хълмовете до Кедигу в едно
селце на име Анжел,
скътано на километри черен път нагоре в планините. Хората там са християни, избягали на високо по време на мюсюлманско-християнските войни и сега живееха в пълна изолация от света. Жените имаха безброй много обеци на ушите и носа и обикновено ходеха полуголи. Повечето деца имаха пъпна херния, но бяха очарователни. Планините всъщност бяха съвсем малки (600-700 м н. в.) и бяха единствените планини в Сенегал.
Черквата
След уморителния ден бяхме възнаградени с
къмпинг със симпатични традиционни сламени къщички,
френско шампанско и пастис.
Шофьорът на пикапа – Патрис настояваше да ни черпи къмпинга и всичко по пътя.
N7, Niokolo-Koba National Park, Сенегал
Бяха много мили с нас и на другия ден продължихме с тях към най- големия
национален парк Нюколо Коба
Там нямаше как да отидем без джип и гид, така че това беше чудесен шанс за нас. Паркът беше огромен и див, нищо общо с Бандиа.
Под водопада
Животните бяха трудни да се намерят в огромния пущинак и успявахме да ги видим само отдалече, но беше страшно красиво и девствено. Не успяхме да видим лъв, но видяхме черна мамба, което си беше трудно. Спахме на палатка навътре в резервата. На сутринта, точно когато си подреждахме раниците, дойде един доста голям бабуин и най- човешки започна да рови из багажа. Взимаше пликове, отваряше ги, разглеждаше ги. Опитахме се да го изгоним, но той само ни поглеждаше лошо и продължаваше да ровичка. След това най-нахално влезе в палатката и се чудеше какво да вземе. Уплашихме се, че може да вземе апарата или друго ценно нещо, но за щастие той грабна плика с боклука и избяга. След това се върна отново, но вече бяхме опаковали раниците и пазехме всичко внимателно. Явно беше местният туристически бабуин на къмпинга, защото имаше маркировка на врата. Останалите бабуини не са така смели и нахални.
Бабуинът
Нахалният бабуин
"green monkey", т.е. западна гриветка/зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus
Разходихме се пак из парка и след това ни закараха отново в Тамбакунда, откъдето трябваше да продължим стопа за Мали. Останахме в Тамбакунда да хапнем и срещнахме рус растаман – Майкъл. Германец, който пътуваше сам с джип за хуманитарна помощ (Lands Aid). Каза, че отива в Мали и може да ни вземе с него. Така казахме чао на Сенегал и поехме директно към Бамако.
Към Мали
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът
Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:
Африка пеша (5): Коледа в Сенегал
Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, а за последно имахме разни случки в самия Дакар.
Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим как се живее в едно сенегалско село и… да отпразнуваме заедно Коледа
Приятно четене:
Африка пеша
част пета
Коледа в Сенегал
С голяма радост напуснахме Дакар и тръгнахме към
делтата на река Салуум,
запасени с храна и вода. 
Качи ни испанка със сенегалския си приятел, които отиваха към Гамбия. Заради закона за коли в Сенегал се наложило да регистрират колата си в Гамбия и сега трябва на всеки 40 дни да ходят до Гамбия. Оставиха ни в едно
село на име Тубакута до река Салуум
Делтата представлява огромно пространство от вода и многобройни острови и островчета. За да я разгледаме трябваше да вземем лодка. Мислехме, че ще договорим някой рибар да ни разходи срещу 5-10 евро, но се оказа, че рибарите искат повече пари от организираните екскурзии в къмпингите наоколо.
Тубакута, Satioum, Сенегал
Срещнахме един французин, който каза, че е мениджър на еко къмпинг на един остров. Предложи ни да спим там срещу 40 евро на човек с включен трансфер с лодка. Обяснихме му, че обикаляме на стоп и спим на палатка и отказахме. Решихме да се задоволим с разходка пеша покрай реката. Той обаче ни настигна след малко и каза, че така и така има клиенти за острова, може да се качим на лодката с тях безплатно. Предложихме да дадем пари поне за бензина, но той каза, че не е проблем. Бяхме много щастливи от добрината на този французин, който дори не си каза името, нито го срещнахме повече. Возихме се 30 минути до острова и когато пристигнахме, шофьорът на лодката каза, че ще спим в неговата къща. Беше прекрасно – огромна, чиста река, с гори от всички страни и красиви птици. Островът беше доста див, с няколко селца по брега със сламени къщи и соларни панели. Намираше се в резерват и забраняваха на хората да изхвърлят боклуци и да убиват животни. Разхожадхме се навътре в острова, търсехме птици и маймуни, а през деня, когато жегата беше непоносима, се криехме под сянката на някой баобаб. 
На острова
въпреки че няма училище, на острова е пълно с деца
На другия ден през нощта се върнахме със същата лодка и лодкарят отново настоя да спим в неговата друга къща в селото. Оказа се, че има две жени – една на острова и една в селото. Втората беше само на 32, а вече имаше 6 деца.
Децата в Сенегал са ужасно много.
Всеки мъж има поне една жена с по 5-6 деца, а понякога 2-3 жени с по 5-6 деца всяка. И тъй като жените обикновенно не работят, мъжът понякога трябваше да изхранва 15тина гърла. От там според нас идваше проблемът с бедността. Заплатите не бяха много по-ниски от България, но всяка заплата би била недостатъчна за такова семейство. Хората си мислеха, че колкото повече деца имат, толкова по-богати ще са на старини. Приемаха ги нещо като работна сила и още от малки ги караха да работят. Момиченцата на 3-4 години вече знаеха да готвят и да се грижат за бебета. Никой не ‘гледаше’ децата, бяха напълно самостоятелни. Никой не си играеше с тях, никой не ги учеше на нищо, въобще не им обръщаха внимание. А ако някое дете се разреве (защото примерно се е ударило до кръв), рискуваше да бъде набито, за да млъкне. Затова никой не ревеше – дори и бебетата.
къщата на нашите домакини в Тубакута
| къщата на нашите домакини в Тубакута |
След Тубакута продължихме
към едно селце в центъра на Сенегал,
където имахме уговорка с Джени – доброволка от Корпуса на мира. Джени живееше в кирпичена къща със сламен покрив навътре в пущинака, без ток и вода, със семейство от един мъж, който наричаше татко, с три жени, които наричаше майки и много, много деца – братя и сестри. На нас също ни дадоха сенегалски имена- Лора прекръстиха на Айза, а Евгени- на Ибу.
Изкарахме чудесни два дни на село, носехме вода от кладенеца, а вечер децата свиреха на тубите от вода и танцуваха африкански танци. Единия ден гледахме дълга, ожесточена борба. И при танците, и при борбата имаше някой с пръчка, който да укротява тълпата и да всява ред. Американците от Корпуса на мира са почти на всеки километър. В Сенегал само има 160 доброволци, чиято основна задача е да доставят информация от първа ръка директно на Американското правителство. Въпреки това Джени беше пич и научихме много неща за хората тук, защото тя говори местния език.
така изглеждат типичните сенегалски ресторантчета - просто пейка и маса навън, тук закусваме сандвич с боб
Успяхме да сготвим български манджи – леща и картофена яхния. Най-накрая нещо различно от риба с ориз.
Сенегалците
имаха 4-5 национални ястия, всичките с ориз и риба (понякога с месо) и отказваха да ядат каквато и да била друга манджа. Салати и супи нямаха, а зеленчуците използваха само за декорация на ориза. В центъра на ориза слагаха един цял картоф и един цял морков за цялото голямо семейство. Oбщо взето бяха доста консервативни, имаха определени правила за всичко и не можеха да приемат нищо ново. Като например – мъжете не можеха да вадят вода от кладенеца, да готвят и да перат. Хомосексуалистите бяха незаконни. Ако кажеш, че си гей, отиваш в затвора за 8 години и нямаш право да бъдеш погребан.
Семейството на Джени
От малки децата свирят много добре на импровизирани джембета и танцуват
Плодът от баобаб, или както още го наричат „маймунски хляб“
на пазара в Кюр Сосе
това се казва работа ;)
Сушената риба е основна прехрана за по-бедните- когато няма пари за олио и готвене
Ваденето на вода от кладенеца не е лесна работа. (Забележете концентрацията в очите на американката – бел.Ст.)
Всяка вечер цялото село се събира с кофи и легени около кладенеца
Дървата за готвене се носят от далече
"бащата" на Джени
На 23.12 решихме да си направим коледен подарък –
сафари в резервата Бандия
Резерватът не беше съвсем естествен – повечето животни бяха донесени от различни части на Африка, но имахме близки срещи с носорози, крокодили, жирафи, антилопи.
почеши ме, моля :)
Акаща газела
прастара костенурка...любимите ми
Коледата изкарахме скромно и самотно
– двамата на покрива на нашите домакини в Дакар, с 3 салати и чаша вино. Мислехме си за приятелите и семействата ни, които са далече, за сърмички и коледни сладки, които ги няма тук, за сняг и елхи. Нямахме даже ток, но пък имахме цялото звездно небе и луната над нас.
Каолак е един от най-мръсните градове в Сенегал. На стопа до Каолак ни качи сенегалец, живял 10 години в Париж и се върнал специално да се заеме с почистването на родния си град! Пожелахме му успех за смелото начинание :)
| Каолак е един от най-мръсните градове в Сенегал. На стопа до Каолак ни качи сенегалец, живял 10 години в Париж и се върнал специално да се заеме с почистването на родния си град! Пожелахме му успех за смелото начинание 🙂 |
Върнахме се в Дакар
заради срещата с полицията и семейството на Осман, но както и очаквахме отново ни казаха ‘утре’. На другия ден отидохме решени, че ще седим в полицията докато не ни върнат парите. Изхарчихме много време и средства за транспорт. От нашия квартал Ямбул до районното на другия край на Дакар ни костваше 3 часа блъскане по автобусите и 2-3 евро в едната посока. Когато отново ни казаха, че парите в банката не са дошли и да дойдем утре, отговорихме, че ще протестираме пред полицията докато не се реши проблемът. Полицейският шеф се зае да отиде лично до къщата на Осман следобед и да направи каквото може. След цял ден чакане пред полицията, накрая бяхме възнаградени с цялата открадната сума (към 250 евро). Така им показахме, че с българи шега не бива.
Ох, защо се захванах с тия българи ... ;)
Справедливостта възтържествува и направи нашите празници по-добри. За пръв път ни се случва полицията да ни даде пари! Явно по Коледа наистина стават чудеса. Благодарим на всички за подкрепата. Благодарим на шефа на районното и на Йохан, който ни помогна и ни подслони през цялото това време. Пожелаваме си повече добри хора и позитивно мислене за по-добър свят. Честита Коледа на всички!
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът
Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: