Archive for the tag 'деца'

окт. 19 2016

Лазурният бряг с деца (1 ден): До Милано

Започваме още едно пътуване с Тони – тази път няма да сме на мотор, а ще пътуваме със: – метро – шътъл бъс – самолет – нормален влак – TGV високоскоростен влак – трамвай – такси – корабче – автобус – колело – влакче за разходка – автомобил под наем – асансьор – лифт – […]

2 коментара

авг. 08 2016

Училище в Зимбабве

Днес Дани ще ни води на даскало 🙂 Някъде в района на водопадите Виктория – в село,коета даже Google не може да намери на картата си 😉 Приятно четене: Училище в Зимбабве Начално училище в Чидобе, Зимбабве Докато наближаваме училището, непрекъснато настигаме и срещаме ученици. Днес има някаква авария и много от децата са изпратени […]

No responses yet

мар. 05 2013

Мадагаскар (2): Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

Заедно с Калоян продължаваме обиколката на остров Мадагаскар. Започнахме с Ампефи,  Андасибе и Антананариво, днес ще се качим на единствения влак на острова и ще поемем към Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

Приятно четене:

 

Мадагаскар

втора част

Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

 

И така след Коледа в Антананариво тръгнахме за Антсирабе, където по програма трябваше да караме ВТТ, но аз не съм почитател на този вид спортове и не отидох да карам. В крайна сметка не съжалих за избора си, защото през целия следобед валя дъжд и се е наложило другите от групата да прекратят ВТТ-то заради калта и да се крият в барака, чакайки да превали. Всички бяха кални и мокри като се прибраха.

 

Антсирабе

 

В Антсирабе спахме в много приятен хотел, Green Park, с изключително комфортни бунгала и мн приятна градина с езеро. Градът е голям, на разстояние около 160 км от Тана (около 7 часа с минибусчето) по така наречения RN 7 (национален път 7), криволичещ и тесен, много живописен планински път (един от най-новите и модерни в Мадагаскар). По пътя видяхме обърнат минибус в канавка и много пътници, включително и туристи, излизащи от прозорци и врати в панически ужас. Казаха, че това често се случвало, което хич не ни успокои. Жертви обаче обикновено нямало.

Мадагаскар

Още от автогарата ви чакат хора с pousse-pousse, двуместни каручки, теглени от самите тях. Срещу 5 евро на каручка ни закараха до хотела, а чувството беше меко казано странно, имайки предвид колониалната история и робството в миналото на това място. Аз лично не се чувствах комфортно, не заради друсането, а заради факта, че човек ме тегли с куфарите ми, все едно, че е добитък, роб, вещ. От друга страна, в гидовете, които имахме беше казано, че е хубаво да се наемат тези хора, защото това им е бизнеса,  и ако няма туристи и клиенти, децата им са гладни. По-заможните малгаши също ползваха услугите им и затова и ние решихме да опитаме.

Човекът беше изключително мил, разказа ни за града, за забележителностите, за себе си и семейството си, за живота в Мадагаскар като цяло. Тичаше половин час, през цялото време говореше с нас междувременно, като се обръщаше да ни гледа докато разговаряме, „от възпитание“, разминавайки се с коли, пешеходци, животни, камиони и други.

 

 

 

Антсирабе, Мадагаскар

 

Градът не е лош, доста е мръсен,

а тези с каручките са навсякъде и са много, много нахални, както установихме по-късно. Следват те и не те оставят на мира докато не се качиш. Ние след първоначалния ни опит, спряхме да им обръщаме внимание.

Вечерта отидохме да вечеряме, искахме нещо местно, беше ни писнало да ядем по хотели и ресторанти за чужденци. Та намерихме една барака, казва се  hotely на малгашки и представлява евтина „дупка“ с малгашка храна и клиентела. Персоналът рядко говори френски, а храната се състои от зебу (често най-мазната част от това иначе много вкусно месо), пиле (главно кокали и кожа) и много много ориз. Дават и водата, в която е варен ориза, било полезно за стомаха. Не ми хареса на мен.

Та отидохме в това местно ресторантче и поръчахме храна за 12 души. След около час чакане, се оказа, че барманката е и сервитьорка и готвачка, и правеше всичко по силите си да сготви за всички, имаше и други клиенти, но нямаше изгледи скоро да ядем. За капак токът спря и около 20 мин стояхме в тъмницата. Когато в крайна сметка храната дойде…. беше ужасна, изстинала, месото беше смесица от мазнина и подметка и беше малко. Така и си легнахме гладни след около 2 часа чакане, а каручките които ни преследваха на отиване търпеливо ни чакаха долу през тези 2 мъчителни часа и вървяха след нас обратно до хотела, в опити да се пазарят. По принцип е изключено туристи да ходят по тъмно по улиците в големите градове, но нашата група от 12 души бяхме доста „храбри“ 😀 Нищо не ни се случи.

 

Антсирабе, Мадагаскар

madagascar_hotely

 

На другия ден тръгнахме за

Фианарантсу,

откъдето трябваше да хванем влак за Манакара. Градът е хубав, но повечето големи провинциални градове в Мадагаскар си приличат. Занемарени сгради в колониален стил останали от френско време, в които се помещава най-често администрацията, нови, поддържани сгради (построени от  и собственост на банки, фирми, телекоми), няколко луксозни хотела, църкви навсякъде, огромни резиденции, собственост на местни олигарси и на този фон – кал, мизерия,мръсотия и боклук. Но това си има своя чар.

Route Circulaire, Fianarantsoa, Мадагаскар

 

Градът има и красива стара част, туристически център, но я оставихме за на връщане. Във Фиана срещнахме позната на Сесилия, испанката, живееща в Мадагаскар.

Вечерта бяхме на караоке бар и бяхме единствените чужденци:

обстановката беше супер, всички пяхме кой както може, беше много весело (и много евтино!) След караокето отидохме на дискотека. На мен ми напомни детските дискотеки от тийнейджърството ми: дим, стара музика, още евтин алкохол, липса на климатизация и вентилация и много, много танци. Беше супер весело, а още от влизането ни нападнаха местни младежи и девойки, с цел да измъкнат някоя безплатна чашка, някои директно се предлагаха за секс. След десетото тактично отклоняване на подобни молби се принудихме да се разделим по двойки момчета и момичета и да се правим все едно сме гаджета. От там снимки няма, никой не се престраши да вземе камера или телефон от съображения за сигурност.

 

Затворихме дискотеката и пияни в 6 сутринта се върнахме в хотела, платихме и тръгнахме за гарата. Купихме билети и докато чакахме влакът да тръгне се запознахме с уличните деца, които продаваха картички и сувенири на гарата „за да си купят тетрадки“. По-големите биеха едно малко момче, което плачеше, та им изнесох една лекция как да се държат с по-малките. Говорихме поне 2 часа на перона, разказаха ми за живота им, за училище, за семействата им. Едмон е на 12, а изглежда на 9, слаб и болнав. Майка му продава на пазара, и издържа 7-те деца, а той е най-голям и и помага, като продава картички. Баща му е изчезнал миналата година и не се знае къде е. Тиери е по-голям, има подобна съдба. Той събира пари, за да играе на PlayStation срещу 200 Ариари за 10 минути. Другите деца (Мишел, Антонио…) казваха, че искат да си купят учебници, но си личеше, че ги карат родителите им, и че е повече заради глада. Въпреки това явно всички ходеха на училище, тъй като имаха много добър и правилен френки, а се оказа, че и добре пишат, рядкост за малгашите в провинцията. Сприятелихме се с децата, разменихме дори мейли, но за съжаление някъде изгубих листчето.

Дойде време да се качваме, сбогуваме се с децата. Беше ни лошо, евтиният алкохол имаше пръст в това, а ни чакаше приблизително между 10 и 12 часа път

по единствената функционираща ЖП линия в страната,

построена през 1936 г. Разстоянието между Фиана и Манакара е 163 км. В този регион няма други методи за транспорт, няма и пътища и влакът, който минава 3 пъти в седмицата е основния икономически фактор, като създава десетки хиляди директни и индиректни работни места. Има 18 гари и служи освен за транспорт на пътници и за превоз на товари. За това и  разстоянието се минава толкова бавно – влакът спира на всяка гара и чака между 30 мин и час да се разтоварят стоките и да се натоварят нови. В това време търговците от селцата продават какво ли не, най-вече храна и подправки на хората, които слизат от влака заради горещината вътре. Белите се возят задължително в първа класа и нямат право да се качват във втора.

Билетът струва 40 000 Ариари на посока, или около 13 евро. По-заможните малгаши също пътуват в първа. По пътя се опитахме да поспим, но друсането и шума не ни оставиха много възможност за това. На всяка спирка стояхме дълго, а търговци се качваха във влака и продаваха кой каквото има, беше пълен хаос и непоносима жега. По пътя има много тунели и когато се минава по тях е непрогледна тъмнина, във влака няма осветление.

 

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар
Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Лично аз съжалявам, че в това състояние трябваше да пътувам по този маршрут, тъй като това е една от най-красивите и диви области на Мадагаскар. Гледката през прозореца е неописуема, прекрасна природа, планини, долини, зеленина, релеф, малки селца в далечината. За съжаление от недоспалост и махмурлук никой от нас не можа да се наслади на пътуването.

Тук се запознахме и с членовете на френска хуманитарна НПО, които работят с болни хора, деца и старци в Тулеар, най-бедния район в страната, разказваха изключително интересни неща. Например, често единствената собственост на хората е 1 или 2 зебу, които струват изключително скъпо и собствениците им са нещо като привилегировани. В южната част на острова,

основен поминък на много е кражбата на зебу от съседни села,

има и организирани банди. С много насилие взимат животните на хората, като всъщност им взимат всичко, което притежават и за което са работили с години. Постоянно има кръвопролития и сблъсъци между селяни и крадци…

 

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

От Фиана тръгнахме в 9 сутринта и в 20 часа пристигнахме в

Манакара,

на източния бряг на острова. На слизане отново ни чакаха каруцарите с pousse-pousse, но след опита ни в Антсирабе вече знаехме как да откажем. Вървяхме пеша и отново беше същото: колониални сгради, банки и бензиностанции, около тях – мръсотия и бараки. Личеше си, обаче, че сме на брега на океана – отвсякъде се носеше мирис на риба, пушена, печена, сурова. Беше вече тъмно, а освен пред няколко банки и ресторанта улично осветление нямаше. За сметка на това беше изключително оживено, местните ресторантчета работеха с пълна сила, както и сергиите на пазара. Пребити от алкохола, пътя и горещината хапнахме набързо, взехме душ и заспахме веднага.

На сутринта закусихме същата континентална закуска (вж Първа част), и си намерихме гид да ни разведе в местността. Близо до Манакара се намира т.нар.

Canal de Pangalanes, построен от французите през 19 в.

Каналът свързва градовете Фарафангана и Таматав, разстоянието между които е над 600 км и е един от най-дългите в света. Успореден с брега на морето от едната му страна е „континенталната“ страна на острова, (наричан остров-континент), а от другата – малка ивица суша, на която се разпростират рибарски селца, и зад която е Индийският океан. Каналът се пресича с пироги, в които има по 15 – 20 места, и местни момчета служат за екипаж.

Тръгнахме от Манакара, въряхме до плажа, където срутен мост позволява да се стигне до океана пеша. През 2008 г. мостът се е срутил от камион, пренасящ 1/3 повече от допустимата тежест на товара и от тогава няма пари да се поправи. Под самия остров ни чакаха две пироги с по 5 яки момчета, в които се настанихме. Гребаха успоредно, така че и от двете лодки да се чува гида. От двете страни на канала имаше по няколко рибарски селца със сламени къщи на колове и много пироги, паркирани на брега. Красота и автентичност! Слънцето беше много силно, но всички имахме кремове.

Канал Манакара, Мадагаскар

 

Първо спряхме на един мемориал на убитите малгаши по времето на някакъв бунт. Посетихме и китайско гробище с гробница, в която има истински черепи и кости.

След това отново се качихме на пирогите и стигнахме прекрасно рибарско селище, където си купихме сувенири. Много автентично, тук рядко идват туристи и хората са много дружелюбни. Имахме възможност да ги видим как живеят отблизо, какво готвят и ядат, как прекарват времето си и къде играят децата. За съжаление по тези места няма доктор, няма и много храна. Децата са недохранени и с подути коремчета, тъй като ядат предимно (да не кажа само) риба.

 

Рибарксо село – Манакара, Мадагаскар

Паметник – Манакара, Мадагаскар

 

Тръгнахме и от тук и след още малко плаване, стигнахме до

най-красивото място на света

Гидът ни се беше погрижил да напазарува прясна риба, плодове и зеленчуци, които, заедно с гребците ни изми и приготви. Имаше беседка с дълга маса и пейки, от едната ни страна беше каналът, а от другата – океана. Никакви хора, само заленина, сянка, палми и вода. Рай, наистина.

Спокойствието ни не трая дълго, обаче, понеже набързо дойде един възрастен мъж с традиционен костюм, изрисувано лице и музикални инструменти (нещо като тъпан).След него, също изрисувани и традиционно облечени вървяна две деца. Спряха се на 10 метра пред нас и ни гледаха, без да кажат нищо. Ние се почудихме какво искат, изглеждаха странно със сламените костюми. Досега бяхме виждали само хора, дори и в най-бедните села, облечени в дънки, шорти, рокли и тениски 18-та употреба, но не и хора с такова облекло. Оказа се, че за добре дошли и срещу 15 000 Ариари, (по 0,30 евро на човек) ще изнесат традиционен спектакъл.

Аз бях навит, но другите не искаха, беше им писнало да плащат за неща, които не са поръчвали и искали. Малко се ядосах, пак си помислих за децата. На нас не ни струва нищо, а за тях си е малко състояние. Та хората чакаха търпеливо, докато не им казахме, че не искаме да гледаме спектакъла, въпреки че се бяха приготвили много усърдно. Хвана ме яд на испанците, които между другото печелят по 1500 евро на месец чисти като преподаватели в Реюнион. Не било за парите, било принципно.

 

Пирога – Манакара, Мадагаскар

Индийски океан – Манакара, Мадагаскар

Индийски океан – Манакара, Мадагаскар

 

Та нахранихме се много много вкусно  и

се отправихме към плажа

Гледката беше поразителна: километри девствена ивица, без нито една човешка стъпка на ситния пясък, и океана отсреща. В далечината пасяха две зебу, бяхме те и ние. Целият плаж беше за нас. Къпахме се, пекохме се, пихме по няколко бири, не исках да си тръгвам от там! Но стана време за връщане и поехме отново към пирогите в посока Манакара. В горещината без сянка, момчетата гребяха с всички сили, повече от час без да спрат. Бяха плувнали в пот, а ние се возихме небрежно и се наслаждавахме на гледката и на идващия залез под сенника на пирогата. Аз бях с немците и решихме да им оставим бакшиш, заради тях прекарахме прекрасен ден. Испанците в другата пирога не оставиха и стотинка.

В Манакара тъкмо бяха пристигнали след убийствено 22 часово пътуване в такси – брус от столицата още една германка и англичанин. Видяхме се и отидохме да вечеряме в едно ресторантче. Дойдоха всички, а малко след тях към нас се присъединиха французите–хуманитарни работници, които срещнахме във влака. И така до 4 часа, ядене, пиене, песни, танци… бяхме 25 души в ресторанта, шефката му искаше да се разплаче, направили сме повече оборот, отколкото през целия месец.

На другия ден наехме минибус само за нас и тръгнахме към Раномафана, където щяхме да посрещнем Нова Година.

За това, връщането във Фианарантсу и оттам към Антананариво за полета – в третата и последна част от моето приключение на уникалния остров Мадагаскар.

 

Очаквайте продължението

 Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът
 

Други разкази свързани с Мадагаскар – на картата:
 

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

ян. 29 2013

Камбоджа – симпатични хора в сиромашия до шия

 Пътеписът ни днес ще ни води до една от най-бедните страни в света – Камбоджа. Искра ще ни покаже тази многострадална страна, а вие, когато пътувате в чужбина и особено в бедните държави, не забравяйте, че хората в цял свят искат да носят маратонки, независимо от политическите си и верски особености 😉

Приятно четене:

 

 

Камбоджа –

симпатични хора в сиромашия до шия

 

 

От доста време сме в Патая – най-веселият, най-шумният и най-атрактивният тайландски курорт и все гледаме към Камбоджа, струва ни се интересно да отскочим за ден два, всички туристически фирми предлагат тази екскурзия с посещение на Сием Реп и на Анкор Ват. Решаваме да направим това пътуване в последните дни на 2012–та.

 

И така – потегляме в 4 часа сутринта, след час и половина сме на границата, няма много хора и минаваме за 20 минути. Вероятно голяма част от туристите са отложили за 2013 да видят Анкор Ват.

Рикша, Камбоджа

Сезонът е благоприятен – както в Тайланд, така и в Камбоджа, това е пик–сезонът, не е убийствено горещо, около 30–32 градуса е. Бусът ни е стоварил и след неизбежните формалности минаваме тайландския контролен пункт и се отправяме към камбоджанския. Разстоянието от около 100 метра между двете гранични зони преминаваме пеша и аз съм поразена от гледката. Току-що се е съмнало (това тук се случва в 6 ч.) и в този ранен час точно на това място има засилен трафик, предимно в посока към Камбоджа. Вадя камерата и снимам каквото успея, защото такова нещо досега не съм виждала. Пред очите ми минават..,не, не, направо профучават, едва успявам да ги фокусирам, невероятни и невиждани “превозни средства”, теглени и бутани от бързащи и тичащи хора… Това са примитивно правени с подръчни материали някакви подобия на платформи с колела, като единствената им цел е да поберат и превозят максимално количество вързопи, денкове, кашони, торби, чували, чанти, щайги и всякакви други багажи. Огромни са, изглеждат така като че ли всеки момент ще се разпаднат под тежестта на разнородните си и шарени товари. Такава човешка изобретателност , вложена в превозно средство , не допусках че може да съществува – с едно, две, три и повече колела, при това абсолютно разнородни, събрани и намерени кой знае откъде, тези платформи приличаха на гигантски, ранени насекоми, подскачащи и клатушкащи се в бърз ритъм по прашния път. Около тях с грохот преминаваха големи, също натоварени до пръсване, камиони, хвърчаха мотоциклети и мотопеди, на които имаше закрепени незнайно как по 4–5 човека, всеки от които крепи някаква безформена торба, отделно велосипеди, автомобили, а и хора с огромни бохчи и сакове в ръце се промушваха между тях и като по чудо не стана нито един сблъсък.

Камбоджа

 Камбоджа

След минути вече сме в ръцете на камбоджанския–руски гид Саша, който обяснява, че всички тези хора носят стока за продаване от Тайланд в Камбоджа. Пътуваме в климатизиран бус по прав асфалтиран път, от двете ни страни се редуват пусти прашни поля, оризови ниви, палми и всякаква друга тропическа растителност, мътни, огромни локви, които не мога да нарека езера, заради калната вода в тях, но в които има натопени до гърдите хора , както са с дрехите, а и крави се виждат от време на време в мътилката, също и патки, достатъчно на брой поне за вечерята в 10 ресторанта.

Целта ни е град Сием Реп

Минаваме покрай малки селца, разположени от двете страни на пътя, но гледката е тъжна – хората са облечени много бедно, децата са голи, тичат насам натам, а “къщите”…..това са някакви бараки или колиби, които основно представляват един под от дъски, разположен върху забучени в земята двуметрови криви колове. Покривът е или от палмови листа, или от парчета ламарина, а стени в повечето случаи няма и това ми позволява да видя, че вътре има едно легло, един хамак за бебе и няколко окачени торби. Отпред има скована на две на три дървена стълба без перила и аз изтръпвам като забелязвам малки деца да се катерят нагоре.

Лодка, Камбоджа

Дете, Камбоджа

На места встрани от пътя виждам опънати между дървени рамки огромни бели найлони, гидът обяснява, че това са капани за насекоми, които се привличат от отразяващия светлината “екран”, блъскат се в него и хората ги събират. А защо? Ами , за да ги ядат, много просто. Тук ядат всякакви бръмбари, ларви на пеперуди, скаклци, скорпиони, някои видове червеи, даже хлебарки, казва Саша с най-чаровната усмивка на бялото си лице. Пържат ги в олио, това си е чист протеин.

Къща, Камбоджа

 

Саша е около 27–годишен, живее в страната от година, работи като гид на руски групи. Казва, че тук се живее добре, спокойно, без стрес, без ядове и проблеми, дребните неудачи се решават с усмивка и с малко търпение. Твърди, че храната е чиста, без химия, здравословна, ефтина, за стотинки можеш да се нахраниш, плодовете и зеленчуците са в изобилие, хората са добри, смирени, престъпност няма. Всички са доволни , ако имат работа и ако са здрави, за ядене все ще се намери нещо, купичка варен ориз на ден може да е храната им за месеци, но те са усмихнати, добронамерени, скромни, без претенции. В това и аз се уверявам после, по време на няколкодневния ми престой.

 

Пътят до Сием Реп, град с около 200 хиляди жители, е около 3 часа. Движението е като у нас, ляв волан. Разминаваме се с камиони и по-малко леки автомобили, една част от които са Лексус. Бре, изненада!

 

Саша обяснява, че това е мечта на всеки камбоджанец, колите разбира се са не втора, а десета ръка, но няма значение – който може да си позволи, веднага се сдобива с лексус, останалите карат мотопеди и велосипеди, е, има и доста тойоти.

 Уличен търговец, Камбоджа

Навлизаме вече в града,

движението е хаотично,

пътни знаци не се забелязват, липсва и какъвто и да е ред, всеки кара както и където може, мотопедите нямат  регистрационни номера, но и тук важи правилото – “Пази този пред теб” и сблъсъци няма.

Ставам свидетел на невероятни картини –

на един мотопед висят с главите надолу на много сложна конструкция от дървени клечки поне 40 живи кокошки, друг е натоварил двукрилен гардероб на хилав велосипед и едва го бута сред останалите участници в невъобразимия трафик, тук там притичват жени с огромни, пълни до пръсване, чували върху главите си. Едно бабе едва върти педалите на полуразпаднал се велосипед, на който отзад е закрепен на честна дума огромен панер, пълен с красиви лотоси. Стотици деца се придвижват с колелета към училише с малки ранички на гръб и аз изтръпвам при мисълта какво може да им се случи на пътя. Но явно нищо лошо не им се случва, карат си спокойни и усмихнати.

Уличен търговец, Камбоджа Уличен търговец, Камбоджа

Встрани от основния асфалтиран път, който пресича целия град, се виждат схлупени бараки, в които се продава какво ли не, забелязвам пазари на открито, под силното слънце, в които са изложени всякакви плодове и зеленчуци. Всичко е изсипано буквално на земята, в прахоляка, а зад стоката клечат продавачите и подвикват.  Има и хубави, лъскави магазини за електроника, за мебели, за мотопеди и колелета, обществени перални и химическо чистене, даже тук там и двуетажни шопинг молове и големи супермаркети. В града живеят около 80 западно–европейци и над 60 руснаци, които имат някакъв бизнес тук, или работят към местни компании, казва Саша.

 

Иначе картинката по улиците е както почти навсякъде в Азия – станалите неразделна част от азиатския бит колички на колела, на които може да има всякаква стока за продан, може да има горящи въглени, на които да ти опекат всичко, което става за ядене , може да има врящ казан, от който да ти сипят супа, или в който да ти изпържат един черпак скакалци или хлебарки, които да си хрупаш като чипс докато се разхождаш. Ако върху двете колела е монтирана седалка, вече става рикша, с която да те закарат до хотела, или до нощния пазар, който е известен с ниските си цени.

Местните хора са симпатични, приветливи и усмихнати.

Кожата им е по-тъмна от тази на тайландците, но чертите им, макар и типично азиатски, са някак омекотени и по-близо до европейските. Носовете им не са така сплескани и очите им са по-отворени, скулите им са високи. Жените определено са по-скоро красиви. И какви бели зъби, не мога да повярвам. Ние плащаме стотици евро да си избелим зъбите, а тези хора имат снежнобяла бисерна усмивка, направо им завидях, честно.

 

Общо взето градът визуално е приятен, особено вечер и особено сега в последните дни на годината, когато е осветен и украсен. Неприятното е, че въздухът  е просмукан от ситен прах, който полепва по дрехите, по тялото, провира се и се наслагва върху всичко. Извън основния алфалтиран път всички улици са без каквато и да е настилка, тротоари няма и практически стъпиш ли извън асфалта, потъваш в ситна червеникава пепел, която се вдига нагоре и засипва всичко. Затова и сградите и стоката, която се продава на открито и хората изглеждат някак мътни, мърляви и сиви, просто всичко е посипано с прах, от който няма отърваване. Но туристите се примиряват с това неудобство, защото няма как да го избегнат.

Уличен търговец, Камбоджа

Хотелът,

в който сме настанени, е три звезди, но приятната изненада е, че реално е 4– звезден– големи стаи, широки легла, басеин, халати –всичко е както трябва. Безупречно чисто е и с много добро обслужване. Местната храна е много вкусна, не е люта, десертите и сладкишите им са предимно от оризово брашно и са доста приятни на вкус, изобилието от плодове е наистина впечатляващо. Персоналът говори английски, с две думи – приятно изненадани сме.

 

На следващия ден нашият усмихнат Саша вече ни води към първата цел на камбоджанското ни приключение –

езерото Тонле Сап

http://youtu.be/PwJsyrN05p0

 

 

Името му означава “Голямото езеро” и Саша обяснява, че всъщност река Меконг се разделя на три при столицата Пном Пен и реката Тонле Сап преминава през това голямо езеро, което в дъждовния период от юни вследствие на мусонните дъждове увеличава 4 пъти обема си и до пет пъти дълбочината си. Сега, когато ние вече се носим по мътните й води с една малка бърза лодка, която според мен ще се разпадне всеки момент, дълбочината е около 2 метра. Езерото гъмжи от риба, казват, че имало около 200 вида и непрекъснато откривали нови и нови видове, а също и водни костенурки, змии и други обитатели.

Tonle Sap Lake, Камбоджа

 

Изведнъж отнякъде изникват малки моторни лодки,

които ни наобикалят, а в тях има деца, много деца, на не повече от 4–6 годинки, които са овесили по една змия на вратлетата си и единственото , което искат, са пари. Змиите най-вероятно са упоени, защото почти не проявяват интерес към нас, макар че децата ги побутват по главите, насочвайки ги към гадните бели богати туристи. Даваме им шепа местни риали, но те дори не ги поглеждат и викат:”долар, долар”. Наистина категорично отказват родната си валута, а ние успяваме да се отървем от детско–змийското нашествие срещу няколко долара ….на лодка.

Деца, Камбоджа

В езерото има стотици “къщи”,

закрепени върху понтони или на дълги кокили във водата. В тази вода те живеят, от нея се изхранват, ловят риба и просят от туристите, някои отглеждат крокодили и продават кожите им, други изработват дребни сувенири. В тази вода те се къпят, перат и вършат всичките си физиологични нужди. Когато през септември дъждовете спрат и нивото на водта спадне, се открива плодоносна почва, която веднага бива засята с ориз, който пък е основната им храна.

Къща на колове, Камбоджа

Тъкмо сме се успокоили, че вече няма опаност някоя змия да се замотае около вратовете ни и виждаме как се приближават две бързи лодки – от едната, управлявана от възрастен мъж, най-вероятно бащата, скача в нашата лодка като първокласен акробат едно малко момиченце , на чиито врат виси торба, пълна с кутийки кока кола, които иска да ни продаде. А от другата лодка с умел и рискован скок вече са се прехвърлили при нас две 5–годишни момченца , които се настаняват зад нас и започват да масажират вратовете ни с яки като клещи пръстчета. А до ухото си чувам настойчив шепот : долар, долар…

В момента, в който им даваме по един долар, те се мятат в лодките си, които ни следват отстрани и отпрашват към следващите нищо неподозиращи туристи от лодката зад нас.

Честно казано нямам нищо против да “подпомогна” , макар и с нищожни няколко долара този беден и доста изостанал народ, но никак не ми е приятно да ме възприемат като ходещ банкомат, който е длъжен да пуска на всяка протегната ръка. А дадеш ли на един, като че ли от земята изникват още десет и няма край.

 

Разходката ни в езерото Тонле Сап приключи благополучно и си отдъхнахме, слизайки на импровизирания пристан, защото да си

призная лодката, както впрочем и останалите стотици “таратайки” наоколо, хич не ми вдъхваше доверие, имах чувството, че всеки момент ще цопна в мътната вода и едно от чудовищата, които ми се виждаха в нея, ще ме схруска, като преди това някоя огромна змия ще ме завлече до дъното.

 

С климатизирания луксозен бус потегляме

по обратния път към Сием Реп

Предварително се бях уговорила с гида ни да спре до някой от домовете край пътя, произволно избран, за да вляза и да поговоря с хората. Спираме сред облак прахоляк пред група жилища, които представляват жалки подобия на бараки, с покриви, но без стени, от горе висят парчета прокъсан плат или картони, в най-добрия случай гофрирана ламарина.

Влизаме в едно от тези обиталища

по няколко просто така поставени дъски, тъй като колибите всъщност са закрепени на 5–6 метрови колове , забити в пресъхналото в момента езерно дъно и за да се влезе от пътя трябва да има мост, сега ролята на мост играят тези дъски. Мислено се прекръствам и влизам. Вътре заварвам дядо на 82 години и баба на 76, или поне така ми казаха, и едно голо момченце на 3 годинки. През дъските на пода виждам калната размекната почва долу под нас, пак се прекръствам на ум, защото ми се струва, че след миг ще се намеря долу, покривът е също от дъски, “стени” почти няма като изключим някакви парцали, които висят тук там. Голямо легло, застлано с учудващо чиста и красива шарена покривка, до него – хамак за детето, в другия край – загаснало открито огнище – няма шега – върху парче ламарина палят огън между 4 тухли и там варят ориза. Тръпки ме побиха, като си представих, че тази купчина дъски може да се запали и за минути всичко да изгори. Но явно си имат начини да не допуснат това, щом не видяхме нито една изгоряла къща. Ток и вода, естествено няма, тоалетната е ясна. Някъде встрани мернах няколко буркана, в които най-вероятно имаше сол и захар. И толкова. А, и някаква опушена и очукана тенджера и един почернял тиган. За чинии и прибори не споменавам нищо… Кърпи и салфетки (шегичка!) не видях, но всъщност като няма вода…

Оказа се, че старците отглеждат внучето, а младите заработват каквото могат в града и два–три пъти в годината идват да ги навестят, да донесат малко провизии, ориз и да видят детето си. Когато поотрасне, ще си го приберат, за да помага в работата.

Домакинство, Камбоджа

Домакинство

Мислех да им задам поне още сто въпроса, но се отказах в момента, в

който видях тази отчайваща мизерия. А хората бяха спокойни и усмихнати, доволни, че имат покрив и ориз. И тези бели зъби…..Дадох им десет долара, които ще им стигнат за няколко седмици със сигурност. После аз си зададох поне сто въпроса на себе си и за себе си, за живота изобщо и за справедливостта.

 

Вечерята, която ни сервираха в хотела няколко часа по-късно, ми се стори разточителство отвсякъде, не можех да изтрия картината от деня в “къщата”.

 

 

 

На следващия ден потегляме към

Анкор Ват,

за да се насладим на наследството от величието на една древна цивилизация. Предварително съм изчела всичко, написано за това забележително място, разгледала съм го подробно , благодарение на голямото количество снимки и клипове в мрежата и очаквам да се срещна с най-големия храмов комплекс в света, строен в продължение на повече от 30 години и представляващ един от най-удивителните световни архитектурни шедъоври. Построен е в чест на бога Вишну и пресъздава сцени от бита и митологоята на древните кхмери.

 

Имаме на разположение целия ден за разглеждане и затова в късния следобяд вече съм без сили, почти опечена от безмилостното слънце и с реалното усещане от як бой върху изнемощялото ми от слънцето и праха тяло.

Анкор ват, Камбоджа

 

Площта на Анкор Ват наистина е огромна, гидът твърди, че е колкото тази на града Париж. На всичко отгоре през цялото време мъкна една раница с бутилки вода, тъй като вътре не се продава, тоалетни няма , защото не можело дори близо до храма да има такова място. Облечена съм с дълъг панталон и блуза с ръкави, защото предупредиха, че с голи рамене и колене не пускат. Оказа се пълна заблуда, никой не гледа за това, установих го като се преоблякох зад един зид, вече готова на всичко, защото се чувствах като борец на тепиха, когото са мятали и блъскали поне в десет рунда. Напразно носих излишни дрехи, но видях, че изобщо не съм единствена.

Над два милиона туристи годишно посещават и разглеждат Анкор Ват, дневната такса е 20 долара, това място носи 70 % от приходите на страната. Но не може да се каже, че се полагат някакви усилия и грижи за поддържането и почистването му.

 

Комлексът въздейства наистина внушително, двуметровите барелефи освен, че са красиви, излъчват и някаква магнетична енергия, дългите галерии и безкрайните лабиринти ме пренесоха в други светове, само мислълта, че там, където аз стъпвам, са стъпвали хора преди 10 века,

ме караше да се чувствам странно , мистично и някак нереално. Аз лично за себе си нямам обяснение как в онези времена най-обикновени хора, без техника, са пренесли огромни каменни блокове, незнайно откъде, гидът казва, че поне от 200 км. , шлифовали са ги безупречно (как??) и са построили с тях над хиляда храма на тази огромна територия (от които днес са запазени в различна степен около 100), без да има каквато и да е спойка между каменните блокове. Но същите въпроси ме вълнуваха и пред пирамидите в Египет, така че все още не съм открила отговора за себе си.

 

На следващия ден

пътуваме обратно към Тайланд

и към 5 часа след обед сме на границата. Опашката е внушителна, а темпото на придвижване е отчайващо бавно. Слънцето все още пече яко, може би е към 30 градуса, но се усеща като 36 поне, а и този убийствен прахоляк, който полепва по влажната кожа, ни довършва. Решавам ей така да попитам един местен тарикат, който се навърта наоколо дали няма по-бърз начин да преминем отсреща. Той силно се развълнува от въпроса ми и проведе разговор по мобилния си. След пет минути беше готов с бизнес предложение – по 5 лева на човек и минаваме. Речено–сторено, парите бяха предадени на граничния полицай или най-вероятно поделени по братски и ние вече сме на опашката на тайландската граница.

Там тези номера не минават, така че останахме с угризението, че сме стимулирали корупцията само в Камбоджа.

 

 

 

 

 

Автор: Искра Койнова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

8 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version