Archive for the tag 'Делхи'

сеп. 17 2014

Индия (1): Делхи и Джайпур

Човек и добре да живее, все някога прави ревизия на мейла си и… открива невероятни неща понякога. Не, не открих пикантни снимки на бивши гаджета, но открих един готин пътепис за Индия, който по неизвестна причина съм пропуснал. Представям ви Индия на Емилия 🙂 Приятно четене: Индия част първа Делхи и Джайпур Маршрут: Делхи, […]

No responses yet

февр. 20 2012

Пътуване до Индия (3): Делхи. Бягство към дома.

Днес ще завършим пътуването на Жоро из Индия. В начолото разгледахме Бангалор, бяхме в  Агра и Тадж Махал, а днес ще видим отрезвяващото влияние на столицата Делхи. Специално искам да поздравя автора за реалистичния поглед върху Изтока и Индия в частност!

Приятно четене:

 

Пътуване до Индия

част трета:

Делхи. Бягство към дома.

 

Делхи.

Това е столицата на Индия. Или да кажа столиците. Според Wikipedia това място е постоянно обитавано от 6 век пр. н. е.  Тоест горе долу колкото Пловдив 🙂 Но всъщност, за разлика от Пловдив този град всъщност не е един град, а всяка нова империя или династия която го е завладявала си е изграждала своя си град. Леко настрани от стария. Това сигурно е така защото не вярвам някой да може да се оправи с хаоса на жителите на този град. Явно всеки нов завоевател просто се е хващал за главата, казвал си е „мамка му, аз с тези хора няма да мога да се оправя“ и е започвал да строи на голо поле град така както го  е разбирал и просто е оставял остатъка на доизживяване. Най-ясно това личи при последния опит : т.н. английски Нов Делхи (New Delhi). Разхождайки се по улиците му човек за момент забравя къде точно се намира и съвсем спокойно може да реши че е в някой провинциален английски град. Има ги широките улици и роундабаутите (кръговите движения), има ги и високите огради и подредени алеи със зеленина. Ако ги нямаше маймуните и жегата приликата щеше да е пълна.

За жалост обаче дори и този последен нов град вече е започнал да страда от съдбата на предишните си събратя : тук там, неусетно, без да може някой да ги спре, бордеите са започнали да се настаняват в него. С тях се промъкват и мръсотията и миризмите. Засега това може да се види само в някои паркове (защото останалата част се охранява строго от войската), но съм сигурен че след 100 години „Новият“ английски делхи ще е просто част от „останалата част“ на града. Интересно дали тогава ще има нов завоевател, който да построи поредния нов град за асимилация.

Делхи, Индия

Ето как протече запознанството ми с този град.

Руските ми колеги си бяха заминали по живо по здраво. Така че ми трябваше изпълним план за това как да разгледам града сам. Единия вариант беше да си наема гид, както бяха направили те. Но се бях уморил от целия този процес на пазарлъци и рушвети. Затова ми трябваше нещо което да ме отърве от него поне за ден два. От интернет бях научил че някакъв министър беше открил

Hop On/Hop Off автобуси в Делхи.

Ползвал съм ги в доста европейски градове и това действително е един много удобен начин да се разгледат забележителностите. Реших да не резервирам билет през мрежата, за да мога да видя на място за какво точно иде реч преди да влезем в стоково-парични отношения 🙂

Имах и резервен вариант (който ми беше подсказан от един от индийските колеги в Бангалор): метрото. Да, Делхи има доста развита метро-мрежа. Е, не колкото Париж или Лондон примерно, но съвсем не е малка. И имайки предвид постоянните задръствания и хаоса по улиците метрото ми се стори привлекателна алтернатива.

След скромна, но хранителна закуска в ресторанта на покрива на хотела (макарони с чили и омлет от 1 яйце) се отправих към рецепцията да попитам могат ли да ми извикат такси до началната точка на автобусите, която бях записал чинно в телефона си. Опитах се да обясня къде искам да отида, но явно не срещнах много разбиране. Ясния разговор на английски за жалост е все по-рядко срещано удоволствие в Индия. Да, повечето хора знаят по някоя дума, но не достатъчно за да те разберат всъщност. За радост една възрастна английска госпожа която видях в ресторанта  на закуска реши да ми помогне и на сносен (според мен) хинди обясни какво точно имах предвид. Хората на рецепцията ми казаха да просто да изляза и да си хвана такси. Качих се на туктука който дремеше на тясната уличка пред хотела и му показах на телефона адреса на най-близката спирка на хопон-а. Той разбра къде е, но взе да ме разпитва къде точно искам да отида. Опитах и на него да обясня идеята за хопон автобусите. Не ме разбра, но реши че може да изкара комисионка и ме замъкна в някакъв малък офис където един човек с лепкава любезност ме помоли да седна на диванчето пред бюрото му. И ме заразпитва дали случайно не искам екскурзия до Агра (явно мокрия им сън като туроператори). Казах му да се пръждосва и излязох. Туктукаджията ме чакаше долу и изглеждаше доста объркан, понеже не беше сигурен дали ще вземе комисионка или ще трябва да се задоволи само с таксата за превоз. Разочаровах го, като го попитах колко струва до тук. Но понеже той доста настояваше да разбере къде искам да отида опитах още веднъж бавно да му обясня концепцията на хопон-хопоф-а. След малко мисъл светна в очите му ! Аааа, ХОХОБУС-а ! Разгеле ! Явно

никой не знаше какво точно е хоп-он/хоп-оф. Но виж, хохобуса всеки го знаеше.

Знаейки тази парола нямах никакви проблеми да обясня след това на когото и да е в Делхи какво точно искам да направя и къде искам да отида.

Туктукаджията веднага ме заведе до първоначалната спирка на автобуса. Това беше малко по-далече от най-близката спирка за където бях тръгнал. Но това се оказа добра идея. На спирката имаше офис и пред него имаше един автобус. Отидох директно в автобуса и попитах за билет. Казаха ми че в автобуса не се издават билети. Добре че туктукаджията ме беше закарал до началната спирка. Влязох в офиса. Билета беше 300 рупии : горе долу колкото 3 качвания на туктук. И за тази цена получавах целодневен достъп до модерни ясно брандирани автобуси с климатик. За разлика обаче от Парижките си събратя нямаше аудио система за обяснения, а жив гид 🙂 Заедно с билета ми дадоха брошура и разписание. Освен това ми дадоха и ваучер за понеделника след празниците. Но него нямаше как да използвам.

Докато си купя билета автобуса беше потеглил. Седнах и зачаках следващия. Докато чаках си направих план на коя от 15-ната спирки искам да сляза. Имах предвид че следващия ден е Дивали и доста неща ще са затворени, така че реших да не слизам на местата които бяха относително близо до хотела и които нямаше как да затворят (като мемориала на Махатма Ганди примерно). Колебаех се за червения форт, но гида ми каза че той също ще е затворен утре, та започнах с него.

 Делхи, Индияя

Червения форт е емблемата на Делхи.

Дори и в рекламите на Формула 1 го даваха. Там са се случили много важни неща в Индийската история. Вижте го в албума със снимките : внушителен е. И тук съществуваше обичайната сегрегация между индийци и чужденци. Дори и опашките пред пункта за проверка бяха 4 : за индийски мъже, за индийски жени, за чуждестранни мъже и чуждестанни жени. То всъщност е много лесно да познаете туристите в Делхи. Не видях никой от местните да се разхожда с бутилка минерална вода. И не видях турист без такава. В случая сегрегацията работеше за мен, понеже опашките бяха малки. Разходих се добре из него и поснимах. На излизане се оказа че за 10-на минути съм изпуснал автобуса. Та се наложи да чакам следващия (бяха през 50 мин). За жалост спирката за червения форт беше в средата на една типична хаотична Делхийска махала : със всичките му улични продавачи, мръсотия и кучета. Така че се върнах пред червения форт, където имаше прилична и чисто изглеждаща градинка, а и постоянното свиркане на клаксони се чуваше по-малко.

 Делхи, Индия

След това беше ред на „портата на Индия“. Но за нея предцених че нея няма как да я затворят само се снимах пред нея и реших да я оставя за следващия ден.

 Делхи, Индия

Следващата спирка на която слязох беше

Гробницата на Хюмаюн.

Това всъщност е оригинала на Тадж Махал. Това е една доста по-стара гробница на една друга султана, която дивия султан от Агра просто копирал като Тадж Махал. В мащаб естествено. Гробницата на Хюмаюн беше доста по-малка. Но пък беше също много красива. Този път си бях научил урока и си навих будилника да не изпусна автобуса.

С голямо удоволствие пропуснах всичките му традиционни пазари и следващото място на което слязох беше

Лотусовия храм

след около половин час в приятно климатизирания автобус. Това е голям и много красив храм на най-новата религия в този свят. Храма беше разположен в красив парк. Входа беше свободен. Ама искаха да си свалиш обувките преди да влезеш в самия храм. Да бе ! ДА ! Разгледах само отвън. Но пък пак беше много красиво. Поради това че не влязох вътре ми остана много време до следващия автобус. За жалост храма е в едно предградие на Делхи и около него имаше само мръсно изглеждащи сергии. На идване ни бяха показали от прозореца на автобуса „най-големия компютърен пазар в Делхи“, но при опита ми да го намеря се оказа че е на над 2 км, а не ми се разправяше с туктукаджиите. Така че кротко си зачаках автобуса, който дойде след 20-на мин.

Пропуснах моловете в Сакет,

като се надявах че ще се отворени на другия ден. Все пак хората трябва да пазаруват отнякъде в последния ден на празника. Не може всички да са купили всички подаръци които им трябват. Поне у нас в България е така 🙂

 Делхи, Индия

Следващата спирка на която слязох в късния следобед беше

Кютуб Минар

Реших че ми стига толкова разглеждане за деня и затова смятах спокойно да разгледам тази последна хохо атракция. Платих поредните 250 рупии вход. Дори си купих и аудио гид за 100 рупии. Взеха ми паспорта като залог. И ми дадоха разписка. Гайдът беше в стила на арабските приказки. Това ми се стори странно за Индия. И на места действително се отплесваше в излишно дълги лирични отклонения. За радост ми бяха обяснили как да го прекъсвам.

 Колона – Делхи, Индия

 

Иначе мястото ми хареса. Там беше най-старата джамия в Индия. И тя беше още едно потвърждение на факта че завоевателите винаги се отнасят напълно варварски към културата на завоювания народ : колоните в джамията бяха буквално слепени от части от колони на хинду храмове с уникално красиви релефи по тях. Напомни ми за Света София и за византийските мозайки замазани с вар за да заприлича поне малко на джамия.

 

Пред минарето – Делхи, Индия

 

 

Минарето беше напълно внушително. Един султан го започнал. Изградил 2 етажа. След това друг добавил още 4. После друг добавил още 3. Със друг камък. И така нататък. До самия връх.

 

Върхът на минарето е в градината – Делхи, Индия

 

Дори и британците решили да добавят етаж. От същия камък като основата. Но понеже изглеждал много по европейски имали добирната да го махнат и да го сложат в градината.

В гайда имаше история на Делхи, която изслушах напълно понеже имах много време до автобуса. Направи ми впечатление, че тази история включваше само мюсюлманския период на Делхи и нямаше нито дума за царствата преди това. Все едно че града не е съществувал преди 700 г. сл. н. е. Явно това е някаква държавна политика в Индия.

Сдадох гайда и седнах до спирката на хохобуса. Взе да се стъмва и комарите взеха да натискат. Това ме изнерви : не бях сигурен дали плътния слой от репелент от сутринта все още действа. А всички знаем какво точно имат в слюнката си тези индийски комари. Така че реших че ако се разхождам енергично шанса е по-малък. След 15 мин разходки автобуса най-накрая дойде. Последва дълго и мъчително прибиране през задръстванията към началната спирка.

Летящи килимчета – Делхи, Индия

Продаваме летящи килимчета

Видях разпродажба на летящи килимчета през прозореца на автобуса. Не слезнах, понеже нямам книжка за килимче 😉  Пък и винаги има някаква уловка. Около разпродажбата пишеше нещо за време. А аз време нямах 🙂

Попитах екскурзовода в автобуса какво може да е отоворено утре и тя потвърди че мемориала на Ганди е добра идея.

Хо-хо бус (Hop on - Hop off bus) – Делхи, Индия

Хо-хо бус

От крайната спирка на хохобуса хванах такси (малко бусче) до хотела. Взе ми половината от това което туктукаджията ми беше взел на сутринта. Никога няма да разбера логиката на тарифите на Делхийските таксита.

Все още се чувствах преситен от Индия и затова реших да се възползвам от румсървиса на хотела. Ето как изглежда типичната вегетарианска Делхийска вечеря :

 

Вегетарианска вечеря от рум сървиса – Делхи, Индия

 

Оставих снимките да се катерят в пикасата и си легнах. Този път бях попитал пиколото как се изключват лампите, та спах на тъмно.

На сутринта се събудих към 9:00, измих си зъбите с малко минерална вода (това се препоръчваше в пътеводителите като мярка срещу неизбежното разстройство от водата) и опитах да реша какво да правя в този ден. Полетът ми беше в 2:00 часа през нощта. Трябваше да освободя хотела най-късно в 12:00. Така че имах два варианта : да седя в стаята до 11:30, да си оставя багажа на рецепцията и да обиколя следобед. И вечерта да мина да го взема и да тръгна към гарата да си хвана експреса до летището.  Или да си платя още една вечер в хотела и да тръгна да разгледам от сутринта и след това да полегна в хотела и да тръгна към 11:00 към летището. Реших че няма да мога да заспя така или иначе и избрах варианта с оставянето на багажа на рецепцията.

Така че отскочих да закуся и се върнах в стаята. Обадих се в къщи, гледах BBC и се размотавах по всякакви приятни начини. Погледнах си пощата. Луфтханза ме бяха произвели във Frquent Traveler ! Това даваше някои предимства.

Към 11:45 слязох във фоайето, където отново ми поискаха номера на резервацията ми от hotels.com, прибраха ми багажа, дадоха ми разписка за него и ми напомниха още веднъж колко е важно да оставя ревю за хотела в tripadvisor.com  🙂 Това за ревюто ми го повториха няколко пъти. Явно им беше важно.

Такааа. Грабнах един туктук, а пиколото на хотела му обясни, че искам да отида на

мемориала на Ганди

Разбраха се и за цената, така че просто платих като стигнах.

Казват че този човек е бил толкова велик и заради простия начин по който е живял. Според мен е бил велик поради това че е успял да устои на изкушението на властта. Предствете си само : изведнъж ставате пълновластен господар на 1 Милиард човека. И можете да им кажете какво да правят. Представете си само колко неща могат да се направят с тези ресурси. Древните паметници из цяла Индия са внушителни и досега, а са правени с доста по-малко население. Аз лично не мога и да си представя да може да се разпореждам с такъв ресурс. Поставени пред това напрежение древните владетели са си изградили прекрасни дворци, за да отпускат. И всичко материално каквото можете да си представите. А Ганди е продължил да живее скромно и да служи на страната си. Няма дворец, няма заграбено богатство, няма разточителни фондове за децата (Индира Ганди също е живяла в една едноетажна сграда). Само служба на родината. Саможертва в най-чистия и вид. Ето какво имаше на входа на гробницата :

 Паметна плоча на мемориала на Ганди – Делхи., Индия

 

Нямам какво да добавя.

Казват че след като го застреляли успял да каже само „Ех, Господи“ (Hey Ram на хинди) преди да издъхне. Според мен това не е било молитва. А просто възглас на раздразнение и отчаяние че Индия никога няма да стане това което той се е бил надявал да я направи.

И тук искаха да се събуваме. Пак отказах. Разходих се из прекрасните градини около монумента вместо това. За жалост един катун (палатков лагер) се беше настанил в единия от забутаните краища на градината. Hey Ram! Но пък на всеки 100 метра имаше войник с зареден калашник. Взе да ме успокоява цялата тази войска навсякъде 🙂

Един баща правеше фотосесия на 10-годишната си дъщеричка на един от камъните на езерото. Очевидно беше много горд от това колко красива изглежда тя. Стана ми мило. И се замислих какво правя аз далече от моята дъщеричка. Още малко.

Изходих целия парк, но успях да убия само 1-2 часа. Не смеех да седна на някоя пейка заради комарите. Затова реших да се връщам покрай монумента към изхода. И понеже явно изглеждах доста екзотично с голата си глава и бялата си кожа се оказа че цяла върволица индийци искат да се снимат с мен. Добре, и аз исках да се снимам с тях 🙂

След това реших че ми стига толкова Индия и се запътих да разгледам остатъците от британското присъствие в Индия. Започнах с

 портата на Индия

Много приятен паметник на всички загинали в Първата световна индийски войници в стил на триумфалната арка в Париж. Или в Букурещ. Зависи къде сте ходили 😉

Там имаше много индийци които просто се наслаждаваха на празничния ден. Още желаещи да се снимат със странно изглеждащия чужденец.

Имаше ги и обичайните продавачи на всякакви джунджурии : от бамбукови свирки до велосипедчета от цветен проводник. Все полезни неща. Наложи се да си напомням че съм свършил с пазаруването 🙂

От портата на Индия започваше един 5 километров булевард до президенсткия дворец. Реших че бавното ходене по този булевард е чудесен начин да убия времето. А и президенския дворец изглеждаше внушително в далечината.

По пътя ме спряха само 4 туктука да ме питат не искам ли да ме закарат на пазар. Не исках 🙂

Стигнах до

„президентския дворец“

И се озовах в друго време. И в друга държава. Не държава. Империя ! Оказа се че това е мястото, от което британците са управлявали Индия. Състоеше се от 2 абсолютно симетрични сгради във викториански стил от двете страни на голяма улица която завършваше до разкошен дворец. Пред всяка от сградите имаше по 2 колони с платноходи на върха. Всяка колона беше надписана като подарена от една от бившите колонии : „От Канада за Индия“, „От Южна Африка за Индия“, „От Австралия за Индия“ и от „Нова Зеландия за Индия“.

 Президентският дворец – Делхи, Индия

 

Това, и белия „Амбасадор“, който чакаше на алеята пред сградата ме накара да се озъртам за лорд-губернатора. Не се въздържах и тихичко си изтананиках британския химн. Според мен тази нация напълно заслужава уважение за това което са успели да постигнат в тази необятна страна. И за цивилизования начин, по който са се изтеглили от нея. Винаги съм имал смесени чувства към британците по исторически причини, но смятам че това което са дали на света не бива по никакъв начин да бъде засенчено от грешките, които са правили. Та те са били Америката на предишните векове 🙂 И понеже са живели в едно по-открито време, не им се е налагало да се преструват, че правят всичко за доброто на подчинените народи. Макар че всъщност и доста добро са им направили 🙂

За жалост дворецът беше затворен заради празника и единствено успях да се снимам пред него. Тъй като беше само 14:30 а вече бях привършил предварително набелязаните цели беше време за ново целеуказване. Намерих малка сянка и започнах да ръчкам GPS-а за подсказки. Но идеята дойде от хохо брошурата под формата на мемориала на Индира Ганди. Знаех че ще бъде затворено, но тъй като GPS-а примамливо сочеше че е на 2 км от мястото на което бях реших че това ще е един добър начин да убия малко време. А и Индира Ганди е пряко свързана с България поне в моите спомени. Тъй като това беше в британската част на Ню Делхи реших да пестя батерия на GPS-а и да използвам картата от хохо брошурата. Ходех по правите улици и гледах армейските постове пред повечето от сградите които се оказаха министерства, представителства на щатите и т.н. Нямаше жива душа. Само пред Министерството на войната постовия ми се стори малко странен:

Караулът пред Министерството на войната – Делхи., Индия

Часовият

 

Ама си вършеше работата де. Дори ми се озъби като минах! Дано го повишат скоро 😉

След 30-на мин стигнах до мястото, където е живяла Индира Ганди. И нея са я застреляли. Както предполагах беше затворено. Но пък се снимах пред табелата.

И сега настана трудната част. Имах още 11 часа до полета. Какво да правя ? Очевидно беше че всичко освен пазарите е затворено. А след изминатите километри краката ме наболяваха. И да ви кажа честно бях се пренаситил на Индия. Започнах да си искам в къщи.

Всъщност всичко е затворено ли ? Пред очите ми изплуваха моловете в Сакет. Нямах нищо против да поседна на някоя пейка в някой климатизиран мол. А защо не и да хапна нещо във food court-та. Абе, да избягам от Индийските улици с две думи 🙂  Да де, ама тези молове бяха на 10-на км от мястото, на което се намирах. И тук се сетих за препоръката на индийските ми колеги относно

метрото

Заръчках GPS-а. Оказа се, че има спирките на метрото! Радост. Зададох най-близката и тръгнах да топя 1.5-те км, които ме деляха от нея. Нямах душевна сила да се разправям с шофьорите на туктук. Скоро стигнах метро станцията. След слизането по стълбите се озовах в модерно изглеждаща метро платформа.

 

Метростанция – Делхи., Индия

Метрото

 

Ооо, радост ! Имаше специално гише информация. Та те ми казаха да си купя билет до станция Сакет. Отидох на касата и не повярвах на ушите си: 18 рупии. Аз чух 80 и започнах да броя дребните. Та се наложи касиерката да ме спре 🙂 Даде ми жетончето и слязох на перона. Оказа се че няма да се налага да прекачвам (метрото в Делхи има 4 линии и те са цветно кодирани). Смях се с глас като чух предупредителния запис: Mind the Gap. Това ми напомни за разходката ми в Лондон преди време. Само дето на Лондонските метростанции продаваха дамски прашки със същия надпис. А не мисля че някой би си ги купил в Индия 🙂

Имаше и една друга разлика от Лондонското метро. Всеки гледаше да те пререди да седне. А се обуташ за секунда, а си продължил да седиш прав. И няма значение дали си мъж или жена, стар или млад. Местата са за по-бързите. Така е в Индия 🙂

Стигнах в Сакет.

Да ама след като излязох от метростанцията молове не се виждаха никъде. Само безкрайна мах’ла ! Предадох се и взех туктук. Закара ме до мола за 120 рупии 🙂 Странно че за 10 км ми трябвах само 18, а сега за 1.5 120 🙂 Както казах никога няма да разбера логиката на транспорта в Делхи.

Туктука ме докара до входната врата на единия от моловете. Там много вежливо ми обясниха че не пускали нови посетители защото затваряли ! Гредаааа ! Обиколих като куче покрай моловете с надеждата да се вмъкна отнякъде, дори последвах един японец, който очевидно имаше същото намерение. Ама не. Само излизащи. Имаше някакви ресторанти дето все още бяха отворени, но реших да не се застоявам в това предградие на Делхи.

Затова се стегнах и изръчках GPS-а за най-близката спирка на метрото. Бях решил да ходя да си взимам багажа и да бягам на летището. Нищо че имаше още 8 часа. Стигаше ми толкова ! Вече бях почти в положението да искам да пропълзя в черупката си и да гледам в точка. Толкова бях претоварен от цялата тази различност и шареност на Делхи и Индия като цяло. Исках луфтханза. Brot Katoffel ! И в къщи.

Последвах GPS-а през може би най-мръсната и шумна улица в Делхи. Коли от всякъде. Рикши и туктуци профучават край теб. Хора продават всякакви керамики и храни по улиците. Деца се въргалят в мазната прах в предблоковите пространства. Хора с мръсни бели чаршафи се дупят да палят огън до мястото където си играят децата. И хора, хора, хора, хора ! Отвсякъде. А и понеже започна да се стъмва предполагах че и комарите ще се появят скоро. Така че бързах след човечето на GPS-a и не поглеждах настрани. След 15-на мин стигнах до станцията. Лесно я познах по плътната редица от туктуци която я обграждаше. Бедняци спяха пред самите стълби. Бързо се шмугнах вътре. Взех си билет за централната гара, защото знаех че това е най-близката до хотела метро станция.

Слязох на гарата. Понеже не беше много тъмно още, имах време за губене а и бях се поосвестил от цивилизацията в метрото реших да ходя пеш до хотела. Не беше толкова трудно и отне само около 20-на мин ако прескачаш ла*ата, налягалите просяци и продавачите на неща и внимаваш за туктуците, като бягаш сред трафика да пресечеш 🙂

 

Тук тук в тъмното – Делхи. Индия

 

В тесните улички до хотела

Дивали явно вече беше започнал:

таксистите украсяваха туктуците със свещички. Та се зарадвах, че стигнах до хотела без премеждия. Багажа ми беше там и изглеждаше в ред. Компютъра в раницата – също. Реших, че е добра идея да хапна в хотела преди да тръгна за летището. Поръчах същото като предната вечер (само че с друг хляб с масло вместо с чесън, защото това имаха готово) и ги зачаках седейки сам в ресторанта на покрива на хотела. Група чужденци изглеждащи като гейове беше наизкарала огромни сложни фотоапарати и снимаха малката уличка от покрива. И ги разбирах, че не искат да слязат долу, и ми беше смешно, че не смеят. Пиколото дойде да ми прави компания. Английския му беше лош. Но успя да ми обясни че семейството му в този момент се е събрало да празнува. А той бачка. Разбирах го. И аз така 🙂

Хапнах си вечерята, платих на момчето и се занесох до рецепцията. Поисках да ми извикат туктук до гарата. Имах глупоста обаче да кажа пълното име авторикша вместо просто авто. И ми викнаха един юнак с колело, чиято задна гума беше заменена с каруца. Как ме закара до гарата със все багаж – не знам. Ама се справи. Дадох му двойно на това, което в хотела ми казаха да му дам.

Стигнах до спирката на влакчето до летището и въздъхнах с облекчение. Бях се измъкнал от Делхи. Беше време да пратя SMS в къщи да оповестя. Исках да се добавя и аз в SMS-а и да съм си в къщи вече.

Зад мен във влакчето имаше група американски тийнеджъри: 2 момчета и 2 момичета.

Едното момче обясняваше как можело да се стигне до Тайланд. И накъде да се поеме след това. Не бяха на повече от 20 според мен. Помислих си че е много смело от страна на родителите им да ги пуснат сами така. И същото време е чудесен опит за тях. Нищо чудно тези тинейджъри, заради този си опит, да бъдат началници на моите деца по-късно.

Стигнах без произшествия до летището. Добре ама там имаше друго препятствие. Под формата на войник с автомат. Който настояваше да види паспорт и хартия че ще летиш. За паспорта добре. Ама хартията ме затрудни. Аз имах електронен билет. Не се бях чекнал от хотела понеже не мисля че имаха принтер. Добре че се сетих че бях разпечатал разписката за целия билет и я бях пъхнал в чантата. Номера мина. Така че ето ви още един добър съвет : винаги си носете разписката. Може да ви спаси в най-неочаквани ситуации.

Оказа се че и в транзитна зона не мога да вляза : имаше 2 часа до започването на чек-ина. Затова направих няколко кръгчета из залата заминаващи : да огледам кое къде е. След това си избрах една седалка на която можех да си вдигна краката, взех си кола и кафе и се заслушах в останалите ми подкасти. И така 2 часа. По едно време се сетих че е добре да похарча и останалите рупии и отидох до автоматите. Там се оказа че мога да си взема вода и чипс за дребните в джоба ми. Супер. Взех масала чипс 🙂  Беше пикантен.

Най-накрая отвориха чекина за моя полет и аз реших да си използвам правата на Frequient traveler и се наредих на чекина за бизнес класа. Номера мина. Такааа – 5 часа до полета. Минах през всичките магазини. Първо на разузнавателна обиколка. После да взема това която си бях набелязъл по време на първата обиколка, а именно копринен шал за щерката, още подправки и стек цигари давидов за $18. След това, на 3-тия тур се зачудих за клавиатура и адаптер за HDMI за таблетчето, но се отказах.

Писна ми от магазини. Огледах се салон на луфтханза, но нямаше 🙂  Затова се запътих към гейта. Там имаше луксозна версия на креслата с възможност за качване на краката и някой беше придърпал едно такова до една charging station : колонка с контакти и кабели за зареждане на различни телефони. Явно не бях първия който си прекарваше незабравимо време на това летище. 🙂

Разположих се, навключих телефона и компютъра да се зареждат и поради липса на интернет дръпнах една цивилизация. Бих ! Както винаги. Това са едни гарантирани 3 часа 🙂 Междувременно до мен на креслата се настаниха една двойка хипита и един доста досаден бял американски будист който почна да ги облъчва на религиозни теми. Не издържах и си пуснах музика. Хора ! Родопски ! мехлем за душата !

Да де, ама времето не щеше да минава. Реших че е време за още един тур по магазините. Нищо не си купих, но се разходих добре. Отвориха гейта и аз побързах да се вмъкна в самолета. Местото не беше лошо : до пътеката. Оказах се до една възрастна индийка която явно й беше за първи път да пътува и беше доста шашната.

Добре че самолета се оказа наполовина празен и можах да се шмугна на според мен най-доброто място в големите презокенаски боинги на луфтханза : в началото на туристическата класа, точно срещу местото на стюардесата. Но не на първия ред, а местото до прозореца на втория. Пред него няма седалка заради вратата. И може да си протегнеш краката докъдето стигнеш. А и нямаше никой до мен, така че дори не ми се наложи да ползвам изваждащия се монитор а просто можех да зяпам този на седалката до мен.

И там усетих 100 котки да драскат по вътрешната стена на стомаха ми. Пригади ми се. Изби ме студена пот. Трябваше да дишам дълбоко. И това точно преди излитане. За малко щеше да ми се наложи да ползвам торбичките в самолета 😉

След това ме втресе. Те че бяха надули климатика на студено бяха. И че аз бях само по фанелка бях. Ама така ме втресе че чак усетих как лимфните ми възли се втвърдиха. Започнах тревожно да прехвърлям възможностите. Къде бях сгафил с хигиената ?! Дали беше от маслото на питките в хотела ? Или от чипса който бях изял с ръце без да си ги изтъркам с деизнфекцираща кърпичка ? Или просто беше настинка ? А може би нещо повече ? Незабравим спомен от Индия ?! Доста неща ми минаха през главата.

По-кошмарно пътуване не съм имал : само картофи и хляб от храната в самолета. И само газирана вода. Добре че още не беше започнало разстройството 🙂

Досега никога не ми беше трябвало одеалото което луфтханза раздават на дългите полети. А сега ми се искаше да го взема и на летището. Реших че това си струва опитите да говоря немски със стюардесите. 🙂

На Франкфурт намерих бизнес ложата. Там имаше безплатен бар. Пих газирана вода и ползвах нета. Каката на входа каза че ще ми пратят специална Frequent Traveler карта по пощата. Обичам Луфтханза.

Иначе беше адски студено докато ни докарат до самолета ! Още по-зле ми стана.

И така се довлякох до София. Багажа ми беше там. Цял и непокътнат. Дори не беше мръсен. Обичам Луфтханза. Побързах да се прибера в Пловдив и да заема ембрионална поза под климатика в къщи. Оказа се че просто е настинка съчетана със стомашно разстройство. Нищо което парацетамола и имодиума не могат да оправят 🙂

Лежах и се чудех. Струваше ли си ? Добре ли мина?

И какво ще ми трябва за да се върна обратно към нормалния си живот ? Все още имах неистовото желание да пропълзя в черупката си и да си смуча палеца. Но започна да ме отпуска по малко.

Едно знам със сигурност : така здраво си бях начесъл пътешетвеническата краста че чак до кръв я бях надръгнал. Чувстах се натровен от Индия : в буквален и преносен смисъл ! И започнах да отценявам простите неща в къщи. И да се радвам на българското и моето си. Затова не ми и трябва сувенир от това пътуване. Смятам че това което написах тук винаги ще го помня. То ме направи друг човек. Такъв който отценява какво има в къщи. Дори и неща на които преди не съм обръщал внимание. И със сигурност ме направи по-запален българин. Ако това въобще е възможно.

Дали открих себе си ? Мисля че да. Ама аз си се знаех къде съм. Просто се убедих за пореден път че съм прав. Ето това е моя сувенир от Индия.

 

Автор: Георги Кодинов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индия– на картата:

3 коментара

февр. 02 2012

Пътуване до Индия (2): Агра и Тадж Махал

Продължаваме с пътуването на Жоро из Индия. В начолото разгледахме Бангалор, а днес ще стигне до Агра и Тадж Махал

Приятно четене:

 

Пътуване до Индия

част втора:

Агра

 

Последната серия от престоя ни в Бангалор беше т.н. team event. Това си е традиция при срещите на нашата фирма : целия екип от срещата отива на някое интересно място около мястото на срещата и прави нещо весело. Нашите колеги от Бангалор решиха да ни заведат в

Бангалорската зоологическа градина

Но бъдете сигурни че това не е същото място за което си мислите. Качвате се на едно рейсче с мрежи по прозорците и тръгвате из джунглата. И срещате тигри, мечки, леопарди и лъвове. Но те си се разхождат свободно. А вие сте в клетката на рейсчето. Не ми се мисли какво става като рейса спука гума 🙂 Сигурно пътниците отвличат вниманието на тигрите, докато шофьорът сменя гума 🙂 Има огради между териториите на различните животни естествено. Почти като в Джурасик парк 🙂

Тукан – зоопарк Бангалор, Индия

Автобус – зоопарк Бангалор, Индия

 

Има естествено и традиционна зоологоческа градина с клетки. Иначе змиите няма да се показват много 🙂  Ама хиндуистите не са много щастливи с това устройство: за тях примерно леопарда и змията са свещени животни. Все едно да затвориш Св. Дух в клетка и да го показваш 🙂 Така че там това се нарича временен приют за животни. Както и да е, интересно беше.

 

След това ходихме на

жесток Пенджабски ресторант!

Агнешкото беше приготвено като за султани ! След това завършихме с шопинг. Аз лично отидох до държавния магазин за платове на търговската улица в Бангалор. Купих страшни тежки копринени платове за дамите в къщи.

 

 

Автобус – зоопарк Бангалор, Индия

Джурасик парк в зоопарка на Бангалор

Дете в зоопарка Бангалор, Индия

 

След 7 дни в офиса в Бангалор завърши служебната част от пътуването ми и започна туристическата част. За нея си бях поставил 2 цели:

да отида до Тадж Махал в Агра и да разгледам Делхи.

Плана беше да пътувам от Бангалор за Делхи със самолет, от там да се домъкна по земя до Агра, да спя там една вечер, да разгледам Тадж Махал и след това обратно в Делхи за 2 дена. И от там за Милата Родина.

За радост 3-мата ми руски колеги се съгласиха да дойдат с мен до Агра и след това да си тръгнат за Русия на другия ден (те бяха дошли 2-3 дена по-рано в Делхи и бяха разгледали там). Аз вече бях резервирал полет от Бангалор до Делхи, та се наложи те да си резервират полета сами. Но поне беше в същия ден (неделя). Заедно си резервирахме хотела в Агра за 1 вечер. hotels.com е велик сайт ! Даваш му град и забележителност в него и той ти дава списък на близките хотели. Имаше Радисън, но решихме че не ни се дават по 100 евра за просто преспиване за един ден. Така че резервирахме Crystall Inn, за който сайта казваше че е близо до Тадж Махал. Понеже бяхме 4 човека и това не е чуждо на руската пътническа традиция решихме да вземем по 1 стая на двама човека за да си разделим разходите. Естествено поръчахме стаи с две отделни легла 🙂

Аз дори опитах да закупя и билети за влака, но се оказа, че ме сложиха в някакъв лист на чакащите и само ми взеха парите. Индийската ЖП система не е като Българската. Понеже е направена от англичаните четох че е доста подобна на Английската. Влаковете тръгват навреме и вървят по разписание. И бързо. А ако са продадени всички места когато се опиташ да резервираш все пак ти взимат парите, но те слагат в листата на чакащите. Ако докато стане време за пътуване не се освободи място ти ги връщат. Иначе трябва да провериш дали са ти дали място и може и да пътуваш. За жалост сайта на индийските железници не работи за чужденци. Та е добре да се резервира през посредници. Аз лично ползвах cleartrip.com.  Австралийци някакви.

Но понеже за руските колеги нямаше резервации за влака, а беше късно да се правят нови, решихме да вземем такси от Делхи до Агра и обратно. За 4 човека нямаше да излезе толкова много. Колегите от Бангалор добре ни съветваха да резервираме предварително онлайн. Но нещо се обутахме. Та като се сетихме в съботата следобед се оказа че интернета в хотела не работи и решихме да си опитаме късмета на летището в Делхи. Бях чел че там има държавна фирма която се занимава с предплатени таксита от летището до града. Та мислех да опитаме там.

По принцип е много важно в Индия да се пазарува и работи с одобрени от държавата магазини ! Там има твърди цени и гаранция че стоката е качествена. За разлика от частната инициатива, при която качеството не е ясно и няма никакви гаранции за услугата или цената. Да ви напомня за България по соц. времето ? 🙂

Полетът от Бангалор до Делхи

беше с Kingfisher Airlines. Сериозно ги препоръчвам : стюардесите имаха списък с имената на пътниците в туристическа класа и се обръщаха към всеки по име : г-н Кодинов, какво искате за пиене ? г-н Кодинов, какво да ви донесем за обяд ? г-н Кодинов, искате ли да вдигнете самолета ?

Това последното си го измислих де 🙂

Иначе за 2-та часа полет ни предложиха великолепен индийски обяд. Имаше и избор от вегетарианско и месо.  И това всичко за нещо като $100. Руските колеги летяха с друга авиокомпания. За същите пари са ги черпили една студена вода, та бяха гладни като кучета. Освен това тръгнаха 30 мин преди мен, а пристигнахме по едно и също време. Да живее Kingfisher ! Аз ги бях чувал понеже рекламират във Формула 1. А досега каквото съм купувал от рекламираното там не съм съжалявал 🙂

Тадж Махал – Агра, Индия

Както и да е, събрахме се всички в Делхи по живо по здраво към 15:00 местно време. И тръгнахме

да търсим превоз до Агра.

Аз попитах колегите дали искат преди това да ядат, да пушат, да пият вода и там каквото още им се прави. Те викат : дай да търсим превоз. Доообрееее. Намерих гишето на държавните таксита. Там един индийски Остап Бендер започна да звъни по телефоните веднага след като го попитах. Нещо ме резна под лъжичката че сигурно звъни на братчеда Раджив, ама нямахме много избор. Или поне така мислех в момента. Както и да е братчеда звънна обратно след 5 мин чакане и каза че имат „голямо“ такси за 5500 рупии и малко за 4500. Човека дори спомена срамежливо че са air-conditioned. Решихме да вземем голямото. След още 5 мин. консултация по мобилния братчеда каза че след 10 мин ще е пред терминала. При което руските колеги се пръснаха като молитви в небето : едни отидоха да пушат, други да ядат и ме оставиха сам с багажа. И естествено точно тогава дойде братчеда. Та се наложи да звъня по мобилния да ги събирам спешно. Представете си колко струваше това през руминга от България !

Хеле събрахме се и братчеда ни поведе извън терминала. Там ни чакаше един 7-местен шевролет който със сигурност беше видял и по-добри времена. Климатик верно имаше, но за включването му не ставаше и дума. И ръмжеше ужасно като вдигне над 60 км/ч. Но поне място за нас и багажа имаше достатъчно. Шофьорчето ни натовари и вика : сега отиваме в офиса да платите и тръгваме. Това ми прозвуча тревожно, но нейсе, бяхме се навили вече. Но се разтревожих съвсем като ни закараха в една махала до летището която поразително приличаше на циганската махала „Изгрев“ в Пловдив. Само че без панелките  🙂 „Офиса“ се оказа рецепцията на един хотел. Помолих един от русите да влезе с мен, да не съм сам че не ми се струваше безопасно. Вътре братчеда ни взе рупиите, копира ми паспорта и ми даде разписка. Колегите настояха да го ангажираме и за върщането от Агра на другия ден. Но ни направиха отстъпка : 10 000 рупии за целия превоз. Шофьорчето щеше да ни изчака в Агра и да ни върне.

Добреее. Платихме и 500 рупии капаро за върщането и тръгнахме. Мен ме сложиха на предната седалка. Оказа се че шофьорчето почти не говори английски. Но пък е приказлив. И постоянно се мъчеше да ми обяснява нещо. Мъъъъка.

Докато се измъкнем от Делхи мина близо час.

Задръстванията бяха монументални, понеже наближаваше Дивали (Индийската коледа) и всеки се беше втурнал да пазарува подаръци. Точно се измънахме от града и един от пътните полицаи ни спря. И се започна. Шофьорчето от време на време идваше до прозореца на колата ни и викаше „дай 100 рупии“. Аз дадох веднъж, дадох два пъти. Но на третия изръмжах. Той ми прати полицая. Аз му заобяснявах как сме туристи и имаме предплатен договор. Той ми обясни че колата нямала документи за това което правела. Оставих шофьорчето да се оправя само след още малко ръмжене в негова посока. След като разбра че няма да ни изцеди повече рупии си се оправи сам за 5 мин. След това спомена че му струвало 500 рупии. Ми да си е държал документите в ред.

Както и да е, продължихме по пътя.

Индия е невероятна страна: 100 метра мирише на прекрасни цветя, 100 м на гаден дизелов дим и 100 метра на ла*на.

И се редуват в случаен ред. Не знаеш кое следва. И всичко това е залято от море от мръсотия и прах. А с нашата каляска без климатик държането на прозорците отворени беше единствената опция да не изпукаме от жега. Така че букета беше пълен и постоянен. По пътя имаше малки населени места. Там, поради задръстването от местния трафик колите се промъкваха едва едва. И това даваше чудесна възможност на просяците да ти тропат по прозореца и да викат едносрични думи. Така че човек трябваше да е много сръчен с дръжката на прозореца.

Тадж Махал – Агра, Индия

Пътят до Агра

беше 2 ленти във всяка посока. Както знаете в Индия се кара от ляво на пътя. Така че, по аналогия с това което съм свикнал, се очаква всички коли да си карат в лявата лента и когато изпреварваш да минаваш в дясно. И действително така си беше в Англия. Да де, ама не и в Индия. Всички се стремяха да карат в най-дясната лента. И се изпреварваше от ляво. Всъщност се изпреварва от където може. Но най-често можеше от ляво.

Ще се зачудите защо всички искат да карат в дясно ? Ами просто: в няй-лявата лента имаше постоянен поток от каруци, пешеходци, мотоциклети, трактори, и всякакви други причудливи превозни средства. А понякога и просто трактори които се движеха в посока срещуположна на движението. И повечето от тези неща се движат много, много бавно. И излизат и влизат на шосето във всеки един момент и без да поглеждат назад. В Индия всички постоянно шарят от лента в лента : и колите, и пешеходците и моторите и рикшите. При това без да поглеждат назад. Работа на задния е да се съобразява. Дори и да си му се наврял в лентата току що. И затова обичая е като настигнеш някого да очакваш във всеки един момент да ти се навре в лентата. Затова нашето шофьорче намаляваше при всяка такава среща. Обичая в този случай е задния да надуе клаксона и по този начин да предупреди предния че ще го изпреварва. Но това естествено нищо не гарантира. Предния може пак да си кривне. Просто вероятността е по-малка. Като резултат от всички индийски пътища (дори и от пресечките на града) се чуват постоянни клаксони. И то не защото се карат ня другите водачи. Просто така си сигнализират. Не че го няма и скарването. Тогава продължителността на клаксона е друга. Но основно е просто „зад теб съм, внимавай“.  Но това с шаренето по лентите ме вбесяваше първоначално.

След 2-3 часа по пътя шофьорчето реши да почине. За целта ни спря в една прашна и мръсна крайпътна будка. И вика: „искате ли нещо за ядене“ ? ДА БЕ ! Дори и вода не си взех.

На всеки 30-на км имаше будка за плащане на магистрални такси. От пътеводителите знаех, че това се поема от туристите. Та давах 50-те рупии без да се мотам всеки път. На границата между двата щата обаче (Делхи и Агра са в различни щати) работите придобиха сериозен характер. Този път на шофьорчето му поискаха 420 рупии. След кратка консултация с колегите му ги дадохме. Но не ни стана приятно.

На едно място край пътя имаше огромна статуя на някакъв хиндуистки бог. Над 20 м висока. И във всички цветове на дъгата (като повечето неща в Индия). Доста странно изглеждаше сред полския пейзаж. Все едно че божеството ходи из полето 🙂 Не спряхме, че беше започнало да се стъмнява.

Тадж Махал – Агра, Индия

След 5 уморителни часа по пътищата най-после минахме 200-те км до Агра. Пристигнахме по тъмно.

Агра се оказа голям град:

над 2 милиона според руските колеги. И тук стана интересно ! Опитахме се да дадем адреса на хотела в Агра на шофьорчето, а той нещо изхърхори на хинди и продължи да кара. А така ! Изглеждаше че не знае как да стигне до хотела. И това сериозно ме притесни. Имах карта на GPS-а във верния ми самсунг галакси с, но понеже руминга струваше безбожни пари бях изключил данните. И това означаваше че на GPS чипа му трябват няколко минути на едно място за да хване фикс. За радост поредното задръстване ми ги осигури, така че просто поставих телефона на таблото пред шофьорчето, превключих указанията на английски и му казах : „слушай и карай“. Това изглежда да работеше добре. Обаче по едно време шофьорчето ни хвърли в тъча. Спря пред един хотел където очевидно 2 индуси ни очакваха нетърпеливо. Единия от тях без обяснения се вмъкна при нас на задната седалка и вика : „аз съм вашия гид“ 🙂 Доста се изнервих : все пак това се случва в непознат индийски град след мръкване. Но поне „гида“ изгледа че говореше повече английски и успях да разбера че той бил „включен в цената на тура“ и само бакщиш му се плащал. Оооок. Човека дойде с нас до хотела ни. Хотела се оказа малък и не много чист.

Но пък поне интернета работеше ! Обадих се по скайпа в къщи на любимата. И ми олекна ! При всичките ми ходения и бродения само мисълта че някой ме чака в къщи винаги ме е държала. Пожелавам ви да има кой да ви чака ! Чувството е неописуемо. И вие също чакайте ! И се вълнувайте ! За това живеем.

 

Taj Mahal, SH 62, Агра, Утар Прадеш 282001, Индия

 

Теглихме чоп как да се разделим двама по двама в стаите. Оказа се обаче че леглата са само спални ! Доста неудобно. Поне ни дадоха отделни завивки. А и леглата бяха доста широки. Така че не вярвайте винаги на това което тези посреднически сайтове за регистрации ви предлагат и винаги питайте хотела директно ако имате необичайни изисквания.

Слезнахме до мазето (ресторанта) да хапнем нещо набързо. Оказа се че имат чудесно панир масала (бяло сирене в доматена яхния с много подправки) и корианрърен нан. И бира. KingFisher естествено. След хапването и 2 бири се почувствах че стреса от пътуването ме отпуска. И се оказа че хотела имал и друг ресторант на покрива, от който се виждал Тадж Махал. Но трябваше да се става в 5:30 сутринта за да има време за душ и да хванем изгрева. И затова се отправихме по стаите. Завивките не бяха много чисти, но поне имаше топла вода и чисти кърпи. Спах без сънища и без да се будя.

На сутринта, след скромната, но питателна закуска в хотела (имаха роти и кафе с мляко) гида и шофьорчето дойдоха да ни вземат и ни закараха на 500-те метра до входа на Тадж Махал. Оказа се че за местните е 20 рупии, а за нас над 500. Това ми напомни за едно време в България и колко естествено ми се струваше. Добре че го махнахме това ! Толкова е унизително.

Наредихме се на опашката заедно с възрастните американски туристи и се заприказвахме с нашия гид Кумар. Весел младеж. Питах го дали прави нещо друго освен екскурзоводството. Каза че не, защото много обичал да ходи всеки ден в Тадж Махал и се чувствал удивен от сградата. Да ви кажа, като влязохме го разбрах.

На входа имаше сериозно армейско присъствие. Армията охранява всички национални паметници. Имаше и претърсване все едно че се качваш в самолет. Допускат само мобилни телефони и вода. Е, и мокри кърпички и портфейли де. Но примерно камерата която носеше единия колега го накараха да я остави на гардероб. И му взеха 35 рупии за удоволствието. Но пък фотоапаратите бяха разрешени. Нищо че някои от тях снимат и по-добри филмчета 🙂

Тадж Махал е всъщност в превод „двореца на Тадж“. Тадж е жената на един от индийските султани. Тя умряла много млада. Султана много я обичал. И преди да умре го помолила за 2 неща : да не се жени повече (тя била третата му жена) и да направи нещо което няма да позволи на паметта за Тадж да изчезне. Султана обещал. След смъртта и се затворил за няколко месеца в двореца да мисли какво да е това нещо. И измислил : да изкопира горбницата на Хюмаюн, но в доста по-голям мащаб. И така се появил Тадж Махал. Според ислиамската традиция в задната част на градината винаги е място за храма. И точно там султана построил гробницата на любимата си жена. Защото за него тя явно била повече от бога. Дори започнал да строи мавзолей от черен мрамор и за себе си. Точно изкопал основите и на сина му, престолонаследника, му писнало да гледа как баща му хаби богатствата които той се бил наканил да хаби, та просто го арестувал и го затворил в една кула в двореца в Агра. И той станал султан. И строежа спрял 🙂 Та основите на втората гробница така си и седят. Това е цената която плащаме за любовта 🙂

Тадж Махал – Агра, Индия

 

От Кумар разбрах защо е важно да се хване изгрева или залеза в Тадж Махал: мрамора от който е построена пропуска светлина. И затова сутрин на изгрев слънце паметника изглежда розов. През деня е златист, а вечер е червеникав. Казват че на лунна светлина бил млечно бял. И всички други камъни инкрустирани в него изпъкват.

Пред паметника има едно езерце в което има платформа с пейки. На една от тях била поседнала принцеса Даяна при посещението си в Индия. И оттогава това е нейната пейка. Всичките американци се наредиха на опашка да се снимат на пейката. Аз пък се снимах на другата, надявайки се да е била на принц Чарлз 🙂

За да се влезе вътре в паметника се надяват въху обувките едни шошони, които раздават на входа заедно с бутилка минерална вода (това е включено в билета за чужденци). Но вътре нямаше много какво да се гледа. А и един пазвант все ни подкарваше да побързаме.

Навън в градните имаше много катерички и папагали.

А пред двореца имаше колония зелени маймуни. Наснимахме се. По едно време докато го снимах един маймун се покатери бързо на стълба със знаци над мен и взе да се клати, карайки знаците да тракат. Скочих настрани 🙂

Цялата работа отне около час и половина : към 8:00 бяхме на изхода. Кумар ни предупреди да си закопчеем джобовете и да гледаме напред и да не общуваме с никого. Това се оказа добър съвет : тълпа дрипаво изглеждащи улични продавачи ни наобиколи отвсякъде. Имаше всичко : от малки копия на Тадж Махал до колела от тел.

Качихме се в шевито ни. Закараха ни до хотела да си изядем закуската. Кумар и шофьорчето изчакаха пред хотела.

След това Кумар ни закара в една работилница която (според думите му) се държала от хората които поправят Тадж Махал. Не му повярвах много. Но пък историята която ни разказа е хубава. Първоначалните строители на Тадж Махал не се разпръснали, а се заселили около него. И всеки петък султана ги пускал да поправят и поддържат монумента. И така до наши дни. Само че сега държавата плаща на потомците на тези хора. Но все още затварят монумента в петък.

Пък и хората в този магазин имаха демонстрационен щанд как се полират камъни като тези в Тадж Махал и как се инкрустират използвайки най-прости инструменти. А и имаха разкошни масички и поставки от мрамор с инкрустации. Вижте в снимките. На всяко имаше цена отзад. Обясниха ни че това били държавни цени. Не знам защо бяха написани с молив обаче 🙂 Освен това цените за по-големите неща включваха доставка до домашния адрес на купувача. Практично 🙂 Ако го вземеш на място ти правят 15% отстъпка.

Както и да е, харесах си едни поставчици и глава на божество. 4000 рупии 🙂 Добре че поне взимаха карти.

След това поискахме от гида и шофьорчето да ни закарат във форта на Агра. Кумар каза че нямало смисъл да плащаме билети, понеже били отворили само една стена за достъп на посетители. Другото все още било казарми. Попитах го какво държи армията в тази крепост от 16 в. Той каза : понеже била много непристъпна, се използвала като арсенал. Погледах си календара. След това се ущипах. Както може би знаете с изобретяването на артилерията крепостните стени станали излишен лукс, който нищо не пази. Но явно при тези хора традиционната вяра че царската крепост е непревземаема така сериозно е вкоренена, че в момента в който са се отървали от англичаните са се върнали към първоначалното използване на крепостта. 🙂  Но това само си го помислих де. На Кумар нищо не казах, за да не го обидя.

Затова разгледахме крепостта на Агра само от вън. Внушително беше. На една от кулите й викали въздушния дворец, понеже е изнесена извън крепостната стена (над и пред нея) и е прорязана от много отвори (все едно че е направена от колони, но не са правилни, а поддържат множество малки прозорчета). А срещу нея беше Тадж Махал !

След 15-те минути които загубихме пред крепостта ни закараха при магазина на другия братчед (от който взимаха комисионка) : този път за обици и бижута с камъни. Но аз и един от колегите ги бойкотирахме и влязохме в отсрещния магазин за подправки. Купих масала чай, гурам масала и къри. 2000 рупии. Но имаха и цитри. Снимахме се с тях 🙂 После не сме били истински туристи, а ?! 🙂

Закараха ни до хотела да си вземем багажа. Оказа се че с предварителното плащане през hotels.com нямаше проблеми и просто си тръгнахме без допълнителни плащания и разправии. Дадохме на Кумар 1000 рупии, които според нас той често си заслужи. Но единия колега недоразбрал че му ги даваме заедно и му даде и 10 евро отгоре. А това е към 700 рупии 🙂 Така че Кумар сигурно ще си спомня Руснаците с добро 🙂

Към 12:00 се отправихме обратно към Делхи. Изтръпвах само при мисълта какво ни очаква. Този път обаче взех мерки : сложих един колега на предната седалка (той се зарадва). А и се оказа че нямаше повече допълнителни плащания : тези на отиване били за отиване и връщане. И на щатската граница просто минахме.

Шофьорчето пак ни спря в същата дупка (като за целта обърна на шосето, понеже дупката беше от другата страна на шосето). Явно и там е бил на комисионка. Той се надяваше да ядеме, но ние взехме само бутилирана вода и газирано.

На връщане установих че от всички тези разходи рупиите са намаляли сериозно и се налага да изтегля малко. Имах долари и евро, но курса който предлагаха в хотела беше много нечестен. Опитах да намеря банкомат в Агра следвайки напътствията на рецепцията в нашия хотел, но само се разходих до една махала странно приличаща на „Изгрев“ в Пловдив и след 500 м и консултация с GPS-а ми реших да се върна обратно.

Та помолих шофьорчето да спре някъде до някой ATM преди да стигнем „офиса“. Колегите мислеха да го накарат да ме закара до хотела ми, но имайки предвид степента му на разбиране на английски решихме да не го объркваме повече.

По едно време русите започнаха да обсъждат на английски бакшиша който са дали на Кумар и какво смятат да дадат на шофьорчето. Мобилизирах всичките си жалки познания по руски и ги помолих на руски да не го обсъждат пред него, че може да си създаде грешни впечатления. Те се зарадваха (обикновенно не си давам труда да опитам да говоря руски) и преминахме на руски да обсъждаме бакшишите.

Оказа се че няма много трафик по пътя и пътуването до Делхи беше спокойно. Но в Делхи задръстванията бяха монументални. Шофьорчето все повтаряше „Diwali Traffic“. Като че ли не виждахме 🙂

Точно преди да стигнем до „офиса“ той се сети и отби до един банкомат. Банкоматите в Индия обикновенно не са на открито. Обикновенно са в по-голяма сграда или в специално построена за целта тухлена сграда. Този беше в самостоятелна сграда. А по тавана и стените имаше гущери. Бързах колкото мога 🙂

Явно шофьорчето беше решил че ще му дадем бакшиша веднага след тегленето, та протегна ръка фигуративно казано. казахме му че ще му ги дадем като стигнем. Той се нави.

Както и да е : стигнахме в „офиса“ към 19:00. Там платих остатъка от сумата на братчеда от рецепцията. Колегите решиха да се настанят в хотела за няколко часа и да тръгнат от там за полета си в 2:00 през нощта. Аз поисках да ме закарат до летището. Те започнаха да ме питат кога ми бил полета. И аз веднага ги излъгах че е след 3 часа. Братчеда накара шофьорчето да ме хвърли до летището за 200 рупии ! Сигурен съм че ако бях взел моторикша шеше да ми излезе не повече от 100. Но не ми се разправяше с тях, та се качих. Казах на шофьорчето да ме закара на „Пристигащи“. Дори му посочих къде да завие. Въпреки това той ме закара на „Заминаващи“. И ми поиска бакшиш над тези 200 рупии ! Но бях прекалено уморен да споря с него. Дадох му 260 и му тръшнах вратата.

От тази мила и позната азиатска картинка извенъж се оказах обратно в 21-ви век. Влакчето от летището до централната гара на Делхи беше по-модерно от събратята си в Америка. Поуспокоих се. Но в момента който излязох от гарата пак се оказах в „Изгрев“ : тъмно, мръсно, опикано и пълно с извънредно настойчиви и любопитни хора. Смятах да вървя от гарата до хотела, но се оказа невъзможно. Предадох се и отидох на бюрото за предлатени авторикши. Взеха ми 200 рупии. Но ме закараха до хотела без моя или на GPS-а помощ. Докато ме караха забелязах че авторикшите в Делхи имат електронни броячи като на такситата в България. Ха !

Напуснахме централния булевард и се шмугнахме на една малка уличка. Едни юнаци клечаха в тъмнината по уличката по която ме подкара авторикшата. Изтърпнах. Но за радост това беше само преминаване : хотела се оказа ярко осветен и на една павирана улица. Верно, не беше булевард, но не беше и от сокаците по които ме прекара рикшата.

Взех душ, поръчах на рум сървиса 2 бутилки вода и установих че за моя радост телефона и компютъра може да се вържат към интернета и той пак работи бързо.  Обадих се на любимата и прекарахме 1/2 час на видео разговор. След това оставих телефона да си качва снимки в Picasa-та и си легнах. Не успях да открия от къде се гасят нощните лампи, но просто се завих през глава.

Така завърши пътуването ми до Агра.

Дали си струваше ? ООООО, ДАААА ! Не ми обръщайте внимание че мрънкам понякога. Индия е невероятна държава. И Тадж Махал е много, много красиво място. Просто ми е малко по-интензивно на места. Аз не обичам неуредиците. Импулсивните постъпки ме изнервят. А на всичкото отгоре не мога и да се пазаря.

Пиша това от хотела в Делхи на другия ден. Чакайте трета част от историята на Моята Индия за Делхи и за завръщането ми.

Ще избързам напред и ще се похваля че Луфтханза са ме „произвели“ във frequent traveler ! Това си е цяла пътешественическа нашивка ! 🙂

 

 Очаквайте продължението

Автор: Георги Кодинов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

One response so far

окт. 04 2011

Делхи – храмове, гробници и опери насред Индия

Продължаваме индо-хималайската поредица на Домоседа. Вече бяхме в Гоа, както и в щата Джаму и Кашмир. Днес продължаваме към Делхи и връзката ѝ с операта в Сидни 😉 Какво няма да разберем? От какво се правят бургерите на МакДоналда там 😉

Приятно четене:

Делхи – храмове, гробници и опери насред Индия

Делхи, Индия

 

Предишен епизод

Доволен съм, че съм си променил програмата и оставил един ден за столицата на Индийската република. И на Британския радж преди това. И на Великомоголската империя преди това. И на Делхийския султант …

Делхи, Индия

 

 

След тишината на Кашмир Делхи ме посреща с конска доза шокова терапия от натоварен уличен трафик: камиони, рейсове, коли, рикши, велосипеди, велосипеди, движещи се в насрещното, рикши, движещи се в насрещното, коли(!), движещи се в насрещното, и вездесъщите провиращи се през трафика момчета, опитващи се да продадат на движещите се независимо от посоката им батерийки Buracell, портмонета от естествена (?) кожа и романи на Пауло Куельо.

Делхи, Индия

 

Ню Делхи. Мечтата на британците

и те да имат някъде в империята си столица съперничеща си по представителност и парадност с Париж и Вашингтон. Дворецът на вицекраля, прилежащите му правителствени сгради, триумфални арки и широки, прави, безкрайни булеварди са много по-внушителни от съответствията им в столицата на титулярния крал-император. И по-трогателни с пърпорещите по тях представителни държавни лимузини – всичките бели тумбести амбасадори, модел от първите петилетки на индийската независимост.

Делхи, Индия

 

В България имаше поговорка (пак по Добри Джурово време), че луд и военен на шарено се радват. В Индия военните се радват на дантелесто. Колкото по-старши е един офицер/генерал, толкова по-фини и сладурски са дантелите на перденцата на джипа му. Подозирам, че когато са замисляли внушителния архитектурен ансамбъл за администрацията на Британския Радж (Reich, нем.) в Ново Делхи, британците вече са усещали, че няма да се задържат дълго. И са рекли и те като великомоголите и предшествалите ги владетели да оставят нещо сериозно от камък след себе си именно в Перлата в короната. Индия. Защото през 20-те години на XX век по-голямата част на империята – Австралия, Канада, Нова Зеландия – е имала вече само символичен колониален статус, а друга – Африка – е била възприемана като твръде дива за велики дела. Сърцето на индуистка Индия е било мястото! А походът за завлядяване на перлата е започнал едва ли не на шега век и половина по-рано като чисто търговско начинание от база в Бенгалия, не много по-обширна от португалската Гоа. Просто бизнес-моделът им на търговски империализъм се е оказал изключително успешен за времето си за разлика от архаичния португалски империализъм на малките търговски бази.

Делхи, Индия

 

 

Великомоголите са издигнали най-знаменития си паметник в Агра, но се оказва, че и за Делхи е останал материал за едно Таджмахалче. Е, малко преувеличавам, но

гробницата от червен камък на владетеля Хумаюн

(да не се бърка с Хатихумаюна от 1856-та) е достатъчно голяма, интересна и век по-стара, а липсата на туристи компенсира за малко по-малкия размер от прочутата и бяломраморна сестра в Агра.

Делхи, Индия

 

Паркът е проектиран според идеала за мюсюлмански рай в решетка от безупречно прави алеи, канали, квадратни шадранчета и поддържани свежо зелени площи. Недостъпният Червен форт на делхйските владетели се оказа още по-недостъпен за туристи в понеделник, а огромната Масджид-джамия в стария град, без да е затворена, не даваше вид да е с открито сърце гостоприемна за такива като мене (въоръжени с фотоапарати чужденци).

Делхи, Индия

 

В Делхи има и огромен бахайски храм

– празно помещение във формата на гигантски бял цвят на лотус, в който всеки е добре дошъл да се кланя на каквито си иска богове, стига да го прави на ум или най-много с мърморене шепнешком. И да не е понеделник!

– Има само два такива храма в света … – ми обяснява шофьорът на таксито, сочейки ми го през оградата. За всички други забележителности, около които ме беше развел, беше мълчал и даже не бях разбрал доколко назнайва английски – … този и един в Сидни.

Ококорвам очи (и уши!), не вярвайки, че ще каже това, което ще каже.

Каза го:

– Нарича се Апра хаус (Операта, инд.англ.).

Опитвам се да не го гледам толкова недоверчиво-подигравателно, колкото си мисля, че го гледам, но той не се притеснява от погледа ми:

– Да, да, Апра хаус е единственият бахайски храм извън Делхи в света

Бахайски храм – Делхи, Индия

 

 

Кимам утвърдително, но цялата ми дипломатичност пропада на последвалото предложение да ме заведе в Макдоналдс за обяд. „О! Не!“ извиквам в невъздържан потрес и посочвам няколкото мамещи с ароматите на източни подправки ресторантчета сред зелените паркове зад триумфалната арка и

така се лишавам от възможността да разбера от какво месо се месят кюфтетата в старната на свещените крави.

Безсмислено е да го каня да сподели трапезата ми. Кастовите догми не разрешават. Полакомявам се за гъбено кебапче, кратофени кнедли с недосъсирено сирене в къри, леща, джира ориз (ориз приготвен с гхи – претопявано масло от извара, което при друг случай съм пробвал и с кожата си, подложена на аювердичски масаж) – всичките, безкомпромисно съревноващи се за титлата „Световно блюдо на годината“. Опитвам и еспресо – новоделхийска слабокофеинова напитка, съставена от разпенено с пара от машина с размер на промишлен хладилник мляко, поръсено с нес кафе и какао на прах.

Кратката пауза е към края си. Обратно към Хималаите!

Д.07

Следва

Илюстрации:

India 2007: Delhi

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът


Други разкази, свързани с Индия – на картата:

3 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version