Archive for the tag 'делфини'

май 14 2013

Френска Полинезия (2): Рангироа и Тикехау

Продължаваме с обиколката на Иван и Петя из Френска Полинезия – посетихме с тях островите Моорея, Бора Бора и спряхмев Рангироа. Днес ще се гмуркаме  край Рангироа и Тихекау. 

Редакцията посвещава днешния разказ на всички, които искат да емигрират от китната ни родина 😉

Приятно четене:

 

Френска Полинезия

част втора

Рангироа

Дойдоха да ни вземат и потеглихме. Предстоеше да се гмуркаме в един от естествените пасове на лагуната. На Рангироа, те са два – Типута и Аватору.

Преди милиони години Рангироа е бил много, много голям остров, няколко пъти по голям от Таити,

обграден от коралов риф

Острова е пропадал с по-няколко сантиметра с всяка изминала година, докато накрая е изчезнал и е останал само рифа. Поради тази причина в момента, се обитава малка част от рифа, но плодородна почва така или иначе няма. Успяват да виреят някакви растения и дървета като папая и кокос. Но няма как да се отглежда нищо друго и плодовете и зеленчуците се внасят от останалите острови един път на 3 седмици. След като свършат, а те свършват бързо, не можеш да се снабдиш до следващото зареждане.

Предстоеше трудно гмуркане, защото излизахме извън лагуната, разчитайки на течението да ни върне обратно до рифа. Подготвяйки се за първото гмуркане, Фред ме бъзикаше през цялото време за акулите и как ще ни нападнат и на шега ми показа крака на лодкаря -половината му прасец липсваше и имаше белег точно като от челюсти на акула. Аз се стреснах и настоях да го пита от какво е. Човекът наистина потвърди, че е акула, но не ни даде допълнителна информация. Не ми се стори добро начало за гмуркане, но поне успях след първото гмуркане да питам Ливия – инструкторката и тя разказа детайлите. Бил е за риба, съвсем в плитки води и е имало цяла каса пълна с риба, която е разсипал по невнимание и около него всичко е станало в кръв и риба.

Вместо да излезе бързо от водата, той започнал да я събира и

акулите,

както видяхме и по-късно на нашия плаж – бързо са надушили кръвта и са дошли. Съответно едната, явно по заблудена, го е ухапала по погрешка. Сега, човекът си носеше огромен белег за спомен на крака. Ливия разказа, че за целия си професионален опит, никога не е имала инцидент с акули. Обикновено те са много срамежливи и плашливи, единствено по-любопитните като lemon и silky акулите могат да се доближат, защото не се притесняват. В такъв случай, ако станат много нахални се подхожда

с удар в носа,

защото там е много болезнено за тях. Интересно как ли точно ще се осмели човек да удари акула в носа, освен ако няма опит като инструктурите? Как би се чувствал при такава близост на хищника и как изобщо ще се сети да я удари?

Акули – Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

 

 

И така потеглихме с лодката, като още по пътя видяхме доста делфини да играят наоколо. След което скочихме буквално в бездната. Необятна синева и нищо друго наоколо. През първите минути мина един делфин с малкото си и след това видяхме на няколко метра от нас един доста голям екземпляр на silkyакула. В следващия момент имаше вече 5 сиви рифови акули под нас, със скромните размери от по 3метра. Ливия ни показваше да се гмурнем по – надолу – буквално между акулите, които кръжаха около нея, но ние отказахме. Добре си ни беше да ги гледаме отгоре, нищо че бяхме само на 2 метра от тях. Предполагам, че между тях вече усещането е различно. Бяхме във водата само от 5 минути и вече гъмжеше от акули, какво ли предстоеше?! След като тръгнахме по течението към рифа, в един момент бяхме само ние и бездната, докато наближавайки го, започнаха да се появяват и по-малки риби – мина цял пасаж с баракуди – така наречените чистачи на лагуната – мястото се нарича пречиствателна станция. Рифа наистина беше уникално цветен и шарен и буквално гъмжеше от риба във всякакви видове и размери. Видяхме представители на семейството на рибите „Jack“, както и риба меч, риба наполеон и стотици малки разноцветни и раирани рибки, включително рибата папагал.

На сушата Ливия ни разказа за

рибата-наполеон

Тя е зелена, надминава човешки размери и е много дебела с големи обърнати устни. Ние мислехме че сме видели голям представител, може би около метър с размерите на прасе, но явно е била малка. Каза, че не е опасна, но има нещо като рог на челото и ако те удари със сигурност ще те нарани. Много обича миди, за тях те са нещо като шоколада за нас и ако вземеш мида от рифа, веднага ще се нахвърли да ти я вземе от ръката като лакомство.

За обяд се върнахме в хостела и отморихме малко преди

следващото гмуркане

Още една двойка се присъедини следобеда, така че освен нас, Фред и възрастната дама имаше още 4 човека. Разделихме се на групи и се гмурнахме, отново излезнахме от лагуната с идеята да влизаме постепено на вътре.

Морска костенурка – Френска Полинезия, Тихи океан

Риба Наполеон – Френска Полинезия, Тихи океан

Гмуркане – Френска Полинезия, Тихи океан

Този път беше обратното, наближавайки рифа,

долу гъмжеше от акули –

освен видовете, които видяхме сутринта, имаше още от така наречените – white tip акули и black tip акули. Съответно на едните върха на перките е оцветен в бяло, а на другите в черно. Доста красиви наистина. Някои от тях даже спяха, а други, просто се движеха по дъното, този път на по-добра дистанция и така се чувствах по-спокойна. Понеже плувахме заедно с Иван, той ме задърпа да слезем надолу, за да ги огледал по-отблизо, но нещо идеята не ми допадна, бяха твърде много, за да се бутаме между тях… 🙂

Понеже не дишат като другите риби, а поемат кислорода от водата, когато спят –

акулите винаги спят с отворена уста,

за да може водата да преминава постоянно. Правят го в движение, като обикновено застават на течението, за да могат да дишат лесно. Единствено white tip акулата може да спи на дъното, съвсем спряла от движение, тъй като има способността почти да изключва дихателните си функции, когато спи.

По едно време около нас се завъртя една риба около 80 сантиметра, със сплескана муцуна, която доста приличаше на малка акула и не искаше да се махне дълго време. Нахалстваше и това ни притесняваше. На повърхността Ливия, ни обясни, че това е рибата рамора и тя обикновено се доближава, защото обича да засмуква, особено резервоара с въздох. Очевидно не е трябвало да се притесняваме от нея.

Бяхме изключително доволни от професионализма на инструкторите ни, досега не бяхме попадали на такива. Сигурно, защото обикновено се гмуркаме с местни, а тези бяха французи и разликата се виждаше. Лодкаря, ухапан от акула, разбира се беше местен и дори не ни подаваше ръка, когато излизахме от водата, а катеренето на лодката без помощна стълба, хич не беше лесно. 🙂

Посмяхме се всички заедно на спрялата до нас лодка, пълна с японски туристи със шнорхели. Как ли биха се почувствали, ако знаеха, че само на няколко метра от тях гъмжи от акули?

В офиса си поговорихме с инструкторите на чаша чай и те ни разказаха за това, че тигровите акули в района, биха могли да са най – агресивни, но те не ги виждат много напоследък. Въпреки, че няколко рибари се оплакали предния ден, че две тигрови акули изяждали улова им, в момента, в който го хванели и като краен резултат вадели само останките от главите на уловената риба. Другите, които биха могли да са опасни, това са акулите чук, но и те се виждат рядко.

През юни около Рангироа има сбирка на сивите рифови акули,

като все още не е изяснена причината, защо са избрали да се събират именно тук. Имало е случаи, в които са се гмуркали с по хиляда акули наведнъж, дори ни показаха подводни снимки – някъдето и да се обърнеш, все акули наоколо. Все си мисля, че от толкова акули, винаги ще се намери една заблудена и неориентирана, чиито реакции не могат да се предвидят. Но миналата година или ги е нямало или са били много на дълбоко, така че не са успели да ги видят.

От юни до ноември е периода, когато през острова минават китовете, но само можем да си представяме колко е уникално усещането да плуваш с тях. Само за един ден видяхме 4 вида акули, делфини и много други малки и по-големи риби. Очевидно не е случаен факта, че наричат острова аквариума на света.

Ливия ни посъветва, когато отидем на остров Тикехау – последната ни спирка във Френска Полинезия, да посетим пречиствателната станция на манта рей – така наричат огромните океански скатове. Там се намира едно от малкото останали убежища, които тези уникални същества са намерили през последните години. Каза да сме много внимателни и да не ги плашим, защото те бягат и все по трудно си намират спокойно местенце. Застават спокойно и около тях се събират много малки рибки, включително рамори, за да ги почистват. Раморите се събират и около акулите, по време на храненето им, за да обират остатъците, които изпадат от тях.

Разказаха ни история от предния ден, когато няколко делфина са се заиграли с групата и Ив – инструктура е извадил звънче, за да ги привлече по наблизо. По едно време те са му дръпнали звънчето и са отплували. Ив ги е гонил, за да си го вземе, но така и не успял. След известно време, делфините се върнали, със звънчето закачено на носа на единия и са минали демостративно с него, за да ги дразнят. При което – Ив скочил и прегърнал делфина, като му грабнал звънеца от носа.

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океанРиби – Френска Полинезия, Тихи океан

Риби – Френска Полинезия, Тихи океан

 

 

През целия ден,

имахме възможността да опознаем възрастната жена,

която беше доста над 60 годишна. Оказа се уникален човек, изключително жива и дейна за възрастта си. Пътуваше от ноември, като първо е прекосила Атлантика, като капитан на малка лодка с още двама души екипаж – собсвениците. Хората нямали никакви плавателни умения, но просто искали да направят нещо различно с живота си. След това продължила да работи на по голяма яхта, отново като навигатор и готвач, с която обиколила Карибите, Колумбия, Панама, Еквадор, островите Галапагос и от там до Френска Полинезия. Гмуркаше се по два пъти на ден в продължение на няколко дни и се спряваше доста по-добре от повечето млади хора на лодката. На вечеря, след като ни сготви риба с кокосово мляко по Бразилска рецепта, ни разказа за плаването си и за живота и в Рио де Женейро, Тунис, Кот де Воар и други места, които е посещавала.

Малко преди вечеря, докато още си почивахме на една от масите на плажа, видях че местните се канят да чистят риба в морето. Станах с идеята

да проверя дали ще дойдат повече акули

Като видяха интереса ми, те се ентусиазираха още повече, дори ми подаваха парчета риба, за да ги хвърлям като примамка – все едно храниш куче 🙂 И наистина, само за броени минути, се появиха 3 black tip акули, по големи от метър,както и един скат, и направо подскачаха и се блъскаха една в друга. А човекът се приближаваше все повече, за да им хвърля остатъците – уникално. Притесних се да не му откъснат ръката заради мен. 😉 Но най – вече ме изненада факта, че през цялото това време децата им си плуват във водата, съвсем в близост до остатъците от риба. Не съм и предполагала, че акулите могат да идват буквално на една педя вода от брега. В крайна сметка си тръгнах и с подарък 4 снапъра – следващата ни вечеря беше подсигурена. 🙂

На закуска, с Фреди си говорихме за местните и за начина, по който казват да – просто вдигат вежди за потвърждение. Нямат израз и дума за изразяване на отказ, затова е трудно да ги разбереш, когато ти потвърждават за нещо, дали наистина може да разчиташ на тях или не – често не се появяват. В Морея, Дом ни разказваше за това как французите с навика им да задават очевидни въпроси много дразнят местните. Първо те им отговарят по техния си начин, французите гледат умно и се чудят защо не им отговарят, затова питат втори път, местните отново по същия начин и на третия път просто се отказват да говорят с тях и се чудят „що за хора са изобщо това“. 🙂

Фреди също беше доста интересна личност –

около 50 годишна французойка, родом от Канада, обикаляла света от 22 годишна, като от 7 години се е установила на Рангироа, докато просто живота не я отведе на следващото място. За местните във Френска Полинезия разказваше, не само че са различни в 5-те различни архипелага, а че се различават дори на всеки отделен остров. Съответно важи правилото, колкото е по-голям острова и заселен с туристи, толкова по – комерсиални стават местните. За Тихикау каза, че е малко и все още много уютно местенце с приятни и гостоприемни хора. Предстоеше сами да се убедим в това.

Вечерта, ни заведоха до

мястото, където играят делфините

Не спираха да скачат и все едно изнасяха представление на фона на залязващото слънце. От там стигнахме до края на обитавания остров, където е и паса. По пътя в колата разпитвахме Фреди за лагуната и хората. Разстоянието между двете полуокръжности на атола е 280км, така че от едната не виждаш другата, а само океана пред себе си.

В момента само броени семейства живеят от другата страна, като очевидно доста примитивно и се издържат от

производството на копра

Явно правителството, с цел да спечели привърженици е вдигнало цената на изкупуване и сега за една чанта сушени кокоси се заплаща 65 евро. Като резултат отглеждането на прасета на Маркизките острови е изоставено, защото местните са преценили, че ще е по-добре да сушат кокосите, отколкото да хранят прасетата с тях. Съответно са се лишили от основната си храна. Същото се е случило и с пилетата, които са гледали на Рангироа, съответно целия остров се е снабдявал с яйца по този начин. Но при масовото нарастване на цената на копрата и тук взели същото решение – така че край на употребата на яйца. 🙂 В момента в Таити, са складирани около 5000 тона кокосово олио. Очевидно никой не проявява интерес да го купи, поради факта, че това е най-скъпо произведеното олио, но това далеч не се приема като сигнал, че нещата трябва да се променят.

Интересна беше и историята, за начина, по който полинезийците избират да си харчат парите –

хазартът е една от основните им страсти

Местната авио компания предлага специални оферти за самолетни билети до Лас Вегас – масово предпочитаната дестинация за тях. В същия момент самолетните билети до Франция са на безумни цени, но все още си задават въпроса – „Защо туризма намалява?“ През последните 10 години се наблюдава повече от 70% намаляване на туристите. За сравнение посетителите на Хавай само за 10 дни, са повече от посетителите на Таити за цяла година. Забавен е и факта, за това, че има повече хотелски стаи в стандартен хотел в Лас Вегас, отколкото на всички 118 полинезийски острова взети заедно…

Говорихме на закуска с Фреди за лозовите насаждения по протежението на атола и за това, че са най-уникалните в света. Растат буквално по ръба на лагуната, между кокосовите палми и произвеждат по две реколти на година. Гроздето се отнася до винарната с лодка, след което се получава вино, което човек трябва да опита само заради всичките перипетии свързани с производството му 😉

Помързелувахме на плажа, в компанията на стандартните акули и скатове. За вечеря, Жоел се върна ентусиазирана от срещата й с възрастен мъж, който се оказал капитана на пирогата с която са преминали целия път от Китай до Френска Полинезия. Начинанието било спонсорирано от Китай, с цел доказателство, че заселването на полинезийците от Азия е напълно възможно и осъществимо. Цялото пътуване отнело 3 месеца и половина с участието на още 5 човека, освен капитана. Капитанът мечтаеше да отвори училище за навигация на острова, а Жоел вече се замисляше с какво може да му помогне. За негово съжаление, все по-малко хора от местните имат необходимите умения за плаване, и ако продължават със същото темпо много скоро няма да могат, дори и да искат да плават.

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океан

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океанФренска Полинезия, Тихи океан

 

Пътуването ни до

Тикехау

не отне повече от 10 минути полет, поради отстоянието на атола само на 12 км от този на Рангироа. Поредната двойка – французин женен за местна, ни посрещнаха на летището.

Населяемата част от атола, беше дори по-малка от тази на Рангироа. С колелетата, които ни предоставиха, ни отне точно половин час, за да обиколим селото. Най – известно тук беше

новото пристанище и уличното осветление,

благодарение на соларни панели. Бяхме твърдо решени, че ще продължим да търсим заветните „manta rays“. Пречиствателната им станция се намираше на малко островче по средата на лагуната, видимо от нашия плаж.

Ив ни даваше да ползваме и каяци, но отговори уклончиво на нашия въпрос дали е възможно да стигнем до острова сами с каяците. Изглеждаше поне на 2 часа гребане от нас – само в едната посока, което на фона на силното слънце си беше добро предизвикателство. Представях си как ще се изморя по някое време, ще спра насред бездната и акулите ще плуват около нас – не ми допадаше тази идея. Поразпитахме и други местни и ни казаха, че ако искаме теченията да ни отнесат в посока към Нова Зеландия – да тръгваме спокойно. Убедиха ни 🙂 – решихме да търсим други алтернативи.

Tikehau, Френска Полинезия

 

 

 

Еднодневна, организирана с лодка екскурзия до там си беше сума на фона на нашия бюджет. Накрая се договорихме с местен рибар да ни закара само за два часа. Костваше ни ядене на ориз три дена, но определено си заслужаваше. Човекът се оказа много приятен – определено се постара и ние да останем доволни.

Първоначално нищо не се виждаше и си мислехме, че пак няма да видим

скатовете,

но рибарят се гмурна доста надълбоко, за да ги подплаши и накара да се раздвижат и тогава те заплуваха около нас. Видяхме 3 или 4, като през цялото време плуваха поне по 2 ската наоколо. Единият си беше направо четирикрилен гардероб, със стряскащи размери. Когато се издигаха, можехме да се любуваме на оцветената изцяло в бяло долна част на тялото, за разлика от черния им гръб, само с няколко бели ленти за украса. На моменти, когато минаваше над тях, рибарят направо изглеждаше все едно ги е възседнал – приличаше на човек, който язди дракон. Опитвахме се да спазваме тяхното темпо на плуване, за да не ги изпускаме и честичко протягахме ръка, за да ги докоснем. Беше си по-уникално преживяване и от гмуркането с акулите.

 

Жоел се беше гмуркала десетки пъти на голям брой от островите, без да успее дори да ги зърне, а ние им се наслаждавахме на една ръка разстояние от нас и дори плувайки само със шнорхели. Извадихме страхотен късмет с този човек, а и определено стана ясно, че е било пълно безумие да тръгваме с каяците. Имайки в предвид и постояно циркулиращите наоколо акули, щеше да е доста интересно. Само като тръгвахме с лодката бяха поне 8 на плажа и то във вода до колената. Вече свиквахме с тях, но подобна бройка още ни стряскаше. На фона на кокошките домашни любимци на нашия домакин, които често ни правиха компания на масата по време на закуска, Ивс разполагаше и с 3 редовни акули – питомци на плажа. Отморихме с чаша кафе след уникалното преживяване и Ивс ни разказ, че живее във Френска Полинезия от 1970г, а в Тикехау е от 1977г. Избрал острова защото е по – чист и спокоен от останалите, а и местните били много добри. И тук не е имало електричество в началото, когато се е заселил. Разказа ни и за 5-те семейства рибари, които живеят от другата страна на паса.

Скат – Френска Полинезия, Тихи океанСкат – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Следобеда прекарахме с каяците по крайбрежието. Една акула се въртеше около моя каяк, а около този на Иван една рамора. Доста време ни следваха – сетих се за филмите, които сме гледали как акули преобръщат лодки… :))) Стигнахме до малко островче, където събрахме уникална колекция от корали – дано само не ни ги вземат при влизането ни в Нова Зеландия. Посрещнахме залеза с кокос в ръце – най вероятно последния ни за тези дни, както и с трите домашни акули на плажа. 🙂 Едва ли скоро ще се радваме на подобни привилегии, след като утре си тръгвахме.

 

Хубавото беше, че полета ни беше чак следобяда. Сутринта засилвайки се към водата, не видях едната от дежурните на брега акули и буквално скочих отгоре й. Тя милата така се подплаши, ама и аз добре подскочих… :)))

Акупи – Френска Полинезия, Тихи океан

 Акупи – Френска Полинезия, Тихи океан

Лодка – Френска Полинезия, Тихи океан

Съвсем случайно минаха и австрийците, след се бяхме разминали с тях на Рангироа. Останаха с нас на плажа, докато дойде време да тръгваме. Съжаляваха, че не са опитали от „прочутата българска зелена салата“. 🙂 Бяха се засякли някъде с американеца и той похвалил готварските ни умения. Обещахме им да я опитат в Европа. 🙂

Бяхме си намерили домакин от “coachsurfing-а“за

последната ни нощ в Таити

Другата ни опция винаги си оставаше нощувката на летището. Поредния французин, с неясно какви точно корени – Мехди, дори ни посрещна на летището. За разлика от първия ни опит в Морея, този път предстоеше да нощуваме в модерен апартамент. Оказа се, че Мехди ще нощува навън и просто ни оставя жилището си и ключовите за него, които да оставим на таблото рано сутринта, когато си тръгвахме. Дори ни сготви вечеря и имахме малко време да си поговорим преди да излезе. Разказа ни, че съвсем наскоро

в лагуната на Таити са открили 3 заблудени тигрови акули,

които след като са влезнали в нея, явно не са успели да излязат. Проблема е в това, че за разлика от останалите острови, където в лагуните им кипи от живот, тук те са нямали с какво да се хранят. Местните управници са се уплашили, да не се стигне до нападение на туристи, което да развали реномето на Френска Полинезия. В крайна сметка се наложило да ги убият.

Залез – Френска Полинезия, Тихи океанЗалез – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Тръгвахме си, а определено това е мястото, което най – много ще ни липсва от всички места, на които някога сме били. Оставаше ни само да мечтаем, че някога ще имаме шанса да се върнем отново…

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Още от същото околосветско пътешествие:

 

Други разкази, свързани с Френска Полинезия – на картата:


Френска Полинезия

3 коментара

мар. 21 2013

Гибралтар… и отвъд (2)

Днес ще продължим обиколката си из Гибралтар заедно с Атанас. В началото стана дума за Скалата, Мис Свят и макаците, с днес ще разгледаме по-подробно центъра на градаПриятно четене:

 

 

Гибралтар… и отвъд

част втора

Долфин Сафари

Едно от нещата, които исках да посетя и си бях набелязал още при тръгването ми от България беше да се кача на корабче, което излиза в открито море в търсене на делфини в ествествената им среда. Осъществих го още на третия ми ден в Джиб. Беше неделя, а от предишния ден си бях купил билет по Интернет (25 паунда).Следобед се явих на кея на Марина Бей (Marina Bay) – едно от трите яхтени пристанища на Гибралтар. Другите две са Куинсуей Кий (Queensway Quay) и Оушън Вилидж (Ocean Village). Оушън Вилидж и Марина Бей са в непосредствена близост едно от друго и де факто се сливат. В района им, точно на брега на морето,  се намират най-голямото казино в Гибралтар и модерни жилищни сгради, в които най-евтините наеми бяха от порядъка на 1000-1200 паунда на месец на апартамент.В самите марини пък се полюшкват множество луксозни яхти.

Част от яхтите в Марина Бей – Гибралтар

Част от яхтите в Марина Бей

 

 

В уречения час около двадесетина човека се качихме в корабчето и излязохме в открито море. От компанията, организираща пътуването, гарантираха, че

ще видим делфини

В противен случай, трябваше да ни върнат парите. Около петнадесет минути след като напуснахме пристанището видяхме първият от тези удивителни морски бозайници. Скоро се появиха и други делфини, които плуваха покрай корабчето и правеха скокове над водата, радвайки се като малки деца. Делфините са познати с приятелското си отношение към човека, който, за съжаление, не винаги им отговаря със същото. Известни са случаи на масови убийства, заради месото им, на Фарьорските острови и в Япония. За това имаше даже документален филм, който спечели Оскар.

Делфини плуват на "една ръка разстояние" от корабчето – Гибралтар

Делфини плуват на „една ръка разстояние“ от корабчето

   Малко инфо за тези сладури

Резултат на милони години еволюция, делфините са считани са за едни от най-интелигентните животни. Повечето притежават остро зрение и могат да чуват около десет пъти по-добре от човека. Предполага се обаче, че не усещат миризми, поради липсата на обонятелен нерв. Учените не са сигурни защо точно обичат да скачат над водата. Предположенията включват комуникация с други себеподобни, фиксиране на пасажи с риба, освобождаването от паразити или просто за забавление. Делфините обичат да плуват заедно с хора, а са известни случаи, в които са спасявали и живота на удавници.

Не е ясно защо делфините правят скоковете си над водата – Гибралтар

Не е ясно защо делфините правят скоковете си над водата

Сафарито продължи около час и половина, от което време около час прекарахме в открито море. Хората минаваха ту на левия, ту на десния борд, за да видят по-добре делфините, които правеха пируети и плуваха заедно с корабчето.  На няколко пъти идваха много близо и успях да направя нелоши снимки. Когато обърнахме към Гибралтар ни „изпратиха“ като дълго време плуваха заедно с корабчето. Интеракцията с тези прекрасни същества определено си заслужава. Някак си те зареждат с положителна енергия с вечната си полу-усмивка и игриво поведение.

 

Мейн Стрийт (Maine Street)

Главната улица  на Гибралтар – Мейн Стрийт (Maine Street), сама по себе си е туристическа атракция. Тя е обект на усилена търговия, а в събота и неделя буквално се задръства от хора, главно туристи. Понякога на нея може да видите и макаци, слезли от Скалата на разходка в града.

Главната улица Мейн стрийт – Гибралтар

Мейн стрийт

Главната се простира от Кейсмейтс Скуеър в долния си край до Трафалгарското гробище в горния. На нея има магазини за сувенири , за техника, цигари, алкохол, барове, ресторанти, заведения, а за атракция са поставени и червени телефонни кабини, каквито има в Лондон. Тъй като в Гибралтар цигарите и алкохола са безмитни, много хора идват от Испания, за да си купят от тях. През границата е позволено да се изнася само едно бутилка алкохол и един стек цигари, но режимът не е строг и се проверява багажа само на тези, които се сторят съмнителни на граничарите. Това, разбира се, е предпоставка за контрабанда и има хора в Ла Линея, които се занимават именно с това.

Червените телефонни кабини създават илюзията, че сте в Лондон – Гибралтар

Червените телефонни кабини създават илюзията, че сте в Лондон

На път за работа обикновено преминавах

по цялата дължина на Мейн Стрийт,

тъй като офисът, в който ходех по работа, беше в горния й край. Пътьом винаги пресичах малък площад, на който се намира

„Манастира“ (The Convent) –

резиденцията на губернатора на Гибралтар от 1728 година насам. Името на сградата идва от факта, че първоначално е била францискански манастир. Можете да я познаете по това, че пред нея стои на стража гвардеец в шотландска поличка. Срещу „Манастира“ се намира къщата на стражата на губернатора с две лъскави оръдия отпред, с които туристите не пропускаха да се снимат за спомен. До “Манастира“ се намира и пъбът „Ядосаният монах“ (The Angry Friar). Самото заведение не е кой знае какво, но служи като ориентир за площада, на който се намира.

"Манастирът" със стражата отпред – Гибралтар

„Манастирът“ със стражата отпред

Друго нещо, покрай което винаги минавах на път за работа, беше огромен билборд по случай Диамантеният юбилей на кралица Елизабет начело на Великобритания. През юни, по случай 60-годишнината й от възкачването на престола е имало големи тържества, а градът е посетен от сина на Елизабет Втора принц Едуард и съпругата му Софи. Елизабет е коронясана за кралица на 2 юни 1953 година след смъртта на баща й Джордж Шести (заекващият крал от филма „Речта на краля“). Единственият друг британски монарх, който е празнувал Диамантен юбилей е кралица Виктория през 1897 година.

Билборд по случай Диамантения юбилей на кралицата

Билборд по случай Диамантения юбилей на кралицата

Горният край на Мейн Стрийт завършва с огромна арка, наречена

Портата на референдума (Referendum Gates)

Кръстена е така след референдума през 1967 година, на който местното население решава с категоричните 99 процента да остане под британски суверенитет. След арката вляво се намира

Трафалгарското гробище (Trafalgar Cemetery)

В него са погребани войници, ранени в битката при Трафалгар (21 октомври 1805 година) и по-късно починали от раните си в Гибралтар. Срещу гробището е издигната статуя на предводителя на британската флота – адмирал Нелсън. Всяка година, през октомври, тук се извършва специална почетна церемония с поднасяне на венци в памет на загиналите. Битката при Трафалгар е най-значимият британски военноморски успех по време на Наполеоновите войни (1803-1815). В нея е разгромена смесената френско-испанска флота, а смъртта си намира самият Хорейшио Нелсън (като чуя първото име на адмирала нямам как да не се сетя за „От местопрестъплението“ и Хорейшио).  Днес, негова статуя (на Хорейшио Нелсън, не на героя на Дейвид Карузо) е издигната също в средата на площад Трафалгар в Лондон.

В последните ми дни в Гибралтар накупих от магазинчетата на Мейн Стрийт редица сувенири за роднини и приятели в България. Разнообразието е огромно – магнитчета, картички, фланелки, шапки, ключодържатели, химикалки, значки и какво ли още не. Ликовете обикновено са на Скалата на Гибралтар, на маймунки или на делфини. Най-големият хит са плюшените маймунки, които пищят като истински като ги стиснеш.  Чух, че било изгодно да си купиш и техника от Джиб, но не останах особено убеден в това . Вярно, имаше голямо разнообразие на таблети, смартфони, фотоапарати, лап топи, но цените им не ми се видяха по-ниски от на други места.

Юропа Пойнт е най-южната точка на Гибралтар

Юропа Пойнт е най-южната точка на Гибралтар

Юроп Пойнт (Europa Point)

Въпреки, че е с територия по-малка от седем квадратни километра, Гибралтар си има и

градски транспорт, състоящ се от осем автобусни линии

Един ден хванах автобус номер две от Кейсмейтс Скуеър, за да стигна до най-южната точка на Джиб – Юропа Пойнт (Europa Point). Цената на пътуване е един паунд, но се излъгах, че си взех сингъл билет, защото после научих, че билет за целия ден струва паунд и половина.

Europa Point, Гибралтар

   Юропа Пойнт е мястото, на което водите на Средиземно море срещат тези на Атлантическия океан.

Гибралтар е само на 24 км от Африка и, при ясно време, оттук може да се види планината Джебел Сиди Муса на мароканския бряг, за която се предполага, че е вторият стълб на Херкулес. Е, аз не я видях, тъй като пристигнах при доста мъгливо време и имаше видимост само на няколко километра в морето.

При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет – Гибралтар

При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет – Гибралтар

 

 

Мястото за наблюдение е обезопасено с парапет, тъй като брегът е висок и осеян с клифове, в които, една след друга, се разбиват хиляди вълни, пръскайки вода на няколко метра във въздуха.

Интересното е, че при Юропа Пойнт са събрани заедно джамия и църква. Има и

фар,

който хвърля светлина на 27 километра в морето. Маякът е построен за три години – между 1838-ма и 1841-ва. Напълно е автоматизиран през 1994 година и, ако за някой това е интересно, е единственият извън Острова, за който се грижи Trinity House – органът, отговарящ за морските фарове на територията на Великобритания (да, имат си и такава институция). Исках, разбира се, да разгледам фара отвътре, но нямаше как, заради огромните надписи „Влизането на външни лица строго забранено“.

Фарът на Юропа Понт хвърля светлина на 27 км дължина – Гибралтар

Фарът на Юропа Понт хвърля светлина на 27 км дължина

    Църквата при Юропа Пойнт

е католическа и носи името Shrine of Our Lady of Europe, което  може да се преведе като Храм на Дева Мария на Европа. Интересното е, че сградата е превърната в църква, след като преди това е изпълнявала предназначението на джамия. Метаморфозата настъпва, след като испанците завладяват Гибралтар от маврите през петнадесети век. Новите господари на полуострова построяват параклис, а в него може да се види малка статуя на Дева Мария с Младенеца на ръце. И двамата са короновани, а Божията майка държи в ръката си скиптър с три цветя, символизиращи Любовта, Истината и Справедливостта. Близо два века църквата се радва на просперитет, а много моряци от акостиращи кораби минават през нея за молитва и правят различни дарения. През 1979 година Папа Йоан Павел IIофициално одобрява  почитането на Дева Мария като закрилница на Гибралтар. През 2009 година храмът е удостоен от Папа Бенедикт XVI със Златна Роза – рядък знак на почит, който се дава от Ватикана.

Джамията, построена с дарение от краля на Саудитска Арабия – Гибралтар

Джамията, построена с дарение от краля на Саудитска Арабия

   Джамията Ибрахим-ал-Ибрахим

е построена през 90-те години след дарение на стойност пет милиона паунда от краля на Саудитска Арабия Фахд. Освен място за молитва, към нея има още училище, зала за лекции и библиотека. Тя е единствената джамия в Гибралтар, която обслужва мюсюлманската част от населението, наброяваща около 2000 човека. Ибрахим-ал-Ибрахим е най-южно разположената джамия в континентална Европа и една от най-големите в света, намираща се в немюсюлманска държава.

   Летището

Стигнахме и до

Гибралтарското летище – едно от най-странните в света

Това, което го прави такова е, че единствената му писта се пресича по средата от автомобилен път. И то, не някакъв второстепенен, а от Уинстън Чърчил Авеню – главната пътна артерия на полустрова, която води от и до границата с Испания и ежедневно се използва от хиляди автомобили и пешеходци.

Пешеходци и МПС-та чинно чакат излитането на самолет – Гибралтар

Пешеходци и МПС-та чинно чакат излитането на самолет

Във времето, по което кацат или излитат самолети, светва червен светофар

и пътят за северната граница се затваря с две бариери – една откъм Гибралтар и една откъм границата. Това се повтаря по няколко пъти ежедневно. По-рядко в понеделник и вторник, а най-често през уикенда, когато е най-натоварено откъм полети. Обикновено на ден има от три до шест кацания и излитания.

По време на цялата процедура хората и колите остават блокирани от двете страни на пътя и чакат чинно от петнайсетина минути до два часа. Полетите обикновено са следобед, така че, ако пресичате границата преди пладне, едва ли ще се наложи да чакате. Най-добре  предварително се осведомете кога има полети от сайта на летището: http://www.gibraltarairterminal.com/. Едва ли ви се иска да попаднете в двучасова „тапа“, ако бързате да стигнете някъде. Веднъж и аз имах шанса да видя процедурата по кацането и излитането от летището отблизо, при което самолетът мина буквално на стотина от бариерата. За мен си беше атракция, но на местните сигурно им е писнало, защото няколко човека започнаха да нервничат и да повтарят „Come on! Come on!”.

Самолет на Бритиш пресича Уинстън Чърчил Авеню, за да излети за Лондон – Гибралтар

Самолет на Бритиш пресича Уинстън Чърчил Авеню, за да излети за Лондон

Дори и да няма полети, в час пик се образуват големи задръствания от коли на границата –  сутрин на влизане в Джиб и вечер на излизане. Аз не съм имал „удоволствието“ да попадна в такова, но се случваше някой колега да праща и-мейл от смартфона си до служебната поща: „Не минавайте през границата с кола. Тук е ад!“.

В момента,

компаниите, които изпълняват полети от и до Гибралтар, са три – EasyJet, Monarch и British Airways

Лети се само до Англия – Лондон и Манчестър, а от лятото на тази година трябва да стартират и полети до Бирмингам. По времето, когато бях в Джиб имаше и такива до Ливърпул, но бяха спрени заради слаб интерес.

Дълги години Испания не позволява самолети от и за Гибралтар на летят над нейна територия и блокира достъпа на Джиб до европейското въздушно пространсто. На това е сложено край през 2006 година след тристранно споразумение между Испания, Великобритания и Гибралтар. В резултат, Iberia започва да изпълнява полети от Гибралтар до Мадрид и обратно. Линията обаче просъществува само две години, след което е спряна по икономически причини. Нова авиокомпания – Andalus, възстановява връзката с Мадрид, добавяйки нова линия – до Барселона. Тези полети се осъществяват само няколко месеца и също са прекратени, заради липса на достатъчно интерес, а днес Andalus вече е в историята и не същестува като авиопревозвач. Така, понастоящем единствената въздушна връзка на Джиб е с Острова.

Гибралтар може да се похвали с чисто нов и модерен терминал на летището, който беше пуснат в експлоатация, докато бях там. Новият терминал е близо два пъти по-голям от стария, който ще бъде разрушен и превърнат в паркинг.

 

Стотонното оръдие

В края на 19-ти век, във Великобритания са конструирани четири огромни стотонни оръдия. Две от тях са били предназначени за отбраната на Гибралтар, а другите две – за Малта. Едно от двете гибралтарски чудовища е запазено и до днес и може да се посети срещу входна такса от един паунд. Веднъж и аз отидох да го видя с колегата и приятелката му, с които бяхме на върха на Скалата.

Предназначението на оръдието е било отбрана на западното крабрежие на Гибралтар, а размерите му са наистина внушителни. Има цев дълга над десет метра и може да изстреля снаряд на близо 13 км разстояние. За да се подготви за работа трябват близо три часа, а за зареждането му са необходими 35 човека. Един снаряд за оръдието тежи около 900 килограма и се изстрелва със скорост 300 метра в секунда.

Сто тонно оръдие (на заден план) – Гибралтар

Сто тонното оръдие (на заден план)

Освен, че разгледахме подробно оръдието, минахме и през музея към него, в който се разказва за смелостта на един войник от 1902 година. Тогава, в чест на посещението на висш генерал, се готвят пет залпа, но оръдието засича след първия от тях. Следват неуспешни опити за втори изстрел и генералът пита има ли доброволец, готов да бъде спуснат в цевта на оръдието, за да помогне за изваждането на невъзпламенения снаряд. Предполагам, че е последвала дълга пауза преди напред да излезе висок и слаб войник, който се наема със задачата. Последният се справя успешно и е изваден невредим, а в знак на признателност е повишен в сержант.

За последно, 100-тонното оръдие е използвано през 2002 година, за да оповести началото на Гибралтаро-Малтийската конференция. Успоредно залп изстрелва и неговият „близнак“, съхранен и до днес В Малта.

Плажове

По източното крайбрежие на Гибралтар има няколко плажа, които стават за къпане. За да стигнете до тях, след като пресечете летищната писта, идвайки от Испания, на първото кръгово движение трябва да завиете наляво. Дясната посока ще ви отведе към центъра на града.

Ако ги посетите през седмицата, в работно време (както правех аз), плажовете не са пренаселени, а дори напротив. През уикенда е нещо различно, особено на

най-дългия  – Източният плаж (Eastern Beach)

Той е и най-слънчев, тъй като не е засегнат от сянката на намиращата се в непосредствена близост Скала на Гибралтар. До него е рибарското заливче

Catalan Bay (Каталунският залив),

на което можете да акостирате, ако търсите спокойствие от тълпите на Източния плаж през уикенда. На мен ми беше любим и на няколко пъти си изкарах доста релаксиращо там.  Макар, че времето беше топло в края на септември и началото на октомври, водата все пак си беше хладка и трябваше човек да прояви доста психика, за да се потопи изцяло в нея. Аз се престраших да нагазя до малко над колената, колкото да запиша топване в гибралтарски води. При Каталунския залив има и шикозен хотел сред скалите, от чиято тераса можете да се радвате на прекрасна гледка към плажа отвисоко, докати си пиете кафето.

Плажът Catalan Bay – Гибралтар

Плажът Catalan Bay

 

 

До Catalan Bay се намира

Sandy Bay (Пясъчният залив),

който е най-спокоен от плажовете по източното крайбрежие, но и най-труднодостъпен. В Гибралтар съществуват още Western Beach (в непосредствена близост до границата), както и Little Bay и Camp Bay (близо до Юропа Пойнт), но не съм ги посещавал, така че не мога да дам някакво конкретно инфо за тях.

Ботаническата градина - чудесно място за почивка на сянка в жегата – Гибралтар

Ботаническата градина – чудесно място за почивка на сянка в жегата

Ботаническа градина

В подножието на Скалата, точно до началната станция на лифта се намира Ботаническата градина на Гибралтар. Много приятно местенце, на което можете да поседнете сред зеленината на различни растения. Единственият път, когато влязох станах свидетел на сватбена процесия. За градината няма такса вход и е добра опция за кратка почивка преди пешеходен щурм на Скалата или дълъг преход до най-южната точка на Джиб – Юропа Пойнт. Последното не го препоръчвам. По-добре жертвайте паунд и половина за целодневен билет за градския транспорт.

Част от флората на Ботаническата градина – Гибралтар

Част от флората на Ботаническата градина

Виктория Стейдиъм (Victoria Stadium)

Непосредствено до летището се намира Националният стадион на Гибралтар – Виктория Стейдиъм. Съоръжението е с капацитет 5 000 зрители, а на него играе мачовете си националният отбор по футбол на Гибралтар. Представителният тим на Джиб все още не е допускан до участие в световни и европейски квалификации. Значителна роля има силната опозиция на Испания във връзка с членството на полуострова в Европейския футболен съюз УЕФА. През 2007 година, Испания дори заплашва, че ще бойкотира всеки турнир, до който Гибралтар бъде допуснат до участие. Едва миналата година УЕФА прави Джиб свой временен член. Всички надежди на местната футболна асоциация са насочени към конгреса на европейската централа през май тази година. Очаква се на него Гибралтар най-после да придобие пълноправно членство.

Виктория Стейдиъм, сниман от Гибралтарската скала – Гибралтар

Виктория Стейдиъм, сниман от Гибралтарската скала

   Футболистите в Гибралтар, разбира се, са аматьори,

които играят в свободното си време, докато практикуват своите професии. Има местно първенство, в което най-интересните имена са Ман Юнайтед ФК, Челси ФК и Бока Хуниорс, кръстени на едноименните грандове. Единственият професионалист и най-голяма звезда на националния отбор е халфът Лиъм Уокър, който рита в английския Портсмут. Феновете на полустрова се надяват, с евентуалното присъединяване на Гибралтар към УЕФА, повече местни играчи да имат шанса да отидат да играят в чужбина, а под Скалата да пристигнат за квалификационни мачове някои от топ отборите на Стария континент като Англия, Германия, Италия, Португалия, Франция, а защо не и неприятелски настроената Испания. Така че, кой знае, след някоя и друга година може да имате шанса да гледате в Джиб мач с участието на звезда от калибъра на Кристиано Роналдо, Йозил, Шави, Рууни, Бензема или някой друг.

 

Поглед към Скалата привечер от Ла Линея – Гибралтар, Испания

Поглед към Скалата привечер от Ла Линея

Ла Линея

Ще ви разкажа и за един съвсем различен свят от богатия Гибралтар, който се намира от другата страна на границата. При напускане на полуострова по суша се озовавате в

Ла Линея де ла Консепсион

или просто Ла Линея. С население от 65 000 души, градът е сериозно засегнат от икономическата криза в Испания. Много от младите хора го напускат, а безработицата по официални данни е ужасните 40 процента. Стряскащо, но и леко подвеждащо, тъй като Ла Линея е основен източник на работна ръка за обслужващата сфера на Джиб. Същите хора, които работят на полуострова, се видят безработни в Испания, но получават заплата в Гибралтар. Всяка сутрин няколко хиляди испанци – чистачки, детегледачки, строителни работници, продавачи и др. пресичат границата. Вечер с тях се прибират и много чужденци, работещи на полуострова. Заради скъпите наеми под Скалата, повечето от тях живеят в Ла Линея, където може да се намери сносно жилище срещу 500-600 евро на месец. Имах трима български колеги, които също живееха за по-евтино в Испания, въпреки че работеха в Гибралтар.

Центърът на Ла Линея – Испания

Центърът на Ла Линея

Ла Линея е в най-лошо икономическо състояние от градовете в Андалусия, която от своя страна е най-зле от всички области в Испания. Дълговете на града, трупани с години, са за стотици милиони евро, а работниците в администрацията не получават редовно заплатите си.  Средният дълг на човек от населението е около 3000 евро, което нарежда Ла Линея на второ място в цяла Испания, веднага след Мадрид.

Окъсаното испанско знаме в Ла Линея е като отражение на окаяното икономическо положение на града – Испания

Окъсаното испанско знаме в Ла Линея е като отражение на окаяното икономическо положение на града

Бедността, безработицата  и историческия спор с Великобритания за полуострова са озлобили местното население, у част от което, се усеща

неприязън към богатия Гибралтар

Има изолирани случаи на нападение над англичани, които се прибират късно вечер от работа. Веднага след границата има алея с магазини, която през нощта е безлюдна. Тя е известна сред работещите в Джиб като “Run, chicken, run” тъй като трябва да я пресечете максимално бързо и без много-много да се оглеждате, ако не искате да ви нападнат и ограбят.

 Алеята "Run, chicken, run" – Ла Линея, Испания

 

Юдит – унгарката, която споменах по-рано при описанието на Скалата, ми разказа за един такъв случай. Най-добрата й приятелка, също унгарка, има гадже – англичанин, който се прибирал през нощта след работа до късно. На въпросната алея  бил приближен от испанци, които го попитали „Do you speak English?“ и след отговора: „Yes, I do”, последвали няколко бързи удара, свалили от гърба му раницата, в която бил лаптопа му, и офейкали. Затова, разполагащите с по-добри финансови възможности чужденци предпочитат да си взимат къщи под наем в затворени комплекси по крайбрежието на Коста дел Сол и да пътуват всеки ден с кола до Гибралтар. В един такъв, в Естепона (на около 35 км от границата с Испания, по средата на пътя за Марбея), живеят въпросният британец и унгарската му приятелка днес. Преместват се там в търсене на спокойствие след инцидента в Ла Линея и, доколкото разбрах, им предстои женитба.

"Нежно" пожелание към Гибралтар, написано от ла линейци – Ла Линея, Испания

„Нежно“ пожелание към Гибралтар, написано от ла линейци

 

   Ходих до Ла Линея на няколко пъти

за среща с българските колеги. Веднъж, на алеята „Run, chicken, run”, един от тях ми показа машина, която доста ни развесели. Беше подобна на тези, които пускат шоколадчета и безалкохолни напитки, но отделенията на тази бяха заети с артикули от секс шоп. И не бяха само кондоми, но не ми се влиза в подробности да описвам другите неща. Който е любопитен, нека види на място!

Машината с интересните артикули – Ла Линея, Испания

Машината с интересните артикули

   Иначе в Ла Линея има много приятни заведения

Веднъж бяхме в тапас бар, друг път – на аржентински ресторант. Останах с впечатлението, че местното население не е от най-работливите. Чиновниците обикновено не си помръдват пръста след два следобед, а чух и за следната схема – много хора работят някъде в продължение на шест месеца, след това напускат и шест месеца карат на обезщетения. Независимо, че не са съкратени, явно им се полагат, заради твърде социалната политика на Испания. Напук на безработицата, ла линейци, обичат да се веселят. Не пропускат традиционната си сиеста и пълнят заведенията вечер.

По време на 45-дневния ми престой си направих три екскурзии извън Гибралтар – еднодневна до Марбея, двудневна до Танжер в Мароко и тридневна до Мадрид. В следващите две части ще разкажа за кратките ми пътувания до Марбея и Танжер. А Мадрид може да почака за отделен пътепис някой друг път.

 

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Гибралтар – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

13 коментара

Switch to mobile version