Емилия ще ни води до Йордания, като ще мине през предвоенна Сирия. В този ред на мисли – данните за Сирия са НЕАКТУАЛНИ и неизползваеми като съвети в момента. Иначе мястото е прекрасно 🙂...

Спомените от предвоенна Сирия продължаваме и по стъпките на апостол Павел и по Правата улица в Дамаск – приятно четене: Правата улица на Дамаск част десета от Изгубената Сирия Мотахме се около час из...

Отдавна не бяхме ходили в Сирия, подозирам, че скоро няма и да ни се случи, но днес ще продължим поредицата „Изгубената Сирия“, као заедно с Цветан посетим църквата Св.Апостол Павел в Дамаск. Четете –...

Продължаваме с близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и в Маалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, минахме през Мъртво море и река Йордан, на път за Акаба на Червено море.

Днес ще се върнем през Аман в Дамаск

Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

част шеста

През Аман обратно в Дамаск (Омаядската джамия)

Към Аман караме по „царската” магистрала.

След окло 150 км решаваме да слезем от нея и да влезем в близкия град Маан, ей така, да си купим нещо за хапване. Но повече да погледнем какво има в един йордански град, който е встрани от туристическите маршрути. Защото Йордания си е откровено туристическа. Иначе не виждам от какво могат да преживяват в тази пустош, в тази покрита с прах страна.

Маан наистина е прашен, мръсен, обикновен арабски град.

Спираме пред открит магазин за плодове. В началото каня Жени и тя да слезе, но след като забелязвам погледа на „муджахидина” зад щанда, й забранявам. Всъщност той не ме гледа, а се прави че не ме вижда. Въпреки че дори ми връща ресто. Може би защото съм по къси гащи… Или защото съм „неверник”… Той си знае. Атмосферата не е много дружелюбна, но доста от тях ме гледат с интерес.

Пътуването си е скучничко, като изключим карането двайсетина километра на бензинови пари. Не мога да разбера как в една арабска държава има толкова малко бензиностанции. Когато си включвам телефона, забелязвам че са ме търсили поне пет пъти от рент–а–кара. Закъсняваме с окло 2–3 часа и човека се притеснява. Изумявам се от дълбоката му въздишка на облекчение, когато разбира че всичко е наред и колата е цяла. Леле, какво ли си е помислил, като е видял двама примряли от вълнение българи да потеглят с колата му. Което ме кефи още повече от това какви ги вършим.

Спираме на уговореното място в

Аман

и звъним. Неговият човек също е изненадан след огледа на колата, че всичко си е на мястото. Наредено му е да ни заведе до резервирания от нас хотел, в знак на благодарност… или от съжаление. Още по изненадан е, когато му казваме в кой район ще спим. Когато стигаме до хотел и ни помага с раниците, се хили под мустак. А аз направо примирам при вида на мястото където ще спим. Както обича да казва мой приятел – „ в гнездото на осите”.

Хотелът е в един от входовете на стара сграда в старата част на град. Най–старата! И най–занемарената! С най–многото джамии! Когато тръгвате на нискобюджетно пътуване, все пак не прекалявайте! На втория етаж, в десния апартамент е рецепцията. Широк, целия в типичните за арабския свят, сини фаянсови плочки. Записвам паспортните данни в поредната опърпана тетрадка, като не пропускам да забележа, че имената на всички гости на „хотела” са само арабски. От което още повече ми се свива сърцето. Собственика на много добър английски ни взима парите, дава си визитната картичка и най–учтиво ни обяснява „Ето, сега и аз отивам да се видя с моята съпруга и ако имате някакви проблеми или въпроси, моля, звънете ми на мобилния, защото тук никой не знае никакъв език, освен арабски”. Този път се опулвам аз! Особено като виждам и стаята в която ще спим. Тук направо онемявам. Какви ги върша! Как можах да докарам жена си на такова място!… Жени спокойно се съблича по монокини и заспива уморена под звуците на уличните разправии и поредните молитви, идващи от близките 3–4 джамии. Шах…

На сутринта се изстрелваме от хотела още след първата молитва. Вземаме такси до Абдали стейшън, бързо намираме автобуса за

Дамаск,

даваме паспортите за да ни запишат данните и да проверят за наличието на многократна виза, хвърляме раниците долу в багажното и се паркираме в автобуса,обратно за Дамаск.

В хотел Газал се връщаме вече като у нас си. Позната обстановка, която ти дава повече спокойствие. И повече самочувствие. След бърз душ тръгваме по позната улица, преминаваме по познат надлез, подушваме позната миризма ( на отходен канал) и влизаме в познатия ни вече сук на Стария Дамаск. Направо сме си „стари кучета”.

Омаядската джамия

е място, което те кара да се замислиш за предназначението на религиите. Една от най–старите в света, джамията е един огромен двор, на който вместо огради има постройки,в които всъщност са джамии. Вътре, в двора,свободното постранство е идеално чисто. Всички се събуват и с обувки в ръка ходят по излъскания мрамор. Излъскано, както се казва, муха да кацне ще се разчекне. Край едната стена многолюдно семейство е постлало голямо покривало и насядали по земята, се хранят. Влизаме в една от джамиите – Омаядската. Вътре, с дебело въже,по дължина е разделено на две части. Отпред е за мъже. За жените – отзад. Сигурно когато жените се молят, да не ти идват нечестиви мисли. Все пак е свято място. В мъжката част на две отделни редици са се наредили мъже и се молят в синхрон. Без да се впечатляват, че „неверници” като нас ги зяпат любопитно. И дори ги снимат. В средата има голям параклис, достъпен и от мъжете, и от жените. Вътре в огромен ковчег, покрит с покров, изписан на арабски е главата на Йоан Кръстител! Пророкът, почитан и от двете враждуващи в днешно време религии. Може би не са враждуващи до такава степен, каквато виждаме по телевизията. Или, може би, някои искат да са враждуващи. Незнам. Но това което видях за две седмици тук, където едните са десет пъти повече от другите, ме кара да се замисля за религиозната толерантност и съвместно съжителство. Не е това, което сме чували, и най–вече, това което сме очаквали. Поне се чувствам по–спокоен от преди една седмица.

Връщаме се отново в

Сук Саруджа,

за да си изпием станалия традиционен чай, да изпушим по една шиша ( така му викаха в Тунис, тук така и не обърнах внимание как ), да хапнем по един дюнер ( по–вкусни са отколкото в Турция) и да си легнем по–раничко защото на другия ден ще ходим в друга държава – Ливан. И по–точно в Бейрут.За няколко часа само, ей така, за да го задраскаме на картата. Което се оказа също голяма и неочаквана емоция.

Очаквайте продължението

Автори: Жени и Стефан Русеви

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

Днешният пътепис ще остане в историята на сайта с грандиозната издънка на редакцията (много ми се насъбра и на мен тия дни 🙁 – това да подготвиш един разказ с повече по от 20 снимки и точно, когато е готов за публикуване, да разбереш, че си подгтовил чeтвърта, вместо трета част си е жива класика 🙂

Надявам се Росица да не се сърди, третата част (изпуснатата) ще се появи, но малко по-късно и тогва ще направя и окончатленото хронологично оформяне.

Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа, изпуснахме третата част (все още е тайна 😉 ), а сега – към Палмира и Дамаск в Сирия

Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част четвърта

Палмира и Дамаск

В Палмира (Тадмор)

пристигнахме около 14:00 часа. С какво Палмира се доближава по слава до великите градове от древността? С богатството си, което дължи на таксите и приходите от търговците, т.е. на стратегическата си позиция – царица на сирийската пустиня, на почти еднакво разстояние между Дейр Еззор и Дамаск. От второто хилядолетие пр. Хр., според табличките от Мари, вече е била съществен фактор по пътя на търговците от Месопотамия към бреговете на Средиземно море; неизбежна спирка по пътя от Китай, Индия и Персия към римските провинции в Сирия и Финикия; неизбежна спирка на керваните по пътя на коприната. Наричат Палмира „керванен” град и именно в Палмира е големият фестивал, отбелязващ пътя на коприната. Палмира не се романизира дълго време след завземането ѝ от римляните, в края на трети век преживява възход и влиза в историята с подвизите на царица Зенобия. Според някои историци Зенобия е по-интересна и драматична фигура дори от Клеопатра! Но след тази екстензия на царството започва и бавният му, но неумолим залез. Крепостта на хълма е построена през 16 век от ливански принц, който е опитвал да конролира пустинята. Ако търсите среща с историята, Палмира е не по-малко велика от Петра. Ако имате по-драматургичен поглед върху живота, може да се разровите по-надълбоко в живота на царица Зенобия.

По вече познат сценарий багажът ни бе „отнет” и настанен в багажника на частна кола, чийто шофьор предложи да ни закара до избрания от нас хотел. Казахме му име, препоръчано от Lonеly Planet, той се съгласи, но ни предложи да пробваме първо хотела на негов приятел – „на хубаво място, чисто и евтино”. Съгласихме се да се отбием, и ако не ни хареса, да се върнем към първоначалния план. Само че хотелът на приятеля ни задоволи напълно. Гледаше към руините на Палмира, а пък имаше и добра видимост към Долината на гробниците и крепостта. Собственикът на хотела си погледна часовника и ни вкара в преговори с досегашния ни шофьор. Подкани ни да побързаме, за да не изпуснем времето за посещение в грабницата „Трите братя”, която впоследствие успях да оприлича само и единствено на тракийска гробница.

Тук започна едно приключение извън „закона”, от което в крайна сметка останахме твърде доволни. Защо извън „закона”? Защото, за да посетите цеееееелия комплекс Палмира, трябва първо да откриете музея и туристическия център или в крайна сметка храма на Баал и там да си закупите законно билета за посещение, който струва около 10 долара. Ако сте с организирана група, няма проблеми. Автобусът ще ви вози от място на място, екскурзоводът ще ви разказва и всички ще са доволни. Ако обаче сте индивидуални туристи, то първото препятствие, изискващо превоз, ще е именно отиването до центъра на обекта и закупуването на билет. Особено, ако е жега. Оттам нататък превоз също ще ви трябва, тъй като едва ли ще разполагате с цялото време на света, а Палмира условно се разделя на три важни части, които са си далечко една от друга:

1. Руините – храм на Баал, триумфална арка, нимфеум, улица с колони и обществени сгради, амфитеатър, „кръстопът” – четири колони от египетски червен гранит, комплекс на Диоклециан, изписан като „Доклесиан” на табелата, и прочие величие, но все в светската част на упражнението; обща дължина на централната улица – 1,2 км.
2. Долината на гробниците, от които посетихме тази на „Тримата братя” и на Елахбел; дължина на обекта около 1 км.
3. Крепостта от 16 век, откъдето можете да съзерцавате и светската, и погребалната част на комплекса, долината, новата Палмира, хиподрума и пр. Изисква ходене и здраво катерене в случай, че сте без кола.

Друго неудобство за индивидуалните туристи е почти нулевият шанс да се посети най-интересната гробница „Тримата братя”, която отваря за по 30-40 минути няколко пъти на ден и приема само организирани туристииии. Ние обаче не знаехме нито една от тези подробности. Доверихме се на шофьора-гид и спазарихме цена от 18 долара за тричасова екскурзия в Палмира с включено такси до автогарата на следващия ден. Оказа се, че това момче и другите като него отлично познават разписанието на обектите и номерът им всъщност е да те вкарат с някоя група. Затова си гледат часовниците и те подканват да побързаш. Разходката ни започна от Долината на гробниците – първо на Елахбел, после „Тримата братя”.

Влизахме и излизахме с групите според указанията на нашия водач. Местните продавачи на сувенири, повечето от тях бедуини, бяха много настоятелни, преследваха ни пеша и с мотори, десетки пъти идваха да ни убеждават да си купим от стоката им. Снимането на стенописите в „Тримата братя” беше забранено, с хиляди молби изпросих разрешение за снимка без светкавица, но за зла беда качеството е отвратилено и няма как да покажа за какво става дума.

След „квартала” на мъртвите се отправихме към

бляскавата светска Палмира,

разстоянието е някъде около 3 километра. Водачът ни остави пред храма на Баал и ни отпусна един час за разглеждане на комплекса. Разходката беше много приятна, спирахме за снимки, слънцето клонеше към залез, но залеза ни беше обещано да гледаме от крепостта.

Малка екскурзия в снимки:

Точно след час водачът ни взе и тръгнахме към крепостта на ливанския принц, откъдето цялата околност се виждаше много добре. Изминахме разстояние около 4-5 километра. Ако си представите следващите обекти по посока на часовниковата стрелка, ще можете да се ориентирате в Палмира отлично.

Това е най-лявата гледка. Отговаря приблизително на 9:00 часа.

Това е новото селище Палмира, разположено като обърнато Г около стария хиподрум. Срещу хиподрума са останките от древната Палмира. Нашият хотел се намираше успоредно на пътя – ляво на снимката.

Древната Палмира се пада на 12:00 часа спрямо крепостта.

Долината на гробниците се намира между 15:00 и 17:00 часа спрямо крепостта. Основните обекти в Долината образуват „коридор” с дължина около километър.

Обиколката ни беше приключена и по наша молба шофьорът ни закара в селото, за да хапнем. Собственикът на ресторанта беше „цивилен” бедуин, предложи ни специалитета на заведението и разни мезета. Помоли Емо да преведе на български офертата му за организиране на бедуински партита и други бедуински екстри – масаж, лов и пр. Срещу тази преводаческа услуга получихме айран, чай и предложение за бедуински масаж в случай, че ни боли глава. Пилето с ориз и незнайни подправки беше вкусно и атрактивно поднесено. Напоследък в Сирия доста се яде ориз с къри – мода, която идвала чрез саудитците, които пък я взели от индийците, които пък работят в Саудитска арабия. Изкарахме приятна вечер, намирахме Палмира за очарователна и велика. Във всички случаи Ефес леко бледнее пред нея. След като видях и Петра в Йордания, бих казала, че на набатеите в Петра природата им е помогнала колосално – както за „издълбаване” на град, така и за защита. Палмира никога не е имала природата за съюзник – просто малък оазис в средата на сирийската пустиня. И въпреки това е достигнала невиждани мащаби и стил в строителството, както и ръст на защитата, на която малцина са можели да съперничат. И двата древни града са преживели златно време заради оживената търговия между континентите, а тази мобилност на древните за мен е най-голямото чудо, което не престава да събужда възхищението ми!

На следващата сутрин дълго пихме чай с един от собствениците на хотела – син, брат, братовчед или племенник на баш собственика, студент последна година по туризъм. От него научихме много за поминъка на съвременните хора тук. 70% от тях пряко са зависими от туризма. Маслиновите насаждения са собственост на не повече от 10 човека! Освен хотелиерство и транспорт, местните погражданени бедуини се оказаха добри водачи за планински лов в пустинята. Клиентите им са предимно богаташи от Залива, които са в състояние да платят от сто хиляди до половин милион за специалната порода ловен сокол, която вирее тук. Организират бедуински партита с традиционна храна, напитки и танци-песни в палатки в пустинята; отглеждат коне и камили; водят кандидатите за дерматологично изцеление до серните минерални извори, които са на 20-ина километра от Палмира. В Палмира са инвестирали турците, видяхме хотел „Дедеман” в близост до руините. Много частни домове притежават и продължават да строят споменатите симпатяги от Залива. Сред луксозните хотели са „Cham palace” от сирийската национална елитна верига «Шам”, има ги почти във всички сирийски градове, както и „Зенобия палас”. Оказа се, че хиподрумът от снимката вече е минало, защото кралят на Катар бил построил нов хиподрум на 10 км от Палмира.

Това беше първата ми среща с бедуини. И тук, както и в Йордания, те постепенно напускат традиционния си начин на живот и превръщат традициите си в сувенир за туристи. Красиви хора, борещи се за оцеляване, принудени на всякакви трикове, за да угодят на туристите, от които зависят. Напълно вярвам, че дълбоко в себе си, повечето от тях са волни ездачи – видях две момчета да си правят състезание с коне след „работния ден”. Подобно нещо бях виждала само в село Мрамор на един Тодоров ден.

В 11:00 пътувахме за Дамаск.

Още снимки от Палмира:

http://royak.snimka.bg/travel/syria-palmyra-febr-2011.575766

Дамаск

Преди 14:00 вече пиехме чай в новите кафенета на Сук Саруджа – квартала, в който решихме да отседнем и този път. От носталгия. В същия хотел. Описала съм този „придатък” към стария град преди време и няма да подхващам отдалеко разкази за него:

http://patepis.com/?p=312

Потърсихме „дядовата ръкавичка” – кафенетата „при Фирас”, но от Фирас нямаше и следа. С питане и разпитване разбрахме, че бил заминал за Германияяяя. Кафенетата бяха модернизирани (доколкото това е възможно) и малките масички около миндерлъците бяха заменени с нормални маси и столове, изнесени навън. Беше пълно с народ – чуждестранен (това е зоната на бекпекърите), но и местен. Дадохме си сметка, че сме тук в учебно време, учениците май бяха избягали за по едно наргиле от училище. Кварталчето беше „притиснато” от нови, модерни сгради, скъпи коли се опитваха да спират или да се разминават по вековните улички. Нещо от уюта и предразположението да общуваш с другарчето до теб си беше отишло с малките масички, а ние си помислихме, че следващия път може и въобще да не открием Сук Саруджа. За радост се оказа, че това дърто островче има статута на стария град, т.е. никой не може да събори полусъборените от времето къщи. Както бихме се изразили българите, тези къщи странно защо приличат на български възрожденски къщи. Странно или не, но и братска Сирия, та и Йордания (откъде иначе Лорънс Арабски щеше да се прочуе като помощник на освободителното движение на държавите в региона?) са били част от същата империя, в която сме били и ние.

Да си в Дамаск с мръсни обувки не е честно, нито приемливо. Двама възрастни мъже до нас си пафкаха наргилетата, дойде ваксаджийчето, надяна им чехли и взе обувките им за лъскане. Дойде ред и Емо да почисти месопотамската и алепската кал.

Чай след чай, времето минава, зяпаш този, зяпаш онзи… Огладнееш малко пък си поръчаш я питка със сусам, я палачинка с кашкавал, я хранителен шейк – просто повдигаш вежди за привличане на вниманието и хората от фурните, разположени около кафенетата, ти носят каквото искаш. Въпреки мързела, който неминуемо ни обзема на това място, решаваме да се поразходим в стария град. Както вече споделих, интересът ни беше насочен към ханове и къщи с минало. Според съветите на опитни хора, потърсихме известната къща Байт Джибри. Интернет и плазмени екрани, които показваха събитията в четирите горещи точки в момента – Либия, Йемен, Бахрейн и Мароко.

Влязохме в стария град през най-големия сук – Ал Хамидие.

Не е трудно да разберете у кого е съсредоточена властта в тези ширини – у мъжете или у жените, как мислите?! Анализирах всички сукове, които посетих в последните 3-4 години. Първият, най-големият, централният, пищният е пазарът за жени. Каква ярка демонстрация на власт, капризи и прищявки! После ще видите стоките за деца, а най-накрая, понякога дори само с питане, ще намерите стоките за мъже. Изходихме широкия като булевард сук, подминахме Омайядската джамия, завихме надясно към улицата със сувенирите и там последвахме означенията към Байт Джибри. Много се впечатлих от стрелките и означенията, с които е снабден стария град, това нововъведение в Дамаск значително улеснява туристите в търсенето на множеството обекти за посещение.

В Байт Джабри

щяхме да идваме почти всеки ден заради приятната обстановка – тиха музика на живо от красивия балкон, обвит в жасминов храст; песнички на канарчета; бълбукане на водата в шадравана… Тук гледахме новините, хранехме се или просто пиехме чай, преглеждахме си електронната поща, посещавахме малката кокетна галерия. Освен големия брой чужденци идваха семейства и много женски компании – правеха трапези и дърпаха наргилета в добро настроение.

Байт Джабри – Кадафи на екрана

Две други посещения обогатиха представите ни за града –

ханът на Азем паша от 18 век и кафенето Нуфара,

в което всеки ден професионалист разказва приказки. Това кафене го бях набелязала още предишния път, но се случи така, че не го посетихме. Този път обаче го посетихме цели два пъти.

Ханът на Азем паша е сред най-известните във всички списъци на кервансараите в Азия, Северна Африка и Балканите. Същият този Азем, губернатор на Дамаск по онова време, има и палати на свое име в Дамаск и в Хама. Това тук е ханът:

Ханът на Азем паша

А това е приказното кафене Нуфара.

Тронът на разказвача и самият разказвач

Разказвачът беше на особена почит сред персонала на кафенето. Чужденците идваха с резервация, за да не пропуснат тази атракция. Впечатлиха ме обаче местните младежи, които си пафкаха наргилетата по време на приказките. Те участваха в разказването! Надаваха възгласи в точно определени моменти, повтаряха точно определени думи. Личеше си, че се забавляват и че приемат сценографията и маниера на разказване като доста наивни… Или може би ние приемахме ефектите на разказвача като предназначени за деца. Онези младежи знаеха всички приказки, те бяха част от културата им, част от майчиното им мляко. Първата приказка беше за Саладин – борецът срещу кръстоносците. Нищо не разбирахме от думите, но от езика на тялото и вариациите на гласа на приказника доловихме стихията на битката, контрастите в характеристиките на героите, общо взето разбрахме кога наближава победния край. Този моноспектакъл си струваше, сруваха си и съпътстващите действия и възгласи. И още нещо – тук всичко се случваше естествено, без назландисване и превземки. Тази простота и естественост на отношенията ми харесваше най-много от всичко.

Един ден посветихме на пазаруване. Зарекох се предишния път, че върна ли се в Дамаск, ще предвидя бюджет за пазаруване. И го направих. Който се интересува какво и за колко, ще му отговоря лично.

Друг ден посветихме на разходки извън стария град. Паркът над музея в близост до големия хотел „Четири сезона”, улици, сладолед, чай, зяпане… Наш добър другар от предишното посещение ни направи вечерна разходка в новите и модерни квартали на града, огледахме всички посолства и резиденции, после се качихме да гледаме нощен Дамаск от планината Касион (или Касюн). Пътят беше опасан от спрели коли – младежи с храна и напитки, отишли там за кеф и разнообразие; в по-тъмните кътчета „нерегламентирани” двойки в любовна прегръдка… Дамаск в краката ни, их лилииии!

След тази звездна разходка се приземихме напълно чрез среднощна порция боб. Вижте го какъв е едър – изсмукваш вътрешността на зърното и хвърляш обвивката на подноса. Дават ти и чорбата от боба с много лимонов сок. Традиционно хапване за жителите на столицата, а може би и за всички сирийци, не съм осведомена.

В Дамаск преполовихме времето, предвидено за цялото 24-дневно пътуване. Тук направихме основния престой. Бляскавата столица на Сирия, изтупаните и модерни столичани, хората, които се опиват от говоренето и според йорданците говорят арабския все едно изпитват физическо удоволствие от това.

Хотелиерът нямаше против да пази куфарите ни докато ние се развяваме в Йордания. Резервирахме си още една нощувка в този хотел за деня на връщането от Аман и преди заминаването за Бейрут. Потеглихме за Аман с една малка раничка.

Още снимки от Дамаск:

http://royak.snimka.bg/travel/syria-damascus-febr-2011.575775

По-старите снимки от Дамаск:

http://royak.snimka.bg/travel/siriya-hilyadoletniyat-grad-damask.161765

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът
Още разкази от Сирия – на картата:

Ако ви се стори, че прекалено често имаме разказ за Сирия и Близкият изток, то просто се дължи на факта, че там очевидно назряват сериозни събития. Първата част на днешния разказ ни заведе до Халап и Хомс, а днес отиваме към Маалюла и Палмира.

Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

втора част

Маалюля и Палмира

Събуждаме се към 6.30 . Оглеждаме се за полагащата ни се закуска , обаче в хотелчето няма жива душа. Момчето от рецепцията си е опънало дюшек и спи непробудно до заключената врата. Няма как – събуждаме го с хиляди извинения за да ни отключи.

Навън улиците са празни.Както по-късно се констатира, не е заради празника, просто арабите обичат да си поспиват.Спираме такси и след няколкоминутни обяснения и консултации със стоящият наблизо полицай за посоката, се качваме, за да ни закара до Maalula karaj срещу 1,50$.

Автогарата е най-обикновен паркинг,

на който са се наредили в очакване на първите си пътници стари, раздрънкани маршрутки. Никой не говори английски , но самото име е достатъчно за да ни разберат. Сочат ни с пръст на кой край е автобуса, чийто шофьор с пръст ни сочи към задължителната стаичка, в която цивилен полицай ти записва данните от паспорта и ти дава хвърчащо листче , нещо като разрешително , единственно срещу което ти продават билети.В маршрутката освен нас има няколко мъже и забулена жена, а свободното пространство е запълнено от щайги с пипер, карфиол, домати , краставици…

Maaloula, Сирия

След час стигаме Маалюля и след като всички слизат, шофьорът ни качва над селото, пред

манастира на Св.Текла

Разглеждаме църквата, запалваме свещички и си правим снимки за спомен с усмихнати и любезни йорданци. После поемаме по пътя по който се е спасила Текла – цепнатина , през която се изкачваме чак на върха. Отгоре изгледът е невероятен!

Пред нас , на ръба на скалите , е застинала 7-8 метрова Богородица! Вляво, над манастира на Св.Текла, е разперила ръце голяма статуя на Исус, а срещу нея, на отсрещния хълм, е поставен огромен кръст! Красиво, величествено, уникално място!

Долу ,от джамията в селцето , през половин час се чува празнична молитва.За два дни толкова свикнахме с тях , че вече дори и не ни правят впечатление.Но ни прави впечатление религиозната търпимост по тези места, въпреки че мюсюлманите са 10 пъти повече от православните.

Прибираме се в Дамаск

и отдъхваме малко в хотелчето.После решаваме да разгледаме отново „стария Дамаск” , и по-точно християнския квартал.Тук е чисто и подредено , хората са по-спокойни и любезни. Винаги съм си мислил, че реда и хигиената по обществените места зависи от религията на хората – колкото пó на изток и на юг отиваш , толкова по-мръсни и хаотични стават градовете. Или може би само на мен ми се струва така …

Красиви и интересни магазинчета , великолепни осветени църквички, но … като повечето православни по света – затворени. Започва да ни доскучава и правейки огромна обиколка из малки и криви улички се връщаме в мюсюлманския квартал. Тук е „купона” – щумно , пъстро и мръсничко. А и много по-многолюдно.

Ама на кой му пука! Защото си е готино.Заприказваме се със младо семейство руснаци които са тръгнали с още непроходилото си момченце да пообиколят като нас тия част на света.Дори са решили да минат и през Египет. Трябваше и ние да сме по-смели и да включим и Египет в маршрута. Но и това си е постижение за нашите предубедени и недоверчиви мозъци

Ден4

Палмира

Както винаги , ставаме рано и бързо-бързо се изнасяме до автогарата за Дамаск – Harasta karaj. Следва познатата процедура – минаваш през стайчката на полицая , записва ти всички данни от „пашапорт” , дава ти „разрешителното” изписано на хвърчащ лист на „някакъв странен език” и чак тогава си купуваш билета за желаната дестинация. На входа на автогарата има скенер за багажа и метал детектор за пътуващите. Колкото и спокойно и безопасно да изглежда , явно си познават хората и се стараят да си ги държат по-изкъсо.

Палмира – град отпреди Христа, стигнал апогея си по времето на кралица Зенобия , решила и тя да се прави на Клеопатра. Само че римляните си имали вече едно на ум и… го срутили за една нощ. Така поне пише в пътеводителите.

Палмира – 207 км , 3 часа и половина , 4$ на човек. Автобусната спирка е на противоположния край на града.Таксиметровите шофьори , който ни чакат , услужливо ни информират че днес е неработен ден и автобуси за Дамаск оттук няма да има ,а и руините са много далече.Само че вече дори не ми се говори с тия и ги отминаваме! Ние сме дошли на разходка, не бързаме за никъде и въобще не ни пука.След 45 мин пеша стигаме до другия край , след като сме се допитали до местните за посоката, въпреки че цитаделата се вижда от километри. Мамка му, какви ги върша и аз! Заради 1$ толкова бъхтене под изгарящото ( за нас ) слънце ! В почивката , на разбора , отнесъл доза критика от мълчаливата ми съпруга , обещавам да променя отношението си към „бакшишите” и стигаме до консенсус оттук нататък да се възползваме максимално от таксиметровите услуги. И без това са „без пари”.

Руините на Палмира , най-вече колонадата , наистина са впечатляващи и си заслужава да бъдат видени.

Връщането си е по-емоционално. От най-близкия ресторант намираме желаещ , който срещу 1$ да ни закара до „автогарата”. Всъщност автогара няма. Спирката е пред едно кафене-магазин извън градчето. Автобус ще има след час и половина , билета е с 1 – 1,50$ по-скъп , а и места за сядане за чакащите няма.Пием вътре по един чай и сядаме вън , на мръсния бордюр, сред прах и щъкащи и разглеждащи ни араби, оглеждайки се за други чужденци. Други чужденци означава че си на прав път или място.Естествено , че се появяват – семейство възрастни белгийци , които също като нас се оглеждат недоверчиво. Щом ни забелязват кимат за поздрав и успокоени , започват пазарлъка за по-скъпия билет.Не че има друга алтернатива.После , след продължително оглеждане , сядат до нас на бордюра.

Пътя обратно до Дамаск

го проспиваме. Вечерта решаваме да пообиколим Дамаск в северна посока – “цивилизованата”. Лъскави ресторанти и кафенета , модно облечени хора , посолства ( вкл. и българското)- културно … и леко скучно…

Изпиваме поредния прясно изтискан сок и приятно уморени си лягама рано. Защото утре продължаваме надолу към Йордания ( Джордан ) и крайната цел на това пътуване – ‘Акаба ( с ударение на първото А )

Очаквайте продължението:

Автор: Жени Русева

Снимки: авторът

Започваме едно пътуване из Сирия и Турция. Росица ще ни разведе из кварталите на Дамаск, из манастирите в сирисйската пустиня, и ще ни разкрие една неочаквана Турция. Приятно четене: Из Сирия и Турция през 2007г Част първа През Турция към Сирия Малко след като се върнах от пътешествието в Мала Азия,...