Днес ще продължим с велосипедното приключение на Домоседа из южен Китай. Миналия път въртяме педали от Гуанджоу до Джюлонг, днес ще минем етапа до Янгшуо. Приятно четене: От Гуанджоу до Янгшуо. На колело. част...

Днес Домоседа ще ни вози с „традиционен“ китайски транспорт – колело – из южен Китай. Приятно четене: От Гуанджоу до Янгшуо. На колело. част първа Гуанджоу – Джюлонг From China 2012: Cycling Guangxi Въпросът...

Днес отново ще отскочим до Китай с помощта на Искра. Приятно четене:

Отново за Китай

В големия плетен кош гъмжи от змии- тънки, по-дебели, не мога да преценя колко са дълги, защото са се сплели една в друга. Но все едно — изглеждат потресаващо. На всичкото отгоре миришат ужасно. И това — в предверието на нелош ресторант в 10-милионния китайски град Гуанджоу. Тръпки ме побиват. Веднъж в Сингапур, докато се усетя, ми метнаха една огромна, поне 3 метра, змия на врата, за да ме снимат, съответно срещу 10 долара. Само дето не припаднах тогава, дори не успях да извикам, толкова се уплаших.

А сега тук трябва да ям змия.

Не че някой ме насилва за това, сама съм си решила. От пет дни съм в Китай и съм го премислила. Обичам екстремните изживявания, адреналинът ме кара да се чувствам на върха. Летях с балон над горите в Южна Каролина, потопих се с подводница в Карибско море, участвах в истинско сафари в Южна Африка, правих трекинг с ламата Джъстин из планините в щата Върмонт, държах в прегръдките си крокодил и лъвче в Африка, два пъти слагах буквално на карта живота си, летейки със стар боен самолет от войната над Плевен, пилотирах (е, държах щурвала) на Ту 154, дори пуснах колесника преди кацане в Коломбо, ядох жива риба в Япония, а за ужас на близките ми опитах и рибата фуго, която, ако не е почистена по специален начин, е смъртоносно отровна. Слаломирах с 8-местен самолет като играчка между скалите на големия канъон до Лас Вегас и какво ли още не… Е, какво, на Китай ли да се дам?

Днес ще сменим направлението — ще тръгнем към Далечния Изток. Искра ще ни разкаже за Китай. Приятно четене:

Китай

От години пътувам много по света. Всеки път си казвам, че вече всичко съм видяла и няма какво да ме изненада повече. Но, признавам си, последното ми пътуване до Китай събуди отново позадрямалия ми изследователски дух. Не знам как така се случи, че досега все не успявах да включа тази велика старана в плановете си. В Сингапур, Малайзия, Таиланд, Япония, Тайван съм била неведнъж. Споменавам това, за да стане ясно, че съвсем не ми е чужд региона, както и самите азиатци. Аз и така тръгнах за Китай — какво толкова, знаем ги жълтите с дръпнати очи. Просто поредната спирка на 10 часа полет, колкото да не ми стои дупка на картата, на която слагам червен щрих върху посетените страни…

Приключението ми в огромен Китай(1 млрд.и 300 хил.) започна от Хонконг (4 млн), мина през Гуанджоу (10 млн), Гуилин (600 000), Сиан (7 млн), Пекин (13 млн) и завърши в Шанхай (16 млн). Малките градчета по пътя, с половинмилионно население, не ги броя. Пътувах с влак, с вътрешни полети, с автобус, с корабче, с лодка.

Природата в тази страна е изключително красива. Но и хората тук полагат много големи грижи, за да я поддържат и да я опазят. Навсякъде в градовете градините и парковете са като съвършено нарисувани картини — зеленина и цветя не са просто ей така поставени. Всичко е оформено с идея и мисъл, изразява нещо и най-важното — поддържа се в идеален вид. Напразно гледах да уловя някъде несъвършенство, увехнало листо или стъпкано цвете. Няма. Въпреки жегата (края на май), всичко е свежо, чисто, подстригано, подравнено и грижливо подредено. Няма централна улица без градини и по средата, и от двете страни. Булевардите блестят от чистота, няма дупки по асфалта, няма прах и боклуци, маркировката е идеална.

Обаче свиеш ли в периферията, предимно в по-малките градчета, виждаш съвсем друга картина — мръсни, често неасфалтирани улици, боклуци, остатъци от гнили плодове.

Китайците са странни за нас хора.

Не очаквайте да разберете по лицата и жестовете им какво мислят и чувстват. Абсолютно непонятен е и фактът, че в тази страна, отворена за туризъм и посещавана от десетки милиони туристи годишно, говорещите английски буквално се броят на пръсти. Дори в 4 и 5 звездните хотели не можеш да се разбереш с всеки. Абсолютен риск е да влезеш в ресторант на улицата, дори да е много добър на вид. Няма начин да разберат какво искаш да ядеш. Менюто, естествено е на китайски, снимки на блюдата няма. А дали ще говориш на английски, на български или на иврит- все тая. Китаецът те гледа в очите и мълчи абсолютно неадекватно. Най-странното е, че те не правят никакъв, ама никакъв опит да ти помогнат да се справиш, да ти съдействат, или поне да се помъчат да те разберат. Ей така си умираш от глад и имам чувството, че на тях изобщо не им пука. Повярвяйте ми, за 16 дни имах възможност неведнъж да се убедя в това. Как се справях ли?

По два начина:

Четете по-нататък>>>