Етикети: граница

Музей на българската култура, Украйна 2

Украйна на мотор,2013(12): През Румъния към дома

Днес завършваме обиколката из Украйна с мотора на Антон. В първата част стигнахме до Молдова, после влязохме в Украйна и през Болград стигнахме до Одеса, посетихме Катакомбите на Одеса, разгледахме центъра на Одеса, отидохме...

Моето пътуване до Месопотамия (югоизточна Турция) 3

Моето пътуване до Месопотамия (югоизточна Турция)

В последните седмици на границата между Турция и Сирия е напечено. Днес Боряна ще ни води близо до нея откъм турска страна. Не смея да си помисля, че някой може да напише и разказ от сирийската, но ако някой се престраши – знаете ми мейла).

Приятно четене:

Моето пътуване до Месопотамия

югоизточна Турция

(Снимките са отделно, за тези, на които не им се чете: https://plus.google.com/photos/111752711660871298987/albums#photos/111752711660871298987/albums)

Защо Месопотамия? Или може би – защо Турция?

Защото всички знаем, че в Сирия сега не е за ходене. Турция не е страна на природните забележителности. С изключение на Кападокия, /много се заслужава/ но това не е тема на сегашния пътепис. Турция е древна земя. Хети, лидийци, ликийци, асирийци, урату, арменци, гърци – много народи са живели там. А пък колко са минали : Александър Македонски, Римската империя, Кръстоносните походи; пътя на коприната, по който освен стоките, неуловим и неизбежен като компютърен вирус e вървял културния обмен между Азия и Европа. Тук са се зародили и първите християнски общности. И накрая османската империя. От онези размирни времена в почти всеки град е запазена по някоя крепост.
Месопотамия, или иначе казано,

Междуречието, обхваща не само долното течение на реките Тигър и Ефрат.

Областта започва от северната граница на Турция и обхваща голяма част от източния и централен Анадол. Брадатите изображения на Асирийците могат да бъдат видяни на много релефи в Турция.
И така, нашето археологическо пътешествие започна по маршрута

София – Одрин, Бурса, Чаталхююк /при Коня/, Мидас / при Афион/, Гьобеклитепе /при Шанлиурфа/, Антакия /Хатай/, Ван , Догубаязид, Адиаман, Хатуша – Анкара – София.

На 20 ма се метнахме на Опела, взехме GPS-a, диплянките с описание на обектите и потеглихме.Няма да го описвам съвсем хрологично, защото има обобщаващи моменти, които се повтарят. Турция не е Анталия и останалите курорти, не е и сериалите с които ни заливат. Те са по-скоро една раклама, целяща да покаже, колко е европеизирана страната; не е Турция от 90-години, оттогава тя силно се е отдалечила в източна посока.
В групата ни имаше една туркиня, на която искам да благодаря. Без нея никога нямаше да видя Турция. Аз съм привърженик на „Когато си в Рим, прави като римляните”. Тук разбрах, че никога не съм го правила, просто защото не знам „как го правят” … Турците. Когато пеят в джамиите, не знам за какво пеят, не знаех, че ходя „прекалено разголена” – с рокля с къс ръкав и до средата на прасеца. Но там по улиците можеш наистина да срещнеш момичета с непокрити глави , с дънки и фанелки, на по 20-тина години. По-възрастни жени и градовете почти няма. Това не означава, че те не излизат изобщо. В Турция няма вилни зони около градовете. Но до всеки град има място за теферич. И в събота и неделя цялото семейство се товари, най-често в семейния микробус, /за да се поберат всички/ и излиза от града, правят си барбекю, играят федербал изобщо, забавляват се на открито.

Шосетата в Турция

са с по две платна във всяка посока, разделени с канавка от насрещното движение, а където още са само две платна , усърдно се работи по разширението им. Турция инвестира много в инфраструктура .

Турските градове като Бурса, Ескишехир, Мардин, Адана си ги представях като нашите окръжни градове, но сте се оказаха от порядъка на 700 000 – 800 000 души. Като стоителство не са по-различни от Истанбул. Високо 6-10 етажно гражданско строителство, което ги прави еднообразни и незапомнящи се. Виж, „малките” градчета от по 70-80 000 души са с по-ниско строителство и определено по-симпатични.

Първоначалната идея от София беше да спим на къмпинг, даже имахме карта, телефони и др. информация от интернет. На място обаче, се оказа, че в Турция под „Къмпинг” се подразбира една зелена поляна, без тоалетни и душове, без бунгала, изобщо нищо. Само ти казват: ”Ето тук можеш да си опънеш палатката.” Големите градове, а те наистина са големи, бяха толкова задръстени и объркани, че също отпаднаха. За щастие, още първата вечер, когато

подминахме Бурса

в един проливен дъжд, решихме да опитаме в следващото „курортно” градче, ноето не беше нито малко, нито куортно. Местните хора ни упътиха към т.нар. „ДОМ НА УЧИТЕЛЯ” . В Турция, както е на Изток учителите явно се ползват с уважение. Въпросните Домове се оказаха малки хотели , на по-ниски цени, винаги с градина и заседателна зала и товя бяха местата, които търсехме оттук нататък по време на цялото пътуване. Оказа се, че не сме само ние и на някои места всичко беше заето.
В Турция разбрах разликата между „полиция” и „жандармерия”:

  • Полицаите те дебнат на пътя и те глобяват за превишена скорост / на 2 пъти, втория път за 1 (един!)километър превишена скорост/.
  • Жандармерията те проверява за оръжие в онези размирни източни райони. И където има жандармерия няма полиция. Там можеш да караш както си искаш, въпреки това ние бяхме нащрек за радари.

Второто градче, където спахме се наричаше

Акшехир

Излезнах рано сутринта –около 6,30, /там се съмваше в 4,30/ и реших да обиколя до центъра и да се върна по друга улица. Отляво ми остана една планинска верига, а отдясно – парка на някакво гробище. Когато стигнах в центъра обаче, се набутах в едни малки криви улички и не можах да намеря главната улица, която да ме изведе към хотела. Вървях и вървях, гледах планината да ми бъде отдясно, вече започвах да излизам от града, а и gsm-а не си бях взела / груба гпешка/. Правех знаци за гробище, обаче хората ми сочеха съвсем различна посока. В Турция без турски изобщо не можеш да се оправиш. Накрая, при един Минимаркет , които собственикът точно отваряше ми излезе късметът. Човекът пусна компютъра, аз написах „Дом на учителя” на английски, той си го преведе и се прибрах за нула време. Оказа се, че гробищния парк, който си бях набелязала, е парк на Настрадин Ходжа, който бил историческа личност, а не градското гробище, както си бях помислила.

Следващата нощ спахме в гр., ,,

на брега на Ефрат

Хотелът беше… Само ще кажа, че в повече от половината хотели, включително Домове на учителя рядко спяхме в чисти чаршафи. Сутринта се разходихме из града. В страната едно от нещата, които са се запазили са фурните. И този град не правеше изключение. И докато другите наблягаха на баклавите, толумбичките /които са навити като карначета и от тах се реже на грамаж/, аз предпочитах нещо солено. Видях баница с месо и предположик, че е като гръцките. Обаче не, оказа се сиропирана като саралия!!!

В Антакия

приятелите ми опитаха прочутото кюнефе и казаха, че даже за тях било прекалено сладко – сервира се с чаша вода. (бих опрличил кюнефето на горещ кадаиф с кашкавал за пълнеж. Искрено го препоръчвам да го пробвате, но имайте жена си наблизо – и на нея ще ѝ донесе радост 😉 – бел.Ст.) В градовете пó на запад не го намерихме не можах за го пробвам. Вместо хляб предпочитахме пиде – плоска елипсовидна питка на ромбчета. Кебапите ми харесаха, но бяха доста люти.
Първият голям град беше

Ескишехир –

стария град. Южно от него на хълм имаше парк, посветен на Дон Кихот и Санчо Панса. Това беше и мястото за теферич. Оттам се отправихме към първия обект –

Мидас

Бяхме обърнали целия маршрут заради понеделниците, когато по принцип музеите са затворени. В Турция не беше така, даже много от обектите бяха без вход. По пътя в почти всяка напречна долина имаше скални жилища, над едно от тях даже имаше релеф на два лъва, а до него – залепена къща. Започнаха да се появяват и Тюрбета – гробница на местния велможа. В камъните , от които беше построена бяха включени и мраморни отломки с фризове по тях, очевидно отмъкнати от някоя римска или елинска сграда.

Самият Мидас беше скален комплексна едно възвишение, с пазач, но без вход. Вървяхме по нещо като екопътека, изградена от излезли от употреба железопътни траверси. Имаше три гробници : издълбани гигантски стълби водеха надолу, а самите гробници бяха свързани с тунели, иначе скалите изглеждаха по-скоро като изоставен скален град. Изобщо, за източните руини е характерно, че са предимно гробници, некрополи, изобщо древните са отдавали голямо значение на отвъдното. И обратното на тях – римските руини разкриват стадиони, амфитеатри, колизеи, хиподруми – една безгранична жажда за забавления.
Следващият град беше Афион, или, както го величаят сега –

Афионкарахисар /черната крепост/

Както Антеб е станал Газиантеб – /хубавия/ , а Урфа – Шанлиурфа /прекрасната/. Към въпросната Черна крепост не видяхме подход, а около шадравана на площада танцуваха дервиши, знак, че наближаваме Коня.

Коня

е второто по посещаемост място за поклонение и по-точно джамията с гроба на Делаладин Руми. Там наистина имаше опашка от туристи, а в двора на джамията беше изграден нещо като етномузей на занаятите. До Коня беше следващия обект – Чаталхююк. И тук нямаше вход. Разкопките на древен град бяха покрити, но в момента не се работеше. Самият град представляваше отделни помещения, надградени едно върху друго, сякаш древните са копирали скалните си жилища.
Оттам пътят минава през равнинна местност, земята е почти навсякъде реобработваема. Земята на Турция е плато, понякога равнинно, понякога хълмисто. По-залесена е частта от Чанаккале до след Бурса и после надолу от Силифке и Мерсин до Османие.

Много се чудихме как точно да стигнем до Мерсин, защото там имаше доста обекти за посещаване. Информацията ни от всички пътеводители беше, че „на 80 км северно от Мерсин се намира „Рая и Ада”” и много се чудехме, къде са точно и как ще ги търсим.

Спуснахме се от Караман по долината на река Гьоксу към Силифке

По пътя деца тичаха по шосето и предлагаха току-що набрани кайсии. Надолу пък, на сергии бяха изложени някакви туби, но не можехме да разберем какво има вътре . Оказа се, че предлагат домашно направени маслини и зехтин. Още по-надолу предлагаха доматена и чушкова салца, но разфасовкита бяха от порядъка на 5 кг. Навлизахме в плодородна местност.

В Силифке спането се оказа проблем и продължихме на североизток по брега към

Мерсин

Минавахме през малки курортни градчета, но още не беше сезон. Спряхме да питаме, и , понеже в тези градчета хората се познават, един се обади на друг и ни отвориха един пансион. На сутринта си направих първото да годината плуване в морето под пансиона. Оказа се, че информацията в пътеводителя е супернеточна. Обектите се намираха до нашето градче, на 5-6 км навътре в сушата. Първо посетихме

пещерата Нарликую,

в която така се пързаляхме по мокрия под, че нищо не запомних.

Адът

представляна внушителен карстов казан, в който нито може да се влезе, нито да се излезе.

Раят

също беша казан в който водеше пътечка, която влизаше под внушителен свод. Точно в началото му имаше руини на черква, а в дъното се чуваше бучена на подземна река. При входа за тези два обекта кротко пасеше една камила, а стената зад нея сякаш я бяха строили инките – циклопски градеж от втъкнати един в друг камъни, без хоросан. Оттам още нагоре, в стените на каньона на друга река Ердемли, имаше изваяни релефи на римски пълководци. Много чудно, зашото римляните не са имали обичай да се завират на такива труднодостъпни места. Над каньона, на мястото откъдето тръгнахме пък се рушеше средновековна, необозначена никъде крепост. Само арките бяха над 50, а в дъното на каньона блестеше морето и изградената в него островна крепост – Мамурие. Не знам защо не се опитахме да стигнем до нея. Нагоре по същия път беше отбелязано, че има и храм на Зевс в местността Узункабурч, но не стигнахме до него.

Пътят ни продължи по магистралата между градовете Мерсин, Адана и Османие, превали една планинска верига и пред нас се ширна плодородната долина на Хатай. Бяхме решили да спим в

Антакия,

защото там имало църква в която се проповядвало на арамейски. През града минава река Аси, която тече не към морето, защото планината я спира, а към сушата. В града има голям исторически музей, до него е градския парк, а на сутринта в него имаше карнавално шествие.

Antioch, 31000 Hatay/Хатай, Турция

С църквата обаче не извадихме късмет – св. Петър се намира над града, но беше заключена и никой не можеше да ни каже кога я отварят, дали изобщо я отварят, така, че продължихме към водопадите. Водопадът Музаик е карстово образувание в едно гористо дефиле, подобен на Куршуна у нас. Той се разлива на множество малки водопади, а сред тях са направени малки ресторантчета, а масите на някои от тях са направо във водата. По настояване на Б. решихме

да отидем до границата със Сирия,

а gps-а показа , че оттам има пряк път до Чивлик. Граничния пункт пустееше, но до близкото село минахме покрай първия бежански лагер. Пътят до морето прекосяваше една планинска верига и слизаше в напечения от слънцето

Чивлик

Градът е на широк и плитък залив. Тук ни глобиха за втори път. Самият обект – Селчукска пиерия представлява малък каньон, в началото на който няма вода. По-нагоре скалите се затварят над една река и правят тунел, а на една от стените и е изградена канавка на височина около 1,20м. /както в Петра/. В нишата над нея дремеше една сова, и даже светкавиците на нашите фотоапарати не я обезпокоиха. В дясно от каньона пътеката продължаваше покрай редица скални жилища и завършваше с огромна скална ниша, в която беше неизменната гробница.

Платихме си глобата /което доста ни забави/ и продължихме на северозапад по шосето, успоредно на границата със Сирия и по-нататък с Иран. Не можехме да стигнем до Шанлиурфа и спахме в Биречек. И добре, че стана така.

Урфа не ми хареса,

многолюден горещ град. Беше петък и около прословутото езеро с шараните се тълпяха правоверни – мъже и жени /там е джамията/. Опитах се да влезна в женското отделение, но като ме видяха направо затръшнаха вратата. Омотах се с един огромен египетски шал, който носех специално за такива случаи. Не помогна. Просто на челото ми беше написано, че съм друговерка.

Следващата дестинация беше по посока на границата –

Харан

Изграден е от кръгли кирпичени къщички. Формата е същата, като на Трулите в Алберобело в Италия. Само, че там са от камък. А за това, че римляните са били тук свидетелстваше добре запазена римска крепост в края на селото. Да се чудиш, кой от кого е взаимствал. Имаше специално изградена част за гости. Посрещнаха ни арабки и на не лош английски си поговориха с нас. Метнаха ни по една кърпа на главата, за която се предполагаше, че после ще я купим. Казаха, че те ги правят, че са производители на памук. Кърпите обече не изглеждаха съвсем памучни. Обясниха ни, че там един мъж има обикновенно по три жени. Това било съвсем естествено. Наблизо знаехме, че има и друг обект – пещера с рисунки, но ни казаха, че пътят до там е лош, затова се върнахме към Урфа и продължихме за

Гьобеклитепе

Гьобеклитепе е голямо предизвикателство за археолозите. От главния път се отклонихме наляво. Покрай нас минаваха камиони натоварени с баластра – /в хълмовете имаше каменоломни/, табелки почти нямаше. И един с нищо неразличаващ се от околните хълм беше Гьобеклитепе. Може би точно така са го открили. На обекта не се работеше. Разбрахме, че турското правителство иска от немското правителство срещу разрешението за разкопки, да им бъдат върнати някои безценни находки и наистина двата лъва от Асланкайя при Хатуша вече са се върнали. Над разкопките беше направен мост, така че минаваш и виждаш всичко, но от разстояние и без да го повреждаш. Огромните бели кръстове, на някои от които имаше гравирани животни, на други – ръчички се подаваха от земята . Бяха разкопани три кръгли светилища , в които кръстовете са разпорожени радиално, с речни камъни, които изграждат концентричните кръгове, а в центъра на така образувалия се кръг два кръста са забити един срещу друг. Да се чудиш за какво на древните хора, които са били ловци и събирачи, /още не скотовъдци и земеделци и в исторически план преди един час са слезли от дърветата/ им е трябвало да дялат тези кръстове. Интересното е, както на много места в древния свят, че долното, по-старо светилище е с по-големи и майсторски изрисувани кръстове, в горното са по-малки, а в най-горното остават само речните камъни.

През Газиантеп минахме транзитно*

/ повечето градове имат такава транзитна улица/ На тази в Газиантеп между двете платна на улицата крачеше керван с камили, изваяни от бял камък. Не бяхме подготвени за тази гледка и не можахме да ги снимаме. След малко се появи друг керван. И него го пропуснахме. И така общо 4 кервана се извървяха срещу нас, обаче кой да знае?

Продължихме към Мардин.

Мардин е легенда

Каменен град с уникална архитектура. И както си караш през пустощта, ето го хълма и на него – огромен град. Така беше навсякъде в Анадола: караш 300-400 км и влизаш в огромен град. Знам, че всичките тези хора все трябва да живеят някъде, обаче от какво поминуват за мен си остана загадка. Сигурно го пише в учебниците им по география. Настанихме се в учителския дом / където в момента имаше и свадба/, оставихме колата и с градския транспорт се качихме в стария град. Бусът ни остави на единствената асфалтирана улица. Над площадчето беше сградата на музея, която ще видите на всички картички и снимки от Мардин. И това беше. Нагоре между сградите минаваха не улици, не улички, а прашни и каменисти пътеки. Докато зяпахме каменните стени ни поканиха в една от къщите. Стопаните бяха сирийци и ни предложиха да си купим вино от тях, но го даваха много скъпо. Помещенията вътре бяха сводести и мухлясали.

В горната част на града ни поканиха в друга къща – да снимаме панорамата. И там живееха сирийци. Явно по-заможните от тях напускат страната и без много шум си купуват имоти в Турция. А от къщата се виждаше минарето на една джамия, забито като пръст в небето и червено-кафяна пустош. Хълмът беше увенчан с поредната крепост, оградена от военните. Около Мардин и в самия Мардин има много черкви. Тази в града беше заключена, а на другата сутрин подминахме отбивката за друга черква. Но в Мидиет ни излезе късмета. Мидиет е по-малък, построен на равно, с широка пешеходна улица. С характерното каменно строителство, с чисти каменни улици, изобщо гадът ми допадна много повече. Бижутерски магазинчета се редуват със сладкарници. На една от вратите имаше кръст. Почукахме, влезнахме и се озовахме в дворчето на малка сирийска православна черква. На двора играеха деца, а вътре ни посрещна млад свещеник. В помещението бяха наредени пейки една зад друга, а на стените вместо икони имаше огромни гоблени с библейски сюжети.

Хасанкеиф

Разположен на р. Тигър , прочут с останките от камемен мост и скален град , градът привлича много туристи. Съвременото градче се състои горе-долу от една главна улица, цялата със сергии и ресторантчета. В горната част имаше крепости, църкви, стълби, изсечени в скалата, по които се слиза чак до реката. А на другия бряг – пак църква с некропол в двора и тюрбе, /единственото с фаянсови музайки по нашия път/. След Хасанкейф пътят към езерото Ван навлезе постепенно в планинска местност.

Имахме идея да спим в Татван в южния край на езерото, но вместо курортното градче, което очаквахме да видим, пред нас се появи индустриален град. Имаше време да стигнем до Ахлат.

Ахлат беше симпатично градче,

но в учителския дом нямаше места и потърсихме хотел. Оказа се сложна работа заради бежанците. На въпросът ми чак дотук ли са стигнали сирииците, ни отговориха, че става дума за хора от близкия град Ерджиш, засегнат от земетресение преди 6 месеца. Накрая се установихме в малък хотел на брега на езерото, построен като Тюрбе – от ръждивокафяв камък, оформен като осмоъгълник с чудесен парк. И докато при Мерсин ядохме пресни кайсии, тук люлякът тепърва започнаше да цъфти. З. даже не повярва, че белите ивици, които виждаме по околните планини са от сняг.

При Ахлат има огромно , /съизмеримо със Софийските гробища/, селджукско гробище. Знам как звучи думата гробище, но мястото наистина е забележително. Самите надргобни плочи са вертикално издигнати. Най-големите бяха почистени от лишеите и се виждаше, че целите са украсени с резба. По краищата на гробището бяха тюрбетата на по-личните граждани. Но къде беше градът? Къде са живяли всичките тези хора? Близо до брега се виждаха стените на стара крепост и това беше.

 

Водата в

езерото Ван

е слабо солена, езерото е заобиколено от планини, някои над 4000 м, но областта в никой случай не е туристическа дестинация. Преди няколко години си търсех екскурзия до Кападокия и ми казаха , че няма. Нямало интерес. Днес в скалните манастири пускат туристите за по 3 минути, за да могат всички да влезнат. Може би и тук ще стане така. На запад от езерото започват високи до 4000 м. планини, а на север ни очакваше Догубаязид, откъдето е подстъпът към Арарат. След като пътят се отдели от езерото потърсихме втория в нашето пътуване водопад – Мюрадие. Скрит в долината на една река, ограден от горички , го открихме по паркиралите коли. Беше почивен ден и много семейства се бяха разположили в ресторанта и по поляните наоколо. Продължихме на север. Пътят минаваше през планина от вулканичен произход. Навсякъде се виждаха купчини черна застинала лава, които създаваха тягостно впечатление. Градчетата бяха малки и бедни, къщичките – построени от сглобяеми конструкции, с ламаринени покриви.

Преди Догубаязид шосето се сливаше с по-широк път, идващ от запад, после се делеше на две – към иранската граница на изток около 60 км и към Арменската – на север – около 80 км. На югоизток и нагоре беше прочутия

дворец на Ицках паша

Вратите на този дворец днес красят Ермитажа. Сравнително добре запазен, изграден от светъл камък. Обаче, с цел да го запазят са го покрили със стъклен покрив, което донякъде разваля общото впечатление. Над двореца имаше крепост, която използваше естествения релеф на планината. И там мощно пушеха барбекюта. А на север, полускрит в облаци се белееше Арарат. На връщане колите при Мюрадие ги нямаше. Нямаше го и водопадът. Тогава обърнахме внимание на широката тръба, идваща от склона над шосето. Водопадът беше почасова атракция.

Сега езерото ни остана на запад и привечер влезнахме във Ван. Имаше време да посетим крепостта на града. Тя се намира между града и езерото и гледката на залеза беше страхотна. Към града се точеше крепостната стена, казват, че била най-дългата след китайската. На специално защитено с решетка място беше оцелял надпис с клинописно писмо. Решихме да спим по на юг. Тук имахме късмет да попаднем на съвсем нов хотел на брега на езерото при Геваш. Не знам как се извива брега, но сутринта слънцето изгря над водата. През цялото време имах чувството, че съм на морето и това много ме объркваше. На около километър от нас беше пристанището , откъдето потегляха корабчетата за остров Акдамар, с прочутата арменска църква на него. Нямаше определено разписание, а ни поискаха доста пари и затова се наложи да почакаме до 9,30 , когато дойде една немска група и отидохме с тях. Църквата беше с характерните външни релефи и опрелено си струваше, както и гледката от острова.

Следваше още

една интересна крепост на изток– Хошаб калеси

Издигната над няколко ламаринени къщички, които се водят за град, крепостта доминира цялата околност. Разведе ни един кюрд. З. казва, че на кюрдите се гледа като на хора втора ръка и те не обичат да се афишират като такива. Човекът разказваше много интересно. И тази крепост беше колаж от крепост и дворец , с неизменните покои на местния владетел, помещенията на харема и баните./как ли са качвали вода?/ . Стените пазеха спомена за миналите времена – един султан е украсявал стените с рисунки, следващият ги е замазвал.

На 75 км на изток синееха планините по които минаваше границата с Ирак. На картата видяхме, че имаше място, много подобно на Памуккале, но това значеше още три часа, а вече беше късен следобед и се отказахме. Пък и кола с българска регистрация в тия погранични райони… Поехме обратно към езерото. Тук направихме опит да видим Немрут гьолу – малко кратерно езеро на запад от ез. Ван, но ни казаха, че пътят е затворен. /Искам да поясня, че планината Немрут се намира западно от ез. Ван, а историческата забележителност Немрут е на съвсем друга място- при Адиаман/. А и заваля. Продължихме на юг и замръкнахме в

Байкан

И точно се настанихме в учителското общежитие / най-мизерното досега/ и пристигна управителят и каза , че не можем да останем, защото сме чужденци. Но в съседния град, /който даже го няма на картата/, имало хотел. Заради който беше цялата врътка. Един местен юнак се качи на колата си и ни екскортира дотам. Хотелът се оказа неочаквано нов и чист.

На сутринта се разходих до пазара на градчето / за съжаление пазарите бавно изчезват в Турция/. И много ми харесаха едни дърворезби – приличаха на столчетата, на които седяха арабките в Харан и други, които приличаха на кутии за хартия А-4, срязани на диагонал. Върнах се в хотела да взема пари и помолих З да дойде с мен. И ето какво стана:

– З. Виж тези столчета, не са ли малко крехки?
– А, това не са столчета, на това си слагаш корана, когато седнеш по турски да ти е по-близо до очите.
– А виж тази кутия?
– Това е да си държиш в нея семейния Коран.
– …?!?

Друго си е, че имаше кой да ме светне. Все пак купих кутията.

Диарбекир

Диарбекир отдавна не е онова място, където са заточавали българските бунтовници. Даже прочутите ханове не можахме да намерим. Само крепостната стена напомняше за онова минало.

Това беше от малкото градове , които видяхме през деня. За което имаше и друга причина: трябваше да си платим първата глоба. Тогава полицаите казаха: в пощата или в банката. Обаче се оказа проблем. Тяхната система не възприемаше ЕГН и се наложи да търсим данъчната служба. И два часа това правихме. На излизане от града, на бензиностанцията един мъж се загледа в колата и казва: „Спаднала ви е гумата”. Запали колата човекът и ни заведе на няколко км нататък при един гумаджия. И добре, че стана така, защото пред нас беше Немрут…

 

Решихме да минем южно от

язовира Ататюрк,

за да видим стената. И както си пътуваме, виждаме пред нас един гигантски жълт облак. Решихме, че вали град, а отивахме точно натам.

Ужас. Не беше град. Не беше и пясъчна буря.

Като се близнах, усетих , че съм солена. И тази солена мъгла не се разкара 2 дена. Пространството под стената беше оформено като парк. На картата имаше и къмпинг, но на терен нямаше. На самата стена не пускаха и продължихме към

Адиаман

Хотелът беше… няма да го описвам, но имаше паркинг. На другата сутрин потеглихме към

Бензи –

градче в противоположна посока на Нимрут / всички ни казваха, че сме объркали пътя за Немрут/, мотахме се по разни гробници, измихме колата от солта, взехме туристически материали от инфоцентъра в Адиаман и тръгнахме към Немрут. На излизане от Кахта ни настигна туристически микробус. Шофьорът на сносен английски ни покани да направим екскеурзията до Немрут с неговата агенция и предложи наистина добра цена. Ние отговорихме, че имаме професионален шофьор. Той каза, че пътят е лош. З. обаче мислеше, че ни заблуждава и си продължихме с нашата кола. Голяма грешка. Самият маршрут правеше една обиколка. В началото беше добре , до каракуш тумулус – голяма могила, обградена от няколко деветметрови колони, оформени по различен начин. После стръмна серпантина слизаше до римския мост Чендере. След това се стига до една крепост, която видяхме само отдолу, защото от 6 години била в ремонт?!? Продължихме към Арсамея място, където е прочутия релеф на който цар Немрут /добре облечен/ се здрависва с Херкулес /гол/. И оттам пътят ставаше макадам, тесен за една кола и се виеше на серпантини нагоре. Водата в колата завря, браво, че багажът остана в хотела, едвам се качихме.

Нищо не може да ви подготви за Немрут.

Самият връх от насипан бял чакъл се извисява на 2200 м. и се вижда отдалече. От всичко, което бях прочела за него знаех, че немска експедиция на няколко пъти е идвала и са правени опити да се види, какво има под чакъла, обаче той се свличал… И не бях разрбала, че всъщност има две тераси – източна /която е по-скоро североизточна/ и западна. Терасите са идентични, но западната е по-разрушена. Приликата с Абу Симбел в Египет е очевидна. Итози метод да се затрупа нещо, за да се запази също е използван в Египет . Но, поне за мен тук посланието беше различно. Насядали един до друг асириец, персиец, грък и сокол /като представител на Египет/ и лъв , ми напомняха повече на наши съвременници, седнали в президиума на ООН, отколкото на богове, пред които да се поклониш. И тук, и в Арсамея се наблягаше на контакта между различните обитатели на тази земя. Оттук се виждаше цялата област и в солената мъгла проблясваха водите на яз. Ататюрк. При тази видимост нямаше смисъл да чакаме залеза. Слезнахме по главния път, който беше много по-добър.

На другата сутрин поехме на север – започваше обратния път. Почти до града Адиаман беше стария скален град: особеностите на релефа бяха оформили жилищата като отделни апартаменти. Пътят завиваше на запад / пропуснахме Малатия/ и минаваше през голо и еднообразно плато – приблизително 650 км . – най-дългия преход. Влизахме в зоната на дъждовете. На 150-тина км преди Анкара, както визаме в

гр.Йогзад

изведнъж З. вика: „Ето го Дома на учителя!” Спирачки, заден и това беше най-лесно намерената нощувка. Богазкале беше само на 50-тина км. на север. Личеше си, че наближаваме столицата: супермаркети на различни търговски вериги се конкурираха за вниманието на клиентите. А на терасите на жилищните кооперации имаше камини за барбекю.

Б. винаги търси и други забележителности, освен набелязаните. И на другата сутрин потеглихме не точно към Хатуша, а към някакво световно неизвестно селце, в което имаше точно два камъка с релефи, и Б. бутна колата на заден в единия от тях. Пуснахме gps-а за Богазкале. И както влизаме в поредното градче, аз виждам, че пътят по gps-а свършва тук . И наистина беше

Богазкале

С хубаво площадче с хубави хотелчета. Тук имахме три обекта : Хатуша – град крепост, в който те пускат да го обикаляш с колата. Целия град беше ограден от крепост, различните входове на която се охраняваха от различни пазачи – лъвове, войни. Имаше и богат музей, в който бяха въпросните лъвове, върнати от Германия. Втория обект беше Язълъкайя – с релефи на асирийски войни с островърхи шапки, и Третия – Аладжахююк с два лъва на входа, целия от червен камък . И кръгли грабници.

Оттам продължихме през Анкара към България. Общо 6500 км.

*И изпуснахте най-великата баклава в света. Не пропускайте друг път Газиантеп– бел.Ст.

 

 Автор: Боряна Йовкова

 

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

 

 

Другата Турция

На мотор из Африка (4): Етиопия: от Гондер до Мояле 1

На мотор из Африка (4): Етиопия: от Гондер до Мояле

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йорданияминахме през Египет, за последно минахме през Судан.

Днес ще прекосим Етиопия

Приятно четене:

На мотор из Африка

четвърта част

Етиопия: от Гондер до Мояле

Маршрут в Етиопия – На мотор из Африка

Маршрут в Етиопия – На мотор из Африка

 

 

Отново малко статистиката.

 

  • Валута – Бир. 1$ = 12,50 бира
  • 1 литър бензин = 13,26 бира
  • Виза – 17 евро, издава се от Посолството на Етиопия във Виена, Австрия. Не може да се извади на границата.

Все още сме 22.06.2010г. на границата Судан-Етиопия. От Суданска страна беше обичайната бумащина. Попълват се доста документи за 40 минути бяхме готови да напуснем Судан. Със сигурност пак ще се върнем в тази прекрасна страна.

Тук на тази граница за първи път се сблъскахме с друг вид услуга

Местни момчета ет привикват и те водят до офиса на паспортна служба и митницата, за което им се дават някакви пари според желанието ни. Опитват се да обменят и валута, естествено на различен от официалния курс. И така вече сме на границата с Етиопия. Странно, но за тук знаехме, че всички са християни и изведнъж редът, който е установен в арабските държави се превърна в доста голям хаос. Още пристигайки в Судан, знаехме, че сме преминали точката, от която можем да решим и да се върнем и трябва да продължаваме само напред. По тази причина суматохата на Етиопската граница не ни плашеше.

Тук минахме границата за около 20 минути

Първо едно момче ни показа паспортната служба. Тръгнахме през нещо като най-ужасната част на квартал Факултета в София. Страшна мръсотия и влязохме в една колиба с плет и кал и сламен покрив – паспортна служба. Тук служителката спокойно си кърмеше бебето и без въобще да се притесни ни покани да седнем и да изчакаме. Влезе едно момче, почна нещо да рови в едни списъци и ни подпечата паспортите. От там отидохме в митницата – по-модерна сграда направена от метални профили с ламарина.

Митничарите бяха на не повече от 20 години, но работеха бързо. Подпечатаха карнетите, издадоха ни документи за пътя – нещо като писмо и бяхме готови. Вече сме абсолютно готови. Добре дошли в Етиопия. Тук още с влизането си личеше, че са много по-бедни, но горди, че при тях е разрешен алкохола, защото постоянно ни го повтаряха.

След преминаването на границата се

отправихме към гр.Гондер

Тук вече всичко около пътя беше зелено. Започнахме да изкачваме и планини.

 

Етиопия – На мотор из Африка

 

Изкачихме се над 2000 метра надморска височина. Температурата беше 24-26 градуса – направо студено.

Пътищата бяха с прекрасен асфалт и доста хубави завои. Въобще всичко предвещаваше едно приятно каране в тази държава. Селата около нас вече бяха изцяло от сламени колиби със стени от кал. Спирахме да се насладим на гледките, защото не бяхме виждали нещо зелено от доста време.

Етиопия – На мотор из Африка

Етиопия – На мотор из Африка

Етиопия – На мотор из АфрикаЕтиопия – На мотор из Африка

 

 

 

 

Спирахме доста, защото тези цветове наистина ни липсваха. Тук интересното беше, че на всяко място, на което спрем веднага при нас идваха местни жители и най-вече деца. Нямам представа откъде идваха, тъй като около нас нямаше никакви села или къщи.

Естествено, искаха да им даваме пари или нещо друго

Беше забавно. Това беше и първия ни допир до местното население.

Етиопци – На мотор из АфрикаЕтиопка – На мотор из Африка

Етиопци – На мотор из Африка

Етиопец – На мотор из Африка

Етиопка – На мотор из Африка

Етиопка – На мотор из АфрикаЕтиопци – На мотор из Африка

 

 

 

 

 

 

 

Чувствахме се щастливи при тези гледки и температури.

 

Етиопия – На мотор из Африка

Етиопия – На мотор из Африка

Етиопия – На мотор из Африка

 

 

 

 

Около 16.00 часа стигнахме

гр.Гондар

Малко градче, с донякъде развит туризъм. Тук веднага ни се лепнаха някакви местни момчета, които ни предлагаха да ни заведат до хотел, да помагат, да обменят валута. Ние нямахме нужда от тях, защото цялата ни необходима информация си я имахме на GPS-а, но не можеш да се откъснеш. Всъщност искат да изкарат някакви пари.

Отидохме до хотел, в който ни казаха, че са спали Юън Макгрегър и Чарли Бруман при тяхното пътуване попитахме как се стига до Лалибела и момчетата ни обясниха, че пътят е непроходим, защото сега свършвал дъждовния период и нямало начин. Мони отиде да провери как стои въпроса с полет със самолет до това място. Оказа се, че има полет рано сутрин и няма как да отидем и да се върнем за един ден. Лошо. Това беше едно от местата, които искахме на всяка цена да посетим като истински християни, а трябваше да се откажем.

Решихме да продължим по маршрута до следващия град Бахир Дар и там да проверим за полет. Така приключи този ден.

Вече сме в Етиопия. Първата християнска държава от един месец насам

и държавата с най-дълга независимост в Африка. Старото име е било Абисиния и така е била известна до средата на 20-ти век. Официалния език е амхарски – вид семитски език. Писмеността е със сричкови знаци, които произлизат от древния език геез. Днес този език се използва само от Етиопската православна църква. Ето така изглежда – Ge-ez – ግዕዝ. Това е. Утре продължаваме.

 

23.06.2010г. – 21-ви ден.

Днес се наспахме. Станахме късно, пихме кафе и около 10.00 часа тръгнахме към

замъците в Гондар

Гондар е бил обявен за столица на Етиопската империя през 18 век. Тогава е управлявал император Фасиладас. Неговата крепост в момента е в центъра на града и ветре има общо 5 замъка. Най – старият е Енкулал Гемб от края на 40-те години на 17в.

Точно тук решихме да отидем и ние.

Замъците в Гондар, Етиопия – На мотор из АфрикаЗамъците в Гондар, Етиопия – На мотор из АфрикаЗамъците в Гондар, Етиопия – На мотор из АфрикаЗамъците в Гондар, Етиопия – На мотор из АфрикаЗамъците в Гондар, Етиопия – На мотор из АфрикаЗамъците в Гондар, Етиопия – На мотор из АфрикаЗамъците в Гондар, Етиопия – На мотор из Африка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Приключихме обиколката около обяд и потеглихме към

Бахир Дар, който се намира на езерото Тана

От това езеро извира река Сини Нил, която е приток на Нил. Пътят отново беше пълен с приятни завои и чудесни гледки. Температурата – 27 градуса.

Етиопия – На мотор из Африка

Етиопия – На мотор из Африка

Етиопия – На мотор из Африка

Етиопия – На мотор из Африка

 

 

 

 

Естествено при всяко спиране не оставахме сами. Децата прииждаха от всички страни за да се позабавляват с нас и евентуално да получат нещо.

Дете – На мотор из АфрикаЕтиопци – На мотор из Африка

Дете – На мотор из Африка

 Етиопия – На мотор из Африка

 Дете – На мотор из Африка

 Дете – На мотор из Африка

 Дете – На мотор из Африка

 

 

 

До тук също не видяхме някой намръщен

Играта на криеница с децата отне около 5 минути, но те искрено се забавляваха. Учудващо е колко много усмивки има по лицата на етиопците при положение, че страната е страшно гъсто населена – около 85 милиона са и в същото време е много, много бедна. Тук наистина живеят страшно бедно, но пък по свой си начин щастливо.
Около 14.00 часа стигнахме до

Бахир Дар

Намерихме един ужасен хотел, настанихме се, изкъпахме се с нещо като вода и тръгнахме на разходка. Наехме една кола да ни закара до

водопадите на Сини Нил

Стигнахме до водопадите за около час. Следваше преход пеша за да ги видим. По пътя качихме от близкото село едно местно момче да ни води до мястото.

Към водопадите на Сини Нил – Етиопия, На мотор из Африка

Към водопадите на Сини Нил – Етиопия, На мотор из Африка

Кози – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

Пътеката минаваше през село, където децата изработват ръчно всякакви сувенири. Минавайки от там веднага ни посрещнаха около 10 деца, предлагащи всевъзможни неща, като всички искат да си купиш от всяко едно. Взехме някои неща, но няма как човек да купи всичко, въпреки, че бяха вложили доста старание при изработката. Стигнахме и водопадите. Много красиво място, но в края на дъждовния период

водата на Сини Нил е доста кална и кафява

А мислих, че сините ми панталони няма да се виждат на фона на водопада.

Водопадите на Сини Нил – Етиопия, На мотор из Африка

Върнахме се при колата. Заговорихме се с шофьора и се оказа, че много добре познава България, тъй като баща му е живял при нас 25 години и се върнал в Етиопия малко преди да почине. Попитахме и него за пътя до Лалибела. Е, той донесе добрата вест. Пътят бил с наскоро асфалтиран и само участък от около 60 километра е черен път. Ура, ще се ходи в Лалибела беше бързото решение, което сме взели. Едните казват – много лош, а другия – много хубав. Дори истината да е по средата, няма как да се откажем. Все пак това ни беше желанието и на двамата с Мони и бяхме малко недоволни като разбрахме, че трябва да го пропуснем. Сега нещата изглеждаха или поне звучаха по-добре и решението е да тръгнем към Лалибела.

 

24.06.2010г. – 22-ри ден.

Днес си тръгнахме по нормално време в 08.00 часа. Тук слънцето изгрява в 07.00 часа и в 19.00 часа е вече тъмно. Предстоеше ни Лалибела. Пътят до гр.Ворета ни беше познат, защото бяхме вече минали по него предишния ден. При този град се отделя пътя за Лалибела. Отделихме се и наистина се оказа нов асфалт, отново с хубави завои да им се радваме и проходи в планината. Така не след дълго се изкачихме на 3500 метра надморска височина и температурата падна на 17 градуса. Голям студ в сравнение със Судан. Беше красиво навсякъде около нас. Спирахме често и винаги се появяваха хора. Това почна вече да ни досажда, защото искахме малко да останем без други хора и да погледаме планините на спокойствие. Уви, това спокойствие не го намерихме. На едно място видях човек да оре с крави и решихме да спрем за почивка.

Етиопец – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

 

Нямаше никой друг, а човекът изглеждаше доста ангажиран с работата, за да ни обърне внимание. Чудесно. Сега можеше

да погледаме природата, без да ни притесняват

Естествено не стана точно така. Първо спря един камион с трима души. Ама си спря на платното, все едно на пътя няма други. Двама дойдоха при нас и пак се почна – откъде сте, къде отивате, колко струват моторите, за колко време стигнахте до тук. След кратък разговор поискаха да ги снимам пред камиона. Сигурно си мислят, че снимката им ще се публикува в списание за камиони с тираж в цял свят. Добре, ще снимам.

Камион – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

Гледаха снимката на фотоапарата, когато спря втори камион зад тях. И те дойдоха и айде да ни снимаш с човека с телефона. Мони си водеше важен разговор в това време. Айде ще ви снимам и после снимката пак в списание с международен тираж.

Етиопци – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

В това време минаваше трети камион пак с трима души в него. Е, този го спряха останалите колеги. Елате, им викат, да ни направят снимки. И те дойдоха и айде и с тях да се снимаме. А се присъединиха и две момчета, които пасяха крави на поляната над нас. Снимахме се.

Етиопци – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

А от следващата снимка ясно личи добрата ми захранка като малък в сравнение с тази на етиопците 😀 😛

Етиопци – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

Хората всъщност бяха много весели и колкото и да е досадно не е редно да ги подминеш или да не се заговориш с тях. Те са винаги позитивно настроени, изгарят от желание да си поговорят с теб, защото рядко срещат туристи, а и точно от тези хора можеш да научиш нещо, което те интересува за място, за път или друго. Решихме да изпушим по цигара с тях. Извадих кутията да ги почерпя и те умряха от кеф.

 

На по цигара – Етиопия, На мотор из Африка

 

Три камиона бяха спрели на планински проход и това си беше направо като задръстване. Решихме да тръгваме, за да освободим пътя. Продължихме, ама пусто, пак ни влече да спрем да се порадваме на природата. Този път внимателно подбирахме мястото, като оглеждахме всичко около нас за наличие на някакъв вид живот. Така избрахме следващото място за спирка. Никой около нас. Но за кратко 😀

Етиопия – На мотор из Африка

 

 

 

 

Тази къща в ниското не я бяхме видели. И гостите не закъсняха.

Село в Етиопия – На мотор из Африка

Хайде пак да се снимаме.

Етиопия – На мотор из Африка

 

Етиопци – Етиопия, На мотор из АфрикаЕтиопци – Етиопия, На мотор из Африка

Етиопци – Етиопия, На мотор из Африка

 Дете – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Разделихме се и с тези деца и продължихме по пътя. На няколко пъти се опитвахме да спираме, но навсякъде ни гонеха и преследваха.

 

Дете – Етиопия, На мотор из Африка

Дете – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

Стигнахме и отклонението за Лалибела. Тук свърши асфалта, но ни оставаха само още 60 километра до целта. Пътят беше черен с посипани натрошени като чакъл камъни, с доста завои, тъй като е проход в планината. Успявах да държа скорост 50-60 км/час, но си ми беше трудно с мотора, тежащ около 400кг. А проходът беше много красив. Вдигаше се адски много прах и това не позволяваше да караме близо един до друг с Мони. Така изминахме 45 километра и отново се появи асфалта. На 15км. преди Лалибела има летище и пътят е направен с асфалт за туристите. Чудесно. Стигнахме

Лалибела

около 13.00 часа. Настанихме се в хотел, малко починахме и с екскурзовод поехме към църквите. Те бяха на около 3 километра и решихме да походим пеша. Така можехме да разгледаме градчето.

Етиопия, На мотор из АфрикаЛалибела, Етиопия – На мотор из Африка

 

 

 

Стигнахме и църквите, които са общо 11 на брой и входа за всички е по 30$ на човек. Лалибела е основан от цар Гебре Мексел Лалибела през 12 век. Той е започнал строителството на всички 11 храма, като най-големия е

Бет Медхане Алем /Храм на спасителя/

 Бет Медхане Алем /Храм на спасителя/, Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

Бет Медхане Алем /Храм на спасителя/, Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

Бет Медхане Алем /Храм на спасителя/, Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

Църквите са издялани в планините Ласта,

които са от червена вулканична скала. В склона на планината се издълбавал окоп, дълбок десет-петнадесет метра, който като квадрат обхващал грамадната монолитна скална маса. От тази монолитна маса изсичали църква. Започвали да издълбават вътрешността – колони, барелефи, склуптори, в последствие се издълбавали и прозорците в различни форми. Църквите били скрити – всяка от тях се намирала в яма и от ниското не се виждали. Между тях в планината били прокарани подземни пещери и ходове, по които можело бързо и незабелязано да се мине в съседния двор. Интересен е и факта, че няма еднакви църквия с еднакво устройство. Архитектурните стилове са смесени – срещат се гръцки колони, арабски прозорци, древна свастика, арки в египетски стил. Уникално място и дори в момента личи как всичко е изсечено от скалите, както се прави една скулптура.

Църква в Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

Църква в Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

 Църква в Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

 Църква в Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

 Църква в Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

Църква в Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

Църква в Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

Църква в Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

 

 

 

 

Единствената църква извън комплекса е Свети Георги

Тя е и различна от останалите по формата си, която наподобява кръст, погледнато отгоре. Тя е и най-почитаната в Лалибела.

Църквата Свети Георги, Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

Църквата Свети Георги, Лалибела – Етиопия, На мотор из АфрикаЦърквата Свети Георги, Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

Църквата Свети Георги, Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

 Църквата Свети Георги, Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 Църквата Свети Георги, Лалибела – Етиопия, На мотор из Африка

 

 

Гледах и цъках с език. По никакъв начин не мога да си представя как всичко това се изсича от един къс скала. Виждал съм издълбани храмове в скали, но никога така изсечени от един монолитен блок. Уникално място.
Разглеждането ни отне около 4 часа, но беше много вълнуващо. Близо до църквата Свети Георги видяхме и

местен майстор на шалове, ръчно тъкани

Етиопец –  На мотор из Африка

 Тъкач на шалове – На мотор из Африка

 

Купих един и тръгнахме към хотела. Отново пеша за да разгледаме Лалибела.

Жени – Етиопия, На мотор из Африка

Жени

 

 

 

Върнахме се в хотела. И двамата бяхме доволни, че се върнахме до това място, за да го разгледаме. Разбрахме, че единствената бензиностанция тук отваря утре в 08.30 часа и нямаше как да си тръгнем по-рано, а ни предстоеше Адис Абеба. Така с много и различни преживявания завърши и този ден. Утре продължаваме.

 

25.06.2010г. – 23-ти ден.

Сутринта в 08.00 часа бяхме вече пред бензиностанцията в Лалибела. Странно, но тук колонка за бензин нямаше. Все пак попитахме и се оказа, че ценната течност се продава във варели, а сипват с някаква лейка и фуния. Нямахме избор и сипахме по този начин. Потеглихме обратно по познатия черен път.

 На мотор из Африка – Етиопия На мотор из Африка – Етиопия

Етиопия, На мотор из Африка

Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

 

 

Насладихме се отново на прекрасните гледки и така след около час излязохме на асфалта.

Днес целта ни беше столицата на Етиопия – Адис Абеба

Пътят постепенно се пълнеше с хубави завои, прекрасни гледки и страшно много крави. Вече имам чувство, че цялото телешко месо в света идва от Етиопия.

Изкачихме се до 3500 метра надморска височина и температурата падна на 16 градуса. Студено е, обаче вече много ме мързи да се обличам.

Етиопия, На мотор из Африка

Етиопия, На мотор из Африка

 

 

 

След около 200 километра излязохме на главния път за Адис Абеба.

В Етиопия по пътищата се движат страшно много камиони

и то все големи. Направи ми впечатление, че шофьорите карат доста добре. Приказките за опасното каране на етиопците поне за мен се оказаха неверни. А от друга страна ми направиха впечатление и пътищата. При тези тежки машини, които се движат никъде не видях да има коловози. Не знам как става това и как строят, но такова чудо като коловоз тук няма. Целият ни път от 700км до Адис Абеба се движеше на височина над 3000 метра. Прекрасни завои, гледки, но бяхме решили да караме по-стегнато, за да стигнем по светло. На много места имаше ремонти по пътя и ни отбиваха през гората по черни пътища с едни такива не много големи камъни.

Карахме юнашката, но добре, че моторите не можеха да говорят, защото щеше да стане голям скандал. Всичко това доста ни забави и в 18.40 когато беше много тъмно ние се намирахме на 40 километра от Адис Абеба. Тук беше и най-трудната част от маршрута за този ден. Целия път го ремонтираха и движението минаваше по не ремонтираната част. Ужас. Много тъмно, хора пресичат навсякъде като черни нинджи и за десерт – адската кал.

 

На места в калта се появиха и камъни

Моторът подскачаше по тях и така успях да си изгубя джапанките, които бях вързал над резервните гуми. Не ме е яд за друго, ама ако ги намерят няма да ги използват, защото бяха 45 номер. А тук в такъв номер влизат поне двама. 😀 😀

В крайна сметка в 20.00 часа бяхме вече в

Адис Абеба,

доволно омазани с кал. Успяхме бързо да си намерим хотел с пералня, че пак му беше дошло времето. Е, тук вече паднах като видях етиопските жени. Страшна работа. Все едно съм на кастинг за черни манекенки. Наистина жените тук са много красиви. Умишлено нямам снимки с тях, защото се надявам всеки от любопитство да отиде и сам да се увери и го пожелавам на всички, обичащи пътешествията. Адис Абеба ни направи впечатление, че няма нищо общо с останалата част на Етиопия. Вечерта минахме покрай три огромни търговски комплекса, модерни сгради, няма крави по улиците, лъскави коли, доста дискотеки на по два етажа и други познати на нас “цивилизованите” неща. Хотелите също бяха доста лъскави и това са местата, в които се събират всички чужденци работещи там за срещи, да играят тенис или да се глезят с неща от кухнята. Хотелът, който намерихме също беше доста хубав и много чист. Ние нахлухме кални и аз очаквах всеки момент заради калните следи да чуя от някой служител – “Алоу, господине глей кво праиш, бе.”, както наскоро ми казаха в едно заведение до Търговище. Ама вместо това ни казаха, добър вечер, заповядайте, добре дошли. Брей, викам си – европейска работа. В Адис Абеба бяхме решили да останем два дни за да починем и да махнем миризмата на река Нил от дрехите си. Това беше за днес. Утре ще се спи до късно.

 

26.06.2010г. – 24-ти ден.

Днес е ден за почивка. Преди два дни от Гондер бяхме говорили по телефона със

Светльо Панов – Посланик на България в Етиопия

Имахме уговорка днес в 10.30 часа да се видим в хотела ни. Покрай всичките ни пътувания се бяхме срещали с посланици на доста държави заради визите, но с български такъв никога. Очаквах да дойде някой чичко, задължително с костюм и вратовръзка, строго изглеждащ и пестелив на приказки. Слязохме във фоайето на хотела и седнахме да пием етиопско кафе направено по техните обичаи. Всъщност кафето беше невероятно ароматно и направено на пясък, нещо което в Турция доста сме срещали.

В 10.30 часа се появи и Светльо. Гледам – нормален човек, много приветлив и разговорлив.Явно не всички посланици изглеждат като герои от филма “Мисия Лондон”. Поговорихме доста и тръгнахме с него да търсим къде да сменим гумите на моторите. Обикаляхме много сервизи, Светльо звъня на много хора, но всички се притесняваха да сменя гуми на мотор.

В цялото това обикаляне да търсим сервиз успяхме да разгледаме и

Адис Абеба – хубав град, със силно развита централна част,

където са хотелите и моловете и извън това по-бедни квартали. Накрая намерихме сервиз. Питаме могат ли да ни сменят гумите и момчетата казаха категорично – ДА.

Решихме първо да се пробват на моя мотор. Подходиха към предната джанта с един кръстат ключ. Тъй като при мен трябва шестогран 22, а не гаечен ключ реших да погледам как ще сменят гумата. Тези “майстори” решиха най-малкия камък на ключа да го вкарат в отвора и да въртят, за което отидоха за чук. Добре, че бях там, защото щях да убия поне трима етиопци. Спрях ги. Извадих си инструментите и им казах да гледат как става. И на мен ми беше за първи път на този мотор, ама говорих убедително. 😉 😀

Смяна на гуми – Етиопия, На мотор из Африка

Смяна на гуми – Етиопия, На мотор из Африка

Смяна на гуми

 

 

 

Свалих гумата, а те само цъкаха с език, все едно съм построил космически кораб. Дойде

Към Аляска с мотор (първи и втори ден): През Канада 14

Към Аляска с мотор (първи и втори ден): През Канада

Днес тръгваме на едно пътешествие, което (поне аз) сме виждали само по телевизията – хващаме моторите и тръгваме към крайния Север на Америка – там, където тираджиите карат по ледени реки. Започваме, разбира се, с по-южната и топла част на Канада 😉 Александър ще бъде наш водач.

Приятно четене:

 

 

 

Към Аляска с мотор

първи и втори ден

През Канада

И така, след цяла зима в очакване и неизвестност дали нашето пътешествие ще се случи, аз и колегата потеглихме към Канадската граница. Плана беше да пресечем границата през Юрика, и да спрем за най-добрия хамбургер в САЩ, the bubba burger:

the-cutting-board_large - през Канада към Аляска

 

 

 

До Юрика имаше около 3-4 часа път, през които минахме покрай Flathead Lake:

Flathead Lake, Монтана, САЩ

 

 

Често ми се удава да посещавам това езеро, тъй като е най-голямото естествено сладководно езеро в западната част на континенталните САЩ, и е доста популярна дестинация за отдих. А през този ден имаше и повече “природа” от обикновено, съвсем леко покрита с бански 😀

Повече за това езеро тук:
http://en.wikipedia.org/wiki/Flathead_Lake

Продължихме към Eureka, а вятъра едва не ме смъкна. Това често се случва тук, вятърът в прерията не е шега работа… А и като че ли имаме всички елени, които са обучени камикадзе. Видят ли те и се понасят като стрела към теб. Направи ми впечатление че навсякъде другаде елените бягат в обратната посока 😀

Стигнахме до Eureka,

а там ни очакваше първото разочарование–ресторантът вече не съществуваше… Едно време този ресторант предлагаше хамбургер №1 в САЩ:

 

Ресторант за хамбургери – през Канада към Аляска

 

Заредихме, така или иначе сме спрели, пък и няма да видим наши цени за гориво в лизкото бъдеще, яхнахме возилата и се запутихме към границата:

Напускаме щата Монтана

 

Вече минаваме през граничния пункт: имате ли оръжие, имате ли алкохол, били ли се подсъден някога и тн… Имах алкохол и спрей за мечки ама казах не.

Границата между САЩ и Канада

 

 

Веднага ни стана ясно че сме в Канада, където и да се обърна, гледката беше като от пощенска картичка:

Към Аляска през Канада с мотор

Към Аляска и Канада с мотор

 

Привечер пристигнахме до

Fairmont Hot Springs – курортно градче с горещи извори:

 

http://en.wikipedia.org/wiki/Fairmon…itish_Columbia

Аз веднага реших да търся нещо за ядене по-достъпно и автентично, така намерихме гръка Тони. Поговорихме си за стария свят, аз си хапнах здраво, дори се върнах за 2-ри дюнер 😛

Дюнери по пътя – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

След това намерихме,

къмпинг

офисът беше затворен, но решихме да се оправяме със заплащането на сутринта:

Към Аляска и Канада с мотор

 

 

Оглеждайки се наоколо (снимката е от сутринта, но карай…)

Към Аляска и Канада с мотор

 

Някои статистики от първия ден:

GPS показания, ден първи – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

Накрая се поздравихме по случай успешно приключен първи ден от пътешествието:

Биричка – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

 

Ден втори. 15 Май

На другия ден станахме, аз си правих кафе (трябва да го имам), събрахме палатките, и айде към офиса да си платим. Накратко казано, излезе ни доста солено, не съм вярвал че някой може да иска такива пари за пръст. Кактои да е, потеглихме, минахме през Radium Hot Springs, жалко че не спряхме да се цопнем в горещите извори:

http://en.wikipedia.org/wiki/Radium_…itish_Columbia

ГПС-а ни поведе през

Kootenai National Park,

неочаквано и невероятно. Ето това беше трафикът по пътя там:

Мечка – Kootenai National Park, Канада

Планинска коза – Kootenai National Park, Канада

 

 

Отново гледки, които спираха дъха:

Към Аляска и Канада с мотор

 

 

Тук бяхме спрели някъде в парка за почивка:

Към Аляска и Канада с мотор  – Kootenai National Park, Канада

 

 

 

Доверявайки се на ГПС-а, изпунахме съвсем Banff National Park, а наистина ми се искаше да го видя. Продължихме на север, към

Jasper National Park,

една от главните атракции в Алберта, и ако сте там не го пропускайте в никакъв случай. Минахме да видим

езерото Louise,

което аз не харесах. Беше още замръзнало, а и претенциозния хотел построен точно там хич не помогна:

Езеро Луис – Jasper National Park, Канада

Хотел край езеро Луис – Jasper National Park, Канада

 

 

 

Тук няма диво, айде да си тръгваме… По-нататък преминахме през пропуска на знаменития

Ice Fields Parkway,

 

платихме си $9 на парче и започнахме да се оглеждаме. А наистина си имаше за какво…

Ice Fields Parkway в Канада – Към Аляска и Канада с мотор

 Ice Fields Parkway в Канада – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

 

Умрях от студ…. Забравих да спомена че подминахме бензиностанция станция, а следващата беше на около 150-200 мили разстояние. Аз я видях, но нищо не казах, и това не беше добро решение. Аз щях да изкарам, но колегата минаваше само 35 мили на галон (авторът използва необичайните за Канада неметрични единици. По принцип в Канада е валидна метричната система: метри, километри, килограми, литри – бел.Ст.)

Icefields Pkwy, Jasper, Албърта T0E 1E0, Канада

 

Ето тук на върха на прохода си осъзнахме грешката:

 

 

Ice Fields Parkway в Канада – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

 

Малко по-нататук колегата спря да премести гориво от едната страна на резервоара в другата, където всъщност се издърпва. Тук вече сме в Jasper, жалко защото заради тревогите с горивото не спряхме да направим снимки които иначе не бихме пропуснали:

Jasper National Park – Към Аляска и Канада с мотор

Jasper National Park – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

 

Май нищо не стана, но продължихме, очаквайки всеки момент да свърши горивото. Аз предложих да изкараме бензин от моя резервоар, но той не ще.

За пръв път през това пътешествие видях лосове, ако го казвам правилно на български:

Лос – Jasper National Park, Канада

 

 

 

 

Аз спирах за снимки, на колегата не му беше до това и той търсеше станция с гориво. Стигнахме до

градчето Jasper

Намерихме (бензино)станцията най после и се спасихме от бутане.

По едно време тази двойка спира да ни заприказва, запознахме се с тях, човекът ни каза, че и те пътуват с мотор за отдих, и си поговорихме доста време. Дадоха ни препоръки къде да спрем, а и къде да хапнем, така и така сме спрели. Не пропуснаха да ни питат–с какво можем да помогнем, трябва ли ви нещо? Това са Kathy i Mitch:

В Jasper – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

 

Ресторантът, който препоръчаха, беше точно до бензиностанцията и аз се нахвърлих върху калмарите:

 

Калмари в Jasper – Към Аляска и Канада с мотор

 

Имаше и друга местна природа, дето ни хвана окото, че и моторите май хванаха нейното:

В Jasper – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

 

 

 

Kathy and Mitch се върнаха, 2 часа по късно, да проверят дали не се нуждаем от нещо!!

След като най-накрая успяхме да привършим на станцията, денят беше решил да приключи с нас. Опитахме се да намерим място да опънем палатки, но уви, наоколо къмпинг нямаше. Аз няколко пъти споделих просто да спрем някъде по пътя на подходящо местенце и да прекратим –колегата не ще да прави каквото и да е, което може да се интерпретира като нарушение, така че продължихме…

Добре, ама и на мотел не щеше. След като стигнахме до такъв, а и

в национален парк цените са съответно грандиозни

Човекът на рецепцията ни посъветва, така и така отивайте малко по-нагоре по пътя, къмпингът е затворен, но минете около бариерата.

Стигнахме дотам-той пак не ще, кво ако някой се покаже. Офф, както и да е, пръдлжавамепо пътя, но комарите започнаха да стават страшни –през Май и на север!!! Пак пуснах идеята да спим някъде из гората, а той – „абе ти само искаш да се хвалиш по форумите…“ Аз по същото време искам само да опъна палатка, докато е още светло, а и вече изминахме 100-тина мили само докато търсим къмпинг. Поне гледката продължаваше да бъде великолепна:

Към Аляска и Канада с мотор

 

 

Накрая наистина взе да става тъмно, и

все пак спряхме в гората за да опънем палатки

Забележете мрежата против комари, и аз нахлузих моята че тия кръвопийци бяха безпощадни:

Палатки в гората – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

Колегата отиде да се поогледа докато аз вадих бири. Върна се и каза:

„Да знаеш, че имаме комшии“

Мечка – Към Аляска и Канада с мотор

 

 

Аз реших да вържа всички припаси на разстояние от нас, високо в дърво, и да не се тревожа. Така и приключи вторият ни ден, ето и някои статистики:

GPS показания, ден втори – Към Аляска и Канада с мотор

Очаквайте продължението

Автор: Александър Петков

Снимки: авторът

Други разкази, свързани сКанада – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Към Париж 7

Към Париж

Днешният пътепис ще ни вземе с автобуса, за да стигнем до Париж. Руслан ще бъде наш водач 🙂

Приятно четене:

 

Към Париж

Пети август, осем часа – тръгвам към гарата. Вървейки по левия тротоар на „Мария-Луиза”, малко преди да стигна „Лъвов мост”, изведнъж видях да пресича, идващ към мен, но по диагонал и към отсрещния тротоар… „Сигурния мъж”. Гледаше настрани и като да не ме бе видял, макар че булевардът по това време бе пуст. Поизвих леко глава настрани и без да променям начина на движението ми, продължих напред. Разминахме се. Малко след това небрежно се пообърнах. Той наистина се приближаваше към синьобялата кола с надпис „Миграция”, която бях забелязал още преди да видя самия него. След четири крачки, давайки вид че оправям сака на рамото ми, отново хвърлих поглед. Да, бях преценил вярно скоростта и разстоянието – точно в този момент той протягаше ръка към дръжката на предната дясна врата и започна да я отваря. Продължавайки маневрата с оправянето на ремъка на пътната чанта – още един кос поглед назад. Запечатано в мен остана недовършеното още сядане на тялото му, сядане, което не би могло да бъде прекъснато преждевременно. Знаейки това, продължих към светофара. Той ме посрещна с включване на зелената светлина и без каквато и да е промяна на движението ми, пресякох „Сливница”. От другата й страна, завивайки покрай едни платна, ограждащи изкопите за метрото, се загледах по-продължително назад. Колата си стоеше още на мястото. Дали той бе още в нея, защо бе там, случайно ли бе това ни разминаване, дали ме бе видял – въпросите се мярнаха за миг и отминаха. Продължих напред, а зад мен се отдалечаваше и част от живота ми, чиято ненужна и неотменна последователност щеше да бъде прекъсната за седмица. „Като на затворник в отпуск“ – помислих си и вече бях стигнал до автогарата.

Като влязох в малката чакалня, пред гишето на автобусния ми превозвач стояха двама души. Оставих сака си на пода до близката пейка и се наредих и аз да чакам. Не бе дълго; после казах  името си, което бях дал при резервацията, платих; докато момичето зад гишето попълваше билета, прибрах личната си карта и… в ръката си имах

билет до Париж! Заминавам!

Държейки билет и портмоне, метнах на рамо големия сак и малката кожена раница и излязох навън да търся автобуса. Намерих го бързо и почти веднага след това отвориха капаците на багажното отделение. Оставих там сака и се качих вътре да си оставя и малката раница, която щеше да бъде при мен. Мястото, според билета ми бе с номер… тринадесет. Имаше още близо двайсет минути до потеглянето, та слязох и тръгнах към автогарската тоалетна. И в този момент, докато вървейки понечих да извадя от задния джоб на панталона портмонето си, разбрах, че то не е там. Едновременно с това си спомних и как, излизайки от чакалнята се обърнах назад – бе ми се сторило, че чувам нещо да пада зад мен. Не бях видял нищо и – бързайки – бях продължил. Нима там бе паднало?! Всичките ми пари, личната ми карта – вече ги нямах! Как щях да пътувам? Хукнах към чакалнята. Човекът – нещо като портиер-пазач – който  ме бе посрещнал там в началото, го нямаше. Момичето на касата ми отговори, че май бил отишъл да си купи нещо за ядене. А на въпроса ми за намерено портмоне – повдигна безучастно рамене… Почаках малко, после – оставаха седем-осем минути до заминаването – се отказах да го чакам и се върнах при автобуса. Багажното отделение бе вече затворено, пътуващите бяха насядали и всички просто чакаха да стане девет часа… Казах на единия от шофьорите, че искам да взема нещо от сака си – слезе и ми отвори. Придърпах чантата към мен и набързо претършувах външните й джобове; нямаше нищо!… Значи нямах пари, нямах лична карта. Но все пак имах паспорт. Можех да тръгна или да си взема багажа и да сляза от автобуса. Да прежаля  парите за билета и да остана тук. Изобщо не погледнах, колко е часът – знаех, че в същия миг трябва да взема решението!

„Няма го, сигурно все пак е горе.“ – казах на шофьора. Той ми кимна и докато затваряше капака, заобиколих автобуса, качих се през отворената му предна врата и се запътих към седалката с номер тринайсет. Почти в същия момент другият шофьор запали двигателя. Сега вече погледнах – часовникът на телефона ми показваше осем часа и петдесет и девет минути. „Алеа якта ест.“.

И докато в съзнанието ми още звучеше последната от тези три думи – потеглихме.

Обзе ме ненадейно спокойствие. Опитах се да говоря с Петър – не вдигаше. Пуснах му съобщение, с молба да наглежда майка ми. После изключих и двата телефона, които носех – батериите им бяха стари и бързо се изтощаваха. A щяха да ми потрябват. Извадих от раницата блокнота си и започнах да записвам, докато не съм го забравил: „спирка „Оdeon“, на –  като че ли – линия „четири“; и още – смяната с „пет“ ставаше на спирка с нещо „източно“ („… a l’Est”?) в името…; и оттам – в посока „Бобини“ – слизам на спирка „Laumiere“.  Да, май бе тъй…“. Облегнах се на седалката и се загледах през прозореца. Навън виждах моята страна, хукнала някъде назад. В съзнанието ми се мярна за миг случката с влаковете в „Малкият принц“, после видях отпред часовника на автобуса – показваше осем и четиридесет и две. Помислих си, че е настроен по някакво друго време, с един час назад. Да, това бе и времето във Франция – и те са с един час след нас. И реших,че вече ще карам по него. Записах го като факт и пак се загледах навън. Бе облачно, леко хмуро. „Не е горещо. Поне в това отношение имам късмет.“ – току го бях помислил и автобусът спря.

Границата.

Часът бе осем и петдесет и шест. Пред нас опашката бе малка. Единият от шофьорите ни каза да си вземем паспортите и да слезем за проверка.

Двайсет минути по-кьсно този ми въпрос бе вече отпаднал. Бяха ни проверявали на две гишета, мьж и жена. Бях последен, хората пред мен се отклоняваха било наляво, било надясно, според бързината на преглеждането. Накрая се насочих наляво, при нея – тъй се бе паднало. Тя взе паспорта ми от масата, на която го бях сложил, попрелисти го и ми го върна, пожелавайки ми хубаво пътуване. Минавах оттатък! Не бях значи в някакьв „черен списьк“, можех да замина, можех да напусна България! Придвижих се след другите напред, към сръбската територия. Там – вече проверен от българска страна – чакаше и автобусът ни. И там вече, докато очаквахме и сърбите да направят тяхната проверка, заговорих отново шофьора, който ми бе отворил непосредствено преди потеглянето багажното отделение. Разказах му накратко, че или съм си изгубил портмонето, или че са ме окрали. Той като че се притесни повече и от  мен; докато отивахме да ми отвори, ми зададе и нелепия въпрос, дали парите са били много.  Като че ли може да се отговори на този въпрос?… Това бяха всичките ми пари! Много за един, малко за друг, но това бяха парите, с които бях тръгнал и на които бях разчитал. А сега бях без тях…

Все тъй спокоен, без никакви очаквания или надежди отново се наведох кьм синия ми сак. „Сега поне е най-отпред.“ – си помислих и отново започнах да отварям поред външните му три джоба. „Да, на автогарата не съм отварял самия сак! Ако съм сложил нещо, то би могло да бъде само във външен джоб.“ – казвах си, докато продьлжавах да ровя. И в този момент, отваряйки последния страничен надлъжен джоб… портмонето ми бе вътре! Как бе попаднало там, кога точно го бях пъхнал  и то без  съзнанието ми да го отбележи, от този момент това вече нямаше абсолютно никакво значение! Просто го извадих и сигурно го пъхнах в джоба на панталона си, докато пръстите на рьката ми припяваха: „Всичко е там, вътре – нали е чудесно! Всичко е там, вътре.“. Някак си съвсем на място бе и че точно в този момент и слънцето се показа през пелената от облаци…

Проверката на сърбите

мина покрай мен без моето участие, ако разбирате, какво искам да кажа. Когато отново седнах на мястото си с номер тринайсет и автобусът отново потегли, без да бързам извадих портмонето си и го отворих. Парите ми си бяха там. Както и трите малки листчета със записаните имена на спирки на метрото. Очите ми с удоволствие четяха: „Odeon – Saint-Michel – Cite – Chatelet – Etienne-Marcel – Reaumur/Sebastopol – Chateau d’Eau – Gare de l’Est“. После продължиха по следващото: „Republique – Jackues Bonsergent – Gare de l’Est – Gare du Nord – Stalingrad – Jaures – Laumiere“. И накрая, с все същата наслада погълнаха и имената от последното, при това вече напълно ненужно: “Gallieni – Porte de Bagnolet – Gambetta – Pere Lachaise – Rue Saint-Maur – Parmentier – Republique“. Да, последното бе наистина ненужно – автобусът ми щеше да ме откара до Пантеона, а не до автогара „Галиени“. А оттам, от този Пантеон… аз вече можех да се придвижа до мястото, където отивах.

В този момент усетих, че автобусът спира и погледнах навън; чух и глас, който казваше: „Половин час почивка.“. Отвън се виждаше някакво заведение, паркинг със спрели други автобуси, коли… Бе крайпътно място за почивка. Слязох и аз, за да се поразтъпча, а и да ползвам тоалетна – и в нашия автобус WC-то бе заключено… Походих, погледах насам-натам; денят бе станал толкова хубав! Накрая се отправих и към „онова“ място, за да мога сетне да издържа прехода до следващото спиране. Като влязох в кабинката видях, че е с клекало… подобно на нашите. Докато се облекчавах чух женски глас да казва: „Четиресет цента.“, после друг, мъжки, отвърна: „Или осемдесет стотинки?“. „Значи е платена.“ – си помислих и в следващия миг видях, как ключодържателят, висял си дотогава на гайка на панталона ми,  лети надолу. Трясна се на има-няма десет сантиметра от отвора на клекалото и остана там, неподвижен. Как остана на място, а не замина… нататък, и досега не знам. Тогава само си помислих: „И дотук значи се простира зловредното поле на България, само дето е отслабнало…“. Повече не разсъждавах, защото трябваше веднага да реша, как хем да продължа да пикая, хем да не предизвиквам съдбата, а по най-бързия възможен начин да отдалеча ключовете от мястото, на което се бяха задържали. Изтеклото време бе не повече от най-дългото, което е отделял в някоя от партиите си Боби Фишер, за да направи втори ход, а аз вече – разбрал, че желаната от мен едновременност е технически невъзможна или е най-малкото лишена от здрав разум – бях спрял да извършвам действието, заради което всъщност се бях озовал тук и с предпазливата пластичност на човек, оказал се ненадейно в клетка сьс затворен в нея лъв, протягах върховете на пръстите си към връзката ключове. Последвалото движение бе сигурно и точно – като това на  играч, изстрелващ хокейна шайба от центъра на игрището и стремящ се тя да спре тутакси, щом мине голлинията. След това довърших прекъснатото.

Какво е изразявал на излизане погледът ми – дали възмущението от преживения стрес или облекчението породено от подходящия наклон при отвора на клекалото, това не знам. Във всеки случай нито седналата отвън жена понечи да ми каже нещо, нито пък аз имах каквото и да било за споделяне с нея. Само дето знаех, вървейки към автобуса, че първото нещо, което ще направя като се кача, е да прибера мокрите още след измиването им ключове на самото дъно на раницата ми. И че повече няма да ги извадя оттам – чак докато отново се върна в България.

Автобусът ни, дето се казва, не бе още потеглил и минахме покрай табела с надпис „Димитровград“ – били сме значи спрели току до града. Бе десет и двадесет. А в Париж трябваше да пристигнем утре вечер, в девет. Пътуването щеше да бъде дълго, но това – след всичкото, което се бе случило – не ме безпокоеше. На прозорците на автобуса ни като на екрани се прожектираше един друг, различен от българския, свят. А аз бях жаден да го разглеждам.

Около три часа по-късно спряхме при бензиностанция на „Лукойл“, малко преди отбивката за Ковин. Бе станало доста горещо, но по някакъв друг, различен от българския, начин. Спомних си за пътуването ми до Ларнака, сякаш и там горещината бе такава. Малко след четири следобед се оказа, че сме прекосили Сърбия и спираме при границата й с Хърватска. Дали това бе интуиция не знам, но вече бях решил да използвам лична карта, вместо паспорт; и я показах на сръбския граничар, който се бе качил в автобуса. А когато пък след проверката той слезе, един от шофьорите ни предупреди, че при хърватите се минавало по-лесно точно с лична карта!… Чух го да казва още на един от колегите си (както впоследствие установих, те бяха общо четирима), докато чакахме техните граничари да дойдат: „Добре че нямаме руснаци или араби – един да беше, щяха да разглобят автобуса!…“. Реших после по някое време да го поразпитам, защо е тъй, но така и не го бях направил, преди той да слезе – неочаквано за мен – в Мюнхен.

Пътувахме вече през Хърватска.

Кръстовете на черквите се замениха от островърхите кули и покриви на католическите храмове. В полето – мярнал бях табела „Иванич-град“ – видях да се люлеят маховиците на помпи за вадене на нефт, а после и странни невисоки вишки за наблюдение. За наблюдение на какво, така и не разбрах обаче. Времето се промени – заваля, отначало слаб, а после и силен дъжд. И така, в дъжда, влязохме в Словения. Дъжд, мрак – това видях от нея. Защото като вечерях и съм заспал. Не съм разбрал, как сме прекосили Австрия. Събудих се през нощта, малко преди четири часа. Бяхме спрели на някакъв паркинг преди отклонението за Тегернзее; бе пълно с нощуващи коли, каравани, воонмобили, автобуси…

А половин час по-късно бяхме в

Мюнхен.

По-точно – някъде в Мюнхен. Защото там спирахме два пъти. На първото място слязоха двама от пътниците, а при второто спиране слязоха две момичета, а също и двамата шофьори, които бяха карали – сменяйки се – дотам; оказа се, че отиват в urlaub. Автобусът се бе изпразнил – от десетте пътници (освен четиримата шофьори), потеглили от София, бяхме останали шест. Не бе изминало и час и останахме четирима – в Улм слязоха още двама мъже. За мен бе странно точно те да слязат в този стар университетски център. От друга страна, във всеки немски град може да се намери работа за  българи, търсещи препитание извън родината си… Докривя ми в този момент заради родината-мащеха, гледайки стойките с купищата велосипеди по улицата, по която се движехме.

Улм остана зад нас, а около нас – мъгла и дъжд. Някъде пак мярнах вишка насред нива, после в ниското отдясно се видя Мюулхаузен. Към осем часа, малко преди „месето“ на Щутгарт дъждът спря и даже почна леко да се прояснява. Бе толкова леко обаче, че си помислих; „Може би просто само мъглата се е разнесла.“. Но не, не бе тъй – тъкмо минавахме покрай табела, указваща, че до „Спокойствието на Карл“ остават някакви си петдесет и седем километра, когато съвсем-съвсем слабо слънчево просветление я докосна в единия край. Попътувахме, поспряхме за половин час в крайпътен комплекс близо до Пфорцхайм, пак продължихме. Слънцето вече зачестяваше с показванията си иззад облаците, като да искаше да подскаже, че соларният парк, покрай който тъкмо минавахме не е направен току-така. Целият бе отделен с ограда от съседните ниви, но вътре в него, между панелите, спокойно си пасяха овце. Бяхме го отминали, аз си мислех, ако доходността от производството на тази електроенергия, при гарантираното изкупуване на по-високи цени… та ако тази доходност е много по-голяма, няма ли всички ниви в Германия да се превърнат в електропроизводителни площадки? И в този момент – като отговор на въпроса ми – се появи табелката на Хайделберг. Не, разбира се, че нивите ще останат. Страна, която цени историята и културата си има бъдеще. А бъдещето означава и да съхраниш всичките досегашни ценности на страната си.

Автобусът се движеше по улиците на града, аз гледах през прозореца и за пръв път, откакто бяхме потеглили от София, се сетих за къщата ни. Жал и горчивина ме стиснаха за гърлото. И гледайки, гледайки редуващите се стари и нови сгради на Хайделберг аз изплаках: „Защо, по дяволите, съм се родил в тази държава?!“.

Докато спрем бях вече махнал този стон и от лицето си. И доста по-спокойно наблюдавах, как момичето и момчето, за които още в началото бях решил, че са студенти, свалят багажа си на тротоара. Автобусът потегли, а аз ги гледах леко обърнат назад, как ще вдигнат чантите си и ще тръгнат нанякъде. Нанякъде – дали това „нанякъде“ ще ги върне един ден в родината ни, това не знаех. Отново се обърнах напред и се загледах в минаващата покрай мен Германия.

Покрай аутобана за пореден път се заизнизваха бетонни преградни стени. Те се появяваха там, където в близост до пътя имаше села или градчета. От бетон или от дърво, явно предназначението им бе да спират шума от движещите се по пътя превозни средства. Но друго ме впечатли много повече – бяха се постарали да нарушат монотонността на бетона, като го бяха облицовали откъм аутобана (може би и от другата страна да бе тъй, но там не можех да видя). И макар че в даден участък да имаше не повече от три-четири вида покритие, то редувайки ги, а и разполагайки ги ту напречно, ту надлъжно… ефектът бе повече от впечатляващ.

Минахме покрай Рамщайн-Ландщуул

– виждаха се еднообразните сгради на тамошната военна база. И се запитах, с какво ли този район е привлякъл вниманието на военните – на излизане от Хайделберг, вдясно, също бях забелязал оградени подобни сгради, за които си бях казал тогава, че явно са някаква база. Може би щях и да направя паралел между търсеното многообразие при един толкова скучен материал, като бетона и едноформеността (нали това значи всъщност думата „униформа“) на армейския свят, но няколко спрели в страничното уширение товарни автомобили, на чиито брезенти пишеше „Hungarocamion“, прекъснаха тази посока на разсъжденията ми. „Всъщност не знам, каква е етимологията на думата „камион“; трябва да проверя, като се върна.“ Тъй мимолетна се оказа тази мисъл, отвята от пороя от чувства породени от преминалата пред очите ми табела за предстоящо разклонение на пътя: „Paris – 437 km / Saarbrueken“. Завихме надясно и десет минути по-късно вече бях сигурен, че в Париж ще пристигнем много по-рано – „Мец – 101 км.“. И никак не бе досадно, когато след още няколко минути се появи нова, ликуваща табела: „Париж – 419 км / Мец – 96 км“. Още само четиристотин километра, а бе дванайсет без петнайсет! Тоест, наистина щяхме да пристигнем по-рано. Не вечерта в девет, а много-много по-рано!

Възбуден, зачаках границата. Така обаче и не разбрах, кога точно сме я минали – не успях да видя съответната табела. Но някъде около дванайсет, току след първата бензиностанция на „Тотал“ нещо се бе променило в пейзажа. Нещо друго – освен това, че стана и слънчево, и по-топло. А сетне зачетох френските надписи по първите появили се къщи.

Вече напълно се наслаждавах на пътуването. Празният автобус (след Хайделберг в него освен двамата шофьори и аз бе останало само едно момиче) летеше по френската магистрала и макар че – за разлика от Германия – периодично и при това често спираше за плащането на такси, удоволствието ми от това движение бе огромно. Ниви, къщи, селца, паралелни и напречни пътища отминаваха покрай мен. Непосредствено след границата бях видял правоъгълни бали сено. И толкова! Навсякъде по пътя след това те бяха вече само цилиндрични. И то толкова много пъти и по толкова  много, че чак се питах дали съм бил видял наистина онези другите, правоъгълните?… Малко преди два следобед спряхме за кратка почивка при бензиностанция на „Ажип“; мястото бе Вердюн, Сен Никола – Сюд. За разлика от самомиещата се клозетна дъска при Пфорцхайм, в тоалетната, в която тук бях влязъл, изобщо нямаше дъска. За сметка на това, може би за равновесие, за да не накърня националното самочувствие на Франция с това ми сравнение, не можах да пусна водата на умивалника. А уж съм с претенцията, че съм техникосъобразяващ сапиенс…

По-нататък по пътя спряхме още веднъж за почивка. Този път не ми се налагаше да ходя до тоалетна, така че не знам, какво щеше да се получи тук. После колите по пътя се увеличиха, както и „sortie“-тата от магистралата. Някъде в четири часа всички ленти се запълниха и дори спряхме! Все пак, оказа се, че нашите две леви ленти се поотпушиха, докато десните две (за Бордо и още някъде другаде) спряха напълно. Та ние – след известно „пропълзяване“ – пак се задвижихме прилично и… започна градът. Предстоеше ми Париж.

 

 

 

ПАРИЖ

Автобусът се движеше със съвсем прилична скорост по улиците, сякаш бе каран от парижанин. Подлези-надлези, по-широки и по-тесни улици и… спряхме. Бяхме пристигнали. Двамата слязохме, свалихме си багажите, пожелахме си хубави дни със шофьорите и автобусът отпраши нанякъде. Останахме на слънчевия тротоар отстрани на голям площад, насред който се възвисяваше впечатляващо Пантеонът. Да, бяхме пристигнали в Париж…

И двамата не говорехме френски. Разликата помежду ни бе, че някога в училище аз бях учил езика, можех да чета и като че ли бих могъл да оформя и някакъв прост  въпрос; е, разбирането на отговора бе проблем, с който усещах, че мога да се справям крайно незадоволително.

Първото, което трябваше да направим бе да намерим кафене

– нейната уговорка  била да седне в някое близко до Пантеона кафене и там да чака братовчедка си. Която – бе ми го казала още по пътя, в автобуса – била женена във Франция (но не в Париж) и при която отивала на гости за месец. За да не носим излишно багажите си, тя остана при тях, а аз тръгнах да търся кафене. Макар площадът да бе обкръжен от големи сгради, пречещи да се види цялостно от ъгъла, в който бяхме застанали, намирането му бе лесната за изпълнение част от моите намерения.

Опасенията ми обаче се оправдаха напълно – връщайки се, на два пъти попитах минувачи, как бих могъл да стигна до спирка „Одеон“ на метрото; едва ли щях да съм разбрал повече, ако бях попитал някоя местна лелка в – примерно – Будапеща. Все пак ми дойде една мъдра мисъл – реших, че като изпия едно френско кафе и някои погребани мно-о-о-го надълбоко слоеве от познанията ми ще се попокажат и тогава… тогава вече ще разбирам, какво ми отговарят. Затова като се върнах, си взехме багажите и се придвижихме до кафенето, което бях намерил – точно отстрани на Пантеона. При това седнахме на самия „първи ред“, с лица към улицата. Седяхме и разговаряхме – досущ като останалите, насядали по масичките. Съвсем близо, на ъгъла видях, че е застанала една полицайка – не я бях забелязал дотогава. Помолих момичето да поръча и за мен едно кафе, когато дойде сервитьорката и отидох при нея. Не бе изненадващо, че тя разбра предварително подготвената ми фраза, но това, че аз разбрах накъде трябва да тръгна след това, това вече наистина бе голямото ми постижение! Върнах се на масичката, където кафетата ни бяха  сервирани. И въпреки напрегнатостта ми, породена от неизвестността по отношение на предстоящето ми придвижване, изпих това първо мое френско кафе с голям – бих го нарекъл ориенталски – кеф. След това й пожелах хубав престой във Франция, както и да не ги чака дълго, дадох й за всеки случай и номера на  моя мобилен телефон, ако не щеш ли нещо й се обърка, нарамих багажа си и поех към тази дългочаквана спирка „Одеон“. Спътницата си повече не видях, за разлика от кафенето, покрай което минах отново в последната вечер преди отпътуването ми от този град.

Laumière, 75019 Париж, Франция

Лесно намерих спирката, макар че в съсредоточаването си (а може би просто заради удоволствието да вървя сам в този непознат ми град) дори не съм разбрал, че съм минал покрай Сорбоната. Но пък не можах да се справя с автомата за билети – исках да си купя единичен, макар и по-скъп билет, а тях жената зад гишето не ги продаваше. Та след известно време, явно видяла неравната борба, която водех, тя излезе и дойде при мен. След това бе безпроблемно – турникети, стълби, перон, номер и посока на линията – вълшебното листче с имената на спирките ме водеше… Само веднъж, преди да се прехвърля на линия номер пет си помислих, дали и тук – по подобие на софийското – метрото няма да ме „изплюе“ на повърхността и да трябва да си купувам отново билет. Не бе тъй – разбрах го след три спирки – бих могъл и цял ден, прехвърляйки се от линия на линия, да пътувам отдолу. „Колко глупави са французите!“ си помислих с горчива самоирония, спомняйки си отново за София. Където не би могъл, да се върнеш, ако решиш, от някоя от крайните спирки на единствената метролиния, без да трябва да си купиш отново билет. Защото – поне в началото – бе тъй…

И… ето ме на „Льомиер“.

Увлечен от потока хора излязох горе. Там попитах оше три-четири пъти и стигнах. „Ке дьо ля Люар“  –  бе написано на табелата. Да, бях пристигнал.

 

Когато си за броени дни и то за пръв път в Париж, имаш две възможности: да разглеждаш музеите или да разглеждаш града. Без абсолютно никакво замисляне избрах второто. Да направиш обратното според мен е като да четеш статия, анализираща филм, който още не си гледал.

 

 

 

 

Ако описанието на това пътуване Ви е харесало, ако се питате, защо очевидно още не е продължен и завършен разказът за пребиваването ми в Париж, ако поискате да научите, какво изобщо се е случвало преди да потегля на път, или пък след като съм се върнал – ето къде можете да го научите. А иначе освен моите благодарности към организаторите на чудесно това дело – „Patepis.com” – ще добавя само, че веднага щом го довърша ще им го изпратя. За да могат да Ви го представят. Е, разбира се, ако преценят, че е интересно.

Е, и ако съм оцелял.

 

Руслан Велчев

София, 8-ми юни 2011 година

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Рамадан, Салала… и още нещо – ден първи (Оман)

Рамадан, Салала… и още нещо – ден първи (Оман)

Започваме един пътепис за пътуването на Николай из Оман. Ще ни води из пустинята и крепостите на тази древна страна.
Оман разбира се, се намира не в Персийския, а в Оманския залив, но нека това си остане като жокер за вас, когато играете Стани богат за 50 хил лв 😉

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден първи

Бахла и Низва

Рамадан Кариим!

Така се поздравяват мюсюлманите през деветия месец от ислямския календар Рамадан. Свещен месец. Месец за смирение, състрадание и добрини. Месец за съпричастие с нямащите. Месец за духовно извисяване и преодоляване на плътското. Именно през Рамадан Коранът е бил открит на пророк Мохамед. През този месец последователите на Исляма спазват пост през светлата част на денонощието, който се нарича Сиам и е един от петте стълба на мюсулманството наред с ал Шахада (Символ на вярата: „Един е Аллах и Мохамед е негов пророк”), Салах (ежедневна петкратна молитва), Хадж (поклонение) и Закат (данък милостиня). Сиам е твърде строг. От изгрев до залез не бива да се яде, пие и пуши нищо. Сексът също е забранен.

Това с храната го разбирам, пушенето по принцип е вредно, хайде и вода може да не пие човек, но нека спрем дотук. Както се казва „Прекаленият светец и богу не е драг”.

Всъщност, шегата настрана, идеята не е никак лоша. Хубаво е от време навреме да се сещаме, че всеки ден хиляди умират от глад и жажда. Някъде бях чел, че след около петдесетина години, войни ще се водят предимно за контрол върху водоизточници.

Не само да си спомнят за нямащите, е наредил Мохамед на вярващите, но и да постят през целия ден, за да се почувстват като тях. В по-малка или по-голяма степен съм готов да приема концепцията. Важно е да помним, че сме имали изключителният шанс да се родим късметлии. Някои с по-светъл цвят на кожата, други в добри и заможни семейства, трети просто улучили правилното време и място. Не бива да забравяме, че по-голямата част от човечеството съществува в ежедневни страдания и нищета.

В първия ден на Рамадан

пътувах с колата към офиса и попаднах на предаване, в което коментираха постите. Това, което ме втрещи, беше новината, че всеки ден през свещеният месец се изхвърлят 500 тона храна само в столицата Абу Даби. А така! Нали би трябвало да е точно обратното – да има оскъдица и да се гладува. Залезе ли слънцето обаче, ела да видиш… Настъпва истинска кулинарна вакханалия. Лудостта започва да се усеща още в ранния следобед. Жени в черни абаи1 и мъже в бели кандори2 плъпват по магазините и започват да купуват хранителни продукти като невидели. Готвят се миличките за ифтар3. Хем ми е чак неудобно от това, което вършат, хем се сещам за християни, които едвам дочакват полунощ срещу Великден (някои даже и не дочакват) за да тръснат на вече и бездруго пращящата от всякакви гастрономически шедьоври маса купища пържоли и всевъзможни месища. Чакайте, хора! Какво правите? От къде този неистов глад? Не може ли поне един ден да се спрете? Да се смирите и да помислите за бедстващите и за Спасителя? Толкова се ядосах, че реших да постя през деня. Ей така, напук на всички мюсулмани, които броят секундите до залез, за да се нахвърлят върху храната. Направих го не само напук, но и от съпричастие към нямащите, а също и за да подкрепя морално онази част от постещите, които наистина се смиряват и съзнателно се стремят да преодолеят плътските потребности.

От пост са освободени деца, старци, бременни жени и хора на път. Не съм мохамеданин и не се опитвам да си намеря оправдание, за да избегна поста. Просто така се случи, че отпуската ми съвпадна с Рамадан и ето ни заедно с Ива и Александра на път. Целта е

Салала – град в южната част на Оман

близо до границата с Йемен. Районът е с уникален тропически климат, който напълно се различава от времето в останалата част на страната, или поне така пише в туристическите справочници.

Предстои ни преход от 1300 километра. Тръгваме от Дубай. Ще пресечем

планината ал Хаджар ал Гарби и част от пустинята Руб ал Хали

– най дългата пясъчна пустиня в света с обща площ от 650000 км2.

03.09.2010

Петък. Уикенд е. За съжаление няма подходяща българска дума, която да замени чуждицата. Събуждам се от гласа на мюезина, който призовава за молитва. Значи е около 4.30 сутринта. Как пък им се пее толкова рано, чак умът ми не го побира. Имам още време. Няма смисъл да ставам по-рано от 7.30. Александра се прибра снощи около един и тепърва тръгна да си оправя багажа. Предния ден пристигна от Лондон и нямаше време дори да се чуе с всички приятели. Ще видим зор, докато я вдигнем тази сутрин, но както се казва, господ да ни е на помощ.

Придрямвам до 7.20. Ставам и взимам душ. Ива също се размърдва. Казва, че не могла да спи. Предната вечер рано седнахме пред телевизора да гледаме филм и както обикновено на десетата минута тя спеше дълбоко. Казвам и аз да патентова специален метод за борба с безсънието, но не ме слуша.

Бързичко събирам дрехи за пътуването и слизам в кухнята да правя кафе.

Проверявам времето в Салала през интернет – ръми и е 24° С. Чак не ми се вярва. Тук в Дубай е 31, а е още 8.15.

Търпение нямам да тръгнем.

Слагам яйца на печката да се сварят. Сещам се за разказа на Йонеско ″Как да приготвим твърдо сварено яйце″.

Най-накрая всички са готови. Часът е 10.35. Трябваше да тръгнем в 8.00. Нищо. Няма сега да издребняваме я. Нали се вместихме в уречената дата.

Термометърът в колата показва 38°. Упътваме се към бензиностанцията, за да заредим с гориво. От тук нататък ще ни се налага да го правим на всеки 200 километра. Можем да минем и с едно зареждане, но ще пресичаме пустинята и никак не ми се иска да закъсваме точно там с оскъдни запаси от бензин. Освен това е петък и си мисля, че ако колата ни остави някъде, вероятността друга кола да мине по същия път преди събота е твърде малка.

Тръгваме

към Ал Аин, където ще пресечем границата с Оман.

Пътят е в ремонт, но тук в ОАЕ това е постоянно състояние, така че не му обръщам внимание.

След около половин час Ива ми казва, че иска да кара. Колата е нова. Купихме я миналата седмица и май и двамата не можем да и се нарадваме. Самият аз нищо не разбирам от коли и ако ме питат какъв автомобил карам, първият отговор който ми хрумва е бял. Спомням, си че според едно проучване в Америка през 80те резултатите показваха, че определящ фактор за взимане на решение за покупка на возило е… цветът на тапицерията. Американска им работа. Не че моята е кой знае колко по-различна де. Я гледай ти, как се опитвам да се изкарам американец!

Влизаме в Ал Аин

и безпогрешно се насочваме към контролно пропускателния пункт благодарение на

Муки.

Муки ми е много добър приятел и любима играчка от няколко месеца насам. Не знам дали не го харесвам повече от колата. Всъщност е Джи Пи Ес китайско производство. Купих си го благодарение на Пламен от Драгон Март (Дубайският „Илиенци”) на цена горе долу четири пъти по-ниска от Гармин. Не мога да му се нарадвам и това си е. Всяко високо технологично устройство ме хвърля в луд възторг. Като казвам „високо технологично” имам предвид, че то по моя преценка е такова. Абе гледаш го нищо и никаква кутийка, а ти говори с човешки глас. На всичко отгоре знае и английски. „Drive two point five kilometers! In 300 meters enter roundabout and take third exit!” Единственото, което ме дразни е, че малко нещо ме командори. Понякога, като отивам към офиса, си го пускам. То ми говори, аз напук не спазвам указанията и накрая пак пристигам. А сега да видим кой е по-умен.

Стигаме границата

около 12 по обяд. На първият пост ме изпращат в някаква зала, за да получим изходен документ. В залата седи самотен, отегчен местен с бяла кандора, гитра4 и икал5. Подавам му паспортите. Той се прозява и бавно, но сериозно и отговорно започва да ги проверява. След пет минути пита къде са другите. Казвам, че са в колата. Иска да ги види. Извиквам ги. Обработката на паспортите продължава. Не забелязвам някакво сериозно усилие от страна на служителя. До ифтар има почти цяла вечност и той наистина няма закъде да бърза. Явно това настроение се предава и на мен и постепенно започвам да си мисля, че нямам нищо против и даже би било истинско удоволствие да си прекарам поне половината от отпуската пред това гише. Разгеле приключваме.

Следва оманският граничен пункт.

Тук картинката е коренно различна. На гишето ни посреща усмихнат оманец в полицейска униформа. Пита, каква ми е Александра. Казвам, че ми е дъщеря. „Едюкейшън халас?” – задава следващ въпрос, използвайки странна, но типична за местните смесица от английски и арабски. С други думи пита дали е завършила училище. Тя потвърждава и казва, че е студентка.

-А на колко години е?

-На двадесет – отговаряме почти в един тон

-Жалко. Ако беше под осемнадесет щеше да получи безплатна виза.

-Възрастна е вече – шегувам се аз

-Ами, възрастна – закачливо подхвърля митничарят. Аз имам син на двадесет и три. Учител. Хайде да се сватосаме

-Ти съгласна ли си – питам Александра

Тя отговаря през смях, че си струва да си помисли. Докато издават визите разменяме още няколко шеги и обичайните въпроси кой от къде е, какво работи и така нататък.

Визите са готови. Благодарим си един на друг. На тръгване оманецът ни пита, къде ще нощуваме тази вечер. Отговарям, че сме резервирали хотел в Низва. „Ами аз съм от там – възкликва той –В кой хотел сте?” Казвам, че не помня името на хотела, но той вече има мобилния ми телефон и може да ми звънне по всяко време. Разделяме се с приятно чувство от разменените добронамерени шеги.

Пътят е прав като конец. От двете страни се виждат само пясъчни дюни и тук там пустинни акации. Слънцето безмилостно изгаря всичко под себе си. Наоколо не се виждат дори камили.

След време започват да се мяркат малки оазиси.

Александра е гладна. Предлагам да не ядем в движение, а да изберем уединено място с малко сянка встрани от пътя и да спрем там да похапнем. Хората постят и не бива да ги дразним.

От маранята се появява и започва сякаш да се издига над нас планината.

Намираме подходящо местенце. Отбиваме се и паркираме колата на около 150 метра от шосето. Вадим малката хладилна чанта със сандвичите и кутията със зеленчуците от голямата. Менюто е доста богато: сандвичи със салам и кашкавал, сандвичи със сирене, домати, краставици, пресен лук, репички и твърдо сварените яйца, за които вече стана дума. Хубаво би би

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан (9): Пътят към дома е осеян с граници :) 4

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан (9): Пътят към дома е осеян с граници :)

Днес завършване близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и в Маалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, минахме през Мъртво море и река Йордан, на път за Акаба на Червено море, върнахме се в Дамаск, отскочихме до Бейрут, а за последно бяхме в манастира Мар Муса в Сирия.

Днес ще се качим на автобуса от Алепо за София, за да проследим презграничните приключения по всичките граници в посока България 🙂


Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

част девета

Пътят към дома е осеян с граници 🙂

Когато тръгвахме , искахме да има емоции и „екшън”. И както се казва – внимавай какво си пожелаваш! Преди да прочетеш следващите редове, отговори си на въпроса: „Какво може да ти се случи, докато пресичаш граница?”

В полупразния автобус влиза сирийският митничар.

Чак тогава забелязваме че в автобуса се е появил ( кога? и как?) още един българин, което може да означава само едно – проблеми! Нашият човек е влязъл в Сирия с камион, а сега излиза без него! Правят му знак да бутне нещо в паспорта, ама не… Започват разправиите, идва и сирийския му „патрон” и докато се разберат минава поне час. Човечеца висял 5-6 дни на ливанско- сирийската граница, докато се разболял и сега бързат да го върнат у дома, защото не изглежда никак добре. Шофьорите започват все повече да нервничат, сякаш ще затварят границата. Което и става малко след като излизаме от Сирия. Заради забавянето се оказваме

сред автобусите, които се връщат от „хадж” в Мека! Поне 100 автобуса !

Пълни догоре с всякаква стока. И големи бидони със светена вода. На някои дори седалките не се виждат от багаж и хората пълзят отгоре! Повечето автобуси са турски. „Гвоздеят” са трите раздрънкани дагестански микробуса най-отпред , на бариерата, пълни догоре и отгоре, с още по-големи и по-пълни ремаркета. Хората си носят дори и дървени стълби, за да се катерят върху „превоза”. Турските митничари се хващат за главите и категорично отказват да ги пуснат, без да са проверили всичко. Обаче сигурно ще им коства цяла смяна да претърсят само единият бус. Поради което се оттеглят и оставят намирането на решение на желаещите да преминат.

Ситуацията е „патова” . И комична…

Сядаме на няколкото стола пред митницата и наблюдаваме с любопитство какво решение ще се намери. Някой дори си изкарват килимчетата. Други си се разхождат леко изнервени напред-назад. Но като цяло цари учудващо спокойствие. Дагестанците са се събрали за да обсъдят ситуацията. Големи сладури- дебели вълнени чорапи, сини гумени чехли , провиснали зелени шалвари, протъркани кожени якета, проскубани дълги бради и малки шапчици върху плешивите им темета. Обсъждат на чист руски как и с колко да умилостивят „таможники”. Минали са около 4 часа в спокойно и лежерно седене. Изведнъж настъпва суматоха – бариерата се вдига, дагестанските бусове тръгват смело напред, турските митничари им крещят , всички автобуси тръгват след тях, хората се качат в движение… Когато положението се успокоява, всички автобуси безвъзвратно са се придвижили поне стотина метра напред, някои са вече на турска територия, а нашия е на самата бариера. А дагестанските, ни лук яли , ни лук мирисали, са спрели встрани след бариерите за да ги претърсят… и да не пречат на свободното движението на хора и стоки…

Kilis-Öncüpınar-Suriye Yolu, Kilis Province, Turkey

Прекосяването на сирийско-турската граница

ни е коствало поне 5 часа.

Истанбул

Шофьорите настъпват яко „газта” в тъмнината. Опитвам се да заспя, като си представям как се телепортирам на нашата граница, как слизам и целувам родната земя… На разсъмваме сме пред

столицата на два континента – Истанбул.

Коли! Много коли! Само най-дясната лента е празна за обществения транспорт и бърза помощ. От време на време някой тарикат се пробва, но само след километър- два вече му пишат акт. Нема лабаво!

Докато заобиколим мегаполиса Истанбул, в 8 часа сутринта, през работен ден, ни коства още 2 часа.

Истанбул

Пейзажа вече е коренно променен и, въпреки че вали като из ведро, всичко изглежда по-приятно, по-зелено, по-познато. Все едно сме се пренесли от един друг свят в нашия си. Което си точно така- всичко е като в един сън, подължил дванадесет денонощия.Докато не стигаме границата… Преди нас е пристигнал автобусът на другата редовна автобусна линия , Манор, и се разтоварва. Турските митничари, сигурно за да покажат че могат да охраняват границите по-добре от българските си колеги и са готови за Евросъюза, се престарават. Багажът трябва да се свали, да се провери и задължително да мине през скенер. Само че в нашия автобус на човек се падат поне по 7-8 чанти, а половината сирийци и нашенския шофьор, заради когото тръгна цялото закъснение, се ослушват. След кратка словесна престрелка сваляме всичко и чакаме да приключат с предния автобус, което не се очертава да е скоро предвид те пък колко нещо мъкнат. Турците само това чакат за да покажат колко са стриктни и строги. След продължително разглеждане , разпитване, отново разглеждане, автобусът на Манор им се вижда съмнителен и решават и него да прекарат през скенер. Това обаче не им е достатъчно и го пращат някъде за да бъде разфасован и още по-щателно проверен. На всички от Зейтуни ни премалява, но… нямаме избор. Тихо и търпеливо изчакваме да повторят цялата процедура. Естествено че и нашия автобус им е съмнителен, но изкарваме късмет – след скенера го освобождават и всички радостно и задружно натоварваме всички бидончета с трушия, чувалчета с арабски питки за дюнер и кашони с неизветен собственик, за да влезем най-после в майка България. Преминаването на турската граница ни е отнело около 2 часа… А автобуса на Манор още не се вижда.

България ни посреща с приветствието „Я сега да видим какво си носим” ,

произнесено от митничар на чието чело сякаш е изписано „Аз съм от ония с къщите, дето ги снимаха от хеликоптера”. Проверката минава учудващо гладко и бързо, но… на пръв поглед. Защото един от сирийците, добре изглеждащ костюмар, лъщящ от мазила, нещо е сгафил и най-учтиво го канят да си вземе багажа, да слезе от автобуса за да го върнат оттатък бариерата и да го осведомят че не е желан в България. Докато текат разговорите дали е недоразумение или наистина е в система като „персона нон грата”, ставаме свидетели на „масирана митничарска проверка” за контрабанда и нелегален внос на цигари. Двайсетина много добре облечени митнически служители от централата в София започват луда проверка на влизащите в България български коли. На турските много-много не им се стараят и ги пропускат непроверени. Ококорени гледаме как на хлапе му разглобяват дори и тонколоните в багажника. Едрогърда циганка протестира че искат да проверят под предния капак на сгрохания й Пасат, но и тя замлъква при вида на 4-5 картона цигари които измъкват изпод двигателя. Професионалисти – и едните, и другите. Ние сме зрители на целия цирк , докато не идват да ни обяснят че и ние сме нарушители, защото от няколко дни можеш да внасяш не 2 картона, а 2 кутии с цигари…

От тук до София всичко беше наред, като изключим това, че

свърши горивото малко след границата.

Само че шофьорите на Зейтуни наистина са едни от най-пеканите с които сме пътували, измъкнаха отнякъде туба с резервно и така стигнахме до бензиностанция. А в БГ бензиностанции колкото си искаш.

От Дамаск тръгнахме в 8 часа сутринта на предния ден, в София бяхме около 17.30 на другия – около 35 часа. Имаше и други начини да стигнем до Сирия, но

заради това което видяхме по границите, си заслужаваше дългия път. Определено.

Не видяхме само как идват ония с качулките и натръшкват по корем наркотрафиканти. Знам ли… Автобуса на Манор още го нямаше.

Край

Автори: Жени и Стефан Русеви

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

Сирия
Пътеписче… :) (Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония) 12

Пътеписче… :) (Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония)

Днес, … абе защо ли ви казвам какво ще правим днес, като ме сърбят ръцете да отворя рубрика „Арестувани зад граница“ ?!? 😉 Споко, всичко е наред с автора, а той решава да се разходи през Сърбия и Косово и емпирично доказва какво може да ви се случи, ако не карате по асфалтовите пътища на Балканите 🙂

Приятно четене и да знаете, че този разказ не се нуждае от снимки – сами разберете защо 🙂

Пътеписче… 🙂

Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония

Всичко започна в събота по обед. Отдавна ми се въртеше в главата едно балканско маршрутче, та не намирах по сгоден момент от сегашния да го врътна. Позачудих се, попочесох се, та пуснах една бърза тема във форума, врътнах набързо някакъв маршрут, минах смених малко пари, уведомих шефа, че няма да ме има в неделя (нищо, че не ми е работен ден по принцип, по трудов договор, по божиите закони и прочие. Че кой ти гледа подобни неща у наш’та мила фирма!? И при мен като при повечето български работодатели положението беше ала крепостното селячество в Русия през 17-ти век. Винаги на полусъединител, без право да “не си чуваш” телефона, винаги запълващ с готовност всякакви дупки и откровени пробиви в гнилата в самата си същност специфика на работата, но за сметка на това винаги ми се напомняше, че няма какво да мрънкам, защото в другите фирми ехееееее… нали и т.н. колко било по-зле).

За какво ви занимавам с всичките тези глупости ли? Ами, защото тъкмо разтоварих колата от всевъзможните служебни боклуци, които ми пълнят багажника, наместих я на улицата пред гаража, извадих мотора, заредих и се прибрах вкъщи (живея на 30 км от гаража и 25 от работното си място), когато телефона иззвъня. Помислих, че е някой мераклия за каране (нали си бях оставил телефона в темата за пътуването) и вдигнах с готовност. Пфуууу… клиент.

Няма лошо де! Обясних му любезно, че не съм на работа, но ще пратя колега, който ще му свърши работа и затворих. Нали трябва да се учим да работим по европейски! Нали ни учат, че клиент не се връща! Нали сега всички реват (и най-вече моят шеф), че било криза и си било ебало мамата и било борба за оцеляване и не знам си кво си още, та аз като съвсем съвестен служител звъннах на шефа да му дам уговорения клиент та да изкара някой лев! Не можел щото правел нещо… Викам му ок, ама дай го някой от колегите, аз какво да го правя клиента? Отсреща се чу канонада от приказки и все не в моя полза! Все такива съм ги вършел, не съм ли можел да отида аз да свърша работа, а съм го занимавал! Кой да пратил? Ма откъде да знам кой бре, шефе? Нали за това си шеф! Този не можел щото бил с него, оня бил зает, третия бил на риба, да се оправям! Да съм ходел аз! Ама как да ходя аз бре, шефе? Нали ти казах, че няма да ме има? С мотора съм, а съм си и вкъщи! Изпокарахме се и затворих телефона…

Звъннах на един колега. Днес почивал. Звъннах на друг. Как сте? Има ли работа? Няма. Много сме зле… Ами да ти дам да изкараш едни бързи пари! Ааааа….ми тооооо…..абееееее… Ама що не ви… Айде успяха да ми съсипят слъневия следобед…

Прибрах мотора, а бях обещал на децата да ги повозя из района и с кисела физиономия започнах да се подготвям за сутрешното ми пътуване, което започна с фалстарт още преди да е започнало всъщност. То пък какво ли толкова да се подготвям? Позабърсах си каската и ботушите, надникнах да видя какво има в куфара, че обикновено разхождам напред назад не особено логични неща. Я да видя… Дъждобран. Добрееее. Още един. Повъртях го, повъртях го, та се зачудих къде да го прибера и го мушнах обратно в куфара. Някакво жило. Оооокей. Отдолу се виждаха някакви други работи-предполагам, че бяха инструменти, но чак до там не ми се бъркаше така че ги оставих и тях. В хладилника намерих две консерви и бутилка с вода. Сложих ги и тях заедно с половин хляб и една вилица и лъжица, с което приключих подготовката за утрешния ден. А да…за малко да си забравя паспорта и зелената карта! Хвърлих ги в якето и доволен от резултата, но все още със доста кисел вкус в устата от служебните разправии подкарах косачката из двора. Така де – дет се вика малко упражнения на сухо преди да стартирам утре рано рано!

Сутринта в 4.00 Телефонът ядно звъни. Еееей не се научих да тръгвам в по-нормален час и това си е. Никой не се беше обадил да попътува с мен, така че щях да пътувам сам. Няма лошо… Пих едно кафе, поопаковах се, надникнах навън да видя да не би да е заваляло (естествено не си бях направил труда да проверя прогнозата за времето) и…точно в 4.30 дръпнах смукача и стартирах двигателя. До момента тишината беше смазваща, но сега всичките ми десетина комшии в рамките на 3 километра околовръст, както и домашните щяха да имат “щастието” да се насладят на равномерната работа на двигателя… Никой не се опита да ме застреля, което беше добър знак за нивото на толерантност на комшиите! Трябваха ми още десетина минути да извърша сложните маневри по изкарване на мотора от двора без да се изтъркалям някъде и в 5 вече летях по околомръстното на София...

Все още беше тъмно, беше си и хладно, но се възползвах от пустото шосе и раздавах “щялата газ”, на която беше способна вехтата машина.

Точно в 5.30 бях на митницата. Беше студено и пусто. Интересът към мен беше нулев от българска страна. Погледнаха ми само паспорта и това беше.

От сръбска страна случих на интересна гледка.

Митничарят стоеше извън колибката си с ръце в джобовете и ходеше ядно насам натам. Поседях, поседях, поразхвърлях се, с надеждата да ми обърне внимание, но не би! Накрая се завъртя с лице към мен, спря с краченето и ядно процеди през зъби “Щрайк!” Молим?-нещо не разбрал какво се случва го попитах аз. Какъв щрайк бре? “Стачка! Нема радимо!” Е, сега я втасах… Каква стачка бе човек? Айде пусни ме пък после стачкувай! Човекът се повъртя, повъртя още малко, пък с яд ми измъкна документите от ръцете и влезе в будката. За къде? За Дяволя варош край Куршумлия – веднага изстрелях аз. Да сликаш? -сочеше провесения през врата ми фотоапарат! Да, да, да сликам разбира се…

Странно място са Балканите… Всеки с някого не се понася и не може да се гледа. За безпроблемното минаване по различните балкански граници това и налагаше човек да послъгва “благородно” отвреме навреме….да не кажа всеки път! На сърбите не трябваше да казваш, че отиваш в Косово, на косоварите да говориш много много за Сърбия, на македонците да обясняваш, че минаваш Албания транзит, иначе никога не би отишъл в скапаната им държава, на хърватите….и прочие и прочие. Но на всички винаги трябваше да им се обяснява, че тяхната страна е много хубава и много обичаш да ходиш точно там естествено!

Кога си био в Косово?-сепна размислите ми стачкуващият митничар, гледайки ядно косовските печати в паспорта ми. Е паааа…..миналата година. Не помня. Тези печати не важат – ядно размахваше паспорта ми във въздуха възмутения служител. Знам – кротко отговорих аз. То какво ли и друго да му кажа. Трябваше ли сега да му обяснявам, че със същите тези печати няколко пъти вече влизам и излизам от Сърбия и никой не се заяде!

Печатите им бяха анулирани с краткия и повече от ясен коментар “Йебем ги у дупе!”, беше започнало да се разсъмва, а аз след 15 километра трябваше да се отклоня от скучния главен път и да забия по чукарите…

Свих по добре познатият ми

път през Суково и Погановския манастир.

Пътят естествено беше пуст(то в неделя рано сутрин по четвъртокласен пограничен път кой ли и да има де), но природата беше уникално красива. Спрях за кратко след завоя, от който се открива панорама към

едно сгушено под стръмните скали селце – Власи.

Изгряващото слънце и сутрешната мъглица правеха гледката още по-нереална и като излязла от някой филм за отминали времена! Бях щастлив! Бях истински щастлив, че имам възможност да се порадвам на подобни красоти и емоции вместо примерно да боря тежък снощен махмурлук и с пресъхнала уста и размазващо главоболие да се питам що ли толкоз пих снощи…

Преминах през тунелите, покрай Погановския манастир (този път ме домързя да спра, признавам си) и след нова порция тунели в самото сърце на Трънското ждрело (предполагам знаете, но за незапознатите да кажа, че същинската и най-тясна част на ждрелото се намират точно на сръбска територия). Студът около реката в подножието на отвесните скали беше сериозен и това беше причината по най-бързият начин да се измъкна оттам в посока Звонце, та да изляза някъде на слънце.

Пътят си беше все същият. Свлечена пръст и камъни, кални потоци, които си течаха свободно през пътя, пропадания, тук таме някоя самотна скала изникваща изневиделица точно зад завой без видимост, участъци без асфалтово покритие (особено коварен е един, който е точно на едно стръмно спускане и точно зад остър десен завой! Влизаш с прилична скорост в завоя и хоп изненада – чакълец и обилна порция прах!).

Бабушница я минах транзит. Отбелязах за статистиката, че участъкът Бабушница-Модра стена е станал още по-отвратителен за каране! Е, да…дупки няма, ама за сметка на това какви бабуни и пропадания и колко кръпки има…. малеееееей. Свих в посока Гаджин хан преди да ми се е разпаднал зловещо тракащият от неравностите мотор. То не, че тук пътя беше слънце! Нали по Великден минавах. И тук има отвратителни участъци, но ми се щеше да пия по кафе при онея шантавите дядовци в Горни Присян, които предния път ме изпроводиха с думите “И да знаеш, че и тук има добри хора!”…

Уви, часът беше твърде ранен и кафенето все още не беше отворило, та не ми оставаше нищо друго освен да продължа по пътя си. В дясно беше внушителната Сува планина, а аз влизах от село в село, подскачах по неравностите и участъците с черен път без особена възможност да и се насладя…

Излязох от планините и се спуснах в равното, пресичайки магистралата Лондон-Калкута.

Моята посока беше Прокупле.

Градът, който всеки път минавам транзит и всеки път се заричам да му отделя малко повече време, защото си заслужава, но…. Но и този път го минах транзит. Днешният маршрут си беше замислен като повечко каране и малко отделено време за няколко конкретни точки, в които Прокупле не беше включено отново…

Лека полека започнах да излизам от “цивилизацията” и да

влизам в по-дивите части на Сърбия.

Целта ми се намираше на 30-тина километра напред и се наричаше Куршумлия. Малко прашно и неприветливо място в подножието на планината Копаоник и в непосредствена близост до Косово. Там правех сметка да отморя, да заредя, да се разтъпча и да пия пропуснатото с дядовците кафе… Още повече 30 километра по хубав път-ей сега съм там…

Да ама…то сметките са си сметки, ама де го кръчмарят?

Не обърнах особено внимание на табелата “пътя в строеж”, но когато асфалтът свърши и остана трасето от дебел пласт неутъпкан чакъл гарниран с мноооооого прах вдигащ се от возилата пред, около и зад мен нещата дойдоха по местата си. Когато след половин час спрях на бензиностанцията в Куршумлия имах дебел пласт фина бяла прах по каската и якето, а ботушите въобще не ги слагам в сметките…

Часът беше 9.30. Бях изминал точно 300 км и беше време за една по-съществена почивка. Бърз поглед околовръст само затвърди мнението ми, че тук забележителности няма, така че можеше да наблегна на типичните за нашего брата яденйе и пиенйе…… Па….рокерйи сме бреееееееей…

В Куршумлия

бензиностанцията е точно на мегдана. Разопаковах се бавно и с кеф (признавам си имаше признаци на лека умора и гъзобол вследствие на все по-редките ми карания на мотор или на почти половингодишното ми боледуване, или пък на егн-то, знам ли…). Плюсът на затънтените провинциални бензинджийници е, че никой за никъде не бърза, на никой не пречиш и можеш да си се разопаковаш спокойно без някой да ти свирка, светка и попържа. С момчето почти се скарахме кой да зареди мотора (предпочитам аз да си го зареждам, за да не се стига до обилно олят резервоар или пълен наполовина, защото човекът е решил, че ми стига толкова гориво). След като не можах да се преборя за маркуча с напористият младеж, влязох в бензиностанцията да платя и да си купя цигари. Не, че съм кой знае какъв пушач, но си ми е нещо като традиция като ходя някъде да си купувам по някоя и друга кутия местни цигари и в следващите дни след прибирането ми, пушейки от разните странни за нашия пазар марки, да си спомням с наслада за отминалото пътуване…

Имаш ли мека “Дрина” – подходих направо по същество аз. Има…А защо точно “Дрина”? Не искате ли някакви по-нормални цигари? Че на дрината какво ѝ е?-продължавах да упорствам аз. Дрина лайт нали? – посяга към рафта зад него младежът. Какъв лайт бе? Дай си ми три пакета нормална червена дрина! Оно е говно! Е па дай ми тогава три пакета говно и да приключваме… Тъкмо започвах да нервнича и лееееееко да повишавам тон, когато с периферното си зрение видях другият младеж да влиза, да взема един парцал, поглеждайки към мен виновно и пак да излиза… Яяяяяяснооооо… Моторът ми отново беше обилно олят с бензин…

Оставих мотора на бензиностанцията и реших

да се поразтъпча в рамките на миниатюрната централна улица.

Хем да пия кафе, хем да хапна нещо (наближаваше 10 нашенско време), хем да се консултирам за посоката, в която пътувах, но съвсем не ми беше ясна. Младежите от бензиностанцията не исках да ги занимавам повече, защото рискувах да ме забият нейде в дън горите тилилейски, та да си пуша меката червена дрина на спокойствие при вълците и мечките.

Тъкмо се озъртах кого да питам и я! Е, това не може да бъде! Я пак! Я! Е пак не може да бъде… Спретнат униформен полицай, хванал една класическа немодернистична метла, съвсем по класически тертип метеше улицата пред районното!

Брееееей, зяпнах от изненада аз… Е, дотам ли я докарахме? Свършиха ли им циганите на сърбите та да е чак такъв дефицит на кадри в чистотата? Или пък може би плащаха по-добре отколкото в местната полиция? А тоя полицай нямаше ли си палка-хранилка да застане като хората зад някой храст и да спира провинилите се граждани почесвайки се по дебелото шкембе и гледайки с мътни от алкохолния делириум очи, да вика “Шшшшш, алооооууууу, бъъъъъързаме мммай нещо, ааааааА?”

Човекът спря с общественополезният труд, който полагаше и ме загледа съсредоточено… Ммммм….ами то за Копаоник и Рашка има асфалтов път на двайсетина километра на север от тук. Заблудили сте се нещо-казва загрижен за мен човечецът. Е да де, знам го. Минавал съм оттам, ама сега искам да мина оттук, продължавам да упорствам аз, мъчейки се да изровя някакъв смислен и подходящо звучащ аргумент, като последното, за което се сещам в момента е да му кажа, че всъщност ми се ще да видя Дяволският град и затова съм се забил из околията! А уж това беше една от основните ми цели в плана, за която в момента въобще бях забравил! Еееееех, старост, старост…

След като няколко пъти бях запитан дали “разумем що ми причат”, на което аз с широка усмивка му отговарях “Я….я….вундебах!” (всъщност това май беше реплика от друг филм). Абе разумем све, бре господин полицай! Просто искам да мина оттук! Явно окончателно убеден, че странният чуждоземец наистина има бръмбари в главата, или си има някаква своя далавера та да е толкова настоятелен да мине ТОЧНО по този път, човекът се впуска да ми обяснява как трябва да мина по главната (соча му знака забранено влизането над главите ни, но той само махва с ръка сякаш иска да каже “Абе ти за един знак ли си! Я си минавай като на парад по главната!” ), след което да свия в дясно! В дясно през моста и само направо. Не мога да го сбъркам! И оттам след нещо, което така и не разбрах какво точно е, но продължавах да кимам разбиращо с глава с несекваща усмивка като стопроцентов идиот…та след въпросното нещо съм имал 10-15 километра черен път, но няма да се плаша, разбираш ли, щото това е пътя. И най-важното! На единственото кръстовище да питам накъде е моята посока (а кого ще намеря да питам по чукарите е съвсем друга тема), въпреки че поне десет пъти ми повтори, че там съм надясно, защото наляво е пътя за нам си ква си баня, която е в Косово, като с половин уста, като че споделяше някаква свръхсекретна тайна, ми сподели на ухо “Нали знаеш, че с Косово имаме политически проблеми и ако забиеш навътре в планините ще те арестуват!”…

Излишно е да споменавам, че след около час стоях на въпросното кръстовище и гледах вехтата ръждива табела, на която моята посока беше указана надясно, естествено, а на ляво на 12 км се намираше въпросната баня, която по Божията воля или по-скоро поради налудничавите шизофренични полюции на господата световни политици, днес се намираше на територията на друга държава – Косово. Излишно е и да казвам какви мисли ми се въртяха в главата… Нали знаете? Ако искате някой да свърши нещо като хората, просто му кажете да НЕ го върши….

Стоях на прашния безлюден кръстопът и се чудех накъде да захвана все пак. Времето беше перфектно, пътя еднакво скапан и в двете посоки. Срещу мен се задаваше съмнителен на първо четене субект, следван от черно кльощаво куче. Не, че ме бъркаше неговото мнение, но все пак реших да го изчакам и да сверя мнението си с неговото. Пък и нямах нищо против контакта с местните. Въпреки, че обикновено се чувствам изстискан и изморен от социални контакти и старателно ги отбягвам, нямах нищо против на това безлюдно място да побъбря със задаващият се човечец.

Странникът спря на две крачки от мен. Реших, че е някак не на място е да подхващам разговора с официалности от рода на “Добър ден, уважаеми…. А би ли било удобно да ви отпера един въпрос….” и разни такива. Подходих директно и неподправено: “Здраво, брате! Како сме? А где е йебени пут за Брзече?” Човекът ме погледна дяволито, примижал срещу силното слънце и отговори с най-неочакваната от мен реплика: “А имаш ли цигарету?”. Е как пък да нямам? Ееееее, айде сега! Естествено, че имах. Само преди час бях купил 3 пакета чудни сръбски цигари… Посегнах към куфара, където кротко отлежаваха цигарите. За части от секундата ми минаха някакви мисли и се разколебах. Бръкнах в джоба и извадих кутията Кемъл, която си носех от София. Така де, няма да се излагаме! В такива моменти все се сещам за двамата дядовци албанци, които преди време ми бяха помогнали да си вдигна изтървания на земята мотор нейде по безпътиците на Северна Албания. Когато понечих да ги почерпя по цигара от класическата македонска марка “Класик”, те пренебрежително ми ги бяха побутнали обратно и с иронична усмивка ме черпиха от тяхното червено Боро…

Подадох две цигари, а лицето на човека се разтегна в усмивка. За Брзече натам, ми сочеше десният път човекът. След няколко километра даже става асфалт. Тук само е лош пътя! Добре де, а не мога ли да мина наляво, а? Местният мълчаливо поклати глава. Добре де, този път нали води все някъде?-продължавах да упорствам аз. Не може ли да заобиколя оттам? Човекът продължаваше да клати глава и да сочи десният път. “Ок. Хвала друже! Айде сполай ти”… Нахлупих каската, сложих ръкавиците и….поех по левия път. В огледалата виждах отдалечаващата се фигура на човекът с кучето, обвита в облаци прах. Човекът махаше и сочеше настървено другият път, но аз само се усмихвах тихичко…”Не съм объркал пътя, друже, не съм….”

Покарах няколко километра по безлюдният път (то не, че другият беше многолюден де). Настилката беше ужасна, природата прекрасна, а прахоляка, който вдигах с мотора – всепроникващ. Очаквах всеки момент някой отнякъде да изкочи с насочен автомат към мен, но нищо подобно не се случваше. Тук нямаше никой. Просто никой. Планините на сръбско-косовската граница бяха зловещо пусти и дяволски красиви…

Повъртях насам натам по чукарите и хванах някакво пътче, което обещаваше да ме отведе в моята посока към главният път. Друскането и прахоляка ми идваха вече малко в повече та си мечтаех да стъпя на асфалт, да вдишвам с пълни гърди чистият планински въздух и да мога да карам с повече от 40! Все пак имах още доста път, а довечера трябваше да съм си у дома…

Обзет от подобни мисли просто не разбрах как и кога изскочих от някакви шубраци, от нещо по-скоро приличащо на горска пътека отколкото на път,

на главният път за Брзече и Копаоник.

В района, поне според моите скромни познания, не би трябвало да има друг асфалтиран път, та нямах никакви съмнения, че съм на точното място.

Мдааааа…. Бях на точното място. Пътчето излизаше точно на гърба на една будка, барачка или разнебитена къщурка (зависи от гледната точка), която се оказа

не нещо друго, а…пост на сръбската полиция!

Моментът, в който стъпих на асфалта видях къде съм се озовал! Полицаят, който дремеше блажено на един стол, на слънце до барачката, опули невярващо очи! Видях как ченето му увисна от изненада! Така де! Някакъв тип с някакъв невзрачен стогодишен мотор беше изскочил от шубраците баш на тази инфарктна граница, която делеше Сърбия от Косово! Просто в тази част асфалтът вървеше непосредствено по границата, а аз идвах очевидно от Косово и то директно през гората! Спрях баааавно и оооооще по-бавно свалих каската и ръкавиците под дулото на автомата. (Абе, тоя другият така и не го бях видял кога беше излязъл и кога ме беше взел на мушка).

“Остати на месту! Бацай ключеве! Ухапшен нихов!”

Абе последното не го разбрах, ама най-вероятно бях арестуван…. Аааааайде…Изведнъж видях как ми се провали деня… Подобно забавяне не бях слагал в сметките! Ама егати и късмета имам. Няма що…

Всичко, което вършех гледах да е баааавно и много внимателно, че нещо не ме грабваше особено идеята да завърша невзрачния си животец като пушечно месо… В интерес на истината въпреки, че бяха твърди, неприятно изненадани и безкомпромисни към моята персона, полицаите се държаха относително любезно. Естествено, всичко, което може да се прерови беше преровено по няколко пъти. Всичко от джобовете ми беше извадено на стара дървена маса. Интересна колекцийка съм набутал по джобовете си – три телефона, злополучният жълт Кемъл със запалка с гола кака естествено (чи как бийеееее, па може ли да е друго), десетина комплекта ключове плюс едно дистанционно, една дузина кредитни и дебитни карти (доста пот ми костваше да обяснявам защо нося в мен и чужди карти освен моите) и всевъзможни други джюнджюрии от рода на парче сезал (кой знае откъде попаднало там), смачкана мазна хартия (виждаш ли бе, аланкоооолу, колко съм възпитан, като си изядох закуската в Куршумлия, не съм ви цапал родната сръбска природа, а съм си наврял боклука у джеба-му разправям на единия полисмен ама нещо като видях, че чувството му за хумор никакво го няма се отказах).

Но определено най-голямо впечатление им направи “колекцията” ми от талони на МПС-та, които бяха разстлали като колода за белот върху въпросната масичка. Ща е ово? – ме пита единият. Е па ща е…документи-му викам аз-не видиш ли? Погледът му се местеше от мен, върху злополучните талони, върху данните в паспорта ми и отново върху мен… Ща е? Е ща е, ща е…. Талони бе човек! Мои са си! Не виждаш ли? Е да де….всичките са твои-ми отговаря човекът…Това е странното… Ща радиш?

Е, сега я оплескахме…

Пак се сещам за един македонски митничар дето като разбра “ща радя” и такова преджобване ми спретна, че свят ми се изви!

Ща радиш, бре? – отново, но вече с нотки на нервност ме попита полицаят. Откъде имаш пари за всичките тези возила? Глей ся-ми кипна вече и на мен- това е жигула. Жигула бе? Панимаеш? Бръм, бръм…руска трошка! Антика! Разумеш? 300 кинта и е твоя! Разумеш? Ей го т’ва-хич не го гледай! Това стои разглобено в щайги в бараката у дома! Не е в движение… Аааа, защо имам талон за минат преглед ли? Е…айде сега и въпроси… А другите? Еееее, ама ти взе да се заяждаш ми се струва!

През времето докато водехме задушевен разговор с полицая, колегата му беше влязъл в будката и не спираше да говори по станцията. Предполагам, че ме проверяваха и се чудеха какво да ме правят. Вече се виждах как вместо да продължа да се возя и обикалям в това хубаво време, ще прекарам известно време в сръбските арести.

А времето си вървеше… Беше минал близо час откакто се натъкнах на злополучната “засада”. Нещата сякаш не вървяха в моя полза… Тъкмо си го помислих и полицаят приключи със задушевния разговор по станцията и излезе със широка усмивка. Аааааааа, ама ти си турист! Бугарски турист! Е не, агент на ЩАЗИ съм! Ама сте и вие….

Половин час след като се разделихме,

с вече коренно променилите си към мен отношение полицаи, след като бяхме обсъдили набързо живота в Европейския съюз (у нас) и извън (у тях), след като дружно констатирахме, че положението към днешна дата е “катастрофа” и дружно пожелахме майките на водещите ни политици, бях

спрял мотора на билото на Копаоник.

Гледката беше прекрасна, времето също. Предният път, когато идвахме тук имаше мъгла и сняг и температури около нулата, така че сега не пропуснах да се насладя на природните красоти преди да се спусна надолу към Рашка и Нови пазар.

Наслаждавах се на завоите по стръмните склонове на Копаоник, като старателно бях проверил преди да започна да се спускам да не би господата полицаи да са ми резнали тайно маркучите на спирачките, та да си решат въпроса с мен по сталински… Мдааа, работеха си!

Стръмното пътче излизаше точно на самото сръбско гранично КПП за

Косовска Митровица,

но тук никой не се изненада като ме видя, естествено. Промуших се между чакащите за проверка автомобили и се гмурнах в най-неприятната (поне за мен) част от Сърбия –

областта Санджак.

Ако някой си мисли, че Санджак е в Сърбия…. Ами да-по конституция и териториално е, но на практика…. Преминаването на Нови пазар (ама не оня Каспичанския Нови пазар, а сръбския-областния център на Санджак), винаги ме е изправяло на кътни зъби. Тук движението е типично ориенталско, хаотично и непредсказуемо, а мисията на всеки участник в движението е само една- да те смачка, блъсне и неутрализира… Чувствах се като в компютърна игра…

След около половин час доволно припотен, бях напуснал мелето наречено улично движение на Нови пазар и подгоних коня по оставащите трийсетина километра до черногорската граница. Доста се чудих дали да свия през Косовска Митровица или да си заобиколя през Рожайе и оттам да вляза в Косово, но реших да си следвам първоначалните планове. От една страна не изгарях от огромно желание да въртя бонус километри в Косово с оглед на ужасното им движение, а от друга страна не ми се изпускаха онея готини серпентини, по които трябваше да карам през “Кулина пас”, за да се спусна в Косово…

На границата сърбите дори не ме попитаха накъде съм се запътил

и така старателно подготвеният ми отговор “към Подгорица и после в Котор на море” увисна във въздуха. Черногорците само се посмяха като разбраха годините на мотора и ме изпроводиха да продължавам, че съм бил нямал време щом довечера правя сметка да съм в България.

След няма и половин час бях в Рожайе, а след още няма и толкова на

граничният пункт “Кулина пас”.

Тук естествено нямах никакви проблеми и след няма и 5 минути продължавах с изкачването на прохода на ничия територия. Тук е моментът, може би, да поясня, че граничният пункт от черногорска страна се намира на няколко километра преди най-високата точка на пътя, а косовският е на 15-тина километра надолу, може би на средата на спускането, което човек прави, за да слезе в т.нар. Косово поле. Странното е, че в тая “ничия” зона при хубаво време има страшно много хора-отмарящи, спортуващи, правещи барбекю, дори къмпингуващи. Е, имаше и няколко джипки с въоръжени до зъби юнпрофорци, ама те по тези земи са си част от пейзажа все пак…

От предното ми

влизане в Косово

си бях научил урока. Първо спрях пред будката за застраховки (за мое (и не само) огромно съжаление, зелената карта на територията на Косово не важи и се прави индивидуална гражданска отговорност) и чак след това щях да спра надолу при митничарите, че да не играя пак Ганкиното – две насам, една натам, позволявайки всички да ме влачат като мечка на мегдан, разнообразявайки скучния си ден за моя сметка… Та, както вече казах, спрях пред будката, на която освен неразбираемия за мен надпис на албански се мъдреше и също толкова неразбираемият “insurence”. Апропо, нещото, което хич, ама хич не радва косоварите, е някой да им говори на родния език на заклетите им врагове – сърбите. Това е същото като да говориш на руски на чехи, унгарци, грузинци например… С две думи – за постигане на добра комуникация и евентуалното избягване на потенциални проблеми в Косово, за незнаещите албански беше добре да се говори на езика на “освободителите” косовски – английският.

“Добър дан! Желим йедно осигуране за мотоцикл!”-тъпо и упорито се бутах между шамарите аз. Човекът ме погледна с открита неприязън в очите и посегна към документите, които му врях под носа, след което ме попита студено и на английски дали искам застраховка и за какво МПС, все едно нищо не беше разбрал от това, което му казах. “Абе оно што ми причаш енглески, као да разумем йедну ствар”, продължавах да дразня аз възмутения служител. Гледахме се дълго и съсредоточено… Дълго и съсредоточено… Много дълго… И съсредоточено… След което човекът изготви исканата от мен (или по-скоро от властите им) полица, като продължавахме дружно да се правим, че не разбираме езика, на който говореше другата страна… Балкани… Живият пример за балкански диалог – всички прекрасно разбираме всичко, но никой не иска да чуе другия…. Балкани…

Минах петдесетината метра до КПП-то по инерция. Спрях, разхвърлях се спокойно (нямаше жива душа нито в едната, нито в другата посока). Двамата служители ме гледаха с любопитство през отвореното прозорче. Тук нямахме езикови изцепки по простата причина, че единият служител беше очевидно сърбоговорящ съдейки по фамилията на служебната му куртка (освен ако не беше задигнал нечия чужда дреха разбира се). Проведохме традиционният безсмислен разговор откъде съм, закъде съм, при роднини ли отивам в Косово, мотора колко гори, пък колко струва, естествено какво работя (сервитьор на Златни пясъци. Откъде ми хрумна така и не разбрах, но за сега и тук бях сервитьор. Толкоз.). След като поубихме доволно много от работното време на господата, след като питаха, сякаш не знаеха, какъв е този надпис “поништено” върху старите ми косовски печати, сякаш между другото сърбоговорящият, намигайки дяволито на колегата си, ме попита “Ааааа….абе знаеш ли, че тук зелената карта не върви и сега трябва да се върнеш обратно назад, за да си направиш гражданска?” Хехехе…. Опаааа… да си дойдем на думата. Ама аз това хоро съм го играл вече бе господин полицай, играл съм го….

Часът беше около 15 българско време, а аз продължих да спускам надолу по серпентините умувайки върху екзистенциалният въпрос къде (и кога) точно да спра, за да си хапна консервите, с които така старателно се бях подготвил. Пуснах по инерция. Щраках по някоя снимка между завоите и между мислите си за обилна порция сръбска скара, пардон консерва със съмнителни вкусови качества. Не се движех с лошо темпо. 3 часа следобед… Ами не е толкова зле.

Оттук имах да пресека част от равнинно Косово (най-досадната част от днешното ми пътуване), да вляза в Албания през някакъв пункт, който нито го знаех къде е, нито дали въобще го има, да пресека незначителна част от планините от другата страна на границата, след което да се върна отново в Косово, да мина по добре познатият ми маршрут през Шар планина и оттам в Македония и през Скопие-ей къде беше София…. Абе ей къде, ей къде, ама май не ми беше добро темпото сякаш… Сякаш трябваше да побързам, че нещо….

От тези ми мисли ме изтръгна

ароматът на дървени въглища и нещо печащо се върху тях.

Ммммм…. Чудно! Тук някъде имаше крайпътно кръчме! Не можеше да е друго! Докато го помислих и след следващият 180 градусов завой изникна отбивката с чудесно изглеждащото кръчме, от което идваше апетитния аромат. Абе…дали пък консервите да не си ги нося обратно вкъщи? А и не съм чак толкова отчайващо закъснял сякаш?…

Спрях на паркинга и огледах обстановката. Отвън имаше някаква окаяна баничарка, стара Джета, не много по-нов мерцедес и един новичък пасат. Има хора. Значи кръчмето е “вървежно”! Зачудих се вътре ли да се настаня или отвън в градината. Отвън седяха двама дядковци с вид на партизани-ветерани, захвърлили пушките оня ден и слезли в цивилизацията… Абе….не, че нещо, ама…. Сега ще почнат да ми досаждат… Пък ще трябва да им се обяснявам…. Айде да се намъкна вътре! Отново бях направил грешен избор. Ами те всички други хора бяха вътре! Или съм си въобразявал, че колите на паркинга са на разни гъбоберачи и трафиканти, които са ги оставили тук докато пренасят дрога през близката граница?

Да бе, да, както се казваше в една реклама.

Бърз поглед ми даде сведения за ситуацията, още повече, че със самото ми влизане всички приказки секнаха и видях вперени в мен поне дузина чифта очи! Почувствах се като лимонадения Джо, който влиза в прерийната кръчма на индианците апачи-готов да стреля или да го застрелят. Стояхме, мълчахме и се гледахме. То очевидно беше, че аз трябваше да кажа нещо, макар че правото на домакините е да говорят при неловки ситуации, но явно бях случил на мълчаливи домакини. Ооооокей…. Най-добрата защита била нападението казват! Бухнах се направо с рогите напред: “Добар дан! Ако сте любезни господа, да причаме на српски! Сигурно сви веома добро го разумете?”

Настана гробно мълчание. Всъщност откакто бях влязъл никой не беше продумал и дума. Дали пък да не бях се набил точно в някакъв клуб за глухонеми? В този момент един от хората зад бара (после се оказа, че е собственикът на заведението), пристъпи бааааавно към мен и още по-бавно и внимателно разгърна якето и сочейки ме с пръст, прочете текстът на фланелката ми под него “Мушкарац без търбуха йе као небо без звезда!” Хахаха… Отдакле си? Отдакле, отдакле? Ами от България…от София. Влизай, друже и добре си ни дошъл! И знаеш ли…тук не обичат много много сърбите! Помислихме те за сърбин…
Да бе сърбин! Хахаха! Де сте чували сърбин да говори толкова отчайващ сръбски пък и вие…

Pec, Kosova (Kosovo)

Спусках по инерция остатъка от серпентините. Бях прекарал не повече от 30-40 забавни минути в крайпътното кръчме, но в мислите ми все по-настойчиво се загнездваше усещането, че закъснявах отчайващо… Доколкото си спомнях пътя, след като слезех в равното, ми оставаха не повече от десетина километра до

Печ (или Пейа както му казваха местните).

Сещах се за кошмара от предишното ми преминаване през града- разкопана централна улица с типичното за тези ширини хаотично и стресиращо движение. И прах… Много прах! Всепроникващ прах! Абе тая държава определено имаше нужда от едно яко и повсеместно миене! И в прекия и в преносния смисъл…
В тоя ред на мисли решението да пропусна Печката патриаршия някак дойде от само себе си. Нещо не изгарях от желание да прекося стотина хилядния Печ по цялата му дължина, за да достигна изхода за патриаршията. Не стига това, ами и после трябваше да го прекося наобратно! Е, не! Нямаше начин! А и времето неумолимо напредваше…

Вече бях в равното. Умело жонглирах в лудешкия трафик, като сетивата ми бяха на 101%! Не можех да си позволя да ме претрепе някой местен джигит! Единствената ми застраховка живот беше в полза не на някой друг, а точно на банката! Аааа, не! Нямаше да им доставя това удоволствие!

В интерес на истината всеки път, когато излизам някъде извън страната се старая да си правя поне медицинска застраховка, че не се знае знае ли се… Да де, ама като това пътуване го реших в съвсем последния момент, а „моят” застраховател се оказа, че е прясно фалирал, а нямах време да търся друг-сега трябваше да карам мнооого внимателно, за да не се окаже, че….и тъй нататък…все едни „ведри” мисли…
Стоях на кръговото на входа на града и умувах. Ако тръгнех надясно влизах в града. Това го направих предния път и знаех, че не е добро решение. Направо имаше табела за Прищина, но аз бях наясно, че Прищина не е в моята посока, пък и не виждах за какво да ходя там… Съжалявам, че ще го кажа, но сив и скучен град…Нямаше опция да го посетя! Наляво табела нямаше, но по пътя на логиката това беше пътя, който водеше за Митровица през Извор по самия ръб на извисяващите се планини, т.е. не по ръба им, а в самите им поли! Така де! Нека сме точни и ясни, че току виж утре някой затръгвал натам да търси моят ръб дето пътя минавал по него…
Тъй като не ми хрумна по-добро решение просто направих едно пълно кръгче на кръговото и се върнах на изходна позиция. След това отново направих същото… Поседях малко и потретих… Не знам какво очаквах да се случи, но то определено не се случваше! След четвърт

4

Бейрут в Ливан (7 част на До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан)

Продължаваме с близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и в Маалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, минахме през Мъртво море и река Йордан, на път за...

Страх и ужас в Иран (1) 10

Страх и ужас в Иран (1)

Днес, нали вече ни хакнаха, реших, че днешният пътепис може да бъде кратичък, но за сметка на това – с обещаващо начало 🙂


Приятно четене:

Страх и ужас в Иран

част първа

Първото ми пътуване за Иран се осъществи 2006г. Точно по това време медиите гръмнаха с новината, че САЩ ще нападне Иран. Бях само на 21г. и ме беше бъзе даже от сянката ми. Когато казаха на приятелките ми, че ще пътувам за Иран, те започнаха да ме молят и убеждават да не ходя, защото „със сигурност ще умреш”.

Imam Khomeini International Airport (IKA), Иран

Страх, не страх, заминах! Нямах избор, тъй като трябваше да придружавам баща ми. Та попрочетох нещо в интернет, осведомих се уж, стегнахме куфарите, хвърлих 3 забрадки (сещайте се-три от онези прозрачни модерни леопардови и тигрови шалчета) в чантата, казах си „Мечка страх, мен не страх” и „Ако ни убият, най-малкото ще влезнем в историята” и тръгнахме за Истанбул.

Още при чекирането на багажа на гишето на Iran Air ме попитаха дали преди това съм била там и деликатно ме предупредиха, че трябва да се забуля още при качването в самолета. Е, дорева ми се! Но го направих!

Това, което завинаги ще се отпечата в съзнанието ми обаче, са първите секудни на Иранска земя. Защо ли?Ами защото попаднах във филм на ужасите.

В момента, в който самолетът кацна, вниманието ми привлякоха десетки тичащи буквално покрай пистите хора. Когато се вгледах по-добре в тях с ужас осъзнах, че това са военни, нарамили автомати. Близо до административната сграда на летището се виждаха хеликоптери готови да излетят. И знаете ли коя беше първата ми мисъл?Че САЩ са нападнали Иран и ние сме в центъра на този ад. С подкосени крака слезнах от самолета.

Тогава обаче се разигра епизод 2 от моят филм на ужасите. Един човек държащ табелка с нашите имена ни отведе. Отведе ни в помещение, което представляваше малка стаича, с овехтели мебели, помоли ни да седнем и ни сервира чай. Не се представи, само ни каза „Следвайте ме”, „Седнете”, „Заповядайте” и „Дайте си паспортите”. Ами дадохме му ги!

Единственото, което успях да кажа на баща ми бе: „Баща ми, стиска ли ти да отпиеш от чая?”

Е това, което за мен беше филм на ужасите се оказа нещо не много страшно: човекът бе изпратен от хората, които щяхме да посетим, но съответно никой не ни беше предупредил и беше ни въвел в CIP (commercial important person) сектора за да ни вземе визи, а летището временно се било използвало и като военно, защото новото летище Имам Хомейни в покрайнините на Техеран не било готово! Ами, те защо не ги пишат тези неща в google, а трябва на мен да ми излизат ангелите и дяволите дори?

Това е началото на първото ми пътуване… Очаквайте продължение на това, какви странни и интересни неща ми се случиха през следващите 5 пътувания!

Очаквайте продължението

Автор: Пънар Кязим