Най-добрите пътеписи от света и страната – от и за вас
сеп. 01 2016
По пътя към Исландия, Любо ни разведе из Фарьорските острови. Днес вече сме в самата Исландия. Приятно четене: От България до Исландия на 4 колела по шосе и по вода с Фарьорските острови за предястие част втора Исландия Ден 8 Исландия! Една седмица след като тръгнахме от България акостирахме на брега на островната държава. Малкото […]
февр. 07 2013
Продължаваме с пътуване из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, откъдето ще стартираме днешното приключение към гейзерите и водопадите на Исландия.
Приятно четене:
ден 2
blue lagoon или, както вероятно е най-правилно – Bláa lónið представлява уникално природно явление; дълбоко под земята, на 2000 метра, през разлома между Америка и Евразия, надлъжно на целия остров, тече част от Атлантическия океан; водите му влизат в пряк контакт със кипящата там магма при 240 градуса и 36 атмосфери налягане. На това местенце, през някоя от многото фисури в земната кора, силно обогатените на минерали води, все още частично солени и много силно силициеви, бликват на повърхността; образуваното езеро е с толкова специфична минерализация, че в него не виреят никакви бактерии, а самата вода е с уникални лечебни свойства.
Снощи имахме удоволствието да се насладим на това природно чудо, почти сами, на фона на клонящото към северния хоризонт лятно слънце
Белите отлагания, покриващи всичко, до което се докосва водата, на дъното са под формата на гъста силициева каша; най-близкото, с което мога да я сравня, е хума, макар че усещането е значително по-меко и нежно
Хума
На повърхността силиция кристализира от досега си с въздуха и образува много фини гладки пластове; най-силния природен контраст, който съм виждала.
е едноетажно – стаите обикалят около вътрешен двор
Всички стенни повърхности са направени така
Облицовка
Мита мозайка с натрошена шуплеста вулканична скала
Мястото, на което е построен хотела също е било покрито с вулканични отломки, които са внимателно иззети; сградката буквално е потънала сред лавата. Гледката от терасата, от човешки поглед:
Достатъчно е само да седнеш и камарите лава спират вятъра – сред нея погледът се спира на ей такива места:
С мъка си тръгнаваме, но напред е цяла Исландия…
Скоро стигаме до едно от ония места, които хората по подразбиране асоциират с Исландия –
произлиза от наименованието на един от гейзерите на това място – Geysir или Great Geysir – или от старонорвежкия глагол geysa, означаващ избликвам. Въпросният Geysir от доста време насам вече не изригва, освен при земетресения. В миналото, а записи за него има от 13 век, е бил доста активен, като при една от активностите си е изхвърлил вода на колосалните 122м. На площадката са разположени близо 30 топли извора, малки и големи, но повечето от тях не предлагат фантастичната гледка, която всички очакват.
Гейсир, Исландия
За щастие на туристите един от тях е
който радва окото на всеки 5-10 минути, макар и едва на трийсетина метра.
Току-що e изригнал:
Този, дето пуши в далечината, е The Great
В очакване на следващата активност на Strokkur
Повечето гейзери изглеждат така
Импровизирани оградки има навсякъде, тъй като водата е почти 100 градуса
Следващата ни спирка, разположена едва на няколко километра след гейзерите, също е от групата мust see –
За съжаление това е едно от онези места, където мащабът се губи в снимките, а колосалната мощ и грохот, които съпътстват преживяването, може само да бъдет наподобявани във видеокадрите.
Gullfoss го чухме известно време преди да го видим, вървейки с върволицата туристи, изсипвани от рейсовете на паркинга; от площадката преди спускането към него
Същинският водопад се крие от отсамната стена на каньона, който съм е издълбал. След малко стигаме до площадката от лявата страна и можем да погледнем на обратно
Каньонът е широк едва 20 метра и дълбок над 30
Дошли сме по ей таз пътечка
И от най-горната площадка на каньона:
В момента водите на реката са малко и спокойни, тъй като пролетното снеготопене е приключило… самата река се заражда някъде ей там
И макар да нямаме набелязани точки нататък – ей на, гпс-то там ни заведе 🙂 Всъшност поемаме по път 35, който пресича страната през вътрешността й, свързвайки напряко северната и южната част – е, поне през лятото.
Пътят притежава звучното име
Под “нищо” наистина разбирам нищо – вътрешността на Исландия е каменна пустиня, покрита със сняг през 10 месеца от годината. През останалите два месеца бурно оттичащите се води отнасят всеки опит за почва и на оскъдната растителност очевидно не ѝ допада да вирее върху камъните.
Пътищата в Kjolur се затварят септември и разчистването им за летния сезон започва в началото на май, за да може до началото на юни да бъдат що-годе проходими. Земя на вулкани, йокули, сипеи от лава и на най-могъщата природна сила в Исландия – водата.
Подминали сме няколко табелки, че пътят от тук нататък е затворен за леки коли и уверено сме продължили напред, когато настигаме група коне – високопроходимото превозно средство.
Исландският кон е, като всичко в Исландия, различен – много набит и як, с прекрасна грива и опашка, която докосва земята… и втори най-масово разпространен бозайник, след исландската овца! В тая надпревара човекът е доста назад в класирането – на целия остров, на територия почти колкото България, обитават едва 350 000 души, от тях 120 000 в Рейкявик, още толкова в околностите, а всичкото останало – смятайте…
Кончетата биват спецялно развъждани, тъй като умеят да ходят по два допълнителни начина, отгоре на основните три, с които другите кончета цял живот се придвижват напред-назад. Иначе казано, всички останали могат само ход, тръс и галоп, а тез мощни хубавци се спряват прекрасно от малки по още 2 начина – всъшност без въпросните походки кончетата трудно биха се справили с дългите разходки из пресечените каменисти месности и торфища на родината си.
Породата се пази толкова стриктно, че исландски кон, излязъл извън пределите на острова, не може да се върне… жив, което не пречи на исландците да го използват и на общи основания във фермерската си работа, да предлагат разходки на туристите и да го похапват.
По път 35 стигаме до някъде, примерно средата, там естествено няма нищо (толкова нищо, че няма и снимки) и поемаме на обратно.
Същите кончета, те явно знаят къде отиват
На връщане се налага да заобиколим поредната планинска верига, през която пътища няма, та слизаме обратно почти до океана, за да поемем пак навътре. В ниското облаците се разреждат и грейва слънчице
Нашата дестинацийка е издълбала ей това каньонче
Исландия
Водопад Hjalparfoss
Името на това
по името на местността, което всъшност означава “помощ”
В моето съзнание мястото ще остане свързано с огромния базалтов дракон, който зорко пази езерото и фантастичната му гръдна броня.
Продължаваме навътре и чинно следвайки гпс-то се отбиваме от главния черен път на по-второстепенен, после на третостепенен, накрая пътя се превърна в немаркирана пътека – точно пред нас, обаче, уревено се движи още една витарка и решаваме, че поне те знаят къде отиваме 🙂
За това място не пише нищо дори в туристическите справочници, няма табелка на пътя, а в wiki има точно 4 реда, но ако някой ден посетите този приказен остров – препоръчвам ви да си направите труда да го стигнете…
Пътчето свършва с уширение и трасето нататък е блокирано с едри камъни; слизаме от колата и по пътечката
Хълмистият терен плавно слиза на дясно, където се вижда това:
След не повече от стотина метра стоим на ръба на отвесна пропаст, дълбока 120 метра
Представям ви
вторият по височина на острова
и приятелят му
(букв. Съседът)
виеща са стотина метра под краката ни
Къпалните на Один и Фрея
В рамките на останалата част от деня стигаме до още един водопад
Не стигаме до друг заради затворени все още пътища, подминаваме ВЕЦ-ове сред сипеите Не успяваме да видим Хекла, забулена в облаци, дори минаваме по чисто нов мост в нищото…
На слизане дори не си правим труда да отбием от пътя за някакъв по-малък водопад, който съм маркирала предварително на трака
Сега, като се замисля за това пътуване, една от първите картини, които изникват в съзнанието ми, е тази
Очаквайте продължението
Автор: Гергана Милушева
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Исландия – на картата:
ЗА ПОДРОБНОСТИ – КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО 🙂
окт. 01 2012
Днешният очерк от голямпто пътуване на Иван ще ни отведе до най-бедната страна на Южна Америка – Боливия. Приятно и внимателно четене ви препоръчвам 🙂 Разказът разкрива повече, отколкото изглежда на пръв поглед 🙂
между прогреса и ценностите
Трябваше да изберем дали да посетим
от страна на Перу или от страна на Боливия. Спряхме се на Боливия, поради факта, че е по-евтина, всъщност най-бедната и най – слабо развита държава в Южна Америка. Другата причина беше, че Пуно не ни грабна много и се надявахме Копакабана да е по-симпатично местенце.
Пътят с автобус от едната до другата държава на езерото беше към 2 часа, така че към 9 сутринта вече бяхме на границата на Боливия. Беше много студено и валеше, зъзнехме като кучета на опашката за имиграционните, дори и със зимните ни якета. Докато до нас заблудени туристи слизаха по джапанки от рейса и се зачудихме знаят ли изобщо къде отиват.
Полицаят ни изгледа странно и взе да търси в едни дълги списъци България и какви са изискванията към нас за влизане в страната. Дори и американците трябва да получат виза, което е необичайно по тези места, и доста от тях пропускат тази държава. При нас ситуацията е че плащаме само при излизане от страната, но не и при влизане.Визата ни беше издадена предварително в Лима, така че нямаше неприятни изненади.
И Копакабана не изглеждаше особено атрактивно, затова решихме да не се застояваме, а директно да хванем лодка до
– от където се предполага,че е тръгнал и първия инка.
Езерото Титикака
Островът, още е известен с уникалните си изгледи към езерото и с това, че е съумял да запази първобитната си култура непокътната. Докато чакахме на пристанището да дойде време за нашата лодка, гледахме местните да се шляят наоколо и така между другото един си пикаеше просто в продължение на няколко минути в една от лодките, застанал с лице към пристанището. Най-вероятно това беше туристическа лодка, а той явно демонстрираше пренебрежение към туристите. За щастие нас ни качиха на друга, но само можем да предполагаме какво се е случвало преди това с нея.
Пътувахме около час и половина до острова, но сигурно, ако бяхме плували до там, (не че ни е по възможностите, но по принцип), по – бързо щяхме да стигнем. Лодката едвам, едвам креташе, а острова е на видимо разстояние от брега.
Още със самото ни акостиране в пристанището – едни хлапета наскачаха в лодката от прозорците, за да водят туристите към всевъзможни места за настаняване. Не стига навалицата, ами и едни баби бяха застанали на кея и препречваха пътя от всякъде, с цел събиране на такса за посещение на острова. Щеще да е много по-лесно да си чакат кротко на брега, защото така или иначе няма къде да избягаш, но явно предпочитаха да стане по трудния начин. Своебразния данък е един от малкото сигурни и постоянни приходи на острова, така че беше ясно от къде идва нетърпението им.
Езерото е известно също така и с малките плаващи тръстикови острови, дом на племето Урош, коeто датира от преди цивилизацията на Инките. Според техните легенди, те съществуват още преди слънцето, когато земята е била все още тъмно и студено място. Загубили статута си на супер същества, когато не се подчинили на универсалния ред и се смесили с хората, което ги направило податливи на всички човешки пороци. По този начин се разпръснали и загубили своята идентичност, език и обичаи. Благодарение на простия им начин на живот, инките смятали, че изкарват много малко и съответно ги облагали с малки данъци. И въпреки това племето с тръстиковите си жилища надживява могъщите инки с техните огромни каменни храмове, разположени на планинските върхове.
– най-високото, почти безоточно плавателно езеро в света, а също и най-голямото в Южна Америка. Най – високата част на острова е 4200 м. Ние, по погрешка, тръгнахме към билото на острова, понеже хлапетата казаха, че там е единственото място, където има нет. Нет наистина имаше и гледките от върха бяха зашеметяващи, но катеренето по стръмните стълби нагоре с раниците на гърба, определено ни дойде в повече. Разредения въздух също си оказа влияние и усложни още повече нещата. Буквално едвам издрапахме накрая. Острова е толкова първобитен, че пътища и превозни средства на него няма, стълбите и пътеките са единствената опция за предвижване. По тях бяха застанали баби в традиционни дрехи и с малки пухкави лами, очевидно приготвени за пристигането на поредните туристи. Ако някой пожелаеше снимка, трябваше да си плати, което беше норма навсякъде в Южна Америка.
Настанихме се в една къщурка и се насладихме на страхотна рибка за без пари. Погледнато от тази гледна точка, Боливия си е най – добрата дестинация за туристи с бюджет. Хапването в ресторант струва не повече от 3$, което е немислимо в държавите които посетихме до момента.
апр. 03 2012
Днес Румяна ще ни води на обиколка из някои от националаните паркове на Съединените щати. Започваме със Скалистите планини, Grand Teton и Йелоустоун.
Приятно четене:
В началото на септември 2011 направихме обиколка из няколко от планинските национални паркове в Щатите: Grand Teton, Yellowstone, Glacier и Канадското му продължение Waterton, Rocky Mountain, Dinosaur – за която искам да ви разкажа.
3 септември. Стартираме от Солт Лейк Сити, щата Юта, където сме пристигнали със самолет предишната вечер и сме взели кола под наем. Солт Лейк Сити е всред
отвсякъде е обграден с внушителни високи баири. Цялото ни пътешествие през следващите 9 дни ще е все из Скалистите планини, впрочем. (Едно време, като ходех на училище – а това беше доста отдавна – тези планини ги учехме като Кордилерите; не знам откъде е дошло това – може би от някой Кубински учебник по линия на соц-обмена?!; във всеки случай тук, в Щатите, никой не е чувал за Кордилерите – казват си се Rocky Mountains * 🙂 (всъщност Скалистите планини са част от Кордилерите. Още малко по темата – бел.Ст.)
Първо караме на север по магистрала I-15, после се отклоняваме на североизток по шосе #89, пресичаме югоизточното ъгълче на щата Айдахо – колкото да снимаме табелата “Welcome to Idaho” – покрай красивото синьо езеро Bear Lake, и навлизаме в Уайоминг – “Welcome to Wyoming – Forever West”.
Пейзажът е планински, със заоблени гористи баири, зад които постепенно почват да надничат остри скалисти върхове със снежни шапки. Навлизаме в
Гледката е впечатляваща! Цял ред от висо-о-оки снежни върхове, сред които стърчи най-високият – Grand Teton, почти 4200 метра. Около него са Mount Owen, Middle Teton, South Teton – все високи, скалисти и остри – като забучени в небето.
Между тях и пътя тече Snake River. При Moran Junction обръщаме, пресичаме реката и пред нас е
Още по на юг е Jenny Lake, с обрасли с борове брегове. Продължаваме към Jackson Hole, където имаме резервация за нощувка.
с луксозни хотели, но има и един – The Hostel – който си е… еми хостел 🙂 екстра си е! 🙂 Няколко различни по калибър лифтове водят нагоре по баирите. Единият качва направо цели “автобусчета” нагоре по въжетата. Зад баирите забелязваме да се вият кълбета пушек – изглежда съвсем като пожар! Оказва се, че наистина е пожар – контролиран горски пожар – и такива имало. След кратка разходка и порция пица се приютяваме в хостела.
4 септември. Слънцето изгрява иззад боровете. Време е да хващаме пътя. Има и по-ранобудни от нас – два големи шарени балона с кошове бавно се издигат в небето. Тръгваме по обратния път на север, покрай острите скалисти върхове с блестящи на сутрешното слънце глетчери. Още по-красиви изглеждат на сутрешна светлина! Спираме отново покрай Jackson Lake, спускам се с фотоапарата по стръмния бряг, за да хвана в преден план една туфа жълти цветя и… за малко не се претрепвам. Е, не точно, но се сурвам надолу и в стремежа си да опазя апарата от потрошаване, си поизкълчвам крака – не е лек животът на фотографа… Оттук нататък малко нещо куцукам, ама – това не плаши душите наши :).
Продължаваме на север покрай Snake River, по Rockefeller Memorial Parkway, и – йей! – влизаме в
Yellowstone, Съединени щати
Първият национален парк (създаден 1872 г.), на площ почти 1/10 от територията на България (приблизително квадрат 100 х 100 км), разположен върху активен супервулкан, с около 300 гейзера и още толкова водопада, множество горещи извори, калдери, вкаменени дървета, реки, езера, каньони, бизони и всякакви чудесии.
Не, Йелоустоун не е еднозначно красив – на места е подтискащ и мрачно-пустинен, направо зловещ със сухите дървета и миризма на сяра, разнасяща се от бълбукащата кал. На други места е прекрасен, с гейзери, езера в невероятни цветове, буйни реки с каньони и водопади. Общо казано, Йелоустоун е невероятен, неповторим и вълнуващ – нещо, което няма къде другаде да видиш.
Движим се на север покрай Lewis River, покрай Lewis Lake, в далечината се вижда Shoshone Lake. После покрай West Thumb – западния залив на езерото Йелоустоун – завиваме на запад, към една от най-големите атракции на парка Йелоустоун –
В Йелоустоун има към 300 гейзера, някои от тях са по-големи и изригват доста по-високо от Old Faithfull, но техните изригвания са доста по-непредсказуеми и въпрос на лично настроение 🙂 , докато Старият Верен си изнася представлението най-редовно и прилежно на всеки 90 минути, без капризи и глезотии. Оказва се, че сме пристигнали тъкмо навреме – следващото изригване се очаква след около 10-15 мин. Точно по обед е. Настаняваме се на пейките около гейзера, заедно с няколко стотин други зяпачи, приготвяме фотоапаратите и затаяваме дъх. Бълбукането отначало е слабо, после все повече пръски се разхвърчават наоколо, докато накрая гейзерът се развихря в пълната си прелест и мощ. Вода и дим хвърчат на около 50 м височина! Спектакълът продължава 7 минути (отчетено по тайминга на първата и последната ми снимка), след което само белият дим над дупката показва къде се е скрил Верният. По-късно надвечер се опитахме отново да го видим, но не можахме да го улучим така добре, като първия път – оказа се, че шоуто току-що е приключило и не ни се чакаше час и половина до следващото…
Апропо, повече от половината гейзери в света се намират в парка Йелоустоун! Има малко в Русия (Камчатка), малко в Чили, в Нова Зеландия и Исландия, но тук са най-много. Така че, ако на някого му се гледат гейзери – Йелоустоун е мястото :).
Продължаваме на север покрай още няколко гейзерски сборища – Upper Geyser Basin, Midway Geyser Basin, Lower Geyser Basin – повечето в момента са само бълбукащи езерца, някои се поуригват малко на сяра. Завиваме на изток към другото най-известно място на парка – Големият Каньон на Йелоустоун (The Grand Canyon of the Yellowstone). На това място реката Йелоустоун е прокопала доста дълбок каньон – дълбок 300-400 м и широк към километър, с
и мяско за вдъхновение (Inspiration Point) 🙂 Много е красиво! Между боровите гори по платото се врязват червеникави стръмни скали, долу тече реката – буйна и зелена, скачаща с главата надолу отвреме навреме за разнообразие.
Продължаваме на юг. Пътят през парка описва една голяма осмица – днес обикаляме долния кръг на осмицата, горният сме го оставили за утре. Минаваме покрай серния калдрон (Sulphur Caldron) и калния вулкан (Mud Volcano) и стигаме до голямото
Намиращо се на около 2400 м надморска височина (по-високо от Черни връх!), през зимата езерото се покрива с 1 м дебел слой лед. Изобщо, целият парк Йелоустоун се простира почти изцяло на над 2400 м височина и през зимата е покрит със сняг и недостъпен – пътищата там се затварят в края на есента и се отварят късно на пролет.
Преди мръкване обикаляме още малко гейзери и горещи извори – в Black Sand Basin, Biscuit Basin – навсякъде има направени удобни дървени пътеки до бълбукащите езерца, с предупреждения да не се доближаваш, освен ако не искаш да бъдеш сварЕн. А те, езерцата, бълбукат и хвърлят вода, напомняйки, че отдолу къркори жив вулкан – не какъв да е, а супервулкан, на който по график май му било време пак да изригва – в следващите плюс-минус десетина хиляди години 🙂 Твърди се, че тъй като той – вулканът, по-точно горещата му точка – си стои на място там долу, а североамериканският континент се движи бавничко на запад-югозапад, така се е образувала долината на Snake River.
Но стига толкоз за днес. Подминавайки няколко кротко пасящи бизона, се отправяме към градчето West Yellowstone, на западния вход на парка, където ще нощуваме. Градчето е типично туристическо, с много хотелчета и ресторантчета. Привечер по улиците е пълно с туристи. Нощуваме в Evergreen Motel.
5 септември. Рано сутринта отново сме в Йелоустоун. Близо до входа пасе стадо лосове (от по-дребните, дето тук има казват elk, а не онези големите добичета – moose-овете), спираме да ги видим. Когато край пътя има нещо интересно, това лесно се разбира по спрелите коли. Не дай си боже да спреш, за да облекчиш някаква нужда – веднага поне още няколко коли ще спрат, ще подадат глави от прозорците и ще питат „What’s down there?“ – това от личен опит (е, не бяхме спрели да се облекчаваме, а само да се поогледаме, но две каки веднага спряха зад нас и проточиха глави като костенурки J). Днес ще обикаляме горния кръг на осмицата, така че се отправяме на север. През Artist Paintpots (бълбукащи езерца във всякакви причудливи цветове) и Roaring Mountain (пушеци и мирис на сяра), стигаме до
Много причудливо място, невероятно красиво и странно.
Множество тераси са като замръзнали, обагрени във всички отенъци на жълто, оранжево, червеникаво, керемидено. Невероятна работа, много красиво, а и малко зловещо със стрърчащите изсъхнали дървета…
Продължаваме на изток и юг, отбиваме се да видим вкаменените дървета, отново спираме до големия Йелоустоунски каньон, водопадите на Йелоустоунската река, вдъхновяваме се на мястото за вдъхновение :). Гейзерите в Norris Basin са едни от най-впечатляващите – прекрасни, във всички цветове, и страховити, с пушеци и кал. Отново спираме и се дивим на терасите при Mammoth Hot Spring. Нима наистина не са конструирани от архитект с развинтено въображение?! Късно следобед тръгваме на север, към северния изход на парка. Табела край пътя обозначава пресичането на
Покрай Yellowstone River, излизаме от парка през Roosevelt Arch. Нощуваме в градчето Gardiner. В пристъп на хипогликемия, спирам в магазинче да си купя бонбони. Продавачката – младо момиче – се заглежда в името ми на кредитната ми карта и ме пита дали съм рускиня. Не съм рускиня, българка съм. Момичето ококорва очи като палачинки – оказва се, че също е българка, а такива не минавали тук всеки ден – окончателно ми повярва едва като заговорих на български. Нощуваме в един от любимите ни Super 8 мотели. На сутринта същото българско момиче, плюс още няколко такива, оправят стаите в мотела. По линия на студентските бригади били.
6 септември. Отправяме се на север по път #89. Пътуваме през щата Монтана. Следващата ни цел е паркът Glacier. Днешният ден е главно за пътуване – почти 700 км са пред нас. От път #89 завиваме на запад по магистрала I-90, после на север по път #83. Пътуваме основно през хълмисти плата. В последната част на пътя минаваме през иглолистни гори, край няколко красиви езера – Salmon Lake, Seeley Lake, Lake Inez, накрая чудесното Swan Lake. Наблизо има и
Правим опит да го видим и него, но след няколко неуспешни опита да намерим подход и място за паркиране, се отказваме – отвсякъде попадаме в частни имения. Продължаваме към градчето Columbia Falls, където ще нощуваме. На картата се вижда друго езеро наблизо – Hungry Horse Reservoir. Решаваме да използуваме времето до мръкване, за да го видим. Тръгваме по някакво странично пътче, което се вие по баирите нагоре, между гори от високи борове. Минаваме покрай малко, но
Боровете се отразяват във водното огледало и е чудно хубаво в залезната светлина. Докато стигнем до Hungry Horse е почти мръкнало, но все пак успяваме да видим впечатляващо високата му язовирна стена. Наоколо няма жива душа, високо в планината сме, обградени от високи борове и тишина.
Очаквайте продължението
Автор: Румяна Койнова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Съединените щати – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!
Малко от мислите ни с Комитата
