По пътя към Исландия, Любо ни разведе из Фарьорските острови. Днес вече сме в самата Исландия. Приятно четене: От България до Исландия на 4 колела по шосе и по вода с Фарьорските острови за предястие част втора Исландия Ден 8 Исландия! Една седмица след като тръгнахме от България акостирахме на брега на островната държава. Малкото […]

Tags: Dettifoss, Dynjandi, Gardar BA, Geysir, Glaumbaer, Goðafoss, Gullfoss, Hofn, Hraunfossar, Isafjordur, Jokulsarlon, Myvatn, Osvor, Sellfoss, Seydisfjordur, Skogafoss, Svartifoss, Vik, Viti Crater Lake, Акурейри, водопад, гейзер, Диамантен плаж, езеро, езерото с ледените блокове, Западните фиорди, Исландия, национален парк Тингвеллир, Полярната катедрала, Рейкявик, Сейдисфьордур, Тингвеллир, торфеното село, Хусавик

Продължаваме с пътуване из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, откъдето ще стартираме днешното приключение към гейзерите и водопадите на Исландия.

Приятно четене:

Исландия

ден 2

Синята лагуня,

blue lagoon или, както вероятно е най-правилно – Bláa lónið представлява уникално природно явление; дълбоко под земята, на 2000 метра, през разлома между Америка и Евразия, надлъжно на целия остров, тече част от Атлантическия океан; водите му влизат в пряк контакт със кипящата там магма при 240 градуса и 36 атмосфери налягане. На това местенце, през някоя от многото фисури в земната кора, силно обогатените на минерали води, все още частично солени и много силно силициеви, бликват на повърхността; образуваното езеро е с толкова специфична минерализация, че в него не виреят никакви бактерии, а самата вода е с уникални лечебни свойства.

Снощи имахме удоволствието да се насладим на това природно чудо, почти сами, на фона на клонящото към северния хоризонт лятно слънце

Белите отлагания, покриващи всичко, до което се докосва водата, на дъното са под формата на гъста силициева каша; най-близкото, с което мога да я сравня, е хума, макар че усещането е значително по-меко и нежно

Хума

На повърхността силиция кристализира от досега си с въздуха и образува много фини гладки пластове; най-силния природен контраст, който съм виждала.

Хотелчето

е едноетажно – стаите обикалят около вътрешен двор

Всички стенни повърхности са направени така

Облицовка

Мита мозайка с натрошена шуплеста вулканична скала

Мястото, на което е построен хотела също е било покрито с вулканични отломки, които са внимателно иззети; сградката буквално е потънала сред лавата. Гледката от терасата, от човешки поглед:

Достатъчно е само да седнеш и камарите лава спират вятъра – сред нея погледът се спира на ей такива места:

С мъка си тръгнаваме, но напред е цяла Исландия…

Скоро стигаме до едно от ония места, които хората по подразбиране асоциират с Исландия –

гейзери

Думата Гейзер, Geyser,

произлиза от наименованието на един от гейзерите на това място – Geysir или Great Geysir – или от старонорвежкия глагол geysa, означаващ избликвам. Въпросният Geysir от доста време насам вече не изригва, освен при земетресения. В миналото, а записи за него има от 13 век, е бил доста активен, като при една от активностите си е изхвърлил вода на колосалните 122м.   На площадката са разположени близо 30 топли извора, малки и големи, но повечето от тях не предлагат фантастичната гледка, която всички очакват.

Гейсир, Исландия

За щастие на туристите един от тях е

Strokkur,

който радва окото на всеки 5-10 минути, макар и едва на трийсетина метра.

Току-що e изригнал:

Този,  дето пуши в далечината, е The Great

Geysir

В очакване на следващата активност на Strokkur

Повечето гейзери изглеждат така

Импровизирани оградки има навсякъде, тъй като водата е почти 100 градуса

Следващата ни спирка, разположена едва на няколко километра след гейзерите, също е от групата мust see –

водопадът Gullfoss, златният водопад

За съжаление това е едно от онези места, където мащабът се губи в снимките, а колосалната мощ и грохот, които съпътстват преживяването, може само да бъдет наподобявани във видеокадрите.

Gullfoss го чухме известно време преди да го видим, вървейки с върволицата туристи, изсипвани от рейсовете на паркинга; от площадката преди спускането към него

Същинският водопад се крие от отсамната стена на каньона, който съм е издълбал. След малко стигаме до площадката от лявата страна и можем да погледнем на обратно

Каньонът е широк едва 20 метра и дълбок над 30

Дошли сме по ей таз пътечка

И от най-горната площадка на каньона:

 В момента водите на реката са малко и спокойни, тъй като пролетното снеготопене е приключило… самата река се заражда някъде ей там

И макар да нямаме набелязани точки нататък – ей на, гпс-то там ни заведе 🙂 Всъшност поемаме по път 35, който пресича страната през вътрешността й, свързвайки напряко северната и южната част – е, поне през лятото.

Пътят притежава звучното име

Кюлур, и дефакто е път през нищото

Под “нищо” наистина разбирам нищо – вътрешността на Исландия е каменна пустиня, покрита със сняг през 10 месеца от годината. През останалите два месеца бурно оттичащите се води отнасят всеки опит за почва и на оскъдната растителност очевидно не ѝ допада да вирее върху камъните.

Пътищата в Kjolur се затварят септември и разчистването им за летния сезон започва в началото на май, за да може до началото на юни да бъдат що-годе проходими. Земя на вулкани, йокули, сипеи от лава и на най-могъщата природна сила в Исландия – водата.

Подминали сме няколко табелки, че пътят от тук нататък е затворен за леки коли и уверено сме продължили напред, когато настигаме група коне – високопроходимото превозно средство.

Исландският кон е, като всичко в Исландия, различен – много набит и як, с прекрасна грива и опашка, която докосва земята… и втори най-масово разпространен бозайник, след исландската овца! В тая надпревара човекът е доста назад в класирането – на целия остров, на територия почти колкото България, обитават едва 350 000 души, от тях 120 000 в Рейкявик, още толкова в околностите, а всичкото останало – смятайте…

Кончетата биват спецялно развъждани, тъй като умеят да ходят по два допълнителни начина, отгоре на основните три, с които другите кончета цял живот се придвижват напред-назад. Иначе казано, всички останали могат само ход, тръс и галоп, а тез мощни хубавци се спряват прекрасно от малки по още 2 начина – всъшност без въпросните походки кончетата трудно биха се справили с дългите разходки из пресечените каменисти месности и торфища на родината си.

Породата се пази толкова стриктно, че исландски кон, излязъл извън пределите на острова, не може да се върне… жив, което не пречи на исландците да го използват и на общи основания във фермерската си работа, да предлагат разходки на туристите и да го похапват.

По път 35 стигаме до някъде, примерно средата, там естествено няма нищо (толкова нищо, че няма и снимки) и поемаме на обратно.

Същите кончета, те явно знаят къде отиват

На връщане се налага да заобиколим поредната планинска верига, през която пътища няма, та слизаме обратно почти до океана, за да поемем пак навътре. В ниското облаците се разреждат и грейва слънчице

Нашата дестинацийка е издълбала ей това каньонче

Исландия

Водопад Hjalparfoss

Името на това

двойно водопадче е Hjalparfoss,

по името на местността, което всъшност означава “помощ”

В моето съзнание мястото ще остане свързано с огромния базалтов дракон, който зорко пази езерото и фантастичната му гръдна броня.

Продължаваме навътре и чинно следвайки гпс-то се отбиваме от главния черен път на по-второстепенен, после на третостепенен, накрая пътя се превърна в немаркирана пътека – точно пред нас, обаче, уревено се движи още една витарка и решаваме, че поне те знаят къде отиваме 🙂

За това място не пише нищо дори в туристическите справочници, няма табелка на пътя, а в wiki има точно 4 реда, но ако някой ден посетите този приказен остров – препоръчвам ви да си направите труда да го стигнете…

Haifoss и Granni

Пътчето свършва с уширение и трасето нататък е блокирано с едри камъни; слизаме от колата и по пътечката

Хълмистият терен плавно слиза на дясно, където се вижда това:

След не повече от стотина метра стоим на ръба на отвесна пропаст, дълбока 120 метра

Представям ви

Haifoss,

вторият по височина на острова

и приятелят му

Granni

(букв. Съседът)

Къпалните на Один и Фрея и тяхната рожба,

виеща са стотина метра под краката ни

Къпалните на Один и Фрея

В рамките на останалата част от деня стигаме до още един водопад

Sigoldufoss

Не стигаме до друг заради затворени все още пътища, подминаваме ВЕЦ-ове сред сипеите Не успяваме да видим Хекла, забулена в облаци, дори минаваме по чисто нов мост в нищото…

На слизане дори не си правим труда да отбием от пътя за някакъв по-малък водопад, който съм маркирала предварително на трака

Сега, като се замисля за това пътуване, една от първите картини, които изникват в съзнанието ми, е тази

къпалня на боговете

Очаквайте продължението

Автор: Гергана Милушева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Исландия – на картата:

ЗА ПОДРОБНОСТИ – КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО 🙂

Tags: Bláa lónið, Geyser, Granni Исландия, Gullfoss, Haifoss, Hjalparfoss, Sigoldufoss.Kjolur, Strokkur, водопад, гейзер, лава, Синята лагуня

 Днешният очерк от голямпто пътуване на Иван ще ни отведе до най-бедната страна на Южна Америка – Боливия. Приятно и внимателно четене ви препоръчвам 🙂 Разказът разкрива повече, отколкото изглежда на пръв поглед 🙂

Боливия

между прогреса и ценностите

Трябваше да изберем дали да посетим

езерото Титикака

от страна на Перу или от страна на Боливия. Спряхме се на Боливия, поради факта, че е по-евтина, всъщност най-бедната и най – слабо развита държава в Южна Америка. Другата причина беше, че Пуно не ни грабна много и се надявахме Копакабана да е по-симпатично местенце.

Пътят с автобус от едната до другата държава на езерото беше към 2 часа, така че към 9 сутринта вече бяхме на границата на Боливия. Беше много студено и валеше, зъзнехме като кучета на опашката за имиграционните, дори и със зимните ни якета. Докато до нас заблудени туристи слизаха по джапанки от рейса и се зачудихме знаят ли изобщо къде отиват.

Полицаят ни изгледа странно и взе да търси в едни дълги списъци България и какви са изискванията към нас за влизане в страната. Дори и американците трябва да получат виза, което е необичайно по тези места, и доста от тях пропускат тази държава. При нас ситуацията е че плащаме само при излизане от страната, но не и при влизане.Визата ни беше издадена предварително в Лима, така че нямаше неприятни изненади.

И Копакабана не изглеждаше особено атрактивно, затова решихме да не се застояваме, а директно да хванем лодка до

Острова на Слънцето

– от където се предполага,че е тръгнал и първия инка.

Езерото Титикака

Островът, още е известен с уникалните си изгледи към езерото и с това, че е съумял да запази първобитната си култура непокътната. Докато чакахме на пристанището да дойде време за нашата лодка, гледахме местните да се шляят наоколо и така между другото един си пикаеше просто в продължение на няколко минути в една от лодките, застанал с лице към пристанището. Най-вероятно това беше туристическа лодка, а той явно демонстрираше пренебрежение към туристите. За щастие нас ни качиха на друга, но само можем да предполагаме какво се е случвало преди това с нея.

Пътувахме около час и половина до острова, но сигурно, ако бяхме плували до там, (не че ни е по възможностите, но по принцип), по – бързо щяхме да стигнем. Лодката едвам, едвам креташе, а острова е на видимо разстояние от брега.

Още със самото ни акостиране в пристанището – едни хлапета наскачаха в лодката от прозорците, за да водят туристите към всевъзможни места за настаняване. Не стига навалицата, ами и едни баби бяха застанали на кея и препречваха пътя от всякъде, с цел събиране на такса за посещение на острова. Щеще да е много по-лесно да си чакат кротко на брега, защото така или иначе няма къде да избягаш, но явно предпочитаха да стане по трудния начин. Своебразния данък е един от малкото сигурни и постоянни приходи на острова, така че беше ясно от къде идва нетърпението им.

Езерото е известно също така и с малките плаващи тръстикови острови, дом на племето Урош, коeто датира от преди цивилизацията на Инките. Според техните легенди, те съществуват още преди слънцето, когато земята е била все още тъмно и студено място. Загубили статута си на супер същества, когато не се подчинили на универсалния ред и се смесили с хората, което ги направило податливи на всички човешки пороци. По този начин се разпръснали и загубили своята идентичност, език и обичаи. Благодарение на простия им начин на живот, инките смятали, че изкарват много малко и съответно ги облагали с малки данъци. И въпреки това племето с тръстиковите си жилища надживява могъщите инки с техните огромни каменни храмове, разположени на планинските върхове.

Самото езеро е разположено на 3811 м. надморска височина

– най-високото, почти безоточно плавателно езеро в света, а също и най-голямото в Южна Америка. Най – високата част на острова е 4200 м. Ние, по погрешка, тръгнахме към билото на острова, понеже хлапетата казаха, че там е единственото място, където има нет. Нет наистина имаше и гледките от върха бяха зашеметяващи, но катеренето по стръмните стълби нагоре с раниците на гърба, определено ни дойде в повече. Разредения въздух също си оказа влияние и усложни още повече нещата. Буквално едвам издрапахме накрая. Острова е толкова първобитен, че пътища и превозни средства на него няма, стълбите и пътеките са единствената опция за предвижване. По тях бяха застанали баби в традиционни дрехи и с малки пухкави лами, очевидно приготвени за пристигането на поредните туристи. Ако някой пожелаеше снимка, трябваше да си плати, което беше норма навсякъде в Южна Америка.

Настанихме се в една къщурка и се насладихме на страхотна рибка за без пари. Погледнато от тази гледна точка, Боливия си е най – добрата дестинация за туристи с бюджет. Хапването в ресторант струва не повече от 3$, което е немислимо в държавите които посетихме до момента.

Специфичното на острова е, че е много студено

Четете пълния текст>>> 

Tags: Боливия, гейзер, Долина на скалите, Езеро Титикака, калий, Ла Пас, лагуна Колорада, литий, пазар, пустиня, солено езеро, Титикака, Уюни, Че Гевара, Южна Америка