Archive for the tag 'Владивосток'

апр. 25 2015

От Владивосток до Чита (част 6 от „С Опел до Японско море, през Монголия, и обратно“)

Продължаваме заедно с Валентин и опела му по пътя към Японско море и Владивосток. В две резюмета успяхме да преминем от Румъния до Москва, както и през цяла Русия до границата с Монголия, минахме през Монголия на два етапа, за последно навлязохме в руския Далечен Изток и достигнахме целта – Японско море. Днес тръгваме обратно […]

One response so far

Ное. 27 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме във Владивосток

Днес ще проследим преминаването на Японско море от Владивосток до Фушики, за да стъпим в крайна сметка в Япония, но преди това дооооста ще почакаме на митницата във Владивосток

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 16:

От Владивосток до Япония

В девет сме пред гишето на инспекторката, която днес трябва да ни назначи митнически преглед — тоест някой да дойде и да ни прегледа моторите за незаконни джаджи, каквито не носим, или поне аз. Чакаме жената да се освободи, и накрая тя взима документите ни и махва с ръка да я следваме, цъкайки с токчетата си пред нас по коридора. Качваме се на втория етаж, където се налага да я изчакаме пред някакъв офис — доколкото разбирам, там са тези митничари, които правят проверки. След известно време се спускаме отново долу. „Никой не иска да се занимава с вас“ — ми казва. „Идея си нямам какво да ви правя.“ Обажда се на някакъв свой колега и го моли да дойде. „Чакайте.“ — казва.

Чакаме.

Една от другите жени митничарки идва при нас и търпеливо ми обяснява стъпка по стъпка какво ще трябва да направим, през какви стъпки ще трябва да минем, изреждайки имена на документи и всякакви други неща. Завършва със „спокойно, всичко ще стане“ и усмивка. Засмивам се, не съм очаквал, че съм толкова прозрачен и се вижда, че не съм схванал всичко. Докато с жената си говорим, някакъв кавказец профучава по коридора и тряска вратата, крещейки най-тежките руски псувни една след друга, които в превод звучат нещо като „…..!!!….. съм ви в….. митница! Т’ва не е… митница, тва е………. бардак!………., егаси…..! Как може да няма един….. човек, който да знае какво по…… става!“ Сякаш по команда, двамата с жената се обръщаме обратно един към друг и продължаваме да си говорим, все едно нищо не е станало. Не е тя човекът, когото чакаме.

Чакаме.

На Тифани отдавна и е писнало — тя само седи и чака, на практика няма какво друго да прави, защото не разбира езика. Аз не мога да си намеря място и само кръстосвам коридорите, както обикновено правя, когато съм замислен — постоянно крача напред-назад като Наполеон. Вероятно и аз, като много други хора, просто съм бил Наполеон в предишния си живот. Това нещо с документите е прекалено сложно за простосмъртни — искам някой просто да ми даде документите, за да ги попълня, или да ми каже какво да правя, или просто да ми каже къде да отида, за да разбера какво да правя от някой, който знае. Имам прогрес. Винаги съм се плашил от бюрокрация, но напоследък се оправям, някак — не много добре, но правя някакви крачки, а както и във всяко друго нещо именно това е най-важното, защото предхожда това да го правиш добре. Въпросът е какво правиш, когато не всичко зависи от теб. В случая, да се обадя на Юри — възможност, която не искам да отхвърля, но не искам и да допускам — би означавало, че съм се предал да се справя с всичко, и че съм се изплашил. Изкушението просто да кажа „майната му“ и „хайде просто да му се обадим, за да направи всичко“ присъства постоянно — нека си присъства. Няма да се откажа. Изпитвам някакво перверзно наслаждение от това — няма пък да тръгна по лесния път. Имам други приоритети. Притеснявам се, но някак по навик — имам усещането, че всичко ще се нареди, точно като във всички други последни моменти, когато е трябвало да се нареди. Ще се оправим и този път. Притеснява ме само това, че не знам как, опитвам се да не го забравям.

Коридорите на митницата, недвусмислено празни от хора, идващи да ни помогнат с документите, са като подиуми за дефилиране на митничарки, и това е единственото хубаво нещо в цялата институция. Късите поли са къси, краката, типично по руски, са дълги до небето, чорапогащниците са разнообразни — мрежести, не-мрежести, и светли, и тъмни, а обувките — задължително с токчета. Непрестанното „Чат-Чат-Чат-Чат“ ме хипнотизира доста по-ефективно от всякакво размахване на часовници пред носа ми. Вероятно всичко това просто влиза в униформата — сякаш владивостокския-т порт не е просто порт, а прет-а-порт. След два дена, прекарани в коридора, мога да позная коя жена минава дори и без да и виждам лицето.

Идва някакъв човек с куфарче, и инспекторката му обяснява за какво иде реч — слушам от нашето удобно място в коридора, прекъсвайки Тифани с вдигнат пред устните пръст и наострени уши. Човекът казва, че няма проблем — ще помогне, и на него му е интересно как стават нещата, тъй като досега не се е занимавал с експорт — от куфарчето и бизнес костюма оставам с впечатлението, че също се занимава с някакви бизнес неща. Казва се Руслан. Казва, че ще принтира „погруз-поручението“ и нещо, което ако не се лъжа, се казва „консаменти“ в офиса си и ще ги попълни. Да се върнем тук в дванайсет часа.

Имаме около два часа и половина

— сега е моментът да отидем до Морската гара и да си купим билетите. Не съм имал време да изтегля долари, но Тифани е проверила своите и има достатъчно и за мен, ако се наложи. Хващаме си автобус и скоро сме там. В залата на туристическата фирма, която продава билетите, Ирина я няма — казват ни да изчакаме. С нас чака още някакво момиче, което изглежда не е рускиня. Някакво момиче, което изглежда Е рускиня, защото носи къса пола и изглежда зашеметяващо, влиза — явно работи тук — другото момиче става и отива при нея. Тифани се опитва да чуе разговора, и потвърждава, че втората е чужденка, която също иска да се качи с кола на ферибота. След известно време момичето се връща в антрето при нас и Тифани я заговаря. Казва се Линда, от Южна Африка е, и пътува с кола и с гаджето си. Ще се качат на същата „лодка“, на която и ние.

Четете по-нататък>>>

3 коментара

Ное. 13 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(15): От Чита към Биробджан и Владивосток

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подстъпите на Чита в Русия

Днес ще продължим през Русия от Чита към Биробиджан и Владивосток, за да стигнем края на картата

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част петнайсета

От Чита към Биробиджан и Владивосток (Русия)

Събуждам се малко преди Дима и Наташа. За огромно мое съжаление котката се събужда заедно с мен, и веднага започва да мяука и да ми досажда. Наташа приготвя яйца на очи за закуска и ги поднася по своя си начин — красиво, храната подредена в чиниите като произведение на изкуството. Двамата вече са събрали багажа си и единственото, което остава е да се облекат. За Дима частта с обличането на всичките мото-доспехи е най-омразна, но когато кара, забравя за всичко това моментално. Малко му завиждам — ще ми се и аз да се опитам да се включа в такова състезание. Изобщо, двамата се занимават с един куп интересни неща, на които бих искал да се науча и аз — освен мотори карат кайт, сърф, сноуборд, колела… Е, без това последното мога да мина спокойно.

Всичко наоколо е оранжево. Тревата е оранжева. Дърветата са оранжеви. Дори и тези дървета, които са иглолистни — и те са оранжеви. Не знам дали това е нормално. Сигурно. След като има цяла песничка за това. Не, небето не е оранжево — нормално е, но някак си… всичко друго е. Дори и цветът на земята, по която карам, и той избива натам…

Скоро асфалтът свършва и се озовавам на безасфалтието. Започна се. Ето ги — последните и най-трудни километри на целия континент, с които всички толкова ме плашеха още преди да тръгна. В началото пътят не изглежда толкова ужасен — просто вместо асфалт с кръпки имаш чакъл и земя. Опитваш се да намериш път така, че да не влезеш в коловоз или дълбок чакъл, който обикновено се вижда, гледаш да караш по „утъпканите“ места, където колите са минавали… Не е чак пък толкова сложно. Степенката на Скитник задира в чакъла при всяка неравност с метално стържене — моторът все още е претоварен И освен това е прекалено нисък. Пътят е лош, но странно широк — като четири, на места шест лентов път — просто на него няма асфалт. На места има големи камъни, на места има дори пътни знаци за стеснения — при един от тях, опитвайки се да спра за да го снимам, защото изглежда странно не на място тук, изпускам мотора. Този път пада на дясната си страна. Опитвам да го вдигна, въпреки че горчивият ми опит вече ми подсказва резултата със сто процентова сигурност. Горчивият ми опит е прав. Да разглобявам куфарите, за да го вдигна, ще ми отнеме петнайсетина минути — предполагам, че това е повече, отколкото ще ми отнеме да спра някоя минаваща кола. Минаващи коли, обаче, тук няма толкова често, и минава единствено времето, докато накрая един микробус профучава покрай мен, без дори да намали, при все че вижда мотора, паднал на средата на пътя и мен, вдигнал ръка. Шофьорът вътре и пасажирът само ме изглеждат и се загубват, вдигайки пушилка в далечината

Спасява ме някакъв тир, пътуващ в обратната посока. Момчетата вътре, освен че ми помагат с вдигането, дори ми носят и добри новини — след още няколко километра отново започва асфалт.

Четете по-нататък>>>

One response so far

Switch to mobile version