Етикети: Виктория

1

Малта: приказният остров на рицарите-хоспиталиери (1): Мелиеха и Гозо

С Галена тръгваме на обиколка из Малта – в първата част ще отскочим до остров Гозо, освен първото запознаване със самата Малта. Приятно четене: Пътуване до Малта или приказният остров на рицарите-хоспиталиери част първа...

5

Към Аляска с мотор (Краят на пътуването): От Ванкувър в Канада до Монтана в САЩ

Днес завършваме мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през нея, навлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век, влязохме...

Националните паркове в щата Вашингтон, остров Ванкувър и накрая – влакът The Empire Builder 9

Националните паркове в щата Вашингтон, остров Ванкувър и накрая – влакът The Empire Builder

Днес Румяна ще ни води на една дълга обиколка из североизточната част на Щатите и Ванкъвър в канада. А даже ще ни повози и на американски влак в края.

Приятно четене:

 

Националните паркове в щата Вашингтон,

остров Ванкувър и накрая – влакът The Empire Builder

 

 

 

19 май 2012, събота

Тръгването от Кълъмбъс, щата Охайо, е рано сутринта.  Посрещам изгрева вече в самолета.  Когато прелитаме над центъра на Кълъмбъс малко по-късно, той е целият в розово… както пееше Михаил Белчев:  “На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар” 🙂   Полетът ми до Сиатъл е със смяна в Кливланд.  Отсечката Кълъмбъс-Кливланд е късичка и след по-малко от час сме там.  Кливланд е целият в утринна мъгла и изглежда призрачен отгоре.  Втората отсечка от полета – до Сиатъл – е вече дълга – 5 часа.  Прелитаме над Сандъски и увеселитения парк Сидър Пойнт на брега на езерото Ери, после стигаме до езерото Мичигън, прелитаме над Чикаго.  После дълго летим над облаците, докато накрая не се провиждат снежните върхове на North Cascades.  Между тях в облаците стърчи високо Маунт Рение.  Вече летим над Сиатъл.  Пухкави облачета, заливи, протоци и провлаци, пристанища, кораби… Сиатъл!  Понеже летим на запад, пристигаме все още преди обед местно време.   Времето е слънчево, въздухът е свеж – нека пътешествието започне!

Маршрут до Сиатъл, Вашингтон

Маршрутът

В рент-а-кар-а (Fox) ми връчват ключовете на един Шевролет Круизър.  Намигаме си с Шеви-то и поемаме към първата точка по маршрута – градчето Порт Анджелиз.  Разстоянието по права линия не е дълго, но силно нарязаният бряг го удължава.  Заобикалям  пролива Puget от юг, пресичам още няколко залива и провлаци, и поемам по път #101 – същия оня път #101, дето тръгва от Сан Диего и върви покрай брега на океана.

В ранния следобед пристигам в

Порт Анджелиз

Отбивам се до хотелчето –  Super 8 – само за регистрация и продължавам на запад покрай пролива Juan de Fuca, по път #112 (Strait of Juan de Fuca Highway), по 80-те мили до нос Flattery.  Пътят е живописен, ту върви досами морето, ту се качва нагоре из гората, минава през малки рибарски селища – Sekiu, Neah Bay, покрай пристани с безброй лодки.  Продължавам към

Cape Flattery,

който се води за най-северозападната точка за долните 48 щата.  Мястото е приказно красиво.  От паркинга се върви миля-две през гора от висоооки дървета, докато пред теб не се ширне океанът, златен от късното следобедно слънце.  Висок скалист бряг, с малки и по-големи скали разхвърляни наоколо в океана, някои от тях обрасли с дървета, някои – обиталище на много птици.  Остров Tatoosh с фара в далечината.  Скали като гигантски обувки настъпващи към океана.  Вълни, разбиващи се в скалите.  Красиво е и не ми се тръгва…

Cape Flattery, Вашингтон

Cape Flattery, Вашингтон

Cape Flattery, Вашингтон

Cape Flattery

Пресичам обратно гората до паркинга и поемам по обратния път до Порт Анджелиз.  Този път спирам по-често покрай пътя, по пристаните и заливчетата.  Прибирам се по тъмно в хотела.

 

20 май 2012, неделя

Днес е ред на

националния парк Олимпик (Olympic National Park)

Както пише по  разните пътеводители, паркът всъщност съвместява сякаш три различни парка – високите върхове на планината Олимпик, тайнствената, обрасла в мъхове гора на Hoh Rain Forest и дивите скалисти плажове на океана.  Започвам от планината – рано сутринта се отправям към Hurricane Ridge.  Избирам ранния утринен час не само защото съм си ранобудна :), а и поради фобията ми от движение с кола по път, на който отстрани има пропаст, която ми е проблем (шок и ужас!).  Затова и гледам да минавам по такива участъци, когато няма голямо движение.  Чувала съм, че такива фобии се лекуват като си налагаш да правиш това, от което те е шубе – ако не получиш инфаркт, постепенно се оправяш 🙂

 

 

За разлика от вчера, днес времето е начумерено, сиви облаци висят над хоризонта.  Катеря се нагоре към

Hurricane Ridge,

спирам отвреме-навреме да проверя как е гледката.  А тя става все по-хубава.  Вижда се проливът, Канадският бряг отсреща по-скоро се  долавя.  От едно ниво нагоре склоновете са покрити със сняг, сняг има и при туристическия център горе.  Проходимо е дотам – нататък пътят не е разчистен от снега и е затворен.  Нищо – и без това щеше да ме е шубе да продължавам още нагоре, не бива да се прекалява с терапията.

Hurricane Ridge, Северна Америка

Hurricane Ridge

При Visitor Center-а горе е кучешки студ, духа леден вятър, облаците стават все по-наситено сиви.  Група фотографи-ентусиасти са разпънали триножници и щракат ли щракат.  Още сутринта ги забелязах – бяха в същия хотел.  И аз щракам, ама без триножник.  Гледката е впечатляваща – море от снежни върхове, с надвиснали тежки облаци.  Високи борове, елхи.  Струва си катеренето.  Спускам се по обратния път, движението почва да се пооживява.  Стадо сърни пресичат пътя и се спускат по стръмния склон.  Visitor Center-ът при входа на парка вече се е събудил… ама не съвсем.  Опитвам се да изкопча някаква информация от момчето, което се мотае сънено там, ама без успех – промърморва само това, което и без туй си го пише в листовките.  Отвън група туристи се стягат явно за сериозен преход – голеееми раници, спални чували, блясък в очите…

Излизам обратно на път #101, който обикаля парка.  Отправям се на запад и скоро стигам до езерото Crescent.  Над езерото се стеле мъгла, започва да ръми.  Баирите, обрасли с борове, се оглеждат в езерото.  Красиво е.  Патки оправят сутрешния си тоалет, оставяйки дири във водата.  Спирам многократно за снимки, бърша дъждовните капки по обектива.

Подминавам Lake Crescent, продължавам на запад, после пътят завива на юг.  Вали.  Стигам до

градчето Forks

Спирка-почивка в супермаркета край пътя.  Купувам си голям пакет с ябълкови бисквити с джинджифил, които дъвча дълги дни след това.  Още малко на юг е отклонението за

Hoh Rain Forest

Брезите от двете страни на пътя са силно наклонени и оформят зелен тунел.  Пътят върви край Hoh River.  По-късно, в туристическия център, една баба-рейнджърка ми разказва, че в реката можели да се видят млади сьомги, излюпени от хайвера, хвърлен високо в планината, мигриращи към океана.  Постепенно навлизам във все по-гъста гора – смесица от борове, брези и други широколистни – обрасла с мъхове, провиснали по клоните.  Оставям колата и тръгвам да обикалям по пътеките наоколо.  Научавам, че високите иглолистни дървета са от вида Sitka spruce – от вида на смърчовете, при това най-едрите от тях!   Духове и призраци надничат иззад дърветата, скрити в мъховете и папратите.  Блатата и локвите край пътя също крият мрачни тайни.  Страховито-красиво е!  Продължава да ръми.  Питам бабата във Visitor Center-а знае ли прогнозата за времето – докога ли ще вали, тя се възмущава: “What do you expect, this is a Rain Forest!  Moreover, it is not a rain, just a shower!”  🙂

Hoh Rain Forest

Hoh Rain Forest

Излизам от дъждовната гора, продължавам на югозапад по път #101.  Оглеждам реката, но така и не виждам младите сьомги, поели дългия си път…  Не след дълго стигам до брега на океана.  Ехааа, прелест!

Ruby Beach:

скали, разхвърляни във водата, в които се разбиват вълните, кедри и смърчове по склоновете, каменист висок бряг, обит в мъгла, великолепие!  Продължавам още на юг по брега, до Кalaloch.  Все така прекрасно е.

Ruby Beach

Ruby Beach

В туристическия център разпитвам поредната баба-рейнджърка какво още не трябва да се пропуска в Olympic.  Оказва се, че съм пропуснала

водопада Sol Duc

Нищо, и без туй ще се връщам по същия път.  Продължава да ръми – not a rain, just a shower 😉   Тръгвам обратно – покрай дъждовната гора и градчето Форкс, отклонявам се по пътя към водопада, който преди съм подминала.   От паркинга до водопада се върви 1-2 мили по пътека през гората.  Лошото време е пропъдило туристите, вървя сама през гората.  Пресичам потоци и малки рекички.  Отвреме навреме се чудя дали не съм объркала пътя – чак пък толкоз жива душа да няма наоколо… Накрая срещам баща с малко момче – да, това е пътят.  Ето го и водопадът!  Рекичката Sol Duc прави завой 90° и се хвърля с главата надолу от стръмните скали!  Красиво е!  Шумна група китайски туристи нарушават горската самота.

водопад Sol Duc

Sol Duc Fall

Продължавам по пътя – #101, и отново съм покрай чудното

Lake Crescent

Мъглите все така се стелят ниско над водата и се оглеждат в нея.  Снимам, но тая прелест едва ли може да се улови на снимка…  Следващото малко езерце е Sutherland, с изумруден цвят на водата.  Толкова е красиво, че изглежда нереално… съвсем изумрудено!

Lake Crescent

Lake Crescent

Lake Crescent

Sutherland Lake

Sutherland Lake

Стигам обратно в Порт Анджелиз.  Тръгвам на кратка обиколка из градчето и около пристанището, откъдето утре сутринта предстои да хвана ферибота за Виктория.  Дъждът е спрял и късното слънце се оглежда в океана.  На юг се виждат снежните върхове на планината Olympic, под тях се стелят върволици от облаци.  Купувам си торба кайсии и праскови от супермаркета и се прибирам в хотела да си ги ям.

 

21 май 2012, понеделник

Рано сутринта напускам хотела и се подреждам на опашката за ферибота.  Той тръгва в 8:20, снощи съм си направила резервация, но се нареждам рано… за всеки случай!  Така сме ние, дето ни стяга шапката 🙂  Пък и без туй съм се събудила рано, изпила съм си кафето – какво друго да правя.  Дали ще си чета Киндъла в хотела или в колата – все тая.  Втора съм на опашката.  Идва време за ферибота, натоварваме се и се качвам на палубата.  Мрачно е, но не вали (засега).  Отплаваме.  Върховете, покрити със сняг, се показват над облаците в далечината зад нас.  Прекосяваме пролива Juan de Fuca и Salish Sea за час и половина и пристигаме във

Виктория, на остров Ванкувър в Канада

Формалностите на границата са почти никакви – Welcome to Victoria!

Port Angeles – Ванкувър, Канада

Port Angeles

Виктория, Канада

Фериботът към Виктория

От прогнозата за времето знам, че вероятността за дъжд е маааалко по-малка преди обед, затова от пристанището директно се отправям към

Butchart Gardens

– градът мога и в дъжд да го разглеждам, нали… Излизайки от пристанището, правя погрешен завой… още като го правя, осъзнавам грешката, ама вече е късно… мотам се известно време по уличките с надежда да се оправя, накрая решавам да питам двама пешеходци.  Butchart Gardens?  Ааа, ама то е далече оттук!  Знам, че е далече, бе –  кажете как да хвана посоката натам… Мъжът вади айфон, тропа по него и ми дава кратки и ясни напътствия.  ОК, ясно.  След малко съм на магистралата, разстоянието е към 20-25 км (тук разстоянието го мерят в километри).  Докато пътувам, пускат shower-а.

Въпреки кофти времето, паркингът на градината съвсем не е пуст.  Екипирам се с дъждобран (не толкова за мен, колкото за фотоапарата).  Докато си търся чадъра из багажа, през вратата на колата една ръка ми подава прозрачен найлонов чадър – “Това ли търсите?” – Хе, бравос, тъкмо това!  Момчетата на паркинга раздават чадъри на всички!  Освен че е удобно, изглежда и много красиво, като всички вътре в парка са с еднакви прозрачни чадърчета.

Butchart Gardens – Виктория, Канада

Butchart Gardens – Виктория, Канада

Butchart Gardens – Виктория, Канада

Butchart Gardens

Тръгвам из градината и още с първите метри оставам без дъх – толкова е красиво!  Цветя, цветя, цветя – азалии, лалета, анемонии, нарциси, незабравки, камелии  и такива, дето не им знам имената, пиршество от багри и аромати!  Нямам думи!  Дъждовното време не пречи – градината излъчва собствена светлина и изглежда даже още по-прекрасна, окъпана от дъжда!  Най-много са азалиите – сега им е сезонът – във всички прекрасни цветове!  Самата подредба на градините, съчетаването на цветовете – невероятно!  Май това е най-красивото място, на което съм била!  Наоколо се провиждат склонове на баири, по които пълзят мъгли.  В единия край на централната “долна” градина (sunken garden) е Ross Fountain – призрачен фонтан, който променя формата си в мъглата.   Японска градина, италианска градина… Фонтани, езера, мостчета, алеи, тотемни стълбове, още алеи с цветя… невероятно!  Обикалям отново и отново, докато не каталясвам съвсем, опитвайки се да балансирам с дъждобрана, чадъра и фотоапарата.  Тръгвам си, но сърцето ми остава в Butchart Gardens.

Връщам се във Виктория, отивам да се регистрирам в хотела (James Bay Inn) и да си поема дъх за 15 минути.  Междувременно shower-ът си е преминал в дъжд.  Хотелът ми е близо до центъра на града, екипирам се пак като космонавт – с дъждобран, шушлекови гащи и шапка, чадър, и тръгвам на обиколка.

Виктория е столица на канадската провинция Британска Колумбия.

Неголям град е – заедно с предградията е към четвърт милион.  Има съвсем европейски вид.  Центърът на града е около вътрешното пристанище (Inner Harbour) и се оформя от две емблематични сгради – Парламентът и хотел Empress, и двете прекрасни!  Дълго обикалям по улиците и около вътрешното пристанище в дъжда.  Тъкмо се прибирам в хотела, съвсем прогизнала – дъждът спира и даже грейва слънце!  Е, ще трябва пак да се излиза, няма начин!  Сменям чорапи и обувки и продължавам обиколката, към Beacon Hill Park, който е съвсем на брега на океана.  В небето светва дъга!  Отново обикалям около вътрешното пристанище, куполите на Парламента светят от слънцето!  Хората са изскочили, покрай брега вече свирят улични музикани, по улиците се разхождат конски каляски!  Веселба!

Виктория, Канада

Виктория, Канада

Виктория

 

22 май 2012, вторник

Тази сутрин мога и да се поизлежавам, че вчера падна голямо обикаляне…  Потеглям на северозапад по път #1, покрай бреговете на острова.  Пътят е хубав, не особено натоварен.  Отначало се катери по разни баири, после е покрай брега.  Островчета, заливи и проливи се преплитат.   В късния предиобед стигам до Нанаимо, където ще нощувам.  Градчето изглежда приятно, с атмосфера.  Пътьом минавам покрай мотелчето, за което имам резервация (Colonial Motel).  Офисът е затворен  и не се виждат признаци на живот…хмм, дали функционира това нещо… ама пък имам потвърждение на резервацията…  Нищо, ще видим по-късно.

Продължавам на северозапад, покрай брега.  Живописни градчета, кейове, плажове, чудно!  Апропо, днес не вали.  То така си беше и по прогноза, де – сериозно дъждовният ден беше вчера, следващите дни – 50:50, т.е. както се случи.  Днес си е направо чудесно.  Отбивам по някакво странично пътче – към Englishman River Falls – не знам какво е това, но тъкмо случай да проверя.  Пътчето се катери по баири, после – паркинг и пътека през гората, я – истински сериозен водопад, не било шега!  Много е хубав!

Qualicum Beach, Канада

Qualicum Beach

Връщам се и продължавам покрй брега.  Следващото градче е

Qualicum Beach

Слизам до плажа.  Пухкави бели облаци се кълбят над баирите отвъд пролива, на континента (или може би на друг остров?).  Ееех, че е хубаво!  Забелязвам малък инфо-център до брега, влизам.  Момичето тук е от онзи тип мераклии, които с ентусиазъм ти разказват всякакви неща, дето даже не си и предполагал, че ги има – едва съм успяла да попитам какво интересно има наоколо и тя вади разни карти и ми обяснява къде най-много си струва да отида, за кой парк се плаща вход и за кой – не, къде е веселбата в градчето и всякакви такива неща.  По нейно напътствие попадам в една вълшебна гора – сериозно! – посред градчето, спираш, влизаш и попадаш сякаш вдън горите тилилейски – гора с огромни дървета, обрасли с мъх и папрат, сякаш човешки крак не е стъпвал – чудо!  После спирам в центъра на градчето – чудесни къщички, площадчета, магазинчета – чак да ти се прииска да се заселиш в Qualicum Beach.

Връщам се обратно към

Нанаимо,

този път офисът на мотелчето е отворен.  Хотелиерката е една доста словоохотлива китайка, която ми дава подробни указания – къде в градчето е най-хубаво да отида, къде мога да си паркирам колата, за да се разхождам, как да стигна на другата сутрин до пристанището, откъдето предстои да взема ферибота – културно обслужване 🙂  Следвайки указанията, паркирам до парка, съвсем до брега, и тръгвам на разузнаване.  Градчето Нанаимо няма грешка!  Лодки, яхти, самолетчета, облаци, чайки – всичко си му е на мястото.   Странни фигурки от камъни край брега – оказва се няканъв ентусиаст, който балансира камъни – реди тези чудновати фигурки без лепило или няканъв друг адхезив – хмм!  Качвам се по баира покрай красива църква, после обратно до брега, по уличките на градчето.  Прибирам се в мотелчето по тъмно.  Китайката ми маха за лека нощ.

Нанаимо, Канада

Нанаимо

 

23 май, сряда

Днес е време да повторя упражнението с ферибота – този път от Нанаимо (Departure Bay) до Horseshoe Bay, близо до Ванкувър.  Вчера си мислех да хвана този в 8:30 сутринта, но тъй като така и така съм се събудила посреднощ, решавам да се метна на ранния – в 6:20.  Отивам да се наредя на опашката – пак съм втора.  Челникът ми заедно с Киндъла влизат в употреба.  Пътуваме през пролива между остров Ванкувър и континента – Strait of Georgia.  Пресичаме го за около час и половина.  Покрай нас се нижат сини планини, полускрити в мъгли и облаци, зад които се провиждат по-светло сини планини, и още по-светло сини планини, също полускрити в облаци, между тях проливи, свършващи в нищото – магическа синя гледка!  В далечината се вижда градът Ванкувър, контражур в изгряващото слънце!  Пристигаме в Horseshoе Bay.  Пътят към Ванкувър е задръстен, щото часът е тъкмо пиков, но успявам да се измъкна полека-лека.  Пресичам през Lion’s Gate Bridge и попадам в чудесния

Stanley Park

Обикалям по западния му край, спирам за малко – колкото за щрак, продължавам, след което – без да искам – правя погрешен завой и излизам от парка.  Улиците са сериозно задръстени, така че се отказвам да маневрирам, за да се върна обратно в парка, още повече че вече сме били там преди – колко? – 5-6 години.  Бавно и безславно се тътрузя през града

в посока Peace Arch – границата с Щатите

Някъде към 10 ч. пресичам границата и се отправям на юг, по магистрала #5.

Проливът Джорджия

Проливът Джорджия

Ванкувър, Канада

Ванкувър

В някакъв момент усещам стържене в стомаха и се сещам, че май съм гладна.  Някъде около грачето Бърлингтън слизам от магистралата с намерение да потърся нещо за хапване.  А, “Jack in the Box” – тук правят хубави сандвичи, от онези – тънките – дето няма нужда да си крокодил, за да можеш да ги захапеш.  Влизам и тъкмо си хапвам сандвича

– Ей, онази кола там вашата ли е?”.

Стряскам се

– Коя кола?

– Ей там, сивата?  Щото бабата току-що я удари!

Господи!  Зарязвам сандича и изскачам навън.  Някаква кола е спряла в задната врата на мойта.  Бабка на библейска възраст гледа уплашено и обясява, че се объркала и вместо спирачката, натиснала газта.  Още една кола е претърпяла поражение – бабката е успяла да забърше и нея, преди да се спре в мойта…  Полиция, протокол, телефон на рент-а-кар агенцията… Чудя се дали да ида до Сиатъл да ми сменят колата с нова, после се отказвам – всъщност, задната врата е поомачкана, но всичко друго изглежда наред и колата май върви нормално.

Продължавам към градчето Маунт Върнън, където имам резервация за нощувка (Days Inn) и което се оказва съвсем наблизо.  Пътьом се уверявам, че колата май си върви нормално и продължавам към следващата точка от маршрута –

националния парк North Cascades

Каскадите (Cascades) е планинска верига в западната част на Северна Америка – от южната част на Британска Колумбия в Канада, през щатите Вашингтон и Орегон, до Северна Калифорния.

Нюхалем, ВЕЦ Скагит

Newhalem, Skagit River Hydroelectric Powerhouse

Езеро Рос, Вашингтон

езеро Рос

От Маунт Върнън карам на изток по път #20.  Минавам през малки градчета, все покрай

Skagit River

Отпред се провиждат заснежени върхове, забулени в мъгли.  В градчето Newhalem спирам да си взема карта от туристическия център.   Нагоре по реката Skagit има няколко язовира с водноелектрически централи, построени през първата половина на миналия век и даващи понастоящем над  ¼ от електрическата енергия на Сиатъл.  Първи и най-стар е Gorge Dam.  Спирам при електроцентралата, по висящ мост пресичам реката, през гората стигам до неголям водопад.  Продължавам по пътя, отдясно изпод мъглата, сякаш от нищото, изплува водопад с няколко каскади, пресичащ целия баир.  Следващият язовир е Diablo Dam, още по-нататък – Ross Dam.  Когато се изкачвам над Ross Lake, слънцето вече преваля и езерото изглежда златно!  Красиво е.  Време е да се връщам, до Маунт Върнън са стотина мили, а слънцето е вече доста ниско.   На връщане спирам отново в Newhalem, пресичам реката по висящ въжен мост – отсреща има чудна гора с мъхове и папрати – Trail of the Cedars!  До хотела стигам съвсем по тъмно.

 

24 май, четвъртък

Следваща точка по маршрута –

националният парк Маунт Рение

Тръгвам сутринта по магистрала #5, после се отклонявам по обиколната #405, и… попадам в адско задръстване!   Ами… час пик, Сиатъл – трябваше да се сетя…  Около час почти не се движим, после изведнъж се отпушва.  Карам по път #167, после #161, минавам през градчето Eatonville, където съм планувала да нощувам, но не спирам, а продължавам напред – пътят е вече съвсем планински.  В градчето Elbe спирам да заредя бензин.  Пропуснах момента и тук той вече е на доста висока цена.  То изобщо в щата Вашингтон цените на бензина са Калифорнийски – 4.20-4.40 за галон, но тук, в планината, е даже 4.80.  В Elbe, до шосето, е Hobo Inn – истински железопътни вагони, превърнати в хотел – ех, да знаех!

Планината Rainier в облаци

Планината Rainier в облаци

От Elbe отбивам на изток по път #706, който води към парка.  Катерене нагоре-нагоре и отново – снежни върхове, мъгли… Времето се променя много бързо – в един миг свети слънце, в следващия се спуска почти непрогледна мъгла, завалява, после пак пеква.  Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова по-снежно става – преспите покрай пътя са впечатляващи.

Пътят е разчистен до  Paradise Visitor Center,

там вече преспите са към метър, вали сняг, после грейва слънце, после се спуска мъгла и така…  Отвреме-навреме върхът се провижда в облаците – съвсем близо изглежда – рукой подать :). Обикалям наоколо в снежната красота – Paradise Inn изглежда чудесен, полу-заровен в преспите.

Paradise Inn

Paradise Inn

Мъглата пак съвсем припада и решавам да тръгвам обратно.  Отпред на пътя има спряла кола, спирам и аз – малка лисичка стои отстрани до пътя и гледа хитро.  По-надолу – още една, тази е съвсем беличка!  В долния туристически център – в Longmire – спирам и тръгвам на обиколка по

Trail of the Shadows

Чудесна гора!  Последен поглед към Маунт Рение, който се е подал иззад облаците, и продължавам към Eatonville.  Още е светло и решавам да пообиколя из градчето, а то едно такова весело и шарено, къщите изглеждат като кукленски!  Точно срещу мотела (Mill Village Motel) има един зъболекарски кабинет, с голям храст азалии отвън – просто да ти се прииска да ти пломбират зъб!   И мотелчето е много приятно!

Лисица

 

25 май, петък

Решавам да затворя кръга към

Сиатъл,

минавайки още веднъж покрай океана – по-точно

Cape Disappointment,

най-югозападната точка на щата Вашингтон.  Счита се, че разочарованието в името на носа е дошло от английския пътешественик и търговец на кожи капитан Джон Майърс, който за едната бройка пропуснал устието на река Колумбия.   Или може би пък от членовете на експедицията на Луис и Кларк, които успели да достигнат до Пасифика, но не видели никакви кораби там?  Кой знае… със сигурност обаче гледката от носа е великолепна!

Cape Disappointment, Lewis and Clark National Historical Park, Вашингтон 98624, Съединени американски щати

 

Има два фара – North Head Lighthouse и Cape Disappointment Lighthouse,

на юг се вижда устието на Columbia River, дълги вълни се разбиват в брега, перести облаци плуват в небето, ееех!  Имах намерение да отида и на север, по полуостровчето, започващо от носа, но се оказа, че него ден има някакъв всеобщ, всенароден garage sale и по улиците и пътищата беше панаир – реших да си го спестя.   Така че – на север по любимия път #101, после на изток по #12, по #8 и – хоп, в задръстването на магистрала #5!  Този път не беше толкоз драматично – най-много половин час да съм висяла.  Почти по светло успявам да стигна до мотела на летището (Rodeway Inn), където утре преди обед трябва да върна колата.  Допълвам резервоара до горе и съм готова!  Сметката показва, че съм навъртяла 1605 мили (като я връщам ще са вече 1608).  За една седмица точно – падат се по 230 мили на ден – е, не е кой знае какво.  Шеви се е представил добре, макар и ранен – 32 мили/галон.

Нос на отчаянието – фарът

Cape Disappointment, North Head Lighthouse

Нос на отчаянието – фарът

Cape Disappointment Lighthouse

26 май, събота

Около 10:30 сутринта връщам колата на летището.  Заради смачканата врата попълвам разни бумаги, давам им протокола на полицая, междувременно са се обадили от State Farm – застрахователната компания на бабата – и са ми дали claim number.  Надявам се да нямам разправии – все пак очевадно нямам никаква вина за инцидента!  Вземам такси до

гарата в Сиатъл (King Street Station)

Сградата на гарата изглежда добре отдалеч, но се оказва в ремонт и всички услуги са изнесени в разни бараки отстрани.  Тъй като до влака има още много време (тръгва в 4:40 следобед), опитвам да пообиколя наоколо, което се оказва нелесно, търкаляйки куфарче, по доста разбитите тротоари.  Изобщо районът покрай гарата не вдъхновява за разходки, затова се заемам с Киндъла.  Преди моя влак тръгва някакъв друг – май до Портланд, щата Орегон.  Наблюдавам хората, които се качват – ами всичките са някак симпатични :).  Може би само симпатични хора се возят на влакове?!

Идва време и за

моя влак – The Empire Builder!

Първо качват тези за спалните вагони, после за coach class.  Ехаа, вагоните са на два етажа, седалките са основно на втория етаж (на първия етаж има малко места за инвалиди, които не могат да се качват по стълбите;  там има и помещения за багаж, тоалетни и пр.).

Настаняваме се, седалките са супер удобни, могат да се накланят доста назад, предната част се вдига, за да можеш да си вдигнеш краката, отпред има масичка – както в самолетите, отгоре – индивидуална лампичка, отстрани има контакти – можеш да си включиш лаптоп, да си заредиш телефона, та даже и да си направиш кафе, ако си имаш бързоварче :).   Раздават и възглавнички.  Оказва се, че май броят на билетите го смятат така, че да се пада по една двойна седалка на човек – отначало някои седят по двама, но когато идва време за спане, виждам, че всеки е сам на двойна седалка.  Отделно има Sightseeing lounge, с големи прозорци и седалки, които се въртят във всички посоки.  Има вагон-ресторант (Dining car) и бюфет (Lounge/Café car), който е на долния етаж на Sightseeing lounge-а.  Там продават кафе, чай, сокове, вафлички и пр., вкл.  instant noodles – особено ценна находка!   Поехали!

Влак Амтрак, Америка

Влак Амтрак, Америка

Влак Амтрак, Америка

The Empire Builder –Амтрак влак

The Empire Builder

Отначало влакът се движи на север, покрай брега на океана – покрай плажове и пристани.  Свети слънце и плажовете са пълни с хора (събота е, освен това е дълъг уикенд – в понеделник е Memorial Day).  После влакът завива на изток и се гмурваме във високите планини – пак снежни върхове, обрасли с борове и смърчове, обвити с мъгли.   Слънцето бавно се скрива зад баирите.

Амтрак

 

27-28 май, неделя-понеделник

През нощта в просъница чувам как към нас закачат другата част на влака – която е тръгнала от Портланд, щата Орегон.  Развиделява се някъде около Libby, щата Монтана.  По-нататък са Whitefish и West Glacier – входът към националния парк Glacier (оттам влязохме миналата година).   Покрай прозореца отново прелитат баири, реки, потоци, водопади, пълзят мъгли.  Завалява – първо дъжд, после сняг, ама як сняг!  На гара Shelby дечурлигата от влака слизат да се бият със снежни топки!  После снегът спира, покрай прозореца почват да се нижат ферми, навлизаме в прерията.  Малко момче е застанало до линията, свалило си е гащите и си показва дупето на влака :).  Сещам се за Алф, който искаше да се дупи на полицая.   Виждат се сърни, зайци, един фазан, чапли…

Бърза сметка показва, че влакът се движи с нещо като 50 мили/час.

От Сиатъл до Чикаго са 2206 мили

(по ж.п. линията) и ги взема за 46 часа. Като включим спирките – излиза около 50 мили/час.  Не е много, което, разбира се, е чудесно – този влак е за кеф и зяпане.  Който бърза – самолет.

С влак от Сиатъл до Чикаго

С влак от Сиатъл до Чикаго

Голяма част от деня седя в Sightseeing lounge-а и щракам с фотоапарата.  Наоколо се оформят групички, водят се разговори.  Някакъв сладкодумец разказва как е минал по El Camino de Santiago – пътя на поклонниците в Северна Испания.  После някаква жена разказва как била родена в община на амиши, но ги напуснала.  Водят се разни спорове, вкл. религиозни.

Навлизаме в

The Great Plains

– поля, ферми, силози, купи сено, безкрайна равнина, огромно небе!  Не усещам как минава денят.  Някъде из Северна Дакота сме, когато се мръква.  Съмва се в Минесота.  Тръгваме покрай Мисисипи и доста дълго вървим покрай нея.

Големите равнини на Северна Америка

Големите равнини на Северна Америка

 

В Sightseeing lounge-а се качват двама представители на National Parks Services и разказват интересни факти за Мисисипи, организират викторина (кои са 6-те притока на Мисисипи, носещи имена на щати? :).  Минаваме покрай Минеаполис / Сейнт Пол – градовете-близнаци са полускрити в облаците.   При Ла Крос навлизаме в щата Уисконсин и се отделяме от голямата река – тя завива на юг, ние продължаваме на изток-югоизток.  Вече сме в Милуоки, после влизаме в Илиноис – минаваме Glenview, Morton Grove, движим се покрай Lehigh Ave. – все познати места.

И накрая – Union Station!

Чудесно пътуване с влак беше!  Още отсега си мисля – дали да не го повторя, този път от Сан Франциско, с California Zephyr?!

Чикаго

Влак

Чикаго, гара Юниън

Чикаго, гара Юниън

Чикаго

Чикаго

Отсечката до Кълъмбъс ще мина с автобус – имам билет за Greyhound,

но той е чак в 11 ч.  довечера, т.е. имам към 7 часа до тогава.   В Чикаго термометрите показват 35°С.  Въпреки жегата, не мога да не направя

една разходка из любимия Чикаго!

Оставям куфара в локър на гарата и се отправям на изток по Jackson Blvd.   Пресичам Chicago River, минавам покрай бившия Sears Tower, дето сега е Willis Tower, стигам до State St., там двама бутат едно закъсало такси, продължавам на изток – Michigan Ave., The Art Institute, Millennium Park, The Bean, езерото… всичко си е на мястото.  Мога спокойно да се връщам.  Засядам в чакалнята на Greyhound с Киндъл в ръка.

Чикаго

Нататък е ясно – автобус, дрямане, амиши, Кълъмбъс, час пик, за

Виктория – едно бленуваното място за живот (2): Из центъра и парковете на Виктория 4

Виктория – едно бленуваното място за живот (2): Из центъра и парковете на Виктория

Продължавамес великденската поредица на Наталия за Канада и Британска Колумбия. Предишния път пристиганхем в столицата на Британска Колумбия – град Виктория. Днес ще продължим с централната част на града.

Приятно четене:

 

Приятно четене:

Виктория – едно бленуваното място за живот

част втора

Из центъра и парковете на Виктория

Royal Museum.

Кралският музей – Виктория, Канада

Изненадата обаче ни посрещна още в предверието. Запътили се да научим повече за бита и изкуството на индианците, както и за първите европейци и китайци пристигнали по тези земи, най-неочаквано в предверието на музея попаднахме на Жълтата подводница! Колекционерската жълта лимузина на Джон Ленън…

Жълтата подводница на Джон Ленън – Кралски музей – Виктория, Канада

Жълтата подводница на Джон Ленън – Кралски музей – Виктория, Канада

Лимузината на Джон Ленън

 

 

 

Колекционерската антика беше подарена на музея от милионера Jimmy Pattison,

който е шеф на верига супер-маркети “Save on Foods”. Междупрочем макар, че името на веригата говори за спестяване, това е една скъпа верига за храна и е в противоречие с името си.. А може би бизнесменът е понадувал цените на храната в магазините си, за да спести и да купи ето тази скъпа играчка изложена тук 🙂 🙂 Малка закачка 🙂 🙂

Royal British Columbia Museum, 675 Belleville St, Виктория, Британска Колумбия V8W 2B4, Канада
На излизане от музея се позабавихме за поредната порция снимки и видео. Навсякде градинки, навсякде фонтанчета. Няма спор, че обстановката те кара да пожелаеш да живееш тук!

Виктория, Канада

 


И точно в 12:00h като се започна една мелодия и звън на камбани от ето тази Кулата до нас.

Кулата – Виктория, Канада

Кулата – Виктория, Канада

 

 

Държах да запиша всичко за видео-колекцията ни, невероятна красота облечена в звук!
Продължихме разходката си в центъра на града, вървейки. Не случайно казвам “вървейки”, защото в тази страна това е позабравено преживяване.

В Северна Америка градовете нямат централен площад, нямат център

това, под което се разбира като “център” от европейците. В централната част на градодвете тук, така нареченият “даунтаун” са съсредоточени административните сгради, небостъргачите…и пак коли, само коли.
Но стига за това, връщам се пак в

централната пешеходна зона на очарователната ни Виктория

Преминаваме бавно покрай базара, отбивайки се на всяка една тараба. Много индиански-художници и самодейци опитващи се да продадат изработеното от тях.

Виктория, Канада

 

 

Сдобих се с ето тази костенурка, изработена от индиански художник.

Индианско бижу - костенурка – Виктория, Канада

 

 

 

Имахме трудност да комуникараме с него на английски. Някои индианци живеят в резервати и общуват само c тяхната си общност и племе. Случвало ни се е и друг път да попаднем на почти неговорещи английски индианци. Културата и религиозните практики на индинаците винаги обожествяват и са неразривно свързани с животните на около.
Продължаваме разходката си из централната част. Трябваше да изчакам пред ето този Инфо-център, Деивид и сина ни влязоха да вземат брошури…

Виктория, Канада

 

 

Стоях права до цветна леха и пейки.

Виктория, Канада

 

 

Три възрастни дами на достолепна възраст почти до мен на пейкатa, бяха улисани в сериозен разговор. Изведнъж осъзнах, че разговора се води на руски. Трите дами бяха заети да обсъждат някаква жена дошла от Русия в Canada, която сменила 3-ма съпрузи и сега се готвела да хване в капана съпруг N 4. Неволно се усмихнах. За момент жените се сепнаха и подозрително ме погледнаха. Продължих да си гледам безучастно. Явно прецениха, че няма начин да разбирам разговора им и продължиха да нищят жената с 4 съпруга! Мислено пикантната ситуация ме върна в България, изплуваха в съзнанието ми блоковете, входовете, пейките и бабичките вечно удумващи някого 🙂 🙂

Вече с колата, тръгнахме за един парк, който имаше много атракции и ресторантчета. Шофирайки по улиците можахме да видим повече от архитектурата на града.

Добре, че

Виктория никога не залитна към високото строителство

По-високи сгради от тези на снимката нямаше. Съвсем поносимо високи!!!

Виктория, Канада

 

 

 

Ясно e. че “човек” е на почит тук а не е безвъзвратно изгубен, както в повечето нечовешки градове, непригодени за нормален живот за които стана на въпрос по-горе…
Намаляваме скороста,

навлизаме в парка

Да си призная друг такъв парк не бях виждала в Северна Америка. Обикновено огромните паркове тук представляват огромни зелени площи, където хората лягат директно по тревата, хапват или играят нещо с топка.
Паркyът не беше съставен от геометрично подредени цветни градини, които сме свикнали да виждаме в парковете. Пространствата бяха оформени във възможно най-близък до автентичния си вид природна среда. Чувстваше се усилие “пипането” и подредбата от човека да остават колкото си може по-незабележими.
Пауни се разхождаха за да предават екзотика на обстановката. Вечер ги прибираха разбира се:) Няма как на място като това да не се запиташ: “А дали така не е изглеждал библейският Едем?”

 Паун в парка – Виктория, Канада

 Паун в парка – Виктория, Канада

 Паун в парка – Виктория, Канада

В парка – Виктория, Канада

В парка – Виктория, Канада

След посещението в парка, решихме да покараме

из околностите на града

и да открием невероятни пейзажи за невероятните си снимки без които никое пътуване не минаваше.

Околностите на Виктория, Канада

От бреговете на Викторя на 30 км навътре в океана се виждат планините, които са US територия, има едно градче там Port Angeles, Washington. Дейвид е бил преди много години там.

Тихият океан при Виктория, Канада

Изглед от хълма и сградата на Метеорологичната станция.

При метерологичната станция – Виктория, Канада

При метерологичната станция – Виктория, Канада

… и все по-нагоре.

При метерологичната станция – Виктория, Канада

При метерологичната станция – Виктория, Канада

Вулканични скали навсякъде наоколо напомнят за активна вулканична дейност в миналото.

Вулканични скали край Виктория, Канада

Виктория като на длан! Очарователна гледка се разкриваше от върха.
С нискотo строителство и старинни къщи, градът притежава специфична атмосфера иневероятен провинциален чар макар да e столица. Еххх обичаме си столицата си!

Capital of British Columbia! Най-хубавото място за живот в Canada (според мен).

Виктория, Канада

Виктория, Канада

 

 

Продължението:

По Великден във Виктория (Канада)

Автор: Наталия Х.

Снимки: авторът

 

 

Още разкази от Канада  – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Виктория – бленуваното място за живот (остров Ванкувър, Британска Колумбия) 4

Виктория – бленуваното място за живот (остров Ванкувър, Британска Колумбия)

Продължаваме с великденската поредица на Наталия за Ванкувър и околностите. Днес тя ще ни представи столицата на Британска Колумбия – град Виктория. А ако случайно ви се струва, че сте чели нежщо по въпрода на нашия сайт – вярно е, защото погрешка пуснах първо последната част, а днес публикувам началото (пепел по главата имам вече 😉

Приятно четене:

Виктория – едно бленуваното място за живот

остров Ванкувър, Британска Колумбия

 

На сутринтта шофирайки към Tsawassen – Swartz Bay терминал ни беше трудно да спазим разрешената скорост. Всяка минута беше ценна и от значение. Ще успеем ли да се вредим за следващия ферибот или ще трябва да чакаме с часове за по-следващия. Наближавайки, чувахме съобщения по високоговорителя, че от тук нататък свободните места са под въпрос.
Минахме. Пропуснаха ни. Нашата кола беше последната пропусната… Май след минути вдиганаха пак бариерата и пропуснаха още десетина коли след нас, но това беше… Другите за следващия ферибот!
Предстоеше ни час и 40 минути път с ферибота до Виктория. Цена в една посока за 3-ма пасажери + автомобил $ 90.
Притесненията, бързането, всичко остана зад гърба ни.

Най-после бяхме на ферибота!

 

Ферибот– Виктория, Канада
Чувала бях много за Виктория, всички казваха колко очарователно място е това. И почти винаги когато някой ми разказваше, долавях нотка на нескрито съжеление, че поради една или друга причина въпросният човек не живее там. А причината не рядко се оказваше – много скъп град, много скъпи имоти. Град намиращ се на остров а не всеки е съгласен да живее на остров с всичките негативи следвщаи от това. Скъпи връзки, скъп транспорт, винаги си зависим от ферибот за да достигнеш континента. Още повече, че Виктория е и столица на нашата провинция Британска Колумбия като government city (столица) винаги самолетните билети са скъпи и стандарта като на всеки столичен град – висок.

Виктория, Британска Колумбия, Канада
Климатът на остров Ванкувър е West Coast Marine (морски-тихоокенски) и именно по-топлото време и меката зима, правеха Виктория място бленувано за живот от мнозина, въпреки изброените негативи по-горе.
Скоро щях да се убедя лично, до колко всичко чуто до момента, отговарясше на истината. Тук е прекарал няколко месеца и Дeйвид, но е било в ранните му младежки години. Предпочел е обаче да се върне и завърши университета в един от прерийните градове в сърцето на Канада и….така животът му е тръгнал в съвсем различна посока от Виктория.

Беше все още рано сутринтта и много студено, но предпочетохме да излезем и да се насладим на синята гледка вместо да седим в уютния салон за пътници.

Ферибот– Виктория, Канада

С напредване на времето, слънцето най-накрая започна не само да свети а и да топли:):) и на палубата наизлезе голяма и шумна тумба от азиатци. Много пасажери се забавляваха като подаваха храна и гларусите я вземаха директно от ръцете им.

Ферибот– Виктория, Канада

Ферибот– Виктория, Канада

 

Местата на снимката, където водата не е гладка са точно водовъртежите на теченията. Доста коварни и за това по тези места се преминава с много бавна скорост.

Ферибот– Виктория, Канада

 

 

Ферибота, връщащ се обратно към континента до град Ванкувър.

Ферибот– Виктория, Канада

Плаването между хълмовете е вълнуващо преживяване, снимките не пресъздават в пълнота очарованието наоколо.

Ванкувър, Канада

 

 

 

 

ВИКТОРИЯ. Столицата на провинция Британска Колумбия.

През пролетта на 1778 капитaн Джеймс Кук е първият европеец, който стъпва на тази земя – наречена по-късно Британска Колумбия.
Виктория се намира на остров Ванкувар и е официално провъзгласена за град на 2 Август 1862.
Животът в малкото градче наброяващо не повече от 450 човека, коренно се променя през 1858 когато е открито злато в континенталната част от Британска Колумбия, по-точно областа Cariboo (Карибу). Стотици авантюристи от Калифорния, Австралия и от много други части на света са доплували до Виктория, където е бил единственият порт и възможност за достигане до земите на континентална Британска Колумбия. От този момент нататък малкото спящо градче се превръща в оживен център.
Днес населението на Виктория е около 78 057 души, но с предградията достига над 330 000. Напълно поносимо стълпотворение от хора, бих казала това е моето разбиране за голям, но не пренаселен град. Иделно!

За този град се казва, че е повече Англия от самата Англия 🙂 🙂 Тук живеят много британски пенсионери, поради мекия климат и типично британската атмосфера на града.

Сградата на Парламента с кралица Виктория на преден план.

 Парламентът – Виктория, Канада

 Парламентът – Виктория, Канада

 

Климатът в този град е изключение за Канада.

Градът е разположен в южния край на остров Ванкувър, но макар че Викторя е с най-топлият климат и най-меката зима за Канада в България е пак по-топло! Пролетта и лятото са много по-топли в България! Само какво приемущество с климат си имаме в БГ 🙂 🙂 🙂

Виктория се оказа едно бижу!

Да, наистина едно истинско бижу. Ако мога да се изразя образно почти навсякде в North America градовете са от типа Франкенщайн, т.е градове без човешко лице. Защо?? Начина на живот в тях е на 200% с кола…Градодвете в Северна Америка НЕ са създадени за хора, а за автомобили! Имаше един научно фантастичен разказ публикуван на времето в книга на библиотека “Галактика” и там се разказваше за хора облечени в коли, жените в коли-рокли, мъжете в коли незнам си какво…костюми предполагам…А Викторя!!!…Ахххх че разкошно място за живот!!!
Викторя е много на юг. Oтстои на 1000 км на юг от града в които живеем в Канада и все пак е с 5 градуса по-на север да кажем от един много северен град в България като Русе (родният ми град).
Изнанадах се, че открих едно място на този континент, в което наистина се влюбих от пръв поглед… Но всъщност като се замисля то пак “това любимо място” не е на този континент 🙂 🙂 … This is not on the mainland! This is a island.
Градовете разположени на вода – река, езеро, море или окен винаги притежават очарование и притегателна сила за живот.

Виктория, Канада

Виктория, Канада

 

 

 

Еmpress Hotel

В този хотел са отcядали много царски величия. Вътре всичко е във викториански стил. Оставихме за после да влезем в хотела.

Еmpress Hotel – Виктория, Канада

Еmpress Hotel – Виктория, Канада

 

 

Това е точно мястото (пристанището) от където са отплували златотърсачите-авантюристи за да достигнат континенталната част на Британска Колумбия по време на златната треска.

 

Виктория, Канада

 

 

 

 

И на всякъде мноооого

индианско изкуство

Индианците живеещи по тези земи са нямали проблем с намирането на храна като прерийните индианци например, които са гладували постоянно. Навсякде наоколо по западното крайбрежие има риба в изобилие, мек климат с не толкова сурова зима. За това тукашните индианци са имали повече време да творят.

Тотеми – Виктория, Канада

Тотеми – Виктория, Канада

 

 

 

И изкуство, много изкуство почти на всякъде където се обърнеш. Само каква удохотвореност придаваха на града, не като да гледаш небостъргачи лишени от душа, типични за повечето централни североамерикански градове.

Най-високият Тотем в света.

Тотеми – Виктория, Канада

 

 

 

 

Цъфтящи дарвета!! Файтоните до късно очакват туристите. Климата тук…аххх климата – колко важно нещо, но го разбрах чак след като заживях в Сибир, … опс, исках да кажа в Канада 🙂

  Виктория, Канада

 
Макар. че топлият климат привлича и друг вид заселици. Много бездомници живеят във Виктория.

Файтон – Виктория, Канада

 

Виктория, Канада

 
И на всякде, вода, много вода. 25% от питейната вода на планетата земя е в Канада.

Виктория, Канада

Още една червена точка за Виктория,

градът е с много добре развит градски транспорт

Ето ги и типичните английски автобуси, напомнящи, че градът е повече Англия от всеки друг град в Канада.

Автобус – Виктория, Канада

Имаше още много какво да се види тук, но ни оставше само ден. Трябваше да оползотворим времето си максимално!
Отписахме от списъка си: А”must see” Бутчарт Гарденс, градините с които се слави Виктория. Беше края на Април а е най-добре те да се видят през Юли и Август, когато всичко там цъфти.Може би щяхме да се върнем тук пак някой ден и ако е лято непременно ще се отбием да ги видим.

Очаквайте продължението

Автор: Наталия Х.

Снимки: авторът

 

 

Още разкази от Канада  – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

По Великден във Виктория (Канада) 0

По Великден във Виктория (Канада)

Продължаваме с Великденската поредица за Западна Канада. Наталия днес ще ни представи градчето Виктория в провицния Британска Колумбия.

Приятно четене:

По Великден във Виктория (Канада)

Късно вечерта на Велика събота.

Виктория, Канада

 

 

 

Градът не се готвеше изобщо скоро да спи. Туристи и местни бяха окупирали

центъра на Викторя

Явно живота в този град беше подчинен на един различен ритъм.
Хора, много хора по улицте макар, че нищо не напомняше на ноща преди Велик ден а всичко изглеждаше като обичайна суетня в обичайна вечер. Хората останали по това време навън не държаха свещи и не бързаха (както е на стария континент) да си вземат огън от службата в полунощ. Странна Великденска нощ за мен в далечния, лежащ в “смъртна”сянка запад 😉
Същият парламент, който заснехме през деня сега изглеждаше неузнаваемо.

Виктория, Канада

Капитан Кук.

Капитан Кук – Виктория, Канада

 
Най-после дойде ред за Емпрес hotel.

Емпрес хотел – Виктория, Канада

 

 

Влязохме вътре.

Емпрес хотел – Виктория, Канада

 
И нали си е British Columbia и то на най-западното парче земя наречено, Остров Ванкувър – нямаше как да ce мине без

индианско изкуство

в оформянето на пространствата в хотела. Постигната беше великолепна хармония на два взаимно изключващи се стила, този на викторианска Англия и индиански west coast.

Емпрес хотел – Виктория, Канада

 Емпрес хотел – Виктория, Канада

Емпрес хотел – Виктория, Канада

Емпрес хотел – Виктория, Канада

 

 

 

Натъкнахме се на много салони, ресторанти и магазини за сувенери и бижута. Също кафенета или по-скоро чайни за следобедният чай на госпожите и господата, които макар и дошли да живеят на край света са верни на чаената си английска традиция. Интересно ни беше да направим тур из целия хотел, поне до където беше позволено и да се спрем почти пред всяка снимка окачена на стените. Снимките бяха запечатали исторически моменти и известни хора (най-често от английското кралско семейство), дошли пo тези земи и отcеднали в същия този хотел.

Градът Виктория

е на малко повече от 150 години, но от гледна точка на “новият” свят е стар град с много история и характер. Може би и заради това, че е възникнал и оформен много преди автомобилите да се намесят в живота на североамериканските жители…Може би заради това, градът е с оформен ценатър, не е разпокъсан и е възможно да се движиш пеша почти на всякъде.

Виктория, Британска Колумбия, Канада

Като си тръгвахме от Емпрес хотел погледнахме небето навън. Не се виждаха звезди. Значи до тук с хубавото време! 🙁 🙁
Беше доста късно, но никак не ни се прибираше а и наличието на всички тези небързащи за вкъщи хора, наклониха везните за още среднощни разходки. Нямам такъв опит в Северна Америка! Тук дори в 5 след обед улиците опустяват, хората обичат да си седят в къщи, да хапват чипс и да си гледат телевизия…А ако е вечер от почивните дни най-много да си направят барбекю и ранна вечеря с приятели в двора. А за ранните вечери в Северна Америка е една друга тема, за която сега няма да отварям дума, само ще спомена, че тук е норамлно да се вечеря в 17:00!

Виктория, Канада

 
Така че разбираемо защо като видях, че сърцето на този град тупти и не спира дори и посред нощ, решихме да се възползваме и да си откраднем мъъъничка порция нощен живот:):)

Диви гъски.

Диви гъски – Виктория, Канада

 

 

И те явно бяха настроени купонджийски, като всички жители и туристи в града:)
Разбира се по-топлият климат на Victoria беше също фактор за цялия този по-различен стил на живот и се улавяше чувството на радост от живота на място като това. Специално за страна като Canada през април всичко е на точката на замръзването. Дори температурите са доста под нулата, непрестанни снежни бури непрекъснато ни “изненадват”. Но внезапен сняг е характерен за Canada да ни спохожда поне два, три пъти и през Май…така че място за изненада – няма!! Забелязала съм, че канадците винаги, обичат да реагират с “изненада” :S … и критикуват ли критикуват “необичайно” студеното време и се чуват приказки от сорта: колко студена е поредната зима или пролет… А всъщност това си е типичното време, да не забравяме, че

Канада е една от най-студените страни в света!

И няма никаква изненада, но…такъв си им е стила на говорене:):) Предполагам най-трудно е да признаеш истина пред самия себе си. 😉  Май навлизам в сферата на психологията:):)

На сутринта ръмеше.

На сутринтта ръмеше – Виктория, Канада

 

 

Плътни облаци се бяха разстлали и нямаше помен от вчерашното слънце. Седнахме в Макдоналдс за бърза закуска. В иначе уютния ни хотел Рамада, разположен в тих централен квартал с типичният за града провинциален чар – безплатна закуска не се полагаше!

хотел Рамада – Виктория, Канада

 

Рамада, Виктория: http://www.ramada.com/hotels/british-columbia/victoria/ramada-victoria/hotel-overview

Както в един друг мой разказ за Ванкувър споменах, че все по-рядко в North America хотелите предлагат безплатна закуска на гостите си. На излизане от Макдоналдс подхвърлихме картофки с кетчуп на гларуса. Явно много хареса комбинацията:):) Вижда се кетчуп на човката му…

Гларус – Виктория, Канада

 

 

 

Последни часове из града преди да се качим обратно на ферибота, решихме да разгледаме

къщите-лодки

на пристана.

Къщи - лодки – Виктория, Канада

 

 

 

 

Една от къщите-лодки e For Sale

Къщи - лодки – Виктория, Канада

 

 

Запитахме се един друг с Дейвид дали бихме живяли в къща-лодка?! И двамата бяхме на мнение, че ако е само под наем бихме опитали подобна авантюра. Иначе да си купим една такава къща върху вода – неееее, това не е за нас! Too much! 😉

Къщи - лодки – Виктория, Канада

 Яхти – Виктория, Канада

Две мили създания ни наблюдаваха от водата.

Тюлен – Виктория, Канада

Тюлен – Виктория, Канада

 

 

Една жена, стояща до нас и явно честа посетителка на това място, разпозна единия от тюлените. Каза, че е сляп с едното око. Жената не скри радостта си като видя полу-сляпата животинка, според думите ѝ тюленът е герой, че оцелява дори и само с едно око. И наистина като се вгледахме, видяхме липсващото му око.

Пак поредна разходка из централната част на града, шмугнахме се на вътре из жилищните райони разположени в

тузарския център на Виктория

Сладки блокчета изскочиха на среща ни.

В центъра – Виктория, Канада

В центъра – Виктория, Канада

 

 

 

 

Яаaaa – обява за подобно апартаменче for sale – $ 236 000. Тъкмо възкликнах, че не е много за прелестно място като Виктория и…дочетох пояснението, че притежаваш апартамента само 4 месеца през годината. Това е така нареченият тайм шер. Аааа ясно :(:(

И обратно на ферибота, поемаме към

континентална British Columbia

Мрачно. Навъсено небе и ръмящ ту започващ ту затихващ дъждец.

 Виктория, Канада

Виктория, Канада

Виктория, Канада

Виктория, Канада

Дейвид стоически изтърпя на студа за да заснеме кит от палубата. В действителност кита така и не се пока3а на повърхноста. Перка на косатка.

Косатка край Виктория, Канада

Виктория, Канада

 

 

 

 

След видяното във Виктория, изпитвах все по-студени чувства към Ванкувър.

Много прехвален, интересно на какво основане го смятаха за един от най-добрите градове за живот. Кое му е човешкото на подобно място? Е да, Стенли парк и някои и други хубави гледки, но можеш ли все да стоиш в парка я?

Няма спор Ванкувър е идеалният град, който да бъде посетен, но да живееш постоянно в такъв тип град…:(:( Сега може би ще разсърдя някои хора, които са чували някакви истории от някакви техни приятели и приятелите на приятелите им….И живеят със смътни идеи, взаимствани от неправдоподобни kласации и статистики, нямащи нищо общо с реалният живот. А и да не говорим за мизерният климат във Ванкувър, понякога там има дъжд дори 35 дни в месеца!!! Аз обичам дъжда, но чак пък толкоз…:( И въпреки, че температурите не падат драстично през зимата заради океана, както в континентална Canada, но пак целогодишно е смръзващо студено. Когато бяхме там в края на Април, нямаше как да не бъдем екипирани с якета, ръкавици, качулки…Дори си беше въпрос на оцеляване, макар че се виждаха цъфтящи дървета, не пречеше студа да е кучешки. Е да, да по-далече от бреговете на океана сме виждали къде по-кучешки студове, но сега говорим за Ванкувър и определено града не е чак толкова добро място за живеене! А лятото – и тогава не можеш да се разхвърляш и да се възползваш от плажа. Т.е плаж във Ванкувър има, но не можеш да се печеш! Самият остров Ванкувър, където е разположена Викторя хвърля сянка, според обеснението на синоптиците върху град Ванкувър и точно острова е виновен за дъждовете атакуващи града и студеният целогодишно климат. Това пояснение го вмъквам в разказа си, защото мааалко по-нагоре от град Ванкувър е област с няколко градчета и тази област е наречена Sunshine coast, т.е Слънчевият бряг. http://maps.google.ca/maps?oe=utf-8&rls=org.mozilla:en-GB:official&client=firefox-a&q=sunshine+coast,+bc&um=1&ie=UTF-8&hq=&hnear=0x547d2cb3a11bc881:0x564ce1f0e87c6ba7,Sunshine+Coast+Regional+District,+BC&gl=ca&ei=IctbT_PUNuHXiAKAxZzJCw&sa=X&oi=geocode_result&ct=title&resnum=3&ved=0CIgBEPIBMAI И наистина по-горе се радват на много слънце и повече топлина. А сянката падаща от острова закрива град Ванкувър и го обрича на климата, които вече описах по-горе.

А за азиатската инвазия във Ванкувър, изобщо не искам да говоря. Азиатци прииждат на тълпи, особено града е популярен сред китайците от Хонг Конг. Те продават маломерните си апартаменти а знаем какви са цените в Хонг Конг поради липса на достатъчно земя и така идваики във Ванкувър, отварят фирми, купуват къщи…Това е един от факторите, цените на имотите в града особено в престижната западна част постоянно да летят на горе. А съответно няма такова нещо при доходите. Местното правителство услужливо си затваря очите, за всичките тези процеси. Естественно внасят се свежи пари “от вън” в хазната на космополитния град, но всяко нещо си има цена и негативните последствия са на лице.
Но разказа беше не за Ванкувър а за Виктория. Все се отплесвам…:) Разбира се, Виктория е също скъпа, но ако трябва да избирам между високият стандарт между двата града, естественно не бих избрала този с трафика, задръстванията с часове, висенето в задръстване на most от където няма мърдане. Скъп и пре-скъп бензин заради поддръжката на многото мостове и сложна инфраструктура на Ванкувър. Продължавам с негативите: небостъргачи в даунтаун и социален живот съсредоточен само на една, две улици..Сгъчкани блокчета и сгъчкани къщи в уж централни, но доста грозновати квартали. Обаче нека да спрем и говорим за по-добрият град:):), Victoria, BC.
С този пътепис най-вече си поставих за цел да кажа добри думи за град Виктория, не само защото напълно го заслужава, но и защото поради някакви причини не е известен сред българите. Малко се знае, дори НИЩО не се знае за Виктория! И ако имате път на сам, непременно го препоръчвам за отбивка!
За нас – жалко, че бяхме с ограничено време, имахме на разположение само няколкото дни великденска ваканция на сина ни. Освен градините, които умишлено пропуснахме, не можахме да посетим астрономическата обсерватория, някои други забележителности, също не остана време за околностите на града…

Чух Дейвид да казва, че при следващата спирка във Виктория ще наваксаме пропуснатото.

Обратно във Ванкувър,

тъкмо прекосявахме един от мостовете.

Мост във Ванкувър, Канада

 

 

Посрещна ни с дъжд, което си е най-обичайното! Аз макар и духом бях все още в бленувания град, мислех върху казаното току що от Дейвид: “Ами, каква ти спирка! Никаква спирка!! Най-добре е да рентваме нещо за месец и да поостанем във Викторя!” Градът е точно ориентиран към такъв род живеене. Туристи решили да поостанат, англичани решили да поживеят в най-западните предели на империята си, други чужденци и всякакви местни дошли от други краища на необятната Canada, рентват стаи във старите къщи на Викторя. Типичните тук стая със закуска. Както споменах по-заможните и по-уверените, че ще се задържат по-задълго тук, идвайки всяка година купуват таим шер, жилище което е тяхно само за няколко месеца през годината. Живеят тук през тези няколко месеца, заминават си и така пак до следващата година и т.н и т.н…Градат е ориентиран точно към такъв вид рентиерство. Tази идея заседна силно в мен. Hе известно за сега кога, но непременно ще я осъществим някой ден! И ще се спрем и поостанем за по-дълго в града. Не споделих този мой ред на мисли с Дейвид. Всяко нещо с времето си!;) winking

Обратно във Ванкувър. И обратно 10 часа път към къщи.

 

Автор: Наталия Х.

Снимки: авторът

 

 

Още разкази от Канада  – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Една Одисея в 2009-та (3): Девет дракона, Брус Лий и свински грип 5

Една Одисея в 2009-та (3): Девет дракона, Брус Лий и свински грип

Днешният пътепис ще завърши пътуването на Избела до Итака (т.е. от България до Австралия ;)) Първата ѝ спирка беше в Москва, после спряхме в Хонконг, а сега ще разгледаме още по-подробно изпадналата перла на британската корона (или май перлата не беше точно Хонконг?)

Приятно четене и се прогответе за приключения:

Една Одисея в 2009-та

част трета

Девет дракона, Брус Лий и свински грип

Картата всъщност я разгъвам повече от театралност, за по-голям драматичен ефект,  отколкото от необходимост, тъй като се намираме на главната пешеходна туристическа магистрала на Хонконг – булевард Натан. Трябва само да се оставим на човешкия поток да ни влачи по претъпкания тротоар на широката натоварена, обточена с висо-о-ки палми права като конец улица, която свързва северната (по-китайска и леко по-дрипава част на Коулун) с лъскавия, снобски, показен и комерсиален, и много западнярски Цим-Ша-Цуи на върха на полуострова. Южният край на булеварда е известен като

Златната миля

Тепърва ни предстои да видим защо. Когато през 1904-та година тогавашният губернатор на Хонконг Матю Натан решил, че градът има нужда от елегантен, просторен, декориран с палми булевард, идеята му предизвикала дълбоко недоумение (и възмущение) сред шепата местни жители. Грандиозният инфраструктурен проект бил дълго време известен като “Натановата глупотевина”. Днес е една от главните артерии на свръхнаселения милионен град, и търговска Мека на Хонконг. Срещу които характеристики аз нямам никакви възражения, ама бих искала да вмъкна една препоръка само към бъдещи подобни начинания: за Бога, братя архитектекти, губернатори и пътно-строителни дизайнери, не засаждайте палми по тротоарите на тропическите (а като стана дума, и на субтропическите, екваториалните и другите неумерени, абе въобще на всички) градове. Високи и стройни, с корони чезнещи в небесата, те не правят сянка. И гарантират скоропостижно равномерно опичане на горкичките бледолики туристи, дръзнали да ползват тротоарите по предназначение.

Задухата е убийствена. А е още сутрин.

За да оцеляваме се налага да хлътваме периодично в безбройните климатизирани магазини, бутици, бижутерии и лъскави барачки, отворили гостоприемно врати към тротоарите, бълващи хлад като ненаситни чудовища с леден дъх, поглъщащи и повръщащи тълпи от хора. Температурният шок в комбинация с нестихващата треска, прогресиращата дехидратация и несекваща кашлица скоро ме докарват до състояние на тотален  делириум, в който реални и фантастични образи се смесват в калейдоскоп от лица, гласове, светлини и звуци. Вече не знам дали сънувам издокараните в безукорно бели ризи, елегантни костюми с жилетки, огледално лъснати обувки и златни ръкавели араби, които ми тикат рекламни брошури в ръцете и ме дърпат към някакво ателие – май шивашко. Не съм сигурна в реалността на гледката на събуващи се направо на тротоара мюсюлмани, прекрачващи по чорапи прага на джамията, съвсем близо до синагогата, и току до сгушен сред небостъргачите китайски традиционен храм (няма даже да се преструвам, че мога да разпозная по архитектурата каква религия изповядват молителите в него).

От другата страна на улицата католическа църква от колониални времена се мери по достолепие и тежест с модернистичните бетони, притиснали я безцеременно от три страни. Съвсем като мираж в нажежената безводна бетонна пустиня ми изглежда внезапно изникналият пред очите ни

Коулун парк. Зелено чудо в сърцето на претъпкания мегаполис.

Катерим стълбите нагоре по хълма с ентусиазма на умиращи от жажда, съзрели езеро. Миражът ни посреща с гостоприемни хладни сенки, птича песен и стотици полуголи мъже (не бързайте да ми завиждате – прехвърлили са отдавна първа, че и втора младост), вглъбени в бавен мълчалив танц – Тай Чи. Съсредоточени прецизно контролирани протяжни движения. Като групово карате в забавен кадър. Пенсионерско Кунг Фу на планета с ниска гравитация. А може би не само на мен така ми се струва, но атмосферата е наистина с плътността на желе, тежи тонове и е нужно огромно усилие да се движиш из нея. Или от адската задуха времето е забавило ход. Зяпам хипнотизирано танцуващите китайски дядовци и продължавам да не вярвам на очите си. (Всеизвестно е, че високата температура често причинява халюцинации.) Тай Чи е най-масово практикуваният боен спорт в света. Само в Хонконг милиони хора излизат ежедневно в парковете и по улиците и площадите на града, за да правят танцоподобните си упражнения. Знам, не е за вярване, но това е всъщност бойно изкуство. Изгражда устойчивост, съпротивителна сила и гъвкавост за справяне с всичко, което съдбата може да си науми да запрати по посока на човека. Например, и с просто око се вижда, че би било много ефикасно средство срещу внезапно нападение от ленивец, коала, богомолка или друго свирепо същество с извънредно бавен метаболизъм.

Тук въздухът всъщност е годен за дишане (за разлика от горещата супа, от която дробовете ми се опитваха да извлекат кислород на улицата), в езерцето цъфтят водни лилии, земята между дърветата е покрита с мъх – мек, зелен и сочен, а пейките предлагат покой, тишина и почивка. Градът не само не се вижда, но не се дори и чува сред птичата глъчка и ромона на фонтана. Тай-чи практикуващите не ни обръщат никакво внимание. Просто не ни виждат. Започвам да се чувствам като призрак в света на живите. Изкушавам се да се опитам да мина през някой от самовглъбените разсъблечени мъже. Но доброто ми възпитание (и гледката на потните им старчески кожи) надделява над лекомислието. Заобикаляме ги деликатно, на пръсти, без да ги смущаваме, минаваме под изящната пагода и се отправяме към птичето езеро, пълно с розови фламинги и други газещи. Обикаляме малко нетърпеливо шумните клетки на папагалите (ние си имаме предостатъчно папагали в Австралия, даже са ни малко в повечко, особено рано сутрин преди изгрев слънце, ама хайде да не се отклонявам сега в орнитофобни изявления), спираме се с недоумение до бронзовия паметник на Исак Нютон (Нютон в Хонконг ?!? – нерде Ямбол, нерде Стамбол), но после се сещам за паметника на Коперник във Варна и си казвам “Що пък не?!” Пред покрития олимпийски басейн най-после намираме кафене, Макдоналдс, вода и тоалетни (всичките затлачени до невъзможност от тълпи деца, възрастни, туристи, чужденци и китайци). От жегата и навалицата опашките се движат бавно като в Тай Чи. Наваксваме си с хидратацията (аз успявам да изпия собственото си тегло в литри), запасяваме се с още вода за из път и се престрашаваме отново да се включим в нескончаемия тържествен туристически марш по булевард “Натан”. Посока юг – към лъскавия иЦм Ша Цуи. Тълпата ни поглъща без колебание и ни влачи с неустоимата сила на мъртво вълнение. Прави ми впечатление, че с Бояна сме почти единствените бледолики наоколо. Белеем се като пуканки сред морето от сериозни азиатски лица.

Holiday Inn Golden Mile Hong Kong, 50 Nathan Rd, Tsim Sha Tsui, Хонгконг

Магазините и хотелите, край които се плиска човешкия поток стават все по-лъскави, все по-маркови, все по-големи и все по-скъпи.

По витрините са изписани всяко дизайнерско име и марка, които съм чувала в живота си, както и много, за които никога не съм подозирала, че съществуват. Изобилието на злато, диаманти, мерцедеси и висша мода е покъртително. Сетивата изтръпват от блясъци, прелести, лъскавина и съвършенство.(В моя случай изтръпването е подпомогнато от зверско главоболие и повсевместна хрема.) Само кашлицата ми остава незасегната от умопомрачителния дисплей на богатства и суета, и си се манифестира безнаказано. Глъчката се засилва до кресчендо. Автомобилният трафик се превръща в боботещо перманентно задръстване, предприемчивите търговци, тикащи стоки и визитни картички пред лицата ни стават все по-нахални. Ръцете им все по-настойчиви и сграбчващи. Тълпите се уплътняват. Кислородът не достига. Слънцето невъзмутимо пече. Градският пейзаж се размазва в мараня и адски шум. Смисълът на живота, вселената и всичко останало започва да ми се губи. Краката ми крачат механично, без връзка с главния мозък. Мога само да се надявам, че всичко това е кошмар и скоро ще се събудя. Внезапно насред цялата консуматорска туристическа истерия най-после виждаме помпозната имперска фасада на “Пенинсула Хотел” – крайъгълният камък, обозначаващ южния край на Булевард “Натан” и сърцето на Цим Ша Цуи. Прекосили сме Златната миля. Алелуя! И още сме живи.

От тук не можем да видим водите на залива, но вече се усеща лекият бриз. Като истински морски чеда помирисваме отдалеч солта във въздуха и се насочваме с безпогрешен инстинкт към водата. Бродим омаломощени и бездиханни сред модернистичните грамади на Хонконгския Културен център, впечатляващата бетонна полусфера на Музея на Космоса, предизвикателната геометрична елегантност на Художествената галерия. Снимаме великолепната архитектура и с неистово усилие се въздържаме да влезем, в който и да е от трите, въпреки неустомите обещания на плакатите им за гостуващи изложби, интерактивни експозиции, невиждани специални ефекти, културни събития и космически експонати. Истината е, че просто нямаме време за нищо повече от бързо кръгче из Хонконг. Посещенията на музеите ще оставим за друг път, тъкмо повод да се върнем отново. С дълбока въздишка на съжаление се отправяме към кея. И после за известно време забравяме да дишаме. (Май даже и не кашляме.)

Гледката към остров Хонконг е величествена. Неочаквана. Спираща дъха. Надхвърляща въображението. Парализираща сетивата. Обезсмисляща фотоапарите.

Стена от бляскави стоманено-стъклени игли. Постмодернистична архитектурна утопия. Сцена от фантастичен филм. Ни повече, ни по-малко от 7651 небостъргача (не съм ги броила аз,така твърди Уикипедия), притиснати в тясната ивица земя между залива и шеметно-стръмните зелени хълмове. Повече, отколкото във всеки друг град на планетата (Ню Йорк се нарежда втори със скромните 5790). Тук са 10 от стоте най-високи сгради на планетата. 36 от стоте най-високи жилищни такива. Мястото с най-висока концентрация на хора живеещи и работещи над 14-тия етаж. Вертикален град. Футуристично, урбанистично, стъклено-модернистично, антигравитационно, сеизмично-устойчиво, възхитително, тхнологични, неустоимо, потресаващо красив.

Хонконг

Хонконг

Дълго зяпаме с благоговение поразителната панорама отвъд водата. Снимаме и сочим отделни сгради, опитваме се да отгатнем кое кое е според описанията и снимките в пътеводителя. Отдясно малко горделиво и надменно в уединението на вертикалното си превъзходство стърчи най-новата и най-висока хонконгска сграда (седма в света) – Международният Финансов Център, 88 етажа, 415 метра. Отляво също толкова достолепно се извисява предишният притежател на титлата – Сентрал Плаза, 78 етажа, 374 метра. Пред него, на първа линия, досами водата, в абсурден контраст с всичките остри ъгли и маняшки стремеж към висините на нагъчканите един в друг небостъргачи се е разляла ниската заоблена и някак женствено елегантна (насред многоброя от мъжествено възправените фалосоподобни структури) сграда на Конгресния и Панаирен Център. Проектирана и завършена през 1997-ма година специално за тържествената церемония по предаването на Хонконг обратно на Китай след 99-годишно британско управление. Лесно се разпознава и разграфената с равностранни триъгълници кула на Китайската банка – 72 етажа, 305 метра, чак до 1992-ра година държала титлата Най-висока сграда в Азия. Според създателя си И.М.Пей трябва да прилича на стръкове бамбук. (Хм-м-м, да речем, че аз може би не съм виждала достатъчно бамбук в живота си, за да забележа приликата.) Останалото е умопомрачителна навалица от стъклени, огледални, сребристи, златисти, настръхнали, извисени, вдигнати на пръсти, възправени, устремени, като войници строени, импозантни паралелепипеди и стърчащи още по-високо над тях антени. Пред този декор фериботите и лодките, прекосяващи водната ивица между двата острова изглеждат като детски играчки. Хората – като мравчици.

Обедното слънце и треската най-после вземат връх над страстта ми за туристически приключения.

В градинката край някакви фонтанчета се поддавам на неустоимата притегателност на хладната сенчица под цъфнал храсталак и си полягвам кротко на циментовия бордюр. (Няма пейки, нито трева.) Горкото ми дете изоставя безсмисления спор за (не)уместността на подобно поведение и присяда примирено до мен. Над нас се издига часовниковата кула на някогашната железопътна гара.(Сега безследно изчезнала.) Единствено оцеляло свидетелство на колониалното архитектурно наследство насред възхитителната бетонна модерност наоколо. Нелепо старомодна, като че ли транспортирана от миналото с машина на времето. Има нещо родно и уютно в европейския й дизайн от 19-ти век. На объркания ми трескав мозък му се струва, че съм си у дома. Все едно съм си полегнала под часовника на варненската ЖП Гара. Ако съдя по разположението – някъде насред пиацата на такситата. Затварям уморено очи и се унасям блажено в зрелищни, индуцирани от високата температура кошмари. Вечно Гладното ме събужда след десетина минути с предложение да потърсим кафене и да погълнем рекордни количества студени течности. (С храна.) Което, трябва да призная, звучи несравнимо по-добре от първоначалния ми план да изпия водата на фонтана (с все мръсната пяна и плуващи боклучки по ъглите). Събирам всичката си воля и решителност и се надигам от удобната хоризонталност на коравия бордюр (Ма не може ли тези елементи на общественото архитектурно пространство да ги правят от малко по-френдли материали, дето не ти се забиват така отмъстително в ребрата и гръбнака, плийз!). Мигрената блъска като камбана в главата ми. Оглеждам се гузно да не би адският шум да смущава минувачите. Детето лъже убедително, че нищо не се чува.

Поемаме с бавна крачка по крайбрежната алея на изток, към Булеварда на славата. Отвъд Виктория Харбър гледката е все тъй величествена. Постмодернистична архитектурна симфония. В до мажор. Стакато. Tемпо. И Форте-фортисимо.

Ако не знаете,

Хонконг прави повече от 100 филмови продукции годишно, което го поставя на трето място в света след Боливуд и Холивуд.

Американското кино е пълно с хонконгски режисьори и актьори, безчет холивудски продукции се правят в Хонконг, защото е по-евтино, хонконгски филми печелят купища награди по световните филмови фестивали. Еми, естествено е в такъв случай хонкконгското кино да си има своя Алея на звездите (Булевард на славата) по подобие на холивудската такава. Преминаваме край десетки бронзови плочки с имена на режисьори, бетонни отпечатъци от длани, вградени в паважа звезди с имена на актьори, статуи в цял ръст на майстори на кунг фу и други бойни изкуства (простете невежеството ми в тази толкова значима сфера на световната култура). Даже за някой абсолютно неизкушен в каратисткия жанр и пълен невежа в безпределното разнообразие на азиатското екшън-кино, като мен, е

невъзможно да не разпознае имената на Джаки Чан, Брус Лий, Джет Ли, Чоу Юн Фат

Детето ми е каратистче, тъй че няма измъкване – снимаме се с всяка от бронзовите фигури. После чакаме на опашка, за да седнем в режисьорския стол, възхищаваме се на елегантната девича фигура на четириметровия макет на Наградата на Хонконгската филмова академия. И най-накрая съзираме зелената емблема на Старбъкс Кафе. О, милостиви небеса! Не, ние не сме любители на американското кафе, нито на веригите за бързо хранене, обаче уважаваме студените чайове. И Гладното намира нещо за ядене. Пу-пу-пу! Вземам си назад всички лоши думи казани някога по адрес на ненавистния псевдо-звезден франчайз. Днес Старбъкс е квинтесенция на уюта и гостоприемството. С най-удобните пластмасови столове в света, най-вкусните студени чайове, най-студения лед, най-разбираемо английски говорящия персонал, най-прекрасната гледка, най-фантастичния бриз, най-хладната сянка, най-чистите тоалетни, най-, най-, най-. Изповядваме пламенно религията Старбъкс в продължение на близо час. После си спомняме защо не обичаме подобни места и си тръгваме припряно. Съседната сграда просто плаче за снимка (И инспекция от Комисията по Безопасност на труда) с шестетажното си строително скеле от бамбук, вързан със сизал и пластмасови затяжки тип “Свински опашчици”. Нито помен от метални конструкции и стоманени колена. Тук нямат ли Охрана на труда и строителни профсъюзи?!

По обратния път гледаме снизходително към другите туристи, чакащи ред да се щракнат с Брус Лий и Джаки Чан. Ние вече си имаме снимки с тях, тъй че подминаваме с аристократично пренебрежение и се наслаждаваме на бриза и гледката за милиони. Моето крехко здраве и (временно) замъглено съзнание ни отказват от иначе романтичната идея да прекосим залива с лодка (ръждиво корабче, двупалубен ферибот, по чудо плаваща разбрицана черупка с червени платна)- само морска болест ми липсва в добавка към могъщия грип, който ме тресе, тъй че се спускаме под земята, в най-близката станция на метрото и се транспортираме до остров Хонконг по суша (разбирай с влак през тунела под залива).

Китайска лодка, Хонконг

Май тук му е мястото да разясня как тъй сме в Хонконг, пък още не сме стъпили на хонконгския бряг. Мистерия няма. Има само дублиране на имената. Според Уикипедия (уточнявам предварително, да не си помисли някой, че аз имам в речника си подобни сухарски изрази)

Хонконг (Сянган) е специален административен район на Китай,

бивша територия на Великобритания, разположена в Югоизточен Китай, на брега на Южнокитайско море. Включва остров Хонконг (още познат като Сянган), полуостров Коулун (Дзюлун), остров Лантау и още 233 крайбрежни малки острова. Ако още не ви е станало ясно кое е Хонконг, кое Хонконг, кое Сянган, кое е Дзюлун, и кое Коулун, добре дошли в клуба. За пълно объркване мога да предложа и малко етимология на имената. Коулун е всъщност неправилно произнесеното кантонско Гау Лунг, което означава “девет дракона”. Легендата разказва, че когато невръстният император Ди Пинг от династията Сонг достигнал до тези брегове, преследван от монголските пълчища, момчето преброило осем островърхи планини и предположило, че са домове на осем дракона. Неговият мъдър съветник дипломатично отбелязал, че тъй като императорът е също дракон те стават общо девет. (В днешно време планинската верига на осемте дракона не съществува – сравнена е със земята и скалите са използвани за запълване на залива. Голяма част от свръх-урбанизирания Хонконг е построена върху изкуствено насипани терени.)

Хонконг

от своя страна е също само приблизително фонетично наподобяване на китайското име на малко заливче между островите Ап Лей Чау и сегашния остров Хонконг. На различните китайски езици и диалекти името варира безкрайно през Хион Гонг, Хеун Гонг, Хоен Конг, Ксиан Канг, Ксиан Ганг и прочие пермутации на звуците х,г,к,с,н,о,у,а,и,е, но общото е, че във всичките си вариации се предполага да означава Уханен залив. Има множество спекулации по темата на какво точно е ухаело заливчето, но на мен най ми допада обяснението, че по онова време брегът е бил опасан с работилнички за производство на ароматични пръчици (традиционно изгаряни в китайските храмове като жертвоприношение към боговете). А защо най-урбанизираният, най-космополитният, най-икономически проспериращият, най-туристическият и прочие най китайски град (Пардон! специален административен регион) трябва да носи името на сбутано малко заливче на незначително островче? Елементарно, Уотсън! Защото именно там се случило знаменателното събитие – първата среща между британски и китайски морски плавателни съдове (сиреч опърпана рибарска лодка и динги с няколко британски моряци).

И хич не се хилете – историята на половината свят започва така – с първото появяване на белите.

Хилядите години цивилизационна предистория остават само в бегла бележка под линия или кратък параграф в увода, които и без това никой не чете. Когато през 1842-ра година след Първата опиумна война Китай е принуден да подпише мирно споразумение с Великобритания в договора от Нанкинг за първи път територията на британска окупация е наречена в документа Хонконг. Заливът е подобаващо назован Виктория харбър, а британското поселище – град Виктория. След като загубва и Втората опиумна война Китай в крайна сметка подписва договор за 99-годишен лизинг на 235-те острова, полуостров Коулун и т.нар. Нови територии на север от полуострова. Цялата британска колония вече се нарича Хонконг и е с непроменени граници до днес.

Според туристическата карта, която усмихнато девойче ми тикна в ръцете още като слязохме от самолета, Международното летище се намира на едно малко островче Чек Лап Кок сгушено до най-големия остров Лантау, хотелът ни се намира на континента – полуостров Коулун, а метрото тъкмо ни разтоварва на станция на остров Хонконг, т.е. стъпвали сме вече на три от общо 236-те парчета суша, съставляващи специалния административен регион. За първо посещение хич не е зле.

Улиците на Хонконгското сити са невъобразимо претъпкани и непоносимо шумни

(тук има много повече европейски физиономии), но се фукат и с едно изключително предимство – плътна дълбока сянка. Което обаче не означава хлад. Небостъргачите се извисяват като стени на тесен стъклено-бетонен каньон. Не мога да побера нито една сграда в кадър. Мащабите са шокиращи. Интериорите на приземните етажи и фоайета са умопомрачителни. Минималистично изчистени. Или разточителни. С фонтани, ескалатори, градинки, огледала. Или празни и кънтящи. С поразителни скулптори висящи от таваните. Или целите позлатени. Заринати с орхидеи. Изцяло от стъкло. Или обзаведени с пластмасови мебели в крещящи електрикови цветове. Картата ми май е грешна. Улиците се срещат под невероятни ъгли и стават все по-стръмни. Превръщат се в стълбища. Минават под сгради. Обърквам се напълно сред натоварените кръстовища и улични ескалатори. Инстинктивно се насочвам нагоре по стръмнината – иска ми се да мога да видя града от високото, за да се ориентирам в уличния лабиринт. Което разбира се е невъзможно – небостъргачите са прекалено високи и прекалено нагъсто. Но в лутаницата все пак намираме табелка на английски сочеща към спирката на трамвайната линия до връх Виктория. Наричан също просто Върхът. Точно закъдето сме се запътили. Има опашка от около двеста души, но според разписанието мотрисата потегля на всеки 15 минути, така че има надежда да се качим след по-малко от час и ние се нареждаме търпеливо сред другите потни изнурени туристи. Когато най-после идва нашият ред краката ми са отекли болезнено и всичко ми е безразлично от умора и изтощение. Не ме вълнуват никакви гледки и потенциални туристически забавления. Искам само да умра тихичко, или поне да припадна завинаги. В краен случай може и просто да заспя за неопределено дълго време (сто години ми изглеждат като приемлив срок). Но още с потеглянето си историческата трамвайна мотриса успява да ме изтръгне от лапите на апатията и да ме хвърли в адреналино-задвижвана еуфория, някъде на тънката граница между делириума, ужаса и екзалтацията.

Возенето по шеметно стръмния склон на връх Виктория е не по-малко вълнуващо от скоростно влакче.

Внезапни ускорения, резки завои, още по-внезапни спирания, профучаваща тропическа растителност, дращеща бясно по прозорците с клони, ръсеща листа в скута ми, заглъхване на ушите от стремителното изкачване. Викторианска и модерна жилищна архитектура край нас, запънала пети в невъобразимо стръмния склон. Това са едни от най-скъпите резиденции в Хонконг. През задния прозорец виждам почти отвесните релси, по които се изкачваме и си представям дългото стремително падане, ако не дай си Боже, изтърват спирачките. Намирам утеха единствено в твърденията на туристическата брошура, че за повече от 120-те години на експлоатация (от 1888-ма година насам) трамвайната линия не е регистрирала нито един случай на пътно-транспортна злополука. Е, това не пречи ние да сме първите, нали? В пролуките между дърветата гледката към бързо потъващия под нас град е все по-пленителна. И неземна. Все едно се издигаме в космоса.

Подостреният като молив зелен връх е коронясан с внушителна малко шантаво изглеждаща бетонна шестетажна сграда, горе-долу с размерите и грацията на НДК. Балансираща като балерина върху заострения хребет. Подобаващо наречена Върхът. Изкачваме с ескалаторите етаж след етаж заринати с магазинчета за джунджурийки, ресторанти, кафенета, други магазини, барове, музеи с восъчни фигури, караоке и прочие неизбежни атрибути на цивилизацията, и най-после сме възнаградени с божествена гледка от покрива на Върхът (Може и покривът на света да е – изглежда толкова високо и толкова далече от всички земни дребни суети). Снимаме във всички посоки и с всички възможни увеличения, но резултатите са все незадоволителни – не може да се хване в кадър величието на картината под нас. Мащабите са нечовешки. Настръхнал урбанистичен игленик. Далечно сребърно блещукане на вода в залива. Главозамайващо стръмен склон. Сочно-зелена пищна тропическа растителност.

Хонконг от високо

Мога да съзерцавам света от тези олимпийски висини вовеки. За съжаление мястото не предлага нито сянка, нито вода,така че се налага скоро да изоставим гледките и да се гмурнем обратно в бетонното туловище в търсене на канализация и храна.

Хонконг от високо

Хлътваме в някакво заведение с обещаващото име “Форест Гъмп” и климатик на Мах

По стените са накачени артефакти от едноименния филм – възстановка на кухненския шкаф от дома на главния герой, костюми от различни сцени, китара, плакати, снимки с автографи на актьорите и т.н. На масите има табелки с едро изписан слоган “Давай, Форест, давай!” От указанията в менюто разбираме, че ако искаме сервитьорът да спре на нашата маса трябва да обърнем табелката обратно, за да се чете алтернативният надпис “Спри, Форест, спри!”. Храната се сервира в хартиени корабчета за лов на скариди по подобие на корабчето на Форест Гъмп. Приятна изненада е платото от скариди – пържени, панирани, печени, пикантни и какви ли не – облизваме си пръстите.

Морска храна, Хонконг

За да подтисна поне малко раздиращата (няма дори да споменавам колко болезнена) кашлица, с която рискувам всеки момент да ме арестуват за разпространение на чуждоконтинентални вируси си поръчвам една тропическа Маргарита. В пристъп на лекомислие (вероятно причинено от височинна болест, прегряване на мозъка или умопомрачителната гледка през прозореца) поръчвам Маргарита и за непълнолетната си (но по-висока и определено по-разумно, и по-надеждно изглеждаща) дъщеря. Никога преди (или след) не съм пила Маргарита, тъй че не знам каква е обичайната практика, но на Върха я сервират в двулитрови шейкъри. Отнема ни повече от час да ги излочим, докато руснакът на съседната маса дава подробен доклад за приключенията си на китайска земя по мобифона, май на гаджето, и обръща към дузина бири.

През панорамните прозорци се любуваме на бавно смрачаващия се небосклон и заблещукалите далеко долу в низините на света светлинки. Не знам дали от алкохола, от рехидратацията, от ударните дози панадол или от разредената атмосфера по висините на връх Виктория, но кашлицата временно ме изоставя, болките в краката ни намаляват, настроението се повишава стремително и животът най-неочаквано добива смисъл. Даже бъдещето видимо порозовява и ние се втурваме насреща му яхнали кошмарния трамвай по ужасяващо стръмната релсова линия от върха. Надолу – обратно в царството на хората, автомобилите, двуетажните ревящи автобуси и немислимо високи небостъргачи.

Обратно в мравешкия лабиринт.

Може би алкохолът е подобрил временно мозъчните ми функции или поспадналата температура ми позволява да се ориентирам по-добре, но този път картата работи, намирам най-краткия маршрут към станцията на метрото и по пътя дотам дори успявам да идентифицирам някои интересни сгради. Двойните стъклени кули-близнаци на Липо-центъра с техните регулярно изпъкнали издадености, които според описанията в литературата трябва да приличат на вкопчени в майка си коалчета, но на мен определено ми изглеждат като гигантски стъклени четирикраки интегрални схеми (или масички за кафе), полазили хексагоналните призми на небостъргачите. Докато си снимам в захлас раззинатата паст на разкошен бронзов лъв ме сепва откритието, че това е всъщност тротоарът пред една от най-забележителните сгради в Хонконг, едно от най-известните творения на сър Норман Фостър (култов съвременен британски архитект, отговорен също за някои други (скандални) архитектурни забележителности като “Краставичката” щръкнала в Лондон или стъкленият купол на Райхстага) – прословутата Банка на Хонконг. Най-скъпата сграда в света за времето си – ’85-та година. И вероятно най-цитираната колчем стане дума за Фенг Шуй и архитектура. (Затова и познавам лъва – снимката му се кипри във всяка статия по темата)

Хонконгски лъв

Нали знаете как в животинския свят има организми с вътрешен скелет (като бозайниците) и такива с външни черупки(като насекомите). Е, ами

Банката на Хонконг е архитектурният аналог на хлебарката или кривият рак

Познава се отдалеч по екзоскелета. Не разчита на вътрешна подпорна структура. Цялата 47 етажна сграда виси на нещо като гигантска външна система от яки стоманени триъгълни закачалки за дрехи, скачени в могъща рамка. Много необикновено, оригинално и функционално (даже и да не броим атриума с уникалните електронно задвижвани огледала, които отразяват естествена светлина в цялата вътрешност на сградата, чак до приземния етаж). Благодарение на това необичайно решение сър Норман Фостър успява да вмести на малкия парцел огромна офисна площ и да изпълни всичките противоречиви изисквания на клиента. Едно от тях било да се спазят принципите на Фенг Шуй . Например, двата ескалатора, които са единствена забележителност на празния, отворен отвсякъде приземен етаж, са позиционирани много прецизно така, че да осигурят максимален приток на положителна енергия и просперитет към вътрешността на финансовата институция. Лъвовете на тротоара пък, имат важната задача да гарантират хармония на силите и баланс на четирите основни елемента – земя, въздух, огън и вода. Изобщо нищо в Хонконг не се строи без да се вземат предвид безброй съществени фактори като потоците на енергията “чи”, ориентацията спрямо планините в задния фон, или как драконът от хълмовете ще пие вода от залива, да речем (В един често цитиран и илюстриран случай за целта в жилищния блок се изрязва огромна квадратна дупка и готово- драконският водопой е осигурен).

Кратко яздене на метрото ни връща на крайбрежната алея в Цим Ша Цуи

броени минути преди началото на грандиозния спектакъл “Светлинна симфония”. Най-голямото подобно шоу в света, ако вярваме на Книгата на рекордите “Гинес”. Случва се всяка вечер в осем, ако няма предупреждение за тайфун. Музиката гърми от високоговорителите, хилядите туристи щракат като побъркани с фотоапаратите, лазерни лъчи разпъват трептящи ветрила в тъмното небе. Внушителните и достолепни на дневна светлина небостъргачи се преобразяват внезапно в кокетни палави танцьорки и суетни шоу звезди – размятат пищни рокли от разноцветни пайети, корони от сияещи лъчи, трептят, намигат, лудуват, танцуват в блясъци, изригват в светлини, тлеят галено в топло зарево, хвърлят слънчеви зайчета, блещукат, позират, избухват в лазерни пламъци, пулсират. И цапат глезено с шаренията си ниското облачно небе. Не успяваме да догледаме танца им – имаме самолет да ловим.

Хонконг

Как си играем отново на криенка из просторните зали на летището (само да вметна (за повече драматизъм), че

хонконгското международно летище е едно от най-големите в света,

второ по брой пътници и трето по обеми карго, сиреч голямо. С главно “г”.) с лелчетата с инфрачервените детектори (и военни униформи, и кобури с пистолети) е история, която ще запазя за финалната кулминационна сцена на някой засукан и страшен шпионски роман. Младият митничар пък, който набеди щерка ми, че носи ножица в ръчния си багаж, ще остане завинаги зачуден защо аджеба му е на човек (добре де, шестнайсетгодишна девойка, ама хуманоидна все пак) да мъкне към три и половина килограма стари, изхабени, неработещи флумастери и потрошени цветни моливи, четири чифта слушалки (всичките неработещи, ама това той няма как да го знае), пет вида гланц за устни, едно кило насипна електроника (МР3-плейъри, мобилни телефони и прочие подобни) и купища смачкани хартии (но нито една ножица!!!) на борда на самолет, извършващ дълъг презокеански полет и да плаща свръхбагаж при това. Аз също бих искала да знам (още повече, че съм в ролята на плащащата за свръхбагажа), обаче съм твърде заета да си държа очите отворени въпреки неумолимо нарастващата сила на гравитацията и да се преструвам, че хълцам, докато всъщност с неистови усилия се опитвам да не си изкашлям дробовете (или каквото там е останало от тях) на мокета пред летищния ренген. Естествено, избират ме на случаен принцип за проверка за експлозиви. Какво случайно има в това да те проверяват всеки път, на всяко летище, дори на вътрешните полети в Австралия не знам, но в момента не съм и в позиция да протестирам. За всеобщо облекчение оказва се, че не нося нищо експлозивно (ако не броим балканския ми темперамент, естествено). Добре, че не правят тестове за вируси. Нямам спомен как съм се добрала до мястото си в самолета. Междинното кацане в Кернс може и да съм го сънувала. Със сигурност си спомням само, че и там ме тестваха за експлозиви. Избраха ме в тълпата. Случайно.

Благоверният ми съпруг ни посреща на летището в Итака

и въпреки горещите ми молби да ни откара вкъщи ме стоварва безапелационно и безсърдечно в чакалнята на личния ни лекар. Сестрата на рецепцията ми хвърля само бегъл поглед и започва да се извинява многословно на всички присъстващи, че има спешен случай, който трябва да види доктора с предимство. Почти ме натиква в кабинета (от което разбирам, че аз съм спешният случай) и великодушно ми позволява да се разсипя в безформена купчинка на кушетката. По това време вече отдавна съм се отказала да гледам, примирила съм се с перманентната загуба на слуха, със стомашния дискомфорт, почти съм свикнала със зверското главоболие и болките във всеки мускул и става, престанала съм май да дишам, предала съм се напълно на гравитацията и само несекващата кашлица, разтърсваща мощно прогнилия  гръден кош ме държи още в съзнание. Докторът извършва старателно и компетентно ритуалите на професията си и накрая ме обявява тържествено за болна от свински грип. С някакво извратено чувство за хумор заявява че вече е безпредметно да ме изолират в болница – аз и без това съм изпозаразила половината свят (буквално, от София до Бризбън, през Москва и Хонконг), че е твърде късно да ме лекуват (!!!, добре че мозъкът ми е на пихтия,та не успява дори да се паникьоса) и милосърдно ме праща вкъщи да се наспя (доколкото би ми позволила да спя гузната съвест, че съм заразила милиони невинни деца със смъртоносен бацил)

Когато две седмици по-късно съм официално извадена от списъците на смъртниците и пусната да върлувам по улиците на града разказвам наляво и надясно за дългото ни пътуване и свинско-грипното ми приключение, като не пропускам да заръчвам на всеки, който планира да ходи в чужбина да си вземе маска. Най-елементарна мярка за безопасност. Ей, на, безплатно ги раздават хората. И в различни десени ги има, да ти ходят с