Из Иран (1): През Турция до Иран
Започваме едно пътуване из Иран – заедно с Борислав. Както напоследък често се случва в нашите пътеписи – в първата част ще прекосим Турция. Приятно четене: През Турция до Иран част първа на Из...
Етикети: виза
Шри Ланка (1): Негомбо и Анурадхапура
Заминаваме за Шри Ланка, където ще ни води Крум. Като за начало ще идем на плаж в Негомбо и ще разгледаме Анурадхапура. Исках да кажа – не спорете да дали х-то се произнася на...
Из Русия с мотор (Увод): Подготовка и как да си извадим руска виза
„Театр начинается с вешалки“ и ние днес с увод ще започнем едно сериозно пътуване с мотор из Русия. Наш водач ще бъде Тони, а в увода ще разберем за предварителната подготовка на пътуването. Приятно...
Беларус (Белорусия) и замъкът Мир (1): От визите към замъка
Днес с помощта на Тони ще открием нова за нашия сайт страна – Белорусия или Беларус, както е по-известна днес (за мене пък името Беларус е думата за трактор, но това е тема на...
През Иран с Опел (1): Историческо въведение
Съвсем в скоро време в Иран ще има избори – по този повод ще прекъснем поредицата за Грузия с Опела на Валентин (не бойте се, ще продължим после ;), за да започнем днешната обиколка на Иран
Приятно четене:
През Иран с Опел
част първа
Историческо въведение
Ислямска република Иран:
добре уредена държава със силна икономика, богато историческо минало, сърдечни и гостоприемни хора със запазена ценностна система
След като бях обиколил и разгледал Северна Турция, Грузия, Армения и Нагорни Карабах (и техният ред ще дойде 😉 – бел.Ст.), дойде редът и на ИРАН. За тази страна можах да отделя само 17 дни като изминах над 7 хиляди километра по пътищата между Каспийско и Арабско море.
За самостоятелна туристическа обиколка на Иран е необходима заверена покана от частно лице или от иранска туристическа агенция, на база на която се издава иранска виза.
Иранската виза в паспорта ми
Открих само две наши туристически агенции, които предлагат посреднически визови услуги за тази страна. Доверих се на Пингвин Тревъл и след плащане на съответните такси безпроблемно получих паспорта с визата
За автомобила се изисква Карнет дьо пасаж, който се издава от Съюза на българските автомобилисти. Струва 100 лв. плюс депозит от 1000 лв., който се връща след прибиране в България и представяне на заверения карнет.
Иран е най-голямата държава в Близкия изток.
С площ 1 648 хил. км² тя е 15 пъти по-голяма от България и 4,5 (!!!) пъти колкото Германия. Релефът е преобладаващо планински с плата, високи равнини и ниска юго-западна част. На север, между Каспийско море и столицата Техеран, е планината Елбурс с най-високия ирански връх Дамаванд (5671м.). Средната част е заета от обширни пустинни области и планината Кух-е Руд. В посока юго-запад следва равнинно-хълмиста част и най-голямата планина в страната Загрос. Соленото езеро Урмия е разположено в северо-западната част, която също е с преобладаващо планински релеф. В средната част на Иран има няколко солени езера, повечето от които са пресъхнали
Иран граничи:
на изток с Пакистан и Афганистан; на юг с Оманския и Персийския заливи на Арабско море; на север с Туркменистан, Каспийско море, Азербайджан и само 50 км. с Армения; на запад с Ирак и Турция.
Населението на Иран
от почти 80 милиона души е 11 пъти повече от населението на България.
По мои впечатления, иранците са горди хора със самочувствие на велика нация, наследници на древната Персийска империя. Преобладаващата част от тях са сърдечни и гостоприемни, винаги готови да помогнат. Проявяваха видим, но не натрапчив интерес към мен като чужденец, обикалящ страната им. Щом разбираха, че съм добронамерен отваряха сърцата си и бързо се сприятелявахме
Иранците са мюсюлмани в преобладаващата си част
Мюсюлманската религия се основава на 5 стълба (задължителни правила), третият от които е благотворителност (даване на бедните и извършване на добри дела). Това означава този, който има повече материални блага да дава на този, който няма достатъчно такива. Тук се включва и даването на храна и подслон на пътуващите странници, с което си обяснявам факта, че на някои места ми даваха храна и ме подслоняваха за да не спя в колата.
Някои погрешно смятат, че иранците са араби. Те не са араби. Иранците са перси. Говорят персийски език, наречен фарси. Използват модифициран вариант на арабската азбука. Цифрите им не са арабски, а съвсем неразбираеми за нас.
Иран
Иран е република
Под влияние на медийни публикации някои считат Иран за диктаторска държава. Иран е демократична държава с демократично избиран парламент(Меджлис). Немюсюлманските религиозни малцинства включват бахаити, зороастрийци и християни, които са официално признати религии и имат запазени места в парламента. Начело на изпълнителната власт е президентът, който се избира по демократичен път. На най-високо равнище в държавата е религиозния водач (което всъщност е основанието Иран да не бъде приеман за нормална демокрация – бел.Ст.).
Часовата разлика спрямо България е + 1 час и 30 минути. Когато у нас е 9:00 часа, в Иран е 10:30 часа.
Почивният ден в Иран е петък. Това беше любимия ми ден, защото само тогава в градовете се шофираше относително спокойно.
История. Иран е център на една от най-древните цивилизации в света. Първата държава на територията на днешен Иран – царство Елам, възниква в югозападната му част през третото хилядолетие преди новата ера и е връстник на Вавилон и Асирия.
Чока Занбил – свещен град в Елам
Останки от древна Суса – столица на Елам
Следва Мидийската империя в началото на 1-вото хилядолетие преди н.е.
Персийската държава възниква през 6-ти век преди новата ера
и бързо се разраства до империя, владееща земите от Средна Азия до Египет и Босфора. Персите навлизат на Балканския полуостров и водят няколко войни с антична Гърция през V-ти век преди н.е. През 4-ти век преди н.е. Александър Македонски завладява Персия за кратък период от време, след което страната връща своето величие. По случай 2500-годишнината на Персийската империя през 1973г. е построена кулата Азади, един от символите на столицата Техеран.
Пасаргада
Персеполис
Кулата Азади
През 7-ми век арабите завладяват страната и налагат исляма
Съществувалата до тогава религия Зороастризъм остава да се практикува в някои изолирани райони. В последствие страната е завладявана от селджукските турци и монголците на Тамерлан.
През 16-ти век Персия възвръща значимостта си на първостепенна регионална сила. Процъфтяващите иранска литература, философия, медицина, астрономия, математика и изкуство се превръщат в основен елемент на ислямската цивилизация.
Крепостта в Бам
Дворец в Кашан
Фрагмент от порцеланов плот на маса
Двореца Голестан в Техеран
По-късно се водят войни с Руската империя, която отнема северните територии на Персия. През 18-ти и 19-ти век страната се модернизира, а в началото на 20-ти век се извършва така наречената Персийска Революция (1905г.÷1911г.).
Паметник на Кучук Хан в град Рещ
Кучук Хан е борец за равенство и справедливост, като някои го наричат иранския Робин Худ. Той започва партизанска борба, която завършва през 1920 година с образуването на Персийска съветска социалистическа република в Северен Иран със столица град Рещ. Следващата година републиката е разгромена от армията на шаха, Рещ е опожарен, Кучук хан е екзекутиран и главата му е изложена в Техеран за назидание.
През март 1921 година Иран подписва договор със Съветска Русия, една от клаузите на който дава възможност съветски войски да навлязат в страната, ако иранското правителство започне да провежда антисъветска политика. От своя страна Москва тайно обещава да прекрати военната подкрепа за Персийската съветска социалистическа република, извършвайки предателство спрямо принципите на така наречения „пролетарски интернационализъм“. В началото на Втората световна война правителството на Иран е на страната на хитлеристка Германия, което дава основание на СССР да приложи горепосочената клауза на договора. Съветската армия завзема Северен Иран през август 1941 година. Английската армия окупира южен Иран. По-късно в страната влиза и малък американски военен контингент. През 1942 година в Иран е прехвърлена многохилядна полска армия, формирана на територията на СССР, но отказала да се сражава срещу Германия. През 1943 година в Техеран се провежда първата среща между ръководителите на антихитлеристката коалиция.
Чърчил (Великобритания), Рузвелт (САЩ)
и Сталин (СССР) на конференцията в Техеран
През 1935 година името на държавата се променя от Персия на Иран.
През първата половина на 20-ти век една от най-влиятелните политически фигури е неколкократния премиер Мосадък, но когато в средата на века той започва „леви“ реформи и се опитва да национализира петролната индустрия, ЦРУ и английското разузнаване организират преврат. Властта преминава в ръцете на монарха шах Мохамед Реза Пахлави, който модернизира страната, но потъпква гражданските свободи. Шахът е свален по време на Иранската революция през 1979 г., след което се основава Ислямска република Иран, начело с Аятолах Хомейни. През 1980 г. съседен Ирак напада Иран и започва разрушителна 8-годишна война, която завършва без победител. През последните десетилетия в страната се извършват реформи, тя се модернизира и развива икономически.
Следващите части продължават с описание и снимки на основните посетени градове и забележителности в Иран.
Очаквайте продължението
Август ÷ Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
На мотор из Африка (7): Малави: Виза преди да напуснеш
Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, минахме през Египет, минахме през Судан, прекосихме Етиопия, преминахме през Кения и Танзания, а днес ще прекосим Малави
Приятно четене:
На мотор из Африка
шеста част
Малави: Виза преди да напуснеш
Сухата част:
- Валута – Малавийска квача /Kwacha/.
- 1$ = 170 квачи.
- 1 литър бензин = 256 квачи
- Виза – в първия голям град след границата и струва 70$ или 50$ ако е транзитна за три дни. На границата се издава писмо, което удостоверява, че може да се влезе в държавата и до 72 часа трябва да се извади виза. По-нататък ще прочетете как точно се получи при нас.
И така, все още на 20.07.2010г. около обяд ние сме на границата. След като бързо преминахме от танзанийска страна,
в Малави влязохме също за 15 минути
Тук не се продават визи, а само ни издават писмо, с което ни разрешават да влезем в държавата и до 72 часа трябва да си извадим, за да можем да напуснем след това.
На границата Мони се свърза с дилъра на БМВ в Замбия, за да ми уговори гуми, но там нямали налични, а можело да се поръчат едва след като отида на място. За пореден път се “зарадвах” как дилърите помагат, когато човек е на път и има проблем. Сигурно ще е огромна загуба за дилъра да ми поръча гуми и като отида на място да си ги взема. Но може да се притесняват, че просто някой им звъни от границата на Малави, за да иска гуми и това е само за да си прави майтап с тях и те след това няма какво да ги правят. Както и да е.
Тук на границата ни настигнаха Алан и Фиона. Алан също опита всичко възможно да ми уреди гуми, но без резултат. Хубавото беше, че предната вътрешна гума се държеше прекрасно. Влязохме в
Малави
За тази страна не знаех почти нищо предварително, освен че има прекрасно езеро, води се за една от най-слабо развитите държави в света и главно се препитават с отглеждане и износ на тютюн, чай и памук. Сега имахме възможност да проверим лично. Разгледахме картата и видяхме, че
най-близкият голям град е Мзузу
и тръгнахме натам, за да си извадим визи от офиса на регионалната имиграционна служба. Отначало пътят беше скучен асфалт, но след около 60 километра при град Корунга, където спряхме да изтеглим пари, започна да се изкачва в планината. Тогава видях за първи път
езерото Малави
Огромно е и имах чувство, че гледам морето. Естествено спряхме и веднага и нас ни видяха местните.
Езеро Малави
Малавийци
На пръв поглед Малави прави впечатление на по-бедна държава от Танзания, хората също са доста бедни, но всички са положили усилия да
изглеждат добре и пред домовете им да е подредено
Пътят се изкачваше доста нагоре в планината и карахме по прекрасни асфалтови завои. Времето се оправи и се радвахме на слънцето.
А навсякъде, където спрем, излизаха да ни посрещнат 😀
Продължихме още с изкачването на планината и вече на високото видях прекрасна гледка към езерото. Спрях, но лошото беше, че тогава нямах връзка с Мони, който караше пред мен и той продължи. Наложи се да се върне. Да си призная честно така доста пъти го принуждавах да се връща и по неговия километраж пътят в километри е по-дълъг от това, което е при мен. Ама пък кога пак ще спра на това място.
В следващото пътуване обещавам да съм по-сериозен и ще се запася със сигнални ракети, за да предупреждавам когато разговорните не работят 😀
Започнахме да се спускаме от планината към гр. Мзузу
И пак спряхме. Дойдоха посрещачите и Мони веднага завърза разговор за икономическата обстановка в страната и защо децата нямат учебници 😀 А те му отговориха, че нямат, защото туристите, които срещат, не носят, за да им дават. Прави бяха.
Тук Алан и Фиона отново ни настигнаха и това беше последната ни среща с тях.
Алан и Фиона
Около 14.30 часа стигнахме
гр.Мзузу
и се отправихме директно към имиграционната служба. Мони взе паспортите и се качи за визи, а аз останах да обяснявам на местните какви сме ние, откъде идваме, къде отиваме, колко струват моторите, колко вдигат, и други подобни неща. Тук се сетих за интересния мейл, който Мони получи от едно от канадските момчета – Майк, с които карахме в Судан. Пишеше как през цялото време карат зад нас, дори в един хотел са им дали същата стая, а на всяка бензиностанция са ги питали дали и те са от България, защото двама минали преди два дни. На всяка бензиностанция винаги ни разпитват обичайните неща и приемат отговорите съвсем простичко. Минават двама швейцарци и нас ни питат вие швейцарци ли сте, ние – от България и значи за тях и следващите са от България, а като минат канадците значи и след тях са от Канада и т.н. Всяко зареждане на гориво беше свързано с кратък разказ около 15 минути на тема от коя държава сме, къде отиваме и т.н. Обикновено се разказва поне пред 10 души и дори репликите ни се повтаряха едни и същи.
Mzuzu, Малави
Та докато разказвах на поредните нашата история пред имиграционната служба, Мони слезе ядосан. Вътре след като попълнил всички формуляри му казали, че всъщност нямат стикерите за визи. Трябвало да отидем в столицата Лилонгве, за да е сигурно, че ще има. Това доста промени плана ни за престой в Малави, но нямахме друг избор. Визата е важна, защото с нея дават и разрешението за напускане на страната. Продължихме по пътя вече с една цел – да търсим място за нощувка. Обиколихме доста лоджи и точно когато се стъмни намерихме
лоджата “Chintheche Inn”
Останахме да нощуваме там. Нямаше други туристи, а мястото беше доста хубаво на брега на езерото. Беше спокойно извън активния туристически сезон. Така приключи този наш ден от пътуването.
21.07.2010г. – 49-ти ден.
Беше една от малкото вечери, в които успях да се наспя. Събудихме се точно при изгрева на слънцето. Натоварихме багажа, за да сме готови за път.
След това веднага отидохме на брега на езерото.
Все още ни беше странно, че сме на брега на езеро. Цяла нощ се чуваше как се разбиват вълните и имахме усещане, че сме на брега на море. Беше пусто, защото сега не е сезона за туристи в Малави. Езерото наистина е много красиво и огромно.
В 08.30 часа отново тръгнахме на път. Бяхме решили да си вземем визи, да напуснем Малави и още тази вечер да влезем в Замбия. По план трябваше да отидем в по-развитата част от брега на езерото, където са курортите, но това беше точно в обратна посока на столицата. Времето отново беше хубаво с много слънце и ясно небе. Спирахме за почивки, за да погледаме още малко към езерото и естествено пак ни посрещаха.
В Лилонгве
стигнахме в 13.00 часа. Лесно намерихме имиграционната служба. Поискахме транзитни визи и процедурата по издаването отне един час.
Лилонгве ни направи впечатление на много чист и подреден град,
а освен това и много развит с модерни сгради. Нещо много различно от това, което до сега бяхме видели в Малави. Населението му е около 700 000, но е първата столица до тук, в която няма задръстване от коли и камиони.
В 15.00 часа бяхме готови с визите и поехме към границата. Беше доста смешно, защото общо взето ситуацията стана – дайте ни визи, за да напуснем страната.
На 10 километра преди границата ни спря полиция. Провериха ни шофьорските книжки и поискаха застраховките ни. Ние нямахме, защото на границата при влизането след като попитахме, ни казаха, че не ни трябват. Сега полицаят обясни, че това не е вярно и трябва да имаме задължително. Написаха ни по един фиш, Мони отиде да ги плаща, а аз останах с полицаите, докато се върне и покаже разписките, че е платил. Платихме по 30$ и продължихме към границата.
Отново от страна на Малави излязохме за около 15 минути и вече пред нас беше Замбия. Завърши още един ден от пътуването ни. Бързо минахме Малави, но и тук отново ще дойдем да поразгледаме за повечко време.
Очаквайте продължението
Автор: Бойко Терзиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Източна Африка – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ
Пътуване до Индия (1): Бангалор
Започваме едно пътуване из Индия. Жоро ще започне с Бангалор, после ще мине и из други места на един велик субконтинент.
Приятно четене:
Пътуване до Индия
част първа:
Бангалор
Знаете че много обичам да пътувам. Затова мисля че съдбата беше много благосклонна към мен като ми позволи да пътувам по света. Но толкова далеч (в буквален и преносен смисъл) досега не бях стигал. Да, ходил съм на места отдалечени географски повече от родния ми Пловдив в сравнение с Индия. Но културното и духовно разстояние което трябваше да измина до нея не може да се сравни със никое от досегашните ми пътувания.
Затова смятам че е много важно да запиша впечатленията си докато са още пресни (започвайки сега, от хотелската ми стая в Бангалор) за да изпусна колкото се може по-малко от това сериозно и много интересно за мен пътуване.
Всеки е чувал и чел много за Индия. Пък и за Изтока въобще. Така че е неизбежно че всеки има някаква предварителна представа за страната. Къде добра, къде лоша, къде възторжена, къде яростна. Единственото което не съм видял досега когато се спомене Индия е безразличие. И това според мен е ключа към възприемането на този свят (Индия според мен е много повече от това което може да се наблъска в понятието държава. Затова „свят“ май е по-добро). Комбинирайте тази експлозия от много цветни и различни неща с наличието на добри приятели с които да споделите пътуването си и ще получите идеалната рецепта за правилно възприемане на Индия. Особено когато тези приятели включват хора и от Изтока и от Запада.
Тук-тук
Но нека да започнем от началото с малко факти. Оказа се, че
няма прости неща в Индийските посолства:
всичко е сложно, на много стъпки и изисква много усилия. Аз кандидатствах за бизнес виза. Бихте предположили че покана от Индийска компания, самолетен билет и хотелска резервация ще са достатъчни ? Да, ама не и според сайта на Индийското посолство в София. Трябва ви и препоръка от Българска компания, 2 снимки (wtf?!) и молба по образец. И това всичко при положение че плащате двойна цена за административно обслужване сравнена с Американската виза. И освен това се абонирате за 2 разходки до посолството: една, за да си занесете документите и друга, за да си вземете паспорта с визата (не може нито по пощата, нито в същия ден). И трябва много да внимавате планираните ви визити до посолството да не съвпаднат с някой от безкрайните празници в Индия. Иначе тогава се разхождате два пъти.
След това
трябва да решите какво да правите с ваксините
Няма задължителни, но е МНОГО добра идея да отидете да се консултирате в кабинета по тропична медицина в ХЕИ София. За жалост това е единствения такъв кабинет в страната. Дори и във втория по големина български град (Пловдив) няма такъв. Та ето ви още един приятен повод да посетите скъпата ни столица.
След като докторите в кабинета ви уплашат достатъчно, трябва да решите до къде да стигнете с предпазните мерки, които те препоръчват. Аз направих ваксините за хепатит А и Б и за коремен тиф. Индия е маларична зона според СЗО, но след кратка консулатция с индийските колеги реших, че дългите ръкави и репелента ще свършат работа.
След това ви трябва план. Колкото по-подробен, толкова по-добре.
Аз реших след официалната част на командировката в Бангалор да отскоча да Делхи за няколко дни. От там може относително лесно (надявам се) да се стигне до Агра (и Тадж Махал). Джайпур (последната част от класическия северно-индийски триъгълник) също не е далеч, но с дните които си бях отделил, ако се бях полакомил да отида и до Джайпур, щеше да ми остане по 1 ден за град. А това НЕ е достатъчно (според мен).
Резервирайте хотелите и пътуванията рано и чрез агенции базирани извън Индия. Аз ползвах LastMinute.com и hotels.com. Индийските сайтове не винаги приемат чужди кредитни карти.
Стигнах до идеята след Бангалор да преспя една вечер в Агра и 2 вечери в Делхи. И след това да си хвана пътя за в къщи. За радост любимата ми авиокомпания (луфтханза) имаше много добра оферта за полет пристигащ в Бангалор и отлитащ от Делхи. Това ми спести обратния полет Делхи Бангалор и деня който трябваше да загубя за него.
Горещо ви препоръчвам Луфтханза.
Това е компанията с която съм имал най-малко приключения. А съм пътувал най-много с нея. Човек винаги може да разчита че ще попадне на стандарт на обслужване, няма да му потулят багажа и ще го закарат закъдето е тръгнал и ще го върнат обратно. Вежливо, делово, по немски. Това е може би най-големия комплимент за една авиокомпания.
В случая с Индия се получава малък абсурд : летиш 2 часа до Франкфурт, прекачваш се и летиш обратно над България на път за Индия. Ама това са чудесата на глобалната икономика.
Полетът беше както и очаквах= : приятно анонимен и лишен от преживявания. Успях да си взема интерсна книга от книжарницата. Шантарам. Стори ми се добро въведение към живота в Индия по описанието. Автора малко прекалява с лиричните отклонения, но иначе кингата е много добра. Ще си я дочета на върщане (600 стр. е).
Луфханза лети до Индия със същите Боинги с които лети до Америка. Но с предишното им издание. Самолетите са доста по-старички, поне като оборудване на кабините. Както обикновено при дълги полети в туристическа класа препоръчвам седалка до пътеката. По възможност в реда в който има само по 2 седалки. Това почти ви гарантира място където да си опънете краката. Храната беше добра както винаги. Задължително пробвайте индийското от менюто на Луфханза. Всъщност при всеки по-дълъг полет те предлагат типично немска (?) храна и и нещо свързано с дестинацията към която летите. Обикновено локалния вариант е по-добър. Или поне аз смятам така.
Както и очаквах след 8 часа без особени перипетии кацнахме в
Бангалор
Но контакта ми с местната култура започна още на борда. Съседа ми по седалка се оказа доста бъбрив млад човек, работещ за Bosch. Но пък успях да получа отговори на някои практически въпроси от рода на как да изтегля пари от летището и какво да правя и да не правя. Изглежда всички индийци са сериозно загрижени да не би родината им да направи лошо впечатление на чужденците. Затова обикновено са пълни с разумни съвети : прави това, не прави онова. Често дори в ущърб на държавата и на сънародниците им. Примерно получих огромен набор от съвети да се пазя от номерата на таксистите и туктукаджиите. А и от трафика по принцип. Ами да ви кажа след като го видях на място не мисля че е чак толкова различен от това което имаме в България. Или в Истанбул примерно. Така че може би трябва да не взимате всички „разумни“ съвети за чиста истина и да проверите сами за себе си. Защото екстраполацията на всички тези разумни съвети е да си седите в къщи. А това не е много вълнуващо обикновено. 🙂
Та ето ме пак (след поредното лирично отклонение 😉 ) на
летището в Бангалор
Летище като всяко друго. Но с една разлика. Заради един добър съвет който реших че е разумно да следвам. Реших да не пия вода от чешмата. Само бутилирана. Та затова беше леко различно и не можах да си спазя обичая да си набавя изгубените течностти веднага след кацането. Покрай опашката за паспортен контрол имаше странно изглеждащи големи каменни статуи !
Багажа ми си беше там (в чистак новата чанта-карета на Найки която успях да намеря в Пловдив за 70 лв). Така че след 3-кратна проверка на документите и декларацията с която Луфтханза любезно ни снабдиха на борда излязохме от летището.
Бангалор, Карнатака, Индия
Там се сблъскахме с
първия Индийски феномен: човешкия труд е много евтин.
И понякога честно това идва в повече. Особено в сферата на услугите. Не че е лошо че хотела предлага безплатен превоз. Но като видите 100-ната човека с табелки чакащи на изхода ще разберете какво имам предид. По другите летища съм виждал максимум 40-на табелки след кацане на презокеански самолет. Тук бяха сигурно 400. Само за нас 4-мата бяха изпратили 2 човека с бус и с седан. И 2 отделни табелки 🙂
Друга местна особеност е, че международните полети (поне на Луфтханза) пристигат и тръгват около полунощ. Индийските колеги предположиха, че това е заради връзките с презокеанските полети към Америка. Возенето на индийските програмисти сигурно е сериозен бизнес.
Поради късния час трафика беше нищо различно от този примерно в Германия или Италия. Дотук добре.
Хотелът също се оказа свестен.
Имаше бутилирана вода (около 3 литра) безплатно в стаята. И попълваха запасите всеки път. Климатика работеше. Радост.
Решихме сутринта с колегите да отидем пеш до офиса, който се намираше на около 300 м от хотела. Това страшно учуди консиержа ! После разбрахме защо, но пък разходката в един град според мен е най-добрия начин да го опознаеш. След леко объркване успяхме да намерим офиса. Докато ходехме в Бангалор аз се почувствах като в шантава версия на Силиконовата долина в Америка : всички глобални компании присъстваха там. Е, и хиндуистките храмове и бедните хора с количките бяха там. Но иначе сградите бяха лъскави по същия начин по който лъскат в Америка. А и марките бяха същите. Чудя се, с целия този миграционен поток на индийци към Калифорния, дали не гледахме в далечното бъдеще на този красив американски щат ?! 🙂
Оказа се че местните офиси се опитват да приличат на американските офис сгради не само външно. Примерно офис сградата на компанията ни се оказа кръгова, точно както централата ни в Америка. Дали е случайно ? Не знам. Ама подозрително изглежда 🙂
Но пък за разлика от централата ни хората в офиса се оказаха много интерсни. Бил съм в доста офиси на компанията ни по света : централата в Калифорния, кампуса в едно Лондонско предградие, търговския офис в центъра на Брюксел и мъничкия програмистки офис в Русия. Но от всички места на които съм бил мисля че колектива който работи в Бангалорския офис е меже би най-задружния. И този с който е най-лесно да общуваш.
Само Индиана Джоунс го няма ;)
Изглежда че
индийците имат тази вродена способност да общуват с хора.
В книгата ми имаше следното сравнение на един французин което преразказвам грубо : Индия е 6 пъти по-голяма от Франция. А в нея живеят десетки пъти повече хора. Представяте ли си ако на единица площ живееха десетки пъти повече французи колко точно стогодишни войни щяха да се водят ?!
Та изглежда индийците имат тази животоспасяваща (в техния случай) толерантност към съгражданите си и към хората като цяло. Да, ще ти свирнат с клаксона като внезапно решиш да спреш с туктука някъде насред улицата. Или пък да минеш в обратна посока по еднопосочното. Но никой няма да те набие. Или да се блъсне в теб нарочно. Най-много да свирнат с клаксона и да вдигнат рамене 🙂 Ако можеше и ние в България да правим така … За колкото се може повече неща. Това е приемане което е много различно от примерно Американската толерантност : там всеки те приема и търпи и се отнася много добре с теб докато не го ограничаваш по някакъв начин. Ако му накърниш правата или интереса става страшно. Но в Индия те приемат, въпреки че нарушаваш правата и интересите на хората. И това е велико качество според мен.
Като заговорихме за толерантност излежда едно нещо въобще не се толерира в Индия.
Голотата е табу
Ако забелязвате всичките статуи в картинките на Кама Сутра са облечени. Така че е невъзпитано да показваш кожа. По какъвто и да е повод. Но не в мюсюлманския смисъл на пълно отричане и скриване на формите на тялото. Напротив. Ластичните памучни клинове са част от народната носия. Но кожата не е.
Има и нещо друго интересно в отношението на индийците към еротиката. Но това май го дължим на Викторианска Англия. Откритото показване на сексуални отношения е табу. Ако сте забелязали всички Боливудски филми стигат до целувка най-много. И то в комбинацията. Това, което е смешно, че индийските „палави“ канали в YouTube също свършват до там. Много непривично за един жител на Запада. Явно има и някаква много строга законова уредба на тази тема, защото не видях кьорава „пиперлива“ обява в местния вестник. Само сравнете това с произволна западна столица.
Колегите ни заведоха на
търговската улица в Багалор на пазар.
Оказа се че сувенирите се продават само в някаъв местен еквивалент на Задругата на Майсторите в България и имат държавни печати. Имаше страшно красиви неща на много добир цени за ръчната изработка която очевидно бяха. Аз си купих фигурка на Ганеш. Явно много популярно божество в този град.:)
Оказа се че сме пристигнали в Индия в навечерието на Дивали. Това е еквивалента на християнската коледа : семеен празник с размяна на подаръци. Ще видя какво е точно, но днес получихме сладки от хората в офиса ! Било обичай на Дивали ! Стана ми много мило как ни третираха като пълноправни членове на малкото им офис общество 🙂
Въобще колегите са много приятни хора. Днес правихме малко представяне тип кръгла маса и всеки отговаряше на въпрос коя страна би искал да посети. Повечето от индусите казаха Индия! Само по-европеизираните споменаха някоя друга страна 🙂 То всъщност е много лесно да отличиш едните от другите. Половината ходят с традиционни дрехи, а другата половина използват европейски дрехи. Аз бих си носил носията 🙂
Такситата в Бангалор струват между $1 и $2 в зависимост от това къде искаш да отидеш. Вносните стоки са по-скъпи от в световните столици, но пък има удивително добре изглеждащи местни дрехи и стоки а така също и голямо разнообразие от тях. Храната в скъпарските ресторанти е като в София, а в народните струва колкото превоз със таксито 🙂 Това всъщност беше второто ограничение от обичайните ми навици при пътуване които си наложих : никаква улична храна ! Малко ми е нетипично, но според мен риска не е малък.
Колегите ми бяха категорични, че
Бангалор не е типичен индийски град.
В него има много зеленина и американски порядки. Но пък аз мисля че това го прави добра идея за смекчаване на културния шок.
Засега толкова. Ще пиша пак като ми остане време по-късно. Ето ви и малко снимки. Обещавам много повече като стигна до Делхи.
Автор: Георги Кодинов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Индия – на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа:
Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(12): Улан Батор, Монголия
Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор, Монголия.
Днес ще прочетем последния по-подробен запис в дневника на пътешественика — за момента дневникът свършва тук, въпреки, че пътешественикът към днешна дата се намира вече в Япония. И така — последният засега описан ден. Приятно четене:
Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)
част дванадесета:
В гонитба за руска виза в Улан Батор
ден 80
9-и септември 2009г
Девети септември… Девети септември беше ден на нещо, нали? Ама на какво… Да пукна, ако си спомням. Пукн! Някаква революция? Мисля си за посолството и за цялата тази работа с визата. Не мога да разбера защо толкова съм тръгнал да се притеснявам — а аз се притеснявам. Каквото и да стане, ще се наложи някак си да се оправя и да се страхувам от евентуални проблеми е безмислено, просто трябва да направя каквото мога, за да бъде всичко наред.
Мисля си за това колко много неща са ми се случили от началото на пътуването, всичките поради някаква причина, как всичко се нагласяше и как всичко не беше случайно и умът ми не побира защо започвам да се притеснявам изобщо от такива неща, при положение, че отлично знам, че всичко в крайна сметка ще се нареди точно както е трябвало да се нареди от самото начало — да, може да не е по начина, по който съм си го представял, но в крайна сметка по най-добрия възможен начин. И ще мога да разбера това само като погледна назад. Иска ми се да можех да погледна напред също, но нещата не работят по този начин, и замисляйки се схващам, че точно това е проблемът. Искам да имам сигурност и това е нормално — сигурност да знам какво ще се случи утре, а идиотското е, че точно това е едно от нещата, които ни ограничават. Плановете ни, представите ни за кое е най-добре, които са като малки програмки вируси, които се загнездват някъде и ти пречат да направиш нещо различно от тях, дори и когато става очевадно наложително… Не е толкова лесно да си ре-инсталираш операционната система, нито пък можеш просто да преминеш на друга. Сложно е. Трябва да ги изкореняваш вирусче по вирусче, а някои от тях е още по-сложно, защото дори не подозираш, че са там, и не знаеш какво да търсиш — а то си гложди някъде по гънките на мозъка ти и ситемата ти цикли. Мда.
Не успявам да мина в посолството. Мацката, която беше зад гишето вчера и ме върна за резервации, днес се жени и в посолството е пълно с дипломатични младоженци и гостите им, които сноват напред-назад през цялото време. Въпреки че вчера направихме нещо като списък на чакащите за утре, пристигнах десет минути по-късно, когато всички вече бяха влезли през портата и беше досатъчно няколко човека да се прередят — един от които българско-говорящият англичанин — позор — за да не успея да мина днес. Поне правя нещо смислено като помагам на Руслан — момчето, което работи на едно от гишетата, и с когото вече се познаваме по имена — да комуникира с двойка от Чехия, които искат да удължат визите си и имат някакви въпроси — говорим поне двайсетина минути, след това пък казвам каквото знам за нещата с визите на един италианец и гаджето му от Индонезия или Тайланд, която обаче живее в Холандия или Финландия и изобщо, някаква Ландия, помагам със същото и на възрастна двойка германци, които пътуват с джип. Въобще, руското посолство в Ю-Би е прекрасно място за развитие на интернационални-те отношения. Хубавото е, че днес Тоби и Гилермо са успели да си предадат документите и ще имат визата си утре… Пред самото посолство се запознаваме с едно от момичетата, които бяха вътре — казва се Ана и е французойка.
Всички заедно решаваме да отидем до пазара Нарантул. Това е известен „черен пазар“ — най-големият тук, в столицата, където може да се намери почти всичко. С Алекс планираме да го разгледаме от няколко дни — няколко дена в Монголия не сме видели нищо монголско, някак си е срамота. Преди това обаче искам да минем през българското посолство — може би те могат да напишат някакво писмо до руското такова, което да улесни издаването на виза и да елиминира обикновените заяждания с чужденците и измисляния на пречки. Като се има предвид, че все пак не съм от съвсем западния блок — мисля, че шанс това да помогне има.
Австралия (1)
Започваме днес с един пътепис, който се надявам да продължи дълго. Иван разказва за едно скорошно пътуване до Австралия. Днешната първа част представлява по-скоро съвети за пъруването до там: визи, самолети и т. н. Приятно четене:
Австралия
част първа
Съвети за пътуване до Австралия
Виза за Австралия
Като граждани на Европейския съюз получихме привилегията да пътуваме до Австралия без визи, използвайки т. нар. „eVisitor“ или по-лесно казано, разрешение за влизане. Молбата се попълва по Интернет и разрешението се получава в повечето случаи на електронната ви поща почти веднага. Въпреки това, е добре да изпратите молбата поне 2 седмици преди пътуването ви, за да може да имате време, ако има нужда да ви зададат допълнителни въпроси. Адресът за кандидатстване е http://www.immi.gov.au/e_visa/evisitor.htm
Трябва да се има предвид, че в паспорта ви няма да се отбелязва, че имате разрешение за влизане в Австралия, а всичко е електронно свързано с номера му. Ако се наложи да смените паспорта си, трябва да изпратите новия му номер на австралийските власти.
Последни коментари