С Голф до Лондон (1)
Както казва авторът за себе си „бай ви Иван вече е английски аристократ“, а ние ще тръгнем с него. Приятно четене: С Голф до Лондон част първа Здравейте, любители на пътешествията! Този месец в...
Етикети: Великобритания
Мъгливият Албион
Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (4): Мач на “лъвовете” и спортно ходене пред Бъкингамския
Продължаваме с четвъртия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, а днес ще идем...
Гибралтар… и отвъд
Съвсем наскоро получих по мейла въпрос от наша читателкам относно визи за Губралтаа – и изобщо: къде-какво-как. Дядо Боже си знае работата и съвсем скоро Атанас ни праща този разказ за Гибралтар. Само да знаете – т.к.Гибралтар е част от Великобритания, това значи, че е част от Европейския съюз, но подобно на Бълария, не е участник в споразумението от Шенген 😉
А днес ще стане дума както за маймуни, така и за Мис Свят 🙂 Приятно четене:
Гибралтар… и отвъд
Започвам да пиша за Гибралтар с идеята, че това ще е по-скоро разказ, отколкото пътепис, който следва строго хронологичен ред – първи ден отидох там, видях това и онова и т.н. Причината е, че прекарах в това интересно кътче месец и половина по работа и съм ходил на разходка в него и околностите, когато бях в почивка. И така, началото:
Пристигнах в Малага с полет от София през Мадрид в средата на септември. На летището ме чакаше шофьорът ми Чарли – доста колоритен, около 60-ина годишен човечец, който ми беше звъннал един месец по-рано по телефона и ме хвърли в шах с репликата: „Hello, Atanas. This is Charlie. Are you coming tomorrow?“ ( Ало, Атанас, Чарли е. Идваш ли утре?“). Наложи се да го убеждавам, че датата на полета ми е 15-ти, но не август, а септември. Учудих се, че английският му е доста развален, тъй като очаквах, че е британец, при положение, че се казва Чарли, а и Гибралтар е британска територия. Оказа се, че е гибралтарец, който ми разказа интересни неща за историята, порядките, административното устройство и хората на полуострова докато ме караше от летището на Малага до Гибралтар (около 110 километра). По пътя минахме през известния курорт Марбея и си обещах да отида до там някой ден, когато имам повече свободно време.
Първи поглед към Гибралтар. Скалата е в облаци
С приближаването на полустрова, на някои от завоите можеше да се види отдалеч огромната Скала на Гибралтар, заради която той е известен просто като Скалата – The Rock. За около час и половина стигнахме до Ла Линея – градът, който се намира от испанската страна на границата с Гибралтар. Трябва да кажа, че пресичането й е абсолютна формалност. Само си показваш паспорта и полицаите ти махат с ръка да минаваш. Няма засилени мерки за сигурност или детайлна проверка на паспортите. Разбира се, тези неща важат за граждани на Евросъюза, каквито, слава Богу, сме вече и ние. За останалите влизането е по-сложно, трябва си виза.
“Гибралтар – люлка на историята” е първото, което виждате преди да влезете в града
Първото нещо, което виждам, след като влизаме в Гибралтар, е летището – едно от най-странните в света. За него ще ви разкажа по-нататък. Стигаме до централния площад Кейсмейтс Скуеър, където Чарли ме оставя и ми дава ключовете за апартамента, в който ще живея в следващия месец и половина. Квартирата се оказва мезонет в стара кооперация с изглед към площада. На долния етаж има кухня, хол и тераса, а на горния – три спални. В една от тях се беше настанил Нийл – англичанин, който четири дни по-късно си замина за Острова и до края на престоя ми останах сам в апартамента. Беше петък следобед, а в офиса ме искаха чак в понеделник, така че разполагах с целия уикенд за запознанство с Гибралтар. Бях адски изморен, затова си взех един душ и веднага заспах.
За Гибралтар
Гибралтар е едно малко парче земя. Представлява голям 6.8 кв. км полуостров, по-голямата част от който се заема от Гибралтарската скала. Единствената сухоземна граница е на север – с Испания, а от другите три страни е заобиколен от вода. На юг се свързва, чрез Гибралтарския проток, със Северна Африка.
По административно устройство, Гибралтар е отвъдморска територия на Великобритания. Чарли обаче ми каза, че притежава известна автономност и собствено избираеми парламент и правителство. И наистина – на всеки четири години има избори. Парламентът, разбира се, не е раздут като нашия с 240 депутати, а се състои само от 17 човека плюс говорител, а в правителството има 10 човека. Държавен глава се води британският монарх Елизабет Втора, а неин представител е губернаторът на Гибралтар. Последният е главнокомандващ и отговаря за външната политика.
Националният флаг на Джиб
Гибралтар си има и собствени национален флаг и валута. Знамето прилича много на това на Полша с разликата, че бялата ивица е по-широка от червената и на него има нарисуван замък. Валутата е гибралтарски паунд, еквивалентен на британския. И на него е изобразена Кралицата, но банкнотите са с различен цвят и, вместо „Bank of England“, на тях пише „Government of Gibraltar“. Разбира се, приемат се и британски паундове, както и евро. Но да пазарувате в Гибралтар в евро не е изгодно, защото ви удрят в курса.
Десет гибралтарски и десет британски паунда
Полусторовът е офшорна зона
и редица чуждестранни компании са прехвърлили бизнеса си тук, за да се възползват от данъчните облегчения. Най-много са фирмите от Интернет хазарта. След 2000 година част от английските букмейкърски къщи преместват централите си тук, за да избегнат деветпроцентната данъчна ставка върху залозите на Острова. Днес, в компаниите за онлайн залагания работят няколко хиляди души. Те, разбира се, за разлика от компаниите, не са освободени от налози. Местното правителство обаче намалява дължимия годишен данък с няколко хиляди паунда за всяко дете в семейството. Целта е насърчаване на раждаемостта и увеличаване на населението. Добрите условия на труд и средиземноморският климат са причина много англичани да се преместят да живеят и работят в Джиб (така му викат британците, накратко от Джибралтар – б. ав.). Разбираемо, това е едно от най-топлите места в Европа. Годишният брой на слънчевите дни е около 320, а къде ти слънце в Англия, братко?
Гибралтар е спирка за много луксозни круизи по Средиземноморието
Важна част от икономиката на Гибралтар е туризмът.
Изграден е специален терминал за големи круизни кораби, на който спират много компании, организиращи пътешествия по Средиземно море. Туристите, посещаващи Южна Испания и района на Коста дел Сол, също се отбиват, за да разгледат Гибралтар. Особено оживено е през уикенда, когато полустровът бъка от чужденци. Наред с английски и испански, могат да се чуят още италианска, френска, немска, руска и дори българска (и това ми се случи) речи. Най-важната туристическа забележителност е Скалата, за която ще разкажа след малко.
Границата с Испания,
както споменах, е широко отворена, но не винаги е било така. И до днес испанците се облизват при вида на полуострова и твърдят, че той е техен. Дълго време Скалата е в ръцете на маврите, които я завладяват от вестготите през 711 година. През 1462 година обаче, по време на Реконкистата, Испания я присъединява към територията си. През 1704 година смесена англо-холандска войска отнема Гибралтар от Испания, а според мирния договор от Утрехт (1713 г.), полуостровът окончателно става британско владение. Следват обсади и неуспешни опити на испанците да си върнат Скалата. През 1967 година е проведен референдум, при който местното население гласува с абсолютно мнозинство да остане под британски суверенитет. Това разгневява Испания, която напълно затваря границата и единствените транспортни връзки на Гибралтар остават по въздух и вода. Северният съсед на Джиб вдига напълно бариерата чак след приемането си в Евросъюза през 1985 година. През 2002 година за последно е имало референдум, но 99 % от гибралтарците отново гласуват да останат под шапката на Великобритания. Нещо, с което Испания все още не иска да се примири.
Населението
наброява около 30 000 души, което, при такава малка територия, прави Гибралтар едно от най-гъсто населените места в света – почти 5 000 души на квадратен километър. Местните говорят и английски, и испански, като понякога смесват в едно изречение думи и от двата езика. Английският им пък е много странен, сякаш не им е роден език, а го говорят с акцент, като чужденци. Между другото, местните се дразнят, ако наречете Гибралтар с думата колония или ги помислите за испанци. Те са гибралтарци и се гордеят с това!
В Гибралтар има хора от различни религии, които съжителстват мирно и кротко. Преобладаващата част са католици (близо 80 %), но има още протестанти, както и малки индийска, мюсюлманска и еврейска общности. По етнически състав, гибралтарците са много шарен народ, повечето са с британски, испански, италиански или португалски корени. Нещо много типично за местните е, ако първото им име е от английски произход, то фамилията е латинозвучаща и обратното. Повечето носят имена като Кевин Гутиерес, Едуардо Смит, Джон Фернандес, Франсиско Търнър и т.н.
Добре дошли в Гибралтар – домът на Мис Свят 2009
Гибралтар е домът на Мис Свят 2009 – Каян Алдорино.
Нейната снимка е първото, което виждате, когато пресечете границата и влезете в Джиб като пешеходец. Шофьорът, който ме откара до Малага при връщането ми в България каза, че познава Каян и, че е много свестно и добро момиче, което и до днес си живее в Гибралтар. Тържествата по случай титлата й от Мис Свят били огромни и дори била издадена специална пощенска марка по случая. Нормално. Представяте ли си от град с 30 хиляди души да излезе най-красивата жена на планетата? Все едно в моя роден Свиленград да се роди следващия Пеле, Меси или Марадона.
Картата на Гибралтар
Но, стига толкова обща информация за Гибралтар. Разгледайте картата, защото е време е да ви запозная с различните части на полуострова.
Кейсмейтс Скуеър (Casemates Square)
Площадът, на който живеех – Кейсмейтс Скуеър, е един от центровете на социалния живот в Джиб. Наречен е Casemates на името на стари британски казарми, които са се намирали тук през 19-ти век. Някога място за публични екзекуции, днес приятели, познати и колеги си уговарят среща тук за по бира или хапване. Площадът е пълен с барове, ресторанти и заведения и играе ролята на вход към центъра на града за много туристи.
Изглед от терасата ми към площад Кейсмейтс
Както споменах по-горе, след пристигането ми през първия ден, заспах почти веднага, но през нощта се събудих от силна глъч. Петък беше ден за излизане по барове и дискотеки и на площада беше пълно с тийнейджъри, които пиеха, спореха, викаха, пееха и танцуваха току под прозореца ми. Така беше всеки петък вечер. Добре, че съм нощна птица и обикновено си лягам късно след полунощ. А една вечер (този път беше през седмицата и площадът не беше пълен с хора) имах съмнителното удоволствие да преживея около едночасова серенада току под терасата ми от група младежи. Пяха (или по-скоро крещяха) акапелно какво ли не. Имаше изпълнения на “Hey, Jude” на Бийтълс, „Wonderwall” на Оейзис, „Speed” на Били Айдъл, „We are the champions” на Куин, и даже на химна на Ливърпул – „You`ll never walk alone”. При последното ми идваше да им излея един леген с вода от терасата, тъй като не съм от най-големите фенове на този отбор. Реших обаче мъдро да се въздържа, че знам ли ги какви лумпени са. В края на октомври стана по-хладно и съответно на площада беше по-тихо, тъй като тийнеджърите вече стояха вътре в заведенията.
Доста от времето в квартирата прекарвах с лап топ на терасата. Само там имах стабилна Wi-Fi връзка с мрежата на едно от заведенията, което се намираше под прозореца ми – Latino`s. Тъй като в апартамента нямаше прекарана Интернет връзка, в един от първите ми дни в Джиб, предвидливо седнах в Latino`s да изпия бира и да поискам паролата за Wi-Fi, уж за смартфона ми. Това се оказа жизненоважно, тъй като до края използвах тази парола, за да се вържа към Интернет през лап топа. А без нет просто щях да умра, тъй като, след опознаванетона Гибралтар, имах много свободно време, което трябваше да бъде убивано по някакъв начин.
Една вечер пак бях на терасата с лап топа и в мен се зароди идеята в някой от почивните дни да отида да разгледам най-големия град в околността – Малага, и евентуално да се срещна с родния рапър Гошо от Почивка, който от години живее там. Отказах се, след като му писах с предложение да го черпя бира, а той ми поиска пари, за да напишел песен за мен и компанията, за която работя. Опитах се да си представя текста: „Ето го и Наско, йо, йо, тук в Гибралтар, бейби, йе, йе…“. Не, Гоше, мерси!
От туристическа гледна точка, на Кейсмейтс Скуеър има две интересни места:
Едното е
Туристическия инфо център,
от който можете да си вземете безплатна карта на Гибралтар и да получите полезна информация.
Другото е правенето на стъклени изделия по стария начин – чрез обдухване –
в Glass Blowing Exhibition,
намира се при югозападния ъгъл на площада. Там можете да погледате как майсторите сгорещяват стъклото в пещ, изстудяват го, обдухват го, използват клещи, за да му придадат определена форма и да го превърнат в крайна сметка в определна фигура. Входът е безплатен, а към експозицията има и магазин, от който можeте да си купите някоя и друга фигурка от стъкло.
Glass Blowing Exhibition на Кейсмейтс Скуеър
Майстор в правенето на стъкло в действие
Както споменах, обикновено си лягам късно и съответно спя до късно. В събота обаче обикновено се събуждах по пладне заради силни викове от площада. Първият път, когато се случи се стреснах, но, поглеждайки от прозореца, разбрах, че става въпрос за някаква церемония, тъй като видях гвардейци във военни унформи да маршируват под строй. Става въпрос за
Церемонията на ключовете,
която е известна туристическа атракция в Гибралтар. Представлява възстановка на заключването на вратите към Стария град и военния гарнизон в Джиб през 18-ти и 19-ти век.
Церемония на ключовете на Кейсмейтс Скуеър
Тогава, водите на Средиземно море придошли твърде близо до отбранителните стени и единственият път да се влезе в града бил през четири порти, които били заключвани през нощта. Ключовете за тях се съхранявали от губернатора, който всяка вечер при залез слънце ги връчвал на специален отговорник, наричан Gate Sergeant.
Последният, заедно с ескорт от войници, барабани и флейти, обикалял всяка от вратите, за да я заключи и се разигравала следната сцена:
Пазителят на ключовете подхожда към караула с маршова стъпка.
Караул: Кой е тук?
Пазител на ключовете: Ключовете!
К.: Чии ключове?
П. К.: Ключовете на Кралица Елизабет! (при церемонията притежанието на ключовете винаги се изразява чрез името на настоящия британски монарх)
К.: Ключовете на Кралица Елизабет да преминат! Всичко е наред!
“Ключовете на Кралица Елизабет да преминат!”
Залпът значи край на церемонията
Именно на тази сцена се прави възстановка всяка събота (стига да не вали и времето да е хубаво), а краят й се отбелязваше с едновременен гърмеж във въздуха на няколко пушки.
Гвардейците са дружелюбни и можете да се снимате с тях след края на церемонията
Скалата на Гибралтар (The Rock of Gibraltar)
Още на следващия ден след пристигането в Гибралтар посетих главното притегателно място за туристите – Скалата (The Rock). Нарамих една малка раница и поех по Мейн Стрийт – Главната улица, а след това пътят започна да се вие нагоре. Няколко човека ме питаха дали не искам да се включа в организиран тур с автобус до върха на скалата, но аз предпочитах да се разходя пеш, за да опозная по-добре околността. Беше горещо и, след около час ходене, се бях доста поизпотил, когато стигнах до пропускателен пункт. Скалата представлява природен резерват и има малка такса – паунд и половина, за да се посети. Платих я и веднага след КПП-то се озовах пред надпис, гласящ The Ancient World – Древният свят. Гибралтар спокойно може да бъде наречен така, тъй като е бил населен още в периода 128 000 – 24 000 години пр. н. е, когато тук са живели неандерталци. Доказателства за съществуването им са открити в една от пещерите по югоизточния склон на Скалата. Около 10 века преди Христа се заселват финикийците, а впоследствие Скалата на Гибралтар става известна като един от стълбовете на Херкулес.
Древният свят и Стълбовете на Херкулес
Легендата за стълбовете
е свързана с десетия от дванадесетте подвига на Херкулес. Задачата пред него била да открадне червените крави на великана Герион. На път за острова, на който живеел гиганта, Херкулес трябвало да премине през Атласките планини. Само че, вместо да ги изкачва, той просто използвал свръхчовешката си сила и си проправил път директно през планината, разделяйки я на две части. Така създал Гибралтарския проток и свързал Средиземно море с Атлантическия океан. Двете части на планината пък станали известни като Стълбовете на Херкулес. Северният стълб е Скалата на Гибралтар, а южният е на срещуположния африкански бряг и се предполага, че е или Монте Хачо в Сеута или Джебел Муса (Мойсеевата планина) в Мароко. В древността, Стълбовете на Херкулес са отбелязвали западната граница на познатия свят, а Платон твърди, че между тях се намира митичният потънал остров Атлантида.
Rock of Gibraltar, Гибралтар
Скалата е дом на около 250 безопашати маймуни от вида берберски макак, които са най-голямата атракция на Гибралтар. Една от версиите за това как са се появили маймуните тук е, че са избягали от кораб, който е транспортирал животни от Северна Африка за Европа. Макаците са под закрилата на закона. От една страна причина е малкият им брой, а от друга – легендата, че британците ще изгубят контрол над Гибралтар, когато маймуните изчезнат от него. Многобройните им контакти с туристи, които им подхвърлят храна, е нарушило дивото им състояние и ги е направило силно зависими от хората. Затова, когато са много гладни, маймуните слизат долу в града. Влизат в къщите на хората през отворени прозорци, търсят храна по хладилници и шкафове и чупят имущество. С цел да се запази дивото им състояние, забранено е да има се подхвърля храна, като глобата може да достигне до 500 паунда. Въпреки това, пак се намират хора, които им дават пуканки, плодове или други залъгалки.
Надпис на английски и испански, предупреждаващ да не се хранят маймуните. Глобата е до 500 паунда!
Маймуните
се срещат на две основни места – при средната и горната станция на лифта, с който се стига от подножието до върха на Скалата. При първото ми посещение, поех към средната станция, известна като Бърлогата на Маймуните (The Apes` Den). Видях няколко десетки макаци да щъкат на свобода. Гледаха сърдито, хранеха се, пощеха се или просто се гонеха като малки деца. Един екземпляр се беше покатерил върху парапета на тераса, от която се откриваше прекрасна гледка към Гибралтарския залив. Исках да си направя снимка с него и, тъй като нямаше хора наоколо, които да помоля за това, нагласих апарата на самоснимачка и започнах бавно да се приближавм към маймунката, която се преструваше, че не съществувам. Идеята ми бе да застана до нея, но на безопасно разстояние и без да я докосвам. Предварително знаех, че трябва да бъда внимателен, тъй като Юдит – една колежка от Унгария, ми беше разказала колко са крадливи маймуните и, че има опасност да те ухапят, ако се приближиш прекалено близо до тях. Поведението на примата се промени за секунди. Както се правеше, че не ме забелязва, изведнъж се обърна към мен, изправи се на два крака на парапета, ококори очи, отвори уста и нададе вик, с който ясно ми подказваше, че не иска да се приближавам повече. Затова бързо се върнах няколко крачки назад, грабнах фотоапарата и раницата и се отдалечих на безопасно разстояние.
Тази маймунка не беше положително настроена за снимка с нея
Към края на престоя ми в Джиб имах възможност да се уверя лично как макаците си взимат всичко, което им хареса. Тогава, с един колега българин и приятелката му се качихме с лифта до
върха на Скалата, известен като The Upper Rock
Най-високата точка се намира на 426 метра над морското равнище, а отгоре гледката е невероятна. От едната страна – Средиземно море, от другата – Гибралтарския залив, а долу – целият Гибралтар се вижда като на длан. Горе, маймуните са повече, отколкото при средната станция на лифта. Тъй като е забранено да се удрят, нямат никакъв страх от хората и правят буквално, каквото си поискат.
Top of the Rock
Когато се качвате до Upper Rock, добре е да внимавате от багажа или чантите ви да няма подаваща се храна или някакви шумолящи торбички, тъй като покрай тях може да останете и без нещо по-важно като документи, телефон или портфейл. С очите си видях как една маймуна се стрелна към бебешка количка и почна да дърпа от долния й край храна, която явно трябваше да е за бебето в количката. Майката се разпищя, почна да дърпа количката, но маймуната и тя дърпа и не пуска. Добре, че се появи отнякъде бащата на детето и макакът подви опашка (само в преносен смисъл де, защото реално е без опашка).
Крадлива маймунка си играе с присвоена шапка
Друга случка – едно по-малко маймунче скочи върха главата на момиче, грабна му шапката и се качи нависоко на един камък. Започна да ръфа и лигави шапката, а момичето и семейството й напразно правеха знаци на маймунката да върне шапката. В крайна сметка, след като се наигра, я метна обратно, но девойчето очевидно вече не я искаше, защото така и не я сложи на главата си.
Благодарение на колегата, при Upper Rock успях да получа своята снимка с маймуна, която замислено се почесваше, докато ни снимаха.
Най-после и аз имам снимка с примат!
Общо взето,
върхът на Скалата си е Monkey`s World
Monkey`s World! Маймуна се е качила върху покрива на автомобил на фона на Гибралтарския залив
Освен маймуни, горе има и ресторант с огромни прозорци, през които можете да се любувате на Средиземно море, Африка (ако е ясно времето) и Гибралтарския залив, докато си похапвате. Ресторантът е едно от малкото места, освен Gibraltar Registry Office, на което е позволено да се провеждат сватбени церемонии в Джиб. Така, че , ако искате, можете да се ожените на върха на Скалата, заобиколени от маймуните, които обичат да се катерят по первазите на прозорците на ресторанта. Звучи примамливо, а? 🙂
Между другото, Гибралтар е мястото, на което са се венчали Джон Ленън и Йоко Оно. На полуострова са били още сватбите на Роджър Мур и Шон Конъри (на два пъти!), играли нееднократно ролята на Джеймс Бонд, както и на автора на „Денят на Чакала“ Фредерик Форсайт.
Друго интересно нещо на Скалата са
Тунелите
Част от тях са известни като Тунелите на Голямата Обсада (The Great Siege Tunnels). Построени са по време на четиринадесетата и последна обсада на Гибралтар, която продължава повече от три години – от юли 1779 до февруари 1783 година. Прокопаването им започва през май 1882-ра, когато губернаторът – генерал Елиът, обещава парична награда за този, който измисли начин да се установят оръдия по изключително стръмния северен склон на Скалата. Някой си сержант Инс предлага да се прокопае тунел, през който да се прекарат оръдията. Предложението му е прието, но отначало работата върви бавно – за пет седмици са прокопани само 25 метра. След това нещата тръгват по-гладко и от северния склон се показва оръдие, което помага на окупиралите се британци да удържат напора по северната граница и Гибралтар да остане в ръцете на Великобритания. Тунелът пък е разширен в няколко галерии с обща дължина 277 метра.
Голямата Обсада е доста важен период от историята на Гибралтар
По това време полуостровът е обграден по суша и море от смесени испанско-френски войски. Те се надяват бързо да го завладеят, което да даде началото на инвазия през Ла Манша, докато британците са заети с Войната за независимост на Америка зад Океана. Само, че сметките им излизат без кръчмар. Британците се барикадират здраво и нямат никакво намерение да отстъпват Скалата. Едва изкарват първата зима от обсадата поради липса на достатъчно провизии. Хляб се полага само на болните и децата, а войниците нагъват солено месо и бисквити, но порциите са изключително малки, колкото да не умрат от глад. Добре, че армадата на адмирал Родни успява да разбие испанците при южното крайбрежие на Португалия и да се добере с корабите си до Гибралтар, за да донесе храна и провизии. Испанците пък са принудени да повикат още войска и кораби за обсадата и така отлагат нападението над Острова.
Двете страни си разменят множество изстрели, но само от разстояние, а до лятото на 1880 година запасите на британците отново намаляват. През втората зима от обсадата страдат от вражески огън, лошо време, глад и болести. През април 1981 година обаче испанската флота е неспособна да спре помощта, пратена от Британия под формата на 29 бойни кораба, ескортиращи други 100 товарни кораба, които акостират в Гибралтарския залив. Цивилното население се прибира обратно с тях в Англия, а в Гибралтар остават само войници. Следва построяването на Тунелите, с които британците вече държат стабилно северната граница, благодарение на оръдията, стърчащи от Скалата.
Изглед към Гибралтарския проток
Ключова дата в Голямата обсада е
13 септември 1782 година, когато френско-испанските сили осъществяват масирана атака
по море и суша. Събират над 70 000 души армия, които се оказват просто зрители, тъй като битката се води само с оръдия. Големият коз на испанците – 10 чисто нови бойни кораба, не сработва, тъй като британците потопяват три от тях, а другите седем са силно повредени и не стават за бойни действия. По-късно същия месец, полюсите окончателно се обръщат, след като Лондон изпраща нови 34 бойни и 31 транспортни кораби подкрепление. Окончателно, обсадата е вдигната през февруари 1783-та след три години и седем месеца военен конфликт.
Другите Тунели , прокопани в Скалата, са от Втората Световна война и са известни като
World War II Tunnels
Тук, през 1941 година, Айзенхауер и Чърчил избистрят Операция „Факел“, която представлява смесена американско-британска офанзива в Северна Африка срещу войските на Най-нелепия-мустак-в –историята-на-човечеството. Тунелите от войната са много по-дълги от тези от времето на Голямата обсада. Общата им дължина е 52 километра! Тези тунели всъщност са един огромен таен град, който е бил в състояние да приюти до 17 000 души военен персонал с достатъчно вода и храна за две години напред! Имало е спални помещения, кухни, болница, складове за оръжие, вода, храна, гориво и дори напълно функциониращ театър за развлечение на военните.
На Скалата се намира един от символите на Гибралтар –
замъкът Муриш (Moorish Castle)
Наречен е на името на маврите (на английски мавър е Moor), които владеят Гибралтар в два периода – от 711-та до 1309-та и от 1350-та до 1462-ра – общо 710 години. Именно със завлядяването на Гибралтар започва мавърската инвазия в Европа, която ще доведе до окупирането на почти цяла Испания и Португалия и части от Франция и Италия. Замъкът е построен през 1160 година, а по-късно е опустошен от испанците, за да бъде отново възстановен през 14-ти век. Мавърският замък е сравнително добре съхранен, а най-интересното нещо в него е Почетната Кула (The Tower of Homage), която е най-високата кула от ислямския период на Иберийския полуостров. Муриш Касъл е разположен по северния склон на Скалата и се забелязва отдалеч. Когато се прибирах от Morrison`s – най-големия супермаркет, от който пазарува цял Гибралтар, винаги вдигах поглед към него. Най-красиво беше вечер, когато целият е осветен и изпъква на фона на общия сумрак на Скалата. До 2010 година, в замъка е разположен Кралският затвор на Гибралтар, а днес Муриш Касъл стои на гърба на банкнотите от пет гибралтарски паунда.
Замъкът Муриш свети на фона на общия сумрак през нощта
Последното интересно нещо на Скалата, е
Пещерата на Архангел Михаил (St. Michael`s Cave)
Тя е най-посещаваната от общо около 150 пещери, които се намират във вътрешността на The Rock. Годишно през нея минават близо един милион туристи, а името й идва от подобна пещера в района на Апулия, Италия, в която се вярва, че се е появявал архангел Михаил. През 18-ти век, британците правят опит да я преименуват, като я кръщават Сейнт Джорджис Кейв (St. George`s Cave) на тачения на Острова Св. Георги, но това име не добива популярност и е върнато оригиналното наименование. Пещерата е обект на две легенди. Първата твърди, че от нея е тръгвал дълъг 24 км подземен тунел, по който маймуните са дошли от Северна Африка и са се заселили в Гибралтар. Другата легенда е древногръцка и твърди, че пещерата е Портата на Хадес, която представлява врата към Подземното царство. Температурата в St. Michael`s Cave е постоянна през цялата година и напомня на нашата Леденика с многобройните си сталактити и сталагмити. Също, както и във врачанската пещера, и тук има зала с добра акустика, наречена Катедралата, в която са изнасяни малки концерти (до 100 човека публика) от най-различни жанрове – от опери до поп и рок. В пещерата дори е провеждан конкурсът Мис Гибралтар.
Накрая
няколко думи от организационно естество за посещението на Скалата
Срещу билет от десет паунда (плаща се на КПП-то при влизането в Скалата или при долната станция на лифта)получавате право на вход в Тунелите от Голямата Обсада (Great Siege Tunnels) , Мавърският замък (Moorish Castle) и Пещерата на Архангел Михаил (St. Michael`s Cave). Ако искате да влезете и в Тунелите от Втората Световна война, трябва да платите допълнителна такса от 3 паунда при входа на тунелите. Цената за отиване и връщане до върха на Скалата с лифта е 8 паунда. Има и друг моторизиран начин да стигнете до горе, който може би е по-добър като вариант. Предлагат се екскурзии с микробус от града до Upper Rock, като цената е 16 паунда при минимум четирима човека. Хубавото е, че таксата включва посещение на Тунелите, Муриш Касъл и Пещерата на Архангел Михаил. На няколко места по Мейн Стрийт можете да видите табелки за тези турове, а при долната станция на лифта има и хора, които директно ви предлагат да се включите в тях. Най-евтино излиза обикновена пешеходна разходка из Скалата (паунд и половина), но при нея нямате право да влизате в забележителностите. Освен това, ако искате да стигнете пеш до върха, предупреждавам – много е изморително и направо ще ви се отели вола!
Поглед към Гибралтар и Ла Линея от върха на Скалата
С това приключвам първа част. В следващата ще разкажа за мястото, на което се срещат водите на Средиземноморието и Атлантика, за Мейн Стрийт, за летището, за сафарито с делфини, както и за съседното испанско градче Ла Линея.
А междувременно, може да погледнете това видео за Гибралтар: http://www.youtube.com/watch?v=jdqbCCfCuQg. До следващия път!
Автор: Атанас Стратиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Гибралтар] – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ
Оксфорд за един ден
Днес ще ходим до един от центровете на просветата – съвсем сериозно, как другояче бихте характеризирали английският град Оксфорд. Водач ще ни бъде Деси.
Приятно четене:
Един ден в Оксфорд
Отдавна исках аз и моето семейство да отидем в Оксфорд. Дълго се колебаех дали да е Кембридж или Оксфорд, но накрая прецених, че могат повече неща да се видят в Охфорд. Предварително проучих какво може да се види и посети в рамките на 1 ден. Единствено съжалявам за разходката с лодка по Темза, но пък ще си запазя правото когато отидем в Кембридж по река Кам. И така стегнахме багажа, колата и всичко необходимо за пикник и потеглихме рано сутринта. Времето обещаваше да е един топъл и слънчен летен ден.
Пътуването от Портсмут до Оксфорд отнема по-малко от 2 ч. За наше щастие нямаше инциденти и трафик по магистралата и стигнахме за по-малко. Пристигнахме около 10,30ч.
Оксфорд
е град, който не харесва колите и паркингите, за това и последните са доста оскъдни и в същото време и скъпи. Има 2 паркинга в центъра на града, но не ви ги препоръчвам. Четох коментарите за тях в Google – освен, че са ужасно скъпи, а и са и доста мръсни местенца – Westgate Car Park – £3,10 /час; Worchester Street Car Park – £2,50/час. Намерих друг паркинг – St Clements Car Park – £1,20 /час, много по-евтин и в локация достатъчно добра от която да започнем нашето пътешестние из Оксфорд. Оставихме колата на паркинга и потеглихме. Разходката ни започна с
Ботаническата градина на Оксфордския университет
Таксата е £4,00 на човек, като за деца до 5г е безплатно.
Много ми хареса тук. Спокойно и хармонично местенце. Според гайдовете за градините има около 7000 вида растения. На всяко едно има бележка с името и произхода. Малко се зачудих за кактусите, които бяха част от атракцията. Предвид дъждовното лято тази година на Острова, как ли виреят след всичкия този дъжд който се изсипаше??!!..
Имаше доста студенти насядали по тревата, учейки за някой изпит вероятно. Встрани може да се посетят и оранжериите където има по-екзотични растения от по-топли места по света. Като цяло си заслужава времето и парите.
След градините се отправихме към
центъра на града
Там където бяха всички туристи. Главната улица –
Хай стриит
е доста широка и нямаше големи тълпи от посетители, но разбира се беше вторник и туристите бяха по-малко. Веднага ни плениха сградите по улицата. Цяло изкуство на архитектите запазено през годините. Сякаш имаше някаква призрачност в тези стари сгради. Носеха се слухове, че във всеки колеж на университета имало призраци.
Една от сградите, които се открояваха по Хай Стриит беше и
църквата Света Дева Мария
Ако разполагате с повече време може да се изкачите до кулата – входът е само £2,30. Казват, че гледката е умопомрачителна. Трябва обаче да се отбележи, че ако имате малко дете в количка няма да ви позволят да се качите. Ние само се снимахме и продължихме разходката си към
Радклиф Камера
Тази сграда е емблематична за Оксфорд.
Проектирана е от Джон Радклиф и се е използвала първоначално като обсерватория. Днес е част от
библиотеките Бодлиън
Като говорим за тях, те са следващите в нашето пътуване. Намират се точно до Радклиф камера и няма как да ги пропуснете. Щом видите огромната дървена врата и многото тълпа отпред значи сте на правилното място.
Условията за ползване на книги от посетители са много стриктни и трябва да имаш членство за са се уредиш с някой ценен експонат. Това е една от най-старите библиотеки в Европа.
Тази сграда всъщност е централната библиотека, която се състои от Нова, Стара и Радклиф Камера сгради, докато целия набор от библиотеки е около 40!!!
Точно срещу библиотеките са набира и
Хертфорд Колидж,
известен с „моста на въздишките“.
Този мост свързва старата с новата сграда на колежа. Има типичния венециански стил и поради тази причина е наречен с това име. Преди много години е било направено проучване според което студентите в този колеж имат най-голямо наднормено тегло. Тогава управата на колежа решава да затвори моста като по този начин да стимулира студенти си да се движат повече. Дали това е дало ефект – незнам, но и сега се подсмихвам на тази история. Какво ли не измислят англичаните…
Мостът на въздишките в колежа Хертфорд
Излизаме вече на
друга голяма и оживена улица – Броуд Стриит
Там можете да видите театъра, както и известната Блекуел Книжарница, чиято площ на щандовете заема около 3000кв м и която се намира под колежа Света Троица.
Оксфорд е град, който отказва живеещите и посетителите му да използват какъвто и да е транспорт като кола, автобус и т.н. в центъра на града. Затова говори и следващата снимка с многото колелета, които използват и студенти и преподаватели.
Един малко забравен и отдалечен от голямата шумотевица паметник е
Мемориала на мъчениците
Той възпоменава мъчениците убити по време на гоненията през 16 век от Католическата църква.
След това се вляхме в тълпата! Едно от най-уживените места в града е точно тази пешеходна част от центъра, където можеш само да се изгубиш ако не се държиш за другарчето си.
Кула Карфакс
В центъра на тази лудница се извисява и
Карфакс Тауър
от върха на която се разкрива страхотна гледка. Цялото удоволствие струва само £2,00 на човек. За съжаление нас не ни пуснаха заради бебето. Казват, че гледката е страхотна, вижда се целия град.
Ние не губихме много време и се насочихме към
колежа Крайст Чърч,
известен с Голямата зала, станала част от декора на филмите за Хари Потър. Като един истински фен нямаше как да пропусна това.
Christ Church College, St Aldate's, Оксфорд, OX1 1DP, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия
Цената е £8.50 и включва всичко – колежа, църквата, голямата зала и галериите. Имайте предвид, че част от комплекса са частни апартамени и до там достъпът е забранен. Все пак има специални хора, които разясняват на туристите. Голямата зала е достъпна между 10.30-11.40ч и 14.00-16.00ч. Когато видях групата китайци на опашката веднага се шмугнахме пред тях. През цялото време бяхме с една крачна напред, бяха толкова много, че не исках и да си представя ако са покрай нас, щяхме да се изгубим…
Голямата зала
Голямата зала не е толкова голяма колкото на филма, но пък се усеща специфичната атмосфера. Хладно е вътре заради тези огромни стени на колежа. Доста е тясно и всеки снима каквото успее. Общата снимка е цял ритуал – просто даваш фотоапарата на този преди теб и така се получават нещата, иначе е много трудно.
След Голямата зала се отправихме към църквата. Част от китайците вече бяха вътре и снимаха абсолютно всичко. Разгледахме набързо и излязохме навън.
Том Тауър,
която е част от комплекса беше най-високата сграда. Направихме си снимки до зоната за туристи и разгледахме наоколо. В галериите не сме влизали, не сме много големи фенове на картините. Гледахме да не се засечем с китайските туристи, но те бяха навсякъде.
След Крайст Чърч си направихме хубав пикник в парка до колежа. Даже си намерихме и нов приятел…
Сиво оксфордско говедо*
Не ни стигна само време за
разходка с лодка
Има 2 вида лодки в Оксфорд – едните са като гондоли – можеш да си наемеш срещу £25,00, ако искаш някой от лодкарите да я управлява, или £16,00 – ако искаш сам. Кофтито е че течението е доста силно и не си заслужава за са се спестят пари да заседнеш някъде по канала. Аз избрах другата възможност – моторна лодка – £7,00 на човек за 40мин разходка по канала. Мисля си, че е доста по-сигурен начин, но всеки сам си преценява. За съжаление не можахме да се повозим, но ако вие имате достатъчно време, не се колебайте!
Толкова за един ден в Оксфорд. Надявам се, че съм била полезна на тези които искаш да посетят това прекрасно място. Място, пълно с история и онова специфично опиянение, което може да се усети само ако се посети това градче с име Оксфорд.
Гьол ли бе да го опишеш? ;)
Край
*Идете на очен лекар – Кафяво е 🙂 – бел.Ст.
Автор: Десислава Андреева
Снимки: авторът
До Лондон и обратно в един ден
Днес ще си направим една бърза разходка до Лондон – отдавна не бяхме ходили натам. Приятно четене и се пазете от конете!
До Лондон и обратно в един ден
Тук и там
бърз пътеводител
Самолетът закъсня. Естествено… Нискотарифен БГ полет. Излитането беше нормално, след три часа на летището най-накрая „отлепихме“ и вече бяхме на няколко километра височина. Не съобщиха, както по принцип се очаква, нито с колко километра в час летим,нито на каква височина или температурата – това е, пестят и от говорене /или от електричеството, което комутаторът ще изхаби/.
В един момент се загледах през люка и установих, че сме като детска играчка в ръцете на нещо много по-голямо от нас. Усещането беше много странно и същевременно успокояващо. Представете си как малко дете тича със самолетче в ръка и прави „завойчета“, а сега си представете, че сте в това самолетче… Захватът на детската ръка е сигурен, но в същото време всичко се тресе и не си много сигурен накъде ще поеме в следващия момент.
Кацането не беше непоносимо, всички ръкопляскаха и заслужено, тези хора пилотите направо не са хора! Благодаря на всички пилоти и им пожелавам все така да са живи и здрави и със железни нерви! Спряхме точно пред входа и всичките сто и петдесет човека се изстреляхме от седалките, все едно бягахме от Годзила. Не знаех какво да очаквам от летището, хората, обстановката, но някак си имах цел и бях настроен да не се губя още в началото на това пътешествие. Поведоха ни като добитък, насочиха ни към изхода по едни тунели, стълби и коридори и няма и пет минути и минахме секюрити чека.
Всичко е много уредено, надписано, указано и заградено. Преди изхода едно момиченце, леко задъхано ме посрещна и ми връчи брошурка и целуфаново пликче със сим карта на местен оператор, без такси, без договори, директно активираш на безплатен номер, пълниш сметката с колкото пари са ти на сърце и говориш с цял свят. Целият свят обаче не включва България и Македония, защото ти излиза солено. С другите страни в Европа говориш на около 1 до 5 пенита на минута, а с България и Македония на 28 – 30 пенита… Ако искаш!
Бях много притеснен дали ще намеря спирка номер 10 на рейсовете за Лондон, за превоза вече си бях платил през интернет. Чудех се дали няма да ми откажат да пътувам с този билет след като полетът беше закъснял с повече от час… Естествено в момента, в който излязох от централната врата на летището, видях моя автобус отсреща, на около 30 метра от входа. Имаше указателни табелки, двама стюарди качваха багаж на други пътници, всичко беше перфектно. Попитах дали има проблем с това, че съм закъснял а те дори се поочудиха, сканираха билета, прибраха го и ми дадоха една лентичка, като ми казаха да си я пазя за връщането. Имах време и да се огледам, въпреки, че валеше и духаше доста неприятно. Миришеше на чисто!
Отново изненада – рейсът е чист,
с плюшени седалки, не мирише на застояло. Тръгна и след няколко странни завоя в „насрещното“ се озовахме на магистрала с пет платна в едната посока! Изгря и слънце, черните облаци изчезнаха и се появиха малки, бели, пухкави облачета. Полетата около магистралата засияха в жълто, така и не разбрах с какво са засяти, но беше красиво. Пътят от летище Лутън до центъра на Лондон е час и десет минути, прекрасен път без дупки и нахални „състезатели“. На влизане в Лондон заизкачаха тези малки, еднакви, ниски и тесни къщички. Много трафик, много таксита и двуетажни червени автобуси от тези по филмите, но няма задръствания, чака се тук и там по минута и продължаваш.
Спирката на рейсовете е на една минута пеша от Виктория стейшън – една от големите гари в Лондон. Ъндърграундът има спирка точно до спирката на автобусите при Виктория, където на още минута пеша в другата посока е и автогарата Виктория… Много удобно някак си. Всичко е описано по табелите, на всяка спирка има карта и разписание.
Стигам
гара Виктория,
пред централния вход има нещо като кафе-машина с плакати отпред и много брошури от двете страни, като се загледах, това били гайдове с карти на района – безплатни, и една девойка, която ще ви упъти с удоволствие и усмивка. На няколко масички пак има брошури, пак с карти на региона, на организаторите на автобусни обиколки на Лондон. Трябва да внимавате, когато избирате на кой да се качите, някой са просто обиколка без спирки, но други имат опцията HOP ON – HOP OFF – демек, можеш да слезнеш, да се разходиш, да поснимаш отблизо и да се качиш на следващия автобус на същата фирма – билетите са дневни.
Хотел "Шерлок Холмс" на Бейкър стрийт :P
Относно храната, няма страшно, има кафенета и магазини на всяка крачка, каквото се сетите, от Старбъкс и Коста до местни и неизвестни. Прет а Манже ми направи добро впечатление и сандвичът за близо два паунда си заслужаваше, страхотен вкус, микс от сирена, рукола, пилешко филенце и разни сосчета… Кафето е около два паунда и то, но имайте предвид, че на повечето места стандартното е 500мл кофа. Сейнсбъри локал е чудесен магазин, цените са поносими, има готови супи, сандвичи, сокове, вода, карти и т.н. подходящи неща за един турист.
На спирките на рейсовете има стюарди, които могат да ви помогнат с багажа или да ви упътят, полицаите не са рядкост и са доста любезни, все пак това е Лондон. Влаковете спазват разписанието изключително точно, тъй че, ако ще пътувате с влак в Лондон или навън, бъдете много точни. Влаковете на Southern Trains са много луксозни, удобни и направо безшумни. Във всеки вагон има информационно табло, на което се изписват спирките, на които спира, вагонът, в който се намирате – това е важно, защото понякога тези влакове се разделят и трябва да следите коя част на композицията къде отива. Аз си купих билет онлайн и го взех на Виктория от автомат на самообслужване. Трябва да внимавате да не купите билет отново, а да натиснете бутончето за Retrieve prepaid,машините са с големи екрани, всичко е доста ясно, само трябва да се внимава. Също така, трябва да използвате същата карта с която сте платили онлайн за потвърждение на място. Купуване онлайн на билет за влак или рейс има и други предимства, освен цената, имате време да разгледате маршрутите и разписанията, има значение дали взимате билет в час пик или оф-пик, цените са много различни! Един испанец, с когото пътувах до Саутхямптън, се беше объркал на автомата в бързината и беше платил билет с близо 15 паунда повече за същия влак като моя, а това си е сериозна разлика.
Ако ще оставате в Лондон за разходка,
добре е да си купите карта на града и метрото
(вече има доста карти на метрото за смартфони, безплатни и без нужда от интернет връзка). Аз си бях свалил карти от Гугъл мапс – да вече и това става – много удобно, когато нямаш интернет.
5 Buckingham Gate, London, Greater London SW1E 6JP, UK
Естествено, като един типичен турист, аз се насочих право към
Бъкингамския дворец
по Бъкингам роуд, още като слязох от автобуса. Ветровито, дъждовно, но няма връщане назад! Магазинчетата за сувенири са от двете страни на улицата, няма страшно, подаръци ще има за всички от сърце. Внимавайте, когато трябва да пресичате, няма светофари и пешеходни пътеки като при нас, но пък има стълбове с бутонче, натискаш и чакаш или по англииски, оглеждаш се и ако няма много трафик, се затичваш… Опасно, но те така си правят. Пълно е с туристи, всички са любезни, но забързани. Ето, че стигнах оградата на двореца, официалния магазин за сувенири на кралския двор го подминах, без дори да погледна. Може и да сгреших и ви предлагам да го огледате за пет минути.
Ето я и
кралската галерия,
има плакат за изложба на Леонардо, но разбира се започва на 4-ти май. И това го пропуснах…
Красиво! Дворецът не е огромен, но е изключително красив. Орнаментите по оградата, стените, арките на вратите са уникални. Фонтанът със статуята на Нике е страхотно място за почивка, бърза закуска и снимки.
Не се стряскайте от хеликоптерите, нормално е, пък и чух, че може да е самата кралица, която обикаляла над Лондон, за да е „в час“. Площадът пред двореца е доста голям, има още няколко парадни врати към парка с изключително красиви златни орнаменти. Всичко е заобиколено от страхотна градина с невероятно красиви цветя. Просто греят, дори и в мрачен дъждовен ден. Пак изгря слънце, дъждът спря. Дано се задържи така (Не стана, само пожелания…).
След няколко бързи снимки и видео-клипчета се изстрелях към Биг Бен, няма време. Най-лесният път към Биг Бен е отдясно на парка St. James’s Park – част от всеизвестният Hide Park, покрай Музея на гвардията по Birdcage walk.
Вървейки покрай парка видях няколко сиви, пухкави катерички с доста загладен косъм в интерес на истината. Оказа се, че нямат никакъв страх от туристите и ако им хвърлите храна ще дойдат пред вас и ще направят цяло „представление“.
Стигнах до средата на улицата и на хоризонта се показа
всеизвестният часовник!
Разходката не е повече от пет минути, но ако спирате да снимате парка, цветята и животните, спокойно може да ви отнеме половин час.
На всеки ъгъл и вход на парка има информационни табели с карта и указано точното място, на което се намирате в момента, както и един кръг, описващ забележителностите, които са на не повече от пет минути пеша. Много удобно и полезно.
Ето го и дворецът в цялото му величие, стотици туристи дори в това не особено приятно време, вече отново валеше и духаше. Отдясно е абатството, в което Кейт и Уилиам се бракуваха… Много яко. Изведнъж някакви статуи се изпречиха пред очите ми, приличат на Квазимодо от Нотр-Дам. Вгледах се и се оказа, че това естествено е Чърчил. Продължаваше да вее и ситни дъждец, обективът на камерата беше в капки, но аз снимах и вървях напред.
Темза се оказа една доста сериозна и бурна река
по това време на годината, но въпреки всичко гледката си заслужаваше. Отляво на моста има стълби към кея, на който може да си купите билет за круиз по Темза в онези готини лодки с панорамни прозорци. Отсреща се извисява „Окото“ – огромно колело с модерни кабини, пак с големи панорамни прозорци за да не изпуснеш нещо от Лондонския пейзаж.
Ако продължите по моста ще се озовете на
другата голяма гара в Лондон – Ватерло (Waterloo).
Оттук изборът на посока е голям, накъдето и да тръгнеш има какво да видиш, но тъй като разполагах само с няколко часа – вече преполовени – се насочих по Уайтхол за да видя Даунинг стрийт 10 и Музея на кралската кавалерия.
Освен все още странното усещане от обратното движение по улиците и това, че не знаеш на къде да погледнеш, когато пресичаш, ме изуми и широката улица с монументите по средата на платното. Тук генерал на кон, там пилон със знаме, паметници и един метален правоъгълен блок, който се оказа
Мемориал на жените от Втората световна война.
Стигнах Даунинг стриит 10 и се озовах пред огромна, сигурно четири метра висока ограда, пред която се бяха насъбрали туристи и се снимаха като полудели. Отпред двама полицай с електрически пистолети, повечето са с такива, а зад оградата двама с бронирани жилетки и автомати. Реших, че е по-разумно като съм сам, макар и типичен турист, да не ги снимам, че да не си изпусна полета в някое полицейско, пишейки обяснения. Продължих напред, към
Музея на кавалерията
На входа стояха на пост конници в парадни униформи, под специално построени арки, а от лявата страна на едната арка забелязах интересна табела: „Конете хапят и ритат. Благодаря!“
Интересно беше, в двора един от караулите изигра представление за децата и всички се втурнаха да се снимат с него. Излязох през другия вход към манежа, но за съжаление прибираха седалките и явно бях изпуснал каквото и събитие да се беше състояло.
Насочих се към парка след няколко снимки, защото времето си напредваше, а от авиокомпанията ми бяха пратили съобщение да се явя три часа по-рано, защото летищата били претоварени. Реших да обиколя парка от другата страна по известната улица The Mall.Поредната катеричка ме нападна, но след като не й подхвърлих храна, се зае да преследва други туристи. Тръгнах обратно към двореца и направих няколко снимки на Адмиралтейската арка в далечината, там е и Трафалгар скуеър, с колоната на Нелсън, до която така и не стигнах. Другия път специално на разходка за няколко дни!
Пак двореца, още една обиколка на прекрасните градини около площада и обратно към гара Виктория. Рейсовете са през 20 минути, точно! Няма проблеми, взех една кофа кафе от някаква будка за изпът, но ети ти изненада, не може с кафето в автобуса. „Спокойно, има време, изпийте си кафето отвън“, е мерси. Отново през Лондон, лъскави магазини за коли, туристи, арките и паметниците, странната конска глава в една градинка… Магистралата с многото платна и на летище Лутън. Валеше доста силно и не можах да снимам от автобуса.
Естествено на летището всичко беше спокойно, нямаше опашки на чекинга, претоварено било на летищата в Лондон, не тук… Нискотарифни полети… След почивка на пейките тръгнах да обикалям магазините на летището, но не издържах и реших да мина секюритито, да не би наистина да има много хора. Приготвих багажа надлежно, според инструкциите на една холограмна машина и се качих по стълбите. Минах без проблем, дори паспорта не погледнаха. И отново чакане, единственият закъсняващ полет беше моят.
Поздрави, и приятно изкарване накъдето и да сте се запътили!
28.04.2012
София – Лондон – София
Самолет, автобус
Източници на информация за пътуването:
Самолети
Влакове
Автобуси
Време
Карти
Как да свалите карта за разлеждане без интернет през гугъл мапс за андроид
Програми за андроид телефони
booking.com: http://bit.ly/KyHjIH
london: http://bit.ly/KyHxiN
route66: http://bit.ly/KyHBiC
london underground: http://bit.ly/KyHeVj
Това са източници, които аз използвах за моето пътуване, не твърдя, че те са най-добрият избор или дават най-ниски цени. Предлагам ги като опция, която да ви улесни, но при всички положения е най-добре да направите собствено проучване. Най-полезни съвети могат да ви дадат ваши близки или приятели които са пътували, но имайте предвид, че всеки има свое виждане, съберете максимално много мнения и отсейте най-важното, пригответе се това което знаете и очаквате, всъщност да се окаже съвсем различно изживяване!
Автор: Калин Златков
Снимки: авторът
Разказкът и снимките за с лиценз: Всички права запазени!
Други разкази от Лондон – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА
Англия – едно зелено пролетно изживяване
Миналата седмица в коментар Вили предложи да направим седмица на Англия на нашия сайт, с което съм напълно съгласен и затова от днес ще се опитаме да огледаме всякаквата Англия. Започваме с пролетните преживявани на Адриана из Лондон и Уиндзор.
Приятно четене:
Англия
едно зелено пролетно изживяване
За Лондон и Англия много българи биха могли да споделят. Ще представя нашето пролетно усещане от няколко дни престой там.
Този път за разлика от другите мои пътувания не можах да изживея тръпката на предварителното очакване и подготовка. Разболях се сериозно месец преди тръгването и до последния момент всичко беше под въпрос. Но поех риска и еърбъсът на Бритиш еъруейс ни пренесе до Терминал 5 на летище Хийтроу.
Лондон
ни посрещна със слънчево време. Местните си бяха облечени направо лятно, но и с по едно якенце за нас беше добре. Подухва си един ветрец, особено покрай Темза.
Лондон е една нормална европейска столица–красив град, хора от различни националности, характерни забележителности. Има си правила, които се спазват и животът изглежда по– подреден. Англичаните са хора с традиции–движението с обратен волан/ отначало имаш чувството, че се движиш непрекъснато в отсрещното платно/, на много от местата няма смесителни кранове за топла и студена вода, а те текат в мивките поотделно, известните електрически контакти с три отвърстия.
Хотелът „Парк плаза Уестминстър бридж”,
който бяха избрали нашите организатори, обаче си беше истинско бижу–модерен, на брега на Темза с изглед към Парламента с Биг Бен, непосредствено до сградата на старото кметство и London eye. Имаше дори контакти с два изхода в стаите.
Рецепционистката, която ни настани, беше българка. Доста нашенци живеят там. Не придобих впечатление, че страдат от особена носталгия по България, но това е друга тема.
След кратка пауза за освежаване, симпатична местна екскурзоводка Галя, българка, живееща от години в Лондон, ни поведе на кратка пешеходна обиколка. Повечето от централните забележителности са известни и не бих досаждала с излишни описания. Всеки от мостовете над река Темза има своя история и име. Красиво е, когато преминаваш през тях да виждаш различни забележителности покрай реката–сградите на парламента, на Английското разузнаване с интересни зелени покриви. Нашето посещение беше по 24 май, 3 седмици след кралската сватба и имаше подчертан интерес на туристите към
Уестминстърското абатство
От сутринта се извиваха опашки на чакащи. Работното време е от 9, 30 до 15, 00ч. Разбрахме, че вътре има какво да се види– столът, на който се коронясват Английските крале, който всъщност бил стар, доста обикновен дървен стол от столетия, там са погребани и английските кралици– дъщери на Хенри VІІІ, Кралица Мери и Кралица Елизабет І, но оставихме абатството за посещения при следващо пътуване до Лондон.
Много интересни са
английските пъбове
Когато пристигнахме беше петък вечер, голямо оживление по тези заведения. Минахме покрай известният пъб „Шерлок Холмс”. На втория етаж на къщата е бил кабинета на прочутия детектив. Пред заведението, прави, с хабла в ръка около 30 човека, предимно мъже, пиеха бира. Друг известен пъб е св. Стефан, срещу Парламента– любимият на Чърчил. Заведението е малко, предимно костюмирани джентълмени държат халбите там. Интересно е, че по тези заведения и там, където можеш да похапнеш стекове плащането на сметките става предимно с карти и не е прието да се оставя бакшиш.
Петък и събота вечер има оживление по заведенията, в неделя то намалява. Въпреки това не срещнахме нито един видимо пиян по улиците, дори в по– късните часове, да не говорим за шумни изпълнения, каквито често виждаме у нас. Непрекъснато по улиците се чуват полицейски сирени, с които от 2–рия ден свикваш. Всъщност не е толкова лошо да има контрол.
На Трафалгар Скуеър
нашата пешеходна обиколка приключи. Там се извисява паметника на Адмирал Нелсън, който е победил Наполеон при Трафалгар, но самият той е загинал в тази битка. Трупът му e пренесен в бъчва с бренди. Погребан е с почести, а войниците изпили брендито след това, за да почерпят сили. След няколко дни на Уембли предстоеше мачът между Манчестър Юнайтед и Барселона. Под паметника на Адмирала имаше 2 големи футболни топки с инициалите на двата отбора, а близо до Националната галерия, която също се намира на Трафалгар скуеър електронен часовник отброява дните до Олимпиадата догодина.
В петък вечер
Националната галерия
работи до 21, 00часа. Тя е безплатна за всички посетители. Възползвахме се от това удължено работно време и я разгледахме. Има какво да се види.
The National Gallery, Westminster, London SW1Y 5, UK
По мое мнение най–ценни са картините на италиански ренесансови и барокови художници–Леонардо Да Винчи– Мадоната при скалите, Сандро Ботичели, Караваджо, Тициан, Рафаел, Паоло Учело–„Битката при сан Романо”, която е трета картина от поредицата– другите две са в Лувъра и Галерия „Уфици”. Голяма е сбирката от картини на френски импресионисти– може би съизмерима с тази в Музея „Орсе” в Париж.
След това духовно зареждане разгледахме
Лейчестър скуеър,
от който се вижда сградата, където раздават филмовите награди, Пикадили съркас, малко от Рийджънт стрийт. Дъщеря ни добре познава централните части на Лондон, така че тя беше нашият екскурзовод в свободното време. В целия град има усилена ремонтна дейност във връзка с предстоящата олимпиада през 2012г.
Въпреки, че там усещането е, че са стъмнява по–късно, а сутрин слънцето изгрява по–рано, времето доста напредна и тръгнахме обратно към хотела. Десетки туристи правят нощни снимки с Парламента и Лондонското око на Уестминстърския мост. Захладило се е, а вятърът те кара да се движиш по– бързо. От прозореца на хотелската стая се виждат осветените сгради на Парламента, а отстрани на хотела е огромната болница „Сейнт Томас”. Мислено пожелавам леко дежурство на колегите и потъвам в меките завивки да се заредя с енергия за следващия ден.
На закуска японците отново са ни изпреварили с биологичния си часовник. Налага се да почакаме на опашка пред основния ресторант, докато се освободят маси. Добре, че това неудобство е само за уикенда. После напрежението от туристи в хотела понамалява.
През този ден първо разгледахме някои от
забележителностите на Лондон
- Албърт хол,
- Бъкингамския дворец,
- Природонаучния музей,
- Музеят „Виктория и Албърт”,
- магазина „Хародс”
Това са по– популярни обекти и не бих изпадала в излишни описания. Непременно трябва да се посети някой парк, за да усетиш атмосферата там–Хайд парк, паркът Сейнт Джеймс. Хората отдъхват или играят сред спокойствие, зеленина езера с плаващи патици в центъра на града. Някои дори се хранеха на зелените площи около Бъкингамския дворец. Не забелях да има замърсяване.
Всъщност най– шумното и мръсно място в Лондон според мен беше Оксфорд стрийт с много магазини и навалица.
Повечето от сградите по централните улици са строени във викториански стил – типичните лондонски сгради–прилепени една до друга, на няколко етажа. Кралица Виктория се е възкачила на британския престол през 1837г на 18 годишна възраст и е най–дълго властвалият и един от най– успешните монарси на острова. Млада и красива, тя диктувала модата в своята страна. Обичала да се облича в синьо. За своя резиденция избрала замъка Балморал в Шотландия. През 1840 год се омъжила за своя братовчед принц Албърт, с когото имали 9 деца и щастлив брак. По тяхно време се организирала първата международна изложба на промишлени, научни и художествени достижения. Освен кралица на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия тя е и императрица на Индия от 1876г. След ранната смърт на съпруга си кралица Виктория изпаднала в дълбок траур и наложила модата за черните дрехи и бижута. Паметникът на кралица Виктория е разположен непосредствено пред Бъкингамския дворец.
Замъкът в Уиндзор
Преситени от впечатления в столицата, потегляме на 35км в западна посока–
градчето Уиндзор
с около 28 хиляди жители, където се намира най– старият замък във Великобритания, а със своите 1000 стаи и най– големият обитаван замък в света. Това е май единстваният ден от престоят ни, в който можем да се разхождаме по тениски. в следващите дни значително се захлади и се наложи да извадим от багажа кожените якета. За около час направихме почивка на търговска уличка до стените на замъка. От заведенията ухае приятно на ободряващо кафе, има атрактивен магазин за шоколадови изделия местно производство. Като ценители излязохме оттам с голяма чанта. Имаше и магазини за облекла и бижута с шестцифрени цени, както и доста сувенирни щандове.
Но да преминем към
Замъка.
От куполите се развява флагът на кралицата, което означава, че в момента тя е тук. Над Бъкингамския дворец се вееше само британското знаме. Вървейки покрай стените надзъртаме към градините, но те почти винаги са затворени за посетители. На отсрещния браг на река Темза Галя ни обръща внимание да видим известния колеж Итън, в който са завършили средното си образование много от известните политици, а също така и принцовете Уилям и Хари. Влизаме в замъка с аудиогидове и така преминаваме през залите. Впечатляващ е „Кукленият дом” на кралица Мери, замък в миниатюра, всичко е дванадесеткратно умалено. Запазени са куклите на сегашната кралица и сестра й Маргарет, много сервизи, включително този от сватбата на кралица Виктория. И сега при приеми някои от тях се използват.
В замъка Уиндзор е и параклисът „Сейнт Джордж”, където е погребан крал Хенри VІІІ с неговата любима съпруга–Джейн Сиймур.
След завръщането ни в столицата се завъртяхме и на
Лондонското око
Приказно е да погледнеш града отвисоко преди залез. Опашките минават бързо– не може да се сравнят с чакането при Айфеловата кула.
Обичайният завършек на такъв ден е в заведение със стек и английска бира.
Имаме обещание за продължение 🙂
Автор: Адриана Чешмеджиева
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:
Ето как попаднах в Лондон (1)
Днешният пътепис ще ни отведе до Лондон. Авторът не ми е пратил снимки, но не мисля, че са необходими – сигурен съм че разказът ще предизвика много коментари, типично за Лондон 😉
Приятно четене:
Ето как попаднах в Лондон
част първа
Ето как попаднах в Лондон. Имам един приятел, много добър (толкова добър, че реших да му се доверя на поканата да му гостувам в Лондон), че не можах да устоя на изкушението да го направя. С него се запознах преди 14 години. А от 7 години не го бях виждал, защото от толкова време той живее в Лондон. И след огромната работа и натовареност по Великденските празници в хлебната индустрия, аз реших да се проветря малко и да си взема отпуска. Първата вечер, когато ми хрумна тая идея, му писнах еС–еМ–еС, че искам да му ида на гости. Той се съгласи. На следващият ден говорих с моята началничка за малко отпуска; същият следобед минах през Туристическа агенция да видя цената на билетите за автобуса до Лондон и разписанието им;до края на работният ден си купих двупосочен билет с фиксирани дати за отиване и връщане;на следващият ден подписах документа за отпуска;после изкарах 2 – 3 нощни смени и след последната от портала, през вкъщи да си взема багажа, през автогарата и айде на път. Автобусната линия беше на “Балканхорн“ по линията Варна – Лондон – Варна. Качвам се от В. Търново. Нямах дори време за покупки. Пазарувах в последният момент – половината покупки направих в следобеда, преди последната нощна смяна, а другата половина от нещата за из път си накупувах от В. Търново през двата часа от пристигането ми там, до времето на тръгване на автобуса.
Тръгнах във вторник на 29. 04. Имахме около час престой в София. И от там си купих последните неща, за които не ми остана време в Търново – храна, сок, часовник, бельо. Пътуването беше много дълго и изморително. От 12:30 часа на обед във вторник като тръгнахме от Търново, в София бяхме към 15:40ч, от там тръгнахме в 16:30ч и в Лондон бяхме чак в четвъртък на 01. 05 към 08:10 часа местно време. Трудно се спи на седалка, през 3 часа път огладняваш, почивките са малки – по 15 минути на всеки три часа път. Чак на Евротунела под Ламанша почивахме цял час, докато чакахме да дойде влака.
Пристигаме в Лондон на автогара “Виктория“, Green line, сектор 3.
Днес е четвъртък – 01. 05. 2008 година.
Слизам от автобуса и ето ме в Лондон.
А сега накъде? Имах си разговорник, моят познат ми обясни преди да тръгна по Скайпа как да стигна до него, от коя метростанция, какво метро да хвана, какво трябва да пише на него, къде да сляза, после кой автобус да хвана, в коя посока, какво трябва да пише на него, на коя спирка да сляза, коя му е улицата, номера, квартала…всичко. Каза ми да имам лири(паунди) и монети за телефон. Каза ми например да си купя храна с 5 лири и рестото в монети да използвам за телефон, да му се обадя… На него или на жена му. Каза ми къде да ида в метростанцията и какво да кажа, за да ми дадат седмична карта за цялата градска мрежа в Лондон (от коя до коя зона. Всичко). Аз пък от интернет бях намерил карта на метрото, бях му пуснал линка и заедно с него през Скайпа проследихме целият маршрут, който трябва да следвам. Също от интернет бях намерил картата на Лондон и с търсачката намерих точно номера на неговата улица и къде се намира. Следвах всичко това и след като стигнах до неговата спирка – “St. Margaret” , започнах да показвам адреса на всеки минувач, който любезно ме ориентираше – до първата пресечка. После там пак се спирах, пак питах и пак ме ориентираха до следващата пресечка – със жестове, с показване…И така намерих и неговата улица, после номера и накрая стигнах до неговата къща. И позвъних – на вратата…. Жена му се обади по уредбата и остана шашната, като чу моят глас. Отвори ми, покани ме, посрещна ме. Аз не бях уморен въпреки всичко, оставих си багажа, чух се с моя приятел, който беше на работа и споделих плановете си за деня и помолих жена му да ме ориентира, за да не губя време.
Като за начало исках да започна с
Лондонското око – символа на Лондон.
После исках да видя Уестминсърското абатство и след това , ако ми остане време да се мотая свободно на воля из големият град. Онова Виенско колело, най – високото в света, от което от 135 метра можеш да се насладиш на целият Лондон беше първата ми спирка. Тя извади една много подробна карта на града и ми показа и написа как да стигна до близката станция на влака (защото в търсене на нейната улица, бях забравил откъде бях тръгнал). Вземах си камерата, малко пари, фотоапарата, малко храна и тръгнах. Имах напредвид, че на Лондонското око може да се наложи да чакам по – вече от два часа за билети и затова реших да започна с него. Стигнах до гарата “ Waterloo“. Колелото се намира там. Ориентирах се по опашката накъде да вървя, за да си купя билет. Чаках наистина по – вече от час и половина (половината от това време на открито). Стигнах до касата, купих си билет. После чаках още около 30 минути, докато ми дойде реда да се кача на колелото. Имаше подробна проверка на всичко, което носех – първо ръчен преглед, а после и със скенер. И така вече съм в кабинката. Тя се затваря автоматично . Колелото се движи без прекъсване. Спира за много малко, ако няма достатъчно хора, за да се напълни поредната кабинка. Една обиколка по цялото колело продължава около 30 – 35 минути. В кабинката бях с група деца – ученици, които говореха или на чешки или на полски. Снимаха ме с моя фотоапарат. Аз също снимах с видеокамерата. Гледката е невероятна. Панорамата от 135 метра е зашеметяваща. Аз бих препоръчал да се купят два билета за две обиколки – едната да е дневна, а другата – нощна (вечерна), за да се види и нощният град. И така минах от тук. Слязох. Дълго след това не можех да откъсна поглед от това огромно колело.
Продължих обиколката си – пресякох моста над Темза и ето ме при
абатството (парламента).
Огледах го отвсякъде, снимах го , наслаждавах се на трафика и на интересните возила. Струваше ми се много странно обратното движение. После се лутах на воля из големият град. Беше станало вече към 15 часа. Видях небостъргача “Сентрал пойнт“. Лутах се из навалицата. Спуснах се с метрото до съседната станция “ Leicester Square“, забавлявах се да гледам уличното оживление, минах покрай супер готини заведения с цветя отпред, забавлявах се да гледам обратното движение и към 17 часа се ориентирах към прибиране, но преди това минах през още някои спирки на метрото и се показах над земята, за да видя какво има горе.
Около станциите: “Barbican“ i “ Farringdon“ също кипи невероятно оживление по вечерно време – тук има доста пъбове и места, на които десетки младежи пият вечерната си бира буквално застанали прави на тротоара, а от съседните заведения блестят палави реклами за бурни нощни купони в дискотеките. Притеснявах се да не би на улицата на моите познати да няма достатъчно лампи и да не мога да се оправя в тъмното. Прибрах се към 19ч, разказах им за всичко, което видях, вечерях и после гледах телевизия – Българска телевизия…Те ми предложиха програма за следващият ден, като отново ми начертаха и написаха какво мога да видя.
За следващият ден останаха – магазина “Харолд“, уличните музиканти и мимове, музея на Алберт, природо – научният музей, историческият музей.
– Петък – 02. 05.
На сутринта се събудих, обаче друга мисъл ми мина през главата. Беше топло. И аз реших да се разходя до съседен град. Попитах моите домакини кой град наоколо си заслужава да се види и те ми
предложиха да ида до Уинзор…
Първото нещо, което ми мина през главата, като чух за Уинзор, беше замъка на Уинзор…Накарах ги да ми напишат как се пише “Уинзор“ и веднага го наместих в : www.google.com , кликнах на “Изображения“ и започнах да разглеждам Уинзор. Наистина имало замък там и наистина ми се видя доста близо.
Речено – сторено – Уинзор.
Обясниха ми как да стигна до там. Станцията на влака (най – близо до нас) е :“ Twickenham“. Казаха ми къде се намира тази станция на влака;какво да кажа на касата, за да си купя билет за отиване и връщане, за да ми излезе по – евтино. И аз тръгнах. Влаковете за Уинзор били през половин час. Купих си билет и тръгнах.
Половин час по–късно бях на Уинзор – крайна гара за влака.
Излязох от гарата и тъкмо да започна да снимам с камерата крепостта и града и то заваля…. Прибрах камерата и отворих чадъра. Минах покрай един навес над един магазин и реших, че от тук мога да снимам крепостта, без да се намокря. Направих го. И понеже дъжда се засили, реших да влезя в крепостта и да разгледам замъка. Следвах опашката и тя ме отведе до касата. Купих си билет – около 15 лири. И тръгнах подир тълпата туристи.
И тук имаше контрол на багажа – ръчен контрол и скенер. Крепостта отвън напомня тази на Царевец край Велико Търново, а отвътре напомня на Лувъра в Париж. По – голямата част от обиколката е отвън. Гледах и се наслаждавах на спокойствието, зеленината, каменните зидове и панорамата, която се открива от тук. Дъжда престана и аз отново извадих камерата. Не след дълго вече бях вътре – в самият замък. преди това обаче отново ми се наложи да чакам на една доста голяма опашка, докато влезя вътре в самият замък, защото пускаха на групи от по 30 – 40 души. Като се освободи място (когато тези първите влязат по – навътре), пускат нови 30 – 40 души. Целият туристически маршрут вътре в замъка е ограден с лентички, така, че да не можеш да се връщаш два пъти на едно и също място.
А вътре беше невероятно – огромни зали, кралски апартаменти, метални ризници, копия, пушки, съдове от преди 200 – 300 години, дрехи, костюми, картини, пана, кревати… Леле , като гледам тези супер луксозни за времето си кревати с балдахин и огромни възглавници и като гледам колко готини са били на времето рицарите и децата им и жените им (от картините и снимките, портретите по стените), и си представях какъв ли бурен секс се е правел преди 300 години в тези кревати из залите и апартаментите…какви ли танци са се танцували…из балните зали;какви ли битки са се водили с всичкото изложено по стените оръжие…какви ли гозби са се яли с позлатените лъжици, как ли са се тупали тези огромни килими, как ли са се бърсали тези огромни прозорци, как се е обзавеждало всичко това…. Направо останах без дъх. И така мина времето до към 14 часа. Разгледах целият замък, излязох и се заразхождах из малкото градче. Минах по главните улици, обикалях магазинчетата за сувенири. От едно магазинче си купих бяла тениска с надпис отпред с големи черни букви: “ I …. London“. (тук на мястото на многоточието имаше едно голямо червено сърце. : “Аз обичам Лондон“. Купих си също и една писалка отгоре с глава и шапка на войник от английската гвардия, а отстрани с цвета на Британският флаг. После минах покрай един уличен музикант, който свиреше на акордеон. Наслаждавах се на неговата мелодия, снимах го с камерата. После минах и през бутика на SWAROVSKI, разглеждах фигурките от скъпоценни камъни, гледах архитектурата на сградите наоколо, радвах се на спокойствието в този малък град. И така, докато не огладнях и реших да седна някъде да ям нещо.
Намерих едно място,
на което имаше много заведения за хранене,
събрани на едно място и влязох в едно от тях. Беше супер готино. Настаних се на една маса и поисках менюто. Ама като не му разбирам на английският…Отказах се да го чета. Реших да се огледам наоколо, за да видя на съседните маси какво има сервирано и после направо да посоча на сервитьора какво точно искам. И така. Оглеждах се, оглеждах се и накрая видях на съседната маса донесоха нещо като кюфте с пържени картовки и зелена салата. Посочих го с пръст. Сервитьора отиде до човека и го посочи , за да се убеди, че точно него имах предвид…. И така храната беше поръчана. Избрах си една бира и всичко беше готово. Та поръчах си нещо, което не го знаех нито какво е , нито колко струва…Зачаках. Първо дойде бирата – студена и готина – хареса ми. не след дълго дойде и яденето. Започнах да ям. И чак накрая, когато се наядох, изпих си бирата и поисках сметката, разбрах какво точно съм ял – Стек с пържени картофи+бирата= някъде около 20 – лири…. Ми какво пък – наядох се – почувствах се като англичанин в родната си страна…. После се ориентирах към гарата, за да ми остане време и за Лондон. Само че този път се върнах не до гарата в Лондон, от която се бях качил, а направо слязох на
“Ватерлоо“ – в центъра на Лондон.
Ами просто предположих, че обратният ми билет важи до гарата в Лондон, от която се бях качил, а седмичната ми карта, която си имах, важи за останалото разстояние до Ватерлоо. Правилно съм се ориентирал. Слязох на “Ватерлоо“ и тръгнах покрай реката, покрай колелото надолу, за да стигна до “Тауър бридж“. По пътя натам, минах покрай уличните музиканти и мимовете, забавлявах се с техните изпълнения, снимах ги с камерата, минах покрай един музей, малък, под земята, (Армс музей). Много малък – за 15 минути го минах. В него бяха представени начините за измъчване и инквизиция през вековете, начина, по който са секли главите на затворниците, начина, по който ги били връзвали(със едни дебели синжири, с едни тежки метални боруши, за да е могат да бягат…И там снимах…После стигнах до един мост (последният преди Тауър бридж). Беше станало 18 ч. – времето, през което бизнесмените и чиновниците си тръгват от работа. Седях на тоя мост поне половин час и през всичкото това време по моста не спря тълпата от костюмирани дами и господа – с вратовръзки и официално облекло – банкери, чиновници, политици и т. н. Много красиво и луксозно беше. И после същите тези господа пълнеха пъбовете отвътре и отвън на по чаша бира в ръка.
И така почти стигнах до
прочутият мост на Тауър бридж,
когато видях колко близо съм бил до един лъскав небостъргач. Реших да ида точно под него. Свих по уличките и го намерих. Наричат го “Шишарката“, защото има формата на шишарка – отдолу е по – широк овал, а отгоре става почти конус – също като шишарка. Черно стъкло и мрамор. Супер готин – невероятно е да седиш точно под него и да се наслаждаваш и на другите небостъргачи около него. Минах и покрай един индийски ресторант, ама нямах време и там да ходя. Отправих се отново към Тауър бридж. Точно до него имаше пак някакъв замък. А преди да дойда до тук, минах и през катедралата до реката, малко преди да стигна до този последен мост за деня. Само че вътре в катедралата не може да се снима и се задоволих само да разгледам на бързо.
Ето ме на моста. На Тауър бридж – същият този мост, който се вдига по средата , когато минават по реката по – големи корабчета. Невероятно красиво е. Спрях се точно по средата, за да видя как изглежда там – ей така – около 3 – 4 милиметра се вижда прореза от край до край – и водата отдолу – на мястото, където се вдига. По моста минаха двама полицай на коне – от конната гвардия. Супер яко беше. Продължих надолу по реката, седнах на една пейка до реката малко да си почина и да прегледам по картата докъде съм стигнал. Започна да се сдрачава, минаваше 20ч и аз се ориентирах към прибиране. Домакините се бяха притеснили, да не би да ми се е случило нещо, а когато аз им казах, че на другият ден – събота смятам да направя нощен Лондон, като излезя към 21ч, а се прибера сутринта в неделя към 7ч, и те пощуряха – “Да не се чува, казаха те…опасно било…. “
– Мен не ме е страх – казвам аз.
– А не… – дошъл си ни на гости, а не можем да те видим. Ако толкова искаш да ходиш по нощите в тоя огромен и престъпен град – вземай си чантата и заминавай – за да не те мислим и да не отговаряме за теб….
Замислих се, че наистина може да ми се случи нещо или да ме арестуват за скитничество, ако ме хванат полицаите и видят, че нямам регистрация в хотел и съм чужденец…ставали много убийства, обири, страшно било. Отказах се от тази идея, но реших, че следващият път след 5 – 6 години като ида пак, да си взема стая в хотел за една нощ на най – оживеното място, за да мога да обикалям на воля и после през две преки да се прибера в хотела , а през другите дни да им гостувам пак. Наядох се за вечеря, през това време домакините ми съставиха програмата за следващият ден и си легнахме. Така завърши и поредният петъчен ден от престоя ми в Лондон. Оставаше ми само една събота, неделя и един понеделничен ден.
– Събота – 03. 05.
Събуждам се към 9 часа. Ставам и бързо се обличам, защото виждам, че е станало почти обед. И тръгвам. Обаче не можах да си отворя вратата и се наложи да събудя жената да ми отвори. В този съботен ден първото нещо, което смятам да видя, е
най – скъпият магазин в Европа – Харолд.
Той се намира на метро станция :“ Knightsbridge“. Аз вече научих схемите на метрото и бързо се ориентирах натам. Към 10:20ч вече бях там. Супер голям магазин . Първо го обиколих целият отвън – минах по всички улици, които го ограждат и какво ми беше учудването, когато на задната улица пред една къща видях една бабка клошарка да спи върху кашони, а на съседният ъгъл паркирана една супер готина червена кола като от Холивудските филми. През стъклата на входовете на магазина се виждаха силуетите на охраната на магазина. Известно време стоях отвън като стъписан и наблюдавах как изглеждат хората, които влизат в тоя магазин, защото се притесних да не би да не ме пуснат с тая раница дето носих и с бедният вид, който имах…
Гледах , гледах, снимах с камерата съседните улици и модерните коли и накрая събрах сили и влязох….
В Харолд… Почувствах се като “Бай Ганьо във влака“
– къде съм тръгнал с тези дисаги в тоя разкошен магазин, като знам, че няма да си купя нищо – питах се аз, докато плахо минавах покрай охраната…Леле, мале, влизал ли си някога в такъв огромен магазин…. Аз – НЕ. Козметика, парфюми, очила, кожени изделия – ама маркови…. Щанд на Армани, ;щанд на Гучи…и на там всичко марково , за което се сетиш. Ама марково, та дрънка – лъснато светнало, блестящо, изумително красиво….
135 Brompton Rd, Kensington, Кенсингтън SW3 1, Великобритания
Та по едно време стигнах до хранителното хале…. Огромно – салами, поне 15 вида маслини…. Пекат пилета на грил…. да – на живо пред теб във Харолд – можеш да ядеш печено пиле на грил, току що извадено…. А, като се загледах в саламите и като видях един салам, ама в диаметър сигурно имаше диагонала на монитора ти да кажем (или диаметъра на стенният ти часовник) – ама огормен…цени световни – от вратовръзка за 80 лири (1 лира=2, 53 лева), до пиано или роял за 50 000 лири. Всичко има човече – от солници и ръкавици за горещо, до печки, перални ТВ, компютри, пътеки, килими, бельо, кревати, възглавници, дрехи, чанти, екип за голф, за риболов, за ръгби, за колоездене – Всичко. Гледах, гледах, обикалях без да спирам по – вече от 2, 30ч. – До обед. Огладнях, но не спрях. След като свърших да гледам този магазин, тръгнах надолу по главната улица. Следващата ми спирка беше музея на Алберт, който се намира на около 500м, от магазина. Входът е свободен. По принцип входа на повечето музеи в Лондон е свободен.
А музея на Алберт
се обикаля някъде за около два часа. Не беше голяма опашката, в сравнение с другите музеи. Има какво да се види, определено си заслужава неговото посещение. Във вътрешният двор (който е ограден отвсякъде със стените на музея и трябва да се влезе в музея, за да се иде в този двор) има една зелена полянка – чиста, свежа и слънчева. А в средата има едно езеро – правоъгълно и супер плитко – до над глезените. Там имаше много хора, които изморени от обиколките из музеите, бяха насядали по тревата, някои се бяха излегнали и блажено се препичаха на следобедното слънце, а децата шляпаха из водата в езерото и се забавляваха. В единият ъгъл на двора имаше място, където се продаваше храна, тортички – ядене и пиене. Наоколо маси и зеленина. Супер готино е да си почива човек в такава обстановка. Аз обаче не спирах там – минах само да го видя и да се потопя за малко сред зеленината, защото бързах да видя и другият музей – Природонаучният, който е точно до него – следващият. Излязох на пътя и продължих.
И Природонаучният музей също трябва да се посети,
обаче там се чакаше малко по – вече, заради контрола на личните вещи, които всеки носеше. Вече съм вътре. Посреща ме един скелет на огромен динозавър…Ми в музея са представени изчезналите преди милиони години и после намерени скелети на динозаври, имаше дори и макети на истински динозаври, които си клатят главите, реват и си отварят устата…децата много им се радваха. Общо взето в музея беше голяма блъсканица, чахах почти два часа от момента в който влязох във входа, до момента, в който започнах да разглеждам…по един коридор, после по една стълба, след стълбата имаше пак пътека, после пак стълба и чак тогава – експонатите. И цялата тази пътека от входа до първите експонати беше пълна с народ, който едва пъплеше…
След този музей се разхождах из града, чак тогава седнах да ям – беше към 16 часа, а после ходих на
“Covent Garden“
– с метрото. Там също зареше голямо оживление. Там бяха и мимовете и уличните музиканти, които събираха тълпите народ със своите изпълнения – живите статуи с бронзовите тела, клоуни, смешници, които супер много ми харесаха. Имаше и едни триколки, теглени от велосипед. В тях се качваха туристи, а един младеж се качваше отпред на велосипеда и започваше да ги вози, като се включваше в уличното движение. Каретата беше с малко покривче – половината открито, половината закрито. После ходих на сауна. Да , намерих си една сауна съвсем близо и отидох там. Нямате си на представа колко готино ми беше след целодневното обикаляне да се потопиш в топлината и влагата на сауната и после да си полегниш в прохладното джакузи и да шляпаш из водата. Краката ми просто се преродиха. И след сауната минах да пия по една бира и тръгнах да се прибирам. Обаче как съм се прибирал, не е за разказване. Тази събота имало промени в градският транспорт – една част от метрото, по която трябваше да мина, беше затворена (през почивните дни правели ремонти по линията). Обаче за тези ремнти домакините забравили да ми кажат. И когато стигнах до станцията “Виктория“ (защото от нея най – добре се ориентирвам) и трябваше да хвана метрото в посока “Richmond“, се оказа, че такова метро няма… Имаше само по другите линии – за “ Wimbledon“ . Ама това не ми върши работа – седях, чаках и след като се убедих, че моето метро няма да дойде, започнах да се оглеждам за помощ.
Качих се горе, отидох при човека, който пази горе и казах, че искам да стигна до Ричмонд стейшън. Той започна да ми говори, ама аз като не му разбирам. И му показах, че искам да ми напише. Той взема една карта на метрото и ми я даде. Обясни ми – (с ръкомахане, с показване, с прости думи), че трябва да взема метро до “ Hammersmith“, после да излезя отвън и там да хвана бус номер 33 или 391 за Ричмонд…и аз тръгнах. Стигнах до “ Hammersmith“, излязох на улицата и тъкмо покрай мен минава бус 391. Ха сега да те питам Влади, викам си аз – къде му е спирката на тоя бус и в коя посока трябва да го хвана… – като не знам английски. Изгледах го тоя бус, да видя къде му е спирката – 200 – 300 метра по – надолу; отидох на тая спирка и зачаках следващият. През това време огледах разписанието и кои други бусове минават от тук. И видях, че има един друг бус – 267, който отива точно към моята спирка – “Twickenham“. Зачаках него. Дойде. Качих се – попитах дали е за тая спирка и дали това е и спирката , където минава метрото.
– Да – каза ми шофьора и аз се качих. В автобусите се качва само от предната врата, тази дето е до шофьора, прекарва се картата за пътуване през едно устройство, то изписуква и тогава пътника влиза. Аз си показвам картата на шофьора и влизам. Не може никой да пътува гратис. Който няма карта, си купува билет – дава монети на шофьора, той му чуква билет на касовият апарат, пуска му го, билета излиза през една дупка откъм пътника и пътника сам си го откъсва…Опитах се да обясня на шофьора да ми каже, когато ми дойде моята спирка, а той се опита да ми обясни да седна, защото било много далеч. Седнах. Возих се, возих се…много дълго ми се видя разстоянието. станах и започнах да с еоглеждам – да гледам табелите по пътя …. Питах лелките в буса дали наближаваме… не разбирам какво ми говорят…Седя, гледам табелите и си мисля защо толкова дълго пътуваме…И по едно време видях , че минаваме през разклона за Ричмонд. Успокоих се. И не след дълго вече видях кръстовището , близо до моята улица. И викам “ОК, ОК – това е моята спирка…И той ми спря.
Е, прибрах се с час и половина закъснение – в 22:30ч, при положение, че домакините ми бяха препоръчали 21ч да съм се прибрал – няма да ме чакат хората цяла нощ ами – и те си имат работа и грижи. И като тичах към къщата им, забравих, че имаше едно малко стъпало пред вратата. И като беше тъмно (лампата на къщата им светва, когато човек се приближи към нея), се спънах в стъпалото и полетях напред. Раницата ми мина през главата ми и падна на земята преди мен…Аз се прибрах, обясних им как съм се прибирал и те чак тогава се сетиха, че в почивните дни имало ремонти по метрото, ама забравили да ми кажат. И в неделният ден пак трябвало да стигна до центъра и да се прибера по същият начин, а и в понеделник също (защото и той бил почивен ден). И така мина и съботният ден. Остава ми още един неделен ден и един понеделник до към 17ч вечерта.
Неделя – 04. 05. – To be continue.
Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Други разкази свързани с Лондон – на картата:
ЛондонСняг в Лондон (по Коледа и Нова година 2010/2011)
Ако си спомняте по празниците тази година имаше доста затворени летища из Европа, включително и лондонското Хийтроу. На фона на снежния хаос, Таня ще ни разкаже как е изкарала празниците в снежния Лондон. А за тези, които не знаят, сняг в Лондон, означава, че в София е метър 🙂 Приятно четене:
Сняг в Лондон
по Коледа и Нова година 2010/2011
Успявам да избегна неприятности, като си казвам „Think positive!”. Не е фантазия. Доказва го и историята около моя рожден ден, който празнувах в Лондон. Бях на гости на моята приятелка Ваня от ученическите ми години от Зарата (Star Zag наричам Стара Загора, град на поетите и липите, местни бизнесмени са патентовали своето откритие, че е център на Вселената!), живях в нейния апартамент в първа зона. Не бях обикновен турист, а гостенка. Имах само четири дни през декември в града, символ на последната свобода в Европа. Времето беше много лошо, отменени и отложени полети, ала тръгнах с нагласата, че няма да губя нито един миг ценно време. Нито за секунда не съм помисляла, че ще медитирам на някое летище. И точно така стана! Пътувах с low cost на любимия ми Wizz air с билет за около 100 евро, в който влизаше само транспорта, чекирането беше също он-лайн, а бялото вино, което си поръчах, беше за 4 евро, които платих с кредитната карта.
Британският национален музей
е по-светъл от Лувъра. От покривните витражи струи светлина, сякаш си в Рая. Най-приятното място там за мен е библиотеката. В Британския музей старините, шедьоврите и фосилите не са само експонати, експерти стоят и предлагат напълно безплатно на гостите обяснения, експерименти, задават въпроси. Повечето музеи в Империята са пълно безплатни.
В Националната галерия на площад “Трафалгар”
видях втората версия на “Мадоната в скалите” на Леонардо. Моята приятелка Ваня твърдеше, че от две години картината е била на реставрация и доста се изненада, като я видя. С нея в училище в Зарата доста сме си говорили за двете картини, които рисува Леонардо. Блажена съм, че преживях точно с нея удоволствието да видя и“Слънчогледите” на Ваг Гог – почти по детски простичко творение, от което струи толкова светлина.
Бяхме на концерт след вечерята в “The Crypt”
– под краката ни имаше надгробни надписи, които снимахме. Едно от моите хобита в чужбина е да ходя по концерти (в църквите има най-добрата акустика). Съпреживях с Ваня и концерта класическа музика на Вивалди, хорови изпълнения, творби на Бах с орган в църквата “Saint Martin in the Filds » на Трафалгар. И на Острова, като във Франция в църквите се организират концерти на класическа музика. Българската православна църква изглежда много изостанала в това отношение.
На втората вечер отидохме да гледаме музикъла “Чикаго” в един от музикалните театри край Пикадили, така типични за Лондон. Усещането е невероятно – британската школа се възпитава в артистични училища, където се преподават танци, пеене. Жалко, че в България няма такива театри и толкова добри професионалисти, а нашите артисти само се оплакват. Нивото е на светлинни години, в Лондон няма лоши неща, тук никой не може да си позволи да се излага, обяснява Ваня.
В Лондон снегът е изключение.
Ако навали повече от 20 сантиметра спира транспортът. Случи се точно на втория ден на моята ваканция там. Снежен Лондон има невероятен чар. Според Тишо от Трявна, приятел на Ваня, когато вали сняг, лондончани се страхуват да излизат и са във фейс бук. Другите обаче бяха по парковете – в Hyde Park децата бяха направили огромни снежни човеци.
Гринуич край Лондон (ала Бройгел)
В Гринуич, гледайки снега от хълма с Кралската обсерватория и Гринуичкия меридиан, по който се пързаляха деца, си спомних за идиличната картина на Брьогел старши. Запечатах това мигновение от хълма на Гринуич и после Ваня ме заведе на едно много специално място за медитация с борови дървета, натежали от снега, едно от които оприличих на пагода.
Гринуич, Greater London, Великобритания
Най-голямата изненада за мен бяха самите англичани.
Толкова години съм робувала на стереотипи, че са студени, а се оказаха много по-големи веселяци от нас, българите. Напомнят ми на деца с витиеватата си интонация. “I love your hat!”, възкликна по детски жена на средна възраст в автобуса на два етажа double deck, докато слизах по стълбичките. Шапката ми made in Bulgaria e ушанка от овчи кожи с малко казашки дизайн. Благодарение на нея и на дългото палто с тигрови щампи оцелях в тези студени четири дни (минус 10 градуса), в които валя сняг на парцали. В Лондон обаче нямаше кой да лови снежинките във въздуха!
Още първия ден ме спряха няколко души, за да ме попитат дали палтото ми е от истински тигър. Когато пихме наливна бира “Гинес” на борда на яхтата “Hispanola” на Темза, от която се вижда London Eye, някакъв младеж ме нарекохаTiger woman. И на други места ми направи впечатление, че по лондонските кръчми има цели компании мъже, които пият сами, отделно от жените.
So British е и кичът, който присъства в британския начин на обличане на местните жени
– панаир на всевъзможни пера и цветя. Пауновото перо е задължителен аксесоар – на фиби, диадеми, брошки, колани, чанти. Англичанките слагат трендафила навсякъде. Кичът е по детски весел. Толкова е шарено весело и купонджийско още от пръв поглед!
На връщане към България, точно на гарата Saint Pancras
имаше огромна опашка от пътници за тунела под Ламанша. За части от секундата в съзнанието ми просветна мисълта, че може да чакам много часове и дни самолета за България, като например пътниците на летище „Хийтроу”, за които вървяха съобщения, че са блокирани от много часове, цели дни наред. Снегът и студът бяха блокирали Северна Европа, където се намирах и аз. Извърнах очи към пирамидата от шампанско в центъра на залата на Сейнт Панкрас и усетих, че моят самолет ще излети. И този път! Всичко е в мозъка и способността за внушаване.
И затова
успях да вляза на неделната служба в Уестминстърското абатство.
Неделите не са за туристи, но има свободен вход за църковната служба. Попитах дали може и ни пуснаха да присъстваме на даване на причастие – communion.
Гринуички меридиан
На малкото летище Лутън,
където са нискотарифните авиокомпании, вечерта на 20 декември имаше доста хора. Транспортният хаос се усещаше във въздуха. Реших да пия вино не на Лутън, а в самолета, защото не само вярвах сляпо, но и знаех, че точно моят самолет щеше да дойде.
On the road е философия, която те учи на смирение и позитивно мислене, винаги да намираш този, който ти е нужен. Защото ти е нужен! Логистиката е само детайл, а в края на всеки път винаги се намира по един гуру да те чака. Пак се измъкнах между капките и съм си в България преди коледните празници.
Моите роднини, дъщеря ми Елена и приятелите ми се чудели кога ще се прибера и смятали, че вися в снежния капан на летището. Като чета информациите от медиите и свидетелства на хора, блокирани най-вече на “Хийтроу”, съм убедена, че има хипербола. Защо да се поддаваме на негативни внушения, като можем да мислим позитивно.
Здраве, мир и любов да ни спохожда през светлите празници и през Новата 2011 година!
Автор: Таня Мангалакова
Снимки: авторът
Англия и англичаните – кратко и пристрастно
Знаете, че на нашия сайт сме твърди привърженици на пристрастността и личния поглед, та ако ще и този поглед да се отличава драматично от общо-приетото. Аз пък съм забелязал, че има страни, разказите за които винаги предизвикват, ако не скандал, то поне мнооого пристрастни коментари. Днес ви представя точно един такъв пътепис, който освен личното мнение на автора се отнася и за една от най-спорните страни на нашия сайт – Великобритания (само Белгия се приближава като страстност на нашия сайт). И така: през блога на Ангел Грънчаров (той е автор на следващото въведение) ви представям краткият и пристрастен поглед на Апостол Мушмов.
Приятно четене:
Англия и англичаните – кратко и пристрастно
Британският парламент
снимка: patepis.com
При всяко нещо лесно може да се говори „за” и „против”. Никой не мрази и не обича никого, нито англичаните, нито американците, нито руснаците (като изключим особено неприятния руски политически елит, който усилено продължава да конспирира срещу свободния свят), тук място за емоции няма. Просто приемаме нещата за сведение такива, каквито са.
Паралели между Англия и България по ред причини са неуместни – тези страни са прекалено различни като история, демографски потенциал, география, природа, климат и т.н. Самият аз нямам нищо против някои аспекти на английската култура, а във философията съм поклонник на британския емпиризъм. От това обаче не следва, че съм наивен апологет на Англия и англичаните. Вече не сме преди 1989, знаем го добре и „Запада” и сами сме се убедили, че там не всички са „красиви, богати и щастливи”. И там в действителност „готвят само с вода”.
Ако все пак трябва да сравняваме Англия дори с посткомунистическа България, сравнението в крайна сметка няма да е в полза на Англия. А Лондон въпреки голямата си фирма, лъскавите витрини, финансовото сити и безсмислено високите цени не издържа никакво сравнение с Пловдив. Не дай си Боже някой ден България да стане като Англия или Америка!
Да, Америка е велика демокрация и пазителка на свободния свят от руския и китайския комунизъм. Ако не бяха САЩ, Русия и Китай набързо биха се разправили с демокрацията по света. Вярно е, че европейците съществуваме само благодарение на американската военна мощ, защото Европа във военно отношение е пренебрежима величина. Това е, така да се каже, доста нахално от страна на Европа, защото нищо не пречи на ЕС да отделя повече пари за военни цели.
Англия, Великобритания
Но както и да е, благодарим на Америка! Клишетата за the american way of life не са съвсем верни, там има много различни форми и стилове на живот. Освен това Америка е екстензия на Европа и западната култура и цивилизация. Но Европа все пак си остава Европа, стара, велика, изтънчена култура. Пак повтарям – живееща, така да се каже, на гърба на Америка. Факт.
Ето и няколко реда е подкрепа на горното, именно откъси от книгата на Апостол Мушмов:
„Виза за Англия? Не, благодаря!”:
Вместо предговор
Здравейте читатели!
Тази книга е първи по рода си опит да се разсеят или поне провокират за истинност някои заблуди, грижливо насаждани сред средния българин от т.нар. псевдодемократи през последните 13 (20) години. Това, което сме чували от тях е, че трябва да искам да стане у нас като на Запад. Че там хорат живеят по-добре, че са по-щастливи, че всичко е наред. За мен лично това е поредната Голяма лъжа… Не след дълго ще се окаже, че и това „Светло бъдеще” е било илюзорно… и за пореден път ще ни превърне в послушни роби на системата.
Книгата е и опит за реабилитиране на позагубената ни национална гордост… Нима ви се струва случаен фактът, че в последно време англичаните започнаха да се прескачат презглава, за да дойдат на почивка в България, да купуват жилища в България, да се женят за българки, да изкупят утре и земята ни и т.н. Не, не е случайно… Ние сме по-добри! Битът ни, ценностите ни, душевността ни и най-вече силата ни са такива, че те искат да избягат при нас. Да се почувстват хора поне на старини или дори само за седмица-две. А как се отнасят, когато ние имаме нужда от тях? Спират визите, пускат кепенците, тръшват вратата и ни казват: „Оправяйте се.”…
Виза за Англия? Не, благодаря! Визи за англичаните – да!
За консервите и консерватизма
… По време на първото ми посещение в Албиона непрестанно се чудех и главоблъсках защо ли нещо си е наопаки на нормалното и каква е логиката да бъде така… Има консерватизъм, който е болестен и тормози същите тези „консерви”, които го създават… Запазването на статуквото е желано най-силно от тези, които са облагодетелствани от него. Останалите според мен го искат по навик или в резултат на пропагандата. По друг начин не бих могъл да си обясня например феномена с двете чешми на мивката в почти всяка английска баня… от едната тече топла, а от другата студена вода… Така е било преди 200 години. Тогава водата не достигала и за да се пести, се е пълнела мивката с топла и студена вода и после се миеш, бръснеш и т.н. в гьолчето. Днес това изглежда малко абсурден вариант, но традициите са си традиции…
Ами така наречената традиционна английска къща?
С изключение на централната част почти целият Лондон се състои от двуетажни къщи. Цял живот катериш тесни, но за сметка на това стръмни стълби, за да отскочиш до тоалетната или да поразгледаш какво има в хладилника. Докато бях в болницата (в Лондон), ежедневно виждах хора, предимно възрастни, със счупен крак или друго, на които предстоеше да бъдат затворници в собствените си домове. Ако ги оставят горе в спалнята, няма как да стигнат до кухнята долу… Ако пък са долу, трябва да забравят за обедна почивка в леглото без нечия помощ… В резултат на липсата на високо строителство градът толкова се е разраснал, че е нещо обичайно сутрин да вземеш колата си, да попътуваш 20-ина минути до метрото или влака от от там с 2-3 прехвърляния по гарите – на работа. Общо от един до три часа. Не се учудвайте, че и спирките са на обратно… на спирките платното за движение не се разширява, а се стеснява…
По Коледа
снимка: http://img.webme.com/
В събота и неделя основното забавление е организирането на битаци. Стоката е върху колите. Цени народни… А народът купува ли, купува…
Малко за чистотата и някои други вредни навици
Дааа, наистина изглежда чисто по английските улици, особено около градските центрове и особено сутрин. Всъщност тя, чистотата, в случая е два вида. От една страна е прахта по улиците, а от друга – всички останали хартийки, кутийки… Ако все пак си мислите, че улиците са чисти, защото съзнанието на хората в достигнало необходимата висота… или поради страх от скритите камери… отговорът е не… Улиците са чисти, защото непрестанно се почистват… А гражданинът… изхвърля малкото боклуче директно на земята, защото плаща данъци. При това положение кошчетата малко или много са излишни. Отредени са им предимно почетни фукции край спирки… А за да няма прах… няма откъде да дойде… Зелените площи в сравнение с който и да било град в България са в пъти по-малко, т.е. асфалтът и паветата са изяли почти всичко от пейзажа… У нас обикновено пръстта излиза отгоре и се лее по асфалтовите пътеки при всеки дъжд… Като се добавят и армията чистачи, които ползват широки четки вместо древните метли, получаав се еко-ефектът… Що ли не вземат тия англичани да си изхвърлят отпадъците в кошчетата?!
Найт Бас – Нощен автобус
… Едно редовно практикувано преживяване, сравнимо по адреналин с бънджи или пого, което, от друга страна, е съдба на всеки студент, бачкатор или просто средностатичстически млад лондончанин е пътуването с нощни автобуси… след здрав купон…алтернативните по посока на заветното леговище са 40 лири за такси или найт бас…
Културата на тъпото
… Културата на тъпото… на тъпия начин на живот, както и много други неща на Запад, е умело насърчавана от всесилните медии. Защо ли? Отговори много… Ако целта е да се произвеждат тъпаци… Рекламите заливат постоянно ефира с послания от типа, че да си дебил е секси, че неуспехът е нещо нормално, че е по-добре да си тъп и безгрижен, отколкото успяващ хипертоник…
Безправието на правилата
Всичко е регламентирано… В кафе „Рандеву” например изрично е написано на всяка маса, че можете да останете точно половин час… Ден след ден хората в Англия са притискани от все повече нови правила, все по-безсмислени и превръщащи ги в безлични нищожества, но Западът е нарекъл това ДЕМОКРАЦИЯ.
За светлото бъдеще
… Тук ценността е само една. Нарича се „пари”… И тук могат да се намерят неверници и еретици, опълчващи се срещу тази висша форма, но те са малко и определени като чудаци, бездомни… Истината е, че обикновените хора в уж „светлото бъдеще” са неимоверно жалки и положението на повечето от тях относно правата и свободите им не се е променило съществено в сравнение с това на крепостниците от ХVI в. Или малко по-късно оформилите са пролетарии.
Средният англичанин също живее на тясно, студено, блъска се като добитък в транспорта, не харесва работата си, затънал е в заеми… 42% от нетната заплата на собственици, купили жилища със заемни средства, отиват за погасяване на техните ипотеки. Е, у нас с оплакваме, че подобен процент от доходите ни отиват за храна, но човек без покрив над главата си няма… От друга страна, наистиан си заслужава да се види един двустаен английски апартамент. В 80% от случаите едната спалня е малко по-голяма от необходимото място за двойно легло, а втората е с размери 2 на 3 метра. И това е представата на развития Запад за „светлото бъдеще”… Парното е на газ, пуска се само вечер… защото в противен случай разходите биха били непосилни. Сутрин в мегаполиса Лондон обикновено са пътува около час до работа. Повярвайте ми, висящите хора от вратите на автобусите не са патент само на „развития социализъм” или щрих от Третия свят. Задръстване по 2-3 часа, изнервени хора и мачкане до последно са ежедневие за т.нар. средна класа. Да, в Англия е като едно време у нас… Всичко е пряко свързано, разбира се, със следващия компонент на „светлото бъдеще”. Животът на кредит. Системата фунционира така, че за да живееш нормално, си задължен, ама много, на самата система… Средният човечец има жилище, кола, пералня, хладилник, мебели и др., но те всъщност не са негови. Пералнята ще стане негова след 5 години, когато ще се развали и ще трябва нова. Мебелите след 10, когато ще са остарели… жилището след цели 30, когато ще трябва тлъста сума за ремонт… И всичко това… докато си на работа. Ако изпаднеш от системата, оставаш на улицата… Нима при това положение бихте си позволили да роптаете пред шефа си за заплатата или дългия работен ден? Ами ти губиш всичко, ако той си мръдне пръста и те уволни. Тогава живуркаш с каквото ти се даде и имитираш, че си щастлив. При това работиш колкото може повече, защото пенсиите в Англия се формират по много проста формула. Умножаваш заплата си по трудовия стаж в години и разделяш всичко това на 80, т.е. получаваш между една трета и една четвърт от дохода си, докато си работил. И английските пенсионери се жалват като българските, че пенсиите им стигат само за хляб и кисело мляко…
Провинциална Англия
снимка: http://www.infozoom.ru/
Английската точност
… Съвременният англичнин не е чувал обаче за английската точност…
Епилог
В следващата книжка може и да ви разкажа за „Големия брат” – за „американската мечта” – и живота отвъд Океана. Ако питате мен, там всъщност е най-зле, но не забравяйте, че и пропагандата, твърдяща обратното, е най-силна… В добрата стара Европа хората още не са се роботизирали така напълно, че да нямат време да се замислят за нищо, а това в крайна сметка дава повече хармония в живота им…
… Преди време един приятел, работещ като системен администратор в САЩ… твърди, че изкарвал до 100 000 долара годишно, ми каза, че животът там не го кефел и шял да бяга в някое по-„топло” местенце. Ако го беше казал на някои друг, сигурно нямаше да му повярва. Аз обаче го разбирах напълно. По свой път той беше стигнал до същите прозрения като моите.
Едно време проф. Марко Семов… пишеше хвалебствени книги „За Америка като Америка”, „За Япония като за Япония” и т.н. Надявам се с тази книга поне отмалко да съм успял да балансирам изкривените представи на повечето хора за т.нар. Запад. Пък ако трябва ще отида и до Япония…
Ако имате близък или приятел, който се кани да напусне страната, подарете му тази книга, може пък да размисли. А на тия, които вече са там, вдъхнете сили и вяра да се върнат, защото съвсем скоро икономико-социалният октопод ще се вкопчи в тях така, че ще бъдат безвъзвратно загубени за близките си тук, в родна България, за възможността да съградим заедно едно по-добро общество, учейки се от собствените, както и от грешките на другите. Амин!
Искрено Ваш, Апостол
Автор: Апостол Мушмов
Второ въшедение: Ангел Грънчаров
Снимки: указани са под снимките
Към Европа с влака (6): Коледа в Англия
Продължаваме с железопътните приключения на Крум из Европа. Пътувахме с него до Белград и Виена, бяхме в Мюнхен и Тюбинген, а също и в Брюксел. За последно го оставихме в Антверепен и Брюге и Лондон, а сега ще посрещнем Коледа в Англия.
Приятно четене:
Към Европа с влака
част шеста
Коледа в Англия
25.12.2009 г. Коледа! Този ден почти нищо не работеше, затова нямаше много какво да се прави навън. Все пак се поразходихме из местния парк, където двете кучета се понатичаха и понаиграха на воля. Иначе парковете в Лондон се оказаха огромни зелени площи, перфектно поддържани, с безплатни кортове и игрища за посетителите.
Лондон, Великобритания
26.12.2009 г. Това е датата, която почти всеки англичанин чака цяла година, за да пазарува. На този ден из цяла Англия се правят огромни намаления на всякакви стоки и продукти. Ние отидохме до
едно селце близо до Оксфорд,
където имаше една улица цялата с различни аутлети. Аз нищо не си харесах, тъй като повечето магазини бяха за по официални дрехи.
27.12.2009 г. На сутринта трябваше да си събера багажа, тъй като Инна и Джейсън очакваха гости и
последния ден в Лондон
трябваше да спя някъде другаде. След като се сбогувах, тръгнах към центъра където се срещнахме с Ева. Тя беше за празниците при приятеля си и най-накрая се разбрахме да се видим и с нея. След като се намерихме на една уговорена метростанция, отидохме да намерим някакъв интернет клуб, откъдето да мога да си резервирам някакъв хостел. Открих един с по приемлива цена за единична стая, направих резервация и след като взехме адреса се отправихме към него, за да си оставя багажа. Намиранети беше малко сложно, тъй като до него трябваше да се прекачвам и на автобус, а последните дни бях свикнал да пътувам само с метро. Е все пак се оправих оставих си багажа и се отправихме с Ева към центъра. Първото, което направихме, беше да отидем в някой спортен магазин и попаднахме на най-подходящото място. Магазин в центъра на 7 етажа, на първите 2 имаше само мъжки обувки всякакви, после женски и най-различни стоки. Аз си накупих доста неща, за мен и сестра ми и след това се отправихме на обиколка из града и някои от основните му забележителности.
Адмирал Нелсън на площад Трафалгар
От магазина се отправихме към Трафалгар. След като поснимахме се отправихме към следващата ни спирка- Биг бен. От Биг бен излязохме на един мост на Темза откъдето се виждаше перфектно един от символите на столицата- виенското колело-„London eye”. После се отправихме към Тауър бридж, по който пресякохме Темза и покрай сградата на кметството( която тук беше с някаква модерна архитектура, отвсякъде стъкла и такива работи) стигнахме до Лондон бридж. Взехме си метрото и се отправихме към някакъв квартал, където Ева знаеше хубав пъб. Отидохме там насладих се на атмосферата вътре, изпихме няколко бири и всеки с метрото се отправи към „временнот си убежище”. Аз макар и малко трудно успях да стигна до Хостела, където се настаних и поспах 4-5 часа преди дългия път на следващия ден.
28.12.2009 г. Е този ден беше съсипващ откъм пътуване. Станах в 5.30, стигнах по някакъв начин до гарата в 6 и нещо и се качих успешно на
„влака“ за Харвик
(странни англичани, въпреки че бях на жп гарата, нямаше влак а автобус). На ферибота се качих на време и последва познатото многочасово киснене по седалките с целия багаж, докато пристигна в Хук ван Холанд. Този път поспах през повечето време, предвид ранното ми ставане сутринта и краткия сън.
Мостът Тауър (Tower bridge)
Пристигнах по разписание на пристанището в
Холандия
и последваха многократни прекачвания за да стигна до Ниймеген, където трябваше да ме чака един мой приятел- Шийр (името му мисля че подсказва достатъчно, че е местен). Благополучно след много прехвърляния из различни влакове, не и без помоща на изключително любезните местни кондуктори, успях около 20.00 ч. да съм на гарата в Ниймеген. Трябва да отбележа, че наистина кондукторите са много любезни и на всичките ми въпроси за маршрута вадеха някакви разписания, gps-и и сякакви устройства, с които да могат да ми намерят най-краткия възможен път. И така вечерта бях при крайната ми точка за деня. Запознах се с една част от многолюдното семейство на Шийр и ми предстояха няколко изключително приятни дни в Холандия, през които лягането преди 2 ч. през ноща беше немислимо и така и не се случи.
29.12.2009 г. След като предната вечер си поотпочинах, този ден спах до късно. Е колко пък да е късно 14.00 ч., ама както и да е. И така със Шийр се поразходихме малко из града, хапнахме у тях, запознах се с цялата му рода(почти)- сестра му, малкия му брат, баща му и приятелката му, майка му, която е в друга къща на около 6-7 минутки от тази на баща му. Ние бяхме спали в къщата на майка му, но иначе бяхме по дълго време в другата. Като цяло дните, в които бях в Ниймеген, доста път изминахме между тези две къщи. Иначе всички в Холандия говорят перфектен английски и някак си се разбирахме напълно, въпреки моите не толкова добри познания. Та след като се поразходихме през деня, вечерта отидохме в някакъв клуб, където имаше музика на живо. Очаквах да е някакъв клуб като дискотека, но беше всъщност една сцена със седящи места и доста възрастни хора, освен младите. Реших, че това място, въпреки културния си вид не е за нас и отидохме на едно друго. Там наистина си беше клуб с ъндърграунд музика, имаше две групи, като първо свириха едните после другите. Освен това наливната бира беше сравнително евтина и се лееше като вода. Запознах се и с някои приятели на Шийр, а именно с холандската действителност. Чуствах се като някакъв лилипут, попаднал на парти на баскетболен отбор. Даже и половината момичета бяха високи колкото мен и на горе. Горкият Шийр, който е по-нисък от мен какво ли му е на него да живее сред такива „великани“. Иначе приятелите му се оказаха много готини, като разбраха, че нямам планове за нова година ме поканиха на парти което организират и ние разбира се приехме
Очаквайте продължението
Автор: Крум Божиков
Снимки: авторът
Още снимки от Лондон:
Последни коментари