Днес Румяна ще ни води на една дълга обиколка из североизточната част на Щатите и Ванкъвър в канада. А даже ще ни повози и на американски влак в края.

Приятно четене:

 

Националните паркове в щата Вашингтон,

остров Ванкувър и накрая – влакът The Empire Builder

 

 

 

19 май 2012, събота

Тръгването от Кълъмбъс, щата Охайо, е рано сутринта.  Посрещам изгрева вече в самолета.  Когато прелитаме над центъра на Кълъмбъс малко по-късно, той е целият в розово… както пееше Михаил Белчев:  “На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар” 🙂   Полетът ми до Сиатъл е със смяна в Кливланд.  Отсечката Кълъмбъс-Кливланд е късичка и след по-малко от час сме там.  Кливланд е целият в утринна мъгла и изглежда призрачен отгоре.  Втората отсечка от полета – до Сиатъл – е вече дълга – 5 часа.  Прелитаме над Сандъски и увеселитения парк Сидър Пойнт на брега на езерото Ери, после стигаме до езерото Мичигън, прелитаме над Чикаго.  После дълго летим над облаците, докато накрая не се провиждат снежните върхове на North Cascades.  Между тях в облаците стърчи високо Маунт Рение.  Вече летим над Сиатъл.  Пухкави облачета, заливи, протоци и провлаци, пристанища, кораби… Сиатъл!  Понеже летим на запад, пристигаме все още преди обед местно време.   Времето е слънчево, въздухът е свеж – нека пътешествието започне!

В рент-а-кар-а (Fox) ми връчват ключовете на един Шевролет Круизър.  Намигаме си с Шеви-то и поемаме към първата точка по маршрута – градчето Порт Анджелиз.  Разстоянието по права линия не е дълго, но силно нарязаният бряг го удължава.  Заобикалям  пролива Puget от юг, пресичам още няколко залива и провлаци, и поемам по път #101 – същия оня път #101, дето тръгва от Сан Диего и върви покрай брега на океана.

В ранния следобед пристигам в

Порт Анджелиз

Отбивам се до хотелчето –  Super 8 – само за регистрация и продължавам на запад покрай пролива Juan de Fuca, по път #112 (Strait of Juan de Fuca Highway), по 80-те мили до нос Flattery.  Пътят е живописен, ту върви досами морето, ту се качва нагоре из гората, минава през малки рибарски селища – Sekiu, Neah Bay, покрай пристани с безброй лодки.  Продължавам към

Cape Flattery,

който се води за най-северозападната точка за долните 48 щата.  Мястото е приказно красиво.  От паркинга се върви миля-две през гора от висоооки дървета, докато пред теб не се ширне океанът, златен от късното следобедно слънце.  Висок скалист бряг, с малки и по-големи скали разхвърляни наоколо в океана, някои от тях обрасли с дървета, някои – обиталище на много птици.  Остров Tatoosh с фара в далечината.  Скали като гигантски обувки настъпващи към океана.  Вълни, разбиващи се в скалите.  Красиво е и не ми се тръгва…

Пресичам обратно гората до паркинга и поемам по обратния път до Порт Анджелиз.  Този път спирам по-често покрай пътя, по пристаните и заливчетата.  Прибирам се по тъмно в хотела.

 

20 май 2012, неделя

Днес е ред на

националния парк Олимпик (Olympic National Park)

Както пише по  разните пътеводители, паркът всъщност съвместява сякаш три различни парка – високите върхове на планината Олимпик, тайнствената, обрасла в мъхове гора на Hoh Rain Forest и дивите скалисти плажове на океана.  Започвам от планината – рано сутринта се отправям към Hurricane Ridge.  Избирам ранния утринен час не само защото съм си ранобудна :), а и поради фобията ми от движение с кола по път, на който отстрани има пропаст, която ми е проблем (шок и ужас!).  Затова и гледам да минавам по такива участъци, когато няма голямо движение.  Чувала съм, че такива фобии се лекуват като си налагаш да правиш това, от което те е шубе – ако не получиш инфаркт, постепенно се оправяш 🙂

 

 

За разлика от вчера, днес времето е начумерено, сиви облаци висят над хоризонта.  Катеря се нагоре към

Hurricane Ridge,

спирам отвреме-навреме да проверя как е гледката.  А тя става все по-хубава.  Вижда се проливът, Канадският бряг отсреща по-скоро се  долавя.  От едно ниво нагоре склоновете са покрити със сняг, сняг има и при туристическия център горе.  Проходимо е дотам – нататък пътят не е разчистен от снега и е затворен.  Нищо – и без това щеше да ме е шубе да продължавам още нагоре, не бива да се прекалява с терапията.

При Visitor Center-а горе е кучешки студ, духа леден вятър, облаците стават все по-наситено сиви.  Група фотографи-ентусиасти са разпънали триножници и щракат ли щракат.  Още сутринта ги забелязах – бяха в същия хотел.  И аз щракам, ама без триножник.  Гледката е впечатляваща – море от снежни върхове, с надвиснали тежки облаци.  Високи борове, елхи.  Струва си катеренето.  Спускам се по обратния път, движението почва да се пооживява.  Стадо сърни пресичат пътя и се спускат по стръмния склон.  Visitor Center-ът при входа на парка вече се е събудил… ама не съвсем.  Опитвам се да изкопча някаква информация от момчето, което се мотае сънено там, ама без успех – промърморва само това, което и без туй си го пише в листовките.  Отвън група туристи се стягат явно за сериозен преход – голеееми раници, спални чували, блясък в очите…

Излизам обратно на път #101, който обикаля парка.  Отправям се на запад и скоро стигам до езерото Crescent.  Над езерото се стеле мъгла, започва да ръми.  Баирите, обрасли с борове, се оглеждат в езерото.  Красиво е.  Патки оправят сутрешния си тоалет, оставяйки дири във водата.  Спирам многократно за снимки, бърша дъждовните капки по обектива.

Подминавам Lake Crescent, продължавам на запад, после пътят завива на юг.  Вали.  Стигам до

градчето Forks

Спирка-почивка в супермаркета край пътя.  Купувам си голям пакет с ябълкови бисквити с джинджифил, които дъвча дълги дни след това.  Още малко на юг е отклонението за

Hoh Rain Forest

Брезите от двете страни на пътя са силно наклонени и оформят зелен тунел.  Пътят върви край Hoh River.  По-късно, в туристическия център, една баба-рейнджърка ми разказва, че в реката можели да се видят млади сьомги, излюпени от хайвера, хвърлен високо в планината, мигриращи към океана.  Постепенно навлизам във все по-гъста гора – смесица от борове, брези и други широколистни – обрасла с мъхове, провиснали по клоните.  Оставям колата и тръгвам да обикалям по пътеките наоколо.  Научавам, че високите иглолистни дървета са от вида Sitka spruce – от вида на смърчовете, при това най-едрите от тях!   Духове и призраци надничат иззад дърветата, скрити в мъховете и папратите.  Блатата и локвите край пътя също крият мрачни тайни.  Страховито-красиво е!  Продължава да ръми.  Питам бабата във Visitor Center-а знае ли прогнозата за времето – докога ли ще вали, тя се възмущава: “What do you expect, this is a Rain Forest!  Moreover, it is not a rain, just a shower!”  🙂

Излизам от дъждовната гора, продължавам на югозапад по път #101.  Оглеждам реката, но така и не виждам младите сьомги, поели дългия си път…  Не след дълго стигам до брега на океана.  Ехааа, прелест!

Ruby Beach:

скали, разхвърляни във водата, в които се разбиват вълните, кедри и смърчове по склоновете, каменист висок бряг, обит в мъгла, великолепие!  Продължавам още на юг по брега, до Кalaloch.  Все така прекрасно е.

В туристическия център разпитвам поредната баба-рейнджърка какво още не трябва да се пропуска в Olympic.  Оказва се, че съм пропуснала

водопада Sol Duc

Нищо, и без туй ще се връщам по същия път.  Продължава да ръми – not a rain, just a shower 😉   Тръгвам обратно – покрай дъждовната гора и градчето Форкс, отклонявам се по пътя към водопада, който преди съм подминала.   От паркинга до водопада се върви 1-2 мили по пътека през гората.  Лошото време е пропъдило туристите, вървя сама през гората.  Пресичам потоци и малки рекички.  Отвреме навреме се чудя дали не съм объркала пътя – чак пък толкоз жива душа да няма наоколо… Накрая срещам баща с малко момче – да, това е пътят.  Ето го и водопадът!  Рекичката Sol Duc прави завой 90° и се хвърля с главата надолу от стръмните скали!  Красиво е!  Шумна група китайски туристи нарушават горската самота.

Продължавам по пътя – #101, и отново съм покрай чудното

Lake Crescent

Мъглите все така се стелят ниско над водата и се оглеждат в нея.  Снимам, но тая прелест едва ли може да се улови на снимка…  Следващото малко езерце е Sutherland, с изумруден цвят на водата.  Толкова е красиво, че изглежда нереално… съвсем изумрудено!

Стигам обратно в Порт Анджелиз.  Тръгвам на кратка обиколка из градчето и около пристанището, откъдето утре сутринта предстои да хвана ферибота за Виктория.  Дъждът е спрял и късното слънце се оглежда в океана.  На юг се виждат снежните върхове на планината Olympic, под тях се стелят върволици от облаци.  Купувам си торба кайсии и праскови от супермаркета и се прибирам в хотела да си ги ям.

 

21 май 2012, понеделник

Рано сутринта напускам хотела и се подреждам на опашката за ферибота.  Той тръгва в 8:20, снощи съм си направила резервация, но се нареждам рано… за всеки случай!  Така сме ние, дето ни стяга шапката 🙂  Пък и без туй съм се събудила рано, изпила съм си кафето – какво друго да правя.  Дали ще си чета Киндъла в хотела или в колата – все тая.  Втора съм на опашката.  Идва време за ферибота, натоварваме се и се качвам на палубата.  Мрачно е, но не вали (засега).  Отплаваме.  Върховете, покрити със сняг, се показват над облаците в далечината зад нас.  Прекосяваме пролива Juan de Fuca и Salish Sea за час и половина и пристигаме във

Виктория, на остров Ванкувър в Канада

Формалностите на границата са почти никакви – Welcome to Victoria!

От прогнозата за времето знам, че вероятността за дъжд е маааалко по-малка преди обед, затова от пристанището директно се отправям към

Butchart Gardens

– градът мога и в дъжд да го разглеждам, нали… Излизайки от пристанището, правя погрешен завой… още като го правя, осъзнавам грешката, ама вече е късно… мотам се известно време по уличките с надежда да се оправя, накрая решавам да питам двама пешеходци.  Butchart Gardens?  Ааа, ама то е далече оттук!  Знам, че е далече, бе –  кажете как да хвана посоката натам… Мъжът вади айфон, тропа по него и ми дава кратки и ясни напътствия.  ОК, ясно.  След малко съм на магистралата, разстоянието е към 20-25 км (тук разстоянието го мерят в километри).  Докато пътувам, пускат shower-а.

Въпреки кофти времето, паркингът на градината съвсем не е пуст.  Екипирам се с дъждобран (не толкова за мен, колкото за фотоапарата).  Докато си търся чадъра из багажа, през вратата на колата една ръка ми подава прозрачен найлонов чадър – “Това ли търсите?” – Хе, бравос, тъкмо това!  Момчетата на паркинга раздават чадъри на всички!  Освен че е удобно, изглежда и много красиво, като всички вътре в парка са с еднакви прозрачни чадърчета.

Тръгвам из градината и още с първите метри оставам без дъх – толкова е красиво!  Цветя, цветя, цветя – азалии, лалета, анемонии, нарциси, незабравки, камелии  и такива, дето не им знам имената, пиршество от багри и аромати!  Нямам думи!  Дъждовното време не пречи – градината излъчва собствена светлина и изглежда даже още по-прекрасна, окъпана от дъжда!  Най-много са азалиите – сега им е сезонът – във всички прекрасни цветове!  Самата подредба на градините, съчетаването на цветовете – невероятно!  Май това е най-красивото място, на което съм била!  Наоколо се провиждат склонове на баири, по които пълзят мъгли.  В единия край на централната “долна” градина (sunken garden) е Ross Fountain – призрачен фонтан, който променя формата си в мъглата.   Японска градина, италианска градина… Фонтани, езера, мостчета, алеи, тотемни стълбове, още алеи с цветя… невероятно!  Обикалям отново и отново, докато не каталясвам съвсем, опитвайки се да балансирам с дъждобрана, чадъра и фотоапарата.  Тръгвам си, но сърцето ми остава в Butchart Gardens.

Връщам се във Виктория, отивам да се регистрирам в хотела (James Bay Inn) и да си поема дъх за 15 минути.  Междувременно shower-ът си е преминал в дъжд.  Хотелът ми е близо до центъра на града, екипирам се пак като космонавт – с дъждобран, шушлекови гащи и шапка, чадър, и тръгвам на обиколка.

Виктория е столица на канадската провинция Британска Колумбия.

Неголям град е – заедно с предградията е към четвърт милион.  Има съвсем европейски вид.  Центърът на града е около вътрешното пристанище (Inner Harbour) и се оформя от две емблематични сгради – Парламентът и хотел Empress, и двете прекрасни!  Дълго обикалям по улиците и около вътрешното пристанище в дъжда.  Тъкмо се прибирам в хотела, съвсем прогизнала – дъждът спира и даже грейва слънце!  Е, ще трябва пак да се излиза, няма начин!  Сменям чорапи и обувки и продължавам обиколката, към Beacon Hill Park, който е съвсем на брега на океана.  В небето светва дъга!  Отново обикалям около вътрешното пристанище, куполите на Парламента светят от слънцето!  Хората са изскочили, покрай брега вече свирят улични музикани, по улиците се разхождат конски каляски!  Веселба!

 

22 май 2012, вторник

Тази сутрин мога и да се поизлежавам, че вчера падна голямо обикаляне…  Потеглям на северозапад по път #1, покрай бреговете на острова.  Пътят е хубав, не особено натоварен.  Отначало се катери по разни баири, после е покрай брега.  Островчета, заливи и проливи се преплитат.   В късния предиобед стигам до Нанаимо, където ще нощувам.  Градчето изглежда приятно, с атмосфера.  Пътьом минавам покрай мотелчето, за което имам резервация (Colonial Motel).  Офисът е затворен  и не се виждат признаци на живот…хмм, дали функционира това нещо… ама пък имам потвърждение на резервацията…  Нищо, ще видим по-късно.

Продължавам на северозапад, покрай брега.  Живописни градчета, кейове, плажове, чудно!  Апропо, днес не вали.  То така си беше и по прогноза, де – сериозно дъждовният ден беше вчера, следващите дни – 50:50, т.е. както се случи.  Днес си е направо чудесно.  Отбивам по някакво странично пътче – към Englishman River Falls – не знам какво е това, но тъкмо случай да проверя.  Пътчето се катери по баири, после – паркинг и пътека през гората, я – истински сериозен водопад, не било шега!  Много е хубав!

Връщам се и продължавам покрй брега.  Следващото градче е

Qualicum Beach

Слизам до плажа.  Пухкави бели облаци се кълбят над баирите отвъд пролива, на континента (или може би на друг остров?).  Ееех, че е хубаво!  Забелязвам малък инфо-център до брега, влизам.  Момичето тук е от онзи тип мераклии, които с ентусиазъм ти разказват всякакви неща, дето даже не си и предполагал, че ги има – едва съм успяла да попитам какво интересно има наоколо и тя вади разни карти и ми обяснява къде най-много си струва да отида, за кой парк се плаща вход и за кой – не, къде е веселбата в градчето и всякакви такива неща.  По нейно напътствие попадам в една вълшебна гора – сериозно! – посред градчето, спираш, влизаш и попадаш сякаш вдън горите тилилейски – гора с огромни дървета, обрасли с мъх и папрат, сякаш човешки крак не е стъпвал – чудо!  После спирам в центъра на градчето – чудесни къщички, площадчета, магазинчета – чак да ти се прииска да се заселиш в Qualicum Beach.

Връщам се обратно към

Нанаимо,

този път офисът на мотелчето е отворен.  Хотелиерката е една доста словоохотлива китайка, която ми дава подробни указания – къде в градчето е най-хубаво да отида, къде мога да си паркирам колата, за да се разхождам, как да стигна на другата сутрин до пристанището, откъдето предстои да взема ферибота – културно обслужване 🙂  Следвайки указанията, паркирам до парка, съвсем до брега, и тръгвам на разузнаване.  Градчето Нанаимо няма грешка!  Лодки, яхти, самолетчета, облаци, чайки – всичко си му е на мястото.   Странни фигурки от камъни край брега – оказва се няканъв ентусиаст, който балансира камъни – реди тези чудновати фигурки без лепило или няканъв друг адхезив – хмм!  Качвам се по баира покрай красива църква, после обратно до брега, по уличките на градчето.  Прибирам се в мотелчето по тъмно.  Китайката ми маха за лека нощ.

 

23 май, сряда

Днес е време да повторя упражнението с ферибота – този път от Нанаимо (Departure Bay) до Horseshoe Bay, близо до Ванкувър.  Вчера си мислех да хвана този в 8:30 сутринта, но тъй като така и така съм се събудила посреднощ, решавам да се метна на ранния – в 6:20.  Отивам да се наредя на опашката – пак съм втора.  Челникът ми заедно с Киндъла влизат в употреба.  Пътуваме през пролива между остров Ванкувър и континента – Strait of Georgia.  Пресичаме го за около час и половина.  Покрай нас се нижат сини планини, полускрити в мъгли и облаци, зад които се провиждат по-светло сини планини, и още по-светло сини планини, също полускрити в облаци, между тях проливи, свършващи в нищото – магическа синя гледка!  В далечината се вижда градът Ванкувър, контражур в изгряващото слънце!  Пристигаме в Horseshoе Bay.  Пътят към Ванкувър е задръстен, щото часът е тъкмо пиков, но успявам да се измъкна полека-лека.  Пресичам през Lion’s Gate Bridge и попадам в чудесния

Stanley Park

Обикалям по западния му край, спирам за малко – колкото за щрак, продължавам, след което – без да искам – правя погрешен завой и излизам от парка.  Улиците са сериозно задръстени, така че се отказвам да маневрирам, за да се върна обратно в парка, още повече че вече сме били там преди – колко? – 5-6 години.  Бавно и безславно се тътрузя през града

в посока Peace Arch – границата с Щатите

Някъде към 10 ч. пресичам границата и се отправям на юг, по магистрала #5.

В някакъв момент усещам стържене в стомаха и се сещам, че май съм гладна.  Някъде около грачето Бърлингтън слизам от магистралата с намерение да потърся нещо за хапване.  А, “Jack in the Box” – тук правят хубави сандвичи, от онези – тънките – дето няма нужда да си крокодил, за да можеш да ги захапеш.  Влизам и тъкмо си хапвам сандвича

– Ей, онази кола там вашата ли е?”.

Стряскам се

– Коя кола?

– Ей там, сивата?  Щото бабата току-що я удари!

Господи!  Зарязвам сандича и изскачам навън.  Някаква кола е спряла в задната врата на мойта.  Бабка на библейска възраст гледа уплашено и обясява, че се объркала и вместо спирачката, натиснала газта.  Още една кола е претърпяла поражение – бабката е успяла да забърше и нея, преди да се спре в мойта…  Полиция, протокол, телефон на рент-а-кар агенцията… Чудя се дали да ида до Сиатъл да ми сменят колата с нова, после се отказвам – всъщност, задната врата е поомачкана, но всичко друго изглежда наред и колата май върви нормално.

Продължавам към градчето Маунт Върнън, където имам резервация за нощувка (Days Inn) и което се оказва съвсем наблизо.  Пътьом се уверявам, че колата май си върви нормално и продължавам към следващата точка от маршрута –

националния парк North Cascades

Каскадите (Cascades) е планинска верига в западната част на Северна Америка – от южната част на Британска Колумбия в Канада, през щатите Вашингтон и Орегон, до Северна Калифорния.

От Маунт Върнън карам на изток по път #20.  Минавам през малки градчета, все покрай

Skagit River

Отпред се провиждат заснежени върхове, забулени в мъгли.  В градчето Newhalem спирам да си взема карта от туристическия център.   Нагоре по реката Skagit има няколко язовира с водноелектрически централи, построени през първата половина на миналия век и даващи понастоящем над  ¼ от електрическата енергия на Сиатъл.  Първи и най-стар е Gorge Dam.  Спирам при електроцентралата, по висящ мост пресичам реката, през гората стигам до неголям водопад.  Продължавам по пътя, отдясно изпод мъглата, сякаш от нищото, изплува водопад с няколко каскади, пресичащ целия баир.  Следващият язовир е Diablo Dam, още по-нататък – Ross Dam.  Когато се изкачвам над Ross Lake, слънцето вече преваля и езерото изглежда златно!  Красиво е.  Време е да се връщам, до Маунт Върнън са стотина мили, а слънцето е вече доста ниско.   На връщане спирам отново в Newhalem, пресичам реката по висящ въжен мост – отсреща има чудна гора с мъхове и папрати – Trail of the Cedars!  До хотела стигам съвсем по тъмно.

 

24 май, четвъртък

Следваща точка по маршрута –

националният парк Маунт Рение

Тръгвам сутринта по магистрала #5, после се отклонявам по обиколната #405, и… попадам в адско задръстване!   Ами… час пик, Сиатъл – трябваше да се сетя…  Около час почти не се движим, после изведнъж се отпушва.  Карам по път #167, после #161, минавам през градчето Eatonville, където съм планувала да нощувам, но не спирам, а продължавам напред – пътят е вече съвсем планински.  В градчето Elbe спирам да заредя бензин.  Пропуснах момента и тук той вече е на доста висока цена.  То изобщо в щата Вашингтон цените на бензина са Калифорнийски – 4.20-4.40 за галон, но тук, в планината, е даже 4.80.  В Elbe, до шосето, е Hobo Inn – истински железопътни вагони, превърнати в хотел – ех, да знаех!

От Elbe отбивам на изток по път #706, който води към парка.  Катерене нагоре-нагоре и отново – снежни върхове, мъгли… Времето се променя много бързо – в един миг свети слънце, в следващия се спуска почти непрогледна мъгла, завалява, после пак пеква.  Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова по-снежно става – преспите покрай пътя са впечатляващи.

Пътят е разчистен до  Paradise Visitor Center,

там вече преспите са към метър, вали сняг, после грейва слънце, после се спуска мъгла и така…  Отвреме-навреме върхът се провижда в облаците – съвсем близо изглежда – рукой подать :). Обикалям наоколо в снежната красота – Paradise Inn изглежда чудесен, полу-заровен в преспите.

Мъглата пак съвсем припада и решавам да тръгвам обратно.  Отпред на пътя има спряла кола, спирам и аз – малка лисичка стои отстрани до пътя и гледа хитро.  По-надолу – още една, тази е съвсем беличка!  В долния туристически център – в Longmire – спирам и тръгвам на обиколка по

Trail of the Shadows

Чудесна гора!  Последен поглед към Маунт Рение, който се е подал иззад облаците, и продължавам към Eatonville.  Още е светло и решавам да пообиколя из градчето, а то едно такова весело и шарено, къщите изглеждат като кукленски!  Точно срещу мотела (Mill Village Motel) има един зъболекарски кабинет, с голям храст азалии отвън – просто да ти се прииска да ти пломбират зъб!   И мотелчето е много приятно!

 

25 май, петък

Решавам да затворя кръга към

Сиатъл,

минавайки още веднъж покрай океана – по-точно

Cape Disappointment,

най-югозападната точка на щата Вашингтон.  Счита се, че разочарованието в името на носа е дошло от английския пътешественик и търговец на кожи капитан Джон Майърс, който за едната бройка пропуснал устието на река Колумбия.   Или може би пък от членовете на експедицията на Луис и Кларк, които успели да достигнат до Пасифика, но не видели никакви кораби там?  Кой знае… със сигурност обаче гледката от носа е великолепна!

Cape Disappointment, Lewis and Clark National Historical Park, Вашингтон 98624, Съединени американски щати

 

Има два фара – North Head Lighthouse и Cape Disappointment Lighthouse,

на юг се вижда устието на Columbia River, дълги вълни се разбиват в брега, перести облаци плуват в небето, ееех!  Имах намерение да отида и на север, по полуостровчето, започващо от носа, но се оказа, че него ден има някакъв всеобщ, всенароден garage sale и по улиците и пътищата беше панаир – реших да си го спестя.   Така че – на север по любимия път #101, после на изток по #12, по #8 и – хоп, в задръстването на магистрала #5!  Този път не беше толкоз драматично – най-много половин час да съм висяла.  Почти по светло успявам да стигна до мотела на летището (Rodeway Inn), където утре преди обед трябва да върна колата.  Допълвам резервоара до горе и съм готова!  Сметката показва, че съм навъртяла 1605 мили (като я връщам ще са вече 1608).  За една седмица точно – падат се по 230 мили на ден – е, не е кой знае какво.  Шеви се е представил добре, макар и ранен – 32 мили/галон.

26 май, събота

Около 10:30 сутринта връщам колата на летището.  Заради смачканата врата попълвам разни бумаги, давам им протокола на полицая, междувременно са се обадили от State Farm – застрахователната компания на бабата – и са ми дали claim number.  Надявам се да нямам разправии – все пак очевадно нямам никаква вина за инцидента!  Вземам такси до

гарата в Сиатъл (King Street Station)

Сградата на гарата изглежда добре отдалеч, но се оказва в ремонт и всички услуги са изнесени в разни бараки отстрани.  Тъй като до влака има още много време (тръгва в 4:40 следобед), опитвам да пообиколя наоколо, което се оказва нелесно, търкаляйки куфарче, по доста разбитите тротоари.  Изобщо районът покрай гарата не вдъхновява за разходки, затова се заемам с Киндъла.  Преди моя влак тръгва някакъв друг – май до Портланд, щата Орегон.  Наблюдавам хората, които се качват – ами всичките са някак симпатични :).  Може би само симпатични хора се возят на влакове?!

Идва време и за

моя влак – The Empire Builder!

Първо качват тези за спалните вагони, после за coach class.  Ехаа, вагоните са на два етажа, седалките са основно на втория етаж (на първия етаж има малко места за инвалиди, които не могат да се качват по стълбите;  там има и помещения за багаж, тоалетни и пр.).

Настаняваме се, седалките са супер удобни, могат да се накланят доста назад, предната част се вдига, за да можеш да си вдигнеш краката, отпред има масичка – както в самолетите, отгоре – индивидуална лампичка, отстрани има контакти – можеш да си включиш лаптоп, да си заредиш телефона, та даже и да си направиш кафе, ако си имаш бързоварче :).   Раздават и възглавнички.  Оказва се, че май броят на билетите го смятат така, че да се пада по една двойна седалка на човек – отначало някои седят по двама, но когато идва време за спане, виждам, че всеки е сам на двойна седалка.  Отделно има Sightseeing lounge, с големи прозорци и седалки, които се въртят във всички посоки.  Има вагон-ресторант (Dining car) и бюфет (Lounge/Café car), който е на долния етаж на Sightseeing lounge-а.  Там продават кафе, чай, сокове, вафлички и пр., вкл.  instant noodles – особено ценна находка!   Поехали!

Отначало влакът се движи на север, покрай брега на океана – покрай плажове и пристани.  Свети слънце и плажовете са пълни с хора (събота е, освен това е дълъг уикенд – в понеделник е Memorial Day).  После влакът завива на изток и се гмурваме във високите планини – пак снежни върхове, обрасли с борове и смърчове, обвити с мъгли.   Слънцето бавно се скрива зад баирите.

 

27-28 май, неделя-понеделник

През нощта в просъница чувам как към нас закачат другата част на влака – която е тръгнала от Портланд, щата Орегон.  Развиделява се някъде около Libby, щата Монтана.  По-нататък са Whitefish и West Glacier – входът към националния парк Glacier (оттам влязохме миналата година).   Покрай прозореца отново прелитат баири, реки, потоци, водопади, пълзят мъгли.  Завалява – първо дъжд, после сняг, ама як сняг!  На гара Shelby дечурлигата от влака слизат да се бият със снежни топки!  После снегът спира, покрай прозореца почват да се нижат ферми, навлизаме в прерията.  Малко момче е застанало до линията, свалило си е гащите и си показва дупето на влака :).  Сещам се за Алф, който искаше да се дупи на полицая.   Виждат се сърни, зайци, един фазан, чапли…

Бърза сметка показва, че влакът се движи с нещо като 50 мили/час.

От Сиатъл до Чикаго са 2206 мили

(по ж.п. линията) и ги взема за 46 часа. Като включим спирките – излиза около 50 мили/час.  Не е много, което, разбира се, е чудесно – този влак е за кеф и зяпане.  Който бърза – самолет.

Голяма част от деня седя в Sightseeing lounge-а и щракам с фотоапарата.  Наоколо се оформят групички, водят се разговори.  Някакъв сладкодумец разказва как е минал по El Camino de Santiago – пътя на поклонниците в Северна Испания.  После някаква жена разказва как била родена в община на амиши, но ги напуснала.  Водят се разни спорове, вкл. религиозни.

Навлизаме в

The Great Plains

– поля, ферми, силози, купи сено, безкрайна равнина, огромно небе!  Не усещам как минава денят.  Някъде из Северна Дакота сме, когато се мръква.  Съмва се в Минесота.  Тръгваме покрай Мисисипи и доста дълго вървим покрай нея.

 

В Sightseeing lounge-а се качват двама представители на National Parks Services и разказват интересни факти за Мисисипи, организират викторина (кои са 6-те притока на Мисисипи, носещи имена на щати? :).  Минаваме покрай Минеаполис / Сейнт Пол – градовете-близнаци са полускрити в облаците.   При Ла Крос навлизаме в щата Уисконсин и се отделяме от голямата река – тя завива на юг, ние продължаваме на изток-югоизток.  Вече сме в Милуоки, после влизаме в Илиноис – минаваме Glenview, Morton Grove, движим се покрай Lehigh Ave. – все познати места.

И накрая – Union Station!

Чудесно пътуване с влак беше!  Още отсега си мисля – дали да не го повторя, този път от Сан Франциско, с California Zephyr?!

Отсечката до Кълъмбъс ще мина с автобус – имам билет за Greyhound,

но той е чак в 11 ч.  довечера, т.е. имам към 7 часа до тогава.   В Чикаго термометрите показват 35°С.  Въпреки жегата, не мога да не направя

една разходка из любимия Чикаго!

Оставям куфара в локър на гарата и се отправям на изток по Jackson Blvd.   Пресичам Chicago River, минавам покрай бившия Sears Tower, дето сега е Willis Tower, стигам до State St., там двама бутат едно закъсало такси, продължавам на изток – Michigan Ave., The Art Institute, Millennium Park, The Bean, езерото… всичко си е на мястото.  Мога спокойно да се връщам.  Засядам в чакалнята на Greyhound с Киндъл в ръка.

Нататък е ясно – автобус, дрямане, амиши, Кълъмбъс, час пик, за