Archive for the tag 'Ван'

окт. 04 2012

Моето пътуване до Месопотамия (югоизточна Турция)

В последните седмици на границата между Турция и Сирия е напечено. Днес Боряна ще ни води близо до нея откъм турска страна. Не смея да си помисля, че някой може да напише и разказ от сирийската, но ако някой се престраши – знаете ми мейла).

Приятно четене:

Моето пътуване до Месопотамия

югоизточна Турция

(Снимките са отделно, за тези, на които не им се чете: https://plus.google.com/photos/111752711660871298987/albums#photos/111752711660871298987/albums)

Защо Месопотамия? Или може би – защо Турция?

Защото всички знаем, че в Сирия сега не е за ходене. Турция не е страна на природните забележителности. С изключение на Кападокия, /много се заслужава/ но това не е тема на сегашния пътепис. Турция е древна земя. Хети, лидийци, ликийци, асирийци, урату, арменци, гърци – много народи са живели там. А пък колко са минали : Александър Македонски, Римската империя, Кръстоносните походи; пътя на коприната, по който освен стоките, неуловим и неизбежен като компютърен вирус e вървял културния обмен между Азия и Европа. Тук са се зародили и първите християнски общности. И накрая османската империя. От онези размирни времена в почти всеки град е запазена по някоя крепост.
Месопотамия, или иначе казано,

Междуречието, обхваща не само долното течение на реките Тигър и Ефрат.

Областта започва от северната граница на Турция и обхваща голяма част от източния и централен Анадол. Брадатите изображения на Асирийците могат да бъдат видяни на много релефи в Турция.
И така, нашето археологическо пътешествие започна по маршрута

София – Одрин, Бурса, Чаталхююк /при Коня/, Мидас / при Афион/, Гьобеклитепе /при Шанлиурфа/, Антакия /Хатай/, Ван , Догубаязид, Адиаман, Хатуша – Анкара – София.

На 20 ма се метнахме на Опела, взехме GPS-a, диплянките с описание на обектите и потеглихме.Няма да го описвам съвсем хрологично, защото има обобщаващи моменти, които се повтарят. Турция не е Анталия и останалите курорти, не е и сериалите с които ни заливат. Те са по-скоро една раклама, целяща да покаже, колко е европеизирана страната; не е Турция от 90-години, оттогава тя силно се е отдалечила в източна посока.
В групата ни имаше една туркиня, на която искам да благодаря. Без нея никога нямаше да видя Турция. Аз съм привърженик на „Когато си в Рим, прави като римляните”. Тук разбрах, че никога не съм го правила, просто защото не знам „как го правят” … Турците. Когато пеят в джамиите, не знам за какво пеят, не знаех, че ходя „прекалено разголена” – с рокля с къс ръкав и до средата на прасеца. Но там по улиците можеш наистина да срещнеш момичета с непокрити глави , с дънки и фанелки, на по 20-тина години. По-възрастни жени и градовете почти няма. Това не означава, че те не излизат изобщо. В Турция няма вилни зони около градовете. Но до всеки град има място за теферич. И в събота и неделя цялото семейство се товари, най-често в семейния микробус, /за да се поберат всички/ и излиза от града, правят си барбекю, играят федербал изобщо, забавляват се на открито.

Шосетата в Турция

са с по две платна във всяка посока, разделени с канавка от насрещното движение, а където още са само две платна , усърдно се работи по разширението им. Турция инвестира много в инфраструктура .

Турските градове като Бурса, Ескишехир, Мардин, Адана си ги представях като нашите окръжни градове, но сте се оказаха от порядъка на 700 000 – 800 000 души. Като стоителство не са по-различни от Истанбул. Високо 6-10 етажно гражданско строителство, което ги прави еднообразни и незапомнящи се. Виж, „малките” градчета от по 70-80 000 души са с по-ниско строителство и определено по-симпатични.

Първоначалната идея от София беше да спим на къмпинг, даже имахме карта, телефони и др. информация от интернет. На място обаче, се оказа, че в Турция под „Къмпинг” се подразбира една зелена поляна, без тоалетни и душове, без бунгала, изобщо нищо. Само ти казват: ”Ето тук можеш да си опънеш палатката.” Големите градове, а те наистина са големи, бяха толкова задръстени и объркани, че също отпаднаха. За щастие, още първата вечер, когато

подминахме Бурса

в един проливен дъжд, решихме да опитаме в следващото „курортно” градче, ноето не беше нито малко, нито куортно. Местните хора ни упътиха към т.нар. „ДОМ НА УЧИТЕЛЯ” . В Турция, както е на Изток учителите явно се ползват с уважение. Въпросните Домове се оказаха малки хотели , на по-ниски цени, винаги с градина и заседателна зала и товя бяха местата, които търсехме оттук нататък по време на цялото пътуване. Оказа се, че не сме само ние и на някои места всичко беше заето.
В Турция разбрах разликата между „полиция” и „жандармерия”:

  • Полицаите те дебнат на пътя и те глобяват за превишена скорост / на 2 пъти, втория път за 1 (един!)километър превишена скорост/.
  • Жандармерията те проверява за оръжие в онези размирни източни райони. И където има жандармерия няма полиция. Там можеш да караш както си искаш, въпреки това ние бяхме нащрек за радари.

Второто градче, където спахме се наричаше

Акшехир

Излезнах рано сутринта –около 6,30, /там се съмваше в 4,30/ и реших да обиколя до центъра и да се върна по друга улица. Отляво ми остана една планинска верига, а отдясно – парка на някакво гробище. Когато стигнах в центъра обаче, се набутах в едни малки криви улички и не можах да намеря главната улица, която да ме изведе към хотела. Вървях и вървях, гледах планината да ми бъде отдясно, вече започвах да излизам от града, а и gsm-а не си бях взела / груба гпешка/. Правех знаци за гробище, обаче хората ми сочеха съвсем различна посока. В Турция без турски изобщо не можеш да се оправиш. Накрая, при един Минимаркет , които собственикът точно отваряше ми излезе късметът. Човекът пусна компютъра, аз написах „Дом на учителя” на английски, той си го преведе и се прибрах за нула време. Оказа се, че гробищния парк, който си бях набелязала, е парк на Настрадин Ходжа, който бил историческа личност, а не градското гробище, както си бях помислила.

Следващата нощ спахме в гр., ,,

на брега на Ефрат

Хотелът беше… Само ще кажа, че в повече от половината хотели, включително Домове на учителя рядко спяхме в чисти чаршафи. Сутринта се разходихме из града. В страната едно от нещата, които са се запазили са фурните. И този град не правеше изключение. И докато другите наблягаха на баклавите, толумбичките /които са навити като карначета и от тах се реже на грамаж/, аз предпочитах нещо солено. Видях баница с месо и предположик, че е като гръцките. Обаче не, оказа се сиропирана като саралия!!!

В Антакия

приятелите ми опитаха прочутото кюнефе и казаха, че даже за тях било прекалено сладко – сервира се с чаша вода. (бих опрличил кюнефето на горещ кадаиф с кашкавал за пълнеж. Искрено го препоръчвам да го пробвате, но имайте жена си наблизо – и на нея ще ѝ донесе радост 😉 – бел.Ст.) В градовете пó на запад не го намерихме не можах за го пробвам. Вместо хляб предпочитахме пиде – плоска елипсовидна питка на ромбчета. Кебапите ми харесаха, но бяха доста люти.
Първият голям град беше

Ескишехир –

стария град. Южно от него на хълм имаше парк, посветен на Дон Кихот и Санчо Панса. Това беше и мястото за теферич. Оттам се отправихме към първия обект –

Мидас

Бяхме обърнали целия маршрут заради понеделниците, когато по принцип музеите са затворени. В Турция не беше така, даже много от обектите бяха без вход. По пътя в почти всяка напречна долина имаше скални жилища, над едно от тях даже имаше релеф на два лъва, а до него – залепена къща. Започнаха да се появяват и Тюрбета – гробница на местния велможа. В камъните , от които беше построена бяха включени и мраморни отломки с фризове по тях, очевидно отмъкнати от някоя римска или елинска сграда.

Самият Мидас беше скален комплексна едно възвишение, с пазач, но без вход. Вървяхме по нещо като екопътека, изградена от излезли от употреба железопътни траверси. Имаше три гробници : издълбани гигантски стълби водеха надолу, а самите гробници бяха свързани с тунели, иначе скалите изглеждаха по-скоро като изоставен скален град. Изобщо, за източните руини е характерно, че са предимно гробници, некрополи, изобщо древните са отдавали голямо значение на отвъдното. И обратното на тях – римските руини разкриват стадиони, амфитеатри, колизеи, хиподруми – една безгранична жажда за забавления.
Следващият град беше Афион, или, както го величаят сега –

Афионкарахисар /черната крепост/

Както Антеб е станал Газиантеб – /хубавия/ , а Урфа – Шанлиурфа /прекрасната/. Към въпросната Черна крепост не видяхме подход, а около шадравана на площада танцуваха дервиши, знак, че наближаваме Коня.

Коня

е второто по посещаемост място за поклонение и по-точно джамията с гроба на Делаладин Руми. Там наистина имаше опашка от туристи, а в двора на джамията беше изграден нещо като етномузей на занаятите. До Коня беше следващия обект – Чаталхююк. И тук нямаше вход. Разкопките на древен град бяха покрити, но в момента не се работеше. Самият град представляваше отделни помещения, надградени едно върху друго, сякаш древните са копирали скалните си жилища.
Оттам пътят минава през равнинна местност, земята е почти навсякъде реобработваема. Земята на Турция е плато, понякога равнинно, понякога хълмисто. По-залесена е частта от Чанаккале до след Бурса и после надолу от Силифке и Мерсин до Османие.

Много се чудихме как точно да стигнем до Мерсин, защото там имаше доста обекти за посещаване. Информацията ни от всички пътеводители беше, че „на 80 км северно от Мерсин се намира „Рая и Ада”” и много се чудехме, къде са точно и как ще ги търсим.

Спуснахме се от Караман по долината на река Гьоксу към Силифке

По пътя деца тичаха по шосето и предлагаха току-що набрани кайсии. Надолу пък, на сергии бяха изложени някакви туби, но не можехме да разберем какво има вътре . Оказа се, че предлагат домашно направени маслини и зехтин. Още по-надолу предлагаха доматена и чушкова салца, но разфасовкита бяха от порядъка на 5 кг. Навлизахме в плодородна местност.

В Силифке спането се оказа проблем и продължихме на североизток по брега към

Мерсин

Минавахме през малки курортни градчета, но още не беше сезон. Спряхме да питаме, и , понеже в тези градчета хората се познават, един се обади на друг и ни отвориха един пансион. На сутринта си направих първото да годината плуване в морето под пансиона. Оказа се, че информацията в пътеводителя е супернеточна. Обектите се намираха до нашето градче, на 5-6 км навътре в сушата. Първо посетихме

пещерата Нарликую,

в която така се пързаляхме по мокрия под, че нищо не запомних.

Адът

представляна внушителен карстов казан, в който нито може да се влезе, нито да се излезе.

Раят

също беша казан в който водеше пътечка, която влизаше под внушителен свод. Точно в началото му имаше руини на черква, а в дъното се чуваше бучена на подземна река. При входа за тези два обекта кротко пасеше една камила, а стената зад нея сякаш я бяха строили инките – циклопски градеж от втъкнати един в друг камъни, без хоросан. Оттам още нагоре, в стените на каньона на друга река Ердемли, имаше изваяни релефи на римски пълководци. Много чудно, зашото римляните не са имали обичай да се завират на такива труднодостъпни места. Над каньона, на мястото откъдето тръгнахме пък се рушеше средновековна, необозначена никъде крепост. Само арките бяха над 50, а в дъното на каньона блестеше морето и изградената в него островна крепост – Мамурие. Не знам защо не се опитахме да стигнем до нея. Нагоре по същия път беше отбелязано, че има и храм на Зевс в местността Узункабурч, но не стигнахме до него.

Пътят ни продължи по магистралата между градовете Мерсин, Адана и Османие, превали една планинска верига и пред нас се ширна плодородната долина на Хатай. Бяхме решили да спим в

Антакия,

защото там имало църква в която се проповядвало на арамейски. През града минава река Аси, която тече не към морето, защото планината я спира, а към сушата. В града има голям исторически музей, до него е градския парк, а на сутринта в него имаше карнавално шествие.

Antioch, 31000 Hatay/Хатай, Турция

С църквата обаче не извадихме късмет – св. Петър се намира над града, но беше заключена и никой не можеше да ни каже кога я отварят, дали изобщо я отварят, така, че продължихме към водопадите. Водопадът Музаик е карстово образувание в едно гористо дефиле, подобен на Куршуна у нас. Той се разлива на множество малки водопади, а сред тях са направени малки ресторантчета, а масите на някои от тях са направо във водата. По настояване на Б. решихме

да отидем до границата със Сирия,

а gps-а показа , че оттам има пряк път до Чивлик. Граничния пункт пустееше, но до близкото село минахме покрай първия бежански лагер. Пътят до морето прекосяваше една планинска верига и слизаше в напечения от слънцето

Чивлик

Градът е на широк и плитък залив. Тук ни глобиха за втори път. Самият обект – Селчукска пиерия представлява малък каньон, в началото на който няма вода. По-нагоре скалите се затварят над една река и правят тунел, а на една от стените и е изградена канавка на височина около 1,20м. /както в Петра/. В нишата над нея дремеше една сова, и даже светкавиците на нашите фотоапарати не я обезпокоиха. В дясно от каньона пътеката продължаваше покрай редица скални жилища и завършваше с огромна скална ниша, в която беше неизменната гробница.

Платихме си глобата /което доста ни забави/ и продължихме на северозапад по шосето, успоредно на границата със Сирия и по-нататък с Иран. Не можехме да стигнем до Шанлиурфа и спахме в Биречек. И добре, че стана така.

Урфа не ми хареса,

многолюден горещ град. Беше петък и около прословутото езеро с шараните се тълпяха правоверни – мъже и жени /там е джамията/. Опитах се да влезна в женското отделение, но като ме видяха направо затръшнаха вратата. Омотах се с един огромен египетски шал, който носех специално за такива случаи. Не помогна. Просто на челото ми беше написано, че съм друговерка.

Следващата дестинация беше по посока на границата –

Харан

Изграден е от кръгли кирпичени къщички. Формата е същата, като на Трулите в Алберобело в Италия. Само, че там са от камък. А за това, че римляните са били тук свидетелстваше добре запазена римска крепост в края на селото. Да се чудиш, кой от кого е взаимствал. Имаше специално изградена част за гости. Посрещнаха ни арабки и на не лош английски си поговориха с нас. Метнаха ни по една кърпа на главата, за която се предполагаше, че после ще я купим. Казаха, че те ги правят, че са производители на памук. Кърпите обече не изглеждаха съвсем памучни. Обясниха ни, че там един мъж има обикновенно по три жени. Това било съвсем естествено. Наблизо знаехме, че има и друг обект – пещера с рисунки, но ни казаха, че пътят до там е лош, затова се върнахме към Урфа и продължихме за

Гьобеклитепе

Гьобеклитепе е голямо предизвикателство за археолозите. От главния път се отклонихме наляво. Покрай нас минаваха камиони натоварени с баластра – /в хълмовете имаше каменоломни/, табелки почти нямаше. И един с нищо неразличаващ се от околните хълм беше Гьобеклитепе. Може би точно така са го открили. На обекта не се работеше. Разбрахме, че турското правителство иска от немското правителство срещу разрешението за разкопки, да им бъдат върнати някои безценни находки и наистина двата лъва от Асланкайя при Хатуша вече са се върнали. Над разкопките беше направен мост, така че минаваш и виждаш всичко, но от разстояние и без да го повреждаш. Огромните бели кръстове, на някои от които имаше гравирани животни, на други – ръчички се подаваха от земята . Бяха разкопани три кръгли светилища , в които кръстовете са разпорожени радиално, с речни камъни, които изграждат концентричните кръгове, а в центъра на така образувалия се кръг два кръста са забити един срещу друг. Да се чудиш за какво на древните хора, които са били ловци и събирачи, /още не скотовъдци и земеделци и в исторически план преди един час са слезли от дърветата/ им е трябвало да дялат тези кръстове. Интересното е, както на много места в древния свят, че долното, по-старо светилище е с по-големи и майсторски изрисувани кръстове, в горното са по-малки, а в най-горното остават само речните камъни.

През Газиантеп минахме транзитно*

/ повечето градове имат такава транзитна улица/ На тази в Газиантеп между двете платна на улицата крачеше керван с камили, изваяни от бял камък. Не бяхме подготвени за тази гледка и не можахме да ги снимаме. След малко се появи друг керван. И него го пропуснахме. И така общо 4 кервана се извървяха срещу нас, обаче кой да знае?

Продължихме към Мардин.

Мардин е легенда

Каменен град с уникална архитектура. И както си караш през пустощта, ето го хълма и на него – огромен град. Така беше навсякъде в Анадола: караш 300-400 км и влизаш в огромен град. Знам, че всичките тези хора все трябва да живеят някъде, обаче от какво поминуват за мен си остана загадка. Сигурно го пише в учебниците им по география. Настанихме се в учителския дом / където в момента имаше и свадба/, оставихме колата и с градския транспорт се качихме в стария град. Бусът ни остави на единствената асфалтирана улица. Над площадчето беше сградата на музея, която ще видите на всички картички и снимки от Мардин. И това беше. Нагоре между сградите минаваха не улици, не улички, а прашни и каменисти пътеки. Докато зяпахме каменните стени ни поканиха в една от къщите. Стопаните бяха сирийци и ни предложиха да си купим вино от тях, но го даваха много скъпо. Помещенията вътре бяха сводести и мухлясали.

В горната част на града ни поканиха в друга къща – да снимаме панорамата. И там живееха сирийци. Явно по-заможните от тях напускат страната и без много шум си купуват имоти в Турция. А от къщата се виждаше минарето на една джамия, забито като пръст в небето и червено-кафяна пустош. Хълмът беше увенчан с поредната крепост, оградена от военните. Около Мардин и в самия Мардин има много черкви. Тази в града беше заключена, а на другата сутрин подминахме отбивката за друга черква. Но в Мидиет ни излезе късмета. Мидиет е по-малък, построен на равно, с широка пешеходна улица. С характерното каменно строителство, с чисти каменни улици, изобщо гадът ми допадна много повече. Бижутерски магазинчета се редуват със сладкарници. На една от вратите имаше кръст. Почукахме, влезнахме и се озовахме в дворчето на малка сирийска православна черква. На двора играеха деца, а вътре ни посрещна млад свещеник. В помещението бяха наредени пейки една зад друга, а на стените вместо икони имаше огромни гоблени с библейски сюжети.

Хасанкеиф

Разположен на р. Тигър , прочут с останките от камемен мост и скален град , градът привлича много туристи. Съвременото градче се състои горе-долу от една главна улица, цялата със сергии и ресторантчета. В горната част имаше крепости, църкви, стълби, изсечени в скалата, по които се слиза чак до реката. А на другия бряг – пак църква с некропол в двора и тюрбе, /единственото с фаянсови музайки по нашия път/. След Хасанкейф пътят към езерото Ван навлезе постепенно в планинска местност.

Имахме идея да спим в Татван в южния край на езерото, но вместо курортното градче, което очаквахме да видим, пред нас се появи индустриален град. Имаше време да стигнем до Ахлат.

Ахлат беше симпатично градче,

но в учителския дом нямаше места и потърсихме хотел. Оказа се сложна работа заради бежанците. На въпросът ми чак дотук ли са стигнали сирииците, ни отговориха, че става дума за хора от близкия град Ерджиш, засегнат от земетресение преди 6 месеца. Накрая се установихме в малък хотел на брега на езерото, построен като Тюрбе – от ръждивокафяв камък, оформен като осмоъгълник с чудесен парк. И докато при Мерсин ядохме пресни кайсии, тук люлякът тепърва започнаше да цъфти. З. даже не повярва, че белите ивици, които виждаме по околните планини са от сняг.

При Ахлат има огромно , /съизмеримо със Софийските гробища/, селджукско гробище. Знам как звучи думата гробище, но мястото наистина е забележително. Самите надргобни плочи са вертикално издигнати. Най-големите бяха почистени от лишеите и се виждаше, че целите са украсени с резба. По краищата на гробището бяха тюрбетата на по-личните граждани. Но къде беше градът? Къде са живяли всичките тези хора? Близо до брега се виждаха стените на стара крепост и това беше.

 

Водата в

езерото Ван

е слабо солена, езерото е заобиколено от планини, някои над 4000 м, но областта в никой случай не е туристическа дестинация. Преди няколко години си търсех екскурзия до Кападокия и ми казаха , че няма. Нямало интерес. Днес в скалните манастири пускат туристите за по 3 минути, за да могат всички да влезнат. Може би и тук ще стане така. На запад от езерото започват високи до 4000 м. планини, а на север ни очакваше Догубаязид, откъдето е подстъпът към Арарат. След като пътят се отдели от езерото потърсихме втория в нашето пътуване водопад – Мюрадие. Скрит в долината на една река, ограден от горички , го открихме по паркиралите коли. Беше почивен ден и много семейства се бяха разположили в ресторанта и по поляните наоколо. Продължихме на север. Пътят минаваше през планина от вулканичен произход. Навсякъде се виждаха купчини черна застинала лава, които създаваха тягостно впечатление. Градчетата бяха малки и бедни, къщичките – построени от сглобяеми конструкции, с ламаринени покриви.

Преди Догубаязид шосето се сливаше с по-широк път, идващ от запад, после се делеше на две – към иранската граница на изток около 60 км и към Арменската – на север – около 80 км. На югоизток и нагоре беше прочутия

дворец на Ицках паша

Вратите на този дворец днес красят Ермитажа. Сравнително добре запазен, изграден от светъл камък. Обаче, с цел да го запазят са го покрили със стъклен покрив, което донякъде разваля общото впечатление. Над двореца имаше крепост, която използваше естествения релеф на планината. И там мощно пушеха барбекюта. А на север, полускрит в облаци се белееше Арарат. На връщане колите при Мюрадие ги нямаше. Нямаше го и водопадът. Тогава обърнахме внимание на широката тръба, идваща от склона над шосето. Водопадът беше почасова атракция.

Сега езерото ни остана на запад и привечер влезнахме във Ван. Имаше време да посетим крепостта на града. Тя се намира между града и езерото и гледката на залеза беше страхотна. Към града се точеше крепостната стена, казват, че била най-дългата след китайската. На специално защитено с решетка място беше оцелял надпис с клинописно писмо. Решихме да спим по на юг. Тук имахме късмет да попаднем на съвсем нов хотел на брега на езерото при Геваш. Не знам как се извива брега, но сутринта слънцето изгря над водата. През цялото време имах чувството, че съм на морето и това много ме объркваше. На около километър от нас беше пристанището , откъдето потегляха корабчетата за остров Акдамар, с прочутата арменска църква на него. Нямаше определено разписание, а ни поискаха доста пари и затова се наложи да почакаме до 9,30 , когато дойде една немска група и отидохме с тях. Църквата беше с характерните външни релефи и опрелено си струваше, както и гледката от острова.

Следваше още

една интересна крепост на изток– Хошаб калеси

Издигната над няколко ламаринени къщички, които се водят за град, крепостта доминира цялата околност. Разведе ни един кюрд. З. казва, че на кюрдите се гледа като на хора втора ръка и те не обичат да се афишират като такива. Човекът разказваше много интересно. И тази крепост беше колаж от крепост и дворец , с неизменните покои на местния владетел, помещенията на харема и баните./как ли са качвали вода?/ . Стените пазеха спомена за миналите времена – един султан е украсявал стените с рисунки, следващият ги е замазвал.

На 75 км на изток синееха планините по които минаваше границата с Ирак. На картата видяхме, че имаше място, много подобно на Памуккале, но това значеше още три часа, а вече беше късен следобед и се отказахме. Пък и кола с българска регистрация в тия погранични райони… Поехме обратно към езерото. Тук направихме опит да видим Немрут гьолу – малко кратерно езеро на запад от ез. Ван, но ни казаха, че пътят е затворен. /Искам да поясня, че планината Немрут се намира западно от ез. Ван, а историческата забележителност Немрут е на съвсем друга място- при Адиаман/. А и заваля. Продължихме на юг и замръкнахме в

Байкан

И точно се настанихме в учителското общежитие / най-мизерното досега/ и пристигна управителят и каза , че не можем да останем, защото сме чужденци. Но в съседния град, /който даже го няма на картата/, имало хотел. Заради който беше цялата врътка. Един местен юнак се качи на колата си и ни екскортира дотам. Хотелът се оказа неочаквано нов и чист.

На сутринта се разходих до пазара на градчето / за съжаление пазарите бавно изчезват в Турция/. И много ми харесаха едни дърворезби – приличаха на столчетата, на които седяха арабките в Харан и други, които приличаха на кутии за хартия А-4, срязани на диагонал. Върнах се в хотела да взема пари и помолих З да дойде с мен. И ето какво стана:

– З. Виж тези столчета, не са ли малко крехки?
– А, това не са столчета, на това си слагаш корана, когато седнеш по турски да ти е по-близо до очите.
– А виж тази кутия?
– Това е да си държиш в нея семейния Коран.
– …?!?

Друго си е, че имаше кой да ме светне. Все пак купих кутията.

Диарбекир

Диарбекир отдавна не е онова място, където са заточавали българските бунтовници. Даже прочутите ханове не можахме да намерим. Само крепостната стена напомняше за онова минало.

Това беше от малкото градове , които видяхме през деня. За което имаше и друга причина: трябваше да си платим първата глоба. Тогава полицаите казаха: в пощата или в банката. Обаче се оказа проблем. Тяхната система не възприемаше ЕГН и се наложи да търсим данъчната служба. И два часа това правихме. На излизане от града, на бензиностанцията един мъж се загледа в колата и казва: „Спаднала ви е гумата”. Запали колата човекът и ни заведе на няколко км нататък при един гумаджия. И добре, че стана така, защото пред нас беше Немрут…

 

Решихме да минем южно от

язовира Ататюрк,

за да видим стената. И както си пътуваме, виждаме пред нас един гигантски жълт облак. Решихме, че вали град, а отивахме точно натам.

Ужас. Не беше град. Не беше и пясъчна буря.

Като се близнах, усетих , че съм солена. И тази солена мъгла не се разкара 2 дена. Пространството под стената беше оформено като парк. На картата имаше и къмпинг, но на терен нямаше. На самата стена не пускаха и продължихме към

Адиаман

Хотелът беше… няма да го описвам, но имаше паркинг. На другата сутрин потеглихме към

Бензи –

градче в противоположна посока на Нимрут / всички ни казваха, че сме объркали пътя за Немрут/, мотахме се по разни гробници, измихме колата от солта, взехме туристически материали от инфоцентъра в Адиаман и тръгнахме към Немрут. На излизане от Кахта ни настигна туристически микробус. Шофьорът на сносен английски ни покани да направим екскеурзията до Немрут с неговата агенция и предложи наистина добра цена. Ние отговорихме, че имаме професионален шофьор. Той каза, че пътят е лош. З. обаче мислеше, че ни заблуждава и си продължихме с нашата кола. Голяма грешка. Самият маршрут правеше една обиколка. В началото беше добре , до каракуш тумулус – голяма могила, обградена от няколко деветметрови колони, оформени по различен начин. После стръмна серпантина слизаше до римския мост Чендере. След това се стига до една крепост, която видяхме само отдолу, защото от 6 години била в ремонт?!? Продължихме към Арсамея място, където е прочутия релеф на който цар Немрут /добре облечен/ се здрависва с Херкулес /гол/. И оттам пътят ставаше макадам, тесен за една кола и се виеше на серпантини нагоре. Водата в колата завря, браво, че багажът остана в хотела, едвам се качихме.

Нищо не може да ви подготви за Немрут.

Самият връх от насипан бял чакъл се извисява на 2200 м. и се вижда отдалече. От всичко, което бях прочела за него знаех, че немска експедиция на няколко пъти е идвала и са правени опити да се види, какво има под чакъла, обаче той се свличал… И не бях разрбала, че всъщност има две тераси – източна /която е по-скоро североизточна/ и западна. Терасите са идентични, но западната е по-разрушена. Приликата с Абу Симбел в Египет е очевидна. Итози метод да се затрупа нещо, за да се запази също е използван в Египет . Но, поне за мен тук посланието беше различно. Насядали един до друг асириец, персиец, грък и сокол /като представител на Египет/ и лъв , ми напомняха повече на наши съвременници, седнали в президиума на ООН, отколкото на богове, пред които да се поклониш. И тук, и в Арсамея се наблягаше на контакта между различните обитатели на тази земя. Оттук се виждаше цялата област и в солената мъгла проблясваха водите на яз. Ататюрк. При тази видимост нямаше смисъл да чакаме залеза. Слезнахме по главния път, който беше много по-добър.

На другата сутрин поехме на север – започваше обратния път. Почти до града Адиаман беше стария скален град: особеностите на релефа бяха оформили жилищата като отделни апартаменти. Пътят завиваше на запад / пропуснахме Малатия/ и минаваше през голо и еднообразно плато – приблизително 650 км . – най-дългия преход. Влизахме в зоната на дъждовете. На 150-тина км преди Анкара, както визаме в

гр.Йогзад

изведнъж З. вика: „Ето го Дома на учителя!” Спирачки, заден и това беше най-лесно намерената нощувка. Богазкале беше само на 50-тина км. на север. Личеше си, че наближаваме столицата: супермаркети на различни търговски вериги се конкурираха за вниманието на клиентите. А на терасите на жилищните кооперации имаше камини за барбекю.

Б. винаги търси и други забележителности, освен набелязаните. И на другата сутрин потеглихме не точно към Хатуша, а към някакво световно неизвестно селце, в което имаше точно два камъка с релефи, и Б. бутна колата на заден в единия от тях. Пуснахме gps-а за Богазкале. И както влизаме в поредното градче, аз виждам, че пътят по gps-а свършва тук . И наистина беше

Богазкале

С хубаво площадче с хубави хотелчета. Тук имахме три обекта : Хатуша – град крепост, в който те пускат да го обикаляш с колата. Целия град беше ограден от крепост, различните входове на която се охраняваха от различни пазачи – лъвове, войни. Имаше и богат музей, в който бяха въпросните лъвове, върнати от Германия. Втория обект беше Язълъкайя – с релефи на асирийски войни с островърхи шапки, и Третия – Аладжахююк с два лъва на входа, целия от червен камък . И кръгли грабници.

Оттам продължихме през Анкара към България. Общо 6500 км.

*И изпуснахте най-великата баклава в света. Не пропускайте друг път Газиантеп– бел.Ст.

 

 Автор: Боряна Йовкова

 

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

 

 

Другата Турция

3 коментара

сеп. 05 2011

Иран 2011 – една „малка“ разходка (4): The END

Днес с Бойко ще завършим обиколката му на Иран с мотора.  Започнахме с пътя през Турция,  минахме през древния Персеполис. а за последно минахме от от Шираз до Язд. Днес наред са иранската част на Каспийско море, езерото и градът Урмия и турският Диарбекир

Приятно четене:

Иран 2011 – една „малка“ разходка

част четвърта

На плаж на Каспийско море

 

04.05.2011г. – След невероятните впечатления от Язд решихме да се прехвърлим на Каспийско море за да видим и други части от Иран. Натоварихме багажа и тръгнахме към

Техеран.

Решихме да заобиколим столицата и след това да влезем в планините. Последва едно лудо каране в тон с шофьорските умения на иранците. Малко преди Техеран се качихме на магистралата. Тук нещата станаха както ги познавахме с хубави бензиностанции и крайпътни центрове с всякакви видове магазини, кафенета, ресторанти за бързо хранене. Спряхме за почивка на едно такова място и след това продължихме по маршрута си.

На мотор из Иран

На мотор из Иран

На мотор из Иран

Малко преди Техеран започна страшното натоварено движение.

Дори с мотор беше много трудно да се провираме между камионите и колите. Пътувахме много бавно с мисълта, че ни очаква планински проход, в който ще наваксаме закъснението. След два часа пъплене по околовръстното шосе вече успяхме да навлезем в планината. Тук беше и голямата ни изненада. Пътят беше уникален – красиви планини, хубав асфалт и невероятни завои. Имах чувството, че карам в някой проход в Алпите.

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Прохода беше с много завои, тунели, малки красиви язовири, които явно умишлено не бяха показани на картата. Но освен всичко това и

видях нещо за първи път: Колона от коли дълга около 30км. и в двете посоки.

Много трудно се изпреварва, колоната се движи с около 30-40км/час и при всяко наше спиране трябваше отново да изпреварим всички. По-късно разбрах, че този проход е основния, по който всички иранци пътуват към Каспийско море на почивка в курортите. На места движението се разреждаше и беше спокойно за каране. Въпреки всичко се движихме бавно, което ни даде да разберем, че не можем да стигнем днес до морето. Вече се стъмни и карането стана още по-трудно.

Около 21.00 часа видяхме хотел край пътя и веднага отбихме. Беше приятно място и останахме за нощувка. Вечеряхме и се отдадохме на заслужена почивка.

На мотор из Иран

Все пак днес карахме сутринта при 30 градуса температура, а сега беше едва 8 градуса.

 

05.05.2011г. – Днес вече трябваше да видим Каспийско море. Станахме добре отпочинали, пихме по кафе и отново на път.

На мотор из Иран

Времето беше слънчево, но тук високо в планината все още хладно. Отново карахме по прекрасните завои на прохода с натовареното движение. Спирахме за да можем да се насладим на гледките и пак продължавахме.

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Планински проход – На мотор из Иран

Така около обяд стигнахме до

гр.Chalus. Тук вече Иран ни изненада.

Всичко си приличаше като нормален курорт, с всичките видове хотели, къмпинги и много частни имоти. Карахме по крайбрежието и имах чувството че градът не свършва, а всъщност бяхме минали един, влезли във втори и така около час нямаше празно между градовете. Лошото беше, че частните имоти са толкова много и един до друг, че морето не може да се види освен ако не влезеш в нечий двор. Спряхме да опитам тукашните дини.

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Тук за моя изненада видях и три пистови мотора на местни мотористи, които си бяха сериозни машини. Странно, защото до момента виждах много малки моторетки от по 125 кубика, натоварени понякога с по четирима души. В поредния град, в който влязохме реших, че завивам на дясно и не ме интересува откъде ще минем, но морето трябва да се види. Така попаднахме на

плаж на Каспийско море.

Нямаше още хора, защото си беше и студено, но пък вече бяхме наистина до водата.

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

 

Кафетата работеха и се възползвахме да починем малко повечко на брега на морето.

 

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

Край Каспийско море – На мотор из Иран

След около два часа изкарани на брега на морето продължихме да караме по крайбрежието и стигнахме до

гр.Астара,

точно на границата с Азербайджан.

На мотор из Иран

Мяу! - бел.ред. ;)

На мотор из Иран

От там продължихме към Табриз, но беше ясно че няма как да стигнем днес. Трябваше да търсим място за нощувка. След около два часа каране по тъмно стигнахме малко курортно градче. Намерихме хотел, настанихме се и излязохме да вечеряме.

Град Астара, Иран – На мотор из Иран

Град Астара, Иран – На мотор из Иран

 

Беше интересно място. Вечеряхме в местна закусвалня, в която странно ни гледаха, тъй като явно не са свикнали чужденци да се хранят извън хотелите. Тук имаше и много луксозни хотели, но дори и не попитахме какви са цените. Така приключи и този ден. Вече бяхме направили завоя към България.

 

 

06.05.2011г.

Днес по план трябваше да напуснем Иран.

Маршрута ни минаваше през средата на езерото Урмия, където се оказа, че има изграден път и след града през малко КПП е влизането в Турция. Тръгнахме рано. Не влязохме в Табриз за да не губим време. Последва само каране като спирахме само за гориво на бензиностанциите. Естествено интереса към нас не спря нито за миг през целия ни престой в Иран. И сега беше същото, като дори двама пътни полицаи ни настигнаха само за да ни разгледат моторите на едно от спиранията ни.

На мотор из Иран

На мотор из Иран

 

Така около обяд стигнахме

езерото Урмия.

Много туристи бяха спрели за да го разгледат.

Урмия, Иран

 

Невероятна синя вода, но и много силен вятър. Тук едно семейство ни почерпи с някакво странно растение. Показа ни как трябва да се обели кората и след това се яде. На вкус е леко кисело, но пък някак утолява жаждата. Малко по-късно щяхме да видим това растение да се продава навсякъде в района около границата, включително и от турска страна.

езеро Урмия – На мотор из Иран

езеро Урмия – На мотор из Иран

На мотор из Иран

Спряхме и в град Урмия,

където купувайки сладки неща от магазин веднага ни заобиколиха местните, но изненадващо дойдоха любителите на ендурото тук. Доста странно е да видиш, че и тук има такива хора. Оказа се, че в Иран си имат мото федерация и състезатели в почти всички класове на мотоспорта.

Мотористи – Урмия, Иран

Мотористи – Урмия, Иран

Мотористи – Урмия, Иран

Побъбрихме доста и си

тръгнахме към Турция.

КПП-то минахме сравнително бързо. Пътят от турска страна беше в ремонт, в доста лошо състояние, като на доста места просто беше черен път. На всичко отгоре и заваля силен дъжд.

На мотор из Иран

След около 20 километра попаднахме на пост на Жандармерията. Спряха ни на бариерата, взеха ни паспортите и нищо не ни обясниха. След около половин час чакане на дъжда ни казаха, че

има сблъсъци между полиция и кюрди

и не можем да минем. Да сме чакали конвой с другите чужденци, които бяха няколко коли с иранци тръгнали на почивка и един автобус, отново с иранци на екскурзия.

На мотор из Иран

На мотор из Иран

На мотор из Иран

Тук чакайки установихме, че сме объркали КПП-то в Иран и…

сега се намираме на границата с Ирак!

Оказа се, че малко над Урмия има друго КПП, след което се отива направо на езерото Ван. Както и да е. Объркването на пътя ни доведе до тук и сега продължавахме да чакаме. Няколко пъти ни валя, изгряваше слънце и общо взето умряхме от скука. След около три часа и половина дойде конвой. Беше вече около 18.00 часа. Та този конвой просто ни прекара през града и след това ни остави да си пътуваме сами. Минавайки през града видяхме, че има една запалена кола, останки от хвърляни камъни , счупени стъкла и въобще следи от истински бой, но според мен конвоя беше за да не ни оставят да снимаме сблъсъците, тъй като се крият наистина по всякакъв начин от чуждите очи. Ясно беше, че не можем да стигнем до Ван, а местните ни казаха, че до там няма никъде хотел. Решихме да караме. Отново ни заваля и след около два часа изненадващо видяхме бензиностанция с мотел. Веднага спряхме. Хората бяха много любезни. Отидоха до града да ни купят храна, имаше стаи, в които да се изсушим и да изкараме нощта. Обещаха следващата година като минаваме от там да работи ресторанта.

 

07.05.2011г. – Успяхме да изсушим дрехите и да се наспим. Около 08.00 часа бяхме отново на път, като решихме да стигнем до

Диарбекир.

Пътят от Yuksekova / мястото с кюрдските сблъсъци/ до езерото Ван се оказа един прекрасен планински проход.

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Много красиви планини и добър път. При тръгването беше хубаво време и слънчево, но успяхме да се качим и на височина с доста сняг около нас и никакво слънце.

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Из планините на Турция, край Диарбекир и езерото Ван

Спирахме само за зареждане, тъй като ни очакваха много километри за днес. В по-ниското планината отново ни изненада с хубаво и слънчево време. Малко преди обяд стигнахме

езерото Ван

Езерото Ван е четвъртото по големина непресъхващо, солено и безоточно езеро в света. Водата е с хубав син цвят и като цяло на брега усещането е като за морски бряг. Поснимахме малко и продължихме по маршрута.

Езеро Ван, Турция

Езеро Ван, Турция

Езеро Ван, Турция

Езеро Ван, Турция

След езерото отново се качихме в планините и отново се оказа хубава настилката, хубави гледки и приятно за каране.

Из планините на Турция (на мотор)

Из планините на Турция (на мотор)

Из планините на Турция (на мотор)

На около 50 километра от Диарбекир започна да вали доста силно. Продължихме да караме с надеждата скоро да спре. Така изминахме около 20 километра. Карайки най-отпред изведнъж в огледалото видях БМВ-то на Митака да се търкаля на пътя. В отсрещните ленти един пикап ми пресветна. Спрях, обърнах в насрещното и се върнах до мястото. Митака беше паднал с мотора. Първоначално изпитах ужас, до момента, в който не видях че на него му няма нищо сериозно. Моторът беше в окаяно състояние. А продължаваше да вали. Каската беше сериозно изстъргана на едно място, екипировката скъсана, но всичко това е помогнало да не се случи нещо лошо. Всъщност изронената настилка на завоя е помогнала мотора да поднесе, след което да изхвърли Митака и да се отъркаля на двете страни. Даката с очите си беше видял всичко това, тъй като той караше най-отзад. При нас вече бяха спрели кюрди с един пикап – двама възрастни, на които за съжаление не помня имената. Видяхме, че мотора няма как да продължи на собствен вход и го натоварихме в пикапа.

Тръгнахме към Диарбекир

Там доста пообикаляхме докато открием майстор, който обаче каза, че не може да помогне и ни заведе до магазин за мотори. Тук се запознахме със собственика на магазина Mehmet Turk. Имаше и негови приятели, които ни помогнаха да свалим мотора, сбогувахме се с двамата души с пикапа и започнахме да се чудим какво да правим.

Повреда на мотора – Диарбекир, Турция

 

Всъщност беше ясно, че мотора не може да се ремонтира. Митака се обади на Пламен да дойде с буса да го прибере и така беше ясно, че

оставаме в Диарбекир

Мнението ни беше единодушно, че само Пламен е достатъчно луд да пропътува 2-3000км все едно са 200-300. Митака беше много натъртен и трябваше да го заведем на лекар. Първо отидохме до хотела, който ни намериха момчетата от магазина и след това заедно с Мехмет и колата му отидохме на преглед. Тук всъщност установихме, че медицинските застраховки при пътуване важат. Прегледаха го, закърпиха, коляното, на което имаше рана от циповете на мотора и можеше да си ходим. Мехмет и приятелите му от магазина за мотори бяха невероятни хора. Зарязаха всичките си ангажименти за да ни помогнат и бяха наистина страшно гостоприемни. Кюрдите все повече започнаха да ми харесват. Настанихме се в хотела и с Даката излязохме да купим храна. Върнахме се в стаята с бутилка турска ракия и малко по-късно към нас се присъедини и Мехмет с негов приятел.

Диарбекир, Турция

Мотористи – Диарбекир, Турция

Вече лошата случка бяхме обърнали на шега и едва сега някак се успокоих за Митака. Разминахме се възможно с най-малкото зло, защото при дъжд, настилка като стъкло на този участък в завоя и скорост от 130км/час можеше да се случат далеч по-неприятни неща. Завърши и този ден, отново пълен с преживявания, а сутринта си мислих, че ни очаква едно скучно каране цял ден.

 

08.05.2011г. – Неделен ден в Диарбекир. Оставихме Митака да лежи в стаята и с Даката излязохме да се поразходим и да купим нещо за ядене. Оказа се, че

Диарбекир е много впечатляващ град.

Новата част е едва на 40 години, но много чисто и подредено, с хубави паркове с кафенета в тях, в едно от които и ние се отбихме. Има огромни магазини като молове точно както при нас. Старата част е още по-интересна. Тук много стари къщи, обществени сгради и джамии са запазени. Повечето са превърнати в ресторанти, предлагащи автентична атмосфера и традиционна кухня. Естествено тук е любимото място за всички туристи. Малките улички в старата част бяха пълни в неделния ден с мъже, които играеха табла. Хотела ни също беше в тази стара част, която е оградена цялата с много запазената крепостна стена.

По обяд се прибрахме и решихме да починем преди Пламен да пристигне, който го очаквахме около 17.00 часа вечерта. Така изкарахме след обяда гледайки турска телевизия, от която нищо не разбирах, но пък добре приспива. Около 16.30 часа Пламен се обади, че наближава. Митака и Даката тръгнаха с такси към магазина, а аз запалих мотора за да посрещна буса спасител, след което и ние отидохме до магазина. Там Мехмет вече ни чакаше. Натоварихме мотора, което мен ме учуди как се събра целия.

 

Бус за повредения мотор – Диарбекир, Турция

Бус за повредения мотор – Диарбекир, Турция

Магзин за мотори – Диарбекир, Турция

Мотористи – Диарбекир, Турция

Мотористи – Диарбекир, Турция

Пихме по кафе. Малко снимки за спомен и изпратихме Митака и Пламен за България. Пламен беше изписал буса сигурно да го приемат като линейка и да не го спират. Беше забавно. Останахме само с Даката. С Мехмет отидохме до хотела да си оставя мотора и после ни заведе на вечеря в

старата част на Диарбекир.

Мястото беше много старо с малки дървени маси и столове на тротоара, но пък скарата беше невероятна. След вечерята последва малка разходка из нощен Диарбекир и се прибрахме да спим.

Диарбекир, Турция

 

Диарбекир, Турция

 

Диарбекир, Турция

Диарбекир, Турция

 

09.05.2011г. – Днес станахме много рано. С Даката бяхме решили да караме до България без да спираме. И тръгнахме. Времето беше слънчево и топло. Стигнахме до Адана и там се качихме на магистралата. До Анкара бяхме изминали малко над 1000км, но някак не ги усетихме. Малко след това навлизайки в планината преди гр.Болу температурата падна на 3 градуса и заваля страшен дъжд. Решихме, че така и така сме мокри да продължаваме да караме. И продължихме.

Истанбул минахме около 23.00 часа.

Минахме за около 40 минути. Нямаше задръствания, но пък камионите бяха повече. Около 03.00 часа през нощта бяхме на границата с България. И тук минахме точно за 10 минути. Отидохме в Свиленград за да търсим бензиностанция да заредим и да пием кафе. Единствената, която работеше се оказа тази, която без да искам спирам всеки път минавайки от тук. Пихме кафе, стана вече 05.00 часа и продължихме – аз към София, а Даката към Русе.

Така в 08.30 часа след доста спирания и изминати общо 2084км бях на автомивката до паркинга в София. Прибрахме се и така приключи тази наша „малка” разходка. Доста неща останаха за разглеждане в Иран, но лично аз съм решил още веднъж да отида там с повечко време и с по-голяма обиколка на държавата.

Иран е наистина прекрасно място.

Хората са много гостоприемни, макар често да ни изнервяха когато оставяхме моторите на бензиностанция и започваха да се катерят по тях. Иран до тук от държавите които съм обиколил е единствената, в която може да се нощува на палатка във всяко едно населено място в прекрасните паркове, които са направени и много добре подържани. Историческите забележителности също са много, а и сега не влязохме в Техеран, където човек може да прекара една седмица без да му е скучно. Наистина не очаквах да намеря това в Иран, въпреки че бях чел доста пътеписи за там. Естествено за да е приятен престоя на един турист там, то той трябва да спазва до някаква степен наложените правила и забрани. Особено забраната за внасяне на алкохол, тъй като и само притежанието му се наказва със затвор. Плащането е само в брой, тъй като поради наложеното ембарго нашите кредитни и дебитни карти не важат. Цялото пътуване беше интересно, но мен лично най-много ме впечатлиха кюрдите. Невероятни хора, винаги готови да помогнат, горди когато ни обясняваха, че не са турци а кюрди, но в същото време уважават всички. И там ще отида пак, тъй като Немрут остана непокорен от мен.

Ето какво се получи като цяло.

На мотор от България до Иран – карта

А ето тук има и повече снимки

http://www.facebook.com/media/albums/?id=1504628712

 

Надявам се да ви е харесало и до нови срещи.

Край

Автор: Бойко Терзиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

5 коментара

дек. 20 2010

Щрихи от Франция: Омагьосващият Бретан

Преди няколко седмици в коментари изникна идеята на направим поредица на Франция. Идеята ми допадна, но най-вече допадна на нашите автори, които за има-няма две седмици написаха и пратиха техните впечатления от Франция. Под секрет ще ви кажа – в разказите от тази поредица изобщо не става дума за Париж, а за обикновената Франция.

Днес Вили ще ни води към „кръстниците“ на Британската империя, френската област Бретан. Приятно четене:

Щрихи от Франция: Омагьосващият Бретан

+

Не много отдавна, малко след Нова година с една съседка си честитим и тя ме пита… Всъщност разговорът ни е следният /тя-аз/:
– A ти к’во си пожела за новата година, а?
– ‘ми да отида до Франция.
– Аа… Амаа… на почивка? На Ривиерата? Товаа… Кан-ман, Ница там, Монакото… Сериозно?! Или Париж?! Ооо, Париии… блазе ти!
– А, не… Е, през Париж де, естествено. Всъщност искам да видя едно абатство в Бретан.
– ??…??… К’вооо?! Ти не си добре! Заради не’кво си абатство в не’къв си Бретан?!… Е, по-кухо нещо не съм чувала!

А сега си представете 5-6 месеца по-късно: една блондинка и две кухи лейки /според комшийката, едната съм аз/ 😉  🙂  И ни една от нас не знае френски! Та, представете си, значи, как и трите /дядо попе :)/ в 8:45 на една хладна и мрачновата утрин отлепят от х-л Mister Bed в източен Париж и вместо веднага да се качат на околовръстния път, който е на „една плюнка“ от хотела, небрежно се хильотят и блеят, и в този тъй пиков час с мръсна газ и приповдигнато настроение се нахакват на първото изпречило им се авеню в най-големия трафик… Ми те били два кръга околовръстно, бе хора!… И ние да не уцелим ни единия, ни другия! Паднах! /ама ей сега, като го пиша – сраам/
…Ма ний що не сме го разбрали досега?… Тук ли трябваше?… Мии… не знам… ча’й малко… Не мога! Препират ме отзад… Ай стига ми святка бе, ей!… Табелата!… Коя?… Какво пишеше на табелата?… Коя? Къде?…  ??… ??… Край! Ойде коньо! Три ленти, ние в средата… Маамооо… И накъде сега?…  🙁
Че като се почна едно пресичане… едно спри-тръгни, спри-тръгни…
Както казах, еврибъди ич хабер си найн френски, освен някакви си там двайсетина думички, примерно, като никоя от тях в момента не върши работа, понеже са от рода на: бон жур, салю, си ву пле, екскюзе моа, пуркуа, же не се па, /же т’ем, мон амур :)/  и все ей такива; а да се разчетат в движение имената на евентуални табели се оказва зор, зор, че и невъзможно, щото нали знаете как франсетата много обичат една дума от 3-4 звука да я напишат поне с 8 букви… 🙂
Освен това парижани си имат голяма тръпка по площадите с кръгово движение, от които радиално тръгват сигурно поне 7-8 улици. А, познай коя е твоята!
От Площада на Бастилията обаче, направо на магия нацелваме верния булевард, по който минаваме през Ил Сен Луи и опа, разгеле – Айфеловата кула ще е добър ориентир и по презумпция трябва да се пада винаги отдясно.
Значи, от тук нататък почваме да излизаме. И излизаме… излизаме… врът насам, врът натам… пак спри-тръгни.
Накъде? … Чакай! Кулата дойде отляво! Добре, свивам… Натам ли?… Ъъъ… Хе-хе и французите се дзверят! Споко бе, готин, ааа… След вас, мосю… Ама тоя с белия джип за к’ъв се мисли?… Я, не е той, а тя  🙂 … А, как се завира само! Гле’й го тоя… къде бе, еей? Ааа, италианец бил, ясно…мафиото… не си стои в Рим… дошъл да ми се пречка!… Ее, ето, французинът си е французин – дава ми път. Мерси, мосю  🙂 … Пак светофар! Колко стана часа?… Как можахме да се нахендрим така, оф, че сме паткии!… Вики, тоя нас ли гледа?… Айде, Ален Делон, айде ти си, давай де, у вас си си!… Пак светофар, аман!… Тоя що ме погледна лошо?… Вики, ти си виновна!… Щоо?! … Щот’ си блондинката на групата!  🙂 … Абе пет дена сме в Париж, къде сме гледали, откъде се появиха толкова светофари! Как го нецелихме това… това сега авеню ли е?… Ми авеню е, щом е фрашкано със светофари!… Овци смеее… патки смее… Мм-еее… /Самобичуваме се, но не помага, просветление не иде/… Оо, виж го тоя Лафонтен …Що пък Лафонтен?… Ми виж как му отива това име! /Ха-ха-ха – дружно  🙂 /… Еее, не ме гледай въпросително мосю Лафонтен, ‘ми ако си в наш’та посока да се лепвам зад тебе и… Оф… Бе от тука не минахме ли вече? Оооффф! Тоя град край няма!
Та ей такава дивотия си надробихме, значи, докато пак излезем на околовръстното, ама от срещуположната страна, и после да видиш – притихнали, на нокти и с очите „на десет“ – да не изтървем N12, който минава покрай Версай и на запад, на запад, към целта ни…  🙂
Е, стига де, просто се разходихме още малко из Париж!  😉

Из провинцията стана по-лесно. Пък и времето междувременно се прояснило, хубаво, гледките прекрасни – драго ти е да пътуваш.

Посока и цел: Бретан.

Леко отклонение: Мисля, че за да види и почувства типичното за една страна или поне част от нея, човек трябва да направи само 3-4 неща.
Първо, да забрави за организираните от туристическите фирми стадни препускания от град на град. Значи да си тръгне самостоятелно или по-добре с някой, който е с подобни интереси. Второ, да си даде възможно повечко време. Трето, да слезе от магистралата. И последно, без много-много да се тръшка: ама дали няма да се изгубя, ама като не знам езика как ще се оправя, ама не знам си какво-що…
Най-важното е да си планирате предварително /и с луфт!/ четирите П-та: път, пребиваване, програма, пари. И няма да имате проблеми, ако не забравяте, че на любезното и добронамерено поведение езикът е международен.

Е, след парижкия екшън и кефейки се максимално на пасторалните картинки на Нормандия, накрая, с около 3 часа след предвиденото, към 8:00 вечерта се поздравихме с добре дошли в

Бретан!   🙂

Това е най-западната област на Франция.
Казват, че в Бретан отиват уморените от летните жеги парижани и онези, които се дразнят от тълпите по Ривиерата през лятото. А повечето чуждестранни туристи след Париж най-често се спускат по долината на Лоара, за да видят едни от най-известните големи френски замъци, или директно отлитат за Лазурния бряг. Ама защото не знаят из Братан пък колко много замъци има! Аз, обаче, вече знам  🙂   Та, има и леко „откачени“ туристи /като мен  😉 /, които заминават за Франция не точно заради всичко това, а с идеята да се докоснат до едно конкретно място, което са видели някъде и в мечтите си. „Моето“ място се оказа точно на границата на Нормандия и Бретан.

Бретан с право може да се нарече „краят на земята“, тъй като по-голямата му част е в Атлантическия океан. В цифри – това са около 220 км суша, вдадена в океана. Най-западната, т.е. най-вдадената в океана част от полуострова е департамента /областта/ Finistеre. Името произхожда от латинското „Finis Terrеа“ и означава буквално „край на земята“. Интересното е, че бретонците на своя език наричат Finistеre „Penn ar Bed“, което се превежда като „Начело на света“. Е, край-начело, очевидно е, че и на двата езика значението е подобно.
А до най-близката голяма земя, Южна Англия на около 200 км, се стига с ей такива фериботи. Снимката е зумната „до дупка“ с единствената цел хуубавинко да се види „голееемият кораб /дет/ минавааа“. Ама този в случая пристига   😉   От Плимут, Дъблин или Корк.

Бретан - Фериботът между Бретан и Великобритания

Бретан - Фериботът между Бретан и Великобритания

Бреговата линия на Бретан е може би най-разчупената и най-живописната по западното френско крайбрежие – скали, леки фиорди, широки и плитки заливи. Аз нямах представа от приливи и отливи – при нас на Черно море те са незабележими, от порядъка на сантиметри. А по света, казват, приливите и отливите са по 2-3-5 – по няколко метра.

Но я идете в Бретан да видите прилив и отлив!

Особено в плитките заливи – водата се отдръпва не с десетки, а може би стотици метри навътре, като в залива на Мон Сен Мишел достига 3 – 3,5 км и аз го видях с очите си! Докъдето поглед стига, се вижда само кал и мокър пясък, прилича на току-що излят цимент и евентуално тук-там може да стърчи някой по-едър камък. Направо странно и неестествено ми изглеждаха полегналите лодки… като разхвърляни.

Бретан - При отлив лодките са като разхвърляни по пясъка

Бретан - При отлив лодките са като разхвърляни по пясъка

После приливът пристига, според едно древно описание „със скоростта на галопиращ кон“, и всичко си идва на мястото. Вълните отново настъпват, лодки и яхти се клатят, флагчетата плющят на вятъра… А туристите жадно запечатват спомена си от този феномен  🙂  Тази приливно-отливна магия се повтаря на всеки шест часа. И, както по-после научих, най-големите приливи и отливи се случват при новолуние и пълнолуние, и особено в дните на пролетното и есенното равноденствие. Затова, ако искате да видите с очите си този грандиозен спектакъл на океана, вече знаете кога да отпрашите за Бретан   🙂

Бретан - Приливът настъпва към бреговете на Морбиан...

Бретан - Приливът настъпва към бреговете на Морбиан...

Бретан - И всичко си идва на място    :)

Бретан - И всичко си идва на място :)

За разлика от плажовете по Ривиерата, тук те са все широки и пясъчни.

За жалост водата е студена дори и през лятото. Е, поне по моите критерии. Но за тях явно си е добра   🙂

Бретан - На плаж, ама бррр...

Бретан - На плаж, ама бррр...

Пък не можете да си представите колко скоростно могат да довтасат едни грозни, черни облаци откъм океана. Изглежда страшно. Ама страшно е!

Не знам дали край тази част на океана има лек и топъл бриз, но знам, че може много яко да „бръсне“ и фучи. Защото, в началото на юни, след един топъл и слънчев ден с лазурно синьо небе без ни едно облаче, без никакво предупреждение осъмнахме на следващия ден, похлупени от тежки тъмно сиви облаци, неспирен дъжд, пронизващ вятър и температура само 8 градуса, както показваше електронния часовник/термометър при информацията в Мон Сен Мишел. Колко ли градуса е бил „комфорта“? Не знам, но на мен ми се струваше под нулата. И тогава, докато се борех с вятъра и дъжда как да застана, че да мога да снимам една кула без да ми се намокри обектива, съзрях едни босоноги хлапета; 15-16 на брой, не повече от 7-8 годишни, предвождани от закръглен чичка по къси гащи. Всичките малчугани бяха с жълти дъждобранчета, наловили се за ръчички и шляпаха с ентусиазъм в калта на отлива  🙂  А аз щях да пукна от студ, вярвайте, въпреки якето! И както бях измръзнала, така „забих“, че не се сетих да ги снимам… Още ме е яд!

Според археологията и историята, Бретан е бил населяван още по време на неолита.

По-късно там се установили някои келтски племена, от които най-голям отпечатък оставили венетите. После е завладян от Римската империя и римляните го наричат „Арморика“ – название, оставено от келтите, чието значение е „крайбрежна зона“. Днешното му име идва от английското „Brittany“ и се е появило в късния период на Римската империя. Защо ли? Защото по онова време бритите, които са също келтско племе, чули, че има Велико преселение на народите, та да видят и те какво е, и почнали да се преселват. И се преселвали, та преселвали таман 200 години, от Уелс и Корнуол /които са във Великобритания/. Е, накрая се установили окончателно на днешната територия на Бретан някъде около 5 в.н.е.  🙂  Виж ти, виж ти… и в древността е било весело   🙂

А днес англичаните от Южна Англия, макар и на шега, често наричат бретонците „братовчедите“  😉

Бретан в различни моменти от историята е бил кралство, херцогство, феодално владение. Дори са го наричали „Малката Британия“ (Britannia Minor), за да се различава от Великобритания, която всъщност не е чак кой знае колко далеч от там /че колко са 200 км на фона на безбрежния океан :)/. Но едва след Френската революция Бретан станал част от френската държава.
Традиционният бретански език е смесица от келтски, уелски, корнуолски, ирландски и шотландски и галски. И, представяте ли си, на него са говорели още по времето на Римската империя!  🙂  Удивлявам се, защото той, този език съществува и днес, макар да е забранен през 20-ти век по училищата и на обществените места. Хмм… де им е демокрацията на френците, бе?… Ама бретонците напук си го говорят  🙂

Не знам точно къде се намира „чертата“, но французите разделят Бретан на „долен“ и „горен“ /както и Нормандия/.
Бретан, подобно на „кака“ си Велика Британия, е много зелен и свеж. Ей така, лежерно пътувайки по второкласните и селски пътища, много често внезапно може да изникне някое пусто параклисче насред поляната. Или каменен кръст в памет или за чест и слава някому, знам ли… Или „fontaine“, както и при нас се срещат каменни чешми по селските пътища. Само че бретанските май все бяха наречени на някой светец и изобщо ми бяха странни, много са различни.

Бретан - Изворче или чешмичка, пък те му викали  "fontein"  :)

Бретан - Изворче или чешмичка, пък те му викали "fontein" :)

Бреговата линия, както казах, е доста разчупена, селцата са тихи и живописни, типичните къщи изглеждат като от стари детски книжки с вълшебни приказки. И май всеки град може да разтвори дълги страници история. Ха, а знаете ли, че „Тигърът на седемте морета“, Сюркуф де, един от любимците ми по тийнейджърско време, е истински персонаж от Сен Мало? Е, аз го научих там   🙂
Пак изненадващо за мен, но пък не и за историята е, че

в Бретан също си имат и те „Побити камъни“ 🙂

Бретан - Мегалитите при Карнак

Бретан - Мегалитите при Карнак

Тези френски „Побити камъни“  🙂   се намират край град Карнак и затова ги наричат „Камъните от Карнак“ или „Менхир в Карнак“. Археолозите наричат „менхир“ подобни големи стърчащи камъни, монолити, които може да са единични, но може и да са група. Размерите им може да варират, но всички имат продълговата форма и често са заострени на върха. Те са широко разпространени в Европа, Африка и Азия, но особено много са в Ирландия, Великобритания и в Бретан. В Карнак са около 3 хиляди и датират от времето на неолита, т.е. от 4500 до 2000 г. пр.н.е., горе-долу от времето на Стоунхендж. Предполага се, че са били някакъв култов комплекс или просто всяко поколение е издигало мегалити в чест на предците си.

И съвременни глезотийки има в Бретан, о, спокойно! 😉

Хубавите пътища и уредения транспорт изобщо не са случайност; хотелчета се срещат дори и в някои селца, а иначе, вили и къщи под наем за по 50-60 евро на вечер /за стая, В&В/ има колкото щеш. По брега модерни СПА-центрове предлагат редица промоции и бонуси. Ама пак чок пара, бее  🙁     Гладен човек няма да остане – има и по-изискани ресторанти, има и чаровни кръчмета, предлагащи морски дарове или местни манджи. А, да не пропусна да спомена и кафененцата-креперии за сладки палачинки „крепс“ или солени „галет“. На чревоугодниците мога да препоръчам и едни мънинки кифлички с орехов пълнеж, но да знаете, не са кроасани. И, нали съм си сладкоежка, ще споделя, че чудесните плодови сладкиши „татен“ /с ябълки/ и „клафути“ /с череши, но може и с кайсии или сливи,/ просто те дърпат за езика да се помъчиш да разпиташ за рецептите 🙂 /Ако някой попита, ще кажа./
Още?   🙂   Да, май пропуснах да спомена традиционния сайдер, много популярен в Нормандия и Бретан… Ето, казвам: видях поне 4 марки сайдер. Ако някой не знае – прави се от ябълки. Но аз не бях впечатлена, тц, не го ща! Обаче, виж, бирата „Ланселот“ ви я препоръчвам от сърце  😉

Казват, че Бретан е синоним на традиционната кухня, историята и религията. За историята и кухнята казах. А религията, хм… Ами вярно, в Рен и Кемпер има големи катедрали, и навсякъде църкви и църквета /параклиси/ – безброй; не само в населените места, а както казах, и ей така – насред полето, насред гората, на брега – кацнало параклисчето на скалата, стърчи си.

Mont St Michel, 50170 Мон Сен Мишел, Франция

А на границата между Бретан и Нормандия е един от удивителните паметници на ЮНЕСКО,

абатството Мон Сен Мишел

Приказно човешко творение! Откакто е построено, го наричат „Чудото на Запада“ и аз мисля, че си е така. И че заслужава отделна статия.

Бретан - Ето  заради това абатство отидох в Бретан... И после "обрисах" цяла Франция   :)

Бретан - Ето заради това абатство отидох в Бретан... И после "обрисах" цяла Франция 🙂

Какво да кажа в заключение?
Ами, да, това бяха само щрихи. Бретан не може да се опише с няколко думи, той трябва да се види, да се почувства. Не знам, може би не всеки ще го хареса, защото е и някак си… като „отнесен“… различен, друг свят  🙂
Но Бретан ще омагьоса онези, които харесват непостоянното море и оранжевите му залези, надпреварата на платноходките, адреналина от летенето по вълните с хвърчила над океана, просторните пясъчни плажове, налитащият от океана вятър, мистерията на грандиозните приливи и отливи на Атлантика.
Бретан ще ви омае и със спокойната красота на земята: зелените ливади с кравички, пасторалните селца и одряманите градчета из които бродят „заблудени“ туристи; с градините с ябълки и череши; с ненадейното появяване на криещи дълга история , непристъпни замъци /chateau – шато/ и някак по-фриволно изглеждащи, от по-новата история, големи богатски къщи, наричани пак chateau; с ленивите реки, със забавните патици и лебеди в езерата; с цветята; с полегатите хълмове и горите не много тилилейски, от които, ако беше изскокнала някоя благородническа ловна свита, сигурно хич нямаше да се изненадам  🙂
Такива ми ти работи. Изобщо… ако трябва да определя Бретан само с две-три думи, то те ще са ОМАГЬОСВАЩ И НЕЗАБРАВИМ 🙂
Такаа… Доста трудно ми е да избера от всички снимки кои най-точно биха представили Бретан, но да видим…  следва една много кратка визуална разходка:

Bon voyage!

Бретан - Пейзажи като за новогодишен календар     :)

Бретан - Пейзажи като за новогодишен календар :)

Бретан - Традиционни селски къщи като от вълшебните приказки

Бретан - Традиционни селски къщи като от вълшебните приказки

Бретан - Пасторални пейзажи

Бретан - Пасторални пейзажи

Бретан - Изглежда действаща вятърна мелница

Бретан - Изглежда действаща...

Бретан - Някои от местните жители на Кот д'Армор   :)

Бретан - Някои от местните жители на Кот д'Армор :)

Бретан - Гобленът "Щастливото завръщане" наживо     ;)

Бретан - Гобленът "Щастливото завръщане" наживо ;)

Бретан - Казах ли за страшните черни облаци, настъпващи от океана, от които ми щръкна косата?...  И май тия чадъри са пуснали корени, понеже не успяха да се  разлетят   :)

Бретан - Казах ли за страшните черни облаци, настъпващи от океана, от които ми щръкна косата?... И май тия чадъри са пуснали корени, понеже не успяха да се разлетят 🙂

Бретан - Нее, не бих искала да съм в океана при  такова време

Бретан - Нее, не бих искала да съм в океана при такова време

Бретан - Но пък искам да бродя по брега при такова    :)

Бретан - Но пък искам да бродя по брега при такова :)

Бретан - Кеееф!     :)

Бретан - Кеееф! :)

Бретан - Тук някъде дали ще има феи?

Бретан - Тук някъде дали ще има феи?

Бретан - Река, приличаща на езеро - Блавет /мисля/

Бретан - Река, приличаща на езеро - Блавет /мисля/

Бретан - Замъкът Сосиньо "наднича"     :)

Бретан - Замъкът Сосиньо "наднича" :)

Бретан - Замъкът Треварез /дали си има собственик?/

Бретан - Замъкът Треварез /дали си има собственик?/

Бретан - Кой казва, че замъците са само по Лоара? Ето, тук още един - Тресенсон... Класика, нали?   :)

Бретан - Кой казва, че замъците са само по Лоара? Ето, тук още един - Тресенсон... Класика, нали? :)

Бретан - Последно, още един красавец - замъкът Жослен    :)

Бретан - Последно, още един красавец - замъкът Жослен :)

Бретан - А така се вижда част от градчето Жослен от камбанарията на църквата.

Бретан - А така се вижда част от градчето Жослен от камбанарията на църквата.

Бретан - Още един живописен старовремски  град - Динан

Бретан - Още един живописен старовремски град - Динан

Бретан - Типични къщи в Динан

Бретан - Из пустите уличките на Динан

Бретан - Типични стари сгради в Рен

Бретан - И съвременни модерни сгради в Рен ;)

Бретан - И паркове с прекрасни цветя има в Рен

Бретан - И паркове с прекрасни цветя има в Рен

Бретан - Пристанчето за "гемийки" в Етел    :)

Бретан - Пристанчето за "гемийки" в Етел :)

Бретан - Из уличките на още един стар и красив град - Ван

Бретан - Из уличките на още един стар и красив град - Ван

Бретан - Архитектура във Ван

Бретан - Архитектура във Ван

Бретан - Също Ван

Бретан - Също Ван

Бретан - Религията е на почит - църкви навсякъде.

Бретан - Религията е на почит - църкви навсякъде.

Бретан - Из Кемпер,  в дъното се вижда една от големите бретански катедрали Сен Корентин.

Бретан - Из Кемпер, в дъното се вижда една от големите бретански катедрали Сен Корентин.

Бретан - Кемпер, органът в катедралата Сен Корентин

Бретан - Кемпер, органът в катедралата Сен Корентин

Бретан - Кемпер, катедралата Сен Корентин, витражи

Бретан - Кемпер, катедралата Сен Корентин, витражи

Сен Мало - Отлив. Според вас за какво служат тези огради от набити в пясъка колове току пред крайбрежната улица?

Сен Мало - Отлив. Според вас за какво служат тези огради от набити в пясъка колове току пред крайбрежната улица?

Сен Мало - Прилив. Ето затова са тези "огради" - да "убиват"   вълните на прилива. Макар че не винаги успяват.

Сен Мало - Прилив. Ето затова са тези "огради" - да "убиват" вълните на прилива. Макар че не винаги успяват.

Бретан -  What a wonderful world...

Бретан - What a wonderful world...

Бретан - И още веднъж  :)

Бретан - И още веднъж :)

Текст и снимки: Вили

22 коментара

Older Entries »