Archive for the tag 'България'

май 24 2012

Крепост Маркели (2): Ето я днес

Днес ще разгледаме крепостта Маркели в днешното ѝ състояние. Теодора вече ни разказа миналата седмица за историята ѝ.

Сега – как изглежда днес. Приятно четене и честит ви празник на буквите 🙂

Крепост Маркели

част втора:

Ето я днес

 

Една приятелка ми се обади и предложи да натоварим  каквото можем от семейството по колите и да отидем да видим това невероятно място.

В интерес на истината си представях нещо, по което да се катерим, да има стръмни стълби и поне един зъбер. В началото на Карнобатската магистрала  (пътувайки от Сливен) на  има табела за Маркели. Крепостта е на 50 км от Бургас и 6-7 от Карнобат. Отбивката води и към село Крумово Градище. Слизайки от магистралата (колко американски прозвуча) трябва веднага да свиете вдясно по един черен път. В противен случай слизате до селото, търсите някой да обясни, къде е тая крепост и после я намирате.  Та по черния път, внимателно, особено ако колата е с ниско окачване, минавате покрай някакви изоставени сгради, които приличат на стари казарми. На челото на едната има надпис: …А..КЕЛИ. Има и стрелка. Продължавате по живописния черен път, който се вие по билото на възвишението и така докато стигнете до една бариера. Изкривена такава.  Пролетно време е и въздухът ухае на мащерка, стоплена влажна земя и на свежа трева. Прахолякът е мек и не особено противен като през лятото.

Пътят след бариерата леко се снишава и ни отвежда към стъпала, които едва ли са били главният вход към твърдината.

Крепост Маркели

Пътеката

 

Малко след това сме отгоре и сме вътре в историята. За жалост, останките не са никак много.

E773, Карнобат, България

 

 

 

Но  сякаш да компенсира, мястото е запазило такова величаво усещане, че като направиш първата крачка, за да приближиш, ти се струва, че дрехите ти са от златоткана коприна, която тежко се влачи по тревата. Гледката е неописуема – сякаш си окачен на небето (въпреки че е възвишението все пак е само възвишение, т.е. надморското равнище, не е особено драстично надвишено.

 Крепост Маркели

Крепост Маркели

Това трябва да са останки от някоя кула

Крепост Маркели

Друга наблюдателница, разположена противоположно на тази от предходната снимка

Крепост Маркели

Крепост Маркели

руините чакат археолозите

 

 

 


Неописуемо е и чувството, което обзема човека, особено ако има афинитет към историята.

Всъщност

крепостта е била проучвана още от братя Шкорпил

На няколко пъти са правени разкопки – през 90-те години, както и 2007. Намирани са изключително интересни находки – както съдове и други предмети от битта, така и „официални” печати… Сред откритията е било и така нареченото „гърне със злато” – всъщност монети някъде от 6-ти, че и 8-ми век. Имало и други от по-късно време. Кой знае, може да е било някоя църковна каса.

Всъщност, на най-високото място се намират

руините на храмовите комплекси

Света Богородица – крепост Маркели

Света Богородица – оставено в памет на епархията от старо време

Крепост Маркели

нещо интересно, с неизвестно за нас предназначение

 



а  стените на крепостта са в ниското:

 Крепост Маркели, защитни валове

Под тях има река, защитни валове….

Но погледа бяга по „двора”, както и дечурлигата. Последните се стрелкаха като лястовички, и току надаваха вик: виииж. По-скоро се интересуваха от адреналинната част.  Всъщност човек се усеща странен и малък сред мащабите на миналото.  Философията завладява мисълта и връща значението на някои пообезценени понятия, без да ги споменавам.  Искаше ми се да седна, направо да легна на тревата, да затворя очи и да се нося през пространство, време, каквото там има. Сякаш ме обви енергия и вля мистика в и без това стресираното ежедневие. Някак не ми достига вътък да обясня. Може и да преувеличавам на моменти, обаче, като нищо да съм се мотала с меч в ръката по Маркелито преди енстотин години. Всъщност ще ми се да съм била местната хубавица – по ми приляга на пола.

Крепост Маркели

Природата си знае работата. Винаги напомня за романтиката насред драмата и историята.

Крепост Маркели

Останки от кула, предполагам

 



За жалост, мястото е оставено просто така, консервирано до колкото е било възможно и без грам указания за заблудения посетител.

При последващо проучване, разбрахме, че край реката има доста добре запазени останки от съоръжението, снабдявало Маркели с вода. Не знаехме кое какво е…

Та препоръката е, ако все пак на някой му се иска да види на живо тази невероятна забележителност, нека мине през музея в Карнобат. Неговият директор, специалисти и експозиция, са прекрасно запознати с крепостта.  Препоръчаха ми ги като безкрайно ерудирани (хората, предимно).

Горите отдавна са изсечени, хълма е без сянка, а слънцето е буйно и пролетно. Към обяд е доста напечено и сме принудени да се оттеглим.

По ей този път (същия като на идване)

По пътя към крепостта Маркели

 

Но има добри новини:

Община Карнобат е получила средства от програмата за Регионално развитие, за да бъдат реставрирани руините, както и да бъде подобрена инфраструктурата.

Дай Боже и побързайте. Искаме да показваме горделиво на гости разни.

Късмет!

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 


 

 

Други разкази свързани с района на Черно море – на картата:

 

 
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

 

 

2 коментара

май 18 2012

Крепост Маркели (1): Малко история

Маркели?!? Това не беше ли някакво кисело мляко?!? Да, ама не – човек се учи, докато е тъп*, в моя случай – докато съм жив 🙂 Затова с радост научих от днешния пътепис, че Маркели е средновекована българска крепост. Теодора ще ни води там, като днес ще започнем с историческата справка.

Приятно четене:

Крепост Маркели

част първа:

Малко история

 

V-VI век

Маркели, разположен върху хълм накрай огромно мочурище, заема мястото си на границата между Византия и България.  Скрит сред море от гори, защитен от огромно тресавище на запад постът  дава излаз към цяла Източна България .

Всъщност,  римляните първи построили крепост на възвишението, осъзнавайки  невероятните предимства – защита, непрекъснат източник на вода, безценно географско положение, които  Византия получила като наследство. ( По-късно България,  без скромничене и дипломатично усукване,  го пожелала.)

Ромейска реч и порядки пренасяли Константинополски дух.  Крепостта не била чисто военна.  Много цивилни предпочели да изградят селище в пределите на средновековния замък, тъй като защитата на армията осигурявала доста привилегирован жизнен стандарт.

Гледката от крепостта Маркели

 – Гледката от крепостта. Околностите са били покрити с гъсти гори.

 Гледката от крепостта Маркели

Крепостта Маркели

Крепостната стена над река Мочурица.

 

 

Долу, в подножието било изградено невероятно за времето си инженерно съоръжение, което снабдявало обитателите с вода.  То било добре защитено от валове.

(виж Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%B5%D0%BB%D0%B8 )

България, сложила ново стъпало в историята си, сменила рода Дуло с рода Вокил. Твърде уверен кан Винех – първият от новите, се опитал да бъде мъдър и неповторим.  Маркели блестял на граничната линия и сиянието пречело на канът да спи спокойно. Съвсем обективно, той преценил, че крепостта ще бъде ценна придобивка за държавата, а нейното завладяване ще нащърби богатата византийска мозайка.

През 756 г.

Винех горко ругал своята самонадеяност.  Българската армия била разбита край Маркели , а Константин V Копроним вдигал банкети и благославял твърдината.  Крепостта си взела данъка – битката е жестока, погрома за българите унизителен.  Българският предводител бил принуден да сключи мир с империята и да си плаща данък за нескопосната битка.Но макар и смътно,  доловил нуждата от спокойствие за страната, и се стараел да поддържа примирието. Позорът, обаче, бил болезнено клеймо – не след дълго болярите изпратили Винех по пътя към Рая и пуснали яростта си да се лее. Толкова кипнала тя, че от тук насетне победата над Византия била лелеяно мечтание на всеки български кан и цар.

и

792 г.

Константин VI, с блестящо самочувствие, разположил  шатрата, обоза и хазната си край Маркели. Нямало нужда да влезе зад стените. Ромейската войска лежерно блещукала сред дърветата. Кан Кардам, умислен, разсъждавал от другата страна на хълма.  Българите били спокойни, но стегнати, мълчаливо се подготвяли за битката.  Канът постъпил не по-зле от всички предхождащи го наши владетели.  Много далновидно скрил конницата си зад околните хълмове и разбил императора в решителния момент. Отрязъл пътя към Маркели.  Константин бил уловен с ласо и без малко да седне в краката на Кардам на последвалия банкет. Вместо това плащал данъци. Когато се опънал, след няколко години, Кардам го поканил да се видят на дружеска беседа край българския Маркели.  17 дни се надвиквали, но никой не рачил да скочи пръв. Разделили се по живо, по здраво.

Наравно с военното призвание на крепостта, се развивал и другият постамент на държавата – религията. Значителни храмови комплекси увенчавали възвишението.   Своята част от за светския живот на укреплението дали и търговия и занаяти.

Крепост Маркели

Крепост Маркели

В крепостта се виждат руините на църковни комплекси. Църквите следвали  историята – изследванията сочат, че няколко храма са били строени на това място – от раннохристиянска обител до солидна кръстокуполна църква .

Кан Крум бил достоен наследник на Кардам. Укрепил и засилил България, с много творчески подход, започнал да си отрязва сочни хапки от Византия.

За това никак не е изненадващо, че

811 година

Никифор  I Геник, раздразнен, решил да смъмри нашия владетел.  Събрал край Маркели невероятните 60 000 редови и запасни войничета ,за разкош взел и сина си. Доста аристократи тръгнали като на разходка.  Нагласили се, строили се и се стекли към Плиска.

Канът не си скубал косите, нито се разтърчал из палатите в паника и ужас. С болка в сърцето, Крум подбрал по-голямата част от армията си и се оттеглил.  Ромеите разрушили столицата, като се постарали да свършат това добре. Никифор с насмешка и сарказъм отхвърлил предложенията за мир.  Крум стиснал устни.  Докато се пекли вакли агнета на пожарищата за императорската трапеза, Кан Крум безпрекословно събрал  всеки, който можел да ходи, включително жени, както и новоприсъединените славянски племена. С подкрепата  на голямата им охота, създал силно мотивирана войска. Никифор подочул за донаборната кампания, наредил да му опаковат шатрите и багажа, зарязал плановете си за почивка в Мизия и ударил напряко през Върбишкия проход, с мисълта „веднъж да стигнем Маркели” За огромно негово съжаление, Крум стигнал него.

Маркели бил български!

Разположен на важни пътища, освен главната си задача да пази, той естествено придобил още по-богат бясък и се превърнал в прекрасно развит център.

Какво намираме през 2012 година?

Следва продължение.

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

*Изразът е на Темплар – бел.Ст.

 

 

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

 

 

3 коментара

ное. 11 2011

Пулсът на този град (Пловдив)

Признавам си, че днешният пътепис не е точно пътепис, но пък едно есе за втория по големниа град на България винаги ще заслужи вниманието ни 🙂 Приятно четене и не се очудвайте 🙂

Пулсът на този град

Пловдив

 

Когато отворих очи, в съзнанието ми все още блуждаеха фрагменти от съня. Явно неритмичното трополене на автобуса ми е подействало сънотворно. Сънувах новото момиче от класа Криси, както и тръгването ни за Пловдив преди около 3 часа. Едва вчера се запознах с нея, а ето я сега—татуирала стените на съня ми като ефирно видение в златисти лъчи. Сега, когато се откопчих от паяжината на подсъзнанието, си зададох въпроса защо я сънувах? Вярно, беше красива, може би едно от най- красивите момичета, които бях виждал, но какво толкова се бе случило… отговорът отново потъваше в лабиринта от мистични миражи.

Обзе ме странна смесица от чувства- изненада, възбуда, свян, смут. Мислите ми се боричкаха като полудели и едва сега осъзнах, че се движим под громола на дъжда, който се стоварваше като чук върху тавана на автобуса. Очите ми се взираха в мъждивата светлина, която се процеждаше от малките лампички и най- сетне видях тази, която търсех—Криси. Имаше дълга тъмна коса почти до кръста, с кожено яке и високи токчета. Стоеше няколко реда по- напред в автобуса. Погълнат от мисли за нашата първа среща, дори не усетих как се усмихвам. Съвпадение … съдба … преплетени енергии… в главата си търсех думата, която да ми помогне да назова чувството, което ме връхлиташе.

Plovdiv, Bulgaria
Преди малко хоризонтът пред нас беше ниска тъмна черта, но сега се изпълни по- нагъсто с високи причудливи фирмени и жилищни сгради. За момент резенчето луна се потули зад тъмен облак и небето заприлича на топ коприна. Гумите на автобуса свистяха по мокрия асфалт и като че ли от нищото пред нас се появиха модерните очертания на града на седемте хълма—вторият по големина град в България.
Признавам си, че да видя Пловдив за мен бе истинска мечта, затова когато госпожа Стоянова—учителката по география ни каза за екскурзията, аз и моите приятели Ники и Жорето веднага се записахме. Вече си представях как си прекарваме чудесно в предимно мъжка компания, но не подозирах, че и новата ученичка ще идва. Запитах се защо тя се появи точно в този момент от живота ми, когато бях на гребена на вълната, в стихията на авантюрите, между вътрешната хармония и търсенето на все по- диви приключения.
В този момент си я представих като каменна богиня—отливка от самоук художник, чието място бе именно в Пловдив. Град, изгубен в съкровищницата на историята, край сърцето на река Марица – богат гоблен, украсяващ на всяка частица от вселената.

Когато автобусът най- сетне спря, ние нетърпеливо слязохме като малка немирна тълпа. Дъждът сякаш бе измил очертанията на мрака, за да потопи града в златистия гланц на луната. В този миг имах чувството, че по всяка артерия на тялото ми кипи поток от електричество. Вълнението завладя всяка емоция, и сякаш отново бях онова малко дете, което вярваше в чудеса и вълшебни приказки. В този миг дори въздухът ухаеше на нещо ново и невъобразимо сладко.

На другата сутрин:

– Пловдив е вторият най- стар град в света след Дамаск. Тук са се пресичали най- стратегическите артерии в Римската, а по- късно и в Османската империя. Началото на града е поставено около 4000 година преди новата ера—започна откритият си урок госпожа Стоянова, докато ни оглеждаше внимателно един по един. Бяхме на хълма „Бунарджик”, наредени в полукръг. Тук се намираше най- големият парк в града. Прохладната пролетна сутрин, живописната гледка и пъстрата шумна тълпа край мен бяха капките адреналин, които пълзяха по вените ми с неудържима сила. Едва смогвах да гледам ту към госпожа Стоянова, ту към красивата Криси, ту към приятелите ми, които си шепнеха нещо и се кикотеха в шепите си. Изведнъж ми се стори, че и тя ме погледна. Докато се изучавахме с поглед във въздуха сякаш плуваха невидими нишки.

– Знаете ли какво се е случило през 342 година пр. н. е.?—като порои от впечатления до мен достигна въпросът на госпожа Стоянова. Вече не помня дали изпуснах някое съществено парченце от него, знам само, че в първия момент всички мълчахме.

– През 342 година пр. н. е. Филипополис- някогашното име на съвременния Пловдив е бил завладян от Филип Македонски, бащата на Александър Македонски – каза новата ученичка. В същия момент се сви в сянката на скупчените край нея съученички, сякаш се срамуваше от собствените си знания.

Когато устните й се отвориха, за да изрекат думите, а очите й нетърпеливо се вторачиха в госпожа Стоянова, вече не чувах нищо от онова, което каза. Като че ли исках да запазя този миг още и още, възхитен от упоритостта и простодушието й. Дори се запитах дали и другите момчета виждат това, което виждах аз. Сега разбрах какъв е бил отговорът на онзи безкрайно мъчен въпрос, който сякаш ме удари в слепоочията.
– Браво Криси, правилен отговор!- отекнаха думите на госпожа Стоянова, последвани от усмивка в ъгълчетата на устните й. След това тя продължи открития урок за управлението на римския пълководец Марк Тереций Варон Лукул и историята на Филипополис, преименуван след това в Тримонциум.

 

Няколко часа по- късно:
Най- голямата забележителност на град Пловдив се оказаха самите пловдивчани—темпераментни, забързани, многоцветни, сякаш в жилите им кипеше пулсът на този град. Тук, в площада пред Джумаята като че ли се бяха събрали всички природни стихии, за да оформят пъстра мозайка. Въздухът ухаеше на димящо кафе, екзотични подправки и печени закуски. От многоцветните изписани къщи до огромните лъскави магазини и ресторанти, от бездънните зелени очи на пловдивчанките до загадъчния чар на техните усмивки—всичко се вкопчваше в адреналинова спойка от реалност и фикция. Дали все още имах смелост да заговоря красивата Криси? Дали щеше да ми позволи да я поканя на заведение, само аз и тя насаме?
Забелязах, че сега вървеше в предната редица и трескаво обсъждаше нещо с една от отличничките на класа Станимира. Оставих Ники и Жорето за момент и побързах да я настигна. Сърцето ми спринтираше като побесняло в гърдите и едва се сдържах да не преосмисля намеренията си.
– Здравей – казах аз, приближавайки на безопасно разстояние.
Тя се усмихна приветливо и ме погледна. Видях как вятърът се заигра с един дълъг немирен кичур от косата й.
– Много се радвам, че дойде в нашия клас, за да имаме толкова умна и красива ученичка —едва казах и извърнах глава като примрял. Още не можех да повярвам че аз, немирникът изпитах притеснение и неудобство пред момиче—нещо, което никога не ми се беше случвало.
Тя се изчерви, но продължи да върви с бодра крачка. От толкова близо лицето й ми се стори гладко като на порцеланова кукла.

– Искаш ли да пийнем нещо по време на обедната почивка?- попита тя най- неочаквано.
Очите ми се разшириха от учудване. Нима тя, красавицата, която се чудех как да заговоря изведнъж ме покани на среща? Можеше ли да не съм чул правилно, заслепен от внезапен порив или от пулса на този красив град? В този миг се усмихнах окуражен и кимнах в отговор. Въздухът край мен отново изсвистя, напоен от хилядолетната магия на града, но в този миг сякаш ухаеше на обич и ласка, детство и слънчеви мечти, удовлетворение и споделени усмивки—пир на усещането за пълнота.

Автор: Галена Върбева

 

 

Други разкази свързани с Пловдив – на картата:

4 коментара

« Newer Entries - Older Entries »