Archive for the tag 'България'

окт. 24 2014

Пътуване до нос Калиакра

Хладничко ли ви е? А за морето – мечтаете ли си? 🙂 Днес Янита ще ни води на може би единственото място в китната ни родина, от което можете да снимате морски залези  – Калиакра 🙂 Приятно четене: Пътуване до нос Калиакра Калиакра е мястото, на което се срещат синевата, легендите и ветровете. Толкова […]

3 коментара

сеп. 19 2013

Завръщане в Омуртаг

Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село 🙂
Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме 😉

Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали 🙂

Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“? 🙂

Приятно четене:

Завръщане

Омуртаг

Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.

И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е

„между Търново и морето“

За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.

Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.

Самолети край Омуртаг

Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.

 

 

Самолети край Омуртаг

Самолети край Омуртаг

 

Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).

Та… Защо завръщане

Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.

Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.

Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.

7900 Омуртаг, България

От тук спомените ми се губят. Уж

излезнахме на пазар

Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.

Ежко Бежко

Ежко Бежко

 

Тук е мястото да се спомена, за

онези, които са напуснали страната и заселили в Турция

Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако  си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.

И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:

Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше “ колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?“. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!

Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:

Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.

Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.

 

Позволително за венчавка

Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.

Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.

Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.

Автор: Мустафа Хасанов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани сДругата България – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе

One response so far

ян. 14 2013

Таракли (Taraklı/Тараклъ): Възрожденските османски къщи в Анадола

Днес е мой ред да напиша пътепис 🙂 Искам да ви покажа едно забележително селище в Турция – Тараклъ. Пригответе се да видите познати неща на непознато място. Приятно четене:

Таракли (Taraklı/Тараклъ)

 

„българите сме толкова умни, красиви и работливи, че сме разпространили възрожденската архитектура из цялата Османска империя“

Защо на билета пише дали сте момченце?

 

Възрожденските къщи в Анадола

 

От известно време отново се подвизавам из Анадола. Звучи зловещо, но не е – всъщност е приятно, освен може би съботите и неделите, когато в „наше село“* няма какво чак толкова да се прави.

За „наше село” съм ви разказвал миналата година, днес ще се опитам да ви разкажа за едно село (градче?)  не много далеч от Сакария, но … което по „странен“ начин е свързано с България – Таракли. Турското му име се произнася Тараклъ, но ще остана верен на възрожденската традиция имената в Османската империя да бъдат наричани на български 🙂 и тъй като нормално звучащото на български „Тараклия“ вече е заето от молдовската Тараклия, то кръщавам турския му първоизточник Таракли 🙂 (строго погледнато и турското име на молдовската Тараклия би трябвало да е Тараклъ, т.е.и на български би трябвало имената им да са еднакви, но хайде – нека има разлика, затова: Таракли)

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски? османски? къщи

 

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

За градчето научих по един забележително банален начин – в бордното списание на Турските авиолинии имаше кратка дописка със снимки на … възрожденски къщи в Турция (!!!), зачетох се и … хоп! Оказа се, че градчето се намира в нашия окръг! (не съм сигурен как се казват окръзите (областите) в Турция, но беше ясно указано, че се намира в региона на Сакария (Адапазар).

Знаете, че съм любител на митовете и предрасъдъците, тяхното развенчаване и утвърждаване по нов начин – как да не се заинтригувам, като видя нещо наподобяващо Копривщица и Трявна на фона на планините на Мала Азия? Изобщо – ще се ходи, няма как 🙂

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Издебнах една удобна неделя – и без друго при сегашната серия в Турция съм сам(отен) през уикендите – нарамих фотоапарата, намерих автогарата за близките „селските“ линии и се качих на рейсчето за Тараклия.

Как да стигнем до Таракли (Taraklı/Тараклъ)

С кола

От Истанбул тръгвате по магистралата за Анкара, след като минете Измит (Коджаели) и Сапанджа ще видите отклонението за Анталия и Сакария – свивате към Анталия, продължавате по нещо, което турците наричат нормално шосе, а ние бихме нарекли „чисто новата магистрала за морето, открита от …“ и някъде след около 30 км има отклонение за Гейве/Тараклия (Geyve/Taraklı). От там нататък карате все напред, като имате предвид, че шосето става стръмно и планинско (с цели три ленти е – не се плашете) – карате по табелите и след около 25 км ще стигнете Тараклия (няма как да сбъркате – по отношение на пътища и табели Турция се представя много добре)

С велосипед

По същия начин, само, че от Истанбул до Адапазар (Сакария) няма да карате по магистралата, а по дубликращото шосе (и то прилича на АМ Тракия, но се води шосе), както и се пригответе за сериозни изкачвания последните 20 км преди крайната цел.

 

С автобус

Досега не съм устатновил наличието на директен автобус от Истанбул за Тараклия, затова трябва първо да стигнете до Адапазар (Сакария) – автобусите от Истанбул са на всеки час, както от голямата автогара (Отогар), така и от автогара Харем (азиатската част, точно срещу двореца Топкапъ през Босфора – корабчетата се взимат от Еминьоню).

В Адапазар ще слезете на новата автогара („Терминал“), която е извън града – ако сте хитри, ще излезете на пътя до танковия завод и ще изчакате да мине рейсчето за Тараклия (има огромен надпис на него) и ще се качите. Понеже не очаквам да проявите чак такова самообладание, то разумният вариант е, като слезете от автобуса на автогарата да се качите на шатълчето за центъра (безплатно е, и служителите на автобусната фирма даже ще ви заведат до него, като видят, че сте чужденец), казвате, че сте за Орта гараж, слизате в центъра и отивате до малката автогара (тя е на 200 метра от изхода на ж.п.гарата) и там просто поглеждате за автобусчето за Таракли. Няма да сбъркате, защото винаги има по едно чакащо бусче за там – вие гледате да пише Taraklı.

Тараклъ (Таракли), Турция Османска България? 😉

Билетът

(т.е.то билет няма, ами давате парите на шофьора) е 8,50 лири в едната посока. За разлика от големите автобусни линии, в селския рейс можете да седнете до жена (ако сте мъж) или до мъж (ако сте жена). Забелязахте ли какво ви казах: можете да седнете до непознат представител на другия пол! …

Признавам си, че ме сърбят ръцете да не ви кажа, защо го споменавам 😉 – ама хайде, мои хора сте: ако сте се возили на големите автобусни линии в Турция, забелязахте ли, че на билета, освен името ви има и пол? Не, нали? Думата Bay на билета означава мъж, а Bayan – жена. Дотук ОК, а забелязахте, че в големия автобус (току-що сте пристигнали с големия автобис от Истанбул, нали?) до вас седеше човек от вашия пол? Можете да сте „смесена“  двойка, само ако сте познати(роднини) и сте го заявили при покупката на билета. Факт 🙂 А тези от вас, които пътуват по двойки и сте забравили да го заявите при покупката на билетите – помните ли, че после в автобуса беше практически невъзможно да се смените с някого, за  да седнете заедно? 😉

Да ви е за урок: в турски автобус не можете да седнете до непознат представител на противоположния пол.

Е, това полово разделение не се спазва в селския рейс, но все пак: ако сте мъж – добре е да седнете до забулена туркиня, само ако няма друго свободно място в рейса. Не че ще ви направят забележка, ама го имайте предвид. Ако сте жена – сядайте където искате, не мога да си представя, че някой ще протестира 😉 😉 **

Свободата важи само в селския рейс 🙂 В междуградския от/за Истанбул трябва да се преборите, ако ще седите до гаджето!

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Рейсчето бодро дава газ

и тръгва по пътя (за мене – магистрала) за Анталия.

На излизане от Адапазар ще видите новата автогара („Терминал“-а), завода на Тойта, едно танково поделение (всъщност е танков завод) и… даже едно българско знаме може да мернете 😉 Това последното е фабриката за бисквити Eti и освен българското, има и знамената на Македония, Босна и Херцеговина, Турция, Европа и още някой от съседите ни (дали не беше Сърбия или Румъния, ще ви излъжа).

Освен споменатите предприятия в града има огромен железопътен завод (БДЖ купува вагони в последните години от тук), завод за гуми на Goodyear, така също и фабриката на LC Waikiki (да направя малко реклама – Waikiki магазините в града са по-евтини от където и да било другаде по света. За разлика от Тойота, която продава тук на почти двойни от цените в България). Отплеснах се както винаги.

Taraklı/Сакария, Турция

 

 

Тръгвате по пътя за Анталия, покрай вас минава една река с размера на Марица при Пловдив и вече трябва да следите за табели Taraklı/Geyve – по моя преценка след около 20-25 км трябва да я видите (возих се все пак, не съм карал, затова и не съм сигурен колко точно е разстоянието). Тръгвате по това отклонение и вече започва доста сериозно изкачаване – шосето е поне трилентово, широко, но си е стръмно, а гледките са добри 🙂

По пътя беше пълно с градини с … дюли. Километри наред, налявo и надясно – безкрайни плантации от дюли (на турски е айва). Просто не мога да си представя, какво правят с толкова дюли и то гледани индустриално (не става дума за дюлята в задния двор на баба ви, а за огромни дюлеви градини)

Преди да стигне в Тараклия, рейсът отби за 20 минути в Гейве (отстрани на пътя е, не се отбивайте) – малко ме стресна това село: отговаря на всички предразсъсъци, които имаме за Анадола – единствената цивилна (незабрадена) жена на площада беше дълго и напоително оглеждана, къщите даже за моята широка душа изглеждаха неподдържани, а си личеше, че е живо село – народ щъкаше наляво и надясно, деца имаше много, но… не знам какво правиш с живота си, ако се родиш с пъргав ум на подобно място. Може и да се лъжа – впечатлението ми беше само от тези 15 минути престой, но се уплаших, признавам си.

Както и да е – излязохме от Гейве, върнахме се на главния път и след още няколко километра дюлеви градини стигнахме

Таракли

Много ми хареса 🙂 По странен начин 🙂

Всъщност рейсът спира пред джамията на главната улица, която си е съвсем обикновена провинциална турска чаршия и ако не знаеш накъде да тръгнеш, може и да останеш разочарован. В такава ситуация обикновено тръгвам след „групата чужденци“, но в случая „групата чужденци“ бях аз, така че просто тръгнах напред с вид на човек, тръгнал на кафе. Полека – лека стигнах до нещо като пазарче за туристи, улиците станаха безкрайно стръмни и реших да се кача по стръмите улици – още повече че къщите съвсем скоро свършиха.

На върха на хълма имаше едно самотно туско знаме, реших да го покоря (превземането на стратегически височини е един проверен път за победа 😉

Качих се на върха на хълма да огледам, ето какво да видя:

Тараклъ (Таракли), Турция

Панорама

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Строго погледнато, не ви ли се струва, че без стълбовете и колите османска България е изглеждала точно по този начин? Църквите в османска България със сигурност не са се зебелязвали много, така че картинката според мене е била такава и у нас. (Дааа, Панагюрище и Копривщица не са изглеждали така, заради липсата на минарета – защото там не са живели турци или други мохамедани, но това са специални градове с привилегии. Говорим за непривилегированата България по време на Османската империя)

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), ТурцияТурско знаме над Тараклъ (Таракли), Турция

 

Всъщност тази рекогнисцировката ми показа на къде да поема.

Слязох на площадчето, харесах си двата конака*** за малко по-късно разглеждане и тръгнах по улиците на, така да се каже, жилищната част, където хората още живеят в тези къщи.

Къщите наистина са възрожденски като архитектура (в нашия смисъл на думата), обитаеми са – личи си, че има хора и деца в тях. Естествено, че имаше една-две изоставени – изобщо имаше вид на не много богато, но живо селище. Къщите са предимно бели, с издаден втори етаж и турски керемиди 😉 на покрива. Като цяло си мисля, че една по-добра поддръжка ще им дойде добре.

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Помотах се наляво и надясно, после минах през няколкото чаршии (всъщност са няколко съседни улици), пълни с дюкяни и стоки за туристи.

Забележителното беше, че повечето (да не казвам „всички“, защото все пак и аз бях такъв) туристи бяха… турци 🙂 Какво толкова ще кажете вие? Ами да – на подобно място очаквам доста чужденци, но освен мене в цялото градче имаше една младежка чешка компания (всъщност пътувах с тях в рейса – не им млъкнаха устите през целия път 😉 Всички туристи бяха турци, с туристически автобуси и първото, което правеха след слизане беше… да напазаруват от пазарчето 🙂 Май хората навсякъде са еднакви 🙂

Чаршия в Тараклъ (Таракли), ТурцияЧаршия в Тараклъ (Таракли), Турция

Чаршията – Тараклъ (Таракли), Турция

Чаршията

(т.е.чаршиите, защото всяка от трите улички се казваше „някаква чаршия“) ми хареса. Хората правят и поддържат хубави неща по-лесно, ако покрай тях се изкарва някой лев. Можете да си купите покривки, неръждаеми лъжици (дървени ;), кречатало, цветни мъниста, синьо мънисто („турско око“) против уроки (в Турция са много разпространени, вкл.и с размер на футболна топка), разни видове сладко, можете да пиете чай (кафе май не видях, но нали ви казах – повечето посетители за турци, а турците пият чай в послените 150 години)

Най-близката тоалетна е зад джамията – на мене не ми трябваше, аз вече бях „уважил“ храстите под знамето на хълма 😉 (да не ме издадете, ей, че ще ви пиша после новите серии на Среднощен експрес 😉

Чаршията – Тараклъ (Таракли), Турция

 

Конак – Тараклъ (Таракли), Турция

Конакът, в който успях да се вредя 🙂 Всички други интериорни снимки са от тази къща

На края остана да разгледам и двете богаташки къщи –

конаците

до площадчето, едната беше затворила (да се таковам в главата проста, що не отидох, докато беше отворена?!?), но другата компенсира всички разочарования – беше ПРЕКРАСНА 🙂

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Големият салон

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Интериор

Ютия – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Входът е 2 лири (1,70-1,75 лв към оня момент), които просто даваш на момчето до вратата. Дава ти едни калцуни, да не цапаш вътре и … къщата е на твое разположение 🙂 Можеш да снимаш, да сядаш по миндерите, да проверяваш какво има под чергате, да пипаш печката, да се правиш на чорбаджи Марко, да се бъдеш Бойчо Огнянов или Рада Госпожина, и да си представяш онова незабравимо „Черкова пусна“ 🙂

Изобщо – кеф 🙂

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Османски лампи – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Лампите

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Стълбището – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Стълбището

 

 

Къщата е страхотна отвътре –

то са едни лампи, едни миндери, едни килими, черги, дантели, пердета – всички красоти, които можете да си представите в една наистина богаташка чорбаджийска къща.

И все пак  – има една визуална разлика с българския възрожденски вкус. Обърнете внимание на възглавниците, както и леката претруфеност на постелното бельо (чаршафи и тем подобни). Стилът на лампите също бих казал, че е непознат за нашите земи – или поне не се вижда в запазените възрожденски къщи в България. Между другото – и в днешните магазини за легла или постелни принаделжности в Турция, този стил е запазен. Не съм пробвал турско легло още – не мога да го потвърдя, но в днешните магазини в Турция се продава предимно този османски стил, както за леглата, така и за диваните.

Интериор на конака – Тараклъ (Таракли), Турция

Нещо да кажете закъщата, преди да кликнете на снимката, за да я в идите в целия ѝ блясък?

 

 

Излязох си много доволен. От продавачите на сувенири купих за в къщи една покривка, която ми беше предложена като „истинска османска“ (доста красиви флорални мотиви с лалета), която в края на годината сефтосахме на Бъдни вечер 🙂

Стана време да си тръгвам, местния ресторант нещо не ме предразположи и реших да обядвам като се прибера в Адапазар. Взех си рейса от джамията и се прибрах таман за един късен обяд 🙂

Автобусът за Тараклъ (Таракли), Турция

Чакам рейса да тръгне обратното. Забележете вкуса към перденца, данелки и ресни на местните шофьори

Възрожденска/османска къща в Тараклъ (Таракли), Турция

„Автогарата“ в Таракли, Турция

Искрено съжалявам, че се разминахме с М.Ч., която ми беше предложила да ми превежда на място и да ми разкаже повече за Таракли – тогава щях и аз да ви разкажа повече, с повече факти и задълбаване в историята, защото Тараклъ съвсем не е случайно село и по стопанското си значение в Империята е аналог на Арбанаси и другите търговски селища от онова време. Но, що е време, все пред нас е 🙂

Послеслов

Сигурен съм, че видът на възрожденски къщи в Мала Азия може да ви изненада и със сигурност ще предизвика въпроси. Тараклия не е единственото селище в Турция, със запазени османски къщи. Други подобни места са Сафранболу и Шириндже, за които имаме и пътеписи на нашия сайт.

Как да си обясним защо сме „изненадани“?

Как така „възрожденски“ къщи ще бъдат наричани „османски“? Защо се срещат в Мала Азия?

Първосигналното обяснение е, че ние българите сме толкова умни, красиви и работливи, че сме разпространили възрожденската архитектура из цялата Османска империя 😉 Звучи си направо невероятно, още повече че тази архитектура се среща и в днешна Гърция, Македония, Сърбия, Албания (трябва да проверя), Черна гора (и за там трябва да проверя), за Румъния – не съм сигурен, но южно от Карпатите – много вероятно, и стига чак до Босна и Херцеговина. Хърватите презрително наричат този вид архитектура „турска“ – всъщност границата Босна – Хърватия изглежда е и западната граница на вързожденската архитектура – а турците съвсем официално наричат „османска“. Източната граница е някъде в Мала Азия, но не мисля, че е много на изток от Анкара (като със сигурност черноморското крайбрежие на Турция е включено – то там и хоро се играе по начина, по който се играе на Балканите, и който няма нищо общо с анадолските танци и маанета 😉

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Дали обаче можем да наречем тези къщи „османскиТЕ“ къщи? Очевидно е, че този вид архитектура се развива в страни, които през XVIII и XIX век са част от Османската империя. В този ред на мисли турците са прави да наричат тези къщи османски. Още повече, че турците не наричат тези къщи „турски“. В последното се крие и обяснението защо на територията на Турция са запазени относително малко такива места, както и че не са обект на такова национално внимание, така както е ситуацията в България – в качеството си на „османски“ тези къщи няма как да им бъде обърнато специално внимание в Република Турция, основана от истинския душманин на империята – Ататюрк.

А и не във всички части на империята има подобна архитектура – как си представяте подобна къща в Йерусалим, Йемен, Либия, Сирия или в района на Диарбекир? Т.е.тези „възрожденски“къщи могат да бъдат наречени „османски“, защото и Цариград си е бил осеян с тях, но в никой случай това не са „османскиТЕ“ къщи – по простата причина, че  само са разпространени само в една част от империята.

Общо взето подобна логика важи и с фолклора – това което ние бихме нарекли „балкански фолклор“ (музика, песни и танци), в Турция се нарича „черноморски“. Същото важи и за кухнята.

Конак – Тараклъ (Таракли), Турция

Конакът, който затвори докато се натуткам

Да погледнем обаче другата страна на палачинката 😉 В рамките на България, този вид архитектура заема цялата територия на страната, вкл. и в границите на Сан Стефанска България. В Гърция – само в южната и островната част мисля, че къщите са различни (вижте Санторини). Сърбия – във Войводина със сигурност архитектурата е различна, но ако погледнем кръчмата Знак питаньа в Белград, ще раберем, че я има в същинска Сърбия.

Както казах – възрожденската/османската архитекрура стига до Босна и Херцеговина (вижте къщите около моста в Мостар 😉 На север, в Румъния, мисля, че се среща на юг от Карпатите – със сигурност обаче на север от Карпатите архитектурата е друга.Както се сещате говоря ви за периода XVII-XIX век.

Сега след цялата тази екскурзия из времето и географските карти – имаме ли право да наричаме тези къщи български възрожденски къщи? Имаме, разбира се 🙂 Кротко и внимателно погледнете коя от всички балкански страни е заобиколена от страни, притежаващи подобна архитектура? България, нали 🙂

Ние сме в центъра на разпространението им и те доминират нашето Възраждане 🙂 Така че бъдете спокойни и горди, когато ги наричате възрожденски, но не се обиждайте, когато турците ги наричат османски. Едва ли точно ние сме ги създали, но със сигурност и ние сме ги създавали. Така че и двете твърдения са верни.

Между другото: същото географско разсъждение важи и за фолклора, и кухнята 🙂 Когато възникне спор „чия е тази песен“ или чия е шкембе-чорбата, мусаката, сърмите или другите ястия от националната ни кухня (а тя е на всички нас: всичките ни съседи също имат) – но и погледнете на картата къде е центърът на разпространението ѝ 🙂 Всички наши съседи имат както шкембе-чорба, така и хоро, така и възрожденски къщи – но не всеки техен съсед ги има 🙂

Затова точно името на София е било Средец, затова България е Прусия на Балканите, затова кризата в Гърция е естествена, а социализмът в България – не е естеествен: центърът на Балканите си е център 🙂

 

Благодаря за вниманието 🙂

*„Наше село“ е град Адапазар или Сакария в другата му версия. Град, по-голям от Пловдив, а заедно с предгардията – по-голям от Пловдив и Варна, взети заедно. Подозирам, че произвежда повече от половин България като промишлено производство 😉

** А и не забравяйте – в очите на турците жената е богиня, може да прави всичко

*** Конак в Турция означава голяма, поне двуетажна, богаташка къща

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Турция– на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

16 коментара

Дек. 21 2012

След 10 години (България, София и Перник през очите на емигранта)

С днешния пътепис ще завършим пътеписната 2012 година. Това ще бъде пътепис за самите нас – как ни вижда емигрантът, завърнал се десет години по-късно милата ни родина.

С което искам да ви пожелая честито Рождество Христово и една щастлива Нова 2013 година. Ще се видим през януари!

междувременно можете да продължавате да изпращате пътеписи 🙂

 

След 10 години

България, София и Перник през очите на емигранта

През 10-те години, които прекарах извън България, много пъти съм си представяла този момент – когато се връщам – като впечатления, чувства. Аз съм емигрантка, в пълния смисъл на думата. Не съм на дълга екскурзия, на гурбет, или в изгнание. Емиграцията е мой избор, вероятно и затова нямам проблем с нея, за разлика от много други хора, живеейки далеч от родината си. Преместих се в Щатите преди почти 10 години – смених професията си, себе си, начина си на живот. Не мога да кажа,  че съм страдала от носталгия в тези години – липсваха ми определени хора, но нищо повече. Мнозина биха нарекли това национално предателство, за мен е право на личен избор – за мен домът ти е, където се чувстваш добре, а не където си роден. Има едно усещане – много особено – което човек изпитва, като се озове някъде – че всичко му е познато, удобно. Единственото място, в което аз съм се чувствала така, е Щатите.

Александър Невски, София

 Ректората на Университета, София

Има други държави, които намирам впечатляващи, но не се виждам да живея там. Изписвам всичките тези редове, за да е ясно на читателя през какви очи

ще види София и Перник,

ако продължи да чете по-надолу.

Всъщност аз не знам много за живота в България в последните 10 години – откъслечните ми впечатления се дължат на разговори с приятели и роднини, и повече – на статусите във Фейсбук на приятели, повечето – бивши колеги – журналисти. По тази причина не ми е много ясно къде отивам. Затруднявам се дори да се ориентирам в парите, не помня имената на важни улици в София, да не говорим за градския транспорт. Мога да изброя имената на двама-трима министри, президент и премиер… и кметовете на София и Перник. Това може да даде обяснение защо смятам, че на такива като мен, не бива да им се дава право да гласуват. Крайно мнение, но… не е лишено от смисъл.

Фасада, София

 

На кацане София ми изглежда интересна –

на пръв поглед, интригуваща комбинация между ново и старо. Какво обаче се е случило с панелните блокове? Изглеждат  като построени с различни цветове блокчета Лего. От самолета това изглежда забавно, но по-късно отблизо – никак даже. Панелното многоцветие е само един от многото индикатори за начина на мислене и живот в България. Схващам, че всеки носи отговорност за собствената си кутийка, обаче има един момент на избор на цвета отвън, в който повечето решават на различен цвят с ясната мисъл, че с това ще допринесат към облика на сградата.

Фасада, София

 

 

Графити – влакът София - Перник

 

 

Изглежда всеки съзнателно или не, се стреми да бъде различен, и тази потребност е толкова силна, че намира израз в този безумен за мен начин. Тази потребност за експресивност намирам по-късно и в графитите. Те са навсякъде. Отново, за моите очи, това е краен опит да изразиш себе си. Колко нечут трябва да се чувстваш, за да оставиш „посланието“ си на сграда… или мотрисата Перник-София?!

Различните цветове също са отражение на друга тенденция – загубата на „ние“ за сметка на „аз“ – какво значение има как изглежда цялата сграда, важното е, че моят дом изглежда добре. В тази връзка вероятно са и примерите на алуминиева дограма на сгради с ронеща се мазилка отвън.

Фасада, София

 

Много се радвам, когато

разбирам, че Панаирът на книгата тече в НДК!

Имам чудни спомени от тези изложения и нямам търпение да напълня една торба с книги. Какво е изумлението ми, когато „торба“ не се дава с покупки и трябвало да съм си я донесла! Но… ми предлагат нелюбезно да си купя малка торбичка за 50 стотинки. Честно казано, обидно ми е, че при цени на книгите от 15-20 лева, трябва да си купувам торбичка, която вероятно струва няколко стотинки. Интересното е, че някои издателства любезно ми опаковат книгите, а други се пазарят като горния пример. Някакво си издателство „Вакон“ са особено неучтиви. Всъщност аз НЕ трябва да купя тези книги на всяка цена. Мога да живея и без тях. Учудвам се, че не осъзнават това.

За мен това е неуважение към клиента, дори книгите, които ще трябва да бъдат наблъскани в дамската ми чанта. Това е едва първият ми сблъсък с българската потребителско-търговска култура.  Идат още много!

Национален дворец на културатаБулевард Витоша, София

 

Излизаме от Панаира доволни, между мен и приятелката ми, сме наместили поне 200 лева в книги, но за двете ни това е ценност!

Вървим по „Витоша“,

радвам се, че най-накрая транспортът е изваден от улицата и тя изглежда добре. Но аз не мога да не извадя фотоапарата си при вида на някакви найлонови или стъклени колибки от двете страни на улицата. Какво е това?! Обяснено ми е, че те са част от заведенията, и там се настаняват пушачите. Едва се сдържам да не напиша „хахаха“, българинът пак е измислил как да заобиколи закона, някои неща не се променят. Тук не мога да не вметна моето скромно мнение, като човек, който е бил свидетел на същите промени в Щатите преди години, но без колибките – лесно е да се въведе такъв закон в държава, в която пушачите са малцинство, но в България изглежда е обратното. Дори наличието на колибките е достатъчно, за да стигне човек до това заключение. Ако 60-70 процента от населението пуши (тук спекулирам  с цифри!), законът е обре чен да причини много подобни прояви на творчество, за да бъде заобиколен. Тук опираме до виждането, че там законите имат наказуем характер спрямо обществото. Като да сложиш общество от човекоядци на марули. Не ме разбирайте погрешно, не е редно да се пуши на обществени места, след като това вреди на другите, но такава мярка е прекалена при знанието, че пушенето е повсеместен порок.

навес за пушачи, София

 

Да се върнем на

потребителската култура –

примерно в облекло и обувки – в България определяме размера си по следната схема: най-малкият размер, в който успея да се побера. Това е особено видимо в обувки и сутиени. Еее, знам, че не подозирахте, че щяхте да четете за сутиени в пътепис…, но си струва. Не може да не сте забелязали нечии телеса,  сякаш готови да разкъсат оковите на текстилния артикул. Да уточним, това не е, защото „телесата“ (къде пък намерих тази дума, но, знам, че се сещате за какво говоря) са напращели от желание и внушителна големина…, а просто защото са наблъскани в по-малък размер окови. Не толкова впечатляваща, но еднакво безумна е гледката на обувки, в които нахално са се вместили незаслужено големи стъпала, или пък чехли през лятото, които свършват някъде около средата на петата. Това опира до ценностите – колко е важно как нещата изглеждат на външен вид! В България това е ключова ценност – каква е работната ти титла, колко килограма си, кой номер носиш, какви марки носиш, ядките на масата (подсеща ме моята приятелка). Какво значение как се чувстваш, удовлетворен ли си, щастлив ли си, спокоен ли си. Важното е, че си си платил и надплатил данък „обществено мнение“. Хм, не е лесно да се живее така.

Мол Сердика, София

 

 

Аз също се превъзнасям по опаковките – нещата изглеждат много добре. Магазините са покрити с мрамор и гранит, което… не се оказва много добра идея няколко дни по-късно, когато заваля сняг, но това е друга тема.

Важното е да изглежда добре!

Да не забравя да добавя и метрото – чудно! Но… като е сухо.

Централният площад в Перник

също е мраморен, наистина е красив. Не мисля обаче така, докато се придвижвам като робот на кънки, по хлъзгавата повърхност, която почти няма как да се избегне. Мислено роптая срещу гениалната дизайнерска мисъл, която обрича всяка зима толкова хора на ненужни и предотвратими травми. Предусещам и медийните заглавия от новата част на метрото, след някой ужасен инцидент.

Площадът в Перник

Площадът в Перник

Преди да се отнеса към следващата тема, която ми е близка до сърцето, да не забравя да напомня, че аз идвам от страната на консуматорското общество.

Защо в магазините в България търговците са нелюбезни?!

Както и да го мисля, пак не разбирам защо не оценяват, че потребителят е решил да купи нещо от тях. С приятелка влизаме  магазинче за сувенири, първите думи на продавачката са: „Внимавайте да не блъснете нещо!“ Презумпцията е, че ще блъснем. Навярно тя има ясновидски способности. В средата на магазинчето има кашони, които биват разопаковани, и не можем да стигнем до половината стоки, но за това думичка не е спомената. След няколко минути излизаме със сувенири за поне 20 лева, и сме изпратени също толкова нелюбезно. Ако бях сама, със сигурност щях да се обърна и да изляза на секундата, но в името на добрия тон – гледам, че приятелката ми не е видимо възмутена, се съсредоточавам върху сувенирите. Имам подобни преживявания в много видове магазини. Чувам дори злобни коментари. Защо?! Всъщност в магазините за дрехи, особено по-малките, е трудно да се пазарува – всичко е сгънато, и за да се види модел и размер, трябва да ви го разгънат. Въздишките на възмущение обикновено започват на втория или третия артикул.

Александър Невски, София

 

София винаги ми е харесвала, и сега ми хареса –

да сме точни, централната част. Озадачи ме обаче, че разкопките пред ЦУМ бяха покрити с найлони. За мен, а подозирам, че и за други посетители, би било интересно да видя активните разкопки. Все ще трябва да има начин да се покажат и през зимата. Това е изключително богатство на страната, и поне в моите очи е грях, че не се извлича максималното от него. С удоволствие щях и да платя, за да ги видя.

Сердика в София

pl. Nezavisimost, Sofia, Bulgaria

По повод на потребителската култура с моята приятелка започваме спор за една кожена шапка, която наскоро тя си е купила за достойна сума. Спорът е дали е от истинска козина, или синтетична. Тя ми обяснява колко сертификати имала шапката. Решаваме, че ще запалим няколко косъма, за да видим дали ще пуши или ще се разтопи. Мислено се надявам да не съм права и шапката да се окаже истинска. Жалко е човек да не е сигурен какво купува, и дори да бъде тенденциозно лъган. Козината не е истинска.  Ментетата са навсякъде – ботуши и бижута Chanel, ботуши UGG, чанти и аксесоари всякакви,  маратонки Gucci.

Видях и

качествени български стоки, но на неконкурентни цени

Нелогично ми се струва, че едни непретенциозни кожени ботуши са 200-250 лева, което е половината или една трета от една учителска заплата. Мога да се сетя и за други определения на това положение.

Халите, София

 

Съзирам един миксер в магазин и дърпам моята приятелка да й обясня колко е хубав, удобен и какво удоволствие е да се готви с него… Спирам изречението по средата, когато виждам, че струва 700 лева. Миксерът струва в Щатите 250 долара. Същото се случва с парфюм на известна марка, обувки… „Интересна работа, при вас заплатите са по-високи, а при нас цените са по-високи!“, казва тя. Обяснява ми, че има глад за качество, купуваш нещо, което изглежда добре, но след като го използваш няколко пъти, то е неузнаваемо. Учудвам се, знаейки, че тя купува неща в по-високия спектър на цените.

Идва момент, в който

започваме да се забавляваме с цените –

исках да купим калкан, защото при нас няма. Сменям си намеренията, когато забелязвам цената му – 35.99 лева. По-скъп е от сьомгата, която е пристигнала от хиляди километри, а калканът идва от Черно море. Също, не се продава на килограм, а цял, което означава, че цената на вечерята току що се премести в страната на трицифрените числа.

Из двата града не видях усмихнати хора.

Наясно съм, че животът в България е много труден. Но също е и реалистично, че не всеки носи мъката на света на гърба си. Но не намира повод да се усмихне. Това обяснява, че понякога срещам странни погледи. В тази връзка, моята приятелка ми разказва как като се преместили в друго жилище, казвала „Добър ден“ на съсед. След няколко пъти той започнал да ѝ намига, като я срещнел.  „Каквото и да става, не казвай на никого Добър ден, че кой знае как ще го изтълкува!“, предупреждава ме тя, знаейки, че ще кажа.

Петте кьошета (големите), София

 

Близките ми ме инструктират грижовно, какво да правя и какво не, и с право. Махни диамантените пръстени, гледай някой да не се блъсне в теб, това обикновено значи, че са те обрали, дръж си чантата под око непрекъснато, не дръж пари в джоба, избягвай градски транспорт, ако е пълен, не се издавай, че не живееш тук.

Последното се оказва трудно – плащам 10 лева за такси от гарата до Орлов мост. Хем си мисля, че вече знам как да хитрея, и казвам, че отивам до Орлов мост, а не до Телевизията. Това с хитреенето е забавно. В трамвая приличам на детектив от ФБР, оглеждам се внимателно, не отмествам поглед от чантата си. Чувствам се като победител, когато слизам от трамвая без да са ме обрали! Колко лесно било човек да се чувства победител!

Перник

 

Друга важна за мен тема – езикът!

Какво е станало с езика?! Ако той е отражение на съзнанието, имаме сериозен проблем. Докато блуждая на гарата в Перник поради 40-минутното закъснение на влака за София, чувам разговор между момиче и момче, студенти. Бъдещата финансистка казва: „Така съм се увъртела отвсекъде!“. Чувам много изрази със сходен характер – съсипа ми живота, разказа ми играта, има и по-цветни, които мисля да спестя, но вие ще се сетите. Общото между всички е усещането за победеност и слабост. Чух и нови тенденции – вече не се добавя емоционалното обръщение „бе“ в края на посланието, а „ве“. Също не се казва „много“ или „ного“, а „ногу“ или „многу“.  Много е важно да се пише на кирилица, по-малко важно е, че е с грешки. За мен е по-важно обратното – и на латиница може да се види дали някой е грамотен.

Докато се преструвах, че няма да падна на заледения площад в Перник,

дочух интересен разговор зад мен

Двама мъже оживено обсъждаха нещо, което се казваше „чук-чук“, в началото не ми беше ясно какво е, но скоро ми се изясни – разговорът всъщност беше дълбок сравнителен анализ между две еротични издания, но едното явно вече не съществувало. Нали се сещате, че с готовност се примирих с мисълта да се размажа на леда, като отместя вниманието си от всяка стъпка на леда, за да видя двамата участници в този разговор. Двамата юнаци бяха на поне по 60 години!

Чух и възрастна жена да ругае на доста цветист език, а един дядо да дава гръмогласни наставления на служителката в пощата в Перник как да си върши работата.

Малкото квартали, до които се добрах,

бяха мръсни, хаотични. Давам си сметка, че моето е много странично мнение, но в панелните квартали си е цяло приключение да се намери определен блок – няма табелки и обозначения на нищо. Улиците са нелогични и неясни. В Перник беше същото. Интересно е, че преди години това не ми е правело впечатление.

Магистралите, чувам, са докачлива тема, та да кажа – магистралата до Перник, също известна като Голфстрийм, ми хареса!

Народната библиотека Св.Св.Кирил и Методи – София

 

За краткия ми престой се сблъсках и с друг феномен – като се обадя на някого по телефона, ми затваря. В началото много се чудих защо ми затварят тия хора. Оказа се, че те ми щадяли телефонната сметка така.

Озадачи ме отношението към емигрантите – преди да замина, имах проблем с документи, и изчетох разни форуми по темата – разделението между българите, които живеят в страната, и тези извън нея, е ужасно. Да си емигрант не е геройство, нито пък да си останал в страната – и двете носят трудности, но и радости. Аз мисля, че е избор.

Да си патриот обаче, е много по-лесно отдалече

В емигрантските очи родината има романтичен облик, затова няма да видите снимки на възрастни хора, които ровят в боклука, на улични кучета, на калта, защото не искам да ги помня.

Весела Коледа и щастлива Нова година :)

Топли и уютни празници на всички!

Поздрави,

Люси Рикспуун

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с София – на картата:

 София

48 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version