Етикети: Бъкингамски дворец

С Голф до Лондон 1

С Голф до Лондон (1)

Както казва авторът за себе си „бай ви Иван вече е английски аристократ“, а ние ще тръгнем с него. Приятно четене: С Голф до Лондон част първа Здравейте, любители на пътешествията! Този месец в...

Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (4): Мач на “лъвовете” и спортно ходене пред Бъкингамския 0

Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (4): Мач на “лъвовете” и спортно ходене пред Бъкингамския

Продължаваме с четвъртия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, а днес ще идем...

До Лондон и обратно в един ден 21

До Лондон и обратно в един ден

Днес ще си направим една бърза разходка до Лондон – отдавна не бяхме ходили натам. Приятно четене и се пазете от конете!

 


До Лондон и обратно в един ден

Тук и там

бърз пътеводител

 

Лондон, площад Бъкингам

Самолетът закъсня. Естествено… Нискотарифен БГ полет. Излитането беше нормално, след три часа на летището най-накрая „отлепихме“ и вече бяхме на няколко километра височина. Не съобщиха, както по принцип се очаква, нито с колко километра в час летим,нито на каква височина или температурата – това е, пестят и от говорене /или от електричеството, което комутаторът ще изхаби/.

В един момент се загледах през люка и установих, че сме като детска играчка в ръцете на нещо много по-голямо от нас. Усещането беше много странно и същевременно успокояващо. Представете си как малко дете тича със самолетче в ръка и прави „завойчета“, а сега си представете, че сте в това самолетче… Захватът на детската ръка е сигурен, но в същото време всичко се тресе и не си много сигурен накъде ще поеме в следващия момент.

Кацането не беше непоносимо, всички ръкопляскаха и заслужено, тези хора пилотите направо не са хора! Благодаря на всички пилоти и им пожелавам все така да са живи и здрави и със железни нерви! Спряхме точно пред входа и всичките сто и петдесет човека се изстреляхме от седалките, все едно бягахме от Годзила. Не знаех какво да очаквам от летището, хората, обстановката, но някак си имах цел и бях настроен да не се губя още в началото на това пътешествие. Поведоха ни като добитък, насочиха ни към изхода по едни тунели, стълби и коридори и няма и пет минути и минахме секюрити чека.

Всичко е много уредено, надписано, указано и заградено. Преди изхода едно момиченце, леко задъхано ме посрещна и ми връчи брошурка и целуфаново пликче със сим карта на местен оператор, без такси, без договори, директно активираш на безплатен номер, пълниш сметката с колкото пари са ти на сърце и говориш с цял свят. Целият свят обаче не включва България и Македония, защото ти излиза солено. С другите страни в Европа говориш на около 1 до 5 пенита на минута, а с България и Македония на 28 – 30 пенита… Ако искаш!

Бях много притеснен дали ще намеря спирка номер 10 на рейсовете за Лондон, за превоза вече си бях платил през интернет. Чудех се дали няма да ми откажат да пътувам с този билет след като полетът беше закъснял с повече от час… Естествено в момента, в който излязох от централната врата на летището, видях моя автобус отсреща, на около 30 метра от входа. Имаше указателни табелки, двама стюарди качваха багаж на други пътници, всичко беше перфектно. Попитах дали има проблем с това, че съм закъснял а те дори се поочудиха, сканираха билета, прибраха го и ми дадоха една лентичка, като ми казаха да си я пазя за връщането. Имах време и да се огледам, въпреки, че валеше и духаше доста неприятно. Миришеше на чисто!

Отново изненада – рейсът е чист,

с плюшени седалки, не мирише на застояло. Тръгна и след няколко странни завоя в „насрещното“ се озовахме на магистрала с пет платна в едната посока! Изгря и слънце, черните облаци изчезнаха и се появиха малки, бели, пухкави облачета. Полетата около магистралата засияха в жълто, така и не разбрах с какво са засяти, но беше красиво. Пътят от летище Лутън до центъра на Лондон е час и десет минути, прекрасен път без дупки и нахални „състезатели“. На влизане в Лондон заизкачаха тези малки, еднакви, ниски и тесни къщички. Много трафик, много таксита и двуетажни червени автобуси от тези по филмите, но няма задръствания, чака се тук и там по минута и продължаваш.

Лондон

Спирката на рейсовете е на една минута пеша от Виктория стейшън – една от големите гари в Лондон. Ъндърграундът има спирка точно до спирката на автобусите при Виктория, където на още минута пеша в другата посока е и автогарата Виктория… Много удобно някак си. Всичко е описано по табелите, на всяка спирка има карта и разписание.

Станция Бейкър стрийт, Лондон

Стигам

гара Виктория,

пред централния вход има нещо като кафе-машина с плакати отпред и много брошури от двете страни, като се загледах, това били гайдове с карти на района – безплатни, и една девойка, която ще ви упъти с удоволствие и усмивка. На няколко масички пак има брошури, пак с карти на региона, на организаторите на автобусни обиколки на Лондон. Трябва да внимавате, когато избирате на кой да се качите, някой са просто обиколка без спирки, но други имат опцията HOP ON – HOP OFF – демек, можеш да слезнеш, да се разходиш, да поснимаш отблизо и да се качиш на следващия автобус на същата фирма – билетите са дневни.

Хотел "Шерлок Холмс" на Бейкър стрийт :P

Хотел "Шерлок Холмс" на Бейкър стрийт :P

Относно храната, няма страшно, има кафенета и магазини на всяка крачка, каквото се сетите, от Старбъкс и Коста до местни и неизвестни. Прет а Манже ми направи добро впечатление и сандвичът за близо два паунда си заслужаваше, страхотен вкус, микс от сирена, рукола, пилешко филенце и разни сосчета… Кафето е около два паунда и то, но имайте предвид, че на повечето места стандартното е 500мл кофа. Сейнсбъри локал е чудесен магазин, цените са поносими, има готови супи, сандвичи, сокове, вода, карти и т.н. подходящи неща за един турист.

На спирките на рейсовете има стюарди, които могат да ви помогнат с багажа или да ви упътят, полицаите не са рядкост и са доста любезни, все пак това е Лондон. Влаковете спазват разписанието изключително точно, тъй че, ако ще пътувате с влак в Лондон или навън, бъдете много точни. Влаковете на Southern Trains са много луксозни, удобни и направо безшумни. Във всеки вагон има информационно табло, на което се изписват спирките, на които спира, вагонът, в който се намирате – това е важно, защото понякога тези влакове се разделят и трябва да следите коя част на композицията къде отива. Аз си купих билет онлайн и го взех на Виктория от автомат на самообслужване. Трябва да внимавате да не купите билет отново, а да натиснете бутончето за Retrieve prepaid,машините са с големи екрани, всичко е доста ясно, само трябва да се внимава. Също така, трябва да използвате същата карта с която сте платили онлайн за потвърждение на място. Купуване онлайн на билет за влак или рейс има и други предимства, освен цената, имате време да разгледате маршрутите и разписанията, има значение дали взимате билет в час пик или оф-пик, цените са много различни! Един испанец, с когото пътувах до Саутхямптън, се беше объркал на автомата в бързината и беше платил билет с близо 15 паунда повече за същия влак като моя, а това си е сериозна разлика.

Ако ще оставате в Лондон за разходка,

добре е да си купите карта на града и метрото

(вече има доста карти на метрото за смартфони, безплатни и без нужда от интернет връзка). Аз си бях свалил карти от Гугъл мапс – да вече и това става – много удобно, когато нямаш интернет.

5 Buckingham Gate, London, Greater London SW1E 6JP, UK

Естествено, като един типичен турист, аз се насочих право към

Бъкингамския дворец

по Бъкингам роуд, още като слязох от автобуса. Ветровито, дъждовно, но няма връщане назад! Магазинчетата за сувенири са от двете страни на улицата, няма страшно, подаръци ще има за всички от сърце. Внимавайте, когато трябва да пресичате, няма светофари и пешеходни пътеки като при нас, но пък има стълбове с бутонче, натискаш и чакаш или по англииски, оглеждаш се и ако няма много трафик, се затичваш… Опасно, но те така си правят. Пълно е с туристи, всички са любезни, но забързани. Ето, че стигнах оградата на двореца, официалния магазин за сувенири на кралския двор го подминах, без дори да погледна. Може и да сгреших и ви предлагам да го огледате за пет минути.

Ето я и

кралската галерия,

има плакат за изложба на Леонардо, но разбира се започва на 4-ти май. И това го пропуснах…

Красиво! Дворецът не е огромен, но е изключително красив. Орнаментите по оградата, стените, арките на вратите са уникални. Фонтанът със статуята на Нике е страхотно място за почивка, бърза закуска и снимки.

Не се стряскайте от хеликоптерите, нормално е, пък и чух, че може да е самата кралица, която обикаляла над Лондон, за да е „в час“. Площадът пред двореца е доста голям, има още няколко парадни врати към парка с изключително красиви златни орнаменти. Всичко е заобиколено от страхотна градина с невероятно красиви цветя. Просто греят, дори и в мрачен дъждовен ден. Пак изгря слънце, дъждът спря. Дано се задържи така (Не стана, само пожелания…).

 

След няколко бързи снимки и видео-клипчета се изстрелях към Биг Бен, няма време. Най-лесният път към Биг Бен е отдясно на парка St. James’s Park – част от всеизвестният Hide Park, покрай Музея на гвардията по Birdcage walk.

Вървейки покрай парка видях няколко сиви, пухкави катерички с доста загладен косъм в интерес на истината. Оказа се, че нямат никакъв страх от туристите и ако им хвърлите храна ще дойдат пред вас и ще направят цяло „представление“.

Стигнах до средата на улицата и на хоризонта се показа

всеизвестният часовник!

Разходката не е повече от пет минути, но ако спирате да снимате парка, цветята и животните, спокойно може да ви отнеме половин час.

Биг Бен, Лондон

На всеки ъгъл и вход на парка има информационни табели с карта и указано точното място, на което се намирате в момента, както и един кръг, описващ забележителностите, които са на не повече от пет минути пеша. Много удобно и полезно.

Ето го и дворецът в цялото му величие, стотици туристи дори в това не особено приятно време, вече отново валеше и духаше. Отдясно е абатството, в което Кейт и Уилиам се бракуваха… Много яко. Изведнъж някакви статуи се изпречиха пред очите ми, приличат на Квазимодо от Нотр-Дам. Вгледах се и се оказа, че това естествено е Чърчил. Продължаваше да вее и ситни дъждец, обективът на камерата беше в капки, но аз снимах и вървях напред.

Биг Бен, Лондон

 

Темза се оказа една доста сериозна и бурна река

по това време на годината, но въпреки всичко гледката си заслужаваше. Отляво на моста има стълби към кея, на който може да си купите билет за круиз по Темза в онези готини лодки с панорамни прозорци. Отсреща се извисява „Окото“ – огромно колело с модерни кабини, пак с големи панорамни прозорци за да не изпуснеш нещо от Лондонския пейзаж.

Ако продължите по моста ще се озовете на

другата голяма гара в Лондон – Ватерло (Waterloo).

Оттук изборът на посока е голям, накъдето и да тръгнеш има какво да видиш, но тъй като разполагах само с няколко часа – вече преполовени – се насочих по Уайтхол за да видя Даунинг стрийт 10 и Музея на кралската кавалерия.

Освен все още странното усещане от обратното движение по улиците и това, че не знаеш на къде да погледнеш, когато пресичаш, ме изуми и широката улица с монументите по средата на платното. Тук генерал на кон, там пилон със знаме, паметници и един метален правоъгълен блок, който се оказа

Мемориал на жените от Втората световна война.

 

 

Стигнах Даунинг стриит 10 и се озовах пред огромна, сигурно четири метра висока ограда, пред която се бяха насъбрали туристи и се снимаха като полудели. Отпред двама полицай с електрически пистолети, повечето са с такива, а зад оградата двама с бронирани жилетки и автомати. Реших, че е по-разумно като съм сам, макар и типичен турист, да не ги снимам, че да не си изпусна полета в някое полицейско, пишейки обяснения. Продължих напред, към

Музея на кавалерията

На входа стояха на пост конници в парадни униформи, под специално построени арки, а от лявата страна на едната арка забелязах интересна табела: „Конете хапят и ритат. Благодаря!“

 

Интересно беше, в двора един от караулите изигра представление за децата и всички се втурнаха да се снимат с него. Излязох през другия вход към манежа, но за съжаление прибираха седалките и явно бях изпуснал каквото и събитие да се беше състояло.

 

Насочих се към парка след няколко снимки, защото времето си напредваше, а от авиокомпанията ми бяха пратили съобщение да се явя три часа по-рано, защото летищата били претоварени. Реших да обиколя парка от другата страна по известната улица The Mall.Поредната катеричка ме нападна, но след като не й подхвърлих храна, се зае да преследва други туристи. Тръгнах обратно към двореца и направих няколко снимки на Адмиралтейската арка в далечината, там е и Трафалгар скуеър, с колоната на Нелсън, до която така и не стигнах. Другия път специално на разходка за няколко дни!

Пак двореца, още една обиколка на прекрасните градини около площада и обратно към гара Виктория. Рейсовете са през 20 минути, точно! Няма проблеми, взех една кофа кафе от някаква будка за изпът, но ети ти изненада, не може с кафето в автобуса. „Спокойно, има време, изпийте си кафето отвън“, е мерси. Отново през Лондон, лъскави магазини за коли, туристи, арките и паметниците, странната конска глава в една градинка… Магистралата с многото платна и на летище Лутън. Валеше доста силно и не можах да снимам от автобуса.

Естествено на летището всичко беше спокойно, нямаше опашки на чекинга, претоварено било на летищата в Лондон, не тук… Нискотарифни полети… След почивка на пейките тръгнах да обикалям магазините на летището, но не издържах и реших да мина секюритито, да не би наистина да има много хора. Приготвих багажа надлежно, според инструкциите на една холограмна машина и се качих по стълбите. Минах без проблем, дори паспорта не погледнаха. И отново чакане, единственият закъсняващ полет беше моят.

Поздрави, и приятно изкарване накъдето и да сте се запътили!

28.04.2012

София – Лондон – София

Самолет, автобус

Източници на информация за пътуването:

Самолети

http://bit.ly/KyG1NE

http://bit.ly/KyG0td

Влакове

http://bit.ly/KyG3oX

Автобуси

http://bit.ly/KyGhMF

Време

http://bit.ly/KyGyz3

http://bit.ly/KyGzTO

Карти

http://bit.ly/KyGCz5

Как да свалите карта за разлеждане без интернет през гугъл мапс за андроид

http://bit.ly/KyGKOP

Програми за андроид телефони

booking.com: http://bit.ly/KyHjIH

london: http://bit.ly/KyHxiN

route66: http://bit.ly/KyHBiC

london underground: http://bit.ly/KyHeVj

Това са източници, които аз използвах за моето пътуване, не твърдя, че те са най-добрият избор или дават най-ниски цени. Предлагам ги като опция, която да ви улесни, но при всички положения е най-добре да направите собствено проучване. Най-полезни съвети могат да ви дадат ваши близки или приятели които са пътували, но имайте предвид, че всеки има свое виждане, съберете максимално много мнения и отсейте най-важното, пригответе се това което знаете и очаквате, всъщност да се окаже съвсем различно изживяване!

 

Автор: Калин Златков

Снимки: авторът

Разказкът и снимките за с лиценз: Всички права запазени!

 

Други разкази от Лондон – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

Ето как попаднах в Лондон (2) 2

Ето как попаднах в Лондон (2)

Продължаваме с пътуването на Влади из Лондон. В първата част нямаше снимки, но не мисля, че изобщо са нужни.

Приятно четене:

Ето как попаднах в Лондон

част втора

За този ден си бях набелязал

да разгледам небостъргачите на „ Canary Wharf”, музея на Мадам Тюсо, площад „Трафалгар”, „Piccadilly Circus”

и накрая да се разходя по вечерно време по най–оживените места. Реших тази вечер да остана до по–късно, защото моят приятел имаше работа през целият ден и ми беше дал ключовете от дома си. Та реших, че сега е момента да позакъснея малко, защото знаех, че няма да ме чака…

Та тази днешна програма ми я предложиха любезните домакини. Трябвало пак да слезя до центъра по същият начин, по който се бях прибрал предната вечер– с бус до „Hammersmith”, после с метрото да отида до небостъргачите…Да, ама аз нали вече съм от 3 дена в Лондон (домакините са от 7 години там), и бързо се ориентирвам в забързаният град и отивам директно на „ Twickenham”, която е само на по–малко от десет минути от дома му. Минава се покрай едни супер готини английски къщички със зелена морава и готини коли. От там директно с влака до „Waterloo” (добре, че било неделя и входовете за влака бяха отворени, защото после, като им разказвах как съм тръгнал и домакините ми казаха, че „ Twickenham” било 5–та зона за града (а картата ми беше за 1, 2, 3, 4–зона…. И от „Waterloo” вече си хванах метрото директно до

„ Canary Wharf”.

Слизам там и с нетърпение излизам от метрото, за да видя какво ще се разкрие пред очите ми…Леле, мале…. небостъргачи…. три или четири бяха. А предният ден, когато бях на Тауър Бридж ги бях видял някъде в далечината и си мислех да ида до там пеша, ама ми се видяха доста далеч. Та разходих се около тях.

То беше неделя и нямаше почти никой там. За разлика от работните дни, когато тук цари голямо оживление. Тук се намира

най–високата сграда в Европа– на 42 етажа…

Много ми беше интересно като броих етажите. Бях с една шапка с козирка. И като вдигам аз глава нагоре постепенно да броя етажите и докато стигна до последният… и шапката ми пада зад гърба на земята… Направих си няколко снимки набързо от там, обиколих небостъргачите и тръгнах, защото бързах за отида на

музея на мадам Тюсо

Вземам метрото и слизам на „Baker Street” (мисля, че там беше). Излизам от метрото, гледам картата да видя къде е музея, не го виждам. Питам един човек от персонала на охраната къде е музея, а той бил точно до мен– една куполообразна сграда на дясно от метрото. Отивам там и се чудя от кой вход се влиза. Защото имаше три входа– за групи, за Вип и за туристи…Естествено беше за мен, че за туристите входа ще е с по–голямата опашка от чакащи…Отивам там. Беше доста голяма опашка. Но аз бях решил да чакам. Затова съм тук. Добре, че си имах храна и сок в раницата, защото съм чакал 1, 40 ч, отвън и още толкова вътре…Чакам отвън и се моля да не завали…. Пък като влезя, нека да вали. А малко след мен опашката беше стигнала чак до сфетофарите на съседната улица…100–ина метра… Покрай опашката минава оградата на музея.

А на самата ограда през 20–30 метра имаше закачени найлонови чували за отпадъци…За да могат чакащите на опашката, когато ядат или пият нещо докато чакат, да могат да си го изхвърлят…. И е чисто…

Влизам в музея. Минавам през контрол на багажа и съм вътре. Опашката тук продължава (по едни коридорчета, оградени с лентички). На всеки ъгъл имаше автомат за безалкохохолно и лакомства (с монети). Имаше и също от онези машинки, дето вътре има разни плюшени играчки и едно такова, като кран, дето се ловят с него). Имаше и едни плочки по стените (които се завъртат на 180 градуса– от едната страна на стената е името на известен актьор и снимката му, а от другата страна на плочката е отпечатък на дланите му (1: 1– все едно ръката му–бронзова). И така– докато от едната страна на стената е името му, от другата е ръката му. Стигам до касата. Билета е 25–лири…Купувам билет и съм вътре.

Все едно че влязох в царството на приказките. Един омагьосан свят.

Разглеждам восъчните фигури. между тях застават туристи, които „замръзват” като восъчните фигури и се снимат. Гледам и не мога да различа восъчните фигури от живите хора… Видях Саддам Хюсеин, Фамилията на принцеса Даяна, Путин, Буш, Джеймс Бонд, …безкрайно много. Вървя, гледам и следвам тълпата туристи и табелките с надпис (Атракциите продължават и стрелка за посоката).

Минах през дупката на картоиграчите от кънтри музиката. Беше супер готино– в дъното да дупката имаше разхвърлени чували, в средата имаше малка масичка, по нея пръснати карти и зарове, зад него имитация на бар– с ром, до него едно пиано и на фона на всичко това се чува кънтри музика („Картоиграча”) на Кени Роджърс. По–нататък започва да става страшно. Повечето експонати са надолу под земята по едни коридори. И така стигам до

коридора на ужасите…

Там, затворите, където са били– решетки, дървени нарове, въжета, студ и характерната миризма на подземна влага (имитирана от едни ароматни пушеци) …И така стигам до коридора на ужасите. Чувам женски писъци и крясъци… И аз нали съм любопитен , викам си,

чакай аз да видя тези момичета защо така пищят

Стигнах до едно въженце, пред него служител на музея разказва за това място (английски не разбирам и само чакам да махне въженцето и да влизам вътре). Маха го и влизам… Мен пък не ме беше страх… Ми вътре по едни коридори, много тъмни, със едни такива призрачни лампички, с едни решетки се минава. И по ъглите има едни младежи– живи, облечени като средновековни просяци и нацапани с червени бои (като кръв от рана), с начернени лица, с окъсани ръкави и с маски…Седят като статуи, качени на едни столчета по ъглите около вратите, заели една поза–приклекнали или сгушени и не мърдат. И туристите си минават спокойно…

В един момент обаче те се раздвижват и

започват да бягат в тъмното и да крещят.

И да прегръщат туристите… И те да пищят. И едни такива характерни звуци (като от чинели, или гонг) – ама така изведнъж и силно– тряс, тряс…и ехото го повтаря… Много яко. Страшничко си беше само това, че чуваш силни и истерични писъци и крясъци от момичета–туристи и незнаеш зад ъгъла какво има, дето така да ги плаши…

И накрая разходката из музея завършва при едни вагонетки на релси (имитиращи половинката на едно черно такси) – такива умалени черни таксита, ама само задната им част. И всеки турист сяда в едно такова „такси” и продължава разходката си по релси. През едни тунелчета и тази вагонетка се обръща ту наляво– ту надясно, така, че туриста само да седи и да гледа. Това за мен беше най–интересната част от целият музей. Едни човечета, едни движещи се механизми, едни фигурки, едни поточета и фонтанчета– невероятно е–повчрвайте ми това не може да се опише с думи, но се помни за цял живот. И тези вагонетки те извеждат на изхода. И тук тази разходка приключва.

Оттук отивам на

Пикадили

Беше към 15 часа. Отивам с метрото на Пикадили. То било много готино там. Едни такива огромни реклами, едно оживление. И там, като

влязох в „London Trokadero” и там минаха два часа…

Това е едно от големите забавления за Лондон. Нещо огромно по размери. На 2–3 етажа, по едни ескалатори, по едни коридори от двете страни на които имаше магазини за сувенири, бижута и лакомства, едни игрални машинки, звук и миризма на пари; детски кът, билярд, боулинг, една нечувана шумотевица– о, и това не мога да го опиша– това трябва да се почувства.

И като се заиграх на едни машинки–уж да спечеля… Ама поне се забавлявах. на един автомат пускам една лира, той ми я разваля на по 2 пенса (50 х 2), пъхам ги в джоба си и отивам на машинката. Машинката беше от тези, дето пускаш монетата, тя отива вътре, там едни лопатки я бутат при другите на една плоска равнина и когато предните монети стигнат до края на плочката и падат през една дупка и ти си ги събираш. И пак ги пускаш. Обаче за да стигне до лопатките твоята монета трябва да има голям късмет. Защото с пускането, една пружина я изстрелва с необходимата сила и ъгъл горе, високо на едно „стъпало” и там тя се подрежда при другите… И не пада при лопатките… Е, някоя монета пада, когато пружината не успява да я прати горе, или от горе пада някоя, когато следващата падне отгоре. И така. Пуснах 50 монети по 2. И от време на време пада по някоя отдолу. Прибирам си я. Ми след като пуснах 50 монети, в ръцете си имах още 29 (печалбата) … Пуснах и тях. После развалих още 2 х 1 лири, пуснах и тях, само че на друга машинка, при която всяка монета пада при лопатките…Общо взето механизма е следният: Вашата монета се изстрелва нагоре и се задържа при другите. И примерно ако 20 се задържат–10–ина падат. Вие ги вземате, от лакомия за още пари пак ги пускате, те отиват горе и се задържат. Т. e. принципа е, че с ваша помощ голяма част от падналите монети на равната плоскост долу пак се качват горе и се задържат… забавно местенце.

После отидох и на

Трафалгар

Там беше голяма лудница. Тръгнах по единият булевард, зяпах по витрините, гледах по магазините и като се уморих , се качих на един бус и се върнах пак при метрото. Атози бус, който хванах беше без врати отзад. Имаше един човек, който следи за редовността на пътниците. И няма задна врата–открито е– с едно парапетче. И можеш да се качваш и да слизаш по всяко време (например докато чака на светофари, или просто докато е спрял) … И то вече стана вечерно време, върнах се на Пикадили и там реших да се позабавлявам по вечерно време.

Минах през китайският квартал (Сохо)

Там беше супер оживено. Носеше се характерната миризма и пушеци от китайската кухня. С една дума усеща се полъха и атмосферата на изтока. И там се замотах– от едната пресечка в другата, в третата, тук да видя, там да влезя…забавно ми беше.

Накрая реших да влезя да изпия или да изям нещо. Влязох в едно заведение, което ме привлече по някакъв начин.
Влизам и виждам нещо, което зимата бях виждах във Виена. Освен масите разположени по средата на заведението имаше и една редичка от столове, разположена около другите маси. Пред тези столове имаше също една дълга и тясна „маса” да го наречем– от край до край на редичката. И отгоре имаше една лента с движещи се по нея лакомства (като поточна линия). В едни купички сложени лакомства– десерти, салати, хапки. В менюто това е разделено по цветове (синьо, зелено, червено…така– всичко от лентата, което е сложено на синьо панерче е на една цена; на зелено е на друга…). И се движи. Минава лентата през целият бар, покрай всички столове и всеки си взема това, което му хареса. После тази лента минава и през кухнята, където зарейдат с нови лакомства лентата и тя продължава…И на всяка купичка пише какво има (ама аз като не му разбирам, се опитвам да го позная по вид и форма). Отварям менюто, ама като не му разбирам…Е, не се смейте де…знам само примерно „пиле” – Чикън… И гледам къде пише „чикън”…

И си поръчвам едно такова с „чикън” в менюто…. И какво мислите, че получавам?

–В зелево листо свити пилешки хапки с подправки и малко сос… Ми изядох ги. И зачаках да ми дойде десерта– ми той мина в началото (крем–карамел си мислех че беше), ама замина по лентата. И аз го чаках да обиколи и пак да се върне. И се надявах някой да не го вземе преди мен… А точно пред мен имаше едно червено копче, на което пишеше „Сървис”. И номер на мястото–7. И като натисна това копче и идва сервитьорката… Ми дойде ми десерта, вземах си го , обаче се оказа, че не било крем карамел, а било –крем брюле…толкова си приличаха. Ама си беше вкусен. Накрая поисках сметката и си тръгнах.

Беше станало тъмно. А сега къде е метрото и как да стигна до него… замотах се и не помня откъде бях минал…

Както бях прочел преди време на една табелка „Ако не знаеш къде отиваш, може да отидеш някъде другаде”. Имаше страшно много младежи по улиците–страшничко си става – и негри и араби и индийци…китайци…Пият си бира бродят по уличките. Рекламните билбордове са на ниво… Все едно че си в Америка…

И така, започнах да обикалям и да гледам– страшно много заведения, и лъскави и привлекателни…Стигнах до един бар и реших да се кача горе само да погледна… Долу едно симпатично момче (контрола) – ми гледа багажа, преди да ме пусне. А от една кола пред това заведение тъкмо беше слязло едно момиче с артистични дрехи и прическа тип Гарсон, с една такава пръчка–палка. Явно има програма в тоя бар, ама не мога да оставам повече, защото стана 21: 50ч, трябва да се прибирам, а още не съм намерил метрото.

И пак минах през китайската уличка, после свих по друга –тясна пешеходна…. И така докато случайно не излязох на главната. И от там– в метрото да се прибирам– пак с метрото и буса от „Хамерсмит”. Е, нали предната вечер минавах по тоя път и вече знаех къде е спирката на буса, колко трябва да пътувам и къде да сляза. И този път се качих на горният етаж на буса и като наближи моята спирка и тогава слязох долу.

Прибрах се към 22: 40ч– доста късничко…Но какво пък– нали е полседна вечер. Легнах си в очакване на

последното Лондонско утро

ПОНЕДЕЛНИК–05. 05. 2008г.

На сутринта се събуждам чак към 10 часа. Ставам, събирам си багажа, през това време моят приятел ми предложи закуска и заедно обмисляхме днешната програма. Все пак автобуса за България беше чак в 19 часа вечерта…

И този ден програмата ми беше супер готина. Моят приятел ми предложи следното. Да тръгнем към 10: 40 ч, да минем през едни голям магазин в квартала му, в който има голямо намаление, защото ще го затварят– може да си купя нещо. Отидохме. Имаше много евтини дрехи (почти 60% намаление) – вземах си една тениска и една риза– да си имам нещо от Англия. После ме изпрати до спирката, седяхме на спирката и си бъбрехме докато дойде буса за Хамерсмит. През това време той ми обяснява къде да слезя, за да не се загубя. Буса дойде, ние се разделихме с малко тъга и аз се качих на буса.
„Хамерсмит” е последната му спирка, там слизат всички– няма как да се объркам. Стигнах до Хамерсмит, ориентирах се към метрото за „Green park”. Програмата ми беше следната: –слизам на „Green park”, пресичам улицата, влизам в парка, купувам си нещо за ядене, пресичам парка и на другият му край съм пред Бъкингамският дворец. Разглеждам двореца отвън, снимам с камерата, после минавам и през Сент Джеймс парк– покрай езерото, гледам и снимам лебедите и патките, после по главната улица стигам до „Viktoria” и то ще стане време за тръгване. Така и направих.

Слязох на „Green Park”,

влязох в парка, купих си един хамбургер и една кока кола, седнах в парка на тревата, хапнах си и гледах парка– зеленина, чистота. Имаше и дори шезлонги, на които човек може да седне и да се отпусне. Почетох малко в парка една книга, полсе минах през целият парк (на зиг–заг, за да го разгледам целият), почивах си под сенките на дърветата. Ами в тоя парк англичаните освен че си почиват, си правят и слънчеви бани– все едно са на плажа без море.

Стигнах до Бъкингамският дворец.

Невероятно красиво е. С едни позлатени порти от ковано желязо. И през решетките – протегнати ръце с фотоапарати и камери снимат караула пред двореца. Наоколо имаше градинка със страшно много и красиви лалета–жълти и червени. А пред статуята отпред имаше също много туристи, които се снимаха там. Разходих се наоколо, огледах го от всички страни, после минах покрай езерото с патките и лебедите и се насочих към автогарата.

По пътя се спрях на едно заведение на открито да ям пак нещо– точно на ъгъла между „BUCKINGHAM PALACE ROAD” i „PALACE STREET”. И докато си похапвах и си почивах се наслаждавах на уличното движение– много забавно е да гледаш старите английски брички на едно платно със съвремените последни модели коли, които карат англичаните. Чисти коли–измити… Няма нацапано, няма кал, няма дупки, дори обелена боя няма по колите– все едно, че току–що са ги взели от магазина. И след като се наядох и

тръгнах директно към автогарата,

за да видя дали ще я намеря. (Тя е точно зад Виктория–метрото).

Беше към 16ч. И вече след като с еубедих, че съм намерил мястото за тръгване, се разхождах из търговските центрове около метрото– за сувенири, за лакомства и т. н. И към 17:30 ч, вече бях пред сектора за тръгване– седях и просто си почивах. И така– дойде автобуса, качихме се и приключението свършва тук. Тръгваме точно в 19 ч, минаваме по другият мост над Темза (не по този, по който дойдохме откъм Ватерлоо),

и излизаме от Лондон. Час и половина по–късно бяхме на Евротунела.

Следва дълъг нощен преход, един цял ден, още една нощ и в сряда към 07:50 ч бяхме в София. От там слизам и директно на гарата, за да отида до дома на родителите на домакините от Лондон (в един близък до София град).
Това наистина е краят.

Край

Автор: Владимир Георгиев

2

Към Европа с влака (5): Лондон

Продължаваме с железопътните приключения на Крум из Европа. Пътувахме с него до Белград и Виена, бяхме в Мюнхен и Тюбинген, а също и в Брюксел. За последно го оставихме в Антверепен и Брюге, а сега продължаваме към Лондон.

Приятно четене:

Към Европа с влака

част пета

Лондон

22.12.2009 г.

Сутринта станах оправих си багажа, закусих и се сбогувах със Зори и Жоро. Всичко тръгна добре, качих се на време в метрото, стигнах на време на гарата и трябваше да чакам влака. По план влакът трябваше да е на гарата в 9.50 ч. Аз бях там 10 минути по-рано. Странно защо обаче влака го нямаше на таблото с разписанието. След всякакви препращания към най-различни места, се озовах на Информация-международни влакове. Там от 2 гишета работеше едно и то доста мудно. Доста изнервен дочаках моя ред и попитах кога евентуално ще мога да си хвана следващия влак за Ротердам. Разбира се, както си вървеше деня зле, така си и продължи- всички влакове за Холандия били спрени.

Тъкмо тръгнах да излизам от информационното бюро и служителят някак си се сети, че имало някакъв влак с два часа закъснение, който единствен щял да продължи към Холандия. Реших че каквото и да става ще хвана този влак и че все още имам шанс да успея за ферибота в 14.00 ч. На информацията на частната фирма която обслужваше линията на този влак ми казаха, че нямам никакъв шанс да стигна преди това време в Ротердам, но слава богу отново бяха сбъркали. В крайна сметка най-накрая този ден имах доста късмет, тъй като влакът ми стигна точно навреме в Ротердам(където го спряха и слязоха всички хора, въпреки че беше за Амстердам), където трябваше да сляза и успешно в 13.45 ч.

Пристихнах на

Хук ван Холанд-пристанището откъдето ми тръгваше ферибота.

Въпреки притесненията ми как ще се оправя с билета , бях готов за 5 минутки и се качих щастлив на ферибота. Във ферибота беше пълна скука, 8-9 часа седях на някакъв стол и се чудих какво да правя. Накрая вечерта успешно пристигнах към 9 вечерта в

английското пристанище Харвик.

Тук ме очакваха поредните интересни събития свързани с моето пътуавне този ден. На митницата където за първи път в ЕС ми се случваше паспортна проверка, най-нормално си минах през гишето за граждани на съюза. Когато митничарят видя че съм от България явно реши че това е някакво много лошо място и задължително трябва да ме провери. И така, човекът почна да ме разпитва откъде съм, защо отивам в Лондон, при кого ще ходя, на кой адрес-това предизвика доста подозрения в него че не знам на кой адрес ще съм и въпреки че му обясних, че ще ме чакат на гарата той каза че няма как да ме пусне. Междувременно за половин минута извади багажа който си го бях прибирал половин час. Накрая след като се обадих на Вили, при която трябваше да спя, тя му обясни за адреса и митничаря ми се усмихна все едно сме първи приятели и ми пожела приятно изкарване на празниците.

Взех си влака за Лондон, където пристигнах в 10.30 ч. На гарата ме очакваше поредната изненада оказа се, че нормален билет за метрото струва 4 паунда, или по някаква проста сметка, около 9 лв. Какво да се прави, англичаните са си богати хора. След още около 1 час път с метрото прекачвания из различните линии стигнах до станцията където ме чакаше Инна-сестрата на Вили, която ме закара с кола до тях. Най-накрая се видяхме и с Вили и обсъдихме как сме и какво се случва с всеки от нас.

23.12.2009 г.

Този ден се понаспах. Запознах се с майката на Вили и Инна, както и с приятеля на Инна-Джейсън. С Вили и майка й отидохме на пазар и се поразходихме малко из квартала.

Жилищен квартал в Лондон, Великобритания

Четете по–нататък>>>

Портвайн не беше ли португалско питие? 3

Портвайн не беше ли португалско питие?

Това заглавие може лееекичко да ви заблуди, но после се сетих – а къде се пие портвайн та да намирам ма’ана 🙂 И сега Вили ще ни заведе до Лондон 🙂 Приятно четене:

Портвайн не беше ли португалско питие?

Това по-долу може и да не е строго пътеписно, но се случва в определена точка на света, a днес нещо ми е едно английско… едно лондонско такова… Даже преди малко за една бройка да цъкна на сайта на Wizzair 😉
Ако ли пък бръкна в торбата с пътешественическите ми емоции, дали ще ми мине?
С една лакърдия за Лондон, естествено 😉

Всъщност, може да се каже, че това беше и едно от първите ми впечатления за столицата на Нейно Величество.

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

А само който не е бил там, не знае, че си е истина, което пишат в туристическите диплянки – че е огромен и космополитен град. Казват също и че Лондон няма нищо общо с Англия. Аха си е, сега и аз мисля така. Като изключим къщите. Те са си подобни из почти цяла Великобритания, макар и понякога да поомръзват с еднотипността си, а окото да се пресища от изобилието нацъфтели цветя.

<Digimax S500 / Kenox S500 / Digimax Cyber 530>

И удивително, всеки ходи облечен, както си иска, няма мода! А някои фризьорски салони даже работят и в 23-00ч. Чудех се, защо и за къде ли се контят и лакират посред нощите?

Четете по-нататък>>>