Пътища на този свят — много. И начини да пътуваме по тях — бол. На кон, на кола, на рейс, самолет и на триколка, на влак или пеша можем да обиколим света. Днес ще пътуваме на стоп. Наш водач ще бъде Рошавата гарга, която ни написа пътните си стопаджийски впечатления:-)

Приятно четене:

Записки на стопаджията

Обичам да пътувам на стоп. През последните години пътувам или с кола, или със самолет, или на стоп. Влак или автобус не са използвани не помня от кога. Пътувам на стоп защото така ми е кеф. Който не е пътувал никога, той не може да разбере удоволствието от пътуването на стоп. Но не съм и някакъв стоп-манияк, който да маха безцелно, само и само за да се движи нанякъде, пък каквото сабя покаже. Аз пътувам, за да се придвижа от т. А до т. Б при това по най-бързия възможен начин, за да не губя от времето, което ще прекарам в т. Б. Имам книжка, но не карам по разни причини. Най-тайната е, че предпочитам да пътувам на стоп, вместо да шофирам:oops:

Винаги пътувам само соло, тръпката е далеч по-голяма, както и успехът с махането. От друга страна, малко съм пишман стопаджия, да ви кажа. Нямам стопове в дъжд, по тъмно или през зимата. Като знам хората какви стопове правят… Тия дни ми се очертава да извърша пръвия си що-годе зимен стоп, пък да видим дали няма да се изпълнят и другите неизвършени подвизи. Откак реших кога точно ще пътувам, не ме свърта на едно място. Сърби ме пръстът, ви казвам. Снощи се зарових във форума на колегите стопаджии и ми стана едно мило и драго такова… След седмица мисля вече да съм с раницата на пътя. А половинката, милата, е толкова против стопирането ми, че дори ми предложи да взема колата! Прецедент!!! След няколко неуспешни опита да ми забрани да махам, вече се отказа. Но това с колата беше просто… обездуми ме един вид.

Към Широка лъка

Започва път от моя праг…

Знам откъде тръгвам, не е съвсем сигурно къде трябва да отида, а какво ще се случи по пътя никой не знае. Тръгнах със смесени чувства, за пръви път не бързах да стигна. Поне не бързах за там, където трябваше в крайна сметка да отида. Бързах за едно друго място, където щях да убия още малко време преди срещата, която вече не знаех дали искам да се състои.

За първи път май тръгвах толкова рано за стоп, но все пак — зима, дълъг път, а и бързах за кукерите в Широка лъка. Както винаги тръгна тегаво, на изхода на града трудно спират. Тъкмо взех да се изнервям леко, понеже се появиха и още двама стопаджии, които се лепнаха до мен, когато ми спря черно ауди със затъмнени стъкла на задните врати. Вътре обаче седеше приятен младеж (баси тва как звучи, все едно аз съм стареж). Дънеше яко хаус и аз се поотчаях, че ще ми се пръсне главата. Той обаче ме усети и реши да ме хвърли от коня — пусна цял диск мр3 с български класически песни. След 50-тина километра ми се отпусна и гласът и в един момент вече дружно грачехме „вземи една българска роза от мен“. Е, вярно, че във всяка песен търсех подтекста в светлината на моите си мисли. На моменти чак ми се насълзяваха очите. То не беше „дано минеш по другия бряг“ или пък „сбогом, дано си щастлива“, " да те жадувам аз, а ти все повече да се отдалечаваш„, „не сънувай ласките нежни на друг“, после „ах, как не искам да съм сама“ и т. н… Уредбичката му беше доста яка, в багажника дънеше огромен бас и беше наистина странна гледка да видиш — минава по улицата черно ауди с тъмни прозорци, а от вътре дъни здраво „детство мое“ и двама луди пеят с цяло гърло.

Четете по-нататък>>>