Archive for the tag 'буря'

сеп. 09 2013

С катамаран из Карибско море (1): Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия

Деца, деца, знаете ли каква дата е днес? Мдааа, жестока дата… Как да не я отблежим с нещо, което беше абсолютно невъзможно по времето, когато Девети беше национален празник 🙂

Започваме едно плаване по Карибско море – капитан ще ни бъде Диана 🙂 

 

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част първа

Остров Мартиника, о.Санта Лучия* и о.Бекия

Има ли човек, който да не е мечтал дори и за малко, да посети диви райски острови и то с яхта? На мен също ми беше мечта, до като не получих едно обаждане от приятелка в началото на годината. Тя и нейни познати търсеха ентусиасти за едно 14 дневно

плаване из дивите Карибските острови

с катамаран (малка яхта, с два корпуса, движи се главно на платна). В началото много се зарадвах, но като започнах да обмислям предложението, започнаха да изплуват хиляди въпроси (затова е добре понякога човек да не мисли :)). Дали няма да ме хване морска болест и да ми е лошо през цялото време? Ако се обърнем в открития океан, кой ще ни спаси? Има ли акули? Как ще издържа 14 дни на една лодка с 10 повечето напълно непознати, ами ако не се харесаме? Ами ако ме хване клаустрофобия, не можеш да излезеш да се разходиш по водата от вън. Ако закъсаме на необитаем остров без покритие на телефоните и нямаме вода и храна…

И още много такива въпроси ме тормозеха три седмици. В крайна сметка си спомних приказката „на края човек съжалява за нещата, които не е направил, а не за тези, които е направил“ и взех решение, да рискувам. В последствие това се оказа най-страхотното приключение в моя живот до сега и най-правилното решение, което съм вземала.

Самолет на Балкан

Българският самолет, който ни закара до Париж и този с който отлетяхме за Мартиника. (Малко полезна информация: билетите на XL от Париж до Мартиника започват от 400 евро за двупосочен билет с включени всички багажи)

 

И така, купихме билетите и в края на месеца

потеглихме за остров Мартиника

Всеки летеше с различни полети по различно време, но по пътя групата постепенно се събрахме и запознахме. Кацнахме на Карибския остров в 9 вечерта, облечени със зимните якета и ботуши. А там беше 27 градуса.

Остров Мартиника

Първи стъпки на Карибска земя, някои все още с ботуши :)

Чакаше ни такси, което ни закара до марината, за да се настаним в катамарана. И оттам приключението ни започна. За тези като мен, които никога не се бяха качвали на лодка, това беше страшен шок. Но нека първо да опиша

катамарана

Остров Мартиника, яхти

Първо се влиза в кухня с котлон, печка, мивка, маса, шкафове, заредени с всичко необходимо за една кухня. От там тръгваха 2 стълбища надолу към каютите. Общо разполагахме с 4 двойни каюти, 2 единични и 2 легла в коридорите. Също така имахме и 4 бани с тоалетни.

Но всичко беше супер малко, тясно и компактно. Единичните каюти буквално бяха само от легло, нямаше под и там можеш само да седиш. За там се минаваше през леглото на предната каюта. А формата е като саркофаг – по-тясна в единия край и високо по-малко от метър. Никой от групата не беше претенциозен, но и никой не искаше да влезе в „саркофага“. А и представете си на този човек да му се приходи до едното място през нощта – трябва да минава през главите на нищо неподозиращите спящи хора.

Мартиника

На преден план се вижда коридорът с единичното легло. Следва двойна каюта. А в дъното, където има една квадратна дупка – това е входът за единичната каюта.

Мартиника

Гледка от двойната каюта към коридора и банята/тоалетната. Всички каюти включително и тоалетните имат прозорец на тавана, което всъщност е палубата, където всички се разхождат. Ставаше много интересно, когато някой се разхожда горе и в стремежа си, да си гледа в краката, за да не падне – да попадне на прозорец на тоалетна с човек вътре :)

В крайна сметка успяхме да разпределим местата.

Последва драмата с багажите

и това къде да ги сложим. Всеки беше помъкнал поне по един сак, раница, пликче с провизии… Коридорите и малкото повърхности в лодката, предназначени за ходене, бяха задръстени с багажи, якета, ботуши. Всеки се опитваше да си намери нещо. На всичкото отгоре лодката не беше заредена с вода, нямахме ток, бяхме гладни, а всички заведения отдавна бяха затворили. Мореше ни и шокът от смяната на климата и температурите, трудно се дишаше. Изобщо картинката не беше розова. В крайна сметка залъгахме глада си с български солети и пастет, поуспокоихме се и легнахме да спим.

И тогава започна клатушкането

Въпреки че бяхме на марина, завързани за кей, лодката се люлееше през цялата нощ – ту силно, ту слабо. Редуваха се силни ветрове, бързи порои дъжд от по 2 минути и тишина. В лодката всичко се клатеше и скърцаше, вълните се удряха в корпуса и ни стряскаха. Който спал – спал.

В 7 сутринта започнахме да се надигаме. Нямахме търпение да видим какво има наоколо. Оказа се, че сме заобиколени от десетки лодки, катамарани и яхти. Слънцето напичаше, а през 5 минути от нищото се изливаше пороен дъжд, който продължаваше не повече от 2 минути и след малко всичко отново беше изсъхнало.

 Мартиника, яхти

Марина „Le Marin“

 

Ден 1:

След като всички станаха, се разпределихме на две групи – едните трябваше да заредят лодката с вода и ток, а другите да напазаруват провизии за следващите 14 дни. Накрая излязохме от супермаркета с пет колички, като едната беше пълна само с тоалетна хартия, а други две с бира, ром и вино. И отново последва драмата къде да съберем всичко. Все още не се бяхме оправили с нашите багажи, а сега трябваше да търсим място и на пет колички с какви ли не покупки.

Мартиника, яхти

Част от покупките

В крайна сметка към 14ч. успяхме горе-долу да се приготвим и отидохме за един може би последен нормален цивилизован обяд в истинско ресторантче. Осъзнавахме, че малко по-късно този обяд щеше да нахрани рибите, но ние му се насладихме като за последно. И така, платихме сметката и се отправихме към лодката. Запалихме мотора и потеглихме. За тези като мен, които не знаят нищо за плаването – от пристанище се излиза и влиза само на мотор, а в открито море се плава основно само на платна.

И така

започна нашето плаване

От нашия капитан бяхме информирани за статистика за морската болест: 80% от хората я получават, 10% никога не ги хваща, а останалите 10% никога не ги пуска. Всеки тайно се надяваше да не е от последните 10%…

След час и половина плаване в открито море статистиката започна да влиза в действие. Разговорите постепенно замлъкнаха, хората спряха да се разхождат из лодката и настана пълна тишина. От този наш първи преход няма много снимки (по разбираеми причини). Все пак да спомена, че по пътя видяхме хиляди летящи риби, за които не бях и чувала, че съществуват, както и някакви черни перки, които решихме, че не може да са на делфини, а по-скоро на косатки, но така и не разбрахме.

Плаване в Карибско море

Първо излизане в открития океан. В далечината се виждат шквалове (силни завихряния на вятъра, от далече приличат на торнадо)

Вечерта, вече по тъмно, успяхме да стигнем нашия първи остров –

St. Lucia (о.Санта Лучия)

На вън не се виждаше почти нищо, освен че сме оградени от високи хълмове, където светеха къщички и се чуваха ритми от типичната за Карибския басейн музика (микс от Кубинска, Ямайска и още нещо). Тогава за първи път видях и светещи медузи, които плаваха бавно покрай лодката и отминаваха. Тази вечер всички спахме като пребити.

 

Ден 2:

На сутринта живота вече ни се струваше много по-хубав. Грееше слънце, чуваха се странни (нови за нас) птици и наистина бяхме заобиколени от стръмни хълмове с гъста зелена растителност.

Плаване по Карибско море

 

Веднага щом се показахме на палубата, ни надушиха така наречените welcome boys. Това са хора, които обикалят яхтите на малки лодки и предлагат от риба, плодове, бананов хляб, през сувенири, дрехи, пури до гориво, пране и всичко, което може да се сетите. Всеки продава собствената си стока, но винаги може да намери друг човек за съответните нужди. И всичко това, без да се налага да слизаш от лодката. Съответно пада и голямо пазарене. Нашият първи welcome boy пристигна на синьо кану, носеше шапка на дядо Коледа и продаваше банани.

 

Плаване по Карибско море

 

Подари на всички момичета по един банан, а след това искаше да ни продаде още за по 1$ на плод. Естествено, ние не се съгласихме, имайки предвид, че там бананите са като ябълките в България – можеш да си набереш от палмата на улицата, плажа или в джунглата. Тогава той поиска да си платим и подарените банани… Ние му предложихме бира, а той каза „Децата ми пият мляко, а не бира“ и много се ядоса. В крайна сметка му дадохме 5$ и той си тръгна. Продължиха да идват всякакви други търговци, а на нас ни беше много интересно, като за първа среща с такъв тип хора.

Междувременно капитанът взе малката ни надуваема лодка с мотор (за по-кратко – динги) и слезе на сушата да направи митница – да се отчетем, че сме пресекли граница, да ни бият печатите в паспортите и това се правеше на всички острови, които се водеха като отделни държави. След това запалихме мотора, вдигнахме платната и потеглихме към следващата ни дестинация – известните „Двата питона“. Това са два високи и стръмни хълма, покрити със зеленина, страшно красиви.

Плаване по Карибско море

Двата Питона

Точно срещу тях се намират едни от най-скъпите хотели в света. Там телефоните са забранени, няма телевизори и е пълно спокойствие. Градчето точно под тях е пълната противоположност – типично населено място от третия свят.

Плаване по Карибско море

Суфриер в далечината

Веднага ни посрещнаха welcome boys и се уговорихме да ни направят екскурзия до местния действащ вулкан. Взеха ни с лодка и най-накрая слязохме на суша!!! За първи път от толкова много време… Е, времето не беше чак толкова много, но за такива като мен ни се стори цяла вечност. Градчето се казва

Суфриер

Плаване по Карибско море

Welcome to Soufriere

Забравих да спомена, че по островите се говори на английски език, с изключение на Мартиника, което е френска територия и там се говори на френски.

На сушата ни поеха с едно бусче и тръгнахме към вулкана. Той обаче не ни впечатли особено. Видяхме един огромен кратер, който димеше, миришеше на сяра и беше пълно с бълбукащи локвички. И това е.

Санта Лучия

Една от бълбукащите локви в кратера на вулкана

Екскурзоводката обаче беше много добре обучена – имаше си специална униформа, говореше перфектен английски и се разхождаше с чадърче (заради честите превалявалия, за които споменах вече).

Последва посещение на водопади с много топла вода, заради вулкана. Тези които си бяха предвидливо сложили бански, успяха да си направят много хубава баня.

Плаване по Карибско море

Отново Суфриер, този път от високо

Плаване по Карибско море

 

След екскурзията успяхме да се разходим в градчето – всички сгради бяха супер цветни, шарени, пълно беше с интересни хора, по улиците спокойно се разхождат глутници кучета и кокошки, следвани от малки пиленца, секат се глави на риби, хвърчат вътрешности, отвсякъде се чува музика, пее се на улицата и се танцува… Изобщо лудница 🙂

 

Плаване по Карибско море

Плаване по Карибско море

Кокошка с малки пиленца

Плаване по Карибско море

Малко с нежелание си тръгнахме от Суфриер и се прибрахме на катамарана. Направихме си вечеря, хапнахме и в 22:30ч. потеглихме за най-сериозния ни преход, освен това и нощен.

Това беше едно от най-страшните преживявания в моя живот

Половината хора си легнаха по каютите, а другите останаха на палубата с капитаните. Аз лично си легнах в кухнята, в случай, че тръгнем да се обръщаме/потъваме, изходът да ми е близо. Извадихме и спасителни жилетки за всеки случай.

Излязохме в открито море и като излезе един вятър, едни вълни, лодката се подмяташе във всички посоки (понеже е катамаран, а не монокорпус), всичко вътре скърцаше, сякаш всеки момент ще се разглобим на хиляди парчета, блъскаха се чаши, чинии и тенджери, хвърчаха предмети.

Вълните ни подмятаха като детска играчка

и се разбиваха в прозореца на кухнята, където аз лежах, а водата заливаше хората от вън на палубата. Което обаче тях ги забавляваше. Първо вълната се изтряскваше над главата ми в прозореца, след това чувах „Аааа“ от намокрените хора от вън и накрая следваха бурни смехове.

Едно от момичетата, което беше останало в каютата долу, разказа, че там било още по-страшно. Всички вълни са се разбивали буквално на сантиметри от нея, и звукът е бил повече от зловещ. Тя самата се подхвърляла на 30 сантиметра от леглото и се е наложило да се държи за един рафт през цялото време. В крайна сметка стигнахме

остров St. Vincent (Сент Винсент)

който ни пазеше от вятъра и вълните и всичко се укроти. Бяха ни препоръчали да не спираме там, защото имало пирати. Затова само подминахме острова и продължихме към следващия – Bequia.

 

Ден 3:

По изгрев слънце пристанахме на котва. За първи път видях чисто небе, без нито един облак, а в 7ч. слънцето вече напичаше страшно. Всички най-накрая можеха да легнат да поспят спокойно.

Остров Bequia (Бекия)

се оказа доста малък, но с много красиви плажове. Заселен е главно от богати американци – пенсионери, които са си купили къщички тук и идват да изкарат зимата на топло.

Плаване по Карибско море

След като всички станаха, решихме да сготвим пиле с картофи за обяд. И понеже сме 11 човека екипаж, се наложи да приготвим една тава с пиле и отделно една тава с картофи. Сложихме първата тава да се пече във фурната и част от екипажа слязохме на плажа с дингито, с уговорката, че когато яденето стане, някой ще дойде да ни вземе.

Bequia, Сейнт Винсент и Гренадини

Плажът беше страхотен, точно като тези по картичките – бял ситен пясък, нереално синьото море и палмичките.

Плаване по Карибско море

Трима се приготвихме за плаж и се качихме в дингито, а четвърти го караше. Запалихме лодката, но по средата на пътя тя угасна и повече не пожела да запали… Решихме, че моторът се е развалил и се наложи да продължим с гребане (на заден план се вижда прибиращото се динги). На всички ни беше за първи път и никой не се сети, че трябва да имаме туба с гориво за да се придвижваме. В тръбите са били останали някакви капчици, които стигнали, колкото да запалим и да потеглим :)

Плаване по Карибско море

Направихме кратка разходка и седнахме в бар „Mango’s“ на плажа, точно срещу катамарана, за да следим кога ще дойдат да ни вземат.

Плаване по Карибско море

Плаване по Карибско море

Плаване по Карибско море

Плаване по Карибско море

Тези птици ги срещахме през цялото време по всички острови.

Плаване по Карибско море

Нашият катамаран на котва

За наше учудване никой не дойде в следващите 4 часа и се наложи да хапнем в бара. Заведението беше пълно предимно с чужденци. Имаше и жива музика, много приятна обстановка. Изпихме няколко коктейлчета, хапнахме омар и пържени картофки и към 6ч. дингито дойде да ни прибере на лодката.

Плаване по Карибско море

Идват да ни приберат

Оказа се, че пилето чак сега е успяло да се опече, а до картофите не се е стигнало и в крайна сметка ги направихме на котлона на яхния. Все пак успяхме да вечеряме с обяда. Това беше и първият ден, в който не ни валя дъжд.

Плаване по Карибско море

Живот на лодка

 

*Т.к.различните източници ползват както Санта Лусия, така и Санта Лучия (така и Сен Луси) – то в текста можете да го срещнете и по (първите)двата начина. На мене лично Санта Лучия ми харесва повече – звучи много по-романтично – бел.Ст.

За протокола: Мартиника е отвъдморска територия на Фарнция, Санта Лусия е държава, а о.Бекия е част от държаватаСейнт Винсент и Гренадини

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Карибско море – на картата:
Кликайте на заглавието за подробности

5 коментара

авг. 27 2013

Залези над гръцките острови – Закинтос (4 – 3): Буря на острова

Продължаваме с четвъртата серия от поредицата е Залези над гръцките острови. В първата й част се отправихме към остров Закинтос в Йонийско море, за последно акостираме на най-известния му плаж – Навагио. Днес ще прекараме деня на плаж Навагио и ще видим какво значи буря в Йонийско море.

Приятно четене:

Залези над гръцките острови: Закинтос

четвърта серия – трета част

 Буря на плажа Навагио

 

 

Времето беше горещо, слънцето изливаше жупел върху скалите и нас, ние си казвахме „Наздраве” и всичко течеше по мед и масло… С напредването на времето и чашките плажът все повече опустяваше…

Плаж Нагио, Закинтос

Плаж Нагио, Закинтос

Плаж Нагио, Закинтос

 

Изчакали да си тръгне и последната лодка, видимо почерпени, ние изиграхме на пустия плаж

Плаж Навагио, Закинтос

GANGNAM STYLE by NAVAGIO…

Плаж Навагио, Закинтос

Още няколко чашки добавиха интренационален привкус на настроението ни и ето – казачок „Навагио” …

Плаж Навагио, Закинтос

Най-добро е все таки нашенското… Отиващото си слънце беше изпратено в ритъма на класиката – „Градил Илия килия…“

Плаж Навагио, Закинтос

Тръгнахме си от този прекрасен плаж, намирайки място за нощувка в непосредствена близост –

Плаж Навагио, Закинтос

Само че се появиха вълнички, и то немалки, и затова изкарахме бойните кораби на сушата –

Плаж Навагио, ЗакинтосПлаж Навагио, Закинтос

Поглед от плажа нагоре…

Скали – Плаж Навагио, Закинтос

В очакване на залеза…

Плаж Навагио, Закинтос

който дойде бързо с все по-нарастващи вълни…

Плаж Навагио, Закинтос

Разквартируваме личния състав –

Плаж Навагио, Закинтос

 

Дотук добре, но се оказа, че сме

хванати в капан –

вълните се усилиха дотолкова, че заливаха почти половината плаж (даже нахлуха пред нощта в палатката на Стоян) и се налагаше на два пъти да местим лодките все-навътре на сушата.

Paralia Navagio, Elation, Гърция

 

Хубаво, обаче пък на останалата половина от плажа започнаха да падат камъни – от лешник до такива колкото юмрук, и то от доста високо. Рано сутринта се откъснаха от скалата два камъка – ето оттук –

Скали – Плаж Навагио, Закинтос

и паднаха на около десетина метра от палатката на Стоян. Плажът потъна в прах и пушек. Все едно бяхме под вражески обстрел…

Скали – Плаж Навагио, Закинтос

А вълните станаха доста сериозни – дотолкова, че не можеше и да си помислим за влизане в морето.

Вълни – Плаж Навагио, Закинтос

Лодка – Плаж Навагио, Закинтос

Нямаше никакви корабчета в морето, които да отиват към Навагио – по едно време мина пред нас най-големия туристически кораб, събиращ повече от двеста туристи – повъртя се, не успя на акостира от силното вълнение и се прибра обратно…

Кораб – Плаж Навагио, Закинтос

Гневното, красиво Йонийско море…

Йонийско море – Плаж Навагио, Закинтос

Изкарахме деня на плажа, около нас свистяха камъчета, едно от тях падна на масата на Дидо и му изкриви алуминиевите плоскости – бягахме с багажа насам-натам по плажа, докато морето си бушуване преспокойно съвсем близко до нас …

Плаж Навагио, Закинтос

Даже ласкавите лъчи на залязващото слънце не умилостивяваха неуморните вълни…

Залез – Плаж Навагио, Закинтос

Бавно и неусетно морето погълна слънчевия диск…

Залез – Плаж Навагио, Закинтос

А за нас остана опцията „Ха наздраве, другари !“ 🙂 🙂

 

Очаквайте продължението

Автор: Димитър Иванов

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Йонийско море – на картата :

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе

2 коментара

февр. 22 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело „5 минути“, за да идем за последно на гости на родáта 😉

Днес какво ни очаква? Четете, още не смея да ви кажа, само ще намекна, че редовните зрители на National Geogrphic знаят какво значи наводнение в Италия 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част осма:

Господ e… и италианец!  😉

 

 

Анджело прави маневра, излиза от терасата и потегля бавно. След секунди минаваме точно пред входа на хотела и виждаме, че всъщност е с четири звезди. О, куатро стеле! – възкликва и почти спира: Ее… куи… о ла? /тук или там, сочи нанякъде/ – клатя отрицателно глава, той: сей сикура? /сигурна ли си/ – Си, черто – потвърждавам.

Продължаваме полека,

той мърмори: маа, ми дио – куатро стеле, чинкуе стеле – коза импорта вераменте? ма нон импорта куанте стеле, мадонна мия!… Е пой торнаре а манджаре, е? Ай фаме.. торнаре? /4 звезди, 5 звезди… какво значение има всъщност? няма значение колко звезди са; да се върнем ли да ядем там?  гладни сме, да се върнем ли?/
Секунда чуденка, но вътрешният ми глас цъква и… е нали „андаре а манджаре пеше“ бе, Анджи? /отиваме да ядем риба/ – казвам.
О’кеей, ва бене.. – примирява се, поглежда ме с крайчеца на окото и посочва с палец: ла чинтура! /колана/ – Щраквам го. Колата литва напред.
Блея в тъмното и малко се чудя – само заради гледката или нещо предвид ли имаше Анджело, че ме доведе до този хотел.. и сякаш искаше точно тук да вечеряме ли? Или просто наистина е гладен и като всички мъже, когато е гладен… Спирачките изпищяват и аз рязко политам напред…
Спооко 😉 – нищо ми няма – и чинтурата държи здраво, и дясната му ръка светкавично се изстрелва като бариера пред гърдите ми.
Котката-самоубиец не успява и се шмугва през оградата до пътя, сподирена от една мелодична италианска „майна“… предполагам, по интонацията 😉
Следващите две-три минути Анджи насериозно ми разяснява нещо, от което разбирам само „куести кани е гатти, ла ледже, норматива, солди, комуне а Сурриенто, муничипали фунционари“ /тези кучета и котки, според закона, норматив (нещо), пари, общината на Соренто, общинските чиновници/… Кимам.. с разбиране 😉
След максимум 15 минути пристигаме до едно малко пристанище. На табела насреща пише:

Маса Лубренсе

Анджи пояснява, че всъщност Маса Лубренсе е градчето ей там, през което минахме преди минута, а това тук е марината му.
Марина? Та то няма никакви кораби из него, твърде мъничко е! Но има нисък вълнолом и между него и сушата, от напиращият вятър във водата се кандилкат няколко яхти и много повече рибарски лодки.

80061 Massa Lubrense Неапол, Италия
Отпреде му – добре осветен паркинг, на който са се „подредили“ десетина коли 🙂 В кавички казвам „подредили“, защото май всеки е спрял, както му е хрумнало – три са един до друг, един е напреки на тях, друг е някак под ъгъл към него; от другата страна пак три автомобила, уж подредени, ама кой по-напред, кой по-назад… и един грамадански черен джип лъщи по’ встрани, някак отделно от „плебеите“ 🙂
Като „държавен“ и дисциплиниран мъж, Анджи се паркира изрядно до добре подредените. Докато се тутка нещо из колата, слизам и се развъртам, оглеждам – в кьошето, до някаква зелена барака, стои едно допотопно и като изоставено в ъгъла там минибусче, бая ожулено май и с килната броня; в срещуположния ъгъл – качена на колесар малка яхта; три яки мотора с багажници, и като сгушени един в друг, явно на някои пътешественици, които може би хапват в заведението отсреща; и още десетина разни моторетки, те пък наредени като на конвръз пред едни големи саксии по края до входа/изхода на паркинга. Охо, и две нещастни, очукани колела са свели кормила, подпрени до някаква дървена будка при изхода. И няма кьорав човек, освен нас двамата – пусто, налитащ вятър и подплискване на вълнички в кея.
Насреща през улицата обаче, свети и свири – рИсторанте-пицария „При Микеле“ – аха, сигурно там отиваме, изглежда приличен и не някакъв скъп.
Решавам да извадя фотото и да цъкна едно кадро на лодките, но Анджи маха: Вилии.. алора, андиамо, мия беллаа! – отказвам се от снимката и понечвам към „Микеле“-то, но той маха наобратно: куи, дай куи! /тука, насам/
Няколко метра по-натам – а, „Таверна дей пескатори“ – вярно бе, и името й си отговаря, означава точно „Рибарска кръчма“ 🙂
Алора, синьора мия, екола! /ето там/ – Анджи ме побутва към една маса в ъгъла. Кавалерства и ме настанява на стола, който е с гръб към залата. Оф, не го обичам това място – от него нямам видимост към терена и ми е дискомфортно. По принцип винаги си избирам да седя така, че всичко да е пред очите ми. Но сега… той сяда на „моето“ стратегическо място, а аз съм с лице към него, но с гръб към всичко друго… Преглъщам – хайде, нали съм му гост.

Оная гадинка, обаче, дето е вътре в мен, вътрешният ми глас де,

взе да пророкува: трудничко ще ти е с тоя мъж, какоо.. не той, ти май ще се предадеш.. признай си… признай си… Гньетем го: млък бе, млъквай!…
Оо, не! Ставам и се премествам странично на моя ангел-спасител-пазител-хранител-водител-учител… хмм… и покорител (ли?) 😉
А’ така, вече виждам поне и част от залата, че и гледката към морето. Е, тъмно е и няма какво да се гледа навън, ама… заради идеята бе 😉
Анджи междувременно рече нещо и сега ме гледа въпросително – Скузи, си? – питам. Повтаря: Коза манджаре? – Е, коза! – нали пеше! – възкликвам
Усмихва се: о’кей, маа.. фритто? /пържена/… ал форно? /печена/ .. (не знам си още какво, каква)… Нон ло со, дарлинг – казвам – коме дичи 🙂 /не знам, както кажеш/, обаче уточнявам: маа, йо беро бирра /ще пия бира/
Бирра? – вдига вежди – перке нон ил вино? бианко, фредо, белло.. вино локале, е? /а защо не вино – бяло, студено, хубаво, местно/… – енд уот ъбаут ю? Ту? /ами ти/ – питам го. – Соно драйвър, мадам, пуртроппо.. си, сорри /шофьор съм, за съжаление/ – поклаща глава, усмихва се със съжаление… Мм, да, кофти.. язък…
Той поръчва манджите, аз мисля – всъщност, пък бих пила едно вино… тц, не ме кефи сама да си фиркам. Офф… е, щом рибата ще е „ал форно“, вино по’ ще й ходи. Ва бене, Анджи, о’кей – дай, уно бианко пер ме! Усмихва се: брааво! е джусто! /точно така/… дай ун бачо – млясс
Един чевръст младеж пристига и почва да нарежда на масата две празни чинии, прибори, салфетки, чаши, панерче с филийки, чинийка с нарязан лимон, носи салата „Капрезе“…

И изведнъж се чува резкия съдиращ пукот на мощна мълния,

виждам как светкавицата за миг засиява и се разчеква като чудовищен асиметричен паяк в тъмнината зад вълнолома… Трясъкът е оглушителен, прозорците звънтят, вият аларми…
Никога не съм виждала подобно нещо толкова отблизо. С Анджи се споглеждаме – и той е впечатлен, та само дето не се кръсти! – ми дио, инкредибиле!… ма ке граанде беллисимо, е?!… е фантастико, е?!… си, мадонна… ми дио!… /невероятно, страшно красиво, фантастично/
Нов трясък… Анджи скача, изстрелва към мен: Ту римани куи! /стой тук/ – и спринтира навън. К’во?.. Хий… ма има ли акъл, къде хукна под гръмотевиците?! Рипвам до прозореца – той търчи към колата… Охх.. пази го божее – помолвам се без замисляне… е, не, нЕма лъжа, нЕма измама – мъж е!…
Как може бе – сигурно всички мъже на този свят са програмирани така, че един от най-важните им приоритети да бъде колата им; дори повече от живота им – ето, факт!
Няколко странно тихи секунди, след които навън започват да падат тежко първите едри капки…
Анджи се връща в мига, в който плисва пороят. Отпуска се на стола си – малко задъхан, с влажна коса и мокри петна от капките по дрехите, усмихва ми се доволен – става ми топло.. и ми идва  да го зацелувам.. 😉
Удържам се, обаче, и обръщам очи към прозорците.

Навън – направо завеса. Светкавици се размазват в дъжда и тъмнината,

гърми и тътне, шум на изливаща се маса вода… Ох, особено усещане – знаеш, че нищо не зависи от теб, тръпнеш и се възхищаваш на стихията, малко те е страх, но искаш да го видиш и чуеш, да почувствуваш… на макс… нищо, че напомня на апокалипсис от американски филм.
И в кръчмата е едно… тихо такова… едно смирено… Италианците са суеверни и доста религиозни.
/И понякога си мисля, помага ли им това да са по-спокойни… или по-щастливи?… Кой знае?/

Обаче само след минутки, тихото в таверната си отива, отново се върти мелодия наполетано, отново всеки говори на висок глас… Носят ни вечерята.
А „купонът“ навън не спира, лелее…
Маалее, как ще се прибираме?… Ами колата, Анджи, да не й се случи случка там на паркинга? Вдига рамене – маа.. /сочи неопределено нагоре, все едно „божа работа“/ – и потупва с пръсти върху онази папка и диска (дзията му даде един найлонов плик да ги сложи вътре) – документи соно куи, соно импортанти… – Я, тези документи са по-важни от хубавата му кола?! Наистина интригуващо.. хм… що за човек е този полицай? Ох, има нещо, което не разбирам или ми убягва… ама… Ее, к’во ми пука, утре нали си отивам!
Алора, чич-чин, бейби! – Анджи вдига чашата с минерална вода. – Чин-чин, дарлинг, ама виното е „6“, даверо.. и жалко, наистина, че си шофьор 🙂

Е, засега сме на сухо и, макар че зафунтя усилено на пържена риба, даже е уютно.
Хапваме си сладко. Анджи отбелязва, че както атмосферата тук е пропита с миризмата на пържена риба, ако почнем да ядем и с ръце, финалменте /накрая/ ще засмърдим като котки, натъпкали се с риба 🙂
..И нали е „нон стеле“ /т.е. заведение без звезди/, хильотим се, почваме да отмахваме костиците и с пръсти, приказваме си невъзпитано с пълни уста, и скоро става ясно, че и двамата обичаме мачки… И особено пък „мичини“ /малки мацинки, котенца де, включително лъвчета, тигърчета, рошави гепардчета 😉 /… Също, че и двамата имаме доказана алергия към котки, уви!… И двамата сме почитатели на Дискавъри и Нешънъл Джиографик…
Разказва ми също, че салатата „Капрезе“ е измислена на остров Капри и затова се казва така, а той се намира еей там, зад възвишението, което пречи и оттук не можем да го видим.
Казва, че после като излезем на пътя, от по-високото горе ще ми покаже острова – ако не бил в мъгла, щял да се вижда. Искам ли утре да отидем до Капри? Или до Позитано?
Докато се чудя къде по’ искам, в кръчмата започват да се разправят на още по-висок глас /те тук по принцип си говорят на доста висок глас, на моменти изглежда даже сякаш се карат/. Та, Анджело наостря уши, става и отива при едни мъже до бара – яя.. изглежда нещо е станало…
Връща се, сяда, прави ми знак с длан да изчакам с питанката, мисли нещо… Пак става и отива при другите, включва се в разговора… Ааа, к’во става бе?!
Аз

не мога да схвана нищо, защото всички говорят много бързо и на италиански, и на наполетано.

Дочувам (разбирам) само „венто, страда, маре, ла пиоджа“ /вятър, път, море, дъжд/, ама?…

Анджело изглежда заинтересуван.. но не бих казала чак особено разтревожен. Отива до сервитьорчето, казват си нещо, после се запътва… към тоалетната изглежда, а момчето идва след секунди и тупва на масата една бутилка бяло вино. Изстрелва ми нещо на наполетано – не разбирам, но се усмихвам уклончиво и той сякаш остава доволен, врътва се и отива към бара. Хе, какво ли каза?
В кръчмата настъпва голямо оживление, говорят един през друг… уф, че не им разбирам, а може би е интересно? Анджело се връща, усмихва ми се, казва нещо, което завършва на „брааво!“ и налива и на двама ни.
Оп! Анджи, нали си драйвър бе, що реши да пиеш? Кой ще ни кара после? Почвам да къдря наум как да го попитам на италиано, в това време той дава обяснението: Ил венто (вятърът)…(нещо).. ла темпеста (бурята?)… ее.. сторм, си? /аха, бурята/… ъ… а три.. делла страда.. роуд, стрийт /моля? три, к’во? какво стрийт?/… сула страда, капире? си? /какво на пътя?/.. ъндърстенд ми, бейби?
Тц! Нон, Анджи. Трай ин инглиш, плийз, шоу ми уит хендс /опитай на английски, покажи ми с ръце/. – Оо, инглезе, ми дио! /о, на английски ли, боже – поглежда към тавана/.. ъъ … ъ, дъ трии из даун… фел.. си, коретаменте, фел он дъ стрийт, ъндърстенд? /ааа.. паднало дърво на улицата, значи/… е нон посиамо андаре… импосибиле, си… ънпосибъл то гоу, но уей торнаре а Сурриенто! /не е възможно да се върнем в Соренто/ Сенца риторно, мия белла! /няма връщане/ Ла дженте диче /хората казват/… Ее ной дормиремо куи, рагаца мия /ще спим тук/ – И се усмихва до ушите: ее, йо кредо а куесто пунто дио е кон ной! /и мисля, че в този момент бог е с нас/… си, карисима, ми Дио е италиано, даверо! Чиерс, пер ной, май лейди! /да, скъпа, Господ е италианец,  наистина, наздраве за нас/ – вдига чашата.

Браво бе!…  Господ е италианец и е с нас, затова значи и пленници на бурята ставаме… Тц-тц-тц.. ама то пък наистина, каква буря само – май наистина господ има пръст в тая работа!
Сервитьорчето носи някаква бележка на Анджи, той си вади телефона, набира написания номер и се обажда. Говори каквото говори, завършва с „ва бене, си, грацие“. Затваря: о’кей, ил ностро хотел си трова /хотелът е уреден/… и ми се усмиихва… главозамайващо…
Бинго! – вътрешният ми глас припада от радост.

Ми, наздраве!… хубаво е италианското вино.. дано не се омотам!

След малко отивам до тоалетната. По пътя до там установявам, че съм малко мека и нахилена – мдаа, признак, че трябва да мина на минерална вода.

Връщам се от кенефа и гледам – поразчистили ни масата. Анджело седи като цар насреща и ме очаква с пълни чаши за чин-чин. А насред масата се е разположила една нова елипсовида чиния с… виагра 😀  – мезе де /разни там миди, скариди, нек’ви си морски твари, дето не ги знам, но за които, нали, разправят, били афродизиак/
…Я, кой ще се сети к’во следва? 😉

Ееми, к’во – устата ми на мига се закача на ушите и по никакъв, ама по никакъв начин не мога да я върна обратно!
Анджи почва да се усмихва, поклаща глава, оставя чашата на масата и ме подканва с жест: андиамо, дите /хайде, казвай/ – Ма, ниенте, дарлинг, ниенте! /няма нищо/ – му викам…
Той не се връзва: А-ха, си… ведо уно скерцо ди нуово /да бе, виждам – някой нов виц/. Алора, дите! /хайде разказвай/
А, не, не мога да му го кажа! Не искам да го засегна!.. И неудържимо се разсмивам на глас. Той също вече се е ухилил, размахва ми показалец: йо со, ке куесто е уно скерцо, аванти, кара!… Вили, ти прегоо.. /знам, че е някой виц, хайде, давай… моля те/.
Ох, боже! Пак я втасах! 🙂

Всъщност, първо не беше виц, а виждайки чинията с морски дарове, се сещам, че ги имат за афродизиак, демек нещо като виагра. Нали така? И ме връхлита… ъъ.. една неприлична мисъл.
(Стойчо, по-добре тури една голяма червена точка тука, плийз!)  😉 (За теб – винаги! – бел.Ст.)

Забрана до 18 години

ето, слагам ;)

Та си помислям „Ааа.. о’кей, става – щото ясно е, малко ще се спи тази нощ, та, хапни си ековиагра, скъпи, да ме не мъчиш да му „бая“ после…“ – е, на мъжеството, де 😉
Ама той, нали вече си ме знае колко съм шантава, реши, че съм се сетила за виц. И като спомена „виц“, и оп, наистина в този момент ме изплющя един виц, та се разсмях на глас.
Вицът? 😉  Стойчо, не махай червената точка още 🙂 (няма, споко – бел.Ст.)

Значи, 22ч., денонощна аптека. Аптекарката – млада жена, симпатична. На нощното гише се звъни. Тя отива, отваря – мъж около 50-те.
Тя: Кажете.

Той, потрива притеснено ръце, чуди се някак…

Тя: Да?…

/той продължава да кърши пръсти/…

Тя: Ааа.. крем за ръце ли, господине?..

Той, набира смелост: А, не, не… мм…таковата… виагра!…

Тя му подава едно хапче, той, пак малко притеснено, но и някак гордо вече: А, не, дайте ми 5 броя!… Искам пет… ми, понеже.. щото тази вечер съм поканил пет дами на гости, та затова, нали.. е, разбирате, нали?!…

Дава му аптекарката пет таблетки виагра, отива си човекът.
На сутринта, към 5:30 на гишето се звъни. Отваря аптекарката, вглежда се – а, онзи, дето снощи купи 5 таблетки виагра – едва стои на крака, немощен някак, трепери, потрива леко ръце…
Тя: Какво, още 5 таблетки ли да дам?
Той: Ааа, не!.. Ннее, дамите не дойдоха… разбирате ли… един крем за ръце.
😀

Забранено за непълнолетни

Дотук беше ;)

 

Навън вече дъждът само капе, вятърът е колко да не е без хич, улицата отпред е като малко езеро, от зад вълнолома се чува приглушен грохот. Анджи ми подава плика с документите, сваля обувки, чорапи, тиква ми ги в ръцете, навива крачоли до коленете, казва: ту реста куи /остани тук/ – и заджапва към паркинга. Малее, до глезените, че и повече.
Малко се гърча, докато го чакам – след бурята направо е станало студено. Две минути и той пристига полека-полека.
Слиза, идва и… ееее.. йее!! това е то! 🙂

Не бях и сънувала италианец да ме пренесе на ръце до колата си.

Само два метра, обаче – факт! Може за някой да изглежда тъпо, но /дамите ще го разберат/ – един жест, който ме разположи да дам всичко от себе си нататък /както се казва/ 😉 (А сега дамите разбират ли защо мъжете обичат тънки и стройни дами? 😉 – бел.Ст.)

Тръгваме бавно и след 50 метра вече улицата е на по-високо и вода няма. Ла чинтура, бейби! О’кей – щрак. Газ!..
Хий! – давам си сметка, че той изпи над половин бутилка за кратко време, оо… бог да ни е на помощ!…
Но, докато си го помисля това, Анджи прехвърля хълма, завива надясно, спуска се пак към морето и за няма пет минути, ето, че се паркира пред хотела.
Влизаме, той ми посочва да седна ей там, отива на рецепцията, оформя нощувката. Хм, а’ да го видим моят полицай сега, как ще успее да уреди безпроблемно нещата – имам предвид, че аз съм без документи.
Но май няма проблем.
Любопитно ми е и ставам и приближавам към рецепцията – Анджело в това време вече набира кода – плаща с карта.
Младежът зад деска ми се усмихва любезно: бона сера, синьора /казва неговата фамилия!!/, коме стай? Волете куалкоза ин пю? /ще желаете ли нещо допълнително/
В първия момент не мога да зацепя мен ли пита, но няма други хора наоколо, само ние сме. Анджи ме поглежда: Си, кара? – А, нон, грацие – загрях, че аз съм синьората (еди-коя си)

Оглеждам обстановката… о, много добре.

Качваме се на етажа. О, и стаята е твърде добре…
Мия си ръцете, оглеждам се – оо, ми банята е супер, разкош! – свети като нова и с всички екстри – това, вана с хидромасаж, душ-кабина, бидета… джунджурии разни, четки-пасти, презервативи, тинтири-минтири – всичко си има бе!.. А аз нямам чисти дрешки и не мога да си взема поне един душ!… ее, нее.. бааси късмета! Ах, този Анджело, що не ми даде чантата сутринта!
Анджи говори с някой, който не успявам да видя, но пък виждам какво ни е донесъл – шампанско, чаши, салфетки, шоколад, купа с ягоди.. Гооосподии, ще падна – като на кино!… Но защо, защо този човек прави всичко това?!?… Ма, к’ви мангизи има това ченге?!

Навън отново започва да вали, но този път тихо, кротко, без екшън. Вратата на балкона е само открехната, в стаята е приятно и без климатик.
Полунощ е минало отдавна, от плейъра тече тихо една бар-музика – саксофон, пиано, балади… лелее, кърти! Размазва, ке умрем!
… Чин-чин, мия белла… чиърс, дарлинг… пием си шампанското, бъбрим си небреж… Обаче, малко съм в шах – очаквах едва ли не от вратата да ме подметне, но… само една лека целувка до момента. Направо му се чудя – нещо утечка по кабелите ли даде?
Е, да отида, значи, до тоалетната тогава и, мисля, че е време за сън. Пък после – к’вот дойде.

Надигам се, оп-паа… с тия гумени крака как ще стане номера сега?… ставам… стаавам… ама нещо май не ставаа… ааа.. май… май…  И как не!
Щото, да обобщим: една бира с пицата във Вико Екуенсе, 2,5 коктейла с лимончело, около 50 мл чисто лимончело, 3 чаши вино, 2 чаши шампанско, нищо че е в рамките на 4-6 часа – спокойно обувам кънките при това положение. И почвам да се хиля на всичко – такава ми е магията – смях и после сън. Лесна съм 😉

Анджи ме гледа въпросително. О, не, не мога да го измисля как да му го кажа на италиански, да се оправя: Лисн, хани…ъъ… уел, ду ю ноу, ай гот дранк! Ай капито? – и правя знак с палеца все едно пиеш.
Хе-хее, и той бавно загрява вече… хи-хи-хи…
Както и да е, вдигнах се. Влизам в тоалетната /обща е с банята/… Аах, ама как ми се иска да се окъпя само!… Хем може да ми подейства и малко отрезвяващо. И чувствам как побеснявам леко – заради липсата на чисти дрехи! И то заради него! Поне едни гащи да имах бе!
Присядам на ръба на ваната, опитвам се да намеря изход на проблема си… Анджи надниква: Вилии, ма коза фай? /какво правиш/
Коза! Искам да се окъпя – показвам с жестове – е куесто! – Недоумява: ма уна доча! /ами къпи се/
Ма коме? – подушвам си тениската – ит смелс /мирише/… арома ди пеше! /искам да кажа: мириша на риба/ – Усмихва се снизходително: одоре ди пеше, кара /т.е. поправя ме/ – което ме ядосва допълнително и просъсквам: ее, о’кей, нон импорта!
В този миг – хий! – Анджи прави: раз-два – и дрехите му излитат от банята – зяпвам от изненада – три-четири – хий… и моите фърчат след тях.. Амаа… Андж… – последно виждам как бие лек шут на вратата, която едно мазно казва „щрак“… Ооох, ама ще ме удушиш бе!… поемаме дъх, той, кръстосал поглед, шепне: ми дио.. о, ми дио.. –  Или аз тебе, мисля си, от вчера ти набирам!
Водата ни обгръща*…
Следва.

П.П. В тази „серия“ няма снимки, защото не съм снимала в описаното време. За компенсация пускам клипче с превод. Съдържанието отговаря горе-долу на очакванията, които имах в тази история. И които не се оказаха верни. Анджело излезе по-прозорлив – който е чел внимателно, разбра какво казах 😉  Впрочем, човекът на клипчето е изпълнителят на песента,  няма нищо общо с Анджело – да не помисли някой грешно де 😉
Приятно слушане:
http://vbox7.com/play:005fd35b6d

* нямах представа, че има душове с толкова широка струя 😉 – бел.Вили. Пък аз чудех да слагм ли още един знак 18 😉 – бел.Ст.

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА КАРТАТА!

46 коментара

февр. 09 2012

Варна на 08.02.2012 г. или Защо му казват Черно море…

Published by under Вили,Черно море

Вили ни изпрати малко снимки от Варна, снимани на вчера 08 февруари 2012 г . Снимките не се нуждаят от коментар… Варна на 08 февруари 2012 г. или защо му казват Черно море…    Изпрати пътеписа като PDF   

2 коментара

Switch to mobile version