До Париж с влак
И така – започваме един двоен пътепис до Париж: двоен, защото е с двама автори, които пишат отделните части. Започваме с пътуването с влак до френката столица. Приятно четене: До Париж с влак част...
Етикети: Будапеща
Прага – Будапеща – Сегед (19 част на През Източна Европа с джип)
Продължаваме пътуване с джипа на Георги към нос Северен в Норвегия и назад. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, през Полша пристигнахме в Рига, а после...
Ишгъл – Relax If You Can (Ischgl, Австрия)
Днес Димитър ще ни води на ски – да видим как са пистите из австрийските Алпи 🙂 Приятно четене: Ишгъл – Relax If You Can Ischgl, Österreich Relax if you can… е слогана на...
От Стокхолм през Малмьо, Германия и Будапеща (6 част на Екскурзия из Скандинавия)
Завършваме на екскурзията Влади из скандинавските страни. Започнахме с пътя към Копенхаген, който после разгледахме подробно, продължихме към Осло и Берген в Норвегия, после бяхме в Стокхолм,а миналия път ходихме до Хелзинки. Днес ще...
Будапеща – светлините на града (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 7 част)
Продължаваме пътуване на Елена с кола из Европа – започнахме го със съветите и плановете, минахме през Загреб и Любляна, а и през Залцбург. После бяхме в Мюнхен и Вюрцбург, както в Прага и Братислава....
За джуджетата на Вроцлав (Полша – 1 част)
Днес Деси ще ни води до Полша – като за начало ще разгледаме Вроцлав. Приятно четене: За джуджетата на Вроцлав и някои други градски обитатели в Полша част първа Вроцлав Магистрали и винетки След...
Пътуване из Европа с кола, 2015
Ели ще ни разкаже за тазгодишното ѝ пътуване с кола из Европа. Днес разбира се, е само кратката, обобщена версия, така че да се подразните и да чакате с нетърпение подробните части от пътеписа...
Будапеща – красавицата на Дунав
Днешният пътепис ще ни води до Будапеща, а водач ще ни бъде Милена. Приятно четене: Будапеща – красавицата на Дунав По принцип избягвам да планирам пътувания през зимата и особено...
От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (2)
Пътеписът ни днес ще бъде продължението на личния пътешественически дневник на Мария. Вече бяхме в България, Италия и Монако, а днес ще бъдем предимно във Франция, но и Виена и Хърватия няма да подминат вниманите ни.
Приятно четене:
От Балканите до Пиренеите с автобус
продължение
/Записки/
22 април 2005г.
Най – накрая пристигнахме в Париж!
Автобусът спря пред Айфеловата кула. Всички слязохме да видим от близо този символ на Париж. Е, наистина е впечатляваща с огромните си размери! Но само толкова! Качихме се отново в автобуса и направихме разходка из Париж. Ето я и Сена – бавно и величествено пълзи под безбройните мостове – украсени със статуи и архитектурни орнаменти – почти всичките – позлатени. Величественият паметник на Жана д’ Арк на кон със знаме и меч – и той блести в злато! Толкова много позлатени статуи, паметници, сгради и мостове не бях виждала на друго място. А ето и една истинска парижанка – среден ръст, слаба с костюм (къс до талията жакет и тясна пола до коленете) с обувки с високи токчета, шапка, ръкавици и чанта – пресичаше улицата, вероятно току – що слязла от нечия кола. Минахме и покрай Операта – и тя в позлата. О! Ужас! Един клошар пикаеше на ъгъла. И това се случва рано сутрин в Париж!
След обяд на „Шанс Eлизе” пихме кафе срещу скромната сума от 3 евро.
23 април 2005г.
В „Лувъра”
разгледахме само античното изкуство на Месопотамия и италианското. За това имахме време. Най – важното – видяхме “Мона Лиза”. Много пъти съм си задавала въпроса защо този шедьовър на Леонардо е във Франция, а не в Италия? Нямаше кого да попитам.
След „Лувъра” посетихме катедралата „Нотр Дам”. И друг път съм посещавала католически катедрали. Не се чувствам уютно в тях – високи, устремени в небесата – карат те да се чувстваш нищожно творение на природата. Друго чувство у мене не пораждат. Виж, ако чуя музика изпълнявана на орган, мога да стоя там и да слушам с часове. Жалко, че в нашите църкви няма орган! В „Нотр Дам” видях как хората си седят спокойно на банките, изслушват проповедта, прекръстват се и си излизат. Докато ние в нашите църкви се кръстим при влизане, палим свещи – кръстим се, целуваме икони – пак се кръстим – при излизане – също. Един човек ни изгледа с любопитство, когато на изхода на катедралата, видя някои от нас да се кръстят.
След ”Нотр Дам” взехме метрото и отидохме в
„Дома на инвалида”
Големи “грижи” е полагал Наполеон за инвалидите от многото войни, които е водил. Построил им е дом, в който да се чувствуват като хора, на които нищо не им липсва. Тук е и Гробницата на Наполеон – кръгла постройка с балкон. В средата е саркофага, а около него на балкона са поставени мраморни плочи с имената на столиците на държавите, които Наполеон е покорил. С изумление прочетох „Москва”!
Саркофагът на Наполеон
Излизайки от Гробницата на Наполеон се отправихме към музея на Роден, където видяхме повечето от известните му статуи: „Мислителят”, „Балзак” и много други. И накрая музея „Д’Орсе”, където направо претичахме през залите с платна на импресионистите – Ван Гог, Сезан и др. Останахме „без крака”, но бяхме доволни.
24 април 2005г.
Замъците по река Лоара:
Замъкът Шамбор (Chambord)
е построен 150 години преди „Версай”. Това е първият замък – символ на френската мегаломания – започна да разказва френският екскурзовод (българина Александър Градинаров – инж. от Русе, напуснал България през 90 – те години). Крал Франсоа I е построил този замък не за живеене, а за лов и възхищение. Станал крал на 20 години, възпитан като рицар, водил завоевателни войни, превзел Милано – попаднал под влияние на италианския Ренесанс, той е предпочитал италианските скулптори и архитекти. Затова е поканил Леонардо да Винчи в замъка „Амбоаз”.
Замък Шамбор
Леонардо е живял 3 г. във Франция като през това време не е се разделял с 3 свои картини: „Мона Лиза”, „Св. Ана Девата” и „Св. Йоан Кръстител”. Като архитектура замъкът е хибрид между средновековно укрепление и ренесансова фасада. Има 4 кули завършващи с огромни фенери и стълба с две змии, които не се преплитат (по идея на Леонардо). Замъкът „Шамбор” е завършен от крал Хенрих II (Франсоа I умира на 50 години от сифилис). През 18 век крал Людовик XV подарява замъка „Шамбор” на маршал Сакс, където той разполага батальона си. През 30те години на XX век става държавна собственост.
Замъкът „Блоа” (Blois)
се състои от 4 крила, построени в 4 рзлични архитектурни стила: готика, пламтяща готика, ренесанс и класицизъм. Първото крило е строено от графовете Блоа през X–XIII век. В него се намира най-голямата зала във Франция от XIII век. Второто крило е строено от крал Людовик XII – понастоящем е галерия, в която са изложени картини и скулптори на художници от 16 – 19 век. В крилото (ренесанс) строено от крал Франсоа I се намира спалнята на Катерина Медичи, в която тя умира на 5 януари 1589 г. Спалнята е обзаведена с текстил декориран с монограмът на крал Хенрих II (H) – съпруг на Катерина и две огледално обърнати C- та. Първото C е монограмът на Катерина (Catherine). Обърнатото C преплетено с H образува буквата D, която може да се тълкува двуяко – както като Хенрих II (Henri Deuxieme – Second) така и като Dian (Диан дьо Поатие) – фаворитката на краля. В същото крило може да се види и стаята, в която Катерина Медичи е приготвяла отрови за неверните си любовници, както и спалнята на крал Хенрих II ( с монограма му H на пода).
Замък Блоа (Blois)
В параклиса на замъка „Блоа” е гробът на Леонардо да Винчи, който е оставил в наследство на крал Франсоа I любимите си картини, между които и „Мона Лиза”. Ето защо „Мона Лиза” е в Париж, а не в Рим или Флоренция!
Замъкът „Шенонсо” (Chenonceau) или „Дамският замък”
се намира на р. Шер – приток на р. Лоара. Построен е през 16 век от кралския интендант Тома Бойе и съпругата му Екатерина Брисоне, след което крал Хенрих I обвинил Тома Бойе в незаконни деяния, отнел му замъка и го подарил на фаворитката си Диан дьо Поатие. Подвастен на страстта си към изключителната красота на Диан дьо Поатие, крал Хенрих II и преподарил замъка за “специални услуги” на съпруга й към Короната. Диан благоустроила замъка като построила и една от най-живописните градини за времето си с много растения, дървета и фонтани.
Замък Шенонсо (Chenonceau)
След смъртта на крал Хенрих II (убит по време на турнир), неговата съпруга Катерина Медичи ( станала регентка) заставила Диан дьо Поатие да върне замъка, като й дала в замяна “Шомон” на р. Лоара. Амбициозна и властна Катерина Медичи продължила благоустройството на замъка като построила още по – разкошна градина от тази на съперницата си.
Двете градини изрядно поддържани и днес будят възхищение!
Chenonceau Castle, 37150 Chenonceaux, France
В чест на сина си Хенрих III, Катерина Медичи преустроила коридора на замъка наречен “Галерията” в прекрасна бална зала – с дължина 60 метра и ширина 6 метра – осветена от 18 прозореца. Тази зала по време на Първата световна война била превърната в болница, където са били разположени леглата на ранените.
В замъка може да се види и спалнята на друга интересна личност – Луиза Лотарингска – съпруга на крал Хенрих III, която след убийството му се оттеглила в замъка до края на живота си – потънала в скръб и молитви за убития си съпруг. Облечена винаги в бяло – траурния цвят на кралското семейство, обитавала стая украсена с бели траурни знаци, тя получила прозвището ”Бялата кралица”.
През 18 век замъкът “Шенонсо” станал притежание на мадам Дюпен (потомка, на която била Жорж Санд). Като приятелка на Волтер, Русо, Монтескьо, Дидро и др. просветители, тя често ги канела в замъка, където устройвала пищни празненства. Нейната доброта и щедрост запазили “Шенонсо” от разрушение по време на Френската революция.
Замъкът изобилствува с произведения на изкуството – гоблени, картини, старинни мебели и пр. Заслужава си човек да пропътува 200 киломтра тръгвайки от Париж (или от др. място) и да посети поне някои от замъците по р. Лоара. Ще ги помни за цял живот!
25 април 2005г.
Страсбург
До I та Св. война градът е бил германски, след IIта Св. война става френски. Пред сградата на Европейския парламент, наред със знамената на другите членки на Европейския съюз видяхме и българското знаме. Разгледахме катедралата „Нотр Дам”, която по архитектура прилича на Парижката, но е много по-красива. Построена е в стил „пламтяща готика”. Тъкмо се бяхме отдалечили от катедралата, когато чухме прекрасен женски глас, който пееше старинна църковна песен. Бързо се върнахме обратно и какво да видим – пред централната фасада, един младеж облечен в монашески дрехи, пееше високо и звънко като истинско сопрано.
26 април 2005г.
Виена (Австрия)
Посетихме двореца „Шонбрун” – лятна резиденция на австроунгарските императори. Дворецът е наречен „Шонбрун” („Прекрасен Извор”) поради извора, който е снабдявал двореца с вода до 19ти век. Построен е в стил барок и е боядисан в жълто – любимия цвят на император Франц – Йосиф I. В двореца два пъти е отсядал Наполеон.
Зад двореца има прекрасна ботаническа градина.
След „Шонбрун” посетихме двореца „Белведере” също лятна императорска резиденция. Построен е от Мария Терезия, управлявала Австро – Унгария цели 40 години (от 1740 до 1780 г.). Това ни разказа екскурзоводката – българка, която от около 15 години живее във Виена. Мисли да се връща в България едва, когато се пенсионира, но не е сигурна. По този повод – минималната заплата и минималната пенсия в Австрия в момента са 645 евро. Средната пенсия е 800 – 900 евро.
Хотела, в който отседнахме е Конгресен център и е с 4 – звезди. Намира се в южния район на Виена. В близост до него се намира “Shoping City Sus”. Посетихме го. Огромен търговски център, в който можеш да ходиш няколко часа и пак да не разгледаш всичко. По едно време поисках да излезем навън, защото ми се пушеше. „Пуши тука – ме посъветва една колежка – виждаш има пейки и пепелници до тях!” „Изключено!” – отговорих аз. – „Не мога да пуша в магазин!” В центъра на Виена, в заведение за бързо хранене, където влязохме да обядваме, също се пушеше. На всички маси имаше пепелници. Дим от цигари, обаче нито се виждаше, нито се усещаше!
27 април 2005г.
Будапеща (Унгария)
е град, разположен на двата бряга на р. Дунав: на десния бряг е Буда (старата градска част), на левия – новия град Пеща. Двата града са свързани чрез 7 красиви моста. Градът обаче ми се стори някък поовехтял и занемарен. На много места видях олющени мазилки на фасади на къщи и обществени сгради. Наистина някои в момента ги ремонтираха напр. сградата на Парламента, която казват била най – красивата парламентарна сграда в света. Трамваите също бяха стари и небоядисани, за разлика от софийските – изрисувани с реклами. Хареса ми „Площада на героите”. В полукръг са поставени статуите на унгарските владетели. Де да имахме и ние такъв площад!
1 април 2006г. гр. Риека (Хърватска) – замъкът „Тръсат”. Направихме няколко фотографии и продължихме.
Ето ни в
Опатия (Хърватска)
– курортно градче на брега на Адриатическо море. Не бях и чувала за него! Австро – унгарският император Франц – Йосиф, обаче е имал вила там. В града има много магнолиеви дървета с едри бели цветове, почти без листна маса. В ботаническата градина видях прекрасни червени камелии, дафинови дървета също. За жалост ни се случи много неприятен инцидент, който развали чудесните ни впечатления. Бяхме паркирали двата автобуса в двора на хотела. На сутринта видяхме ужасна картина: и на двата автобуса бяха счупени стъклата – на този, в който бях аз – предното, на втория автобус – задното. Никой нищо не беше нито чул, нито видял. Някои предположиха, че са ни взели за сърби. Според полицията са били пияни младежи. Както и да е! Опитахме да продължим с пукнато стъкло, но както се казва – не сме познали! На границата словенците не искаха и да чуят историята ни. Трябваше да се върнем обратно и да сменим стъклото, но не в Опатия, а чак във Загреб. Общо взето загубихме един ден и една нощ, която прекарахме във фоайето на хотела, тъй като нямаше места.
След смяната на стъклото, минахме успешно Словенската граница и потеглихме през Италия и Франция за Испания, без повече да преминаваме през контролно – пропускателни пунктове (граница между Италия и Франция няма). Само преди да влезем в Испания един полицай ни спря, качи се в автобуса, попита къде отиваме, след това махна с ръка – да продължим.
Очаквайте продължението
Автор: Мария Лазарова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с цяла Европа – на картата:
Три хонди из Европа (3): През Страсбург и Виена към дома :)
Днес ще завършим европейската обиколка на Иван с мотора. Започнахме с Алпите, Гросглокнер и Италия, продължихме към Щутгарт в Германия, а днес през Франция и Автстрия ще се приберем у дома.
Приятно четене:
Три хонди из Европа
част трета:
През Страсбург и Виена към дома
На следващата сутрин същото… пак влага. Този ден тръгнахме към Страсбург. Пътят до там пресичаше планината Шварцвалд и на места много приличаше на пътищата в Алпите. Този ден карахме под постоянно ръмене и мъгла. Това продължи почти до самия град Страсбург, но като прекосихме река Рейн, през която минава границата между Германия и Франция, Слънцето ни се усмихна, сякаш искаше да ни каже „Добре дошли във Франция!” Пак се иронизирам, но на практика си бяхме във Франция. Бяхме си обещали да опитаме истински френски кроасани- сега беше моментът.
Знаех, че отиваме в
Страсбург,
но не можех да кажа, че знам нещо повече. Оказа се, че това е важен град за Европейския съюз, макар да не е много голям.Така същотам имало важно търговско пристанище. И не само това-има много интересни сгради с интересни истории. Още с влизането в централната зона на града, погледът ни беше прикован от една доминираща сграда- това беше
катедралата „Нотр Дам дьо Страсбург”.
Оставихме моторите на един тротоар и след обичайната доза мрънкане от моя страна, тръгнахме да видим тази чудновата сграда. Все се притеснявам за мотора си. Колкото повече приближавахме катедралата, толкова по гъста ставаше тълпата. В края на крайщата и ние се смесихме с нея и станахме част от морето от туристи, улични артисти, музиканти, художници и търговци. В един момент вдигнах поглед а пред мен се разкри самата катедрала. Не мога да я сравня с никоя друга- не много голяма изградена от червени камъни, и много пищно украсена със склуптури с религиозна насоченост. За съжаление пространството около катедралата не е никак голямо и няма как да се направи снимка, която да отрази цялото й великолепие.
За момент улисани да разглеждаме всички интересни неща, които ни заобикаляха, бяхме забравили за кроасаните, но бързо се опомнихме и макар да не познавахме мястото, инстинктът ни заведе до една разкошна, нека да я нарека „сладкарница” А там кроасани и всякакви вкусотии с лопата да ринеш. Гергана като главен лингвист на групата, се нареди на опашката и след някакъв странен начин на плащане, се сдобих със заветния кроасан. Яли ли сте кроасан, купен от някой хранителен магазин? Е… онзи си нямаше нищо общо!
Накупихме разни сувенири, не за друго, а защото това беше най-отдалечената точка, до която щяхме да стигнем при това пътуване. По пътя, по който бяхме стигнали там, бяхме изминали над 2600км. Доста се помотахме из града, накрая и към края на разходката ни, ми се взе тока. Някак се добрах до мотора, който ме спаси от пълно изтощение. Пропътувахме разстоянието обратно до къмпинга в аналогични условия, а там черните облаци продължаваха да се правят на интересни. Вече не им се впечатлявахме особено, но таяхме надежда в Мюнхен, нашата следваща спирка да не е така. Ноща мина като първите две – в дъжд, макар и по слаб, а на сутринта потеглихме към града на BMW.
За 270-те. километра магистрала, открих за себе си, че са мит твърденията, че по немските аутобани се карало с 300км/ч Почти на всякъде има ограничения, а там където няма, има трафик, така, че няма как да караш с 300. Пристигнахме в
Мюнхен
преди обяд, настанихме се в къмпинг, хапнахме и потеглихме към центъра на града. На първо място беше музея на BMW, но той в понеделник не работеше, за това отделихме доста време за интересностите в шоурума. Впечатление правят осемте свободно оставените мотора пред входа на сградата, Там всеки може да се качва, да се джаска върху тях, да върти копчета и ръчки и т.н. Даже имаше някакви малчугани, които стъпваха по датчиците на инцекционите (просто до там им стигаха крачетата) драскаха с обувките си по седалката , ритаха по спойлерите и изобщо вандалстваха върху това бижу . Идваше ми да им обърша по един шамар, ама се въздържах, макар че тези шамари биха имали безценен възпитателен ефект върху подрастващата им психика..
След обиколката на шоурума на БМВ, се запътихме към
центъра на града
Лесно стигнахме до там, но не можехме да намерим подходящо място да оставим моторите си , за това ги оставихме на един платен паркинг. Тръгнахме да търсим туристическия център на града, като репер ни служеха двете кули на Фрауенкирхе -катедралата Св. Богородица. Когато стигнахме в подножието на кулите, със съжаление установихме , че са в ремонт и не можем да ги видим както трябва, а бе изобщо повечето интересни сгради бяха в ремонт, а бе целият център е в ремонт. Бързо намерихме и площада
Мариенплац,
видяхме и часовника на сградата на новото кметство , който е украсен с интересни движещи се фигури. Малко, по малко тръгнахме обратно към паркинга, купихме си храна и се натоварихме с чанти, пълни с провизии. Ей така натоварени започнахме да се лутаме, неможейки да намерим уличката, в която оставихме моторите си . Оказа се, че такива паркинги има във всяка втора уличка. Все пак намерихме нашия паркинг, но бяхме пресрочили евтиния период от време и се наложи да заплатим наказателна такса за последния започнат час . Не ни стана приятно че дадохме по 5 евро, но ги дадохме. Димитър попита човека на паркинга „Какво счупихме, бе пич ?!”, при което той любезно ни се усмихне, неразбирайки нито дума.
Прибрахме си се в къмпинха и прекарахме една прохладна приятна вечер, без дъжд от не знам койюлко дни насам.
Следващият ден щеше да е доста натоварен , предстоеше да разгледаме музея на BMW, да намерим Berghof – къщата на Хитлер в Баварските Алпи, и да продължим към Виена.
Във вторник не бързахме да тръгне, защото музея отваряше в 10.00ч. Спокойно се оправихме и в 10 без една, бяхме пред главния вход на BMW Muzeum – най после! Влезнахме вътре с огромни очаквания. На мене най-много ми харесаха моторите и то старите. В сравненивюе с музея на Мерцедес, този бледнееше. Не искам да кажа че ми е било безинтересно. Много ме изкефи моторът спечелил Париж-Дакар през 2000г. Там си седи – ей така очукан, с понатрошени спойлери….
Излезнахме от музея и
поехме в посока Австрия.
Малко съжалявах, че не можехме да отделим повече време на този хубав град. Но когато реша да си купя BMW, ще го купя от там и тогава ще поразгледам повече.
Berghof, 87642 Halblech, Germany
Следващата цел за този ден беше
Berghof – алпийската къща на Хитлер,
там където се е събирал целия елит на Хитлериска Германия. Трабваше да напуснем Германия, и веднага след това да влезнем отново. За пореден път се доверихме на GPS-а и следвайки инструкциите на ”каката” след 170-180 km каране, се озовахме пред някакъв хотел. „Сега се издъних” – тази мисъл ми мина през главата, защото аз бях „свалил” координатите на мястото от Интернет. Позавъртяхме да огледаме, но нямаше нищо, което да отговаря на представите ни за тази къща, изградени от снимките в Инитернет. Тогава Димитър видя някаква невзрачна табелка, на която пишеше Тогава Димитър видя някаква невзрачна табелка, на която пишеше „Bunker… не знам си какво”. Тогава се разбра, че сме си на точното място. После като размислих, си дадох сметка, че няма как да напишат указателни табели „Алпииската къща на Хитлер”, примерно. За германците името „Хитлер” е еквивалентно на чума . Та, взехме си билетчета и тръгнахме . Изобщо нямахме представа къде влизаме. Аз очаквах да влезнем в някакви богато украсени зали със стари мебели и т.н., но се оказа, че влезнахме в подземен лабиринт. Някакви вити стълби, после някакви прави стълби, после някакви безкрайни коридори, а накрая едни зигзагообразни проходи, а в дъното на всеки от тях имаше картечни гнезда, защитени от бетонена стена, дебела над един метър. Аз вече отдавна бях изгубил чувство за ориентация, не знаех кое е „напред” и кое „назад” Там някъде имаше подземни жилища. Намирахме се най-малко 50 м (вертикално) под земята. Обстановката беше тягосна, за което допринасяше слабото осветление, и влагата, която пропиваше всичко наоколо. Това очевидно беше един от бункерите, предназначени за защита при евентуално нападение. Хитлер явно здраво го е гонила параноята. Сега след като са минали няколко седмици от това пътуване, си давам сметка, че това преживяване, ме впечатли най много от всичко, което видях. Често се улавям да мисля за това място – зловещо е!
Успяхме да излезнем от зловещия лабиринт само и единствено с помощта на стрелките , сочещи изхода, и пак потеглихме на път. След още 170-180 км, спряхме да пренощуваме в един къмпинг в непосредствена близост до
Линц
На следващия ден, след още не знам си колко километра магистрала, бяхме в града на Йохан Щраус, града, в който е творил не кой да е дру , а самият Моцарт,
столицата на Австрия – Виена.
След поредната , но неизбежна доза битовизми, се запътихме към центъра на града, където оставихме моторите паркирани на улицата – бяхме си взели поука от мюнхенската, паркинг-грешка. Вече бяхме свободни да обикаляме на воля, нещо което обаче леко ме притесняваше, познавайки добре нрава на Гергана и Димитър. Те двамата като видят два камъка на кръст, спират и започват да се въртят като шиштарбан и „да усещат духа на времето”…., а това ме изнервя! Какво ли ме чакаше във Виена, където има от всичко по много. Нямаше какво да се прави, „прехапах си езика”, за да не мрънкам много и тръгнахме.
За Виена каквото и да напиша, няма да е пълно и достатъчно – това е град с вековни традиции във всяко едно направление на изкуството и архитектурата.
Не мога да не отбележа факта , обаче, че навсякъде в центъра, вятърът носи острата, специфична миризма на конски пикоч(с извинение!). Някак друга представа имах за атмосферата на този град. Поне при мен това бе първото впечатление . Съзнавайки че за няколко часа, в никакъв случай не може да добиеш дори бегла представа за културно-историческите ценности на града, започнахме да обикаляме центъра хаотично или почти хаотично. Не мога да кажа, че видяхме много, но все пак ето някои интересни моменти от обиколката ни:
В късния следобяд се прибрахме в къмпинга, а вечетра прекарахме на бира и пържени картофи
На следващата сутрин ни чакаха поредната доза километри . На влизане в Унгария, си платихме електронна винетка, и
продължихме към Будапеща,
където планирахме да останем две нощи. Този път попаднахме в някакъв къмпинг, който аз нарекох „Къмпинг Копърка” – все едно бяхме попаднали в консерва копърка – ужасно пренаселен. Това беше така, верочтно , защото този ден в града имаше някакър рок-фест или нещо подобно, а освен това къмпинга си беше в центъра на града (на 4-5 км от центъра). Беше неприятно да останем в къмпинга, за това вечерта си направихме опознавателна обиколка, по крайречната пешеходна алея , без да стигаме центъра. Усещаше се че приближаваме Родината. По улиците имаше фасове, вече започнахме да срещаме хубави девойки, (нещо което в Германия, например беше рядкост), имаше не малко леняи, отдадени на поредната, алкохолна, PVC бутилка и т.н. Все неща, които често могат да се видят из улиците на всеки по-голям град в България.
На следващата сутрин станахме бодти, бодри , психологически и физически готови за голямото обикаляне. До центъра се стигаше най-лесно с метрото. Взехме билети и следвайки тълпата, след няколко спирки бяхме в центъра. Да, ама на излизане попаднахме на билетна проверка – някакви дебели „вуйни” ни налетяха като ято лешояди. Без притеснение показахме билетите си , но се оказа, че трябвало да се чекират, макар да важеха само за тази линия и тази посока, нещо което ние не бяхме направили поради незнание. На влизане в станцията, нямаше никъде торникет (това е една от онези въртележки, които, ако не се чекираш, не се завъртат и не може да продължиш), поне до сега навсякъде, където съм бил е било така. След шумна разправия нямаше какво да се прави и си платихме глобата (22 евро на човек), разбира се с пожелание да си купят свещи. Продължихме по пътя си с кофти настроение. И ако в Сърбия попаднахме на полицаи –рекитьори, то тук т.н. правила, бяха направени така, че да генерират „нарушители” – главно туристи, които не са на ясно с особеностите на унгарската циганщина, т.е. рекетът тук беше общинска , а може би държавна политика.
Иначе Будапеща е наистина хубав град и в много отношения не отстъпва на Виена (е… нямам предвид фасовете по улиците). Прекарехме целия ден в обикаляне.
Вечерта се прибрахе в „Къмпинг Копърка” и я прекарахме на слдаки приказки с “Legio” – колега от форума, с който вече се бяхме виждали веднъж на събор в Златица. Така ми липсваще възможността да приказвам наволя, че цяла вечер не млъкнах. Легнахме си късничко.
На следващата сутрин в 07.15ч (08.15ч българско време) тръгнахме от Будапеща с крайната цел да си пристигнем у дома до края на деня. Предстояха ни около 900км. Това бяха едни ужасни 900 км, поне за мен. Това усещане ми дойде от киломатричната опашка на Унгарско-Сръбската граница, на която се прередихме със завидно безочие, водени от Димитър, непрятната сръбска магистрала, която е все в ремонт, многолентовото задръстване в Белград, в което не можеше да се диша от миризма на запален съединител, тягосната отсечка Ниш-Димитровград и като за капак почти непреодолимата тълпа на Сръбско-Българската граница, която със същото завидно дебелоочие прередихме, слушайки нечувани псувни по наш адрес, но….! Ако не бяхме минали отпред, не знам дали щях да оцелея, се чувствах изморен.
Влезнахме в България, като пребити кучета, плувнали в пот. От там до в къщо оставаха някакви си 160 км, които пропътувахме на автопилот.
Прибрахме се по тъмно. Посрещащата агитка бяха майка ми, баща ми и … котаракът Манчо – нашият домашен любимец, който ни се радваше по своему.
Няма такъв кеф – да се прибереш жив и здрав у дома след дълго пътуване, изпълнено с всякакви преживявания. В такъв момент осъзнаваш значението на думичката ДОМ.
Край
Автор: Иван Тенекеджиев
Други разкази свързани с обиколка из цяла Европа – на картата:
Последни коментари