Най-добрите пътеписи от света и страната – от и за вас
сеп. 10 2016
Продължаваме пътешествието с мотора на Тони до Истанбул. Първо пристигнахме в града, започнахме с обиколката му със Света София и Султан Ахмед и продължихме през парка Гюлхане към кулата Галата. Започнахме втория ден на пътешествието с двореца Долмабахче и парка Миниатюрк, и продължихме с техническия музей на Рахми М.Коч. Днешния трети ден ще започнем с двореца Топкапъ […]
апр. 06 2016
Продължаваме пътешествието с мотора на Тони до Истанбул. След като пристигнахме в града, започнахме с обиколката му със Света София и Султан Ахмед. Днес ще продължим през парка Гюлхане към кулата Галата. Приятно четене: Истанбул с мотор част трета Гюлхане, Галата и нощен Босфор Започна да се свечерява и решихме да се пробваме да стигнем до […]
май 23 2012
Днес ще завършим с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, после серазхождахме из Гюлхане и Фенер, бяхме в Ташхан, а днес ще отидем до Фенербахче в азиатската част на града
Приятно четене:
част четвърта
Нов ден, нов късмет. Събота.
Хм, днес времето нещо се мръщи. А вчера какъв хубав ден беше!
Хващаме трамвая и право на Кабаташ.
Оттам с автобус 23Е до
(след 3-4 спирки). Слизаме на спирката след най-скъпарския може би хотел на Истанбул, „Чираан палас Кемпински“, точно на брега на Босфора е. И май баш там щеше да е сватбата на Нихал и Бехлюл едно време (от „Забранения плод“), ама нали (кучката) Бихтер обърка работата, та – язък 😉
И тъкмо тръгваме по една алея из парка, почва да прикапва… След минутки заръсва ситно. В продължение на 20-тина минути ту ръси, ту спира. Чудим се какво да правим. За съжаление не разполагаме с много време (нали сме само за уикенда), та да се приберем в хотела и да изчакаме време без дъжд, а и сме на едно такова място в момента, че – ни напред, ни назад. А най ни е яд, че и двамата си носим чадъри, но да ни пита човек защо ги оставихме в хотела!
(Гореща препоръка от редакцията: когато сте в Истанбул, носете си дрехи като за дъжд и чадъри. В България много често не съобразяваме, че Истнабул е град не само на два континента, но и град на две морета, съответно климатът е много по-влажен от този, който очакваме за южен град – бел.Ст.)
Е, нали сме оптимисти, се надяваме, въпреки че небето е изцяло сиво, да е „на облак“ все пак. Дано само много силно не завали. Дано, дано, ама надали (както се казва в един виц 😉
А в парка няма никой. Да бе! Коскоджа ми ти парк, а не срещаме никой. Никой! Само двамата охранители, дето бяха на входа му долу (паркът е разположен на хълм)… Ее, птички, катерички, свраки… и ние двамата шантавци!
Този парк датира още от времето на Турската империя. Тогава той е бил парк на двореца Йълдъз. Сега е един от най-големите и най-зелени паркове на Истанбул. Т.е. има къде да се ходи из него, но…
Но сега вали… Е, под дърветата, под дърветата, по едно време стигаме до езерото. И тук вече на дъжда съвсем му дойде музата. Разбира се, още щом прикапа, сложих предпазителя на обектива на фотоапарата и го поувих с едно найлоново пликче… Щото няма сила, която да ме откаже да снимам този парк и тия прекрасни лалета! 🙂
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Анджело вече не на шега почва да ми се ядосва и ме дърпа силово да влезем в ей онова там кафе (кафе е явно) край езерото. Кара ми се даже, щяла съм да настина и не знам си още к’во – ма, едно черно бъдеще взе да ми вещаее… Оф, знам, че е прав, ама…
– Добре де, добре, айде да влезем за малко, тъкмо да им посетя и кенефа – кандисвам.
Ауу… и гледам аз едни две мокри кокошки в огледалото във фоайето! Т.е. мокър петел и мокра кокошка – вода се стича от нас, косите ни залепнали, краката ни са на път да зажвакат, бе направо сякаш тъкмо сме минали с дрехите под душа! Вир-вода!
Ауу… пък то едно гъзарско кафе-ресторант се оказва.
Вземам някаква листовка, чета: „Чадър Кьошк е бивш мини-дворец, построен по времето на султан Абдулазиз (еди-кои си години). Понастоящем е кафе-ресторант. В салона или на терасата се сервират топли и студени напитки, сладкиши, закуски, леки ястия. Ние с удоволствие ще се погрижим за вас. Добре дошли!“
Ееми, мерси… ташекюр едерим! Ще видим.
Такаа… Оглеждам… маалее… едни бели-златни орнаменти, едни врътки малко нещо кат’ барокови, едно тежкарско старовремско обзавеждане… леелее… жив лукс амаа… То едни дантели, едни плюшове, картини и стауетки, диванчета, масички, екзотични китки… една блага нежна музика тече полека отнякъде – не’ам думи…
Тé сега, мисля си (Ганка Балканска 😉 ), както съм вир-вода, и да взема да се паркирам на онова розовото диванче… или на някой от тия скъпи тапицирани столове, стил Людвиг некой си или бог знае какъв… И глей к’во става после… 😉 Ми, к’во, направо Анджи да го плаща и да си го товари на самолета към Наполи после, то за друго нема да става 😀
И насред, значи, тая красива идилия вътре, няколко розовки белокоси англоезични, съоръжени с ножове и вилици в ръце, закусват изтънчено. И тихинко, по аристократично му си бъбрят – чува се само едно леко такова, като коо-ко-ко-ко-коо-ко… 😉
А, и едно арабско семейство с три ситни дечица, щъкащи в единия ъгъл. Мъжът, еее… к’ъв мъж бее… ма определено е красавец (брех, какви чудеса се раждали в пустинята бе!) ъммм… (хий, Анджи да не чуе!)… Обаче, тоя такъв омотан в снежно бял чаршаф и една кърпа на квадратчета на главата му. Ама същински шейх, бе! Пък жената му… ееми като шейхица – а и тя хубавка, слабичка, че и с непокрито лице. Иначе зачохлена отвсякъде де… ама е в тъмно синьо и с разни златни нишки – мноого елегантна. Не е като пингвин (в черно).
… И, оппаа – всички като ни видяха и стана тя… една емоция им вкарахме, значи… л’ьоките /очите/ им изпопадаха в чиниите… и децата на шейха току замряха, бе направо им блокирахме захранването 🙂
Цъф – един господин, шеф-салон или каквото е там, пристига отнякъде. Анджи почва да си приказва тихичко с него нещо и, ама буквално след три минутки, отнякъде пристига едно такси, товарим се и право в хотела… К’во ли стана с ония хора там?
Сега, ако не знаете как да си просушите набързо обувките при нужда, Анджи на драго сърце споделя своя опит: сешоара, значи, на макс, и за 5-10 минутки патъците са готови за обуване. Същото прави и с якето си.
(Аз пък със сешоар за няколко минутки мога да си изсуша праните чорапи и гащи при нужда.)
В случая обаче, си нося резервни обувки и чифт летни дънки, така че съм много лесна и не се налага да се изчакваме с Анджи за сешоара.
Е, след половин час някъде, правим нов старт.
Навън още леко капе, но този път сме с чадъри. Освен това, не се противопоставям и едно такси ни откарва до района на джамията
Из Ортакьой
Из Ортакьой
Мостът Боазичи - той по-дългият мост над Босфора
Офф, ама късмет – и тази джамия е в ремонт и не можем да влезем вътре. А тя е единствената барокова джамия в Истанбул… Ееми, друг път.
Аз съм много доволна, впрочем, защото за пореден (5-6 или 7-ти) път вече, Анджи ми казва за нещо, което искаме да видим, но по някаква причина сега не можем: Няма проблем, мия белла, пак ще дойдем, за повече дни, тогава ще го видим 🙂
Сега правя няколко снимки, разбира се и на фона на моста Боазичи, и следващата ни цел е Кадъкьой, защото там има няколко парка. И да видим какво ще успеем да видим там.
Отиваме с автобус 23Е до Бешикташ, откъдето хващаме ферито до квартал
на азиатския бряг. Пътуваме към 35-40 минути – ей, то направо си е половин круиз по Босфора! 🙂 За два кинта само!
Гледки край Босфора
Гледки край Босфора... (на снимката се вижда и офисът на фирмата, за която има честта да работи редкацията в свободното си от пътеписи време 😉 – бел.Ст.)
...и насред Босфора - Къз Кулеси, т.е. Девичата кула (днес - шикозен ресторант – бел.Ст.)
Гледки край Босфора - Св.София и Синята джамия
Планирала съм целия следобед да сме тук някъде. А междувременно спря да вали. Е, сега, ако се разкарат и облаците, ще стане идеално. Анджело ме успокоява – щом сега си носим чадърите, със сигурност ще грейне слънце. И след малко точно така става.
Слизаме от ферито и се потапяме в азиатската атмосфера на Истанбул. Народ, народ, народ… къде са тръгнали тия хора?
Анджи разсъждава: Ами, всяка сутрин човек на Аллах ги буди в 5 ч. от минаретата. И като се разсънят след това, какво да правят хората под завивките, докато дойде време да стават за работа? Секс! А сексът прави деца. Е, как няма да са 20 милиона тогава?! 😉
И в азиатския Истанбул всички пресичат на червено!
Този бик е една от забележителностите на Кадъкьой
Докато си обмислях програмата на пътешествието, понеже нямам карта на азиатските квартали на Истанбул, а времето ни е ограничено, си преснех няколко файла от Гугъл Земя. По-точно квартал Кадъкьой – разпарчетосан на четири файла, достатъчно увеличен, т.е. приближен, така че да се четат имената на улиците и да се виждат иконките за големи магазини, джамии, заведения за хранене, спирки на градския транспорт, ж.п. гарите на крайградските влакове. Нещо повече, измерих някои разстояния и си ги фиксирах, с цел максимално бързо и лесно ориентиране.
Та, движейки се според тази ми 4-файлова цветна и информативна „карта“, с Анджело минаваме по улици и булеварди, разхождаме се покрай брега на морето, кефим се на многото яхти в яхтеното пристанище, после пием чай с тортичка на терасата на кафе Романтика на брега на морето в парка
Из Кадъкьой
Из Кадъкьой - насреща е стадиона Фенербахче (май им е най-големия)
Из Кадъкьой - каналът Курбалъ дере
Кафе Романтика отвътре. Ние бяхме на терасата отвън. Инфо: кафе 6-7,5 лири, чай - 4 лири, торта 8-13 лири
Част от яхтеното пристанище в Кадъкьой
После се разхождаме из парка, седим тук-там, снимаме, коментираме булките, котките и децата. Невероятно, но факт – този парк е пълен с цветя, свраки, котки, малки деца и булки, които си правят сватбените фотосесии в момента 🙂
Парк Фенербахче
Парк Фенербахче
Парк Фенербахче
Парк Фенербахче
Парк Фенербахче
Парк Фенербахче - една от булките
В началото на парка има някаква административна сграда, ако правилно съм разчела, на футболен клуб Фенербахче, и там на една табела пише каквото пише, а също и, че паркът се поддържа от този футболен клуб. Е, предполагам, че не ходят да копаят и садят китки, а поддръжката е финансова. Но е много добре поддържан парк. Както всичко тук, май.
За съжаление времето неумолимо тече и трябва да се ориентираме към пристанището за ферибота, а парковете Гьозтепе и Йозгюрлюк ще ги оставим за друг път.
– Дори следващият път може направо да се настаним в хотел в азиатския Истанбул. – казва Анджи…
Хмм… о, как само ми гали ушите тази му идея, охаа 😉
В края на яхтеното пристанище и началото на парка, оказва се, има автобусна спирка. Решаваме да не се връщаме пеш, че е доста път. Опитваме се да разберем от чакащите за къде отива указаният номер автобус, но както и друг път ми се е случвало, в азиатския Истанбул трудно се срещат хора, говорещи английски. А в случая няма никой. Всички се опитват да ни помогнат, но връзката не става – може би ни разбират какво питаме, защото „Кадъкьой порт?… фери?… ферибот ту Еминюню, Каракьой, Бешикташ?“ – би трябвало да го разбират, нали? Казват ни нещо, но на турски, а аз знам само отделни думи, но безкрайно недостатъчни за елементарен разговор. Анджело пък – хич.
И започваме да се оглеждаме за такси. Ама не идва такси, идва автобус – F2, мисля беше.
И изведнъж едва ли не всички (поне 15 души), започват да ни викат и подканят да се качваме. Ами качваме се. Не знам защо, но си мисля, че би трябвало да върви общо взето покрай брега.
А-ха! Маалее, като се юрна оня ми ти автобус към вътрешността, като тръгна из едни блокове, по едни улици, по едни булеварди… Пък то едни хубави кооперации, едни чисти улици, зелено, цветно… ама не мога да снимам, защото се оглеждаме като извънземни с Анджи.
Един мустакат млад мъж от време на време ни успокоява с някоя дума, усмивки и жест, все едно: има време, в правилна посока сте. Ама, пусто, като не му разбираме какво ни говори? Само кимам, Анджи му мърмори „ва бене, си, бене“, пък към мен гледа с физиономия, гласяща „к’во става бе, къде сме?“
Хеле, след 10 или 12-13(?) спирки, виждам нещо познато – минаваме край гарата Къзълтопрак (на крайградските влакове), а малко след това покрай стадиона Фенербахче и по булеварда надолу (тук вече ми е познато) автобусът се спуска и ни стоварва току на ферибота. Отдъхваме си 🙂
Е да, ама още е светло, и решаваме да се поразходим в близост да пристанището, има и един пазар там, малко по-нагоре. Натам-насам из пазара, айде едно кило баклава (щото нали почти ометохме едната кутия в хотела) и едно кило кисело мляко от един супермаркет, че аз пък много го харесвам турското „каймаклъ“ кисело мляко.
И шляейки се из уличките край пазара, на едно място ни замирисва на манджичкаа… А е вече към 18ч.
– Гладна ли си, Вили?
– Бе, май не съм още…
Анджи вика: И аз не съм още, ама мирише вкусно. Да хапнем ли, нищо, че изглежда много обикновено?
Е, що пък не? И влизаме. А то не знам какво е – малко домашно ресторантче ли, закусвалня някаква ли – спуснаха се двама да ни обясняват коя манджа каква е, слагат ни в чиниите, носят ни таблите, къде искате да седнете? Ами горе искам – на два етажа е. Носят ни яденето горе. Е, не знам какво ядохме, пилешка манджа някаква беше, но си облизахме пръстите!
По приницп Анджи маа люто като за световно... та затова турският лют пипер му идва таман по вкус 😉 Секунди след снимката ни донесоха и бирите. А моят десерт ми се опря малко, та се наложи Анджело да се напъне да помогне :)
И, нова сорпреза за Анджело – накрая ни донесоха и по един безплатен чай 😉 Цялата сметка ни излезе 28 лири – две манджи, два десерта, две бири.
Инфо:
В доста от малките частни ресторантчета в Истанбул и Турция въобще, хлябът, водата и чаят накрая на храненето, са безплатни. (много често безплатни са също така и кафето и чая накрая – бел.Ст.)
Отново утрепани от ходене и емоции, че и с натежали тумбаци, се качваме на ферибота и благополучно се прибираме в хотела по прилично време. Ама нямаме сили да се качим до терасата, един етаж по-горе, на питие и нощна гледка. Мислехме си го, ама ще е друг път.
Анджи си оправя чантата, че утре заминава рано-рано. Пък аз ще си доспя два-три часа след това и после ще кажа: Чао Истанбул! Обичам те, повече от всякога хем. И пак ще дойда… Не бе – ще дойдем! 😉
Край.
И още малко китки:
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Йълдъз парк
Парк Фенербахче
Парк Фенербахче
Някъде из улиците на Истанбул
Пред Синята джамия
В парка край джамията Фатих
В парка край джамията Шехзаде
Паркът Гюлхане
Край
Автор: Вили
Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело 
Други разкази свързани с Истанбул – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!
апр. 26 2012
Има места, на които човек наистина може да разбере себе си 🙂 Защо сме българи най-лесно се разбира в чужбина 🙂
Приятно четене и не се подлъгвайте по въведението 😉
– Аз съм убеден националист и обичам България!
– Тогава отиди в Истанбул!
Този хипотетичен диалог звучи на пръв поглед абсурдно, но само на пръв поглед. Пояснявам. Национализмът се основава не на омразата, а на любовта. Към своя народ, своята история, своята държава. Национализмът не трябва се стреми към капсулиране, а за отваряне към света. За да имаме основа за сравнение и цели, които да догонваме и изпреварваме – като икономика, култура, бит. И един от начините да видим къде сме ние, е да видим как стоят нещата при най-близките до нас народи. И то – око да види, ръка да пипне. Не се задоволявайте само с кресливи вестници или предавания на чалга историци.
А защо точно Истанбул? Нека почнем с историята. Цариград, Константинопол или Истанбул – както щете го наричайте, е неразривно свързан с нашата история.
Ето за какво си струва да отидете там:
Най-красивата християнска църква в града (като такава е обявена в турската преса). Уникална както като архитектура, така и като изпълнение – изцяло от метал, докарана с кораб и сглобена на място. Освен всичко друго ще имате и възможност да оставите вашата лепта за подпомагане на храма, който е в окаяно състояние.
Свети Стефан, Tahta Minare Mh., 34087 Fatih/Истанбул, Турция
В Турция църквата е отделена от държавата и затова храмовете (били джамии или църкви) се поддържат с дарения от вярващите. Църквата се намира в православния квартал, населен главно с гърци, тясно свързан с борбите на българите за църковна независимост. Там се намира Вселенската патриаршия, както и патриаршеската черква „Свети Георги”.
Намира се също в квартала „Фенер”. Далеч преди борбата за освобождение конфликтите с гръцкото висше духовенство, което е резидирало тук и е било толерирано от тогаавшните власти, са първите признаци за националното ни осъзнаване. Местните екскурзоводи едва ли ще ви кажат защо главният вход е боядисан в черно и заграден, но ако се поинтересувате от историята на съседите ни гърци – ще разберете
Затвореният завинаги вход на Вселенската патриаршия
Стените, бранили Цариград от нападенията на север, до голяма степен са запазени. Както и портите, до които са достигали, нашите владетели – Харсийската (или Адрианополската) порта, пред която е станувал хан Тервел; Златната порта – входът през който са влизали императорите след триумфалните си походи, и в която е искал да забие копието си хан Крум; Влахернската порта – през която е посрещнат цар Симеон Велики. Близо до нея са и останките на Влахернския дворец, където той е бил приет и коронясан за цар (вероятно в съществуващата и днес черква Света Богородица Влахернска).
Близо до Влахернската порта са и останките на Влахернския дворец, където той е бил приет и коронясан от цариградския патриарх за български цар в черквата Света Богородица Влахернска. Макар сегашната сграда да е от 19. век, тя е построена върху оригиналната черква.
Влахернската черква
Макар и отдалечена извън стените на стария Константинопол, черквата „Св. Богородица Живоносен източник“ освен с аязмото си е известна и с това, че тук синът на цар Симеон Велики – цар Петър се жени за дъщерята на византийския император. Благодарение на този династичен брак Византия признава титлата цар на Петър, както и статута на самостоятелна българска патриаршия
Черквата Балаклъ с характерната червена врата
Най-големият православен храм. Мястото, където са коронясвани византийските императори и към което не са крили имперските си амбиции цар Симеон Велики и цар Фердинанд. Въпреки минаретата и огромните кръгли тимпани вътре, „Света София” изглежда много повече като черква, отколкото като джамия. Голяма част от уникалните мозайки вътре са разкрити, а немалко елементи – като кръстовите орнаменти по колоните и трегерите им, си стоят от времето на построяването й.
Най-добре запазената автентична византийска черква. До 1945 г. е била известна като Карие джами. След като е свалена вътрешната мазилка, отдолу се появявят едни от най-изящните образци на византийската школа в мозайките и фреските.
Хора отвън
Или поне това което е останало от нея и двореца. Там са учили св. Константин Кирил Философ и цар Симеон Велики. Останките й се намират близо до черквата „Света София”
„Край Босфора шум се вдига…”. Няма как да се пропусне това място, причина за нескончаеми войни кой да го владее. В тях къде по-успешно, къде не, са се включвали и нашите владетели.
Пътем като гледате потъналите в зеленина къщи, си задайте въпроса какво ли са направили турците със своите еквиваленти на нашите предприемачи от Черноморието. Сигурно един камък на шията и в Босфора. Жесток народ!
За финал на тази историческа част – от Цариград през 1869 г. Васил Левски започва първата си обиколка по българските земи.
Докато руините от миналото величие на Византия могат да погъделичкат малко самочувствието на нашего брата, то други моменти в Истанбул могат само да ни развалят настроението:
Качете се на истанбулския трамвай – немска направа, модел 2002 г. На спирките се влиза с жетони или електронни карти. Докато пътувате с подобното на совалка превозно средство, опитайте се да си спомните с умиление последното си пътуване с трамвай номер 5 да речем.
Турците цапат като за световно, но за разлика от нас и чистят като за световно. Поломени пейки, преливащи от боклуци кошчета, подивели дръвчета – това е нонсенс.
Истанбул. Детайл.
Влезте в ресторант, влезте в магазин, влезте в някой пазар. Опитайте се да откриете поне малка прилика с маниера на обслужване у нас.
Турците са известни със своя национализъм. Пред всяка институция се веят огромни национални флагове. Някои са толкова големи, че вятърът едва ги дипли. Всички са нови и чисти. Сравнете ги с окъсаните вехти парцали, които у нас никак не са редки. Защо те могат, а ние не?
Не носят чалми и ятагани. Повечето, като разберат, че си българин, стават още по-дружелюбни – независимо дали се опитват да ти продадат нещо или са обикновени минувачи на улицата. Казвам повечето, защото предполагам, че има и от другия тип – но не успях да срещна такива. Опитите продължават.
Разходете се по съвременните булеварди, вижте моловете (стига с тая Капалъ чаршъ) и бизнес сградите. Вижте съвременните турци – как живеят, как работят. Прилича ли градът на западнало бунище или се развива с бурни темпове.
Да, да – същите, за които опищяхме света. Пробвайте някоя обществена тоалетна и после за сверка минете през първата срещната нашенска – още на митницата е добра идея. Home, sweet home…
На прима виста – толкоз. Сигурно има още поне 100 причини За и Против, но моето лично мнение е – има какво да видим и да се поучим от южните ни съседи. И вместо да се зъбим и мръщим на целия свят, трябва да се хванем здраво на работа и да върнем първенстващата роля на България на Балканите – такава, каквато е била през първите години на 20. век.
Автор: Иво Ников
Снимки: авторът
;
Други разкази свързани с Истанбул – на картата:
Увеличете мащаба за повече детайли!
Малко от мислите ни с Комитата
