Archive for the tag 'бежански лагер'

окт. 04 2012

Моето пътуване до Месопотамия (югоизточна Турция)

В последните седмици на границата между Турция и Сирия е напечено. Днес Боряна ще ни води близо до нея откъм турска страна. Не смея да си помисля, че някой може да напише и разказ от сирийската, но ако някой се престраши – знаете ми мейла).

Приятно четене:

Моето пътуване до Месопотамия

югоизточна Турция

(Снимките са отделно, за тези, на които не им се чете: https://plus.google.com/photos/111752711660871298987/albums#photos/111752711660871298987/albums)

Защо Месопотамия? Или може би – защо Турция?

Защото всички знаем, че в Сирия сега не е за ходене. Турция не е страна на природните забележителности. С изключение на Кападокия, /много се заслужава/ но това не е тема на сегашния пътепис. Турция е древна земя. Хети, лидийци, ликийци, асирийци, урату, арменци, гърци – много народи са живели там. А пък колко са минали : Александър Македонски, Римската империя, Кръстоносните походи; пътя на коприната, по който освен стоките, неуловим и неизбежен като компютърен вирус e вървял културния обмен между Азия и Европа. Тук са се зародили и първите християнски общности. И накрая османската империя. От онези размирни времена в почти всеки град е запазена по някоя крепост.
Месопотамия, или иначе казано,

Междуречието, обхваща не само долното течение на реките Тигър и Ефрат.

Областта започва от северната граница на Турция и обхваща голяма част от източния и централен Анадол. Брадатите изображения на Асирийците могат да бъдат видяни на много релефи в Турция.
И така, нашето археологическо пътешествие започна по маршрута

София – Одрин, Бурса, Чаталхююк /при Коня/, Мидас / при Афион/, Гьобеклитепе /при Шанлиурфа/, Антакия /Хатай/, Ван , Догубаязид, Адиаман, Хатуша – Анкара – София.

На 20 ма се метнахме на Опела, взехме GPS-a, диплянките с описание на обектите и потеглихме.Няма да го описвам съвсем хрологично, защото има обобщаващи моменти, които се повтарят. Турция не е Анталия и останалите курорти, не е и сериалите с които ни заливат. Те са по-скоро една раклама, целяща да покаже, колко е европеизирана страната; не е Турция от 90-години, оттогава тя силно се е отдалечила в източна посока.
В групата ни имаше една туркиня, на която искам да благодаря. Без нея никога нямаше да видя Турция. Аз съм привърженик на „Когато си в Рим, прави като римляните”. Тук разбрах, че никога не съм го правила, просто защото не знам „как го правят” … Турците. Когато пеят в джамиите, не знам за какво пеят, не знаех, че ходя „прекалено разголена” – с рокля с къс ръкав и до средата на прасеца. Но там по улиците можеш наистина да срещнеш момичета с непокрити глави , с дънки и фанелки, на по 20-тина години. По-възрастни жени и градовете почти няма. Това не означава, че те не излизат изобщо. В Турция няма вилни зони около градовете. Но до всеки град има място за теферич. И в събота и неделя цялото семейство се товари, най-често в семейния микробус, /за да се поберат всички/ и излиза от града, правят си барбекю, играят федербал изобщо, забавляват се на открито.

Шосетата в Турция

са с по две платна във всяка посока, разделени с канавка от насрещното движение, а където още са само две платна , усърдно се работи по разширението им. Турция инвестира много в инфраструктура .

Турските градове като Бурса, Ескишехир, Мардин, Адана си ги представях като нашите окръжни градове, но сте се оказаха от порядъка на 700 000 – 800 000 души. Като стоителство не са по-различни от Истанбул. Високо 6-10 етажно гражданско строителство, което ги прави еднообразни и незапомнящи се. Виж, „малките” градчета от по 70-80 000 души са с по-ниско строителство и определено по-симпатични.

Първоначалната идея от София беше да спим на къмпинг, даже имахме карта, телефони и др. информация от интернет. На място обаче, се оказа, че в Турция под „Къмпинг” се подразбира една зелена поляна, без тоалетни и душове, без бунгала, изобщо нищо. Само ти казват: ”Ето тук можеш да си опънеш палатката.” Големите градове, а те наистина са големи, бяха толкова задръстени и объркани, че също отпаднаха. За щастие, още първата вечер, когато

подминахме Бурса

в един проливен дъжд, решихме да опитаме в следващото „курортно” градче, ноето не беше нито малко, нито куортно. Местните хора ни упътиха към т.нар. „ДОМ НА УЧИТЕЛЯ” . В Турция, както е на Изток учителите явно се ползват с уважение. Въпросните Домове се оказаха малки хотели , на по-ниски цени, винаги с градина и заседателна зала и товя бяха местата, които търсехме оттук нататък по време на цялото пътуване. Оказа се, че не сме само ние и на някои места всичко беше заето.
В Турция разбрах разликата между „полиция” и „жандармерия”:

  • Полицаите те дебнат на пътя и те глобяват за превишена скорост / на 2 пъти, втория път за 1 (един!)километър превишена скорост/.
  • Жандармерията те проверява за оръжие в онези размирни източни райони. И където има жандармерия няма полиция. Там можеш да караш както си искаш, въпреки това ние бяхме нащрек за радари.

Второто градче, където спахме се наричаше

Акшехир

Излезнах рано сутринта –около 6,30, /там се съмваше в 4,30/ и реших да обиколя до центъра и да се върна по друга улица. Отляво ми остана една планинска верига, а отдясно – парка на някакво гробище. Когато стигнах в центъра обаче, се набутах в едни малки криви улички и не можах да намеря главната улица, която да ме изведе към хотела. Вървях и вървях, гледах планината да ми бъде отдясно, вече започвах да излизам от града, а и gsm-а не си бях взела / груба гпешка/. Правех знаци за гробище, обаче хората ми сочеха съвсем различна посока. В Турция без турски изобщо не можеш да се оправиш. Накрая, при един Минимаркет , които собственикът точно отваряше ми излезе късметът. Човекът пусна компютъра, аз написах „Дом на учителя” на английски, той си го преведе и се прибрах за нула време. Оказа се, че гробищния парк, който си бях набелязала, е парк на Настрадин Ходжа, който бил историческа личност, а не градското гробище, както си бях помислила.

Следващата нощ спахме в гр., ,,

на брега на Ефрат

Хотелът беше… Само ще кажа, че в повече от половината хотели, включително Домове на учителя рядко спяхме в чисти чаршафи. Сутринта се разходихме из града. В страната едно от нещата, които са се запазили са фурните. И този град не правеше изключение. И докато другите наблягаха на баклавите, толумбичките /които са навити като карначета и от тах се реже на грамаж/, аз предпочитах нещо солено. Видях баница с месо и предположик, че е като гръцките. Обаче не, оказа се сиропирана като саралия!!!

В Антакия

приятелите ми опитаха прочутото кюнефе и казаха, че даже за тях било прекалено сладко – сервира се с чаша вода. (бих опрличил кюнефето на горещ кадаиф с кашкавал за пълнеж. Искрено го препоръчвам да го пробвате, но имайте жена си наблизо – и на нея ще ѝ донесе радост 😉 – бел.Ст.) В градовете пó на запад не го намерихме не можах за го пробвам. Вместо хляб предпочитахме пиде – плоска елипсовидна питка на ромбчета. Кебапите ми харесаха, но бяха доста люти.
Първият голям град беше

Ескишехир –

стария град. Южно от него на хълм имаше парк, посветен на Дон Кихот и Санчо Панса. Това беше и мястото за теферич. Оттам се отправихме към първия обект –

Мидас

Бяхме обърнали целия маршрут заради понеделниците, когато по принцип музеите са затворени. В Турция не беше така, даже много от обектите бяха без вход. По пътя в почти всяка напречна долина имаше скални жилища, над едно от тях даже имаше релеф на два лъва, а до него – залепена къща. Започнаха да се появяват и Тюрбета – гробница на местния велможа. В камъните , от които беше построена бяха включени и мраморни отломки с фризове по тях, очевидно отмъкнати от някоя римска или елинска сграда.

Самият Мидас беше скален комплексна едно възвишение, с пазач, но без вход. Вървяхме по нещо като екопътека, изградена от излезли от употреба железопътни траверси. Имаше три гробници : издълбани гигантски стълби водеха надолу, а самите гробници бяха свързани с тунели, иначе скалите изглеждаха по-скоро като изоставен скален град. Изобщо, за източните руини е характерно, че са предимно гробници, некрополи, изобщо древните са отдавали голямо значение на отвъдното. И обратното на тях – римските руини разкриват стадиони, амфитеатри, колизеи, хиподруми – една безгранична жажда за забавления.
Следващият град беше Афион, или, както го величаят сега –

Афионкарахисар /черната крепост/

Както Антеб е станал Газиантеб – /хубавия/ , а Урфа – Шанлиурфа /прекрасната/. Към въпросната Черна крепост не видяхме подход, а около шадравана на площада танцуваха дервиши, знак, че наближаваме Коня.

Коня

е второто по посещаемост място за поклонение и по-точно джамията с гроба на Делаладин Руми. Там наистина имаше опашка от туристи, а в двора на джамията беше изграден нещо като етномузей на занаятите. До Коня беше следващия обект – Чаталхююк. И тук нямаше вход. Разкопките на древен град бяха покрити, но в момента не се работеше. Самият град представляваше отделни помещения, надградени едно върху друго, сякаш древните са копирали скалните си жилища.
Оттам пътят минава през равнинна местност, земята е почти навсякъде реобработваема. Земята на Турция е плато, понякога равнинно, понякога хълмисто. По-залесена е частта от Чанаккале до след Бурса и после надолу от Силифке и Мерсин до Османие.

Много се чудихме как точно да стигнем до Мерсин, защото там имаше доста обекти за посещаване. Информацията ни от всички пътеводители беше, че „на 80 км северно от Мерсин се намира „Рая и Ада”” и много се чудехме, къде са точно и как ще ги търсим.

Спуснахме се от Караман по долината на река Гьоксу към Силифке

По пътя деца тичаха по шосето и предлагаха току-що набрани кайсии. Надолу пък, на сергии бяха изложени някакви туби, но не можехме да разберем какво има вътре . Оказа се, че предлагат домашно направени маслини и зехтин. Още по-надолу предлагаха доматена и чушкова салца, но разфасовкита бяха от порядъка на 5 кг. Навлизахме в плодородна местност.

В Силифке спането се оказа проблем и продължихме на североизток по брега към

Мерсин

Минавахме през малки курортни градчета, но още не беше сезон. Спряхме да питаме, и , понеже в тези градчета хората се познават, един се обади на друг и ни отвориха един пансион. На сутринта си направих първото да годината плуване в морето под пансиона. Оказа се, че информацията в пътеводителя е супернеточна. Обектите се намираха до нашето градче, на 5-6 км навътре в сушата. Първо посетихме

пещерата Нарликую,

в която така се пързаляхме по мокрия под, че нищо не запомних.

Адът

представляна внушителен карстов казан, в който нито може да се влезе, нито да се излезе.

Раят

също беша казан в който водеше пътечка, която влизаше под внушителен свод. Точно в началото му имаше руини на черква, а в дъното се чуваше бучена на подземна река. При входа за тези два обекта кротко пасеше една камила, а стената зад нея сякаш я бяха строили инките – циклопски градеж от втъкнати един в друг камъни, без хоросан. Оттам още нагоре, в стените на каньона на друга река Ердемли, имаше изваяни релефи на римски пълководци. Много чудно, зашото римляните не са имали обичай да се завират на такива труднодостъпни места. Над каньона, на мястото откъдето тръгнахме пък се рушеше средновековна, необозначена никъде крепост. Само арките бяха над 50, а в дъното на каньона блестеше морето и изградената в него островна крепост – Мамурие. Не знам защо не се опитахме да стигнем до нея. Нагоре по същия път беше отбелязано, че има и храм на Зевс в местността Узункабурч, но не стигнахме до него.

Пътят ни продължи по магистралата между градовете Мерсин, Адана и Османие, превали една планинска верига и пред нас се ширна плодородната долина на Хатай. Бяхме решили да спим в

Антакия,

защото там имало църква в която се проповядвало на арамейски. През града минава река Аси, която тече не към морето, защото планината я спира, а към сушата. В града има голям исторически музей, до него е градския парк, а на сутринта в него имаше карнавално шествие.

Antioch, 31000 Hatay/Хатай, Турция

С църквата обаче не извадихме късмет – св. Петър се намира над града, но беше заключена и никой не можеше да ни каже кога я отварят, дали изобщо я отварят, така, че продължихме към водопадите. Водопадът Музаик е карстово образувание в едно гористо дефиле, подобен на Куршуна у нас. Той се разлива на множество малки водопади, а сред тях са направени малки ресторантчета, а масите на някои от тях са направо във водата. По настояване на Б. решихме

да отидем до границата със Сирия,

а gps-а показа , че оттам има пряк път до Чивлик. Граничния пункт пустееше, но до близкото село минахме покрай първия бежански лагер. Пътят до морето прекосяваше една планинска верига и слизаше в напечения от слънцето

Чивлик

Градът е на широк и плитък залив. Тук ни глобиха за втори път. Самият обект – Селчукска пиерия представлява малък каньон, в началото на който няма вода. По-нагоре скалите се затварят над една река и правят тунел, а на една от стените и е изградена канавка на височина около 1,20м. /както в Петра/. В нишата над нея дремеше една сова, и даже светкавиците на нашите фотоапарати не я обезпокоиха. В дясно от каньона пътеката продължаваше покрай редица скални жилища и завършваше с огромна скална ниша, в която беше неизменната гробница.

Платихме си глобата /което доста ни забави/ и продължихме на северозапад по шосето, успоредно на границата със Сирия и по-нататък с Иран. Не можехме да стигнем до Шанлиурфа и спахме в Биречек. И добре, че стана така.

Урфа не ми хареса,

многолюден горещ град. Беше петък и около прословутото езеро с шараните се тълпяха правоверни – мъже и жени /там е джамията/. Опитах се да влезна в женското отделение, но като ме видяха направо затръшнаха вратата. Омотах се с един огромен египетски шал, който носех специално за такива случаи. Не помогна. Просто на челото ми беше написано, че съм друговерка.

Следващата дестинация беше по посока на границата –

Харан

Изграден е от кръгли кирпичени къщички. Формата е същата, като на Трулите в Алберобело в Италия. Само, че там са от камък. А за това, че римляните са били тук свидетелстваше добре запазена римска крепост в края на селото. Да се чудиш, кой от кого е взаимствал. Имаше специално изградена част за гости. Посрещнаха ни арабки и на не лош английски си поговориха с нас. Метнаха ни по една кърпа на главата, за която се предполагаше, че после ще я купим. Казаха, че те ги правят, че са производители на памук. Кърпите обече не изглеждаха съвсем памучни. Обясниха ни, че там един мъж има обикновенно по три жени. Това било съвсем естествено. Наблизо знаехме, че има и друг обект – пещера с рисунки, но ни казаха, че пътят до там е лош, затова се върнахме към Урфа и продължихме за

Гьобеклитепе

Гьобеклитепе е голямо предизвикателство за археолозите. От главния път се отклонихме наляво. Покрай нас минаваха камиони натоварени с баластра – /в хълмовете имаше каменоломни/, табелки почти нямаше. И един с нищо неразличаващ се от околните хълм беше Гьобеклитепе. Може би точно така са го открили. На обекта не се работеше. Разбрахме, че турското правителство иска от немското правителство срещу разрешението за разкопки, да им бъдат върнати някои безценни находки и наистина двата лъва от Асланкайя при Хатуша вече са се върнали. Над разкопките беше направен мост, така че минаваш и виждаш всичко, но от разстояние и без да го повреждаш. Огромните бели кръстове, на някои от които имаше гравирани животни, на други – ръчички се подаваха от земята . Бяха разкопани три кръгли светилища , в които кръстовете са разпорожени радиално, с речни камъни, които изграждат концентричните кръгове, а в центъра на така образувалия се кръг два кръста са забити един срещу друг. Да се чудиш за какво на древните хора, които са били ловци и събирачи, /още не скотовъдци и земеделци и в исторически план преди един час са слезли от дърветата/ им е трябвало да дялат тези кръстове. Интересното е, както на много места в древния свят, че долното, по-старо светилище е с по-големи и майсторски изрисувани кръстове, в горното са по-малки, а в най-горното остават само речните камъни.

През Газиантеп минахме транзитно*

/ повечето градове имат такава транзитна улица/ На тази в Газиантеп между двете платна на улицата крачеше керван с камили, изваяни от бял камък. Не бяхме подготвени за тази гледка и не можахме да ги снимаме. След малко се появи друг керван. И него го пропуснахме. И така общо 4 кервана се извървяха срещу нас, обаче кой да знае?

Продължихме към Мардин.

Мардин е легенда

Каменен град с уникална архитектура. И както си караш през пустощта, ето го хълма и на него – огромен град. Така беше навсякъде в Анадола: караш 300-400 км и влизаш в огромен град. Знам, че всичките тези хора все трябва да живеят някъде, обаче от какво поминуват за мен си остана загадка. Сигурно го пише в учебниците им по география. Настанихме се в учителския дом / където в момента имаше и свадба/, оставихме колата и с градския транспорт се качихме в стария град. Бусът ни остави на единствената асфалтирана улица. Над площадчето беше сградата на музея, която ще видите на всички картички и снимки от Мардин. И това беше. Нагоре между сградите минаваха не улици, не улички, а прашни и каменисти пътеки. Докато зяпахме каменните стени ни поканиха в една от къщите. Стопаните бяха сирийци и ни предложиха да си купим вино от тях, но го даваха много скъпо. Помещенията вътре бяха сводести и мухлясали.

В горната част на града ни поканиха в друга къща – да снимаме панорамата. И там живееха сирийци. Явно по-заможните от тях напускат страната и без много шум си купуват имоти в Турция. А от къщата се виждаше минарето на една джамия, забито като пръст в небето и червено-кафяна пустош. Хълмът беше увенчан с поредната крепост, оградена от военните. Около Мардин и в самия Мардин има много черкви. Тази в града беше заключена, а на другата сутрин подминахме отбивката за друга черква. Но в Мидиет ни излезе късмета. Мидиет е по-малък, построен на равно, с широка пешеходна улица. С характерното каменно строителство, с чисти каменни улици, изобщо гадът ми допадна много повече. Бижутерски магазинчета се редуват със сладкарници. На една от вратите имаше кръст. Почукахме, влезнахме и се озовахме в дворчето на малка сирийска православна черква. На двора играеха деца, а вътре ни посрещна млад свещеник. В помещението бяха наредени пейки една зад друга, а на стените вместо икони имаше огромни гоблени с библейски сюжети.

Хасанкеиф

Разположен на р. Тигър , прочут с останките от камемен мост и скален град , градът привлича много туристи. Съвременото градче се състои горе-долу от една главна улица, цялата със сергии и ресторантчета. В горната част имаше крепости, църкви, стълби, изсечени в скалата, по които се слиза чак до реката. А на другия бряг – пак църква с некропол в двора и тюрбе, /единственото с фаянсови музайки по нашия път/. След Хасанкейф пътят към езерото Ван навлезе постепенно в планинска местност.

Имахме идея да спим в Татван в южния край на езерото, но вместо курортното градче, което очаквахме да видим, пред нас се появи индустриален град. Имаше време да стигнем до Ахлат.

Ахлат беше симпатично градче,

но в учителския дом нямаше места и потърсихме хотел. Оказа се сложна работа заради бежанците. На въпросът ми чак дотук ли са стигнали сирииците, ни отговориха, че става дума за хора от близкия град Ерджиш, засегнат от земетресение преди 6 месеца. Накрая се установихме в малък хотел на брега на езерото, построен като Тюрбе – от ръждивокафяв камък, оформен като осмоъгълник с чудесен парк. И докато при Мерсин ядохме пресни кайсии, тук люлякът тепърва започнаше да цъфти. З. даже не повярва, че белите ивици, които виждаме по околните планини са от сняг.

При Ахлат има огромно , /съизмеримо със Софийските гробища/, селджукско гробище. Знам как звучи думата гробище, но мястото наистина е забележително. Самите надргобни плочи са вертикално издигнати. Най-големите бяха почистени от лишеите и се виждаше, че целите са украсени с резба. По краищата на гробището бяха тюрбетата на по-личните граждани. Но къде беше градът? Къде са живяли всичките тези хора? Близо до брега се виждаха стените на стара крепост и това беше.

 

Водата в

езерото Ван

е слабо солена, езерото е заобиколено от планини, някои над 4000 м, но областта в никой случай не е туристическа дестинация. Преди няколко години си търсех екскурзия до Кападокия и ми казаха , че няма. Нямало интерес. Днес в скалните манастири пускат туристите за по 3 минути, за да могат всички да влезнат. Може би и тук ще стане така. На запад от езерото започват високи до 4000 м. планини, а на север ни очакваше Догубаязид, откъдето е подстъпът към Арарат. След като пътят се отдели от езерото потърсихме втория в нашето пътуване водопад – Мюрадие. Скрит в долината на една река, ограден от горички , го открихме по паркиралите коли. Беше почивен ден и много семейства се бяха разположили в ресторанта и по поляните наоколо. Продължихме на север. Пътят минаваше през планина от вулканичен произход. Навсякъде се виждаха купчини черна застинала лава, които създаваха тягостно впечатление. Градчетата бяха малки и бедни, къщичките – построени от сглобяеми конструкции, с ламаринени покриви.

Преди Догубаязид шосето се сливаше с по-широк път, идващ от запад, после се делеше на две – към иранската граница на изток около 60 км и към Арменската – на север – около 80 км. На югоизток и нагоре беше прочутия

дворец на Ицках паша

Вратите на този дворец днес красят Ермитажа. Сравнително добре запазен, изграден от светъл камък. Обаче, с цел да го запазят са го покрили със стъклен покрив, което донякъде разваля общото впечатление. Над двореца имаше крепост, която използваше естествения релеф на планината. И там мощно пушеха барбекюта. А на север, полускрит в облаци се белееше Арарат. На връщане колите при Мюрадие ги нямаше. Нямаше го и водопадът. Тогава обърнахме внимание на широката тръба, идваща от склона над шосето. Водопадът беше почасова атракция.

Сега езерото ни остана на запад и привечер влезнахме във Ван. Имаше време да посетим крепостта на града. Тя се намира между града и езерото и гледката на залеза беше страхотна. Към града се точеше крепостната стена, казват, че била най-дългата след китайската. На специално защитено с решетка място беше оцелял надпис с клинописно писмо. Решихме да спим по на юг. Тук имахме късмет да попаднем на съвсем нов хотел на брега на езерото при Геваш. Не знам как се извива брега, но сутринта слънцето изгря над водата. През цялото време имах чувството, че съм на морето и това много ме объркваше. На около километър от нас беше пристанището , откъдето потегляха корабчетата за остров Акдамар, с прочутата арменска църква на него. Нямаше определено разписание, а ни поискаха доста пари и затова се наложи да почакаме до 9,30 , когато дойде една немска група и отидохме с тях. Църквата беше с характерните външни релефи и опрелено си струваше, както и гледката от острова.

Следваше още

една интересна крепост на изток– Хошаб калеси

Издигната над няколко ламаринени къщички, които се водят за град, крепостта доминира цялата околност. Разведе ни един кюрд. З. казва, че на кюрдите се гледа като на хора втора ръка и те не обичат да се афишират като такива. Човекът разказваше много интересно. И тази крепост беше колаж от крепост и дворец , с неизменните покои на местния владетел, помещенията на харема и баните./как ли са качвали вода?/ . Стените пазеха спомена за миналите времена – един султан е украсявал стените с рисунки, следващият ги е замазвал.

На 75 км на изток синееха планините по които минаваше границата с Ирак. На картата видяхме, че имаше място, много подобно на Памуккале, но това значеше още три часа, а вече беше късен следобед и се отказахме. Пък и кола с българска регистрация в тия погранични райони… Поехме обратно към езерото. Тук направихме опит да видим Немрут гьолу – малко кратерно езеро на запад от ез. Ван, но ни казаха, че пътят е затворен. /Искам да поясня, че планината Немрут се намира западно от ез. Ван, а историческата забележителност Немрут е на съвсем друга място- при Адиаман/. А и заваля. Продължихме на юг и замръкнахме в

Байкан

И точно се настанихме в учителското общежитие / най-мизерното досега/ и пристигна управителят и каза , че не можем да останем, защото сме чужденци. Но в съседния град, /който даже го няма на картата/, имало хотел. Заради който беше цялата врътка. Един местен юнак се качи на колата си и ни екскортира дотам. Хотелът се оказа неочаквано нов и чист.

На сутринта се разходих до пазара на градчето / за съжаление пазарите бавно изчезват в Турция/. И много ми харесаха едни дърворезби – приличаха на столчетата, на които седяха арабките в Харан и други, които приличаха на кутии за хартия А-4, срязани на диагонал. Върнах се в хотела да взема пари и помолих З да дойде с мен. И ето какво стана:

– З. Виж тези столчета, не са ли малко крехки?
– А, това не са столчета, на това си слагаш корана, когато седнеш по турски да ти е по-близо до очите.
– А виж тази кутия?
– Това е да си държиш в нея семейния Коран.
– …?!?

Друго си е, че имаше кой да ме светне. Все пак купих кутията.

Диарбекир

Диарбекир отдавна не е онова място, където са заточавали българските бунтовници. Даже прочутите ханове не можахме да намерим. Само крепостната стена напомняше за онова минало.

Това беше от малкото градове , които видяхме през деня. За което имаше и друга причина: трябваше да си платим първата глоба. Тогава полицаите казаха: в пощата или в банката. Обаче се оказа проблем. Тяхната система не възприемаше ЕГН и се наложи да търсим данъчната служба. И два часа това правихме. На излизане от града, на бензиностанцията един мъж се загледа в колата и казва: „Спаднала ви е гумата”. Запали колата човекът и ни заведе на няколко км нататък при един гумаджия. И добре, че стана така, защото пред нас беше Немрут…

 

Решихме да минем южно от

язовира Ататюрк,

за да видим стената. И както си пътуваме, виждаме пред нас един гигантски жълт облак. Решихме, че вали град, а отивахме точно натам.

Ужас. Не беше град. Не беше и пясъчна буря.

Като се близнах, усетих , че съм солена. И тази солена мъгла не се разкара 2 дена. Пространството под стената беше оформено като парк. На картата имаше и къмпинг, но на терен нямаше. На самата стена не пускаха и продължихме към

Адиаман

Хотелът беше… няма да го описвам, но имаше паркинг. На другата сутрин потеглихме към

Бензи –

градче в противоположна посока на Нимрут / всички ни казваха, че сме объркали пътя за Немрут/, мотахме се по разни гробници, измихме колата от солта, взехме туристически материали от инфоцентъра в Адиаман и тръгнахме към Немрут. На излизане от Кахта ни настигна туристически микробус. Шофьорът на сносен английски ни покани да направим екскеурзията до Немрут с неговата агенция и предложи наистина добра цена. Ние отговорихме, че имаме професионален шофьор. Той каза, че пътят е лош. З. обаче мислеше, че ни заблуждава и си продължихме с нашата кола. Голяма грешка. Самият маршрут правеше една обиколка. В началото беше добре , до каракуш тумулус – голяма могила, обградена от няколко деветметрови колони, оформени по различен начин. После стръмна серпантина слизаше до римския мост Чендере. След това се стига до една крепост, която видяхме само отдолу, защото от 6 години била в ремонт?!? Продължихме към Арсамея място, където е прочутия релеф на който цар Немрут /добре облечен/ се здрависва с Херкулес /гол/. И оттам пътят ставаше макадам, тесен за една кола и се виеше на серпантини нагоре. Водата в колата завря, браво, че багажът остана в хотела, едвам се качихме.

Нищо не може да ви подготви за Немрут.

Самият връх от насипан бял чакъл се извисява на 2200 м. и се вижда отдалече. От всичко, което бях прочела за него знаех, че немска експедиция на няколко пъти е идвала и са правени опити да се види, какво има под чакъла, обаче той се свличал… И не бях разрбала, че всъщност има две тераси – източна /която е по-скоро североизточна/ и западна. Терасите са идентични, но западната е по-разрушена. Приликата с Абу Симбел в Египет е очевидна. Итози метод да се затрупа нещо, за да се запази също е използван в Египет . Но, поне за мен тук посланието беше различно. Насядали един до друг асириец, персиец, грък и сокол /като представител на Египет/ и лъв , ми напомняха повече на наши съвременници, седнали в президиума на ООН, отколкото на богове, пред които да се поклониш. И тук, и в Арсамея се наблягаше на контакта между различните обитатели на тази земя. Оттук се виждаше цялата област и в солената мъгла проблясваха водите на яз. Ататюрк. При тази видимост нямаше смисъл да чакаме залеза. Слезнахме по главния път, който беше много по-добър.

На другата сутрин поехме на север – започваше обратния път. Почти до града Адиаман беше стария скален град: особеностите на релефа бяха оформили жилищата като отделни апартаменти. Пътят завиваше на запад / пропуснахме Малатия/ и минаваше през голо и еднообразно плато – приблизително 650 км . – най-дългия преход. Влизахме в зоната на дъждовете. На 150-тина км преди Анкара, както визаме в

гр.Йогзад

изведнъж З. вика: „Ето го Дома на учителя!” Спирачки, заден и това беше най-лесно намерената нощувка. Богазкале беше само на 50-тина км. на север. Личеше си, че наближаваме столицата: супермаркети на различни търговски вериги се конкурираха за вниманието на клиентите. А на терасите на жилищните кооперации имаше камини за барбекю.

Б. винаги търси и други забележителности, освен набелязаните. И на другата сутрин потеглихме не точно към Хатуша, а към някакво световно неизвестно селце, в което имаше точно два камъка с релефи, и Б. бутна колата на заден в единия от тях. Пуснахме gps-а за Богазкале. И както влизаме в поредното градче, аз виждам, че пътят по gps-а свършва тук . И наистина беше

Богазкале

С хубаво площадче с хубави хотелчета. Тук имахме три обекта : Хатуша – град крепост, в който те пускат да го обикаляш с колата. Целия град беше ограден от крепост, различните входове на която се охраняваха от различни пазачи – лъвове, войни. Имаше и богат музей, в който бяха въпросните лъвове, върнати от Германия. Втория обект беше Язълъкайя – с релефи на асирийски войни с островърхи шапки, и Третия – Аладжахююк с два лъва на входа, целия от червен камък . И кръгли грабници.

Оттам продължихме през Анкара към България. Общо 6500 км.

*И изпуснахте най-великата баклава в света. Не пропускайте друг път Газиантеп– бел.Ст.

 

 Автор: Боряна Йовкова

 

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

 

 

Другата Турция

3 коментара

юни 14 2010

От Назарет до Витлеем по Западния бряг

Един мой сурат-тефтер приятел (фейсбук 😉 преди време беше линкнал един мой въпрос по география, свързан с последните събития между Израел, Хамас и конвоите на свободата. Коментарът му беше многозначителен: „Стойчо налива масло в огъня“ (или нещо подобно). Така е – харесвам да наливам масло в словесния огън, затова днес ще прочетем един пътепис за Западния бряг (там, където на власт е Фатах, а не Хамас), като авторът едва ли може да бъде обвинен в безпристрастност. Но както знаете на нашия сайт приветстваме именно пристрастността! Безпристрастни хора има само в Орландовци, Малашевци и Бакърена фабрика (ей, комшии, знаете какво имам пред вид, нали? 😉

Затова се радвам да ви представя пътеписа за едно коледно пътуване с магаре из Палестинската автономия. Пътеписът се публикува с любезното съдействие на Руслан Трад. Приятно четене:

От Назарет до Витлеем по Западния бряг

Четвъртък вечер, 18 декември, бежански лагер „ал-Фара”

Днес изминах една част от трасето, което чаках с нетърпение, и не съм разочарован. Градчето Аз-Забабда започва да се разбужда, срещам двама души, които ще придружат мен и моето магаре през хълмовете и долината през следващите няколко часа. Недал ще бъде мой водач през следващите два дни. Джордж Ришмауи обича много да се разхожда из областта и е извършил задълбочени изследвания относно библейските места: двама палестински приятели, свързани от очевидната им любов към земята. „Вървим по същите пътища, по които са минавали керваните хиляди години,” казва Джордж. „Да се върви из тези места и да се разговаря с хората е единствения начин да се разбере това място.” Ние правим това: възрастен овчар, облегнат на своята гега, седнал на скалистия връх на хълма; шестте момчета от бежанския лагер, които са вървели мили наред, за да съберат картофите, останали на полето след събирането на реколтата; възрастната жена в традиционна палестинска носия, която простира прането си, заинтригувана от новите лица, минаващи през селото й. Между всичко това са огромните полета от спокойна, сякаш недокосната, провинция. През деня има период, когато не виждаме нито шосе, нито кола, за повече от три часа, нещо, което мислех за невъзможно в Западния бряг. На един хребет, в близост до борова гора, убеден съм в това, магарето се спира няколко пъти и вдига глава високо, за да се възхити на гледката. Разбира се, разговаряме за политическата ситуация и конфликта, но и Недал, и Джордж с удоволствие сменят темата, за да обсъдят подробно някое необичайно дърво, покрай което сме минали, показват ми останки от ханаански селища, или обясняват защо дадена ферма е разположена точно по този начин. В късния следобед стигаме до дома на Недал в „ал-Фара” (където ще прекарам нощта), и се разделям с Джордж. Лагерът „ал-Фара” е основан преди около 60 години, като е приютявал в палатки някои палестинци, или избягали от домовете си, или принудени да напуснат, в годината на създаването на Израел. Но с течение на времето тази временното е заменено с усещане за нещо постоянно, както и другите бежански лагери на Западния бряг, които сега изглеждат случайни бетонни градове. Домът на Недал е уютен, оживен от шестте му деца. Ако пиша в дневника си твърде късно, то това е защото имах приятен (бил той и неразбираем) разговор с 13-месечно дете, докато цялата ми апаратура за запис е системно разхвърляна из всекидневната от 7 и 10 годишни деца, които настояват да им бъде обяснен всеки компонент. По-рано, когато пристигаме, най-големият син на Недал, който е на 15, замислено ми подарява mp3 файл на рапър от Дженин, Абу Хатта, наречена „Къде ми е магарето?”

Четете по–нататък>>>

No responses yet

Switch to mobile version