За Балканите с любов
С Фори заминаваме за Косово – с него често пътуваме натам и винаги е приключение! Приятно четене: За Балканите с любов С мотор до Косово и Албания Всичко започна така. Седя си в сумрака...
Етикети: Балкани
Фори из Балканите (5): Албания: При гораните в Шищавец
Фори продължава пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и премина към Косово. После влязохме в Албания – при ходжата на село Тропоя, продължихме из албанските планини, а днес ще тръгнем отново в...
Охрид (На автостоп из Балканите (1))
Започваме още един автостоп – този път така ще обиколим из Македония и Албания, а наш водач ще бъде Петър. Приятно четене: На автостоп из Балканите първа част Охрид Македония Не мога да опиша...
Балканкан* (1): Към Македония!
Фори се беше изгубил от известно време, но си признавам, че много се изкефих когато ми изпрати днешния пътепис. Слагаме ботушите и каските и газ по моторите! Заминаваме на зимна обиколка из Балканите 🙂
Приятно четене:
Балканкан
част първа:
Към Македония!
Бях се зарекал, че повече няма да напиша кьорав пътепис и понеже хич няма да се учудя някой да ми изрови написаните думи и да каже, че не държа на тях, започвам с уговорката, че това по-долу далеч не е пътепис, а по-скоро някои снимки от едно пътуване с малко прибавен текст между тях, без особена връзка и без художествена стойност! Приятно гледане/четене! 😉
Ранната есен на 2010-та. Казано по-иначе- първият уикенд на септември… Времето е отвратително и аз се каня да направя една изтощителна и интересна обиколка на близките Балкани. За съжаление, както после се оказа, това ми беше последното сериозно каране за сезона…
Странно… Странното е не друго, а че
ме влекат постоянно някакви твърде странни и некомерсиални дестинации.
Своего рода мазохизъм може би… Сега вместо да направя едни кебапи у близка Сърбия или още по-добре една шкембе чорба на Балач….ама айде това е тема на един друг разговор. Всъщност не, странното е, че има хора, които ми се връзват на акъла, не друго!
Те нещата с това пътуване всъщност се получиха като естествен завършек на Гошовия Балкан Ноу Комерс, който тогава така и не можах да завърша с тях поради разни субективни причини. Някак остана нещо недоизказано и недоизживяно, което държах да си изживея сега, в този сезон, а не някога в някой друг живот…
Ето я темата, в която бях обявил намеренията си, очаквайки стандартния вял интерес към подобен тип пътувания и дестинации http://bikerz.bg/viewtopic.php?f=15&t=25859 Маршрутът, който замислях беше нещо подобно: http://maps.google.bg/maps/ms?hl=bg&ie= … 823c2b&z=8
Учудващо ми звънна Асен, който трябваше да ходи с някой друг някъде другаде, но поради лошото време бяха отложили ходенето за по-добри времена. Асен времето не го плашеше, мен също. Вече бях карал с него и бях сигурен, че ще спретнем едно чудесно и весело каране. Нямаше как да е другояче…
Тръгването го мислихме за 15 часа в събота. В 12 Асен мина покрай мен в неуспешни опити да открие някъде нова задна гума, за да смени неговата. А неговата беше на галош. Класически галош… Съвсем като моята. Така и така казусът с гумата се оказа “мисията невъзможна”, така и така и аз се чудех с какво да запълня работното време, та изтеглихме тръгването с час и половина по-рано.
И така… Часът е 13.30. Зареждаме гориво на Лукойл-а на Черния кос. Споменах ли, че вали? Споменах…
Тихичко си тананиках
http://youtu.be/-uCTyC1FGLw
докато си спомнях със съжаление как изхвърлих стария си дъждобран, а нов така и не успях да си купя…
А някой беше казал, че няма нищо по-хубаво от лошото време…. Да бе да…
Гледам, че и Асен нещо не беше очарован от пагодата, та тръгнахме с леко нежелание от бензинджийницата
Мислех си, че пътят до Благоевград ще е скучен, еднообразен и до болка познат, ноооо….бях пропуснал разкопките, пардон строежите на пътен възел Даскалово, а там колоната беше още от Владая. Мдаааа….Мапа Джингиз мислеха за нашето добро настроение. В тоя дъжд най-малкото ни трябваше да се тътрим час, час и нещо между колите в задръстването. Тъкмо се чудех какви да ги вършим, когато забелязах, че част от колите се мушат по едно пътче вдясно от главния път. Долу в ниското беше Драгичево, та беше логично пътят да води натам. А и щом имаше движение, значи пътят все някъде излизаше и заобикаляше задръстването. Интересно…5 години съм живял във Владая, а да не знам за тази алтернатива! Спуснахме се надолу и както завихме се натъкнахме на….познахте-задръстване:) А не! Време за чудене (и връщане) нямаше. Часът беше към два следобед, а нас ни чакаха 450 дъждовни километра до Охрид. Навих газта и се мушнах в насрещното. Тук таме отбивахме и чакахме, тук таме минавахме през тревата отстрани, тук таме ни псуваха, но за няма и десет минути бяхме на светофара на Драгичево. Ура! Измъкнахме се от обятията на Мордор!
Благоевград стигнахме неусетно
Движението беше рехаво и ние наваксвахме загубеното в задръстването време. Аз доволно мокър (бях заложил на някакъв импрегниращ спрей дето …и….нали… Пълна глупост между другото, ама то човек се учи от грешките си, нали?). С нескрита завист гледах дъждобрана на Асен и най-вече странните военни “нахуйници”, с които беше предпазил ботушите и ръкавиците си да не се мокрят. Мдаааа….а и аз бях тръгнал с “летните” ботуши, които вече бяха в пусково състояние за развъждане на рибки. Оооо, майната му! Подробности…
Свих в дясно по табелата Станке Лисичково
Истинското пътешествие можеше да започне:)
Пътят беше доволно друсащ, с доволно дълбоки локви и пясък по завоите…
А обстановката около нас ето такава:
Освен тихият есенен дъжд дето ромоли по каската ми, малко преди границата се добави и прилична порция мъгла. Както се казва в добрите семейства: “Майната му!”. Нас това не ни бъркаше…особено много. Визьорът ми се запотяваше зверски, ботушите ми джвакаха, якето беше попило солидно количество вода, но аз бях щастлив! Щастлив да видя ето тази табела:
Последни приготовления за минаване на границата – преразпределение на дрога, оръжие и фалшива валута, така че да минем безпрепятствено ГКПП-то 🙂
Честно казано
предизвикахме леко учудване от страна на граничните власти,
защото първо бяхме избрали твърде немоторджийско време, второ минавахме по малко по-необичаен маршрут за пътуване между София и Охрид и трето…в Македония няма събор този уикенд, а както всички много добре знаем според повечето гранични власти единственият възможен мотив човек да пътува някъде зад граница е ако има събор, към който се е запътил…
Спускахме надолу към Делчево.
Небето сякаш се поразведри и обещаваше да поспре с валежите…поне за малко. Градчето го минахме транзит както обикновено и запрашихме по пътя за Велес. Това е един много моторджийски път (или поне аз много се кефя да карам по него, пък един Господ го знае дали е моторджийски). Пътя следва течението на някаква река, с множество плавни завои е, с добра настилка и рехаво движение. Пришпорих африката колкото и носи душата, хвърлях пръски навсякъде, а задната гума, която почти нямаше грайфер и беше много “подходяща” за дъжд, живееше свой собствен живот, но мен от това хич не ми пукаше! Беше ми кеф! Беше ми много кеф… Не знам защо, но нашата мила Родина ми действа адски потискащо (ще ме прощават родолюбците, но аз не съм от тях), а сега ми идеше да викам от радост в каската, докато дрифтирах по завоите, па макар и да траках със зъби от студения вятър, който ме пронизваше до мозъка на костите под мокрите дрехи…
Постепенно планините се поотдръпнаха. Облаците също оредяха и останаха само ееееей там в далечината обвили планинските върхове.
Мдааа… Добро беше темпото, а и настроението…Или поне моето:) Не бях минавал доста време по този маршрут и навивайки газта ми беше драго да преоткривам позабравени неща по пътя… Беше ми кеф да си спомням за първият ми сериозен “чужбински” преход с мотор, когато на връщане минах точно от тук и когато точно на Станке Лисичково гус’ин митничарят ми разпори подплатата на якето, за да дири баба си (предполагам) вътре, понеже съм се връщал от Албания, а тааааам току така не се ходило видиш ли! К’ъв туризъм, к’ви пет лева…
В Албания се ходило за далавера някаква. Всъщност, има известен резон в този начин на мислене като се знаят балканските и в частност албанските реалности… Албания е страна пропита от корупция. Половината население се издържа от трафик на дрога, оръжие и жени, а другата половина са безработни, издържащи се с парите на свои роднини в чужбина, основно южна Италия естествено…
Спомнях си и за мотора, с който обикалях тогава – една Ямаха FZ 250 от ерата на динозаврите, т.е. 1986 година, мотор, който бях купил за жена ми, но тя така и не го подкара, та си джитках аз с него насам-натам докато го продам. Мотор, който никой не беше сервизирал от сума време. Мотор, на който задната гума беше 13 годишна, а предната – девет… Мотор, на който веригата изписваше причудливи форми заради блокиралите звена по нея… Мотор, с който с огромен кеф и безгрижие обиколих близките Балкани съвсем сам, само с един спрей за гуми в раницата и 20 евро дълбок резерв в джоба извън прецизно сметнатия минимален бюджет….
Мдааа… Ама странно място за паркиране сме избрали ще кажете. Ами да, леко странно се явява-насред пътя, насред нищото, пък и насред платното!
Оказа се, че и без това оскъдното ни време стана още по-оскъдно след чакане от рода на 30-40 минути докато измъкнат един камион обърнат по таван край пътя. Бяха затворили движението, докато кранът някак се опитваше да го придърпа към пътя и обърне пак на гумите му…
Отново на път… Посоката е Велес, а облаците окончателно ни отпуснаха фъндък (това пък как ли точно се пише?** Сигурно трябва да питам Данчето. Данчето Фа(ъ)ндъкова бре). Забавлявам се като правя снимки в движение (кога ли ще се измяткам някога с тоя си нездравословен навик). Пътят е прав като конец, скоростта прилична, а нашата скромна групичка наваксва след порцията принудителна почивка отпреди малко.
Човекът бил човек, когато е на път… Кой го беше казал не помня, ама има ли и някакво значение. Когато бях дете всички си мечтаеха да станат я космонавти, я лекари, я инженери, а аз какво? Исках да стана шофьор, за да мога да обиколя света, което естествено хвърляше в потрес родителите ми, но… Каква я мислихме, каква стана:))) Не, че сега съм се реализирал в някаква интелектуална сфера, но уви мечтата ми за обикаляне на света си остана само една детска мечта. За сметка на това всяка отдала ми се възможност да избягам за няколко дни от Мордор (пардон, София), използвах с огромна наслада, за да се почувствам жив, та дори и за няколко дни. Излишно е да споменавам, че ме блазнеха точно най-некомерсиалните дестинации с най-шантавите (и истински-извън туристическото лустро) маршрути! Затова и предполагам никого не бих могъл да учудя с намерението си след Велес да сечем по онова криминално пътче директно през Горно Оризаре и Извор през планините, за да стигнем Прилеп по естествено най-нелогичния път, който можех да открия на картата.
Veles, Former Yugoslav Republic of Macedonia
Велес ни посрещна сърдит, намръщен и дъждовен.
Не е лошо място всъщност. Апропо много са малко населените места в Македония, които истински да ме впечатляват, но Велес си заслужава… Заслужавва внимание по всичките ми вманиачени критерии за интересност…
След традиционното за такива ситуации объркване и неяснота за посоката и спиране/питане тук таме и този онзи за “пут за Прилеп преко планине, преко Извор” започваме да се измъкваме от града от ето тук
убедени, че точно тази е посоката и точно така би трябвало да изглежда “нашето” пътче. Да, ама не! Дърво! Само след 7-8 километра излизаме на магистралата Скопие-Гевгелия, или ако щете Белград-Атина, или глобално погледнато на магистралата Лондон-Калкута, като в оня филм за врабците през октомври на Стратиев… Е то хубаво ама първо аз до Лондон обикновенно не ходя с мотора, а до Калкута избягвам да пътувам, а и с цялото си старание и всичките си изкилиферчени планове точно тази магистрала съм се старал да избегна, но…съдба. А от съдбата си човек не може да избяга. След кратко съвещание с Асен решаваме, че нямаме времето да се връщаме обратно и отново да издирваме оня “пут преко планине”, затова ще се пуснем по магистралата та хем да наваксаме малко от изгубеното време при оня обърнатия камион. Глледаме поне да не отпрашим за Скопие вместо на юг към Гевгелия и….ляв мигач и газ до дупка по пустата призрачна магистрала…
На отбивката при
селото със звучното име Паликура
(чий к.р, защо го пали, коя го пали-неща, които оставям на лингвистите да разчепкват), отбиваме плътно по табелите Прилеп. Пътят е познат, с добра настилка и достатъчно завои, а шосето вече сухо и за нула време сме в
Прилеп
Усмивките са до ушите, а кефът от карането – неописуем! Спираме за кратко над града колкото да се полюбуваме на красивият залез и на светлинките на градът под нас и точно толкова, за да се разберем с половин дума, че преходът през планината Галичица ще го правим, ама някой друг път! Някакси и двамата нямахме огромно желание да акустираме в Охрид посред нощ, мокри и премръзнали, а още повече нямахме резервация за нощувка та трябваше и място да опънем морни тела да издирим. Пътят между Прилеп и Битоля е равен, широк и с добра настилка за незапознатите, та да не се чуди никой, че за нула време стигнахме до Битоля. Естествено вече се беше стъмнило напълно, а нас ни оставаха някакви си 70 км до крайната точка за деня. Естествено някак избутвах в периферията на съзнанието си “незначителната” подробност, че между Ресен и Охрид е планина и пътят е доста сериозно предизвикателство дори и на сухо и денем, та камо ли като сега – мокър и на тъмно… Естествено това за “ей сега за нула време сме там” дето си го говорихме с Асен нне се получи баш така…
Сещам се и веднъж, когато със Стела пътувахме пак за Охрид, но не през септември, а през април и не през Битоля и Ресен, а от другата страна на планините – през Гостивар и Кичево. Тогава какво тракане със зъби сме тракали и как “ей сегато сме там” го пътувахме сума ти време и как първо стана студено, а после падна мъгла, а накрая стана и студено и мъгливо, че и сняг ни заваля, а ние пъплим ли пъплим нагоре из баирите с верния Еф Джей… Брррррр…стана ми студено и ме втресе. Ама да не помислите, че заради оня ми ти сняг дето ни валял тогава. Амииииии….някакъв си сняг ще ме плаши мене! Да бе да… Втресе ме, защото пътят беше отбит кой знае защо през някакви криминални чукари, без грам светлина наоколо и никакви следи от маркировка, а влагата и студът около нас постепенно ни обгръщаха… На всичкото отгоре и стрелките на часовника се въртяха неумолимо… Не в наша полза разбира се…
Очаквайте продължението
Автор: Златомир Попов
Снимки: авторът
* – заглавието е заимствано от небезизвестният филм на Дарко Митревски – бел.авт.
** – точно така се пише – с две Ъ-та – бел.Ст.
Други разкази, свързани с Другата Македония – на картата:
Нежността на Хърватия и колоритът на Черна гора (1): От Дунав и Белград към Риека и Плитвице
Днес Петя ще ни качи на мотор си и ще ни поведе на една обиколка из Западните Балкани. Започваме с Белград и Плитвишките езера. Приятно четене:
Приказката продължава – приказка без край…
или нежността на Хърватия и колоритът на Черна гора
/пътешествие с мотор – юли, 2011 г./
част първа
От Дунав и Белград към Риека и Плитвице
Предисловие
Ще ви разкажа тази приказка със сърцето си и като повечето приказки тя ще ви разкрие вълшебствата на един реален и нереален свят, в който доброто винаги побеждава, а най – често срещаните думи са – спокойствие, тишина и възторг. Зима е. Все още кроим планове. Единствено картините, съхранили нещо непознато, далечно, желано, ми помагат да преживявам зимата. Възнамерявам. Подтиквам Веско да задълбае по мисловните пътища на безкрайното чудене, за да ни изненада с маршрут, изпълнен с най – неочаквани места. Да замечтаем, дишайки по – леко и проклинайки зимата. А после, после – април. Срамежливото слънце, бледолико и притеснено, напомня, че приближава сезонът на моторите. Това ме връща към онова първо пътуване, заключило скромните1000 кмпо пътищата на Родината. Родопите – ангелска планина с неповторима заобленост, небрежно полегнала с поглед нагоре, уютна, безкрайно наша. Гледам снимките и плача. Вече имаме история…Стихоплетци и историци, фотографи и хроникьори, сериозници и хумористи, подстрекатели и мечтатели, умници и умнотворци – хора, пъстро множество от характери, емоционалност и присъствие, с изразен вкус към приключенията и афинитет към богатите софри. Пиша, пиша, а има още много пространство, което очаква думите. Когато не мога да заспя…тогава „пътувам”. Знам всяко кътче в куфарите, познавам всяка вещ и драскотините на историята по нея, мислено слагам всяко нещо на мястото му и чакам. Чакам оная първа снимка, типично начало за всяко пътуване – аз, Ники и вярната ни машина, строени, натъкмени и щастливи. Чакащи. После идват стандартните спорове за маршрута. Споразумяваме се за тръгването, но прибирането трудно се поддава на договаряне. Веско се тревожи. Люшка се в емоционални крайности, притеснява се за хиляди неща. От самото начало имам подозрения, че това пътуване по някакви негови си причини, не му е по сърце. Казвам: „Отпусни се, ще решаваме в движение, не можем да предвидим всички изненади и превратности, които ще променят нещата. Да поставяме цели, а не да кроим планове!” Вальо казва само – „С вас съм!”. Толкова. А и какво повече? Ники пипва това – онова по мотора, последни допълнения към екипировката. Дните се изнизват като пъстрите мъниста на скъсан гердан – един по един се разпиляват в пространството, оставяйки привкус на противоречие. Всяко предстоящо събитие, оценявано като много вълнуващо, ни зарежда и ограбва. Изпълва ни с неповторими мигове, но същевременно ни подтиква да живеем по – бързо.
Тръгването
Само двамата с Ники сме. Решаваме да си подарим една вечер в Белград. До Видин – студ и мъгла. Почти нищо не виждам, треперейки безпаметно на задната седалка. Минаваме в Република Сърбия. Местен митничар се гаври, правейки проверка на един от куфарите. Попада на огромно количество шишенца, кутийки, лекарства… Подсмихва се снизходително и великодушно махва да си вървим. „Благославяме” го мислено и чинно следваме посоката, която показва. Първоначално не разбирам, че съм в друга страна. Същите аромати, съмнителна чистота и кърпени пътища. Постепенно ми правят впечатление различните гробища с ярки изкуствени венци, регистрационните номера на колите. Къщите – с някаква показна натруфеност, която откривам във фасадите, парапетите на терасите и оградите, върху които гордо се пъчат гипсови орли, лъвове, обикновени топки. Иначе – същото. Поздрав между познати на сръбски ми напомня, че сме далече от дома.
Покрай Дунав
Многолика река – лъкатушеща между стръмни, обрасли брегове, или разлята, ленива и мощна. Път между постижения на човешката мисъл – шлюза „Железни врата”, и руините на антични крепости. Усещане за покой и вечност.
Снимки върху бивните на слон до известно кафене съвсем повишават настроението
Доволна съм, жадно поглъщам всеки метър от пътя. Снимки върху бивните на слон до известно кафене съвсем повишават настроението.
Белград
Град с непосредствено и топло излъчване, гостоприемен и щедър на история.
Белградска крепост
Красива крепост, от чието състояние е очевидно, че грижата за историческото наследство е някак небрежна – типично по нашенски.
Край река Сава
Сава се влива в Дунав
Модерна част с великолепна пешеходна и велоалея край Дунав, там където р.Сава слива водите си с него. Пъстро множество от хора на различни възрасти се разхожда, напрежение липсва, само смях и спокойствие.
Вечерта настъпва, топла и само наша. Излизаме. Тълпа от хора, които нещо очакват. Прозаично предполагам, че наблюдават залеза, от което Ники прихва. Информираме се от съседен зяпач. Оказва се, че в чест на нашето посещение в Република Сърбия, Новак Джокович е спечелил Уимбълдън. Сериозно погледнато на събитието обаче – цялата нация ликува, улиците са пълни с възторжени и патриотично настроени сърби, които приветстват своя шампион. Аплодисментите следват пътя му през града до специално изградена сцена, където еуфорията се разразява с пълна сила. Залива и удавя индивидуалностите във всеобщото усещане за национална принадлежност. Много ни липсва това.
Срещата
На другия ден се срещаме с останалите, след дълго и изнервящо търсене. До прекрасен мотор стои самоуверен млад мъж – нов човек в групата. Вътрешно съм леко враждебна. Гената – балансът и спокойствието на цялото, много ми липсва.
Светльо
Вълшебник и многознайко, той е свежата струя в нашето общо преживяване. Способен да сътвори невероятни постановки, непрестанно разиграващ сцени, на които е и режисьор, и сценарист, и актьор. Леко дистантен, емоционално прикрит, сякаш загубва себе си в лабиринтите на театъра, в който играе. Овладян и информиран, приспособим, все пак намира своето място между нас. На мен обаче през цялото време ми липсва една идея сантимент, която би освободила спонтанността му. Типичен представител на едно различно поколение – приветствам го.
Загреб
Чудесен, запазен, одухотворен. Със съхранено архитектурно наследство и забележителности. Минаваме покрай музея „Мимара”. Наясно съм, че ще го пропуснем. Моторите създават неудобства при разглеждане на градски забележителности. Сега разбирам Веско.
По тясно кръгообразно стълбище се изкачваме на кула с прекрасен изглед над града. Гледката си заслужава. Съзирам прословутата катедрала с две кули, за която ми е разказвала дъщеря ми и съм виждала на снимка. Озадачена и възхитена съм, сякаш съм част от някаква магия! Искам непременно да я докосна. Настоявам и с това предизвиквам известно напрежение сред мъжете. Раздвояваме се от противоположни желания – да продължим /времето ни притиска/ или да останем още малко на това вълшебно място.
Св.Марко
Снимки с Вальо пред църквата „Св. Марк”, на чиито покрив са изваяни от разноцветни плочки гербовете на Хърватска, Славония и Далмация, както и гербът на Загреб.
Все пак навигацията на Светли ни завежда до двувърхата катедрала „Успение Богородично”. Величествена, украсена със сложни каменни орнаменти, които сякаш разказват милиони човешки истории, тя е обител на божественото. Влизаме, макар че възрастен мъж се опитва да ни спре на входа. Гледам и слушам, поглъщам. Усещам мир, спокойствие и тишина. Вътре в мен. Тайничко потапям пръсти в светената вода и докосвам челата на момчетата. Ние си знаем защо.
Първа нощ в Хърватска
На смрачаване, след дъжд, догонване по пътя, студен и мъглив проход /така изглеждаше в тъмнината/, съзираме проблясващите води на Адриатика. С любезното съдействие на местни мотористи се озоваваме в къмпинг близо до Риека по посока полуостров Истрия. Бързо хапваме и лягаме, останалата част от групата е изминала1145 км.
Риека
Тази сутрин Куршумов се събужда като Веско, а до края на пътуването се зове Бобан – „Я сам Бобан!”, казва категорично. Бобан Куршумович – известен пътешественик, галантен спътник и творец на оригинални подаръци.
Обикаляме Риека няколко пъти, проклинайки еднопосочните улици. Стигаме до желаното място, разглеждаме крепостта, правим няколко провокативни снимки и тръгваме. После, отчайващо дълго в горещия ден, търсим масло за мотора на Вальо. Намираме, разбира се, когато се отказваме – на края на града.
Плитвишки езера, Хърватия
Плитвички езера
Някой ги е нарекъл тюркоазените очи на Хърватска. Няма какво да се каже повече…
Плъзгаме се с корабче по повърхността на езерото Козяк. Някои от нас разиграват всеизвестната сцена от филма „Титаник”. За всички вече е ясно чий е сценарият. Не е романтично, но е смешно. Само ние сме шумни, говорим високо и се смеем. Краткото пътуване е невероятно. Водата – неестествено синя, не оказва никаква съпротива на движението. Корабчето се чувства комфортно в тази хладна, елегантна прегръдка, ефирна като полъх и нежна като погалване.
Езерата преливат едно в друго, устремени в безкраен бяг нанякъде. Дълбочината е сякаш безкрайна, синината – също. Водните пръски се заиграват за миг, после прохладни и чисти, недокоснати, се сливат във весели потоци, за да загубят себе си в общата приказно синя повърхност.
Гледаш, гледаш – не стига. Не можеш да спреш. Дори когато езерата постепенно се скриват зад дърветата, отчаяно надничаш да ги зърнеш още и още веднъж. Отново закъсняваме с намиране на място за нощувка. Веско получава снизходително разрешение от хърватски полицай да спим „у шумата”, както и правим, с уточнение – у тревата. Отново сме сами сред нищото.
Утрото ни събужда с дъх на мокро сено и мъгла, лениво дремеща над падината. Летаргичен паяк, в центъра на съвършена паяжина, смутено наблюдава странните люде сред необятното поле. Чака ни новият ден.
Очаквайте продължението
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със обиколки на Запасните Балкани – на картата:
Последни коментари