Днес ще завършим пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“. Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин,  минахме през Нигер,  влязохме вКамерун, после обиколихме Камерун, а днес с Габон ще си кажем Довиждане с авторите и тяхното африканско пътуване

Приятно четене:

Африка пеша

петнайсета (последна) част

Габон за довиждане

Влязохме в Габон пеша

след като пресякохме моста над река Нтем. Знаехме за Габон, че е повече от 2 пъти по-голям от България, но има само 1,4 милиона жители. 80 процента от страната е покрита от гъста екваториална гора. Втората по големина след Амазонка. Освен това има петрол, уран, магнезий и достатъчно вода за всички. Още с влизането в Габон усетихме това. Тревата покрай пътя беше грижливо окосена, сякаш бяхме в Швейцария.

Мислихме да спим до границата, но колите започнаха да спират да ни питат къде отиваме, без дори да сме им махали. Така стигнахме до първото село и спахме малко преди селото в една широка просека в гората.

Намирането на място за къмпиране в гъстата джунгла не беше лесно.

Най-големият проблем освен комарите бяха малките мухички фуру, който хапят всяко открито място по тялото ти. После се появяват безброй червени пъпчици, които неуписуемо сърбят следващите 2 дена. Чак сега разбрахме, че това беше и причината за обрива ни в Того. На сутринта ни събуди вик на жена: „Ко-ко-ко!”. Подадохме се от палатката, но тя панически избяга. Не след дълго се върна с цялото село, въоръжени с пушка и мачете. Оказа се, че сме легнали на нивата й от фъстъци. За щастие на растенията нищо им нямаше, обяснихме им кои сме и какво правим тук и накрая всичко завърши със смях.

Продължихме стопа към столицата Либревил и след още една нощ в гората пристигнахме. Пътуването беше сравнително лесно и бързо, но заради влажния климат или от насекомите всяка малка раничка или одраскване не зарастваше, а се превръщаше в огромна гнойна рана. По краката ни се появяваха все повече такива рани, които се подуваха и боляха. В аптеката ни дадоха антибактериално прахче, което леко успокои нещата, но инфекциите продължаваха да се разрастват.

Пристигнахме в Либревил

в понеделника на Великден. Градът беше като заспал – нищо не работеше и нямаше почти никакви хора. Само няколко арабски магазинчета и сладкарници бяха отворени. Иначе Либревил приличаше на европейски град. Имаше скъпи големи сгради и магазини, широки булеварди със светофари и задръствания и осветена крайбрежна улица с пейки и окосена трева. Като цяло

в Габон беше 4-5 пъти по-скъпо от другите африкански страни

Нямаше къде да спим, затова останахме на една пейка на крайбрежната, където беше безопасно и дори имаше и други спящи. На другия ден трябваше да вземем визи за следващите страни. Плановете ни обаче изведнъж рухнаха. Оказа се, че визи за Ангола и Южна Африка можем да вземем единствено от България, а визата за Конго струваше 220 лева за 2 седмици на човек. При тези условия излизаше, че с нашия български паспорт е невъзможно да стигнеш до Южна Африка по земя. За другите англофонски държави вероятно условията бяха същите, но тук нямат посолства, където да проверим.

Пътуването в Африка по земя се оказа трудно и скъпо.

Не искахме да инвестираме толкова пари за визи да прекосим Конго и ДРКонго и накрая да се окажем в задънена улица. Всичко сочеше, че е време да сменим континента. Проверихме пристанищата за кораби, но и там нямаше възможност. Колкото и да не ни се искаше се налагаше да летим до някой друг континент и то до държава, където дават визи на място. Първоначалният ни план беше Южна Америка, но до там билетите бяха ужасно скъпи. Най-добрият вариант, който намерихме за евакуация от Африка беше Непал. Място, което и двамата мечтаехме да видим. Място без комари, фуру и непоносима жега. Вече се бяхме наситили на Африка и мечтаехме за промяна. Източния и южния бряг ще оставим за някой друг път, когато визовите условия са по-добри. В последните 2 поредни дни се развали широкоъгълният обектив и компютърът. Още една причина да напуснем Африка – тук нямаше надеждни сервизи, а и всички части са много скъпи.

 

И така – купихме билетите за Непал и Гената щеше да лети за пръв път в живота си. Но преди да кажем чао на Африка

трябваше да обиколим Габон

и да усетим пълната дивотия на този континент. За щастие ни приютиха двама французи в Либревил и за 2 дни вкусихме малко цивилизация с душ, чисти чаршафи и дори пералня. След това отново

хванахме пътя през горите.

Бяхме решили да отидем на някой див плаж и да си починем от насекомите и джунглата. За да стигнем обаче трябваше да изминем повече от 1000 километра по черни пътища през гъсти гори. За щастие стопа вървеше супер бързо и след 2 нощи вече бяхме на 200 км от плажовете на Маюмба. Качваха ни доста чужденци- буркинци, малиици, ливанци. Обясниха ни, че

габонците са малко, пият много и не обичат да работят

Затова се налага да идват чужденци да вършат цялата работа. По пътя във всяко малко селце имаше поне 2-3 бара и обикновено бяха пълни от сутринта с хора, пиещи бира. Дори жените пиеха бира по цял ден. За ядене трудно се намираше нещо в по-малките села, но бира имаше навсякъде.

Габонците бяха доста по-различни от западноафриканците. Никой не ни искаше подарък, а напротив – черпеха ни плодове, напитки и дори цяла бутилка с кисело мляко. Вместо ние да ги молим за снимка, те идваха и искаха да ни снимат. Вадеха фотоапарати, скъпи телефони и дори лаптопи, за да се снимат с нас. По тези места нямаше никакви туристи, още по-малко такива с раници и без кола.

 

 

Раните ни обаче се влошиха.

Лора вдигна температура през нощта, глезените и се подуха и едва ходеше. Решихме, че е време да отидем на лекар. Вече повече от 10 дена раните не зарастваха и се влошаваха. Знаехме, че на 32 км в посока Конго има американска болница. Там поне можеше да се разберем на английски.

Пътят беше черен и нямаше почти никакво движение, освен китайците, които правеха шосето и когато ги стопирахме, те само ни махаха засмени. Качи ни един ливанец, който изсичаше гората наблизо и след това един малиец с камион дойде специално заради нас на 2 км от болницата. Още една кола ни спря по пътя и

ни закара директно в болницата.

Прегледа ни американска докторка. Не каза точно от какво е инфекцията, имаше толкова видове насекоми в гората. Донесе ни антибиотици, кремове, обезболяващи и лепенки и каза, че всичко това е подарък от нея. Не беше виждала други хора дошли на стоп до Габон и реши, че трябва да ни помогне. Препоръча ни да си почиваме с вдигнати крака в следващите дни.

Благодарихме и много и веднага почнахме да се лекуваме. Трябваше само да се доберем до плажа. С два пикапа се върнахме от болницата до нашия път и почти веднага ни качи италианец за 100 км до следващия град със звучното име Чибанга. Имаше жена и дете там и ни покани да спим в двора на къщата му. Нагостиха ни с паста и чудна закуска на сутринта. Продължихме

с нови сили към Маюмба.

Имаше подробна полицейска проверка на изхода на Чибанга. Полицаите тук сякаш нямаха какво да правят и по 4-5 пъти на ден ни проверяваха документите, записваха в дебели тетрадки и дълго ни разпитваха. Веднага след това ни взе джип на местния телеком Airtel директно за

Маюмба

Там в селото ни спря местния полицай и каза, че трябва да се регистрираме. Искаше да знае за колко време ще стоим, къде ще спим и подобни трудни въпроси. Явно бяхме единствените туристи и се радваше, че му се е отворила работа.

Маюмба, Габон

 

 

Казахме му, че сме изморени от пътя и искаме да си починем, незнаем къде и за колко време. Ако иска да ни регистрира сега и да ни остави на спокойствие. Качи ни на джипа си, закара ни до офиса си, където преснима паспортите ни. След това ни закара обратно там, откъдето ни беше взел и дори се обади на шефа на близкия национален парк да му каже, че са дошли двама български туристи и може да посетят парка.

Напазарувахме от селото и отидохме на дългия, безкраен плаж с бял пясък, толкова ситен, че скърцаше под краката ни. Нямаше жив човек на плажа докъдето ни стигат очите. Намерихме чудно местенце под едно гъсто дърво и останахме там с вдигнати крака в следващите 6 дена. Починахме си добре, раните ни постепенно започнаха да заздравяват. На петия ден дойдоха група деца и поискаха да ги снимам, а на шестия ден две деца след дълго колебание се приближиха и ни поздравиха на английски: „Hello”. След това извадиха листче и прочетоха: „How are you. Fine. Thank you. Good Bye” и си отидоха. Иначе нямаше никакви други хора на плажа. Толкова дълго време не бяхме стояли на едно място досега и започна да ни доскучава. Човек явно не е създаден да си почива, трябва да върши нещо.

 

Тръгнахме към централен Габон – парк Лопе.

Надявахме се да видим някъде слонове или горили. Всички казваха, че има много в горите. Стопът на връщане от Маюмба се оказа труден. Чакахме 3-4 часа след ферибота и минаваха само претъпкани пикапи – таксита. Накрая един такъв пикап се реши да ни качи и пътувахме отзад в каросерията прави с още 7-8 човека и багаж до небето. Стигнахме до Чибанга и спахме там. На другия ден бяхме възнаградени с един от най – добрите стопове досега.

Изминахме повече от 700 км с 4 -5 коли по черните пътища.

 

Първо ни взе кола на Габонския червен кръст, после семейство, което отиваше да убива слонове в гората и накрая дори китайците ни качиха. Джип с двама китайци и един габонец, работещи на пътя ни подмина, но след това се разколебаха и се върнаха. Возиха ни 30 км, но неможахме да се разберем грам. Не знаеха нито френски, нито английски, на китайски ни беше трудно да направим някаква асоциация. Дори не разбраха какво е България.

Веднага след тях спряха още двама китайци с един габонец. Беше шефът на фирмата и отиваше чак до Либревил. С тях пропатувахме повече от 300 км до разклона за Лопе. Единият говореше малко френски със симпатичен китайски акцент и страшно се забавлявахме през целия път. Бяха весели хора и се смееха на всичко. Смяха се дори, когато полицаите ги глобиха 5000 франка за това, че климатикът им капе. Когато вече търсихме място за спане неочаквано ни взе един тунизиец за следващото

градче Н’джоле

Там пренощувахме и на сутринта ни качи джип на телекома точно до Лопе.

Лопе е голям национален парк

с хълмове и гори, където има горили, шимпанзета и слонове. Нямахме пари за сафари в парка, затова си опънахме палатката и се надявахме да видим някакви животни. Първата нощ обаче ни заваля зверски порой. Палатката вече беше доста амортизирана и покрива прокапа. Това се оказа най-малкия проблем, защото след малко подът се напълни с 15 см вода и се оказахме плувнали в огромна локва. Целият багаж също се намокри. Добре, че имахме непромокаема торба и спасихме техниката и документите.

Нощта се очертаваше дълга и мокра. Седяхме във водата и се молехме да спре да вали, когато ни удари доста силен ток от паднала гръмотевица наблизо. След час – два дъждът намаля, водата се оттече и оцеляхме до следващата сутрин. Вече брояхме последните дни в Африка. Мухи, мравки, оси със стотици ни нападаха по цял ден, а вечерта идваха комарите. Спасявахме се в реката и с разходки по хълмовете. Два пъти изкачихме връх Браза, от който имаше чудна гледка към целия парк и лек ветрец, който гонеше мухите.

С два дни стоп се върнахме в Либревил и така завърши нашето африканско пътешествие.

 

Край

Автор: Лора Василева и Евгени Енев

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“. Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. За последно бяхме в Бенин при вуду.

 

Днес отиваме и ще откриваме Нигер

 

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

дванайсета част

Нигер

 

 

В Нигер влязохме след като преминахме пеша моста над р. Нигер. Граничната полицайка дълго ни разпитва защо нямаме кола, как сме стигнали до там и не ни ли е страх от лъвове и змии като спим в гората. В Нигер обаче нямаше нито един лъв, а и змии до сега не бяхме видели. Каза също, че и в Нигерия е многоо опасно, но това вече го чувахме многократно. Помним още първата ни нощ в Африка, Танжер мароканецът, с който прекарахме нощта задраска с Х Нигерия и каза: „ Не ходете в Нигерия! Там ще ви вземат всичко, дори и обувките и ще ви оставят боси и голи… ако въобще ви оставят живи” Ние обаче се бяхме запътили точно натам да проверим верни ли са тези истории. Всъщност трябваше да минем Нигерия само транзитно с визата за 7 дни.

Първата нощ в Нигер

прекарахме близо до границата в една палмова горичка и на сутринта стигнахме първия

град Гая

Контрастът с Бенин беше голям – отново пясък, отново джамии и среднощни молитви, отново прашния вятър харматан. Бедността и мръсотията веднага се набиваха на очи. Нямаше никакви плодове и зеленчуци, освен нереално скъпи дини. Пътищата бяха още по-счупени, а колите – още по-претоварени. Хората не искаха или не можеха да говорят на френски. Явно много не обичаха французите тук. Само преди 2-3 месеца двама французи бяха отвлечени от бар и убити в Ниаме. Но иначе хората бяха мили с нас и нямахме никакви проблеми.

Хапнахме ориз и побързахме да се махаме от неприветливия град. Продължихме с камион

по ужасния път към Досо

и за целия ден изминахме само 60км. Пътят сякаш не беше правен от колониални времена насам. Уморени от ламбичкане и подскачане по дупките, решихме да спрем да спим и продължихме на другия ден. Първият камион, който мина беше буркинецът и бенинецът, които ни закараха до границата. С тях стигнахме на 7 км преди Досо, където ни оставиха преди полицейския пост. След Досо пътят вече ставаше добър, но движение почти нямаше. Спря ни един туарег, който внасяше кола от Бенин. Преди да ни пусне да се качим ни разпитва какво носим в раниците и каза, че по принцип не спира на никой. Тук хората изглежда се страхуват да спират на непознати, особено като карат нов внос кола. Уверихме го, че не сме бандити, даже научихме малко тамачек (езика на туарезите тук) от него, но той до последно не може да се отпусне. Когато го помолихме да спре в пустущта на свечеряване, той много се притесни, бързо ни свали и потегли без да имаме време да му кажем чао. Спахме на чудно местенце в безкрайното сухо поле. Вечерта камионите и колите спираха и настъпваше пустинна тишина. Тъй като селата нямаха електричество, нощта беше истински тъмна. Наоколо беше съвсем равно докъдето ти стига погледа и от нищото изнихваха каменни хълмове.

 

 

 

 

 

На другата сутрин отново ни качи туарезко семейство, които бяха доста весели и ни написаха имената на техния език, който бяхме срещали преди при берберите в Мароко

 

Tуарезкият беше единственият африкански език, който имаше писменост

от всичките стотици езици тук (в Източна Африка само етиопският език има своя писменост). Само в Нигерия има над 200 различни езика и нито един няма своя писменост. Трудно е да си представиш живота без писменост. Туарезите ни оставиха в

едно село на разклона за Маради

и там ядохме ориз и напълнихме вода. Тук вода се намираше още по-трудно. В повечето села дори нямаха помпи, а вадеха с кофи от 30-метрови дупки вода. Когато намерим вода наливахме по 7-8 литра, които ни стигаха за половин ден.

 

 

След това ни качи нигериец, който също внасяше кола от Котоноу. Всъщност, освен камиони, вносни коли от Котоноу и по някое претъпкано рейсче, друго движение нямаше. Дори и нигерийците предпочитаха да прекосят цял Бенин и Нигер, за да избегнат Лагос и делтата на р. Нигер. Най-накрая поговорихме с някой на английски и послушахме Фела Кути. Дълго спорехме по въпроса с жените в мюсулманския свят. Въпреки, че беше образован човек, той смяташе, че жените не могат да се контролират сами. Затова трябва да се омъжат рано да има кой да ги контролира на време. След това те нямат право дори да говорят с друг мъж, докато съпругът им има право да си вземе още 3 жени и да спи с още стотици, ако поиска. Разбиранията им за семейство, деца и любов бяха тотално различни от нашите и беше трудно да ги разберем. Темата беше безкрайна и спорът беше безсмислен. Скоро се свечеряваше и слязохме да преспим. Изкарахме още една тиха нощ край пътя в Нигер и на другата сутрин започна сагата с камиона.

 

 

Решихме, че сме близо до последния град – на по-малко от 80 км и пътят беше добър, затова се качихме на първия камион, който мина и бавно потеглихме натам. Спряхме в първото село да помогнем на друг камион да смени гумата си. След като смениха гумата се оказа, че не можем да запалим. Беше ни свършил бензина. Камионът, разбира се, нямаше никакви датчици и на всичкото отгоре скоростният лост не работеше и трудно се превключваше с голяма сила и много стържене. Шофьорът ни се качи на другия камион и тръгна да търси гориво.

 

Ние почакахме час и нещо в селото, където хапнахме местни палачинки и наляхме вода от помпата. Селцата бяха малки и хората- много симпатични. Въпреки че повечето не говореха френски, ни приемаха много приятелски и ни се радваха много. Накрая шофьорът се върна с бензин, но пък камионът не искаше да запали. Точно се бяхме отказали и решихме да хващаме друг стоп нататък и моторът запали.

Продължихме бавно по пътя и скоро видяхме камиона със спуканата гума, отново със същата спукана гума. Тук камионите имаха много малко гуми, които се гънеха и осукваха под тежестта на големия товар. На място, където нормално трябваше да има 4 гуми, те имаха само една, обикновено много стара и изтъркана. Качихме шофьора със спуканата гума до следващото село и така станахме 6 души в ТИР-а, което ни беше рекорд до сега.

Маради, Нигер

 

След още няколко километра видяхме друг закъсал колега спрял вдясно на пътя. Ние спряхме до него да си говорят, но камионът ни загасна и така задръстихме целия път. Дълго време не можехме да запалим и седяхме по средата на пътя като давахме знаци на идващите коли да ни заобиколят. След още малко време с доста мъка включихме на скорост и потеглихме отново. Така цял ден пътувахме тези 80 км до

Маради

и точно, когато влизахме в града пак ни свърши бензина. Този път продължихме пеша и оставихме камионовата сага. Представяхме си какво приключение е целият им курс от Котоноу до тук – над 1500 км.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Спахме в Маради и на другия ден

стигнахме границата с Нигерия.

Къмпирахме близо до границата, за да можем рано сутринта да влезем в Нигерия. Още в 8 часа бяхме на полицейския пост, но успяхме да стъпим в Нигерия чак към 12. Първо полицаите от нигерската страна дълго ни разпитваха и сякаш не искаха да си ходим. Писаха 2-3 пъти данните ни, професия и т.н. Като цяло граничните полицаи въобще не бързаха, а и освен нас изглежда нямаха други клиенти. Обикновено изкарвахме поне по половин час в писане и приказки преди да ни ударят печата.

 

След това се оказа, че има още над 5 км ничия земя до другата граница, които извървяхме пеша. Дори имаше 2 села между границите и се чудехме към коя ли държава принадлежат. Накрая пристигнахме при нигерийската полиция, къето се започна проверка. Първо ни провериха целите раници за оръжие, след това ни заведоха в друга сграда да пишат и да ни разпитват. Там най-неочаквано единият полицай ни заговори на български. Оказа се, че е живял в Българя и ни смая с африкански български език. Точно си мислихме, че всичко е свършило и тръгнахме по пътя, когато ни настигна полицейска кола и ни върна обратно на границата, където в 3та сграда отново започнаха да пишат и да питат. Накрая попитаха дали няма да дадем нещо за регистрацията, но ние категорично отказахме.

Най-накрая в 12 часа

бяхме официално в Нигерия и започнахме да стопираме към Кано.

Там имахме уговорка с каучсърф от Индия и трябваше да стигнем преди тъмно. Първо една кола ни закара до първия град на 4-5 км, след това едно лъскаво пежо 607 ни взе директно за Кано – на 250 км. Бяха двама Нигерци, които не говореха нито френски, нито английски. Поискаха ни малко пари и се съгласихме, нямахме много време, а с тях пътувахме бързо и удобно. Още след 5 км ни спряха първите полицаи за проверка на документите и питаха какво им носим от България. Отговорихме, че им носим усмивки, но те не останаха доволни. „Дай ми нещо! Вода, подарък каквото и да е!“ Нямахме какво да им дадем, дори водата ни беше свършила и ги оставихме само с усмивките. Полицейски постове имаше постоянно на пътя и тази случка се повтаряше многократно. Все пак стигнахме

Кано

навреме и без проблеми.

 

Там Маянк, нашият хост ни посрещна гостоприемно с индийска храна и душ. На гости имаше и други индийски приятели и се получи доста забавна вечер. Разказваха ни много за Индия и Нигерия, обменихме филми и музика и въобще бяха наши хора. За разлика от повечето африканци, те наистина бяха впечатлени от нашето пътуване и много ни се радваха: „Вие правите това, за което винаги сме мечтали, но никога няма да направим“- казваха. За голям късмет се оказа, че Маянк ще пътува на другия ден за Майдугури по работа. Това беше на цели 600 км в нашата посока, почти до границата с Камерун. Така преминахме Нигерия само за 3 дни без дори да усетим тази страна. Освен полицаите и няколко колеги на Маянк, не срещнахме много други нигерийци. Останахме една вечер в Майдугури с Маянк и на другия ден вече бяхме в Камерун. Дългоочакваният Камерун, където мислим да останем повече време. Тук ще празнуваме кръглите си рождени дни – на 8 Април Лора става на 30, а на 13 Април Евгени става на 25. Всички са поканени на горещо парти в Камерун!

 

Очаквайте продължението

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“. Обиколката на Мали беше удължена а за последно бяхме в  Буркина Фасо.

Днес ще обиколим Того, където на плажа можете да правите “всичко”, където африканец може да ви даде пари и  (по личните впечатления на редкацията) страната на най-добрите консултанти

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

Приятно четене:

Африка пеша

част десета

Того. Където можеш да получиш пари 😉

Того – най-накрая отново до океана. Най-накрая една истински зелена страна. В Того влязохме сравнително бързо с шегите на полицаите от Буркинската граница и последвалите ги Тоголийски колеги относно Христо Стоичков и Бербатов, които бяха единствената асоциация с България : ) След като бяхме наричани “тубаб” в северна Африка, после станахме “насара”, тук вече имахме ново име – “йово”. Така наричаха белите и децата пееха след нас песента за йово: “Йово, йово добър ден! Как си? Мерси!”

 

 

 

Другата видима разлика с Буркина е, че тъй като тук мюсюлманите са малко, баровете станаха много. Във всяко селце, колкото и да е малко, може да няма хляб, но поне един бар има. Пиеше се най-много местната бира и някакъв местен джин, направен от палми и имащ вкус на люта ракия първак. (литър струваше около 3 лева)

 

 

Веднага ни взе лъскав джип до първия

град Дапаонг

на 40км от границата. Беше собственик на верига аптеки в района и отново с личен шофьор. Хубавото беше, че знаеше английски и ни пускаше местна музика. След като ни остави в началото на града пред аптеката си, се наложи да извървим цялото разстояние до края му, което не беше малко. След дълго чакане спря камион, без дори да сме му махали. Вътре имаше трима симпатични тоголийци*, които не знаеха дори и френски, но се разбирахме идеално с международния език с жестове и усмивки. Пожелахме да ни оставят 20-тина километра преди град Манго, за да къмпираме и продължим на другата сутрин. Напалихме си огън и си наготвихме чуден ориз след което гледахме филм : )

На сутринта ни взе друг камион до Манго и след бързото разглеждане на градчето и задължителното закусване в местното ресторантче, продължихме.

 

Пътят беше тесен, с огромни дупки и на планинските места със завои. Движение почти нямаше, освен многобройните мотори и камиони. Камионите бяха супер стари и счупени и толкова претоварени, овързани по всякакви начини от всякъде, наклонени на една страна, клатушкащи се едва едва по наклоните. Почти на всеки километър виждахме развален камион на пътя, понякога преобърнат с разпилян товар наоколо. Веднъж стопирахме близо до един такъв аварирал камион и шофьорът дойде да си говори с нас. Каза, че от шест дни чака на пътя да дойде някой на помощ.

-Кога ще дойдат – попитахме го със съчувствие

-Няма да е днес – отговори

-Какво возиш?

-Сусам. Карам го от Буркина за пристанището в Ломе. От там заминава за Китай.

 

 

От Манго ни взе мерцедес с полицай и цивилен вътре. Почти не говореха и ни закараха до

Кара,

градът, до който имаше малка планина, в която мислехме да се разходим няколко дни. Когато слязохме обаче шофьорът каза : “дай 5000 франка”. Отговорихме му, че сме на стоп и не ни е казвал, че трябва да плащаме. „Тук е Африка. Няма нищо безплатно” – отговориха. Обяснихме им, че целия път до тук сме изминали на стоп и никога не сме плащали. Не можеха да повярват. Казахме им, че публикуваме снимки и истории в интернет за цялото пътуване, ако не вярват може да прочетат. Питаха ни ние взимаме ли пари за това. „Правим го безплатнно” отговорихме. Полицаят ни заплаши, че ако не платим ще ни води в районното. Казахме им: „ок, да вървим в районното”. Те обаче се отказаха и си тръгнахме. Колата не беше такси и нямаше право да ни иска пари. Тук такситата са с жълти номера.

 

 

Купихме храна, филтрирахме вода и тръгнахме нагоре по хълмовете. Ходихме 1-2 часа и започна да се стъмва. Успяхме след дълго търсене да намерим място за палатката сред етажираните градини. На другия ден си купихме папаи и банани от местните и продължихме нагоре. Минахме през няколко села и никой не ни безпокоеше за нищо. Дори често ни канеха да пием с тях местната бира и джин и да ядем с тях. Всички ни поздравяваха с добре дошли, но никой не ни искаше „кадо” или пари, никой не ни нападаше да ни предлага нещо. Всъщност дори нямаше къмпинг или хотел в цялата планина и едва намерихме къде да ядем в единствения фуфу ресторант в едно от селата.

Фуфу е местното ястие,

което се прави от иням (голям зеленчук, наподобяващ на вкус на картоф) и се бие с часове с дървена бухалка. Прилича на сурово тесто и се яде с ръце като се топи в сос. Хапнахме и тръгнахме към върха. Останахме да спим непосредствено под върха, но място за палатка нямаше и спахме само на чували. Гледката наоколо бе странна. Цялата планина беше изгоряла. Тук е традиция да се изгаря всичко в сухия сезон, за да се натори почвата и да се изчисти сухата трева. Във всички държави до сега земята наоколо беше изгорена (дори в националните паркове).

 

 

На другия ден изкачихме върха и се върнахме в селото да ядем пак фуфу. Бяхме на 20тина километра от града и тръгнахме да се връщаме пеша. След час вървене ни качи пикап отзад в каросерията, понеже вътре беше пълен с домати. Остави ни в Кара, което се оказа доста голям град и трябваше да ходим часове, за да излезем и да спим извън града. Намерихме чудно местенце за спане върху една голяма скала. На другата сутрин след час чакане на празния път ни взе мъж за 20тина километра. Хапнахме фуфу в селото, където ни остави и продължихме. След още дълго чакане ни взе пикап в каросерията до следващия

град Сокоде

Тук доста често ни взимат отзад в каросерията и е много забавно и прохладно. По пътя шофьорът спря в едно село, за да ни черпи фуфу и отново ядохме. Това беше най-разпространената храна тук и струваше само около 0,30 лв., въпреки че се приготвяше с много труд и пот.

 

 

 

 

 

 

 

 

След като излязохме от Сокоде пеша и повървахме малко по пътя, спря кола с французин. Оказа се, че са 2ма французи – Дидие и Ерви. Дидие пътуваше с колата, а Ерви го следваше с мотор. Или по-скоро колата следваше мотора. Оказа се, че и те отиват към Ломе, но пътят беше много и нямаше да можем да го вземем на същия ден. Решихме да останем с тях и да продължим на сутринта. Бяха около 50-годишни, но всъщност бяха точно като нас- спяха на палатка и си носеха всичко необходимо. За пръв път до сега срещахме някой да спи в дивото като нас- без къмпинг или хотел. Дори хората с кемпъри и оборудване винаги искаха да спят на къмпинг, все едно има значение къде ще си паркират кемпера.

Ломе, Того 

 

 

Изкефихме се много на двамата французи и на всичкото отгоре Ерви беше фотограф и подготвяше изложба със снимки от целия свят. Оставаше му само Африка, за да завърши всички континенти. Щеше да обикаля 3 месеца сам с мотора из Африка. А Дидие си тръгваше след 2 седмици, след като продаде колата си. Стигнахме до

Ломе

и останахме там с тях още една вечер. Водиха ни на хубави плажове и ни оставиха на един къмпинг на 15тина километра от града. Къмпингът се държеше от възрастна германка и беше много добре направен. Спахме само за по 3 лв на човек (което за столицата е много добре) и дори имаше интернет. За наша изненада видяхме в къмпинга джипа на Майкъл- германецът, който ни закара до Бамако! За съжаление обаче Майкъл си беше заминал, оставил беше само колата си тук. Ние пък си оставихме раниците и поехме с малките раници към най-високите планини около Кпалиме, близо до границата с Гана.

 

 

След дълго ходене на излизане от Ломе накрая ни взе един луксозен джип до края на града. Беше черен, който живее в Париж. Когато му казахме, че сме дошли на стоп до тук, той извади 10 000 франка и ни ги даде. Не искахме да приемем, казвахме, че няма нужда, но той повтаряше „I know, I know” и настояваше. Бяха над15 евро! За пръв път някой африканец ни даваше пари– при това толкова много. Щастливи, доволни и богати продължихме пътя си.

 

 

Взе ни още един джип за няколко километра. Попита ни дали не сме били в Сенегал. Каза, че ни е качил и там на стоп и ни е познал. Дошъл е от Сенегал до тук със самолет и сега отново пътищата ни срещнаха. Този път решихме да се снимаме, за да си спомним, когато се срещнем отново.

След това спря пикап и човекът вътре дълго ни разпитва преди да ни качи: защо пътуваме без пари, за какво се борим… Оказа се поредния пастор, който ни покани в неговото село. Искаше да ни покаже църквата, която строи и да ни запознае със семейството си. Знаеше английски и му беше много интересно да разбере нашата цел. Не можеше да повярва, че никой не ни плаща за това, което правим и пишем и постоянно питаше: „Каква ви е печалбата от това” Обяснявахме му, че се забавляваме и , че го правим за удоволствие, но за него това да спиш навън и да пътуваш на стоп беше истинска саможертва. Обясни на помощника си нашата история и той също не можеше да повярва. Толкова се впечатли, че ни даде 1000 франка! За един ден два пъти ни даваха пари…и това ни се случваше за пръв път в Африка. Явно в Того хората са щедри и съпричастни.

 

След като ни показаха църквата, която строят, ни поканиха в старата църква да се помолим. Беше наистина странно изживяване. Пасторът викаше и надъхваше хората, след това всички пееха и танцуваха и изведнъж всички почваха да бучат и да викат безразборно. Обясниха ни, че така гонят лошите духове. В Африка имало много и трябвало по-шумно да се молиш, иначе дяволът щял да се настани там. Викахме, пеехме и танцувахме с всички, като цяло беше голяма забава, но когато ни казаха, че трябва в 4:00 сутринта да отидем да се молим отново, не се зарадвахме толкова. Обяснихме им, че не можем да ставаме преди изгрева, против естествения ритъм на живот е. Те настояваха доста и накрая им казахме,че ще опитаме да станем, но не обещаваме нищо. Така хората ставаха всяка сутрин в 4:00, отиваха в църквата и след песни и танци се прибираха и си лягаха отново да спят. Ние, разбира се, не успяхме да станем, въпреки опитите на пастора да ни събуди. Бяхме си легнали почти в полунощ и ставането по тъмно ни се струваше най-малкото нездравословно. На сутринта се разделихме и тръгнахме пеша към пътя, който беше на 5 км от селото.

Оказа се, че малкото село има няколко църкви, но на различни Евангелистки религии. В Того повечето хора бяха християни и имаше най-различни Евангелистки църкви. Джизъс беше звезда, продаваха се лепенки и навсякъде имаше надписи от сорта : Jesus loves you! Jesus is able! Jesus can set you free! и подобни. Дори на Гената често му викаха Джийзъс. След като повървяхме 10тина минути по черния път, джипът на пастора отново ни настигна и ни качи. Каза, че не можел да ни остави така на пътя и ще ни закара до селото. Там се разделихме и продължихме стопа към планината.

Взе ни един джип и след него един голф с 4-ма човека вътре и ни остави директно на разклона за връх Агу- най-високия връх в Того- към 1000 м. н.в. Там обаче се оказа, че има вход за планината- 5500 франка (към 10 евро!). Директно си тръгнахме и решихме,че ще се качим от друго място. Намерихме малка пътечка няколкостотин метра по-надолу и я хванахме.

 

 

 

Скоро се озовахме в истинска джунгла с всякакви видове плодове – папаи, авокадо, банани, манго… Не бяха на никой, просто си растяха навсякъде в гората. Изядохме 3 папаи наведнъж, докато се наситим, бананите и авокадото бяха зелени още. Беше прекрасно да късаш плодове от дърветата и да ги ядеш. Ядохме дори какао, което беше много вкусно. Парадоксално беше как е пълно с какаови дървета навсякъде, но никъде не намерихме шоколад. А в Европа шоколад има навсякъде, но какаови дървета не се срещат. Купихме 5 авокада от една жена общо за 0,50 лв! Не можехме да се наситим на пресни плодове. След пустинята и сахел тази зелена планина ни изглеждаше райска. Продължихме нагоре към върха през селца и пътечки.

 

 

 

 

Срещнахме се с един растаман, който ни покани в неговата къща в дивото. Бяха 2 малки кирпичени постройки на красива полянка с плодове, цветя и много зеленина. Наблизо нямаше други къщи и гледката към планината беше прекрасна. Питахме го как си е направил къщата-трябва ли да купува земята или просто идва и се настанява. Каза, че просто е дошъл и се е заселил. Изглеждаше прост и красив живот, въпреки че не можахме да разберем от какво се издържа растата. Живяхме там 2 дни, без да правим абсолютно нищо, ядяхме плодове, правехме си ориз на огъня и свирехме на джембето и китарата, които имаше. Мислехме си, че сме попаднали в рая, лежахме на тревата по цял ден и гледахме планината. Така заспахме вечерта край огъня, без палатка и без чували под звездите. Всеки рай обаче има своя ад. На сутринта се събудихме целите на червени петна, които се увеличаваха и сърбяха ужасно много. Упшалихме се, че е от местната вода, която изглеждаше доста съмнителна. А най-страшната болест тук е билхарзия, която се хваща от къпане в заразена сладка вода. Малки червейчета ти влизат под кожата и се размножават в кръвта ти и първите симптоми са обрив. Растата ни убеждаваше, че е от някакви малки мухички, които хапят сутрин. До следобед обрива намаля, въпреки че през цялата нощ усещахме силен сърбеж. На другата сутрин обаче отново се появиха нови червени пъпки. Решихме, че е време да си тръгваме от този рай и поехме отново към върха. Растата искаше да дойде с нас. След няколко часа ходене през селца и зелени гори, стигнахме върха. Там обаче се оказа военна база и не ставаше за къмпиране. Решихме да слезем до града и да минем през местната болница за да видят обрива. Растата отново настояваше да дойде с нас, въпреки че се опитвахме да му обясним, че пътуваме на стоп и 3ма души ще е трудно, той не се отказваше. Като цяло почти не се разбирахме, той не знаеше и френски много-много. Дойде с нас до пътя и когато започнахме да стопираме, той каза: „ неее, това не е такси, трябва да махате на такситата.” Отново му обяснихме, че не искаме такси, пътуваме на АВТОСТОП. Накрая ни спря един Мерцедес и след като питахме дали е безплатно той се съгласи да ни закара до града, който беше доста близо. Растата се качи с нас. Казахме му, че така пътуваме през цялото време- на автостоп.

 

– Заеш ли какво е автостоп – попита той шофьора

– Не – беше отговора

Хората тук не бяха чували за автостоп. За тях, ако махаш на пътя означава, че искаш такси. Но все пак ни закара до града и ни остави точно пред болницата.

 

 

 

Там ни казаха, че може да е от водата, може от насекомите и ни дадоха някакви неща за алергия, които не помогнаха. Решихме да продължим към другата планина пеша, докъдето стигнем. Растата обаче отново искаше да идва с нас. Казахме му, че отиваме в Гана. „Идвам”- каза той. Казахме му,че отиваме в Южна Африка. „Ок, и аз ще дойда с вас” отново настояваше. Искаше да ни бъде нещо като гид, обясняваше, че не познаваме района и трябва да дойде с нас. Казахме му, че всеки ден сме на място, което не познаваме и не е проблем за нас…започна да става наистина досаден и не знаехме как да се отървем. Купувахме му храна през цялото това време, подарихме му една от металните ни бутилки, дадохме му 2000 сефа…но той продължаваше да нахалства. Накрая му казахме, че продължаваме само двамата и това е положението, той се направи на обиден и попита дали няма да му подарим телефона ми! Явно това беше поредната фалшива раста, която срещахме. Въпреки че в началото изглеждаше толкова чист и истински там горе в планината, накрая показа, че за него сме просто бели, които снасят пари.

С голямо облекчение се разделихме с него и продължихме сами към другата планина. Качи ни ненадейно френска възрастна двойка до

едно село в планината на име Кумбакунда

и от там отидохме до близкия водопад. На водопада имаше художник растаман, който рисуваше с естествени бои и стопанисваше водопада. Попитахме го дали можем да спим там. Той много се учуди, попита не ни ли е страх от нощта, но се съгласи. Водопадът ставаше за къпане, имаше дървени пейчици и масички и дори огнище за готвене. Останахме там още 2 дни, изпрахме се на водопада, готвехме си ориз и ядяхме плодове от дърветата, които ни носеха от време на време местните селяни. Обривът ни минаваше и се чувствахме чудесно близо до водата по цял ден.

Растаманът този път беше много добър човек, показа ни как събира бои от гората- от листата и корите на дърветата, как свири с бамбукови пръчки. От време на време носеше по някой ананас от гората и го слагаше да се изстудява във водата. Понякога идваха и туристи с гид, снимаха се, къпеха се и продължаваха. Разбрахме, че границата с Гана е на 10-тина километра пеша от водопада и решихме да се разходим до там и

да опитаме да влезем в Гана

Пътят беше много красив и зелен, а границата беше съвсем дива и празна. Обяснихме на Тоголийската страна, че може да не ни пуснат в Гана и човекът се съгласи да ни пусне обратно в Того, ако ни върнат. На ганийската страна не ни пуснаха без визи и ни казаха, че не издават визи на тази граница. Можеше да се влезе само от Ломе срещу 150 евро за 2 седмици! Решихме, че ще пропуснем Гана и

се върнахме обратно в Того.

Небето обаче изглеждаше черно и скоро заваля. Бяхме оставили 2рия слой на палатката в къмпинга в Ломе и се оказа, че няма къде да се скрием от дъжда. Решихме да се връщаме към града да търсим подслон. Пристигнахме там по тъмно и не знаехме какво да правим. Отидохме в един реге бар, който знаехме от преди и там шефчето ни посрещна като братя. Ядохме заедно, черпихме го една бира и му обяснихме,че няма къде да спим. Той ни покани в дома си, който беше отсреща. Останахме в бара вечерта, слушахме реге музика и дори разменихме малко Мp3-ки. Навън дъждът се лееше, токът беше спрял, но въпреки това продавачката на местното ядене маниок седеше невъзмутимо на малката си масичка навън под дъжда, осветявана от газова лампа. Дори и детето и беше там и въобще не ги притесняваше, че ще ги намокри. Ако беше българско дете, майка му веднага щеше да го сгълчи ”прибирай се! Ще настинеш!” Но те си седяха най-спокойто под дъжда и дори не се опитваха да се скрият. Една порция маниок със сос струваше около 0,15 лв. Не знам колко пари можеха да изкарат. Гледката наистина беше умилителна.

 

 

 

Наспахме се в къщата и на другия ден решихме да се връщаме към Ломе, защото можеше да вали пак. Не бяхме използвали 2рия слой на палатката от много време, но ето че навлизахме лека по лека в дъждовния сезон и щеше да ни е необходима вече.

Върнахме се вечерта в Ломе, след като изпрахме и починахме, решихме да продължаваме към Бенин. Границата беше само на 50-60 километра. По средата на пътя спряхме на езерото Того и изкарахме една нощ там. На другата сутрин ни качи джип директно за Бенин.

 

*Мисля, че правилното е тоголез – ед.ч., тоголези – мн.ч. – бел Ст.

 

Очаквайте продължението