Archive for the tag 'африканци'

Дек. 04 2017

Малави – на лов за вещици

Отдавна не бяхме пътували с Петя и Иван – днес с тях сме в Малави. Приятно четене: Малави – на лов за вещици Достигайки границата с Малави се подредихме чинно на опашка пред поредната барака,докато чакахме местните да си минават най-невъзмутимо покрай нас. Цялото чакане беше, за да си запишем името и данните от паспорта […]

No responses yet

юли 04 2012

Африка пеша (15): Габон

Днес ще завършим пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин,  минахме през Нигер влязохме вКамерун, после обиколихме Камерун, а днес с Габон ще си кажем Довиждане с авторите и тяхното африканско пътуване

Приятно четене:

Африка пеша

петнайсета (последна) част

Габон за довиждане

Влязохме в Габон пеша

след като пресякохме моста над река Нтем. Знаехме за Габон, че е повече от 2 пъти по-голям от България, но има само 1,4 милиона жители. 80 процента от страната е покрита от гъста екваториална гора. Втората по големина след Амазонка. Освен това има петрол, уран, магнезий и достатъчно вода за всички. Още с влизането в Габон усетихме това. Тревата покрай пътя беше грижливо окосена, сякаш бяхме в Швейцария.

Габон

Мислихме да спим до границата, но колите започнаха да спират да ни питат къде отиваме, без дори да сме им махали. Така стигнахме до първото село и спахме малко преди селото в една широка просека в гората.

Намирането на място за къмпиране в гъстата джунгла не беше лесно.

Най-големият проблем освен комарите бяха малките мухички фуру, който хапят всяко открито място по тялото ти. После се появяват безброй червени пъпчици, които неуписуемо сърбят следващите 2 дена. Чак сега разбрахме, че това беше и причината за обрива ни в Того. На сутринта ни събуди вик на жена: „Ко-ко-ко!”. Подадохме се от палатката, но тя панически избяга. Не след дълго се върна с цялото село, въоръжени с пушка и мачете. Оказа се, че сме легнали на нивата й от фъстъци. За щастие на растенията нищо им нямаше, обяснихме им кои сме и какво правим тук и накрая всичко завърши със смях.

Продължихме стопа към столицата Либревил и след още една нощ в гората пристигнахме. Пътуването беше сравнително лесно и бързо, но заради влажния климат или от насекомите всяка малка раничка или одраскване не зарастваше, а се превръщаше в огромна гнойна рана. По краката ни се появяваха все повече такива рани, които се подуваха и боляха. В аптеката ни дадоха антибактериално прахче, което леко успокои нещата, но инфекциите продължаваха да се разрастват.

Пристигнахме в Либревил

в понеделника на Великден. Градът беше като заспал – нищо не работеше и нямаше почти никакви хора. Само няколко арабски магазинчета и сладкарници бяха отворени. Иначе Либревил приличаше на европейски град. Имаше скъпи големи сгради и магазини, широки булеварди със светофари и задръствания и осветена крайбрежна улица с пейки и окосена трева. Като цяло

в Габон беше 4-5 пъти по-скъпо от другите африкански страни

Нямаше къде да спим, затова останахме на една пейка на крайбрежната, където беше безопасно и дори имаше и други спящи. На другия ден трябваше да вземем визи за следващите страни. Плановете ни обаче изведнъж рухнаха. Оказа се, че визи за Ангола и Южна Африка можем да вземем единствено от България, а визата за Конго струваше 220 лева за 2 седмици на човек. При тези условия излизаше, че с нашия български паспорт е невъзможно да стигнеш до Южна Африка по земя. За другите англофонски държави вероятно условията бяха същите, но тук нямат посолства, където да проверим.

Пътуването в Африка по земя се оказа трудно и скъпо.

Не искахме да инвестираме толкова пари за визи да прекосим Конго и ДРКонго и накрая да се окажем в задънена улица. Всичко сочеше, че е време да сменим континента. Проверихме пристанищата за кораби, но и там нямаше възможност. Колкото и да не ни се искаше се налагаше да летим до някой друг континент и то до държава, където дават визи на място. Първоначалният ни план беше Южна Америка, но до там билетите бяха ужасно скъпи. Най-добрият вариант, който намерихме за евакуация от Африка беше Непал. Място, което и двамата мечтаехме да видим. Място без комари, фуру и непоносима жега. Вече се бяхме наситили на Африка и мечтаехме за промяна. Източния и южния бряг ще оставим за някой друг път, когато визовите условия са по-добри. В последните 2 поредни дни се развали широкоъгълният обектив и компютърът. Още една причина да напуснем Африка – тук нямаше надеждни сервизи, а и всички части са много скъпи.

По улиците на Маюмба, Габон

 

И така – купихме билетите за Непал и Гената щеше да лети за пръв път в живота си. Но преди да кажем чао на Африка

трябваше да обиколим Габон

и да усетим пълната дивотия на този континент. За щастие ни приютиха двама французи в Либревил и за 2 дни вкусихме малко цивилизация с душ, чисти чаршафи и дори пералня. След това отново

хванахме пътя през горите.

Бяхме решили да отидем на някой див плаж и да си починем от насекомите и джунглата. За да стигнем обаче трябваше да изминем повече от 1000 километра по черни пътища през гъсти гори. За щастие стопа вървеше супер бързо и след 2 нощи вече бяхме на 200 км от плажовете на Маюмба. Качваха ни доста чужденци- буркинци, малиици, ливанци. Обясниха ни, че

габонците са малко, пият много и не обичат да работят

Затова се налага да идват чужденци да вършат цялата работа. По пътя във всяко малко селце имаше поне 2-3 бара и обикновено бяха пълни от сутринта с хора, пиещи бира. Дори жените пиеха бира по цял ден. За ядене трудно се намираше нещо в по-малките села, но бира имаше навсякъде.

Габонците бяха доста по-различни от западноафриканците. Никой не ни искаше подарък, а напротив – черпеха ни плодове, напитки и дори цяла бутилка с кисело мляко. Вместо ние да ги молим за снимка, те идваха и искаха да ни снимат. Вадеха фотоапарати, скъпи телефони и дори лаптопи, за да се снимат с нас. По тези места нямаше никакви туристи, още по-малко такива с раници и без кола.

Домът ни в Маюмба, Габон

Домът ни в Маюмба

село Junk Ville, Габон

китно селце на име „Junk Ville“

гледката от връх Браза, Габон

гледката от връх Браза

Габон

Габон

Габон

Габон

пътят, по който дойдохме и влакът до него

ГабонГабон

 

 

Раните ни обаче се влошиха.

Лора вдигна температура през нощта, глезените и се подуха и едва ходеше. Решихме, че е време да отидем на лекар. Вече повече от 10 дена раните не зарастваха и се влошаваха. Знаехме, че на 32 км в посока Конго има американска болница. Там поне можеше да се разберем на английски.

Пътят беше черен и нямаше почти никакво движение, освен китайците, които правеха шосето и когато ги стопирахме, те само ни махаха засмени. Качи ни един ливанец, който изсичаше гората наблизо и след това един малиец с камион дойде специално заради нас на 2 км от болницата. Още една кола ни спря по пътя и

ни закара директно в болницата.

Прегледа ни американска докторка. Не каза точно от какво е инфекцията, имаше толкова видове насекоми в гората. Донесе ни антибиотици, кремове, обезболяващи и лепенки и каза, че всичко това е подарък от нея. Не беше виждала други хора дошли на стоп до Габон и реши, че трябва да ни помогне. Препоръча ни да си почиваме с вдигнати крака в следващите дни.

Благодарихме и много и веднага почнахме да се лекуваме. Трябваше само да се доберем до плажа. С два пикапа се върнахме от болницата до нашия път и почти веднага ни качи италианец за 100 км до следващия град със звучното име Чибанга. Имаше жена и дете там и ни покани да спим в двора на къщата му. Нагостиха ни с паста и чудна закуска на сутринта. Продължихме

с нови сили към Маюмба.

Имаше подробна полицейска проверка на изхода на Чибанга. Полицаите тук сякаш нямаха какво да правят и по 4-5 пъти на ден ни проверяваха документите, записваха в дебели тетрадки и дълго ни разпитваха. Веднага след това ни взе джип на местния телеком Airtel директно за

Маюмба

Там в селото ни спря местния полицай и каза, че трябва да се регистрираме. Искаше да знае за колко време ще стоим, къде ще спим и подобни трудни въпроси. Явно бяхме единствените туристи и се радваше, че му се е отворила работа.

Маюмба, Габон

 

 

Казахме му, че сме изморени от пътя и искаме да си починем, незнаем къде и за колко време. Ако иска да ни регистрира сега и да ни остави на спокойствие. Качи ни на джипа си, закара ни до офиса си, където преснима паспортите ни. След това ни закара обратно там, откъдето ни беше взел и дори се обади на шефа на близкия национален парк да му каже, че са дошли двама български туристи и може да посетят парка.

Плаж, Габон

Напазарувахме от селото и отидохме на дългия, безкраен плаж с бял пясък, толкова ситен, че скърцаше под краката ни. Нямаше жив човек на плажа докъдето ни стигат очите. Намерихме чудно местенце под едно гъсто дърво и останахме там с вдигнати крака в следващите 6 дена. Починахме си добре, раните ни постепенно започнаха да заздравяват. На петия ден дойдоха група деца и поискаха да ги снимам, а на шестия ден две деца след дълго колебание се приближиха и ни поздравиха на английски: „Hello”. След това извадиха листче и прочетоха: „How are you. Fine. Thank you. Good Bye” и си отидоха. Иначе нямаше никакви други хора на плажа. Толкова дълго време не бяхме стояли на едно място досега и започна да ни доскучава. Човек явно не е създаден да си почива, трябва да върши нещо.

 

Тръгнахме към централен Габон – парк Лопе.

Надявахме се да видим някъде слонове или горили. Всички казваха, че има много в горите. Стопът на връщане от Маюмба се оказа труден. Чакахме 3-4 часа след ферибота и минаваха само претъпкани пикапи – таксита. Накрая един такъв пикап се реши да ни качи и пътувахме отзад в каросерията прави с още 7-8 човека и багаж до небето. Стигнахме до Чибанга и спахме там. На другия ден бяхме възнаградени с един от най – добрите стопове досега.

Изминахме повече от 700 км с 4 -5 коли по черните пътища.

 

Първо ни взе кола на Габонския червен кръст, после семейство, което отиваше да убива слонове в гората и накрая дори китайците ни качиха. Джип с двама китайци и един габонец, работещи на пътя ни подмина, но след това се разколебаха и се върнаха. Возиха ни 30 км, но неможахме да се разберем грам. Не знаеха нито френски, нито английски, на китайски ни беше трудно да направим някаква асоциация. Дори не разбраха какво е България.

Веднага след тях спряха още двама китайци с един габонец. Беше шефът на фирмата и отиваше чак до Либревил. С тях пропатувахме повече от 300 км до разклона за Лопе. Единият говореше малко френски със симпатичен китайски акцент и страшно се забавлявахме през целия път. Бяха весели хора и се смееха на всичко. Смяха се дори, когато полицаите ги глобиха 5000 франка за това, че климатикът им капе. Когато вече търсихме място за спане неочаквано ни взе един тунизиец за следващото

градче Н’джоле

Там пренощувахме и на сутринта ни качи джип на телекома точно до Лопе.

Лопе е голям национален парк

с хълмове и гори, където има горили, шимпанзета и слонове. Нямахме пари за сафари в парка, затова си опънахме палатката и се надявахме да видим някакви животни. Първата нощ обаче ни заваля зверски порой. Палатката вече беше доста амортизирана и покрива прокапа. Това се оказа най-малкия проблем, защото след малко подът се напълни с 15 см вода и се оказахме плувнали в огромна локва. Целият багаж също се намокри. Добре, че имахме непромокаема торба и спасихме техниката и документите.

Нощта се очертаваше дълга и мокра. Седяхме във водата и се молехме да спре да вали, когато ни удари доста силен ток от паднала гръмотевица наблизо. След час – два дъждът намаля, водата се оттече и оцеляхме до следващата сутрин. Вече брояхме последните дни в Африка. Мухи, мравки, оси със стотици ни нападаха по цял ден, а вечерта идваха комарите. Спасявахме се в реката и с разходки по хълмовете. Два пъти изкачихме връх Браза, от който имаше чудна гледка към целия парк и лек ветрец, който гонеше мухите.

С два дни стоп се върнахме в Либревил и така завърши нашето африканско пътешествие.

Плаж, Габон

панорама на безлюдния плаж до Маюмба

 

Край

Автор: Лора Василева и Евгени Енев

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

май 16 2012

Африка пеша (12): Нигер

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. За последно бяхме в Бенин при вуду.

 

Днес отиваме и ще откриваме Нигер

 

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

дванайсета част

Нигер

 

 

В Нигер влязохме след като преминахме пеша моста над р. Нигер. Граничната полицайка дълго ни разпитва защо нямаме кола, как сме стигнали до там и не ни ли е страх от лъвове и змии като спим в гората. В Нигер обаче нямаше нито един лъв, а и змии до сега не бяхме видели. Каза също, че и в Нигерия е многоо опасно, но това вече го чувахме многократно. Помним още първата ни нощ в Африка, Танжер мароканецът, с който прекарахме нощта задраска с Х Нигерия и каза: „ Не ходете в Нигерия! Там ще ви вземат всичко, дори и обувките и ще ви оставят боси и голи… ако въобще ви оставят живи” Ние обаче се бяхме запътили точно натам да проверим верни ли са тези истории. Всъщност трябваше да минем Нигерия само транзитно с визата за 7 дни.

Камила – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Първата нощ в Нигер

прекарахме близо до границата в една палмова горичка и на сутринта стигнахме първия

град Гая

Контрастът с Бенин беше голям – отново пясък, отново джамии и среднощни молитви, отново прашния вятър харматан. Бедността и мръсотията веднага се набиваха на очи. Нямаше никакви плодове и зеленчуци, освен нереално скъпи дини. Пътищата бяха още по-счупени, а колите – още по-претоварени. Хората не искаха или не можеха да говорят на френски. Явно много не обичаха французите тук. Само преди 2-3 месеца двама французи бяха отвлечени от бар и убити в Ниаме. Но иначе хората бяха мили с нас и нямахме никакви проблеми.

По пътя в Нигер

Из Нигер

Хапнахме ориз и побързахме да се махаме от неприветливия град. Продължихме с камион

по ужасния път към Досо

и за целия ден изминахме само 60км. Пътят сякаш не беше правен от колониални времена насам. Уморени от ламбичкане и подскачане по дупките, решихме да спрем да спим и продължихме на другия ден. Първият камион, който мина беше буркинецът и бенинецът, които ни закараха до границата. С тях стигнахме на 7 км преди Досо, където ни оставиха преди полицейския пост. След Досо пътят вече ставаше добър, но движение почти нямаше. Спря ни един туарег, който внасяше кола от Бенин. Преди да ни пусне да се качим ни разпитва какво носим в раниците и каза, че по принцип не спира на никой. Тук хората изглежда се страхуват да спират на непознати, особено като карат нов внос кола. Уверихме го, че не сме бандити, даже научихме малко тамачек (езика на туарезите тук) от него, но той до последно не може да се отпусне. Когато го помолихме да спре в пустущта на свечеряване, той много се притесни, бързо ни свали и потегли без да имаме време да му кажем чао. Спахме на чудно местенце в безкрайното сухо поле. Вечерта камионите и колите спираха и настъпваше пустинна тишина. Тъй като селата нямаха електричество, нощта беше истински тъмна. Наоколо беше съвсем равно докъдето ти стига погледа и от нищото изнихваха каменни хълмове.

 Из Нигер

 Из Нигер

 Из Нигер

Из Нигер

На палатка в Нигер

 Нигер

 Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

На другата сутрин отново ни качи туарезко семейство, които бяха доста весели и ни написаха имената на техния език, който бяхме срещали преди при берберите в Мароко

Туарези – Нигер, Западна Африка

С туарезите

 

Tуарезкият беше единственият африкански език, който имаше писменост

от всичките стотици езици тук (в Източна Африка само етиопският език има своя писменост). Само в Нигерия има над 200 различни езика и нито един няма своя писменост. Трудно е да си представиш живота без писменост. Туарезите ни оставиха в

едно село на разклона за Маради

и там ядохме ориз и напълнихме вода. Тук вода се намираше още по-трудно. В повечето села дори нямаха помпи, а вадеха с кофи от 30-метрови дупки вода. Когато намерим вода наливахме по 7-8 литра, които ни стигаха за половин ден.

 

Туарези – Нигер, Западна Африка

 

След това ни качи нигериец, който също внасяше кола от Котоноу. Всъщност, освен камиони, вносни коли от Котоноу и по някое претъпкано рейсче, друго движение нямаше. Дори и нигерийците предпочитаха да прекосят цял Бенин и Нигер, за да избегнат Лагос и делтата на р. Нигер. Най-накрая поговорихме с някой на английски и послушахме Фела Кути. Дълго спорехме по въпроса с жените в мюсулманския свят. Въпреки, че беше образован човек, той смяташе, че жените не могат да се контролират сами. Затова трябва да се омъжат рано да има кой да ги контролира на време. След това те нямат право дори да говорят с друг мъж, докато съпругът им има право да си вземе още 3 жени и да спи с още стотици, ако поиска. Разбиранията им за семейство, деца и любов бяха тотално различни от нашите и беше трудно да ги разберем. Темата беше безкрайна и спорът беше безсмислен. Скоро се свечеряваше и слязохме да преспим. Изкарахме още една тиха нощ край пътя в Нигер и на другата сутрин започна сагата с камиона.

Камион – Нигер, Западна Африка

 

 

Решихме, че сме близо до последния град – на по-малко от 80 км и пътят беше добър, затова се качихме на първия камион, който мина и бавно потеглихме натам. Спряхме в първото село да помогнем на друг камион да смени гумата си. След като смениха гумата се оказа, че не можем да запалим. Беше ни свършил бензина. Камионът, разбира се, нямаше никакви датчици и на всичкото отгоре скоростният лост не работеше и трудно се превключваше с голяма сила и много стържене. Шофьорът ни се качи на другия камион и тръгна да търси гориво.

 

Ние почакахме час и нещо в селото, където хапнахме местни палачинки и наляхме вода от помпата. Селцата бяха малки и хората- много симпатични. Въпреки че повечето не говореха френски, ни приемаха много приятелски и ни се радваха много. Накрая шофьорът се върна с бензин, но пък камионът не искаше да запали. Точно се бяхме отказали и решихме да хващаме друг стоп нататък и моторът запали.

Продължихме бавно по пътя и скоро видяхме камиона със спуканата гума, отново със същата спукана гума. Тук камионите имаха много малко гуми, които се гънеха и осукваха под тежестта на големия товар. На място, където нормално трябваше да има 4 гуми, те имаха само една, обикновено много стара и изтъркана. Качихме шофьора със спуканата гума до следващото село и така станахме 6 души в ТИР-а, което ни беше рекорд до сега.

Маради, Нигер

 

След още няколко километра видяхме друг закъсал колега спрял вдясно на пътя. Ние спряхме до него да си говорят, но камионът ни загасна и така задръстихме целия път. Дълго време не можехме да запалим и седяхме по средата на пътя като давахме знаци на идващите коли да ни заобиколят. След още малко време с доста мъка включихме на скорост и потеглихме отново. Така цял ден пътувахме тези 80 км до

Маради

и точно, когато влизахме в града пак ни свърши бензина. Този път продължихме пеша и оставихме камионовата сага. Представяхме си какво приключение е целият им курс от Котоноу до тук – над 1500 км.

 Нигерци – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Дете – Нигер, Западна Африка

 Нигерци – Нигер, Западна Африка

 Жени – Нигер, Западна Африка

Хамбар – Нигер, Западна Африка

Тези къщички не са за хора, а за складиране на зърнени култури (хамбари)

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Мадона – Нигер, Западна Африка

На селската помпа – Нигер, Западна Африка

На селската помпа

На селската помпа – Нигер, Западна Африка

На помпата

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Жени – Нигер, Западна Африка

По пътя в Нигер

не е лесно да се пътува така...особено по път с много дупки

Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Майка с дете – Нигер, Западна Африка

 

 

 



 

 

 

 

 

 

Спахме в Маради и на другия ден

стигнахме границата с Нигерия.

Къмпирахме близо до границата, за да можем рано сутринта да влезем в Нигерия. Още в 8 часа бяхме на полицейския пост, но успяхме да стъпим в Нигерия чак към 12. Първо полицаите от нигерската страна дълго ни разпитваха и сякаш не искаха да си ходим. Писаха 2-3 пъти данните ни, професия и т.н. Като цяло граничните полицаи въобще не бързаха, а и освен нас изглежда нямаха други клиенти. Обикновено изкарвахме поне по половин час в писане и приказки преди да ни ударят печата.

 

След това се оказа, че има още над 5 км ничия земя до другата граница, които извървяхме пеша. Дори имаше 2 села между границите и се чудехме към коя ли държава принадлежат. Накрая пристигнахме при нигерийската полиция, къето се започна проверка. Първо ни провериха целите раници за оръжие, след това ни заведоха в друга сграда да пишат и да ни разпитват. Там най-неочаквано единият полицай ни заговори на български. Оказа се, че е живял в Българя и ни смая с африкански български език. Точно си мислихме, че всичко е свършило и тръгнахме по пътя, когато ни настигна полицейска кола и ни върна обратно на границата, където в 3та сграда отново започнаха да пишат и да питат. Накрая попитаха дали няма да дадем нещо за регистрацията, но ние категорично отказахме.

Най-накрая в 12 часа

бяхме официално в Нигерия и започнахме да стопираме към Кано.

Там имахме уговорка с каучсърф от Индия и трябваше да стигнем преди тъмно. Първо една кола ни закара до първия град на 4-5 км, след това едно лъскаво пежо 607 ни взе директно за Кано – на 250 км. Бяха двама Нигерци, които не говореха нито френски, нито английски. Поискаха ни малко пари и се съгласихме, нямахме много време, а с тях пътувахме бързо и удобно. Още след 5 км ни спряха първите полицаи за проверка на документите и питаха какво им носим от България. Отговорихме, че им носим усмивки, но те не останаха доволни. „Дай ми нещо! Вода, подарък каквото и да е!“ Нямахме какво да им дадем, дори водата ни беше свършила и ги оставихме само с усмивките. Полицейски постове имаше постоянно на пътя и тази случка се повтаряше многократно. Все пак стигнахме

Кано

навреме и без проблеми.

С Маянк и част от неговите приятели – Нигерия, Западна Африка

С Маянк и част от неговите приятели

Чистене на сусам в Нигерия, Западна Африка

Чистене на сусам в Нигерия

 

Там Маянк, нашият хост ни посрещна гостоприемно с индийска храна и душ. На гости имаше и други индийски приятели и се получи доста забавна вечер. Разказваха ни много за Индия и Нигерия, обменихме филми и музика и въобще бяха наши хора. За разлика от повечето африканци, те наистина бяха впечатлени от нашето пътуване и много ни се радваха: „Вие правите това, за което винаги сме мечтали, но никога няма да направим“- казваха. За голям късмет се оказа, че Маянк ще пътува на другия ден за Майдугури по работа. Това беше на цели 600 км в нашата посока, почти до границата с Камерун. Така преминахме Нигерия само за 3 дни без дори да усетим тази страна. Освен полицаите и няколко колеги на Маянк, не срещнахме много други нигерийци. Останахме една вечер в Майдугури с Маянк и на другия ден вече бяхме в Камерун. Дългоочакваният Камерун, където мислим да останем повече време. Тук ще празнуваме кръглите си рождени дни – на 8 Април Лора става на 30, а на 13 Април Евгени става на 25. Всички са поканени на горещо парти в Камерун!

 

Очаквайте продължението

Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:


2 коментара

май 02 2012

Африка пеша (11): Бенин: В резерватите за бели

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а за последно в Того успяхме да получим пари от африканец.

 

Днес отиваме и откриваме Бенин – страната, в чийто резервати има само бели 

 

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

 

част единайсета

 

Бенин: В резерватите за бели

Бенин – страната на водум религията (или вууду както я наричат от другата страна на океана). Видяхме вууду фетиши – статуи и пазари за мъртви животни, както и много местен джин, който се използва за церемониите. Видяхме и много живи животни, които са доста по-интересни за нас.

Черепи за вуду – Бенин, Африка

В Бенин влязохме с двама тоголиици с джип, които ни оставиха в

Гранд Попо – градче на океана с красиви плажове

По пътя видяхме Ерви – фотографа с мотора и дълго го преследвахме. Настигнахме го чак на границата, където си взимаше виза. Направихме си среща в един реге бар в Гранд Попо и не след дълго се видяхме там. Разказвахме си кой къде е бил, когато се появи възрастен германец, който бяхме срещнали в посолството на Гана в Уагадугу. Отидохме всич

5 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version