Archive for the tag 'Ататюрк'

ян. 14 2013

Таракли (Taraklı/Тараклъ): Възрожденските османски къщи в Анадола

Днес е мой ред да напиша пътепис 🙂 Искам да ви покажа едно забележително селище в Турция – Тараклъ. Пригответе се да видите познати неща на непознато място. Приятно четене:

Таракли (Taraklı/Тараклъ)

 

„българите сме толкова умни, красиви и работливи, че сме разпространили възрожденската архитектура из цялата Османска империя“

Защо на билета пише дали сте момченце?

 

Възрожденските къщи в Анадола

 

От известно време отново се подвизавам из Анадола. Звучи зловещо, но не е – всъщност е приятно, освен може би съботите и неделите, когато в „наше село“* няма какво чак толкова да се прави.

За „наше село” съм ви разказвал миналата година, днес ще се опитам да ви разкажа за едно село (градче?)  не много далеч от Сакария, но … което по „странен“ начин е свързано с България – Таракли. Турското му име се произнася Тараклъ, но ще остана верен на възрожденската традиция имената в Османската империя да бъдат наричани на български 🙂 и тъй като нормално звучащото на български „Тараклия“ вече е заето от молдовската Тараклия, то кръщавам турския му първоизточник Таракли 🙂 (строго погледнато и турското име на молдовската Тараклия би трябвало да е Тараклъ, т.е.и на български би трябвало имената им да са еднакви, но хайде – нека има разлика, затова: Таракли)

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски? османски? къщи

 

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

За градчето научих по един забележително банален начин – в бордното списание на Турските авиолинии имаше кратка дописка със снимки на … възрожденски къщи в Турция (!!!), зачетох се и … хоп! Оказа се, че градчето се намира в нашия окръг! (не съм сигурен как се казват окръзите (областите) в Турция, но беше ясно указано, че се намира в региона на Сакария (Адапазар).

Знаете, че съм любител на митовете и предрасъдъците, тяхното развенчаване и утвърждаване по нов начин – как да не се заинтригувам, като видя нещо наподобяващо Копривщица и Трявна на фона на планините на Мала Азия? Изобщо – ще се ходи, няма как 🙂

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Издебнах една удобна неделя – и без друго при сегашната серия в Турция съм сам(отен) през уикендите – нарамих фотоапарата, намерих автогарата за близките „селските“ линии и се качих на рейсчето за Тараклия.

Как да стигнем до Таракли (Taraklı/Тараклъ)

С кола

От Истанбул тръгвате по магистралата за Анкара, след като минете Измит (Коджаели) и Сапанджа ще видите отклонението за Анталия и Сакария – свивате към Анталия, продължавате по нещо, което турците наричат нормално шосе, а ние бихме нарекли „чисто новата магистрала за морето, открита от …“ и някъде след около 30 км има отклонение за Гейве/Тараклия (Geyve/Taraklı). От там нататък карате все напред, като имате предвид, че шосето става стръмно и планинско (с цели три ленти е – не се плашете) – карате по табелите и след около 25 км ще стигнете Тараклия (няма как да сбъркате – по отношение на пътища и табели Турция се представя много добре)

С велосипед

По същия начин, само, че от Истанбул до Адапазар (Сакария) няма да карате по магистралата, а по дубликращото шосе (и то прилича на АМ Тракия, но се води шосе), както и се пригответе за сериозни изкачвания последните 20 км преди крайната цел.

 

С автобус

Досега не съм устатновил наличието на директен автобус от Истанбул за Тараклия, затова трябва първо да стигнете до Адапазар (Сакария) – автобусите от Истанбул са на всеки час, както от голямата автогара (Отогар), така и от автогара Харем (азиатската част, точно срещу двореца Топкапъ през Босфора – корабчетата се взимат от Еминьоню).

В Адапазар ще слезете на новата автогара („Терминал“), която е извън града – ако сте хитри, ще излезете на пътя до танковия завод и ще изчакате да мине рейсчето за Тараклия (има огромен надпис на него) и ще се качите. Понеже не очаквам да проявите чак такова самообладание, то разумният вариант е, като слезете от автобуса на автогарата да се качите на шатълчето за центъра (безплатно е, и служителите на автобусната фирма даже ще ви заведат до него, като видят, че сте чужденец), казвате, че сте за Орта гараж, слизате в центъра и отивате до малката автогара (тя е на 200 метра от изхода на ж.п.гарата) и там просто поглеждате за автобусчето за Таракли. Няма да сбъркате, защото винаги има по едно чакащо бусче за там – вие гледате да пише Taraklı.

Тараклъ (Таракли), Турция Османска България? 😉

Билетът

(т.е.то билет няма, ами давате парите на шофьора) е 8,50 лири в едната посока. За разлика от големите автобусни линии, в селския рейс можете да седнете до жена (ако сте мъж) или до мъж (ако сте жена). Забелязахте ли какво ви казах: можете да седнете до непознат представител на другия пол! …

Признавам си, че ме сърбят ръцете да не ви кажа, защо го споменавам 😉 – ама хайде, мои хора сте: ако сте се возили на големите автобусни линии в Турция, забелязахте ли, че на билета, освен името ви има и пол? Не, нали? Думата Bay на билета означава мъж, а Bayan – жена. Дотук ОК, а забелязахте, че в големия автобус (току-що сте пристигнали с големия автобис от Истанбул, нали?) до вас седеше човек от вашия пол? Можете да сте „смесена“  двойка, само ако сте познати(роднини) и сте го заявили при покупката на билета. Факт 🙂 А тези от вас, които пътуват по двойки и сте забравили да го заявите при покупката на билетите – помните ли, че после в автобуса беше практически невъзможно да се смените с някого, за  да седнете заедно? 😉

Да ви е за урок: в турски автобус не можете да седнете до непознат представител на противоположния пол.

Е, това полово разделение не се спазва в селския рейс, но все пак: ако сте мъж – добре е да седнете до забулена туркиня, само ако няма друго свободно място в рейса. Не че ще ви направят забележка, ама го имайте предвид. Ако сте жена – сядайте където искате, не мога да си представя, че някой ще протестира 😉 😉 **

Свободата важи само в селския рейс 🙂 В междуградския от/за Истанбул трябва да се преборите, ако ще седите до гаджето!

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Рейсчето бодро дава газ

и тръгва по пътя (за мене – магистрала) за Анталия.

На излизане от Адапазар ще видите новата автогара („Терминал“-а), завода на Тойта, едно танково поделение (всъщност е танков завод) и… даже едно българско знаме може да мернете 😉 Това последното е фабриката за бисквити Eti и освен българското, има и знамената на Македония, Босна и Херцеговина, Турция, Европа и още някой от съседите ни (дали не беше Сърбия или Румъния, ще ви излъжа).

Освен споменатите предприятия в града има огромен железопътен завод (БДЖ купува вагони в последните години от тук), завод за гуми на Goodyear, така също и фабриката на LC Waikiki (да направя малко реклама – Waikiki магазините в града са по-евтини от където и да било другаде по света. За разлика от Тойота, която продава тук на почти двойни от цените в България). Отплеснах се както винаги.

Taraklı/Сакария, Турция

 

 

Тръгвате по пътя за Анталия, покрай вас минава една река с размера на Марица при Пловдив и вече трябва да следите за табели Taraklı/Geyve – по моя преценка след около 20-25 км трябва да я видите (возих се все пак, не съм карал, затова и не съм сигурен колко точно е разстоянието). Тръгвате по това отклонение и вече започва доста сериозно изкачаване – шосето е поне трилентово, широко, но си е стръмно, а гледките са добри 🙂

По пътя беше пълно с градини с … дюли. Километри наред, налявo и надясно – безкрайни плантации от дюли (на турски е айва). Просто не мога да си представя, какво правят с толкова дюли и то гледани индустриално (не става дума за дюлята в задния двор на баба ви, а за огромни дюлеви градини)

Преди да стигне в Тараклия, рейсът отби за 20 минути в Гейве (отстрани на пътя е, не се отбивайте) – малко ме стресна това село: отговаря на всички предразсъсъци, които имаме за Анадола – единствената цивилна (незабрадена) жена на площада беше дълго и напоително оглеждана, къщите даже за моята широка душа изглеждаха неподдържани, а си личеше, че е живо село – народ щъкаше наляво и надясно, деца имаше много, но… не знам какво правиш с живота си, ако се родиш с пъргав ум на подобно място. Може и да се лъжа – впечатлението ми беше само от тези 15 минути престой, но се уплаших, признавам си.

Както и да е – излязохме от Гейве, върнахме се на главния път и след още няколко километра дюлеви градини стигнахме

Таракли

Много ми хареса 🙂 По странен начин 🙂

Всъщност рейсът спира пред джамията на главната улица, която си е съвсем обикновена провинциална турска чаршия и ако не знаеш накъде да тръгнеш, може и да останеш разочарован. В такава ситуация обикновено тръгвам след „групата чужденци“, но в случая „групата чужденци“ бях аз, така че просто тръгнах напред с вид на човек, тръгнал на кафе. Полека – лека стигнах до нещо като пазарче за туристи, улиците станаха безкрайно стръмни и реших да се кача по стръмите улици – още повече че къщите съвсем скоро свършиха.

На върха на хълма имаше едно самотно туско знаме, реших да го покоря (превземането на стратегически височини е един проверен път за победа 😉

Качих се на върха на хълма да огледам, ето какво да видя:

Тараклъ (Таракли), Турция

Панорама

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Строго погледнато, не ви ли се струва, че без стълбовете и колите османска България е изглеждала точно по този начин? Църквите в османска България със сигурност не са се зебелязвали много, така че картинката според мене е била такава и у нас. (Дааа, Панагюрище и Копривщица не са изглеждали така, заради липсата на минарета – защото там не са живели турци или други мохамедани, но това са специални градове с привилегии. Говорим за непривилегированата България по време на Османската империя)

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), ТурцияТурско знаме над Тараклъ (Таракли), Турция

 

Всъщност тази рекогнисцировката ми показа на къде да поема.

Слязох на площадчето, харесах си двата конака*** за малко по-късно разглеждане и тръгнах по улиците на, така да се каже, жилищната част, където хората още живеят в тези къщи.

Къщите наистина са възрожденски като архитектура (в нашия смисъл на думата), обитаеми са – личи си, че има хора и деца в тях. Естествено, че имаше една-две изоставени – изобщо имаше вид на не много богато, но живо селище. Къщите са предимно бели, с издаден втори етаж и турски керемиди 😉 на покрива. Като цяло си мисля, че една по-добра поддръжка ще им дойде добре.

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Помотах се наляво и надясно, после минах през няколкото чаршии (всъщност са няколко съседни улици), пълни с дюкяни и стоки за туристи.

Забележителното беше, че повечето (да не казвам „всички“, защото все пак и аз бях такъв) туристи бяха… турци 🙂 Какво толкова ще кажете вие? Ами да – на подобно място очаквам доста чужденци, но освен мене в цялото градче имаше една младежка чешка компания (всъщност пътувах с тях в рейса – не им млъкнаха устите през целия път 😉 Всички туристи бяха турци, с туристически автобуси и първото, което правеха след слизане беше… да напазаруват от пазарчето 🙂 Май хората навсякъде са еднакви 🙂

Чаршия в Тараклъ (Таракли), ТурцияЧаршия в Тараклъ (Таракли), Турция

Чаршията – Тараклъ (Таракли), Турция

Чаршията

(т.е.чаршиите, защото всяка от трите улички се казваше „някаква чаршия“) ми хареса. Хората правят и поддържат хубави неща по-лесно, ако покрай тях се изкарва някой лев. Можете да си купите покривки, неръждаеми лъжици (дървени ;), кречатало, цветни мъниста, синьо мънисто („турско око“) против уроки (в Турция са много разпространени, вкл.и с размер на футболна топка), разни видове сладко, можете да пиете чай (кафе май не видях, но нали ви казах – повечето посетители за турци, а турците пият чай в послените 150 години)

Най-близката тоалетна е зад джамията – на мене не ми трябваше, аз вече бях „уважил“ храстите под знамето на хълма 😉 (да не ме издадете, ей, че ще ви пиша после новите серии на Среднощен експрес 😉

Чаршията – Тараклъ (Таракли), Турция

 

Конак – Тараклъ (Таракли), Турция

Конакът, в който успях да се вредя 🙂 Всички други интериорни снимки са от тази къща

На края остана да разгледам и двете богаташки къщи –

конаците

до площадчето, едната беше затворила (да се таковам в главата проста, що не отидох, докато беше отворена?!?), но другата компенсира всички разочарования – беше ПРЕКРАСНА 🙂

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Големият салон

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Интериор

Ютия – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Входът е 2 лири (1,70-1,75 лв към оня момент), които просто даваш на момчето до вратата. Дава ти едни калцуни, да не цапаш вътре и … къщата е на твое разположение 🙂 Можеш да снимаш, да сядаш по миндерите, да проверяваш какво има под чергате, да пипаш печката, да се правиш на чорбаджи Марко, да се бъдеш Бойчо Огнянов или Рада Госпожина, и да си представяш онова незабравимо „Черкова пусна“ 🙂

Изобщо – кеф 🙂

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Османски лампи – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Лампите

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Стълбището – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Стълбището

 

 

Къщата е страхотна отвътре –

то са едни лампи, едни миндери, едни килими, черги, дантели, пердета – всички красоти, които можете да си представите в една наистина богаташка чорбаджийска къща.

И все пак  – има една визуална разлика с българския възрожденски вкус. Обърнете внимание на възглавниците, както и леката претруфеност на постелното бельо (чаршафи и тем подобни). Стилът на лампите също бих казал, че е непознат за нашите земи – или поне не се вижда в запазените възрожденски къщи в България. Между другото – и в днешните магазини за легла или постелни принаделжности в Турция, този стил е запазен. Не съм пробвал турско легло още – не мога да го потвърдя, но в днешните магазини в Турция се продава предимно този османски стил, както за леглата, така и за диваните.

Интериор на конака – Тараклъ (Таракли), Турция

Нещо да кажете закъщата, преди да кликнете на снимката, за да я в идите в целия ѝ блясък?

 

 

Излязох си много доволен. От продавачите на сувенири купих за в къщи една покривка, която ми беше предложена като „истинска османска“ (доста красиви флорални мотиви с лалета), която в края на годината сефтосахме на Бъдни вечер 🙂

Стана време да си тръгвам, местния ресторант нещо не ме предразположи и реших да обядвам като се прибера в Адапазар. Взех си рейса от джамията и се прибрах таман за един късен обяд 🙂

Автобусът за Тараклъ (Таракли), Турция

Чакам рейса да тръгне обратното. Забележете вкуса към перденца, данелки и ресни на местните шофьори

Възрожденска/османска къща в Тараклъ (Таракли), Турция

„Автогарата“ в Таракли, Турция

Искрено съжалявам, че се разминахме с М.Ч., която ми беше предложила да ми превежда на място и да ми разкаже повече за Таракли – тогава щях и аз да ви разкажа повече, с повече факти и задълбаване в историята, защото Тараклъ съвсем не е случайно село и по стопанското си значение в Империята е аналог на Арбанаси и другите търговски селища от онова време. Но, що е време, все пред нас е 🙂

Послеслов

Сигурен съм, че видът на възрожденски къщи в Мала Азия може да ви изненада и със сигурност ще предизвика въпроси. Тараклия не е единственото селище в Турция, със запазени османски къщи. Други подобни места са Сафранболу и Шириндже, за които имаме и пътеписи на нашия сайт.

Как да си обясним защо сме „изненадани“?

Как така „възрожденски“ къщи ще бъдат наричани „османски“? Защо се срещат в Мала Азия?

Първосигналното обяснение е, че ние българите сме толкова умни, красиви и работливи, че сме разпространили възрожденската архитектура из цялата Османска империя 😉 Звучи си направо невероятно, още повече че тази архитектура се среща и в днешна Гърция, Македония, Сърбия, Албания (трябва да проверя), Черна гора (и за там трябва да проверя), за Румъния – не съм сигурен, но южно от Карпатите – много вероятно, и стига чак до Босна и Херцеговина. Хърватите презрително наричат този вид архитектура „турска“ – всъщност границата Босна – Хърватия изглежда е и западната граница на вързожденската архитектура – а турците съвсем официално наричат „османска“. Източната граница е някъде в Мала Азия, но не мисля, че е много на изток от Анкара (като със сигурност черноморското крайбрежие на Турция е включено – то там и хоро се играе по начина, по който се играе на Балканите, и който няма нищо общо с анадолските танци и маанета 😉

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Дали обаче можем да наречем тези къщи „османскиТЕ“ къщи? Очевидно е, че този вид архитектура се развива в страни, които през XVIII и XIX век са част от Османската империя. В този ред на мисли турците са прави да наричат тези къщи османски. Още повече, че турците не наричат тези къщи „турски“. В последното се крие и обяснението защо на територията на Турция са запазени относително малко такива места, както и че не са обект на такова национално внимание, така както е ситуацията в България – в качеството си на „османски“ тези къщи няма как да им бъде обърнато специално внимание в Република Турция, основана от истинския душманин на империята – Ататюрк.

А и не във всички части на империята има подобна архитектура – как си представяте подобна къща в Йерусалим, Йемен, Либия, Сирия или в района на Диарбекир? Т.е.тези „възрожденски“къщи могат да бъдат наречени „османски“, защото и Цариград си е бил осеян с тях, но в никой случай това не са „османскиТЕ“ къщи – по простата причина, че  само са разпространени само в една част от империята.

Общо взето подобна логика важи и с фолклора – това което ние бихме нарекли „балкански фолклор“ (музика, песни и танци), в Турция се нарича „черноморски“. Същото важи и за кухнята.

Конак – Тараклъ (Таракли), Турция

Конакът, който затвори докато се натуткам

Да погледнем обаче другата страна на палачинката 😉 В рамките на България, този вид архитектура заема цялата територия на страната, вкл. и в границите на Сан Стефанска България. В Гърция – само в южната и островната част мисля, че къщите са различни (вижте Санторини). Сърбия – във Войводина със сигурност архитектурата е различна, но ако погледнем кръчмата Знак питаньа в Белград, ще раберем, че я има в същинска Сърбия.

Както казах – възрожденската/османската архитекрура стига до Босна и Херцеговина (вижте къщите около моста в Мостар 😉 На север, в Румъния, мисля, че се среща на юг от Карпатите – със сигурност обаче на север от Карпатите архитектурата е друга.Както се сещате говоря ви за периода XVII-XIX век.

Сега след цялата тази екскурзия из времето и географските карти – имаме ли право да наричаме тези къщи български възрожденски къщи? Имаме, разбира се 🙂 Кротко и внимателно погледнете коя от всички балкански страни е заобиколена от страни, притежаващи подобна архитектура? България, нали 🙂

Ние сме в центъра на разпространението им и те доминират нашето Възраждане 🙂 Така че бъдете спокойни и горди, когато ги наричате възрожденски, но не се обиждайте, когато турците ги наричат османски. Едва ли точно ние сме ги създали, но със сигурност и ние сме ги създавали. Така че и двете твърдения са верни.

Между другото: същото географско разсъждение важи и за фолклора, и кухнята 🙂 Когато възникне спор „чия е тази песен“ или чия е шкембе-чорбата, мусаката, сърмите или другите ястия от националната ни кухня (а тя е на всички нас: всичките ни съседи също имат) – но и погледнете на картата къде е центърът на разпространението ѝ 🙂 Всички наши съседи имат както шкембе-чорба, така и хоро, така и възрожденски къщи – но не всеки техен съсед ги има 🙂

Затова точно името на София е било Средец, затова България е Прусия на Балканите, затова кризата в Гърция е естествена, а социализмът в България – не е естеествен: центърът на Балканите си е център 🙂

 

Благодаря за вниманието 🙂

*„Наше село“ е град Адапазар или Сакария в другата му версия. Град, по-голям от Пловдив, а заедно с предгардията – по-голям от Пловдив и Варна, взети заедно. Подозирам, че произвежда повече от половин България като промишлено производство 😉

** А и не забравяйте – в очите на турците жената е богиня, може да прави всичко

*** Конак в Турция означава голяма, поне двуетажна, богаташка къща

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Турция– на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

16 коментара

дек. 05 2011

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (2)

За читателите през четци: Кликайте на разказа, сложил съм още снимки и клипове!
Това е продължението на мъдрите ми мисли и наблюдения за живота в Турция и в частност в Адапазаръ. Началото беше тази сутрин 😉 а като продължение съм ви подготвил малко по-сериозните и общовалисни теми .

Приятно четене:

Турция отблизо

Адапазаръ – Истанбул – София

част втора

Турска кухня

Като заговорихме за кухня  – просто прекрасна с един-единствен дефект: няма свински пържоли и ребра на скара 😉 Липсата на свинско общо взето може да се преживее, още повече, че липсата на този най-вкусен компонент в човешката храна, води до увеличен майсторлък в приготвянето на останалите компоненти.

С тия моите командировки, имам възможността във всяка страна да оценя както ресторантската, така и нормалната кухня. Каква е разликата? Идете на кръчма в София, а после идете в служебния си стол и ще схванете: ресторантската е „по-представителна“, докато столовата манджа повече се приближава до нормалната местна кухня, нали?  Та същата е историята и в Турция: ресторантската е по-хубавата и представителна (то иначе и защо да плащаш цените в ресторанта), докато другата е по-близо до обичайната домашна кухня. Та прегледът на турската кухня ще се основава едновременно на тези два източника на информация: ресторантската и столовата.

Къща на централната улица на Адапазар, Турция

Къщата на Фикрет в Адазаръ. В свободното си от семейни дрязги време Фикрет обича да отскача до съседния Макдоналдс 😉 *

 

 

Като цяло турската кухня е „почти” същата като българската, като се различава с едни десет процента, които, както знаете, са достатъчни, за да бъде тя интересна 🙂 (в крайна сметка само 2% разлика в ДНК е разликата между човека и събратята му 😉

Защо казвам това – в турската кухня всички вкусове са „познати“ и всички неща са ядливи (в турската кухня няма далекоизточни извращения, а липсата на пържоли се компенсира с повече захар в десертите 😉

И въпреки тази „познатост“ има много интересни разлики.

Супи (чорба)

много добре. Повечето приличат на един или друг вид крем-супа. Разбира се, че има и таратор, като разликата е че вместо копър има нещо друго (не мога да го определя, не ми е познато или поне в таратора ми изглежда непознато). Има и класическа боб-чорба, само дето бобчетата са стрити до формата отново на крем-супа. Класическа добавка към чорбата е лютият червен пипер – винаги е на масата, подобно на солта и черния пипер. Това може да се въведе и у нас – хареса ми.

Има и шкембе-чорба. С чесън 🙂

Парк Кент

 

Салатите (мезе)

са същите като в България, като май само сирене не видях да слагат – с много марули (марула е марула и на турски), домати краставици, церавица, лук, боб. За мое голямо съжаление – слагат магданоз като невидели. На вас може и да ви харесва магданоза, ама на мен ми се налага да ги вадя едно по едно – адски ме е гнус от него. За една от салатите (боб с лук и магданоззззз) румънският колега каза, че в Румъния е известна под името „Ориенталска“. Срещат се и майонезо-съдържащи салати като руската. Класическата салата в стола е кромид с магданоз и малко бобчета.

В ресторантите е напълно обичайно да ви донесат някаква разядка – досега не са ми го включвали в цената, а най-любимият ми вид е един прясно изпечен тънък хляб (всъщност е голяма изпечена коричка с горещ въздух вътре) и към това дават няколко мезета от типа на снежанка, кьопоолу и масло. Ммммм, едно от нещата, за които човек си струва да иде в Турция 🙂

Разядката, както и финалния чай/кафе обикновено не ги включват в сметката (нито един път досега поне 🙂

 

Манджи и … патладжани

също много добре 🙂

Пълнените чушки имат и гарнитура – спагети. Или булгур. Т.к. и булгур е булгур и на турски, то вече разбрах какво е булгур J Общо взето манджите винаги имат макарони, булгур или юфка като гарнитура. Слагат ги в отделна чиния обикновено.

Кюфтета със салата: просто кюфтета са по-малки и по форма са по-продълговати. Е, и естествено няма свинско в тях J Всъщност телешкото не е толкова зле – подозирам, че говедата отглеждани в България са от млеко-, а не от месодайни породи, затова телешка пържола в България е синоним на подметка.

В много от манджите присъства патладжан (патлъджан на турски). По този повод има и различни форми на гювеч. Особеното е, че слагат повече патладжани от нас. Патладжани има и в готвения зелен фасул. А има и патладжан-кебап (т.е.шишче с патладжан) Към всичките видове се полага ориз или макарони или булгур или кус-кус. Не е лошо – просто месото ми е малко 😉 А видите думата обаче гювеч в менюто – има се предвид гювече (съдинката, а не манджата гювеч) J И гюведжето може да бъде всякакво – опасявам се, че може и сирене по шопски да има (но под друго име, естествено). Има и кавърма (кавурма) – разликата е че точно тя обикновено не се прави в гювече 😉

И манджата, която не одобрявам: яхния от нахут с гарнитура ориз А като си помислиш, че и салатата към него е бобена… плюс кадаиф за десерт…

По Главната на Адапазар

Какво няма в турската кухня

Няма тъмна бира с ребра на скара 🙁 А така също няма десерт с патладжан 😉 Всъщност всеки път в ресторанта искам да стигна до някакъв десерт, но физическите ми данни явно са недостатъчни за тия огромни порции и пропускам десерта. Искате да умра ли? 😉

Бира и разни безалкохолни

Споменах, че ситуацията с бирата (да не говорим изобщо за друг алкохол) е тегаво – досега не съм попадал на нормален ресторант, в който да се сервира бира. Айранът е тукашната бира. Но пък е як J От друга страна, има Кока Кола, но засега в заведение попадам предимно на Пепси.  Кола лайт пък видях само в самолета на Турските авиолинии (Тюрк хава йолларъ) – „как е хавата?” значи „как е въздухът?“ 😉 (Всъщност хава значи и време (метеорологичното)) Иначе има доста реклами на Кока Кола и почти никакви на Пепси, но … в заведенията „кОлата е пепси”, както се казва по изисканите места в България 😉

Разбира се, че има и Кока Кола, но наистина е много по-рядко срещана от Пепси или местните безалкохолни (а местни марки безалкохолни има наистина много)

Фонтан на центъра на Адапазар

 

Обслужване

Обслужването в ресторантите и заведенията обаче е невероятно и трудно описуемо от моята българска гледна точка – вероятно някъде в Европа се е случвало, но да ти донесат одеалце да се наметнеш, когато си на открита тераса или да изтичат до съседния магазин за цигари, не се вижда всеки ден по ресторантите в България (поне). А ставаше дума за буквално квартално кафене, където бяхме седнали на вечеря. И връщат рестото до стотинка, чак после (ако не си ръб и забравиш) оставяш бакшиша. Пак да повторя – това са впечатления от обикновен провинциален град, далече от всякакъв туристически поток. В компанията бяхме турци, българи, чехи, румънци, испанци и колумбийци. На всички (освен на турците в компанията, естествено) ни паднаха ченетата, когато донесоха одеалцето. Е, вероятно и в Колумбия може да се случи, но в Европа? Евентуално в най-най-най-скъпарските места на континета? Интересно, ние, белите, за какво плащаме?!? Че и цените в заведенията тук са по-ниски! Един ден, управителят на рестораната дойде и ни почерпи по едно питие – е, ние си взехме кафе и чай, но най-потресаващото дойде накрая, не само че наистина беше почерпка и не беше включено в сметката, но и не приеха бакшиша. Нищо не бяхме направили, нямаше никакъв инцидент или лошо обслужване преди това, но … не само ни почерпиха, но и бакшиша не взеха. Поне за момента нямам обяснение за това наистина мило отношение към скромните ни консултантски персони.

За разлика от ресторантското, обслужването в хотелите има мегдан за подобрение.

 

По Главната на Адапазар

И отново за алкохола и цените му

След време открихме един ресторант с бира. Всъщност даже и нощни клубове с алкохол има, ама аз в София не ходя по такива, та камо ли в Анадола. Та ресторантът с бирата беше един хотелски ретсорант наблизо (абе, километър ходене си имаше). Бирата беше Ефес по 330 и 500 ml, като голямата беше 7, а малката – 6 лири, което е … много скъпо за бира, но пък в сравнение с цените в магазина е само два пъти по-висока. В магазина едно кенче беше към 3,50 лири, така че 7 лири за наливна в заведение е приемливо. (Курсът на лирата към лева е пет за четири: 5 лири = 4 лева). Все пак е скъпо и пихме само по една – Ефесът ми се видя леко блудкав, ама пък ме хвана само от една халба 😉 Туборгът, който си взимам от магазина е ОК.

Сметката

И все пак има някои странности в писането на сметката в заведенията. Казвам странности, защото го отдавам повече на небрежост, отколкото на злонамереност – не се учудвайте ако включат нещо, което не сте поръчвали,  но също толкова вероятно е нещо поръчано да го пропуснат в сметката J (а в общия случай водата, хляда и разядката изобщо не ги включват в сметката – хапвате си ги бадева). Е, ние сме готини и казахме да го включат (цяло основно), защото не беше малко като сума. Изобщо не се шегувам – често се случва да пропуснат нещо в сметката и да не ви искат да го плащате.

Сметката обикновено е едно число, написано на ръка на листче – рядко грешат, а ако им поискате фискален бон за проверка, ще ви го дадат без мръщене. Наистина, проверявайте си сметката – грешат и в двете посоки понякога J Хесап е сметката (общата сума, написана на листче), а фиш е касовия бон. Ако дадете повече от написаната сума, рестото ще ви го върнат до стотинка, а аз очаквам от вас да оставите бакшиш – обслужването е суперско. Кредитни карти се приемат масово по ресторантите. Пак да повторя – впечатленията ми са от Адапазар – провинциален индустриален град, в който няма туристи, че даже и келнерите не говорят езици, различни от турски.

По Главната на Адапазар, Турция

По Главната на Адапазар

 

Какво няма в Адапазар

Няма кошчета за боклук и изобщо няма никакви кофи за боклук. Не се срещат и инвалиди, въпреки, че всички тротоари имат скосяване за инвалидни или детски колички. Бременни също не видях – може би си седят у дома? Вероятно си седят там, защото ситуацията с разждаемостта в страната е повече от добра, така че ми се видя странно, че не се виждат бременни по улиците.

Как си хвърлят боклука, като няма кофи? Не е тайна – торбичките с боклука ги оставят покрай дърветата на улицата привечер, а през нощта  минават боклукчиите да го приберат.

Пощенски картички също няма. Друго си е да пратиш на родителите си или други роднини картичка от Адапазар – градът, в който живее Фикрет. Ако не знате коя е Фикрет и каква е връзката ѝ с Адапазар, питайте майка си или баба си – те знаят със сигурност J

Рамазанът

Рамазанът свърши. Едва ли мога да ви разясня значението му, как е възникнал, какво се отбелязва с него – т.е. чисто верският му аспект няма да засягам, но поне мога да ви разкажа „как изглежда отвън” и без да го разбираме. Даже се опитвахме да питаме колегите за значението му (по аналогия: Рождество Христово е денят на раждането на Исус, нали? По подобен начин се опитах да изясня и какво е Рамазанът), обаче не успяха да ни обяснят – имало много събития в този месец, като примерно денят на Корана  и още много други. Както и да е – очевидно е месец с много верски събития, а не просто период на пости с едносъбитиен повод.

По Главната в Адапазар

Та, както и да е. Рамазанът е един лунните месеци в годината, през който мохамеданите „постят”.  Постът е малко по-различен от нашата представа за пост, но най-важната разлика е, че от изгрев до залез Слънце не се яде нищо, не се пуши, даже не се пие вода, а алкохолът и без друго е забранен за правоверните. Може само да се работи през деня. В Турция тази ситуация е поносима заради добрия климат, но как се справят в арабския свят с непиенето на вода през деня, за мен е загадка. Всичкото това завършва на залез слънце, като залезът се обявява не само от ходжата (по уредбата) но в Адапазар имаше и топовен гръм. До този момент масите са само подготвени, сервирани са предястията, но никой нищо не пипва. А като гръмне топът започва вакханалията 🙂 Ядене, пиене (айран и кОла!), даже и цигари палят 😉 Единственият недостатък беше, че близкото заведение гърми, докато се опитвам да заспя към 11 часа вечерта 😉 Но точно тогава имах много ранен самолет за София и трябваше да стана в 3 през нощта, за да отпътувам – е, ресторантът си беше отворен за закуска, та тръгнах хапнал към летището.

Покрай Рамазана разбрах защо ние сме различна нация. Разказвах на малката в къщи какво е Рамазан и какво се прави покрай него. Беше ѝ много интересно и накрая заяви „Не искам да кажа нещо лошо за турците, добри хора са, но добре, че Левски ни е освободил от Турция – няма да мога да издържа по цял ден да не пия вода когато е Рамазан“ И, ако се замислите, точно тези неща ни правят правят различни нации:  не можем или не искаме да правим странни за нас неща. Както и ние правим странни за другите нации неща.

Защо Левски ли? А кой друг?

 

По Главната на Адапазар

 

Забрадките

Забрадките са може би най-трудната за писане тема в тези бележки. И не защото няма забрадки, за които да пиша – даже напротив – половината дамско население ги носи в почивен ден по главаната улица, ами е трудно, защото наблюденията ми към това явление ме водят до много далеко отиващи мисли. Тук разбира се разглеждам само забрадките, служещи като религиозен символ в днешна Турция, а не просто дрехата, които носят бабите на главите си по планинските села и в които това служи като допълнителна защита от жегата, вятъра и дъжда. Спомените от единственото ми по-раншно ходене в Турция (3-дневна екскурзия до Истанбул през 1993г) не включваха нито една забрадка, а си спомням тогава, че специално исках да видя как е ситуацията по темата тогава. Нямаше тогава забрадки и това си е!

Днес обаче поне половината жени ходят с „шарф” (или по нашенски – шамия 😉 Ако „шарф” ви се струва познато като дума, то е заради руския – там шарф значи шал. Аз ще използвам думите забрадка или шамия (която дума пък използваше баба ми, Бог да я прости).

Половината жени носят забрадки – като става дума и за млади и за стари. Сред старите жени има и такива, които носят обикновена („цивилна“ немохамеданска) забрадка – такава, която крие от слънцето (т.е.такива каквито носят и бабите и в България), а не такава, която ти скрива косата и врата… Изобщо нещо е станало в Турция, щом има едновременно млади мацки с шамии и баби без шамии… (въпреки споменатото, сред възрастните по-висок процент носят мохамедански шамии, отколкото сред по-младите)

Модна къща Armine, Турция

Модна къща Armine е специализирана в мохамеданска мода. Показаните модели струват около 60 лв при нормална около 12 лв за немаркови шамии. При разпродажба цената пада до около 30 лв. **

 

Та идеята на забрадката е да скрива някои сексуални за мохамеданите части от женското тяло – косата и врата с деколтето. Това разбира се е чудовищна несправедливост спрямо хетеросексуалните мъже – ходенето по улиците на мохамеданския свят много напомня ходенето по улиците в истинската Западна Европа (и вероятно Америка): не може да видиш нищо, в което да си оплакнеш погледа! А още по-голямата несправедливост е, че жените имат къде да си оплакнат погледа – нито един мъж не ходи със забрадка или фередже, нали! Е, някои твърдят, че жените обичали с ушите, пък мъжете  – с очите, което естествено би довело до забрана да се говори с жена – и това вероятно е така в по-правоверните от Турция страни  – но фактите са си факти: мъжете няма къде да оплакнат поглед, но пък това не пречи на жените в Турция да си говорят с „чужди” мъже. Че и да флиртуват на улицата. Че и да се целуват на улицата. Да говорят на висок глас по жисиема, да ме заглеждат и да се кискат като видят, че не ме е страх и ги заглеждам и аз…

По Главната на Адапазар

Изобщо поведението и на жените и на мъжете по улиците в Турция е подобно на това в страните от Югоизточна Европа. С една голяма визуална разлика – тук половината момичета „спазват“ мохамеданската традиция да носят забрадки. Наистина е голяма демагогия.

 

Турска реклама в Свежо

Гугълска реклама в Свежо, гледано през турско IP 😉

 

 

Защото ако забрадките наистина имат за цел регулиране на сексуалността, то те щяха да са само един от елементите на тази регулация – вече ви споменах, че същите забрадени мацки се държат за ръце с гаджетата си, пушат в заведение (на открита тераса може да се пуши), и вече някоко пъти го споменах – гледат ме със спокоен интерес в очите. Гледат. (Е, то не е за фукане, но съм свикнал около 10% от жените да ме заглеждат и в София, но … винаги се правят на „скромни” като забележат, че съм забелязал) В Турция обаче жените си се заглеждат откровено и, което най ми харесва, със спокоен интерес и без извъртане на погледа встрани. И понеже моя милост в такава ситуация се умихва, то и отсрещната реакция е усмивка. Та не разбрах какво точно регулират глупавите забрадки?!?

По Главната на Адапазар

 

Иначе забрадаката плюс затвореното облекло е типична патриархална – именно патриархална (бащинска), а не общо мъжка мярка. (не всички мъже са бащи, нали) Каква е разликата ли? В качеството си на женски татко много добре разбирам желанието да не ми се моткат голи пъпове из къщата. В качеството си на хетеро–мъж ми е малко криво, че улиците са постни откъм гледки. Последното се наблюдава както в Германия, така и в други страни на Западна Европа. Подозирам и в Щатите е същата история – никакви къси и изобщо никакви поли – изобщо нищо, което да оприличава жената на сексуален обект за хетеро–общуване. По един извратен начин нашите западни феминистки постигат същото, което постига и исляма със забрадките си – жените са забранен за мъжете плод. За щастие, Турция не е съвсем ислямски правоверна в това отношение  – вече ви разказах за реалното поведение, но в истински правоверните страни на юг и изток от Турция, жените съвсем приличат на западни жени – куп дрехи, който не бива да бъде заговарян. При това ограничение на хетеро-сексуалното общуване (практически тази забрана води до забрана на мисионерската поза преди брака), то не искам и да си представям какви сексуални техники са развити в истински мохамеданските страни. За Америка съм чувал – ергените отиват в бар и чакат мацките да ги заговорят. Как става на пó на Изток – не знам, но мога да си представя 😉 Защото жените са покрити само по отношение на мъжете, но те не са покрити за другите жени, мъжете също не се покрити за другите мъже, а да не казвам, че и децата не са покрити за никого… Добре де, в истинския ислям това се регулира с пребиване с камъни, как обаче го регулират западните феминистки – идея си нямам.

 

По Главната в Адапазар

 

 

С други думи – ако жените не са привлекателни за мъжете (и обратното), то други неща стават привлекетелни и в други комбинации. По подобен извратен начин забраната, която Коранът повелява по отношение на алкохола води до чудовищно количество пушачи в Турция, а ислямски Иран е страната с най-много хероино-зависими на глава от населението в света. Изобщо – човек трябва да е много внимателен, когато си избира система от табута, че …

Нали ви казах – мислите за забрадките могат да отприщят голяма дискусия. Горните разсъждения не важат много за Турция, по простата причина, че това не е съвсем мюсюлманска държава (то щеше да е кошмар!)

Ататюрк на централния площад на Адапазар, Турция

Ататюрк на централния площад на Адапазар.

Негова статуя има в двор на всяко училище, казарма или учреждение с двор. Портретът му се намира практически във всеки кабинет и даже шофьорите го окачават в кабините на автобусите (там където сте виждали Сталин навремето, а днес има голи мадами в България) Шивачите и обущарите също украсяват дюканите си с негови портртети.

 

 

Турците, Европа и всички ние

Започвам да си давам сметка защо Европа и европейците са успешни – ние просто сме по-големи грубияни. Турците, а вероятно изобщо хората от Изтока, са доста деликатни – ние наистина изглеждаме като викинги в славянско село (аз специално изглежам като прабългарин в славянско село, но другите колеги са от други страни ;).  Имах следната случка от която още ме е срам – стоях в средата на коридора и съсредоточено пишех смс-и (Ментел, вас ще ви псувам в отделна глава!) – усетих, че зад гърба ми идва някой и понечих да се дръпна към едната страна на коридора. И понеже нямам очи на гърба, а изобщо не ми дойде на ум да се обърна – щях да смажа буквално една жена. Направих възможно най-виновната физиономия, казах сори, а тя горката дума не продума и ме погледна толкова съчувствено и с разбиране, че още ме е срам.

Чувал съм, че хората на Изток са по-деликатни – не знам за целия Изток, Турция е първият ми по-сериозен досег с него, но със сигурност този позитивен предразсъдък в пълна сила важи за Турция. Хората наистина са деликатни, а аз редовно се чувствам там като в слон в стъкларски магазин. Тези, които ме познават, знаят, че съм доста дипломатичен, кротък и възпитан човек – и въпреки това в Турция в собствените си изглеждам очи като абсолютен грубиян, викинг и прабългарин.

Как да обясним при това положение днешната полит-коректна и вегетарианска, за да не казвам страхлива Европа? Много просто: ние сме грубияни, но … в последните десетилетия избираме страхливци за политически лидери. Докато Изтокът е деликатен като човеци, начело им застават куражлии и грубияни. Ето ви пример: помните ли изрода от Норвегия? Случката се беше случила в лагер за подготовка на млади кадри на управляващата партия, т.е. това са потенциалните министър-председатели, военни и вътрешни министри, лидери на общественото мнение и изобщо това са бъдещите лидери на страна от НАТО. Е, да попитаме: как от тях не се намери нито един куражлия, който да прецени правилно ситуацията и да направи нужното, да събере другите около себе си и да предприемат нужното, за да спрат изрода?!? Чакаха да дойде полицията? Докато оня утрепе почти 100 човека??? Бахти бъдещите лидери, честно… Как ще се държат когато станат министър-председатели? Ще чакат да дойде полицията? А? И като дойде полицията – ще я оплюват? (пак дано да е в лицето на американската, а не е китайската армия. Пази, Боже!)

От друга страна – изродът Кадафи. Държа се до последно и то като лидер. И Садам беше същият. Че са изроди и че си заслужават бесилото или канавката – няма спор. Даже и едно публично оскубване заслужават, но … си бяха лидери, няма защо да се лъжем. В този ред на мисли, помислете другия път, когато избирате политически лидери на България – първото нещо, което трябва да имат лидерите е ТОПКИ! железни. Всичко друго е вторично. Рязането на лентички и правилното говорене е само метод за осимпатяване, но лесно скрива тоталната липса на топки.

Въпреки деликатността и изобщо добротата си, турците са истински държавнотворен народ, подобно именно на прабългарите и викингите – само ако видите ведомствената охрана с какво достойнство носи службата си, ще разберете, че на кюрдските партизани (сепаратисти, терористи, борци за свобода, хъшове, революционери) им е доста тегаво 😉 Това, разбира се, се е отнасяло и за българските възрожденци, но те пък са имали и допълнителната задача за духовното изграждане на нацията ни, а не просто да вдигнат джумбуш. Духовното изграждане в крайна сметка е било по-скоро за сметка на гръцките и влашките елементи в езика, културата и религията ни, а не толкова за сметка за турския елемент. Вероятно именно затова след Освобождението е било нормално да има турци в Народното събрание – те не са представлявали духовна опасност за нацията ни, т.е.те спокойно са могли и са станали част от българската нация. Просто не бива да се правят глупости, наистина не искам турците за противник. Не за друго – ами не са лоши хора 🙂

 

http://youtu.be/X9KxAuDh58w

 

 

http://youtu.be/VFQ4npaZYlA

 

Общи изводи

Горните записки бяха писани в различно моменти в последните няколко месеца, така че може да ви се сторят леко хаотични, но за сметка на това са искрени. Знам, че ще бъде прочетен от много български говорещи турци – ако някой се почувства засегнат, моля да ме извини, но Турция ми изглежда точно по описания начин. Вероятно съм спестил някои детайли, като например вечното раздразнение, че чувам ходжата как пее в събота сутрин около 5 часа и невъзжможността да се спи на отворен прозорец от това 😉 – но и без друго от една страница първоначално разказът се разшири до почти двайсет…

Отличниците на гимназията – Адапазар, Турция

Това са абитуриентите, приети в университет. В началото на учебната година бяха сложени на билборд на оградата на близкото училище.

Изобщо Турция има какво да предложи като впечатления и като поле за размисъл. Без да мога да дам конкретно доказателство, въпрос на усещане е, но страната наистина е разкъсвана между Изтока и Запада – вижда се как една част от народа се опитва да бъде „обикновен” в нашия смисъл на думата, а други части го избива на „нормалност” в в източния смисъл. Дълго време съм си мислел, че България е страната между Изтока и Запада, но сега със сигурност виждам, че тази роля всъщност принадлежи на Турция, а България може и да е от най-бедните, но еднозначно и безапелационно е западна страна, т.е.можем да твърдим с чиста съвест, че задачите, които сме си поставили през Възраждането са изпълнени. В крайна сметка същото ще се случи и с Турция. Въпросът е кога? Защото тя има сериозна икономика и доста добро развитие в последните години. Но, както се сещате има едно много голямо НО, което хърватите и изобщо всички (без словенците) народи на бивша Югославия не можаха да разберат. Като че ли и Турция не може да го разбере все още, но Европейският съюз първо е политически и чак после е икономически съюз. В този ред на мисли България и Румъния се справиха по-добре от съседите си – важно е искреното желание да си част от империята, а че не си си построил още магистралите е вторичен въпрос (ако беше до магистрали, Хърватия щеше да е отдааааавна член).

Същото се отнася и за Турция – за какво са ти автомобилни заводи, ако вместо едни униформени на власт (военните) избираш други униформени? Ако бяха попове, щях да кажа – с расо 😉

 

 

Адапазар, Турция

Днешна Турция в един кадър

 

 

И, въпреки, че точно днешната леко ислямистка власт постигна този забележителен стопански растеж, то нека моите турски читатели схванат, че стопанските успехи са добре дошли, но не и условие, за да стане една страна част от Съюза – по-важното е да няма униформена (ако ще и свещенническа) власт.

Турция в крайна сметка ще стане част от нас, искрено се надявам това да е по-скоро, защото България има голям интерес от присъединяването на Турция към съюза, но наистина чак след изпълнение на политическите критерии. Пак ще го повторя – не ми е проблем, че мацките ходят с шамии по улиците, проблем ми е, когато някой ми налага чужди системи от табута на моя територия. Ето това е политическият критерий – искрено се надявам да бъде разбран.

Добре дошли в Европа – мост на Босфора, Истанбул

Добре дошли в Европа!

 

Разликите между българите и турците са много малко – бих казал, че от съседните ни народи само румънците приличат повече на нас. Разликите ни са както положителни така и отрицателни и след известен размисъл в крайна сметка разбираш че всъщност сме едно голямо семейство с лош темперамент и избухлив характер*** 😉

И нещо лично като финал:

Трябва да си призная, че Турция ме плени. При това ме плени емоционално – в Турция сърцето харесва неща, които разумът не одобрява. Тук разбрах, че България вече е западна страна с неща, които разумът харесва, но… вкусът на бозата говори на сърцето, а не на разума 😉  Точна такава е и самата Турция – разкъсвана между сърцето и разума си. За щастие на България ние вече не се разкъсваме между двете (тия дето се разкъсваме сме дърти ;). И това ще призная, но Турция е единствената страна, извън България, за която съм помислял „Отивам си в Турция“ 🙂

Край

 

 

*Майтап бе! Тази къща я построиха миналия месец и ще бъде някакво кафене 🙂

** Проверено лично

*** Мисълта е на Гери Ч. Напълно съм съгласен с нея 🙂

П.П. Фатима Спар ми влезе под кожата 😉

http://youtu.be/V6HEbUKpWm8

 

Други разкази свързани с Турция – на картата:

24 коментара

авг. 04 2009

Почивка на Мармарис (с разходка до о.Родос)

Хайде на море! Този път не нашето, не гръцкото, ами направо — турското. За Турция се чуват разнопосочни мнения като място за почивка — днешната е гледна точка на Стоян. Приятно четене:

Почивка на Мармарис

Булгаристан-Мармарис-Родос

Разстоянието между София и Мармарис е около 800 км и се взима за около час и половина със самолет. Във времена на световна финансова криза обаче чартърът е разчетен по-скоро като междуселски автобус и минава първо през Анталия да оставим там малко туристи, после кацаме в Бодрум да оставим и там още малко, а нещастниците с крайна дестинация Мармарис ни товарят в автобус за последните 150 км.

Мармарис

Първото впечатление е за сахарска жега. Градусите са около 45 в един на обяд, а слънцето толкова ослепително, че без слънчеви очила трудно се гледа. Автобусът обачи ни посреща с приятното бучене на климатика, а уютна табелка ни уведомява „2 вода = 1 $“. Турски вариант на руския език. Деси е толкова замаяна от жегата, че се обърква първоначално и ме пита защо водката е толкова евтина и се предлага в автобуси. Батко обаче има само долари и евра и то в големи купюри, щото в София турски лири не се продават даже в единствената турска банка. Пък и вкоренения български комплекс „тея се опитват да ме минат нещо“ ме ръчка да не бързам с покупките, преди да съм проучил пазара.

На първата спирка за почивка влизам в магазинче и излизам гордо с две бутилки вода за два долара. Прецакан с курса и цената, но щастлив че съм се опитал да заобиколя системата. Народопсихология в действие.

Така в шеги и закачки към 16:30 стигаме най-накрая в хотела.

На рецепцията пак ни посрещат на руски. С 70% туристи руснаци, тука всички го говорят или поне се опитват. Аз се правя на луд обаче и отговарям на английски. Даже искам формуляра с хотелската политика на английски разбирате ли, нищо че след 4 години в Москва нямам проблеми с езика меко казано. Така де, в Евросъюза сме все пак, стига ни бръснаха за 16-та република.

Дали за отмъщение или просто така, но гадината на рецепцията ни дава някаква забутана стая в странично крило, точно над нощния бар. Голям проблем както се оказва после. На всичкото отгоре стаята не отговаря и на тризвезден хотел в Карнобат. Да ме прощава Карнобат. А се води 4 звезди. Гардеробът е подпрян с някакви трупчета, стената е олющена, над вратата има 3 пръстта луфт, ваната в банята е цялата на ръждиви резки оставени от античните и течащи кранове. Слава Богу, климатика работи, а чаршафите и кърпите са нови и чисти, така че ще оцелеем и този път.

Преди вечерята има опознавателна среща.

Дебел намек от страна на туроператора да се запишеш поне на 1—2 платени екскурзии. С Деси още от София сме решили задължително да посетим Родос, който е само на 40 км с ферибот. Цената е 50 евро на човек в двете посоки заедно с пристанищните такси. Записваме се и на обзорната обиколка на Мармарис и околностите. Обикновено пътуванията ни минават в нонстоп обикаляне на музеи и забележителности и сега сме настроени за кротко лежане на плажа и чести прибежки до бара.

Обиколната екскурзия е първа и е насрочена за 14:00.

Гениално решение, спор няма. Туристът трябва да бъде мъчен и унижаван по всеки възможен начин. Особено организираният такъв. За пореден път се убеждавам в правотата си да си организирам сам всички екскурзии и да не пътувам в никакъв случай с група.

Четете по-нататък>>>

6 коментара

Older Entries »