Етикети: Анди

Една Румяна в Перу (3): Пуно, езерото Титикака и плаващите острови на Урос 2

Една Румяна в Перу (3): Пуно, езерото Титикака и плаващите острови на Урос

 Днес завършваме пътуването на Румяна през Перу. Започнахме с Лима, Чинчеро, Ойантайтамбо и Свещената долина, а после минахме през Свещената Долина до Мачу Пикчу и Куско. Днес наред са Пуно и езерото Титикака. Приятно четене: Една...

Филкови пътуват: Перу (6): Мачу Пикчу 0

Филкови пътуват: Перу (6): Мачу Пикчу

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска,  отидохме в Кузкоа за последно бяхме в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Днес отиваме на Мачу Пикчу (защо споменават всички и царевичак след това – все още не знам)

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част шеста

Мачу Пикчу

Трипът за Мачу Пикчу стартира за нас в 5:30 сутринта. В 6 освободихме стаята си, в 6:15 поредният ‘наш човек’ дойде да ни вземе, а влакът за Агуас Калиенте – градчето в подножието на Мачу Пикчу, тръгна в 6:50. Избрахме по-ниската цена за трипа, т.е. щяхме да пътуваме във влак за ‘backpackers’. Цената за трипа беше 185 $ за човек. Другата възможност за цена беше около 250 $. Този трип също беше предплатен мнооого, много отдавна, защото информацията в нет-а твърдеше, че изобщо не е лесно да купиш билет от днес за утре.

Когато младежът, ‘нашият човек’, дойде да ни вземе от добре познатото ни площадче на стълбите пред хотела, ние веднага го гепихме на ‘къс пас’, за да разберем кога точно щяхме да се върнем вечерта. Все пак гонехме нощен автобус до Пуно, заминаващ в 10 вечерта. С изненада разбрахме, че влакът не пристига в 8:30, както по-преди са ни уведомили, а в 9.30-9.45. става ни ясно, че май ще видим езерото Титихаха през крив макарон и силно се умъчнихме – информацията в нет-а твърдеше, че индианците уроси си струват да бъдат видени. Младежът обаче комбинативно измисли решение на нашето затруднение. Предложи ни за сумата от 10 $ да дойде с такси до предпоследната спирката на влака, от където щеше ни поеме и по този начин щяхме да изпреварим пристигането на влака в Кузко с около 30-тина минути. Плановете започнаха да се подреждат чудесно и тоя ден също започна да изглежда обещаващ и пълноценен за нас! Оставаше само времето да бъде благосклонно към нас и да не ни запраска дъжд насред Мачу Пикчу.

В 6 и половина вече бяхме настанени във

влака за Агуас Калиенте /АК/:

На път за Мачу Пикчу, Перу

На път за Мачу Пикчу

Влакът пътува 4:30 часа от Куско до Агуас Калиенте – градчето под Мачу Пикчу. След това се пътува ок. 40 минути с автобус до руините

 

 

Влакът изглеждаше повече от симпатично – чисто, спретнато, подредено, със седалки, оформящи сепарета от по 4 човека, обърнати 2-ма към 2-ма. Наши спътници се оказаха семейство в средата на 40-те от Бразилия. Говореха лош английски, а моят испански пък също не беше добър. Трудно се разбирахме, но все пак комуникация някаква протичаше. А и бяха симпатяги – изглеждаха като излезли от бразилските сериали – тя усмихната, знойна и гальовна, а той – чаровен мачо, но безкрайно предан на жена си.

Билетите, които имахме, включваха същинските билети за влака, хартиени билети за автобуса от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу и платена входна такса за самия комплекс. В комплект с тях имаше и опростена информационна карта на пътя, по който щяхме да се движим. С един вид линии бяха отбелязани трипове те на истинските приключенци, преминаващи през ink trail – пътя на инка та – т.е. онези смелчаци, които се навиват да правят 2-3-4 или 7-дневни преходи през джунглата от някоя точка около Кузко чак до Мачу Пикчу. Тия ентусиасти трябваше да спят в палатка, да бъдат обилно квасени от дъжд, да се подлагат на ухажването на комарите и всъщност, щяха реално да преживяват всички несгоди, които древният инка едно време е преживявал, но облекчени от съвременните технологични и козметични средства. С друга линия беше отбелязан пътя на влака, с трета – движението на реката; селищата, на които спираше влакът, също бяха маркирани. Разглеждахме картата до момента, в който усетихме, че влакът спира и след това дава на заден ход. Първата ни реакция е да се разхилим подигравателно – тия индианци перуанци сбъркали коловоза! Но се самосветнахме, че хората в Южна Америка надали са толкоз прости, колкото ни се иска, за да проявим Европейско надмощие на мисълта. Оказа се, че наклонът на релсите е твърде голям, за да бъде взет на едно преминаване. Затова към основният път има направен помощен коловоз под по-малък наклон. Така че влакът се качва по наклона, но първо по по-малкия, и след това се връща, за да вземе истинската посока и същинския наклон. И тая операция се повтаря на 3-4 пъти.

Въпреки прословутата ми летаргия, за 4те часа и половина пътуване нямаше как да не забележа, че пейзажът навън се променя пред очите ми. Приближавайки Мачу Пикчу, т.е. слизайки на по-ниска височина /Мачу Пикчу е на 2400 м. надморска височина/, растителността се промени в тропическа. Вече бяхме в джунглите.

Влакът се движеше по

ждрелото на река Урбамба/Урумбамба

/хабер си нямам как точно се казва/, така че кристално ясно е видно колко пълноводна всъщност е реката. И мътна. От каката-водач от предишния ден знаем, че през зимния сезон /което е нашето лято/ реката е много по-спокойна и съответно, много прозрачна. През март в Перу е дъждовен сезон и, съответно, реките са пълноводни, но мътни. Друго какво да кажа за пътуването. Започна яко да ни писва, станахме нетърпеливи, не ни свърташе на едно място и др. такива дивотии. Както, впрочем, и всички останали пътници.

В 11:10 файнали акостирахме в

Агуас Калиенте

Още на перона ни подеха множество водачи с флагчета в множество цветове – разделението на групите е много ясно. Днешният наш човек е зелен, сиреч, мята зелено знаменце. След като изчакахме да се появи и последният мотльо от нашата група, се емнахме към мястото, от което потеглят автобусите към Мачу Пикчу /естествено минахме през поредния учреден пазар с поредните парцалки, сувенири, магнитчета и т.н, които предлагаше перуанската туристическа индустрия/.

Разстоянието от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу е 4 километра, но пътят е беше толкова витиеват и стръмен, че изкачването до върха ни отне около 30-тина минути. На места платното беше твърде тясно, така че се налагаше да отбиваме, за да правим път на слизащите надолу автобуси. Тук е мястото да кажа, че пътят НЕ беше обезопасен по никакъв начин. Т.е. пътувахме по тясно двупосочно платно, виещо се из джунглите, като едната страна на пътя е плътно опряна о скалите на Андите, а другата страна пряко граничи с изминатия вече наклон на пътя, съмнително напомнящ на пропаст.

[geo_mashup-location_info]

 

Входът на

Мачу Пикчу

се оказа задънен от тълпа. Стотици, хиляди туристи. Не ми се мисли колко ли са хората в истинския туристически сезон през юли-август. Минахме през гардероба, където оставихме малкото багаж, който носехме. Гидът предварително ни беше предупредил, че обиколката продължава 3-4 часа, а вътре в комплекта няма тоалетна, така че се отбихме в нуЖДника и след това се подредихме на опашката като всички останали. Още в началото разделиха групата на две части – англо- и испано-говорящи, така че ние се прикачихме към англоговорящ водач, който този път се отличаваше с оранжево знаменце. Обиколката стартира!

Отне ни около 5-6 минути да се изкатерим по стъпалата, водещи до мястото, откриващо тази гледка:

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу

 

И след това още 3-4, докато влезем в същинския комплекс. Още в началото се спряхме за

кратка образователна беседа, касаеща историята на Перу и историята на откриването на Мачу Пикчу

Гидът разказа, че комплексът е открит от Хирам Бингъм през 1911. Истината е, че човекът е бил учен, но съвсем не се занимавал с история на Перу. Но, в 1910 година, прибирайки се от Боливия към дома, Хирам-чо наминал през Лима, където чул една легенда. Тя разказвала, че древните инки имали таен, свещен град, в който били събрали всички свои съкровища, спасени от времето на испанското завоевание. Връщайки се у дома, 30-тина годишният Хирам-чо събрал свои приятели, навил ги, че откриването на Тайния град би било страхотно приключение и откритие, и след 1 година се върнал в Перу.

В Лима той се заровил из бумаги и документи, и намерил информация, че този Таен град се намира на 3 дни път от Белия камък, който се намира някъде около Кузко. Човекът се вдигнал и тръгнал да обикаля селищата в околността на бившата инкска столица. Никой нищо не бил чувал за тоя бял камък. Докато един ден един възрастен човек му казал, че бил чувал за бял камък, намиращ се еди-къде-си. Намерил го той, тоя бял камък, но разбира се, документите не указвали посоката, в която се намирал Тайният град. Хората, живеещи наоколо, също нищо не били чували. Всъщност, те били обикновени прости хорица, които наскоро се били заврели по тая местност не по друга причина, а за да избягат от данъчните власти. Хабер си нямали нито от легенди, нито от поместната история, нито от инкски работи.

Безизходицата изглеждала несъмнена, докато един друг ден едно 8-годишно овчарче /не знам как се казва човек, който пасе лами – ламчарче, навярно/ му казало, че има едно място в джунглата, което случайно открило с другарчетата си, докато пасяло животните /или май си играело – не помня и това/, и там измежду растителността на джунглата се виждали много камъни. Хирам Бингъм обещал на перуанчето заплащане в размер на 1 соло /или 50 български стотинки/, ако го заведе на въпросното място. И всъщност така, случайно някак, бил открит Мачу Пикчу. Същата година нищо не било направено по разкопките – все пак са минали столетия от последния живял човек в Мачу Пикчу и времето, пръстта и джунглата тотално били закрили всичко от разкопките. На следващата година започнало разкопаването на комплекса.

Това нещо цялото бива разказано по един супер атрактивен начин от нашия гид – пич на средна възраст, непрекъснато пускащ шегички, майтапи и забележки. Докато траеше кратката лекцийка, групата беше стопирана на първата тераса, от която започваше /или в която завършваше – зависи от гледната точка/ път за някъде-си. Гидът разказа, че ако тръгнем по пътя, точно след 7 дни инкски ход сме щели стигнем до площада на Плаца де Армас в Кузко – площада с Катедралата. Ако придвижването е с коне, времето, нужно да стигнем до Кузко, щяло да е 1 ден, а ако иде реч за туристически ход, то придвижването щяло да отнеме поне цял месец време. Така и не разбираме дали човекът се шегува с нас или говори сериозно.

Гидът разказа, че данните, които в днешно време имаме за Мачу Пикчу, са плод на умозаключителна логика, а не на исторически доказателства, сиреч на намерени документи, описания, хроники, легенди и т.н. Например, фактът, че напоителната и водопроводна система е толкова широка/голяма говори, че тази система може да задоволи нуждите на максимум 3 000 души. От там по умозаключителен път се стига до извода, че градът не е бил голям.

Някои от археолози твърдели, каза пичът, че

Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а нещо като курорт за елита на инките

Нашият гид обаче не споделяше това мнение – той твърдеше, че Мачу Пикчу е бил просто един обикновен град. Той беше убеден, че нищо тайно и толкова свещено не е имало в Мачу Пикчу и че той НЕ Е тайният град, в който последните инки – синове на Слънцето, са скрили своите съкровища и златни богове.

Нещо важно, касаещо архитектурата на града, е, че

Мачу Пикчу всъщност е абсолютно незащитен за нападения

откъм строителство – местоположението на града е наистина уникалното – от 3 страни градът е заобиколен от пропасти, а от 4-тата е така известния от снимките връх. Още нещо интересно – планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу (Младата планина). Още нещо интересно – Мачу Пикчу всъщност е името на планината, стояща до града, не на самия град. Тъй като не е имало никакви исторически документи или предания /както споделих по-горе/, то не е имало какъвто и да е начин Хирам Бингъм да е научил същинското име на града, така че той просто го е кръстил на планината, в която се намира.

Още информация: Всички сгради в Мачу Пикчу са построени в класическия за инките архитектурен стил и с полирани каменни стени. Блоковете са така изрязани, че се втъкват един в друг без хоросан. Много от спойките са толкова перфектни, че дори нож не може да бъде пъхнат между камъните. И като се има предвид факта, че инките никога не са използвали колелото, то мъкненето на огромните каменни блокове си е жива мистерия – вероятно с помощта на търкалящи се върху пясък трупи, които ‘превозват’ материала.

Все още стоящи на първата тераса, гидът ни обърна внимание на терасите. Обясни, че това било мястото, на което инките отглеждали храната си и нужните за тях продукти – садяло се всичко – царевица, картофи, плодове, кока. Терасите били и своего рода експеримент да вдигнат производството на кока на по-висока надморска височина. Тоя експеримент май не бил толкоз успешен.

Тук е времето да разясня моментът с

производството и използването на кока

Най-добрата надморска височина за тая работа е височината малко по-ниско от Мачу Пикчу – около 2000 м. А коката се използвала за дъвчене в сурово състояние, което помага за преодоляване най-вече на височинната болест. По описание в нашата трилогия, инките дъвчели толкова много кока, че зъбите им позеленявали и зелен сок се стичал от ъглите на устните им. Т.е. на кратко – кока се отглежда на ниското /около 2000 – 2500 m/ и се изнася и доставя до всички високи райони на Перу. А те са много предвид наличието на Андите. Затова и коката едно време била най-важното средство в стокообмена /паричен обмен не е имало/. Толкова била ценна, че най-ценно и скъпо било изработеният труд да се заплаща с кока.

След това не-кратко обяснение, нашият водач ни завежда на тераса-две по-високо, от където казва, че е най-добрият ъгъл за снимка на Мачу Пикчу. Красиво е!

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

След фото-сесията се отправихме надолу по стълбите и терасите – към самия град. Продължих да снимам тук-таме. От тук насетне просто не виждам смисъл да разказвам каквото и да е още – снимките са си снимки и са достатъчни като за тоя разказ.

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, ПеруМачу Пикчу, Перу

 

 

Някъде към края на тура, и съвсем до една пасяща тревата на руините лама, която ни впечатли /защо ли – нали сме в Перу – ламите с лопата се ринат по тия места/ виждаме и прословутата порта, от която тръгва пътят нагоре към знаменателния връх от снимките. Гидът пак шеговито разказа, че през тая порта могат да минат единствено хората, които Виракоча лично е повикал. От портата до горе, до върха, изкачването отнема 15 минути инкски ход или около час и половина туристически. ОБАЧЕ за днес Виракоча вече нямало да повика нито един човек – привикването ставало само до 1 часа по пладне /инак казано затварят входа за туристи в 1 часа, за да могат туристите да слязат обратно до края на деня/. Ето ви един пример за хумореските на нашия водач – пич и половина!

Още малко по-натам поредното стадо лами ме предизвика да курдисам Филков в кадър:

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

Съвсем на финала, нашият гид ни строи в редичка с лице към планината, отстояща на север от нас. И разказа следното:

В началото, когато едва са открили Мачу Пикчу, всички са вярвали, че това е Тайният град на инките и че вътре ще открият отдавна изчезналите съкровища на инките /включително статуя на последния велик инкски владетел Уайна Капак, която е била с ръст на нормален човек и не с куха вътрешност, а цялата е била един масивен огромен къс злато/. Скоро се е оказало, че това не е Тайният град. Да, по инкско време всички постройки наистина са били облицовани в злато, сребро и всякакви други скъпоценни материали, но тези облицовки очевидно са били изнесени от там много преди да се явят откривателите – самите инки явно са ги скатали на някое наистина тайно място.

Гидът напомни, че испанците така и не успели да открият нито Тайния град, нито самия Мачу Пикчу, така че именно защото градът е бил скрит от погледа на завоевателите, той е останал съвсем такъв, какъвто е бил по инкско време. Липсват единствено покривите, направени от материал като тръстиков, и може би някой и друг камък, отнесени от дъждовете и времето. „Остава значи въпросът КЪДЕ е Тайният град на инките” – каза гидът. ‘Това никой не знае. – продължи той, Освен мен!’ Ние пак си помислихме, че тоя човек си прави гаргара с нас. Но той изглеждаше супер сериозен и дори не се подхилкваше. Нашият пич продължи:

‘Тайният град на инките

се намира ето в тази посока. – и посочи въпросната планина на север, Той се намира на 30 дни инкски ход в тая посока. Ако го измерим в туристически ход, то ще са необходими 3 години и то не заради друго, а защото теренът е труден – джунгла е. А и туристите все спират да снимат – бавят се. Може, не че не може да се стигне до там, но е опасно. По пътя живеят 2 племена индианци – едните изобщо не обичат белите хора, а другите пък ги обичат. Или по-скоро обичат вкуса им!’

И в тоя миг вече ние чатваме, че нашият човек си прави поредната гаргара с нас. Но е забавно. Истината е, че дори ни харесва да се гаргарят така с нас.

Пичът продължи: ‘Имаше преди време едни от NG, дето мислеха, че са много умни и наеха хеликоптер, за да стигнат до Тайния град. Времето беше хубаво, слънчево и уж трябваше да успеят, но Пачамама /сиреч Майката земя/ не им позволи. Направи силен вятър и отнесе хеликоптера в съвсем друга посока. Никой не умря, но и никой не стигна до Тайния град. Тайният град ще бъде открит тогава, когато Виракоча и Пачамама решат, че е дошло времето да се случи това!’

 

Нямам особено какво да кажа още. Три часа и половина са много време. На моменти обиколката е изтощаваща – пече слънце, нито помен няма от дъжд или облаче, човекът ни залива с информация, няма кьорав покрив, под който да се скатаем, водата ни е станала гореща като чай, изморени сме заради ранното ставане и дългото пътуване и т.н., и т.н. Но сме доволни. Много!

Слизането с автобуса надолу, към Агуас Калиенте беше спокойно. Само семейство някакви неизвестни за нас животни притичаха пред автобуса за радост на туристите – българи или американци – все едно.

Влакът тръгна по разписание в 17 часа. Докато пътувахме реших да направим проста аритметична сметка, която да покаже колко би ни струвала обиколката, ако имахме ден два повече в Кузко, за да си купим сами билети без посредничеството на туристическа агенция. Ето и цифрите:

Билет за влак – 82 $

Билет за автобус – 12 $

Вход за Мачу Пикчу – 122 солес или 43 $

Общо – 137 $

Печалба за туристическата агенция, която използвахме, беше по-малко от 50 $ на човек е повече от приемлива за ден като тоя.

 

Пристигнахме в Порой

в 8:15 вечерта. Таксито ни чака за наша радост и облекчение. Имахме кристален шанс да хванем навреме нощния автобус до Пуно. Изморени бяхме, но вече сме отметнали уж най-важната част от пътуването до Перу, така че всичко си е струвало.

 

Продължавам утре, че Филков и той е човек и той ‘лоб яде’ и той внимание си иска. Не мое цял ден да друса бебета, както е болен, под претекст, че аз пиша. То може, де, но не е редно някак…

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу] – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

1

Ла Пас и Андите в Боливия (10 част на Около света наляво (Околосветско пътешествие на автостоп))

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от...

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(7):Отново в Аржентина 2

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(7):Отново в Аржентина

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили и за последно минахме по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили.

Днес ще се завърнем отново в Аржентина.

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част седма

Отново в Аржентина

След 5 километра вървене едно пикапче ме хвърли до чилийската граница, след което пеш минах и аржентинската. След около 20 дни по Каретера Аустрал отново бях в Аржентина. Първата ми кола обаче беше чилийска. Цялото семейство – мъжът, жената и двете им около 5-6 годишни деца отиваха към Тревелин да пазаруват. Във Футалеуфу няма бензиностанция, затова всички ходят да зареждат в Аржентина. Неудобното обаче е, че не могат да изнасят повече от един резервоар, тоест – никакви туби. Така използват и случая да напазаруват евтино в Аржентина. Купували един чувал брашно и после правели цял месец хляб. Въпросът колко струва чувал брашно в България обаче ме затрудни – кой в България купува брашно в такива количества.

На автостоп около света

Около света на автостоп

От другата страна на планината пейзажът рязко се промени. Стана равно и жълтият цвят започна да доминира. Скоро

влязохме и в Тревелин,

където ме оставиха.

Погледах сергиите на центъра, където се продаваха разни сладкиши и сувенири, след което отидох до туристическата информация. Бях свикнал да ходя в чилийските, където обикновено няма никой, затова с влизането в аржентинската останах шокиран. Вътре беше пълно с народ и за да се добереш до каките трябва да чакаш на опашка.

Ог Тревлин до Сан Матрин де лос Андес е аржентинската Швейцария.

През лятото де що има народ из Аржентина се юрва да летува в района и по пътищата се точат върволици от коли, пикапи и каравани пълни с цели семейства. Как да е, разбрах каквото ме интересуваше и без да питам. Входът на националния парк струваше 30 песос, което заедно с отдалечеността му от 30 км го правеха не особено привлекателна дестинация за мен, още повече, че снимките, които видях не ме грабнаха хич. Имало езеро (аржентинците се кефят на езера, защото са удобни за пикник), но аз бях вече видял толкова езера, че две-три повече или по-малко все толкова.

Из Аржентина

Из Аржентина

Хвана си чукалата и тръгнах да се изнасям от града. Времето отиваше към икиндия, а слънцето огряваше жизнерадостно жълтите полета и хълмове. Ако пропуснем поезията, искам да кажа, че мястото плачеше за снимки. От едната страна имаше един привлекателен хълм и с малко налучкване и питане намерих път.

Четете по–нататък>>>

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(6): Чили: Carretera Austral 1

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(6): Чили: Carretera Austral

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили

Днес ще продължим по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част шеста

По Каретера Аустрал в Чили

Ситуацията изглеждаше абсолютно идентична като при Лаго О’Игинс – все още имах само около 25 евро в чилийски пари и около 20 в аржентински. Въпреки това, този път определено бях решен да продължа. Дани имаше достатъчно чилийска валута, така че му продадох аржентинските си пари и вече се чувствах почти богат. Е… все още не бяха достатъчно, за да се чувствам сигурно, но при всяко положение беше по-добре.

Върхове в Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

Рано рано тримата се наредихме на изхода на града да чакаме преди тълпата израелтянr, нощуващи в Лос Антигуос, да ни застигне. Излизащите коли се брояха на половината пръсти на едната ръка на сакат стругар, но въпреки това след около час се намери едно място в едно камионче отиващо към Кокран. Късметът естествено беше за мен.

И така поех по

дългата, дъждовна и красива Каретера Аустрал

– опитът на Пиночет да свърже с път всички части на Чили. Всъщност първите ститина километра след Чиле Чико не са част от този път, но бяха по-впечатляващи от всички, което видях.

Из Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

Тесният неасфалтиран път в началото минаваше през редица каньони, прокопани в скалите, след което се издигна до най-високата си точка, от където се откри спираща дъха гледка.
Отпред се жълтееха сухите треви и храсти, няколкостотин метра по-ниско се синееше огромното езеро General Carrera, а зад него се редяха заснежените върхове на Андите. Пътят продължи да лъкатуши по скалите на единия бряг на езерото, като на места изглаждаше колкото труден за направа, толкова и опасен. Едно немнимателно движение на волана може да те запрати на няколкостотин метра надолу в пропастта. А шофьорът на камиона караше като на рали.

Из Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

За щастие 190км и 5 часа по-късно пристигнах в

Кокран,

на чийто изход чакаха…двамата израелтяни, приятели на Макс и Коби, с които чакахме лодката на Лаго О’Игинс.

Езеро – по пътя Каретера Аустрал, Чили

След като се заговорихме разбрах, че самите Макс и Коби, както и италианецът Стефано са също в градчето. Освен това били успели да свалят цената на лодката на 45$ след като говорили със собственика на фирмата във Вийа О’Игинс. След това прекарали Нова Година в селцето и полека лека се измъкнали, минавайки през вечнодъждовният Тортел, където дори няма улици, а само дървени пътеки и мостове.

Четете по–нататък>>>

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп 3

Около света наляво (5): Torres del Paine в Чили

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина и Огнена земя

Днес ще продължим към националният парк Torres del Paine в Чили

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част пета

Torres del Paine в Чили

16 дек 2009

Сутринта в 8:25 се строих край пътя и зачаках Андреас. С пословичната немска точност той се появи след не повече от 6-7 минути и тръгнахме към парка.

Джипът беше добър (наемът му естествено скъп, а разходът на гориво голям) и летеше по чакълените пътища с респектираща скорост. Решихме да влезем през близкия вход на парка, който не е толкова популярен, колкото другия. Това решение го взех главно аз, защото така маршрута ми се връзваше най-добре.

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

С колата отидохме до лаго Грей, за да видим големите парчета лед, плуващи из водата, след което Кристиан ме върна почти до входа, разделихме се и хванах гората. В началото не беше гора де, беше само поле. След 6 километра стигнах един от безплатните къмпинги, оставих си раницата и тръгнах по баирите да търся място за снимки, тъй като от къмпинга нямаше никаква гледка. След 1 час блъскане из бодливи храсти по хълмовете не намерих добра гледна точка и се върнах долу. Реших да продължа по пътеката напред и така минах около 6-7 км, докато стигнах до едни хълмове край брега на лаго Пеое. Гледката беше много добра, а вятърът, ооо вятърът… брутално силен. След като мръкна тръгнах обратно и някъде към 12 се прибрах в къмпинга с около 21 км за деня. Не видях да има други палатки, самият аз не опънах моята, а направо легнах под заслона.

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

На сутринта ме събудиха тропащи крака и с изненада установих, че е имало 2 палатки наоколо. Запознах се с едната двойка – момче и момиче от Германия, с които тръгнахме към къмпинга до ледника Грей – около 21 км напред. Първите 10 км бяха лесни, а после стигнахме до къмпинга на лаго Пеое, където се успокоих, когато видях, че има хляб на поносима цена.
Другата пътека обаче беше трудна – много вятър, много баир. Точно на средата обаче, в най-високата точка гледката беше жестока. Виждаше се целият ледник с трите му езика, обграден от всичките заснежени върхове. Мястото беше толкова добро за снимки, че реших да остана да чакам залеза. Реших, че мога да спя някъде край пътеката. Довърших си книгата, а междувременно дойде време за залеза, който отново беше в невероятни цветове. Към 9 движението по пътеката замря и след като мръкна реших, че мога да легна и да спя директно до пътеката, без да опъвам палатката. Времето изглеждаше да бъде добро.

Четете по-нататък>>>