Етикети: Анадола

Каменният път – На мотор из Източна Турция (Кюрдистан) 3

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор (2 ден): От Сивас през Каменния път на Кемалие до Малатия

Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с преход от София до Йозгат, днес продължаваме към Каменния път при Кемалие и Малатия. Приятно четене: От Сивас през Каменния път на Кемалие до...

Сафранболу, Турция 0

Анадолската обиколка с кола (4): Адана, Кападокия и Сафранболу

Заедно с Домоседа завършваме обиколката из Анадола – започнахме с Аксарай и Харан по пътя към Шанлъурфа и Гьобекли тепе, бяхме в Мардин на кюрдска сватба и стигнахм до Дара, а за последно –...

Пътуване до Немрут (Турция) с мотор 3

Пътуване до Немрут с мотор (1): От Варна до Памуккале

Тази седмица започваме още едно пътешествие с мотор – този път ще обикаляме Турция, а целта ни ще бъде Немрут. Като за начало ще посетим мотоциклетния фестивал CCC – Custom Cruiser Chopper край Денизли....

Таракли (Taraklı/Тараклъ): Възрожденските османски къщи в Анадола 16

Таракли (Taraklı/Тараклъ): Възрожденските османски къщи в Анадола

Днес е мой ред да напиша пътепис 🙂 Искам да ви покажа едно забележително селище в Турция – Тараклъ. Пригответе се да видите познати неща на непознато място. Приятно четене:

Таракли (Taraklı/Тараклъ)

 

„българите сме толкова умни, красиви и работливи, че сме разпространили възрожденската архитектура из цялата Османска империя“

Защо на билета пише дали сте момченце?

 

Възрожденските къщи в Анадола

 

От известно време отново се подвизавам из Анадола. Звучи зловещо, но не е – всъщност е приятно, освен може би съботите и неделите, когато в „наше село“* няма какво чак толкова да се прави.

За „наше село” съм ви разказвал миналата година, днес ще се опитам да ви разкажа за едно село (градче?)  не много далеч от Сакария, но … което по „странен“ начин е свързано с България – Таракли. Турското му име се произнася Тараклъ, но ще остана верен на възрожденската традиция имената в Османската империя да бъдат наричани на български 🙂 и тъй като нормално звучащото на български „Тараклия“ вече е заето от молдовската Тараклия, то кръщавам турския му първоизточник Таракли 🙂 (строго погледнато и турското име на молдовската Тараклия би трябвало да е Тараклъ, т.е.и на български би трябвало имената им да са еднакви, но хайде – нека има разлика, затова: Таракли)

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски? османски? къщи

 

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

За градчето научих по един забележително банален начин – в бордното списание на Турските авиолинии имаше кратка дописка със снимки на … възрожденски къщи в Турция (!!!), зачетох се и … хоп! Оказа се, че градчето се намира в нашия окръг! (не съм сигурен как се казват окръзите (областите) в Турция, но беше ясно указано, че се намира в региона на Сакария (Адапазар).

Знаете, че съм любител на митовете и предрасъдъците, тяхното развенчаване и утвърждаване по нов начин – как да не се заинтригувам, като видя нещо наподобяващо Копривщица и Трявна на фона на планините на Мала Азия? Изобщо – ще се ходи, няма как 🙂

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Издебнах една удобна неделя – и без друго при сегашната серия в Турция съм сам(отен) през уикендите – нарамих фотоапарата, намерих автогарата за близките „селските“ линии и се качих на рейсчето за Тараклия.

Как да стигнем до Таракли (Taraklı/Тараклъ)

С кола

От Истанбул тръгвате по магистралата за Анкара, след като минете Измит (Коджаели) и Сапанджа ще видите отклонението за Анталия и Сакария – свивате към Анталия, продължавате по нещо, което турците наричат нормално шосе, а ние бихме нарекли „чисто новата магистрала за морето, открита от …“ и някъде след около 30 км има отклонение за Гейве/Тараклия (Geyve/Taraklı). От там нататък карате все напред, като имате предвид, че шосето става стръмно и планинско (с цели три ленти е – не се плашете) – карате по табелите и след около 25 км ще стигнете Тараклия (няма как да сбъркате – по отношение на пътища и табели Турция се представя много добре)

С велосипед

По същия начин, само, че от Истанбул до Адапазар (Сакария) няма да карате по магистралата, а по дубликращото шосе (и то прилича на АМ Тракия, но се води шосе), както и се пригответе за сериозни изкачвания последните 20 км преди крайната цел.

 

С автобус

Досега не съм устатновил наличието на директен автобус от Истанбул за Тараклия, затова трябва първо да стигнете до Адапазар (Сакария) – автобусите от Истанбул са на всеки час, както от голямата автогара (Отогар), така и от автогара Харем (азиатската част, точно срещу двореца Топкапъ през Босфора – корабчетата се взимат от Еминьоню).

В Адапазар ще слезете на новата автогара („Терминал“), която е извън града – ако сте хитри, ще излезете на пътя до танковия завод и ще изчакате да мине рейсчето за Тараклия (има огромен надпис на него) и ще се качите. Понеже не очаквам да проявите чак такова самообладание, то разумният вариант е, като слезете от автобуса на автогарата да се качите на шатълчето за центъра (безплатно е, и служителите на автобусната фирма даже ще ви заведат до него, като видят, че сте чужденец), казвате, че сте за Орта гараж, слизате в центъра и отивате до малката автогара (тя е на 200 метра от изхода на ж.п.гарата) и там просто поглеждате за автобусчето за Таракли. Няма да сбъркате, защото винаги има по едно чакащо бусче за там – вие гледате да пише Taraklı.

Тараклъ (Таракли), Турция Османска България? 😉

Билетът

(т.е.то билет няма, ами давате парите на шофьора) е 8,50 лири в едната посока. За разлика от големите автобусни линии, в селския рейс можете да седнете до жена (ако сте мъж) или до мъж (ако сте жена). Забелязахте ли какво ви казах: можете да седнете до непознат представител на другия пол! …

Признавам си, че ме сърбят ръцете да не ви кажа, защо го споменавам 😉 – ама хайде, мои хора сте: ако сте се возили на големите автобусни линии в Турция, забелязахте ли, че на билета, освен името ви има и пол? Не, нали? Думата Bay на билета означава мъж, а Bayan – жена. Дотук ОК, а забелязахте, че в големия автобус (току-що сте пристигнали с големия автобис от Истанбул, нали?) до вас седеше човек от вашия пол? Можете да сте „смесена“  двойка, само ако сте познати(роднини) и сте го заявили при покупката на билета. Факт 🙂 А тези от вас, които пътуват по двойки и сте забравили да го заявите при покупката на билетите – помните ли, че после в автобуса беше практически невъзможно да се смените с някого, за  да седнете заедно? 😉

Да ви е за урок: в турски автобус не можете да седнете до непознат представител на противоположния пол.

Е, това полово разделение не се спазва в селския рейс, но все пак: ако сте мъж – добре е да седнете до забулена туркиня, само ако няма друго свободно място в рейса. Не че ще ви направят забележка, ама го имайте предвид. Ако сте жена – сядайте където искате, не мога да си представя, че някой ще протестира 😉 😉 **

Свободата важи само в селския рейс 🙂 В междуградския от/за Истанбул трябва да се преборите, ако ще седите до гаджето!

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Рейсчето бодро дава газ

и тръгва по пътя (за мене – магистрала) за Анталия.

На излизане от Адапазар ще видите новата автогара („Терминал“-а), завода на Тойта, едно танково поделение (всъщност е танков завод) и… даже едно българско знаме може да мернете 😉 Това последното е фабриката за бисквити Eti и освен българското, има и знамената на Македония, Босна и Херцеговина, Турция, Европа и още някой от съседите ни (дали не беше Сърбия или Румъния, ще ви излъжа).

Освен споменатите предприятия в града има огромен железопътен завод (БДЖ купува вагони в последните години от тук), завод за гуми на Goodyear, така също и фабриката на LC Waikiki (да направя малко реклама – Waikiki магазините в града са по-евтини от където и да било другаде по света. За разлика от Тойота, която продава тук на почти двойни от цените в България). Отплеснах се както винаги.

Taraklı/Сакария, Турция

 

 

Тръгвате по пътя за Анталия, покрай вас минава една река с размера на Марица при Пловдив и вече трябва да следите за табели Taraklı/Geyve – по моя преценка след около 20-25 км трябва да я видите (возих се все пак, не съм карал, затова и не съм сигурен колко точно е разстоянието). Тръгвате по това отклонение и вече започва доста сериозно изкачаване – шосето е поне трилентово, широко, но си е стръмно, а гледките са добри 🙂

По пътя беше пълно с градини с … дюли. Километри наред, налявo и надясно – безкрайни плантации от дюли (на турски е айва). Просто не мога да си представя, какво правят с толкова дюли и то гледани индустриално (не става дума за дюлята в задния двор на баба ви, а за огромни дюлеви градини)

Преди да стигне в Тараклия, рейсът отби за 20 минути в Гейве (отстрани на пътя е, не се отбивайте) – малко ме стресна това село: отговаря на всички предразсъсъци, които имаме за Анадола – единствената цивилна (незабрадена) жена на площада беше дълго и напоително оглеждана, къщите даже за моята широка душа изглеждаха неподдържани, а си личеше, че е живо село – народ щъкаше наляво и надясно, деца имаше много, но… не знам какво правиш с живота си, ако се родиш с пъргав ум на подобно място. Може и да се лъжа – впечатлението ми беше само от тези 15 минути престой, но се уплаших, признавам си.

Както и да е – излязохме от Гейве, върнахме се на главния път и след още няколко километра дюлеви градини стигнахме

Таракли

Много ми хареса 🙂 По странен начин 🙂

Всъщност рейсът спира пред джамията на главната улица, която си е съвсем обикновена провинциална турска чаршия и ако не знаеш накъде да тръгнеш, може и да останеш разочарован. В такава ситуация обикновено тръгвам след „групата чужденци“, но в случая „групата чужденци“ бях аз, така че просто тръгнах напред с вид на човек, тръгнал на кафе. Полека – лека стигнах до нещо като пазарче за туристи, улиците станаха безкрайно стръмни и реших да се кача по стръмите улици – още повече че къщите съвсем скоро свършиха.

На върха на хълма имаше едно самотно туско знаме, реших да го покоря (превземането на стратегически височини е един проверен път за победа 😉

Качих се на върха на хълма да огледам, ето какво да видя:

Тараклъ (Таракли), Турция

Панорама

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Строго погледнато, не ви ли се струва, че без стълбовете и колите османска България е изглеждала точно по този начин? Църквите в османска България със сигурност не са се зебелязвали много, така че картинката според мене е била такава и у нас. (Дааа, Панагюрище и Копривщица не са изглеждали така, заради липсата на минарета – защото там не са живели турци или други мохамедани, но това са специални градове с привилегии. Говорим за непривилегированата България по време на Османската империя)

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), ТурцияТурско знаме над Тараклъ (Таракли), Турция

 

Всъщност тази рекогнисцировката ми показа на къде да поема.

Слязох на площадчето, харесах си двата конака*** за малко по-късно разглеждане и тръгнах по улиците на, така да се каже, жилищната част, където хората още живеят в тези къщи.

Къщите наистина са възрожденски като архитектура (в нашия смисъл на думата), обитаеми са – личи си, че има хора и деца в тях. Естествено, че имаше една-две изоставени – изобщо имаше вид на не много богато, но живо селище. Къщите са предимно бели, с издаден втори етаж и турски керемиди 😉 на покрива. Като цяло си мисля, че една по-добра поддръжка ще им дойде добре.

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Помотах се наляво и надясно, после минах през няколкото чаршии (всъщност са няколко съседни улици), пълни с дюкяни и стоки за туристи.

Забележителното беше, че повечето (да не казвам „всички“, защото все пак и аз бях такъв) туристи бяха… турци 🙂 Какво толкова ще кажете вие? Ами да – на подобно място очаквам доста чужденци, но освен мене в цялото градче имаше една младежка чешка компания (всъщност пътувах с тях в рейса – не им млъкнаха устите през целия път 😉 Всички туристи бяха турци, с туристически автобуси и първото, което правеха след слизане беше… да напазаруват от пазарчето 🙂 Май хората навсякъде са еднакви 🙂

Чаршия в Тараклъ (Таракли), ТурцияЧаршия в Тараклъ (Таракли), Турция

Чаршията – Тараклъ (Таракли), Турция

Чаршията

(т.е.чаршиите, защото всяка от трите улички се казваше „някаква чаршия“) ми хареса. Хората правят и поддържат хубави неща по-лесно, ако покрай тях се изкарва някой лев. Можете да си купите покривки, неръждаеми лъжици (дървени ;), кречатало, цветни мъниста, синьо мънисто („турско око“) против уроки (в Турция са много разпространени, вкл.и с размер на футболна топка), разни видове сладко, можете да пиете чай (кафе май не видях, но нали ви казах – повечето посетители за турци, а турците пият чай в послените 150 години)

Най-близката тоалетна е зад джамията – на мене не ми трябваше, аз вече бях „уважил“ храстите под знамето на хълма 😉 (да не ме издадете, ей, че ще ви пиша после новите серии на Среднощен експрес 😉

Чаршията – Тараклъ (Таракли), Турция

 

Конак – Тараклъ (Таракли), Турция

Конакът, в който успях да се вредя 🙂 Всички други интериорни снимки са от тази къща

На края остана да разгледам и двете богаташки къщи –

конаците

до площадчето, едната беше затворила (да се таковам в главата проста, що не отидох, докато беше отворена?!?), но другата компенсира всички разочарования – беше ПРЕКРАСНА 🙂

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Големият салон

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Интериор

Ютия – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

 

 

Входът е 2 лири (1,70-1,75 лв към оня момент), които просто даваш на момчето до вратата. Дава ти едни калцуни, да не цапаш вътре и … къщата е на твое разположение 🙂 Можеш да снимаш, да сядаш по миндерите, да проверяваш какво има под чергате, да пипаш печката, да се правиш на чорбаджи Марко, да се бъдеш Бойчо Огнянов или Рада Госпожина, и да си представяш онова незабравимо „Черкова пусна“ 🙂

Изобщо – кеф 🙂

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Османски лампи – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Лампите

Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Стълбището – Турски конак, интериор – Тараклъ (Таракли), Турция

Стълбището

 

 

Къщата е страхотна отвътре –

то са едни лампи, едни миндери, едни килими, черги, дантели, пердета – всички красоти, които можете да си представите в една наистина богаташка чорбаджийска къща.

И все пак  – има една визуална разлика с българския възрожденски вкус. Обърнете внимание на възглавниците, както и леката претруфеност на постелното бельо (чаршафи и тем подобни). Стилът на лампите също бих казал, че е непознат за нашите земи – или поне не се вижда в запазените възрожденски къщи в България. Между другото – и в днешните магазини за легла или постелни принаделжности в Турция, този стил е запазен. Не съм пробвал турско легло още – не мога да го потвърдя, но в днешните магазини в Турция се продава предимно този османски стил, както за леглата, така и за диваните.

Интериор на конака – Тараклъ (Таракли), Турция

Нещо да кажете закъщата, преди да кликнете на снимката, за да я в идите в целия ѝ блясък?

 

 

Излязох си много доволен. От продавачите на сувенири купих за в къщи една покривка, която ми беше предложена като „истинска османска“ (доста красиви флорални мотиви с лалета), която в края на годината сефтосахме на Бъдни вечер 🙂

Стана време да си тръгвам, местния ресторант нещо не ме предразположи и реших да обядвам като се прибера в Адапазар. Взех си рейса от джамията и се прибрах таман за един късен обяд 🙂

Автобусът за Тараклъ (Таракли), Турция

Чакам рейса да тръгне обратното. Забележете вкуса към перденца, данелки и ресни на местните шофьори

Възрожденска/османска къща в Тараклъ (Таракли), Турция

„Автогарата“ в Таракли, Турция

Искрено съжалявам, че се разминахме с М.Ч., която ми беше предложила да ми превежда на място и да ми разкаже повече за Таракли – тогава щях и аз да ви разкажа повече, с повече факти и задълбаване в историята, защото Тараклъ съвсем не е случайно село и по стопанското си значение в Империята е аналог на Арбанаси и другите търговски селища от онова време. Но, що е време, все пред нас е 🙂

Послеслов

Сигурен съм, че видът на възрожденски къщи в Мала Азия може да ви изненада и със сигурност ще предизвика въпроси. Тараклия не е единственото селище в Турция, със запазени османски къщи. Други подобни места са Сафранболу и Шириндже, за които имаме и пътеписи на нашия сайт.

Как да си обясним защо сме „изненадани“?

Как така „възрожденски“ къщи ще бъдат наричани „османски“? Защо се срещат в Мала Азия?

Първосигналното обяснение е, че ние българите сме толкова умни, красиви и работливи, че сме разпространили възрожденската архитектура из цялата Османска империя 😉 Звучи си направо невероятно, още повече че тази архитектура се среща и в днешна Гърция, Македония, Сърбия, Албания (трябва да проверя), Черна гора (и за там трябва да проверя), за Румъния – не съм сигурен, но южно от Карпатите – много вероятно, и стига чак до Босна и Херцеговина. Хърватите презрително наричат този вид архитектура „турска“ – всъщност границата Босна – Хърватия изглежда е и западната граница на вързожденската архитектура – а турците съвсем официално наричат „османска“. Източната граница е някъде в Мала Азия, но не мисля, че е много на изток от Анкара (като със сигурност черноморското крайбрежие на Турция е включено – то там и хоро се играе по начина, по който се играе на Балканите, и който няма нищо общо с анадолските танци и маанета 😉

Възрожденски/османски къщи в Тараклъ (Таракли), Турция

Дали обаче можем да наречем тези къщи „османскиТЕ“ къщи? Очевидно е, че този вид архитектура се развива в страни, които през XVIII и XIX век са част от Османската империя. В този ред на мисли турците са прави да наричат тези къщи османски. Още повече, че турците не наричат тези къщи „турски“. В последното се крие и обяснението защо на територията на Турция са запазени относително малко такива места, както и че не са обект на такова национално внимание, така както е ситуацията в България – в качеството си на „османски“ тези къщи няма как да им бъде обърнато специално внимание в Република Турция, основана от истинския душманин на империята – Ататюрк.

А и не във всички части на империята има подобна архитектура – как си представяте подобна къща в Йерусалим, Йемен, Либия, Сирия или в района на Диарбекир? Т.е.тези „възрожденски“къщи могат да бъдат наречени „османски“, защото и Цариград си е бил осеян с тях, но в никой случай това не са „османскиТЕ“ къщи – по простата причина, че  само са разпространени само в една част от империята.

Общо взето подобна логика важи и с фолклора – това което ние бихме нарекли „балкански фолклор“ (музика, песни и танци), в Турция се нарича „черноморски“. Същото важи и за кухнята.

Конак – Тараклъ (Таракли), Турция

Конакът, който затвори докато се натуткам

Да погледнем обаче другата страна на палачинката 😉 В рамките на България, този вид архитектура заема цялата територия на страната, вкл. и в границите на Сан Стефанска България. В Гърция – само в южната и островната част мисля, че къщите са различни (вижте Санторини). Сърбия – във Войводина със сигурност архитектурата е различна, но ако погледнем кръчмата Знак питаньа в Белград, ще раберем, че я има в същинска Сърбия.

Както казах – възрожденската/османската архитекрура стига до Босна и Херцеговина (вижте къщите около моста в Мостар 😉 На север, в Румъния, мисля, че се среща на юг от Карпатите – със сигурност обаче на север от Карпатите архитектурата е друга.Както се сещате говоря ви за периода XVII-XIX век.

Сега след цялата тази екскурзия из времето и географските карти – имаме ли право да наричаме тези къщи български възрожденски къщи? Имаме, разбира се 🙂 Кротко и внимателно погледнете коя от всички балкански страни е заобиколена от страни, притежаващи подобна архитектура? България, нали 🙂

Ние сме в центъра на разпространението им и те доминират нашето Възраждане 🙂 Така че бъдете спокойни и горди, когато ги наричате възрожденски, но не се обиждайте, когато турците ги наричат османски. Едва ли точно ние сме ги създали, но със сигурност и ние сме ги създавали. Така че и двете твърдения са верни.

Между другото: същото географско разсъждение важи и за фолклора, и кухнята 🙂 Когато възникне спор „чия е тази песен“ или чия е шкембе-чорбата, мусаката, сърмите или другите ястия от националната ни кухня (а тя е на всички нас: всичките ни съседи също имат) – но и погледнете на картата къде е центърът на разпространението ѝ 🙂 Всички наши съседи имат както шкембе-чорба, така и хоро, така и възрожденски къщи – но не всеки техен съсед ги има 🙂

Затова точно името на София е било Средец, затова България е Прусия на Балканите, затова кризата в Гърция е естествена, а социализмът в България – не е естеествен: центърът на Балканите си е център 🙂

 

Благодаря за вниманието 🙂

*„Наше село“ е град Адапазар или Сакария в другата му версия. Град, по-голям от Пловдив, а заедно с предгардията – по-голям от Пловдив и Варна, взети заедно. Подозирам, че произвежда повече от половин България като промишлено производство 😉

** А и не забравяйте – в очите на турците жената е богиня, може да прави всичко

*** Конак в Турция означава голяма, поне двуетажна, богаташка къща

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Турция– на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

До Кавказ по шосе с красотата на Грузия и Турция за десерт (Обиколка на Черно море) 4

До Кавказ по шосе с красотата на Грузия и Турция за десерт (Обиколка на Черно море)

Днес ще направим едно почти невероятно пътешествие – ще обиколим Черно море от всичките му страни, ще се опитаме да качим Елбрус, ще посетим за малко Северна Осетия и чеченския Беслан и ще разгледаме Грузия и Кападокия. Наш водач ще бъде Любо.

Приятно четене:

До Кавказ по шосе

с красотата на Грузия и Турция за десерт

Когато тазгодишното далечно пътешествие дойде направо не ни се вярваше, че е истина. Толкова дълго го чакахме, планирахме и премисляхме. Най-накрая се получи следното: България – Румъния – Молдова – Украйна – Русия – Грузия – Турция. Като цяло

целта беше Кавказ,

където да се пробваме да се качим на Елбрус и после да акцентираме на Грузия. В петък вечерта верният автомобил беше натъпкан на макс като това включваше претъпкан багажник, 4-ма човека + 2 големи раници вътре и бокс багажник на покрива. И така събрахме се дружината и още вечерта поехме в посока Русе. Пътувайки в тъмнината на нощта си мислех как трябва да минат няколко дни за да се откъсна от лудницата и напрежението в работата. Не става веднага тая работа, но пък известно облекчение се прокрадна веднага след напускането на София. И така по късна доба приближихме Русе и на вече изпитано място в близост до Бесарбово разпънахме лагер 1.
На следващия ден прекрасното утро ни посрещна и в ранни зори тръгнахме към Силистра. Като претеглихме нещата с бак от Силистра до Кълъраш е по-примамливо, отколкото така известното с лошата си слава околовръстно на Букурещ.

Пътят от Русе до Силистра е много приятен за каране и разстоянието се минава неусетно. На границата на излизане от България митничара като ни пита накъде сме се запътили, след като чу отговора поклати учудено глава и ни пожела приятен път. После бака за минути те хвърля на другия бряг на Дунава и вече сме в Румъния. Интересно ми беше самото разположение на границата между България и Румъния. Толкова беше близо, че буквално българите могат да си изхвърлят боклука в Румъния от терасите на блоковете.

В Румъния

имаше за минаване само около 160 км, които се взимат на един дъх. Имаше само едно спиране, за да качим една диня за по път да има. Всъщност само тя липсваше на фона на всичкия този багаж, но пък добре дойде в жегата.На границата с Молдова минахме за около 1:30 часа. От румънска страна бързо, ама после си беше висене. То не, че колите бяха толкова много, просто процедурите са им супер тромави. В Молдова избрахме пътя през Вулканещи, който знаехме, че е пó ненатоварен, отколкото този през Рени, където се влиза в Молдова само за 1 – 2 км. В нашия вариант се минават 48 км през страната, за което време опукахме румънската диня под една сянка и неусетно се озовахме отново на граница. Този път с

Украйна

Ей тука ще се чака доста! От молдовска страна на митницата ме заговаря едно момче на чист български. Зарадвах се, поздравих го, а той вместо да се държи малко по на ниво като видя, че сме българи почна с неговите “Я отвори тук”; “Това са за к’во е”, “Тук к’во криеш” и т.н. Беше голям сухар и се правеше на голяма работа. Не ни е правил проблеми, ама държането му беше доста тъпо.

От украинска страна за разнообразие още много чакане. Руснаците се прибираха от море и не бяха хич малко, а като сложиш и не малко украинци за цвят и става мазало. И така след безкрайно чакане и после още много чакане… УРААА… “Добре дошли в Украйна”. Времето беше бая напреднало и щеше да е добре поне да стигнем до Одеса. Това, което ми направи добро впечатление първо тук, а после и в Русия бяха пътищата, които не минаваха през почти никакви населени места, а ги заобикаляха и самите селца бяха с отбивки на по няколко километра. Макар и с лошо качество, коловози и неравни пътищата поне бяха широки и не се налагаше постоянно да се намалява заради знаци и населени места. По този път обаче щещ-нещеш влизаш пак за малко в Молдова, но за щастие само ти дават билетче на входа и го взимат на изхода. На 40 км от Одеса започна да се смрачава и кривнахме от главния път, за да намерим място за нощувка. Още първия опит се овенча с успех и намерихме не лощо местенце. Вечерта се насладихме на не много студена украинска бира и така се изниза този ден изпълнен с висене по границите и път, ама няма как това си е част от ситуацията на изток.
Тъй като бяхме на не повече от 200 м от главния път ми направи впечатлени, че

трафикът не стихна цяла нощ

На сутринта след изгрев слънце събрахме лагера и тръгнахме с идеята да влезем в Русия днес, което е напълно постижимо. И така Одеса се показа съвсем скоро. Искаше ми се да се отбием да я разгледаме, но знаех, че това е свързано със задръствания и много мотане и в крайна сметка остана за другия път. На околовръстното спряхме да заредим и Краси срещна съвсем случайно негов съученик, който не е виждал от много години. Светът е малък, както много пъти сме се убеждавали. В покрайнините на Одеса се появи такава смрад на нещо като гниеща тиня с примес от други миазми, че направо не се дишаше. Откъде дойде това чудо не ми стана ясно, ама странно, че в близост имаше къщи, в които имаше живи хора. Явно са еволюирали и обонянието им е изчезнало като сетивен орган. Нямам друго обяснение.

От Oдеса нататък следва монотонно каране по безкрайните прави пътища на Украйна.

Всичко щеще да е чудесно само настилката да беше по-равна. Има много бабуни и коловози (особено напречните на места са ужас). Но пък елате да видите как се обработва земята. От двете страни на пътя стотици километри всичко се обработва. Има си системи за напояване, а точно тогава беряха домати и товареха с тонове в Камази естествено. Тунингованите Лади и Волги също не липсваха като пердашеха с над 100 км/ч по неравните пътища. Кеф ми беше да ги гледам. Основните направления по пътя след Одеса са Миколайв – Херсон – Мелитопол – Бердянск – Мариупол и руската граница. Всичко беше строг транзит, но в Мелитопол спряхме да обядваме и да ударим по един от легендарните КВАС (продават се във малки цистерни из градвете или до пътя). Винаги е студен и е приятен в жегата.

Крайпътен квас – Украйна

Крайпътен квас

 

В Мариупол пред нас се изпречи нещо ужасно –

завод с размерите на малък град, който бълваше всякакви гадости. Не бях виждал нещо с такива мащаби досега. Приличаше на град от ръждиво желязо като от фантастичен филм за бъдещето, но от тези където всичко е измряло и има само пустини, мутанти и стари заводи. (Вероятно става дума за Азовмаш – бел.Ст.)

 

Малко се поолях май с описанието, ама си е бая завод и много смърди около него. След това започнаха едни живописни поля със слънчогледи и все така прави пътища.

Слънчогледи – Украйна

Качихме пак една диня за из път и се озовахме на

границата с Русия

 

Границата Украйна – Русия

Там имаше български тираджии, които отиваха към Краснодар. Поговорихме кой какво и как и се наредихме на опашката.

Тук предстоеше още повече чакане

Най-тъпото е, че имаше много идиоти, които се предреждаха и нямаше много установен ред. От украинска страна стана по-бързо, но после от руска беше по-зле. Попълват се едни емиграционни карти, прави се декларация за колата за временен внос в страната и естествено паспортна проверка и митница. Всичко на всичко 3:30 часа, но поне не се заяждаха за нищо и даже багажа не вадихме.

Имаше един много смешен митничар, който беше чувал за България и за курорта Шкорполовци. Даже извади едно листче от джоба си и беше написано името на курорта. Само ни питаше нещо за там и повтаряше Шкорпиловци, Шкорпиловци… Явно му беше много интересно това име. После се зачуди дали това не е в Унгария, но след като го уверихме, че не е се успокои и изчезна някъде. Абе бая тъп беше, ама поне не ни закачаше като завързахме разговор.

И така… “Добре дошли в Русия”

Ех, откога го чакахме. Вече беше се стъмнило и разходката из Ростов на Дон отпадна за жалост. Сега на дневен ред беше къде да се спи, ама така и така беше тъмно та дай да караме още, но първо да обърна внимание на радостта от цената на бензина. Някъде към 1,40 лв.

Ми то беше толкова като взех книжка преди 10 години, а и с тия лади и жигули наоколо направо се върнах назад във времето. Не че нямаше и много нови и скъпи коли де. Още с влизането в Русия пътя стана с много хубава настилка и нова маркировка.

Като цяло пътищата тук са хубави

Пресякохме Ростов и продължихме на юг, но не по пътя, който е за Краснодар, а по този за Ставропол, за да избегнем Цукерова Балка, където предварително знаехме, че има пост на ДПС, на който спират наред и тарашат яко. Нещо като вътрешна граница.

На 30 км от Ростов свихме в едни ниви, за да нощуваме. Винаги съм мразел търсенето на място за лагер по тъмно, ама понякога няма как. В конкретния случай на въпросната нива беше пълен мрак и към 1:30 посред нощ. Изведнъж се светнаха едни фарове на 50 м от нас и един камион и една кола се изнесоха с пълна газ оттам. Хмм, абе не им беше чиста работата на тия със сигурност. Позамислихме се малко, ама останахме и разпънахме лагер 3.
Утрото беше свежо, небето ясно и предвещаваше хубав ден.

Имахме около 600 км за деня до заветната цел – градчето Терскол и подножието на връх Елбрус

Излязохме от ливадите на главния път и се сляхме с инензивния трафик. Огромно количество автомобили се движеха устремено към Ростов. Часът беше ранен и точно време за отиване на работа. Пътя хубав и широк, но с по една лента в посока. Хубавото беше, че тази една лента беше почти колкото 2 наши и беше възможно изпреварване дори и с насрещен трафик. Абе, създаваше се малко предпоставка за произшествия особено, ако се задминава камион и трябваше да е с повишено внимание. Беше заринато с камази с ремаркета, които тровеха въздуха с тежки газове, а не ми се мисли за разхода им на гориво.

Тяхната полиция ДПС дебнеше на всеки 5 – 10 км

Щеше да е голям късмет да не ни спрат. Колите с чужда регистрация са им специалитет. Спряхме на един Лукойл да ометем динята, внесена от Украйна, която пак бая се ослади на всички.

След Ставропол пътя стана нещо като магистрала. В насрещното мернах кола с плевенска регистрация и ми стана интересно откъде ли идват. Появиха се интересни табели като Баку; Азарбейджан; Грозний, Чечня и Махачкала, Дагестан. Последните две все свързвани с неприятни новини.

Между Грозни и Махачкала

Приближавайки кавказките републики

стилът на шофиране се измени много и заприлича повече все едно си в някоя арабска страна

Появиха се и черни Мерцедеси и джипове Ауди с чеченска регистрация, които караха с космическа скорост и изпреварваха на магия, но сякаш никой не ги закачаше. Но пък нас не пропуснаха да ни спрат. Даже се учудих, че минахме толкова километри преди това да стане. Естествено, се заядоха за някаква велика глупост. Едва се сдържах да не се изсмея. А по-точно ставаше въпрос за заобикаляне на камион от дясно на светофара при положение, че дясната лента беше свободна. Е да, ама за тях това е направо немислимо нарушение и искаха да ми вземат книжката, но

ако им дам 300 долара всичко ще е наред

Абе я стига с тия глупости. Какви се тия глоби в щатски долари в Русия и то за такава глупост? Почна пазарлък, разправии, ама не ни се занимаваше, че бързахме и накрая на 1500 рубли (около 75 лв) се договорихме. Той взе парите и ги пусна в нишата на подлакътника на колата му, където лъснаха 20 пъти по толкова пари. Мизерници гадни. По-ужасни са от нашите катаджии. А и бяха такива мазници направо да те е гнус да ги гледаш какви лукави мишоци са. Честно казано очаквах го, защото бях предупреден какво да очаквам от тях.

Абе айде, това си е част от пътуването по тези места. Здраве да е! Не сме първите нито ще сме последните. Интересното е, че тоя тъпанар като ми взе книжката веднага си извади от джоба още няколко чуждестранни книжки да ми покаже, че е взел на други “съгрешили”. Скоро след това

се отклонихме от главния път за Налчик, Владикавказ и границата с Грузия

Надясно в нашата посока се простираше долината на река Баксан и водеше към сърцето на Кавказ. Планините наоколо започнаха да стават все по-високи и интересни. Величествено е!

Кавказ

Преди един от градовете по пътя имаше бетонни прегради на самото шосе и войници, въоръжени до зъби с автомати. Там има знак ‘СТОП’ и спирането е силно препоръчително. После огражденията се заобикалят и се продължава по пътя. Спирахме за снимки тук-там и

в късния следобед стигнахме Терскол

До тук бяха към 2450 км от София. Настанихме се в хотел като имаше закуска и вечеря включени. И двете бяха бая обилни и включваха някои местни гозби. Горкия Калоян, който не яде месо. Можете да си представите погледа му като видя огромната чиния телешко с някакъв сос. Е, какво да се прави, остана на салата и хляб, но пък Краси не прости и на неговата порция. Вечерта легнахме рано, за да си наваксаме за оскъдните часове сън предните дни.
Следвашия ден времето отново беше хубаво от сутринта, но следобеда го даваха да се намръщи.

Тръгнахме към Чегетска поляна

да се разходим. Отляво се извисяваха величествените върхове Донгузорун и Накра, по чиито склонове ясно се очертаваше ледника “7” с формата на числото.

Чегетска поляна – Кавказ

 

Не след дълго се показа и Елбрус отдясно,

но срамежливо се криеше в ниската облачност. Появи се и табела за гранична зона, която указваше преминаване само с разрешително и един украински гид ни посъветва да не изпитваме късмета си, ако нямаме разрешителни. Послушахме го.

 

 

Пихме по една бира с хубавото име 5642 м на гледка към красавеца Елбрус и заслизахме оттам, защото прииждаха съмнителни облаци. После с опознавателна цел се разходихме по коритото на река Баксан и отидохме да си стягаме багажа за утре.
На следващата сутрин, както бяха прогнозирали, беше гадно времето. Ама така се беше задънило сякаш с дни няма да спре. Ту вали порой, ту ръми леко като често се чува грохот от падащи скални късове по съседните склонове. Направихме един опит да се качим на лифта и да тръгнем нагоре, но беше безсмислено в това време и се отказахме. За следващия ден го даваха хубаво, което беше трудно за вярване при буквално апокалиптичните валежи този ден.

Интересна беше една случка този ден

За хотела, където бяхме отседнали се минаваше по една тясна уличка, на която имаше паркингче. Та седи на улицата един в лада седмица с тъмни стъкла, спира ни и казва: ”трябва да платите, за да минете”. Моля??? Я пак. Това било негово. Е да, ама ние спираме пред хотела. Излъгах го, че там сме платили. Не искаше да отстъпи. После му казах, че не не разбирам какво ми говори, вкарах в употреба крилатата фраза “Do you speak English?”. Той не вдяваше и махна с ръка да минаваме. По-късно същия ден пак минахме в другата посока. Той изскочи от ладата и загледа гневно след отминаващата кола. Ах, измекяр такъв. С тия руски номера за изкарване на пари.

А няколко дни по-късно като си тръгвахме оттук пак имаше среща с него. Седеше отстрани на пътя и махаше трескаво да спрем. Е, спрях на 20 м, но само, за да се засиля повече. Помахахме му и му пожелахме много здраве, но да се върна на лошото време, което ни накара да прекараме деня в хотела дремейки. Така си мина деня, но да не повярваш към 22:00 ч наистина дъжда спря и небето започна да се изчиства. Супер!

Беше прекрасно ясно и хладно кавказко утро. Купихме билети за лифта

(май някъде към 30 – 35 лв бяха като слизането после е безплатно) и потеглихме нагоре към

Елбрус

Има две прекачвания докато се достигне най горната станция при Бочките. Това са огромни варели, които служат за нощувка срещу заплащане като вътре има само няколко дървени легла, но си е лукс за тези височини. От там с раничките и нагоре.

Елбрус, Кавказ

Елбрус, Кавказ

На 4200 м кривнахме малко и започнахме да копаем места за палатките. На такава височина, ако се копае интензивно човек бързо се задъхва. Изкопахме места, после окопахме палатките, натрупахме и камъни, абе направо като укрепления станаха.

Елбрус, Кабардино-Балкария, Русия

 

 

А гледката… направо е трудна за описване

Особено острите зъбери в посока Грузия, окъпани в светлината на залязващото слънце.

Елбрус, Кавказ

Елбрус, Кавказ

Идеята беше да спим 3 часа и да се пробваме веднага нагоре, защото след този ден го даваха само лошо времето. Не беше добра идеята, защото почти без аклиматизация шансовете не бяха големи, но и нямахме много избор. В хотела ни бяха казали, че преди една седмица е имало 5 дена само слънце. Късмет какво да се прави. Всъщност

Елбрус изглеждаше толкова близък и достъпен,

но това е измамно и до там бяха около 7 часа в най-добрия случай.

И така, наредихме раниците, хапнахме, стопихме сняг за пиене на примуса и хайде в топлите чували. В 1:00 ч часовникът иззвъня. Време беше! Навън ясно и хубаво, но с леден вятър. Отне известно време инсталирането на цялата екипировка по нас (котки, гети, пикели и т.н.), но към 2 и нещо потеглихме нагоре. Наоколо неспирно минаваха ратракове, возещи туристи решили да си спестят 2-3 часа ходене до т.н. Скали на Пастухов – 4700 м. Терена беше много стръмен, котките се забиваха сигурно във фирнования лед и се чуваше ритмично хрущене. Групата ни от 4-ма започна да оредява. Останахме 3-ма, а на 4950 м (според ГПС-а) останахме двама. Малко завидях на двамата, които блажено поеха надолу.

Стъпка по стъпка с Краси кретахме нагоре. Вече беше съмнало, духаше леден вятър, а ние пръхтяхме нагоре и обезводняването беше неминуемо. Консумирахме течности но не достатъчно.

На 5200 м спряхме за съвещание. Липсата на аклиматизация си казваше своето и бяхме бая изцедени. Почти заспивахме прави и крачките ставаха все по-трудни. Май беше по-разумно да обръщаме, въпреки че повечето и по-трудно беше минало. Точно подсичахме източния връх и скоро щеше да дойде по-равен участък, но въпреки това

решението беше взето. Надолу. Погледнах към Елбрус. Сякаш почти можех да го докосна.

Обърнах се и заслизахме. Ще остане за другия път. Слизането или по-точно тътренето надолу траеше бая време. При вида на палатките усмивка грейна на лицата ни. Освободихме се от екипировката и буквално се гмурнахме в чувалите. Ех, блажена почивка.

В късния следобед се размърдахме. Всички се чувстваха добре. Остатъка от следобеда мина в суетене около палатките, ядене и топене на сняг. На следващото утро трябваше да съберем лагера и да поемем надолу преди да се развали времето. Прибрахме лагера на сутринта и слязохме до лифта.

Елбрус, Кавказ

 

Първия участък не работеше и го минахме пеша. После долу в хотела платихме по 10 лв на човек само, за да се изкъпем и

тръгнахме към Грузия с идеята да разгледаме Владикавказ (столицата на Северна Осетия)

за малко. Излязохме от долината на Баксан и продължихме в посока Налчик. След него –

Беслан,

където имаше билбордове с надписи “Още помним” (става въпрос за кървавия атентат в училище, където са загинали много хора*). На

влизане в Северна Осетия

очаквах да има проблеми, но всъщност минахме за 3 минути. Имаше пункт, където само казахме, че сме планинари и ни пожелаха лек път. Това беше добре. Влязохме във

Владикавказ

и тръгнахме към центъра, ама то там няма нищо какво да се види. Пообиколихме с колата насам-натам, ама не намерихме дори и един обект, който да ни накара да спрем и направо отпрашихме към

Грузия

Границата беше близо на около 20 км мисля. На нея гледам коли няма много, ама пак падна бая чакане. Ние стигнахме към 18:45 ч, а в Грузия влязохме в 22:15 ч. Тук лошото беше, че границата затваря в 22:00 ч и кой минал добре, а останалите чакат до утре.

На опашката колите бяха руски, арменски, азерски, украински и ние българите – за цвят. На самото гише от руска страна сложена една хубава рускиня. Явно за облик на държавата. Тя ни хвали какви хубави имена сме имали, колко ни били изрядни документите. Абе мила женица. Оказа се, че повечето са с някакви съмнителни и непълни документи и затова всичко е толкова бавно. После от грузинска страна никакви проблеми. 10 минути и влязохме. Пак една девойка беше – услужлива, ама не беше като рускинята руса и стройна.

След границата пълен мрак и едва пътя се вижда. Само от време на време проблясваха табели на техния готин език. Много хубаво изглежда с тия ченгели. На 20 км след границата на входа на

град Казбеги (Степантсминда)

се показа хубава поляна за спане и без хич да му мислим разпънахме лагера.

Сутринта беше мъглива и хладна. Само най-ниските части на Кавказ се виждаха, което беше жалко, защото от мястото, където се намирахме трябваше да се вижда връх Казбеги – най-високият в Грузия. Но уви не се виждаше. Видяхме църквата кацнала на хълма отсреюа за малко, защото и тя скоро потъна в мъгла. Тази църква е един от символите на Грузия.

Тръгнахме на юг. Природата наоколо беше уникална. Страшна красота! Предстоеше минаването на един проход (бивш военен път), през който се излиза от Кавказ. Става въпрос за 14 км черен път.

Кавказ, Грузия

Кавказ, Грузия

 

Буквално на входа на прохода обаче

пътят беше блокиран от полицейска кола

и движението спряно за неопределено време. Оказа се каменопад, който е блокирал пътя и трябваше да се чака докато разчистят. Това не беше хич добре, защото това е единствения път (или поне за кола), а обратно през Русия няма как, защото на излизане анулират визите. Тук извадихме късмет, защото след около час пуснаха движението. Пътят беше доста лош, но се минаваше. Имаше и тирове. Ладите и жигулите пердашеха на пълна газ и изобщо не се съобразяваха с дупки и бабуни. Веднага след прохода имаше отбивка от пътя, за да се наслади човек на уникалната гледка!

Кавказ, Грузия

Кавказ, Грузия

Кавказ, Грузия

Малко по-надолу пък се намираше известен техен ски курорт, чието име не запомних. Нашата посока беше към Тбилиси като по пътя имаше 2 основни спирки. Едната беше на

манастира Ананури

 

Манастир Ананури – Кавказ, Грузия

Манастир Ананури

 Манастир Ананури – Кавказ, Грузия

Манастир Ананури – Кавказ, Грузия

Много е автентичен, а и един от уредниците ни покани в мазето да ни черпи манастирска ракия като разбра, че сме българи и му станахме интересни. Тя ракията беше хубава, само дето толкова силна, че очаквах да се самовъзпламени в чашата. Стените на манастира бяха изографисани с грузински текстове и това допринасяше за цялостния му автентичен облик. Хубаво местенце.

Следващата спирка беше

град Мцхета – старата столица

Града е малък и спретнат, с хубави къщи по центъра и калдъръмени улици. Кипи оживление навсякъде. Има и сватба в катедралата на пъпа на центъра, която е основната забележителност и ако не се лъжа е един от обектите на Юнеско. Обградена е с голяма градина с нарови дръвчета, рози и други растения. Хубаво местенце, но за 2-3 часа се вижда каквото има. Таксиджии ни предлагат да ни качат за 1 км от центъра до където бяхме паркирали на “много изгодна” цена. С усмивка отказваме, но и те с усмивка го приемат.

Хубави хора са грузинците

Особено тези по малките населени места. Бяхме спрели за малко в едно селце и веднага дойде един човек да ни пита дали всичко е наред. Тук руския върви без проблеми, а понякога и английския. От тук до столицата Тбилиси е съвсем близо. Още на влизане в

Тбилиси

трафикът те поема и те води бясно към центъра, където кипят ремонтни дейности. Задръстванията не липсват, а хаотичното шофиране е начин на живот. Възлагаме на ГПС-а да ни заведе до един хостел и започва лутане по малки улички из цетралните части на града. Намерихме го, паркирахме пред него и тръгнахме из града.

Тбилиси е един модерен град, но има и стара част

Прилича ми много на западноевропейски град, ако трябва да съм честен. Реновира се много усилено и скоро ще стане още по-хубав. Има даже и лифт, който те отвежда до съседния хълм, където е статуята на “Майка Грузия” (символа на града). Пак там има и крепост, където можеш да седнеш и да се насладиш на гледката с бира в ръка или с каквото си носиш. А гледката е супер. Вижда се града като на длан.

Бира – Тбилиси, Грузия

Тбилиси, Грузия

Тбилиси

Старата част, реката, която прорязва града, модерния мост, голямата църква и т.н. Направо не ти се тръгва оттук. В старата част на града имаше една часовникова кула, която е пример как не трябва да се строи, но това е била и целта на архитекта – да изглежда възможно най-абсурдно. На паркинг в центъра мяркам друга кола с българска регистрация. Явно Грузия не е толкова непопуляра дестинация за сънародниците ни.

Винаги съм харесвал да отсядам в хостели. Срешащ се с много хора от какви ли не краища на света, които са пътешественици и повечето с един и същ начин на мислене. Вечерта с Краси излизаме на

нощна обиколка из Тбилиси

Неделя вечер е и града направо кипи от живот. Младежи се редят на опашки пред дискотеки, заведенията за бързо хранене са пълни, трафикът не спира, а улиците са също пълни с народ. Хубаво е човек да усети и малко от нощния живот в различните градове по широкия свят. Ние го видяхме само като странични наблюдатели.

На сутринта натоварихме багажа и

тръгнахме в посока град Поти

Беше понеделник сутринта и задръстванията не липсваха. Отне ни не малко време да се изнижем от Тбилиси и хаотичния му трафик, но най-накрая пътувахме по магистралата в посока Кутаиси. Времето беше мрачно и пръскаше дъжд от време на време. Не след дълго от дясната страна на магистралата изскочиха

много и еднакви къщички от типа мини-вилички

Бях чел някъде, че това са нови селища създадени за бежанци от Абхазия и Южна осетия. Дали е така не знам със сигурност.

Пътя минава покрай град Гори – родното място на Сталин, където се намира и неговата къща, но ние нямахме много време и подминахме. Скоро магистралата изчезна и се превърна в обикновен път.

Път в Грузия

 

Спряхме в едно село,

където прасетата тичаха като бездомни кучета по улиците, за да си купим поредната диня. Човека много ни се зарадва и дойде да ни донесе динята до колата само, за да поздрави всички. Учуди се какво дирят българи в Грузия и ни изпрати с усмивка. Готини хора са грузинците. Мисля, че вече го бях споменал.

Малко по-надолу спряхме, за да ликвидираме динята, че много се лашкаше в краката на Краси. Докато я режехме до нас мина стар дядо, сиромах човек. Подадох му парче диня и човека за миг грейна. Благодари няколко пъти, а лицето му сияеше сякаш е получил най-желания подарък. С колко малко понякога човек може да достави голяма радост. Човекът седна под сянката на близко дърво и на тръгване ни изпрати като стари приятели. Много мил човек. В ранния следобед стигнахме

Поти

и на няколко километра от града разпънахме лагера на плажа. Той беше подобаващо мръсен, да не кажа направо истинско сметище. Да им се чудиш как може да са чак такива мърльовци. Имаше дори умрял делфим, от който почти нищо не беше останало. Къпането в морето отпадна, въпреки че беше отдавна очаквано. Някои от местните се плискаха в мътната вода без особени притеснения. Други пък въртяха гуми в пясъка и резултатът беше тотално окопаване. Добре, че имаше един поп с нова лъскава джипка, който се отзова и ги издърпа. Брей, техните попове – баровци като нашите. Всичко това се случваше и под зоркия поглед на стадо крави, които търсеха трева скрита нейде сред боклуците, а в един момент хубаво си легнаха на топлия пясък.

Плаж на Черно море – Поти, Грузия

Слънцето вървеше към залез и обагряше водата с огнени цветове. Замислих се, че

не виждаме всеки ден залез на Черно море

По-често ни се случва да сме свидетели на изгрева от нашето Черноморие. Беше красиво макар и с цялата мръсотия наоколо. Ние така се бяхме разхвърляли да сушим дрехи, палатки и екипировка, че приличахме на малко селище разположено около колата. Местните наблюдаваха с интерес, но не ни закачаха.

Вечерта запалихме огън и се насладихме на грузинска бира около лагерния огън. Беше приятна и спокойна вечер, а нощта гореща и задушна, но под съпровода на морските вълни. На сутринта посоката беше към

Батуми – перлата на Грузия

Паркирахме в центъра. Града е модерен и пълен с туристи – главно турци и иранци. Централните части са бляскави и чисти, но отвъд този блясък в по-крайните квартали си е малък бардак, но това си е нормално.

 

Батуми, Грузия

Батуми

Батуми, Грузия

 

Разходихме се из града и отидохме на плажа, за да се изкъпем.

Плажът е каменист, но поне е чист. Ех, море… блаженство!

До нас имаше иранци. Две жени и един мъж. Можете да си представите картинката. Мъжът по бански се пече и плацика във водата, а двете жени опаковани и забулени като пингвини ровеха в камънака и умираха от скука. Направо ги съжалих и си представих как се варят в тези черни одежди под жаркото слънце. Не ги разбирам тези работи, но определено не беха много щастливи, особено като гледаха разголените хора наоколо, които се радваха на морето и слънцето.

След няколко часа си взехме по един душ и потеглихме към

турската граница,

която е на има няма 10 – 15 км. Тук изненадата беше много приятна. Организирана работа. Минахме за 40 мин без проблеми заедно с чакането. ”Welcome to Turkey”

Турция

ни посрещна с широк двулентов крайбрежен път но който да ти е кеф да караш. Вече беше късния следобед и целта беше да стигнем около Трабзон, да хванем посоката към манастира Сумела и да спим там. Точно преди мръкване на около 5 км преди манастира изскочи чудно местенце. Веднага се разположихме без да му мислим. Утрото дойде и тръгнахме към

манастира Сумела

 

манастир Сумела, Турция

манастир Сумела, Турция

манастир Сумела, Турция

Спира се на паркинг и после има около 30 минути по пътека.

Манастирът е доста впечатляващ

Още от пагкинга се вижда кацнал на скалите. Всъщност по-точно е да се каже не кацнал, ами натикан в скалите. За да се влезе вътре се плащаше към 8 лири, но си заслужава. Все пак е един от обектите на Юнеско. От там се разкрива и страхотна панорамна гледка към долината и боровите гори наоколо. Сякаш ми е нетипично това място за Турция, но близкото присъствие на Черно море обяснява нещата със зеленината и горите. Даже на паркинга си напълнихме изворна вода, която беше много хубава – нещо рядко срещано в сухата Турция. От тук отидохме в

Трабзон,

за да го разгледаме. Оказа се големичък град, но няма нищо интересно за гледане и след 2 часа мотане из града тръгнахме в посока Кападокия. Оказа се , че

Турция е може би най-големия износител на лешници в света

В продължение на километри от едната страна на пътя се сушака изчистени лешници. Спрях да си купя един килограм и като попитах колко струва човека вдигна рамене, което значеше май – ми колкото дадеш. В сравнение с изкупните цени на едро със сигурност ще е по-добре. Дадох му 7 лири и остана доволен. Пътя продължава по крайбрежието до град Уние и после се отклонява на юг като се пресича планината, за да се слезе после в анадолското плато.

Участъка от Уние до Никсар не е в много добро състояние. Неравен е, но на места се ремонтира. Ние стигнахме на около 40 км от Никсар този ден и опънахме лагера отстрани на малък черен път, окткъдето кола не мина. Само една заблудена лисица се навърташе наоколо. Сутринта слязохме от планината и навлязохме в

сърцето на Анадола

Интересно място е това.

Път в Турция

Сухо плато, почти като пустиня и тук там по някое дърво и учудващо лозови насаждения, които явно се чувстват добре в тази пустош. Жегата беше на ниво, а пътищата перфектни и пусти (освен в градовете). На мен ми хареса. Тези земи имаха някакъв особен чар. На обяд стигнахме

Кападокия

 

Кападокия, Турция

Кападокия, Турция

Кападокия, Турция

Кападокия, Турция

Кападокия, Турция

Кападокия, Турция

Из Анатолия: Акшехир и…  ;) 0

Из Анатолия: Акшехир и… ;)

** Някога някой си попитал Настрадин Ходжа: “Ходжа бе, защо когато излязат сутрин от домовете си, хората тръгват в различни посоки?” Мъдрият Настрадин Ходжа веднага отговорил: “Защото, ако всички тръгнат в една и съща посока, ще се наруши равновесието на Земята.”
Е, за да не нарушим баланса на света, днес няма да ви юрна към Париж, Рим или Лондон, а ще ви поканя на разходка до града на Настрадин Ходжа. Искате, нали? 🙂


Градът се казва Акшехир

и името му означава “бял град” /ак+шехир/. Намира в провинция Коня. Тя пък се намира в Анатолия, а тя – в Турция 🙂

Нали се сещате, става дума за Анатолия, която ние, българите, не знам защо, наричаме Анадола.
Това е географската и историческа област в Югозападна Азия, която съответствува на почти цялата азиатска част на Турция. Най-често, обаче, се има предвид само Анатолийското плато в тази област. От геологична гледна точка то е новонагънат планински масив и е с изразена сеизмична активност. През него не текат големи реки. А където въобще ги има, то са къси и плитки, през лятото пресъхват или просто изчезват в понори под земята. Т.е. платото почти изцяло е сухо, голо и пусто. По тези причини тази земя принципно не е била подходяща за отглеждане на земеделски култури.

Анатолия (Анадола)

Анатолия

Анатолия (Анадола)

Анатолия

Анатолия (Анадола)

Анатолия - нарядко край магистралата изникват ей такива селца

Анатолия (Анадола)

Анатолия

Въпреки това през хилядолетията Анатолия е обитавана от много цивилизации: хети, фриги, лидийци, перси, гърци, асирийци, арменци, романи, византийци и селчуки. А днес – от турци.
След като Турция става република, последвалите правителства усилено работят върху идеята страната да излезе от западналостта си и да стане съвременна, развита държава. И, Бога ми, много успяват! В наши дни, само който не е бил в Турция, не се е убедил икономически колко по-напред е тя, в сравнение с нас. За голямо ни съжаление 🙁
Повярвайте, не е пропаганда! Аз просто си падам по историята на древните цивилизации, човешката култура и дивата природа, затова не веднъж съм била на разни места в Турция и съм видяла това с очите си.

Днес Анатолия (Анадола) е житницата на Турция.

А малкото речни долини са превърнати в градини. Цялата промишленост на Турция се развива с основна цел първо да задоволява своето население, а след това да изнася извън страната. Градовете едва ли не се разрастват на ден и сякаш няма град или градче, където да не се строят съвременни квартали с красиви жилищни блокове, които, забележете, не се населяват, преди да се завърши и кварталната инфраструктура. И в най-зачуканите места градовете си имат искрящо зелени паркове, детски и спортни площадки.

Анатолия (Анадола)

Турция - новото строителство

Анатолия (Анадола) – захарен завод недалеч от магистралата

Анатолия - захарен завод недалеч от магистралата

Истанбул, Турция

Един поглед към мегаполиса Истанбул откъм азиатската му част

Анкара, Турция

Анкара - стотици метри от магистралата навлизат в града "по вода" - с фонтани :)

Анкара, Турция

Анкара - парк

Анкара, Турция

Из някой от красивите градски паркове на Турция

Името Анатолия идва от гръцки и значи “изток” или “изгрев”. Но има и второ тълкувание: “земя на Богинята-майка”. То идва от още по-отдавна, още от шумерската Инана, през Кубаба на хетите и Кибела на фригите. А после името “Кубаба” се трансформира в “Ева” в Библията. “Анна” в повечето древни езици означава “майка” и така наричат богинята, която ражда живота. Апропо, и днес в турския език “анне” означава “майка” 🙂

Спомняте ли си, Настрадин Ходжа си ходел навсякъде със своето любимо магаре. Така, както днешните мъже си яздят любимия автомобил 😉
И:
** Веднъж, насред мегдана, понечвайки да слезе от магарето, Настрадин Ходжа се оплел нещо в поводите и паднал. Станал, поотръскал прахта от дрехата си и заявил на подхилкващите се сеирджии: “Е, аз и без това щях да сляза от магарето.”

Акшехир, Турция - паметник на Настрадин Ходжа в центъра на града

Акшехир - паметник на Настрадин Ходжа в центъра на града

… Да де, аз и без това щях да ви водя в Акшехир, който е в Анатолия 😉
И е с около 65 хил. жители, разположен в покрайнините на плодородна долина, северно от възвишенията Султанда.
По времето на Римската и Византийската империя е познат, съответно като Филомелиум и Филомелион. По-късно става важен селчукски град, а накрая, през 14 век, преминава в ръцете на Отоманската империя.
Само че преди това, през 13 век, в едно селце в съседната област Ескишехир, се родил Настрадин Ходжа. И със своята интелигентност и невероятно чувство за хумор станал не само известен, а и нещо като национален герой. Нещо повече, през вековете шегите му се предавали от уста на уста и днес вече са част от турския фолклор и култура.

_P1110658

Акшехир - Настрадин Ходжа сече клона, на който е седнал :)

_P1110662

Акшехир - още една от множеството скулптури на Настрадин Ходжа

Според исторически сведения, смята се, че този човек е бил реален и седем места по света си оспорват Настрадин Ходжа да е завършил земния си път точно на конкретното място. Обаче единствено в Акшехир има официален негов гроб /тюрбе/, който се намира на най-централно място в градското гробище, което е пък буквално в центъра на града.

_P1110673

Акшехир - официалната гробница на Настрадин Ходжа

И защо точно там ли?
Погледнете пак снимката – на земята, точно пред вратата на тюрбето, има един бронзов диск. Според преданието:
** Някога това място било мегдан и както си седели една хубава мъжка компания на чайче, “кахве” и табла пред кафенето, някой любопитко запитал: “Ходжа, а къде е центъра на света?” Той погладил брадата си и отсякъл: “Ей там, дето е левия заден крак на магарето ми.” Хората се зачудили “Но как, откъде знаеш?” А един го подкачил: “Добре де, Ходжа, докажи, че е там!” Той се усмихнал: “Ами докажи ти, че не е там!”
Ето, документирам, че и моят крак стъпи в центъра на света 😉 🙂

_P1110674

Акшехир - да стъпя и аз в центъра на света 🙂 :)

Този забавен герой /и от моето детство/ е популярен персонаж не само в турския и българския фолклор /заедно с нашия Хитър Петър/, но и в арабския свят, в Узбекистан, Румъния, Албания, Сърбия, Гърция, Русия, дори в Индия и Китай! Неговите историйки и анекдоти са се разказвали на чашка чай или кафе в кервансараите из Азия и хановете на Балканския полуостров, по градове и села, в делник и празник…
** Запитали го веднъж “Ходжа бе, ами може ли на 100-годишен мъж да му се роди дете? – Може, разбира се, – отговорил Настрадин Ходжа, – ако комшиите му са 20-30 годишни мъже…” 😉
** А веднъж пък на жената на Настрадин Ходжа й дотрябвал по-голям казан. Попитали съседа – имал, дал им. Хубаво, ама жената като си свършила работата, днес да го върне, утре… все забравяла. Накрая пратила пак мъжа си. Отнесъл го Настрадин Ходжа, но понеже му било малко неудобно, решил да компенсира комшията и сложил вътре едно малко котле. “А, – учудил се съседа – що и това котле вътре, бе? – Ами, докато ти върна казана и той взе, че роди, затова.” Прибрал си съседа казана и котлето без повече коментар. След време пак му поискали казана. Само че този път така и не му го върнали. По едно време съседа си потърсил казана, а Настрадин Ходжа му рекъл “Ами той, казана ти, взе, че умря. – Ама как така ще умре казана бе, Ходжа!, развикал се съседа. – Е, щом може да ражда, защо да не може и да умре?”, спокойно отвърнал Настрадин Ходжа 🙂
Ето го и прочутия казан, насред парка в Акшехир, наречен на именития им съгражданин:

_P1110704

Акшехир - "раждащият" казан на Настрадин Ходжа??? :)

Оформилия се с времето литературен образ на Настрадин Ходжа е еклектичен и съвместява едновременно мъдрост и глупост, хитрост и находчивост, философия, насмешка… Той винаги и задължително успява да се измъкне от всяка ситуация, с помощта само на думите. Неотменна част от него е и любимото му старо магаре, което също често е участник в разните му там бивалици-небивалици…
** Веднъж жената на Настрадин Ходжа го зауговаряла да си купят крава, за да имат мляко. Но той изтъкнал причина, че обора им е малък и няма да е достатъчен и за магарето, и за крава. Е, все пак, както повечето жени, тя успяла да си постигне целта 🙂 Купили след няколко дена крава, но обора наистина се оказал малък, тесен. Само че тя, благоверната му, не искала да се откаже от кравата, а Настрадин пък за нищо на света не искал да се лиши от магарето си. И тайничко започнал да се моли при всеки намаз /молитва/ – по 5 пъти на ден: “Ах, Аллах, Аллах, нека тази крава умре, моля те. Нека се освободи обора, както си беше преди, само за магарето ми да е.” Молил се той горещо някое време и една сутрин – я, обора наистина се освободил, само че умряло било магарето му. Ядосан, Настрадин Ходжа вдигнал гневно глава нагоре: “Абе, Аллах, от колко време си на небето бе, толкова ли не можа да различиш кравата от магарето!” 🙂

Ох, покрай историйките на Настрадин Ходжа все не си довършвам впечатлението от Акшехир!
Фактически изобщо не е голям град, центърът му спокойно може да бъде прекосен надлъж и шир само за 10-12 минути. И то яваш-яваш 😉 А в сравнение с космополитните Истанбул и Анкара, градчето е направо като селце. Селце, не село! Но /поне на мен/ ми се видя добре устроен; чисто и спокойно място. Хората са учтиви и услужливи, както, впрочем, навсякъде в Турция. А цените на стоките и услугите са очевидно по-ниски от онези в по-големите градове.
1996-1997 година е била обявена от ЮНЕСКО за международна година на Настрадин Ходжа. И всяка година от 5 до 10 юли в града се провежда международен фестивал “Настрадин Ходжа”. Играят се пиески и скечове с главен герой Настрадин Ходжа, организират се концерти, изложби на карикатури и картини, прожектират се филми.
Образът на Настрадин Ходжа е из целия град под формата на скулптури, плакати, пана, рисунки и сувенири. Целогодишно.

Името “Nasr-ed-Din” буквално се превежда като “победа на вярата”, а “Hoca” или “Hodja” означава “учител”; изобщо умен, мъдър човек… И с главен герой този мъдър човек, дори в настоящия компютърен век се раждат анекдоти 😉
** Веднъж по време на вечеря в двореца, Емирът започнал да се възхищава от Линукс-а: “О, команден ред! – казвал той, – О, истинска многозадачност, о, разпределен достъп! – само за едно от тези неща бих заменил за Линукс всичките красавици от моя харем!” – “А аз своята жена определено бих я сменил само за Windows 98” – замислено произнесъл Ходжата. – “Какво, какво говориш ти? – гневно извикал Емирът, – Веднага ми обясни това!”
“Ами просто е, – свил рамене Ходжата, – това ще бъде една много справедлива размяна. Жена ми също обожава всякакви глупави украшения, нищо не върши вкъщи, трудно “вдява” и постоянно задава идиотски въпроси…”
🙂 🙂 🙂

Сред народите от Изтока има интересна традиция: който спомене по някакъв повод името на Настрадин Ходжа трябва да разкаже и седем истории за него. А в отговор всеки слушател трябва да разкаже други седем истории, пак за него. Смята се, че ако успеят, то по-бързо и лесно ще постигнат до прозрението и истината.
Хе-хе, ами то и аз май ви разказах точно седем 🙂
Еее, тогава ваш ред е!

Автор и снимки: Вили

И още няколко снимки от Акшехир:

_P1110689

Акшехир

_P1110691

Акшехир

_P1110698

Акшехир

_P1110664

Акшехир - магазинче за сувенири

_P1110681

Акшехир

_P1110701

Наред с "европейски" изглеждащите често се срещат и забрадени девойчета из Анатолия

_P1110651 Акшехир - кръстовище някъде между гарата и центъра

Акшехир - кръстовище някъде между гарата и центъра

Из Анадола (Турция) 3

Из Анадола (Турция)

Много страшно звучи заглавието, нали? Е, сега дойдоха едни читаци, извадиха ятаганите и ни взеха момите! Да, ама нееее 🙂 Всъщност, приятно четене :

Из Анадола (Турция)

Когато започнах да пиша пътеписите си за пътя към Сирия не един път споменавах Анадола. И с право, няма как да не ти направи впечатление тази огромна земя, която на пръв поглед е безжизнена, но ако останеш повече време там осъзнаваш, че това изобщо не е така. За първи път минах през Анадола 90– те години, когато пътувах за първи път до Сирия. Но оттогава не помнех нищо. Вторият път беше през 2006 на път към Сирия и бях много удивен. До момента, в който през септември 2007 година заминах с моя приятелка в Турция на семинар за дискриминацията.

От Истанбул до Кършехир

Самият семинар вече съм го описвал, сега искам да опиша самото пътуване. Взехме билети за автобусите на фирма METRO , излезе ни по 80 лв, отиване и връщане до Истанбул. Тъй като семинарът беше в град Кършехир (Kirsehir) трябваше да пътуваме първо до Истанбул, а след това да вземем автобус до самият град, в посока Анкара. Честно казано нямах представа къде отиваме – за първи път чувах името, и да съм го чувал, не ми е правело впечатление. Знаех само, че е в Централна Турция. И така, започнахме нашето малко приключение.
Късно вечерта потеглихме от София, за да бъдем сутринта в Истанбул. За пореден път се убедих , че Истанбул е огромен. Поне час мина докато стигнем до автогарата. Признавам си, не очаквах да видя това, което видях. Автогара „Осман Паша“ е огромна. На четири етажа, доколкото видях, подземни гаражи за автобусите, многобройни гишета за билети. Ако не си от Истанбул, или нямаш опит– край. Просто ще се загубиш. Попитахме все пак шофьора, който ни даде някаква информация накъде да отидем за някоя фирма. Беше почти 9 без 20 сутринта. Спеше ни се. И все пак трябваше да намерим билети, тъй като трябваше да стигнем най– късно на другия ден до Кършехир. Тръгнахме навътре в огромната гара. Ако не беше един човек, който разбираше малко английски, щяхме да се загубим. Той ни насочи към гишето на фирма , която водеше точно до града. Някак си се оправихме, билетите излязоха евтино поне за толкова километри, пък и двоен билет. За наш късмет автобусът заминаваше в 9:00.
Наистина нарочно избягвам подробности , за да не ме обвинят в туркофилство, но тук е време да разкажа за удобствата на турските вътрешни линии на автобусите, които щяхме да срещнем неведнъж в пътуването. на първо място – широки автобуси; няма прагове до седалките, направо сядаш, аз съм едър, но нямах проблем с пространството, като добре се чувстваше и моята приятелка. настанихме се удобно. На второ място – напитките , придружени със закуски; плащаш си– но знаеш за какво– стюардеса минаваше през час– два, за да предложи храна или питие, чай, кафе. Така се чувстваш човек през пътуването. А нас ни чакаха много часове път, около 10. На трето място – аудио системите; повечето турски автобуси са модерни, със сателит към телевизията, това го имаше включително и в автобусите на МЕТРО , които също са турски, и ако искаш да слушаш радио, имаш ли слушалки ги слагаш в жака и нямаш проблем, само си избираш радиостанция. Така, в прекрасна атмосфера, което включваше и пътуващите, които бяха тихи, приятни хора, потеглихме към Анкара.
Денят течеше спокойно. Минахме и гара Измит, веднага след Истанбул, която беше и по– голямата гара през целия път до Анкара. Не исках да заспивам, макар да се унасях. Пътят беше толкова подържан, че чак опасен – спокойно можеше да заспиш при липса на дупки, които да ти пречат. Бях оставил чашата си кафе и нито веднъж не се мръдна встрани. Около нас се точеха къщи, малки селца и градчета. Но през повечето време беше огромна земя без поселение. Турция е толкова голяма , че в моменти се чувстваш напълно сам. Спирахме за хапване в известните крайпътни паркове , които предлагаха място за ядене, заведения, тоалетни и паркинг. Починахме добре и продължихме. Благодарим на хората в автобуса, които разбраха, че сме от България и винаги ни изчакваха, ако закъснявахме. При втория ни път спиране за почивка се запознахме по– добре с един човек, служител в банка в Истанбул. Бяхме се запознали с него още на гара „Осман Паша“, но чак сега можехме да поговорим. седнахме на чаша чай и той ни разказа историята си. Повечето време говореше приятелката ми Валя. Разказа ни , че работел в Истанбул , но сега се връщал в родния си град, близо до Кърсеир, за да види майка си. Беше симпатичен човек, а за наше щастие разбираше английски и щеше да слезе на спирката след нашата. Което беше късмет!

Четете по–нататък>>>

До другия край на Турция – с Африка Twin 7

До другия край на Турция – с Африка Twin

Малко пояснения: знаете ли какво е Африка Twin? Дали не е нещо като Туин пийкс — поне мойта скромна милост беше склонна някога да допусне подобно нещо, поне докато не се запозна с Любо Африката. И така: Любо Африката е известен мото-пътешественик, познат на нашия сайт като автор на разказа Оцеляване: Кавказ, а Африка Twin е мотора му (а може и модела така да се казва — какво разбирам аз, четириколесния пътешественик). Та моторджиите съвсем наскоро отркиха сезона си, а ние ще подпалим с тях моторетките, за да идем с Любо до другия край на Турция. До другия край означава – Иран. Да видим дали ще успее да влезе там.

И още нещо: Любо е спътник на Владо от разказа С мотоциклет в Турция — Любо също е писал пътепис тогава, но него съм ви го приготвил за по-нататък — тръпнете в очакване!

А знаете ли коя страна е Турция? Турция е страната, в която полицаите край пътя ти подаряват две кила праскови, когато те спрат! Не вярвате ли? Приятно четене:

До оня край на Турция — с Африка Twin

Съседна Турция! Една толкова близка и всъщото време далечна страна. Мисля, че всеки уважаващ себе си пътешественик трябва да я посети поне веднъж. Това пътуване ми е 6-то подред, и се улавям че не само не ми е омръзнала, а напротив, очарован съм.
И така започва моя разказ…

Имам традиция рождения си ден да го отбелязвам с пътуване в чужбина. Последните години това е

Турция

Ден първи
Багажа е стегнат и прегледан, мотора (Africa Twin), е ревизиран до най-малката подробност, а самия аз съм настроен възможно най-позитивно.

От Варна тръгнах в 00.30 часа,в Турция влязох точно в 4.00. Успех!!!

До Истанбул карах по скучни магистрали,нищо интересно. Забелязъл съм че колкото повече се кара по магистрала сумата, която се заплаща,намалява. Така се стимулират хората да използват тези пътища.

Много пъти съм се заричал да не минавам през този град. Който е ходил с превозно средство знае за какво говоря: 120 км. дължина,16 милиона население и около 8 милиона превозни средства. Невъобразима лудница!

След 4 часа бясно каране се измъквам. Първата нощ спах до Гереде в едно поле с 4 чешми с различни по вкус води. От Варна до тук са точно 900 км.
Ден втори
Вечерта беше много студено: 7 градуса. Сутринта с най-голямата скорост, която имам, прибирам багажа и тръгвам. Минавам покрай Туз Гюлу (Соленото езеро). Това чудо на природата е приблизително 30 на 10 км. Твърда,леко розовееща сол. И някъде в средата има извори от които бликат отровно солени води. Местните хора се снабдяват от тук със сол и саламура.

С мотоциклет в Турция (2) 8

С мотоциклет в Турция (2)

Продължаваме с обиколката на Валдимир Чорбаджийски из Турция. Оставихме го заедно с Любо Африката в Ерзинчан (Анадола, на север от Диарбекир), а днес ще проследим пътя му до Ерзурум и ще се опитаме да се приберем в България. Приятно четене:

С мотоциклет в Турция

част втора

3 юни 2008 петък

Днес направих Ерзинчан — Ерзурум. Снимах се пред табелата на Ерзурум и се върнах обратно в Ерзинчан, за да пробвам и съседното платно на пътя… Направих само 350 км днес.

Проходи преди град Ерзурум

Всъщност не се върнах от табелата на Ерзурум (402 000 жители, и около 1800 м надм. височина), а от някаква бензиностанция в града.

След табелата му има 4 поделения. Две военни и две на жандармерията. Навсякъде е бъкано с войска и жандармерия.

а на въпросната бензиностанция

в Ерзурум пристигнах, в 12 часа, в петък 13-ти юни, на 5-ият ден от тръгването ми от България. До тук минах 2100 км!

Точно тук се разделихме с Любака. Той тръгна към Артави и Хопа, където е границата с Грузия. От Ерзурум на юг до границата с Иран са 150 км, а до Хопа на север, са около 200 км тесни планински пътища с лоша настилка. Аз понеже съм си шосеен плъх се отказах от тази екстремия, лошите планински пътища и реших да тръгна обратно. Аз между другото не съм имал намерение да влизам в Грузия, но ако имаше свестен път до там, сигурно щях да ида до границата, поне да видя какво представлява.

На 13-ти петък в 12 часа стигнах на една бензиностанция в Ерзурум. На 5 дни и 2100 км от България съм.

С мотоциклет в Турция (1) 9

С мотоциклет в Турция (1)

Днес се качваме на моторите и тръгваме с Владимир Чорбаджийски за Турция. Приятно четене:

С мотоциклет в Турция

част първа

Мотори карам от 1973 година. Започнах от Балканче, после минах през разни соц марки, после Хонда, Ямаха ТДМ. Преди четири години реших, че вече съм стар за мотори, продадох последният, който имах, продадох екипировки, куфари всичко… Но старата любов ръжда не хваща! Около Коледа на 2007 год. пак пощурях и купих една Хонда Африка Туйн 750 куб см. Последен модел, почти нова на 50 000 км., оборудвана с куфари, ролбари, стегната, гледана като кукла и готова за пътешествия. Винаги много ме е кефело карането. Не сбирките, мохабетите, яденето и пиенето по съборите, а точно карането. Колкото повече, толкова по-добре. Правил съм разни пътешествия, но повече от 1000—1500 км. за седмица не съм минавал.

С Любо Иванов — Африката от Варна се познаваме отдавна. (Любо Африката е автор на разказа Оцеляване: Кавказ, 2007 — бел. Стойчо)

Карали сме заедно на времето, но само из България. Той после обиколи доста места и страни, сам и с други спътници. Когато разбрах за поредното му пътешествие, реших да карам с него известно време. Неговите планове са доста глобални, така че не можех да съм с него през цялото пътешествие. Той смята да мине Кавказ, Урал, част от Сибир над Монголия и да стигне Новосибирск до езерото Байкал. Това за повече от месец каране. Аз не бях сигурен, че мога да издържа толкова каране. Отдавна не съм в първа младост. Четири години, изобщо не съм докосвал мотор. Не съм карал до сега Африка Туйн. От Нова година до сега успях да и направя, само около 1200 км., което общо взето е нищо за половин година време. Уговорихме се с Любака, че евентуално ще го придружа из Турция. Трябваше да тръгнем на 9-ти юни.

Мотоциклетът ми в гаража вечерта преди тръгването.

9 юни 2008 понеделник

Тръгнах в 5.00 часа сутринта от Пазарджик.