Archive for the tag 'Амалфи'

окт. 07 2017

Неапол и околностите

Днес с Ирина ще разгледаме красотите на Неапол и околностите му. Приятно четене: Неапол едно красиво несъвършенство Херкулан и Помпей, Амалфи и Позитано, заедно със забележителностите на Неапол Ирина Иванова „Виж Неапол и умри“, казал Гьоте, след като посетил града, отразяващ се във водите на Неаполитанския залив в подножието на Везувий. Неапол бил толкова живописен […]

No responses yet

февр. 03 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (6): „Цонцането“ (шляенето) продължава: Вико Екуенсе

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. Последвалата серия не е за пред деца,  а за последно закусвахме заедно 😉

Какво ще правим след закуската, ще разберем днес (признавам си, че за пръв път няма прочета текста преди да го публикувам – не смея, честно 😉 – бел.Ст.)

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част шеста:

„Цонцането“ /шляенето/ продължава: Вико Екуенсе

 

 

 

Въздух!… Искам въздух!… задърпвам се усилено.. ръмжи: ъъмм… процежда: коме ворреейй.. /как (те?) искам/.. оуъххх…  тръска глава и отпуска хватката. Разлепваме се и Анджи се отърколва по гръб. И немее!
Ох, като пияна съм. Сме… Aама да не би това да беше поредната му сорпреза – навръх планината да ме удуши с целувки?!
Как си? – пита. – Е, как да съм?! За малко да ме умориш!
..И какво ли ме чака още, чудя се, докато той нещо ми разправя и то с една… ми, такааава доволна физиономияя.. и клати утвърдително глава.
Моля? Я го кажи пак, ама лентаменте, ти прего /бавничко/, че ми идва слаб тока, нещо.
Повтаря ми го – бавно, ясно, даже уверено. Ей богу, сякаш и с удоволствие – смисъла е: ето на, видя ли(!), има химия, магнетизъм, още в Спаньоли го усетих, всичко ще е о’кей, знам го. – /Е много знаеш пък! – си мисля/… И му го „връщам“: оо, си, ми сенти, дарлинг /е, да, усетих те/ 😉 … Секунда на изненада (и сконфузи ли се лекинко?), засмива се и ме плаши: хе-хе, соно пронто е субито.. десидери? /о, готов съм и веднага, искаш ли/
Хлъц – нон! нон адессо! /не сега/
Хили ми се и протяга ръце към мен.. – Сакън бе! Нон! – виквам – стоп, уейт!… стига бее.. баста!… И изведнъж прихвам… ами тя, тази ситуация… Ха-ха-ха – ама чак се превивам от смях. Той – тутка… Аз, още повече – ха-ха-ха… кис-кис-кис… – щото се сещам един виц! – ее, то иначе няма да съм аз, няма начин 🙂
И – а́ сега, иди му го рaзкажи! А трябва, че иначе сигурно ще реши, че му се подигравам нещо… Ето, пита: маа, перке ти риди? /но защо се смееш/
И почвам, значи, с малко англо-италиански думи и с мнооого пантомима, десет минути сигурно, му разказвам вица, както си седим на тревата там, навръх Монте Фаито.
Вицът ли?… Ами:
Жена се оплаква от синини по гърба и болки. Загриженият съпруг я води на доктор. Тя влиза в кабинета, той я чака в коридора. Излиза тя, той скача, тревожен такъв: какво ти е, мила? Какво ти изписа докторът? Тя: мии.. нищо, било на нервна почва, щяло да мине и така. Съпругът, възмутен: що за некадърен доктор бе?! Сега ще се разправям с него! – И се втурва в кабинета: Никакъв лекар не си ти – жената има ееей такива синини по гърба, каква нервна почва бе?! Искам направление за друг, за специалист! – Докторът го поглежда учуден: Не на нервна почва, а от НЕРАВНА почва, господине, от това са синините!  😀
Е, явно успях – Анджи се смее от сърце. Йес! – екосексът навръх планината се разминава успешно 😉
Ставаме. „Ангелчето“ разправя нещо, разтърква ми леко гърба, добавя и една цунка по косата, и тръгваме по пътеката надолу към колата. Сега накъде? – питам, като се надявам да тръгнем към Соренто, голям мерак имам за там. Не знам защо, името ми звучи някак си романтично… кой знае, може би от оная популярна песен „Върни се в Соренто“?
Анджи, нехайно: е, нали правим „цонцо“, значи където стигнем… А Соренто? – питам аз с надеждица – Натуралменте, беллисима, и в Соренто – усмихва ми се..
…Въъъх – ши вземъ да съ влюбя в туй чинге!  😉

Този път ми спуска повечко назад седалката и ме съветва да си затворя очите. О’кей, слушам! /ама, на идване що спа, та не ми го каза бе, ало!.. ама айде../  😉
Но пък слизането от планината по този път /друг, не онзи, по който се качихме/ става много бързо и, може би след около двайсетина минути Анджело спира на едно уширение на пътя: алора, виени, кара… енд тейк дъ фото!

Вече знам, че не го казва току така това, за фотото 🙂

Вико Екуенсе - панорама – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе - панорама

 

След малко спираме пред една пицария във Вико Екуенсе. Гладни сме, затова – хайде на пицата!
Този път ям „наполетана“ и я намирам за по-добра от „маргерита“-та. А, опъвам и една малка студена биричка към нея. Повтарям: една малка студена биричка  😉

До Соренто имаме още около 10 км, казва Анджи, и предлага първо да си направим една кратичка разходка по

Лунгомаре

Апропо, в Италия всеки самоуважаваш се град, дори и да е само с хиляда души население, си има Лунгомаре /ако е на морето/, Лунголаго /ако е на езеро/ или Лунгофиуме /ако е на река/, разказва Анджи.
Вече наядени и напити, лежерно се провлачваме под сенките, седим малко на една пейка и се наслаждаваме от една тераса за гледки към залива, Везувий и изобщо, каквото ти влезе в ль’оките /очите/…

По горната алея на Лунгомаре /долната е долу до морето/ – край Неапол, Италия

По горната алея на Лунгомаре /долната е долу до морето/

Плаж при Вико Екуенсе. Горките... нали?  ;)    Затова пък аз бях много горда, когато заведох Анджело на Албена по-късно - ахна като видя плажа там  :) – край Неапол, Италия

Плаж при Вико Екуенсе. Горките... нали? 😉 Затова пък аз бях много горда, когато заведох Анджело на Албена по-късно - ахна като видя плажа там :)

Везувий и част от Неаполския залив /ама, май зумът му е в повечко, сорри/

Везувий и част от Неаполския залив /ама, май зумът му е в повечко, сорри/

 

Анджи го играе гид – после проверих из нет-а – оказа се, че и него го бива в пантомимата, т.е. правилно съм го разбрала 🙂
Та, Наполи е не само едноименният град, а и цялата зона на залива – като се почне от островите Иския и Прочида, Поцуоли, самият Наполи, нататък всички градчета по протежението му до Кастеламаре, прехвърля се склона на Монте Фаито и се включват и всички градчета от Костиера Сорентина, т.е. от Кастеламаре до остров Капри. Соренто е втория по големина град /след Вико Екуенсе/, и е административния център на полуострова.
Всъщност

район Соренто заема /грубо/ около 2/3 от полуостров Амалфи, а другата 1/3 е към Салерно

Цялата тази област е много важна за туризма и икономиката на Италия, защото тя е много популярна туристическа дестинация от световна класа. Благословена с разнообразна природа, живописна брегова линия, мек климат, лечебните минерални извори при Кастеламаре, отличната инфраструктура и не на последно място, и заради историческото си минало.
Заради отличното си географско разположение и приятния климат, районът е бил населен още от дълбока древност. Това е доказано от археологическите разкопки около Вико Екуенсе, които са разкрили некрополи от 7 в. пр. Хр.

Римското име на Вико Екуенсе било Аекуана

и се смята, че корените му се отнасят дори към времето на етруските, които са предшественици на Римската империя.
По времето на Римската империя Вико Екуенсе бил вилната зона на римските патриции, с красиви вили и градини. Името му Аекуана дори е споменато в поемата „Пуника“ на древния поет Италикум Силиус, като родно място на героя му Мурано, който загинал в битката при езерото Тразимено през лятото на  217 г. сл. Хр., т.е. при втората пуническа война между Картаген и Рим. Езерото се намира точно до Перуджа, на около 160-170 км на север от Рим.

Vico Equense Неапол, Италия
До към 600 и някоя година сл. Хр., Вико Екуенсе е във възход, но със западането на Римската империя запада и градчето, и за следващите 5-6 века почти се изличава. Отново го възраждат дукът на Соренто и кралят на Неапол към края на 13 век, като си строят там „палацо“-та, които ползват като вили, но много бързо в началото на 14 век във връзка с това, наново се оформя и селище с крепост. По същото това време построяват и катедралата, която съществува и днес, и, де факто, е единствената готическа катедрала на полуострова… Но точно в момента е затворена – вероятно ще я отворят към 17 ч. за вечерната служба – казва Анджи. А на скалата над морето се намира и Кастело Нормано, но оставихме влизането вътре за друг път.

"Киеза" /църква/, но тази е друга, кацнала над морето

"Киеза" /църква/, но тази е друга, кацнала над морето

 

Днешният Вико Екуенсе е малко като „разлят“ по брега и по склоновете към планината. Центърът е малък, скупчен общо взето над пристанището /всяко градче тук, колкото и да е мъничко, си има пристанище/. Няма някакъв типичен Чентро сторико, повечето сгради са съвременни, но не модернистични. Хотелите са от различен клас и мащаб, и като по правило са с басейн, красива градина и наблюдателна площадка – е, тук белли висти Бог е раздавал с шепи 🙂

Няколко снимки, конкретно от Вико Екуенсе:

 

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Пиаца "Умберто I" /мисля/ – Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Пиаца "Умберто I" /мисля/

Ограда на къща във Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Ограда на къща във Вико Екуенсе

"Скалата на Маргарита" долу в залива - отгоре й местните рибари са поставили иконостас или нещо подобно

"Скалата на Маргарита" долу в залива - отгоре й местните рибари са поставили иконостас или нещо подобно

Централната част на Вико Екуенсе /гледано от хълма/. В центъра се виждат купола и камбанарията на историческата готическа катедрала.

Централната част на Вико Екуенсе /гледано от хълма/. В центъра се виждат купола и камбанарията на историческата готическа катедрала.

 

Вече ми/ни се пие следобедно кафе, но нашата крайна цел е Соренто. И Анджело казва, че се сеща за една страхотна пастичерия /сладкарница/ с тераса и виста манифика /великолепна/ към Неаполския залив и Везувио, която е точно в Соренто. О’кей, става, айде да ходим.
Но, казва, първо да спрем на бензиностанцията. Макар че малко трудно страничен човек /като мен/ може да разбере това, подобно на градчетата преди Кастеламаре, и тези тук се преливат едно в друго. Непосредствено след/до Вико Екуенсе са Сеяно, после Метакиаро, Мета ди Соренто, Пиано ди Соренто, Сант’Анджело и Соренто. Всъщност всички те са като квартали на един град. И са си така, като навързани едно след друго, не знам що ги водят отделни селища.
На бензиностанцията телефонът на Анджи изведнъж звънва, той прави недоволна физиономия, но виждайки кой го търси, вдига: пронтоо! /ало/… си.. ма нон, нон адессо… ормай… допо домани.. Масимо, соно окупато.. нон че.. дъррррр /дълго и неразбираемо /… о’кей. Ва бене!
Казва ми нещо, тръгва, след 50 м завива наляво и след минута, може би, спираме пред една къща, малко преди пътя да тръгне нагоре по баира. Казва, че „пер моменто“ трябва да се отбие до един колега, но.. е, ще се забави само 5 минутки вероятно – трябвало да вземе някакви документи, които онзи /май/ всъщност му бил занесъл в Кастеламаре тази сутрин /а трябвало снощи/, но ние вече сме били излезли. Папката наистина му трябвала за в понеделник. – Добре де, викам, отивай, не ми се отчитай, само да не ме забравиш 🙂
Усмивка, навежда се към мен и ми засилва една протяяжна целувка… И, а-хаа да затворя очи, щото ги затварям ль’оките при подобни случки – в този миг виждам един.. хм, така, леко дебеличък колоездач, насреща по тротоара, как кара, вторачен в колата, и в нас явно, и как в същия този миг, както така се е концентрирал, нацелва перфектно уличния стълб, изхвръква от колелото и тупва тежко на паважа, а колелото казва „дрянн“ на една страна до него 😀
Избухвам в смях. Анджело се дръпва учуден, после вижда ситуацията. С „ооо, манаджя!… мадонна мия! ма, кее…“  излиза от колата, онзи в това време се дупи, пъшка и изправя. И се почва едно маане на ръце, една джабала… айдеее…
След няколко минути Анджи ми представя Антонио, куджино ди секондо граде /втори братовчед/. Пак ми казва „само 5 мин.“ и изчезва.
Антонио ме оглежда любопитно, бих казала, дори много любопитно, ухилен е направо до ушите, приказва нещо, явно иска да си поговорим, но аз, за съжаление наистина,  почти нищо не му разбирам и вдигам рамене – той накрая мирясва, вика „чао!“, мята се на колелото /явно излезе здраво/ и направо скоростно офейква.
Почвам да разглеждам пустата улица. И да чакам.
И си чакам… Май минаха петте минути… Говоря малко по телефона – да ги чуя как са вкъщи… мисля си разни неща… Станаха 15 минути вече… Виждам някакво списание на задната седалка. Вземам го, разлиствам го – ъ!.. Хм… някакво специализирано ли е… Ъ?!… криминално ли е…  опитвам се да прочета нещо… офф… не разбирам нищо – едва ли не на всяка страница се срещат думи като джустиция /правосъдие/, джудиче/съдия/, ледже /закон/… авокато /адвокат/… публико министеро /това не го знам какво е, някакъв министър може би? – обществен министър, ха-ха и такъв ли имат в Италия, какво прави той пък? 🙂 … офф, нищо не му разбирам на това списание.. и снимките му никакви… К’ви глупости чете тоя Анджело само… ми да, то мъжете, май са все еднакви – дай им само спорт или политика… или пищови… хм… и „мръсни“ желания  😉
Oф, да му бях казала да ми пусне барем музиката… хм… дали… а, този клавиш ли e… А, тръгна бе!… Яя, неаполитанска е май… естествено (!)… та да не мога нищичко да й разбера… Красива е, обаче… ох, тия италианци…
И си чааакам…
Ровнах после след няколко дена из нет-а, ето я песничката:

http://youtu.be/zRECgdghQCI

 

Та си чааакам…
Следваа… 🙂

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът 

 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

33 коментара

Switch to mobile version