Archive for the tag 'Алепо'

февр. 12 2013

Изгубената Сирия – Великден в Алепо и манастира на Свети Симеон

Пътеписът днес разказва за не толкова далечно минало, но еднозначно попада в рубриката ни Ретро, по простата причина, че едва ли някой ще успее да повтори подобно пътуване днес. Но искрено се надявам, скоро това да бъде възможно отново.

Цветан ще ни води в Сирия от преди гражданската война в тази страна – политическите възгледи са на автора, а който може и  иска, ще се радвам да опровергава в коментарите. По този повод припомням правилото да се коментира текста, а не личността на автора, другите коментиращи и скромната ни редкация.

Приятно четене:

Изгубената Сирия –  Великден в Алепо и манастира на Свети Симеон

Дълбоко бях развълнуван от репортажа пo TV7 на Елена Йончева от Алепо за Свободната сирийска армия и от руските репортажи на агенция АННА  за зверствата в гражданската война в Сирия. Не мога да забравя, че там живеят и 2 милиони християни. Днес те търсят спасение в бежанските лагери зад граница. Отначало те бяха неутрални, днес пред лицето на джихада те се самоотбраняват организирайки милиции, за да защитават кварталите си.  Християните започват да подкрепят правителствените сили. Режимът на Асад даваше религиозна свобода и сигурност на малцинствата друзи, кюрди, алевити и християни, дори министърът на отбраната беше православен християнин.

Богородица – Алепо, Сирия

Богородица от арменската православна църква в Алепо ,,Св.40 Мъченици”.

 

Днес мъчениците са хиляди. Грабежите, отвличанията, убийствата са ежедневие.

Изнасилванията са благословени от Саудитският имам Мохамед ал – Арифи, който е издал специална фетва, която има за цел да облекчи живота на джихадистите в Сирия и да разреши техните сексуални издевателства,  съобщава „МИГнюз“. По думите на Арифи войните на исляма в близкоизточната страна са лишени от земни удоволствия вече повече от година. За да им помогне да разрешат сексуалните си проблеми, той е разрешил краткосрочните бракове, наречени още „джаваз мутаа“ за един час, след това следва религиозен развод и отново джихадистки брак… с друга.

Не мога да отмина кървавия атентат пред университета в Алепо и бруталните

снимки на ислямски джихадисти и фанатици в Сирия как избиват сирийски християни, слагайки огромни камъни върху гърбовете им, които смачкват гърдите и предизвикват бавна и мъчителна смърт. Вижте на снимката на едно такова мъчително убийство на сирийски християнин.

 

https://fbcdn – sphotos – f – a. akamaihd. net/hphotos – ak – prn1/532638_546527248710348_1153468683_n. jpg

 

Имаме горчивия опит на християните от Ирак, оцелели и успяли да напуснат родината си след атентатите и падането на Садам Хюсеин. Те намериха убежище в Сирия и днес е на път да се повтори отново трагедията. Много бих искал всичко това да е пропагандна и гадна лъжа и никога да не се беше се случвало.

 

Затова да се върнем в 2008 година, когато решихме да направим едно семейно пътешествие до Сирия.

Тогава за днешните пари за автобусен билет София –  Варна си купихме билет София – Алепо!!

Алепо, Сирия

Оживената главна пазарна улица на 3 милионния Алепо (Halap)

Алепо, Сирия

Старият град е приютил много магазинчета, ресторанти и църкви.

 

Арменската църква – Алепо, Сирия

Попадаме на кръщене в арменската църква

 

Арменци – Алепо, Сирия

Изгнаници клети – арменци, намерили някога убежище в Сирия, и в България, днес те се надяват на помощ от Нагорни Карабах!!!

Великден – Алепо, Сирия

 

 

В този хан (горе) хапнахме баба гануш, хумус и агнешки шишчета. Опитахме и местното гъсто червено вино от долината на река Оронт. Беше два пъти по- евтино отколкото у нас и доволни се прибрахме да спим в чистия хостел.

 

 

Каква изненада,  събуди ни камбанен звън в 4 часа сутринта, вместо вой от минарета.

Великден е!

И ние бързо крачим по пустите улици към православната гръцка църква.

Великден – Алепо, Сирия

Богомолците пред затворените двери

Великден – Алепо, Сирия

След горещи молитви дверите се отвориха, а в дъното великденското яйце се пукна.

 

Великден – Алепо, Сирия

Каква радост, тържествена Великденска литургия сред братята православни.

османския часовник Bab al – Faraj – Алепо, Сирия

 

На площада пред османския часовник Bab al – Faraj, пред магазин ЦУМ имаме среща с група българи, за да отидем заедно с автобус до манастира на Свети Симеон. През 2011г. той беше обявен за част от световното културно наследство. Тогава, за съжаление,  започна и гражданската война.

Св. Симеон Стълпник

е много тачен и обичан ексцентричен аскет, който прекарал буквално на върха на един стълб цели 37 години в пост и молитва. Този рекорд е признат дори и от Гинес !

Бил е проповедник, лечител и прорицател (визионер). В пътеписа ми за Етрополския манастир е изобразено как почитателите му му подават с въже стомна с вода и кошница с храна.

 

Св. Симеон Стълпник

Византийският имперарор Маркиан, преоблечен като обикновен човек се покланя пред Св. Симеон

 

По съвет на Св. Симеон се е свикал Четвъртият вселенски събор, но светията не слязъл да участва. Не слязал да се прости и с майка си, когато тя починала. Гледайки отвисоко, с времето той се възгодял т. е. бил изкусен от дявола. Привидяло му се, че ангел идва на огнена колесница да го отведе на небето като пророк Илия. Симеон вече вдигнал единия крак да стъпи на колесницата, когато се усетил и направил кръстен знак и видението изчезнало. Разкаял се, той останал една година на този крак, т. е на куц крак. Житието му съобщава, че кракът му загноял и се появили много червеи в раната. Падайки на земята, червеите били събирани от един юноша Антоний и по негова заповед отново били подавани горе на стълба. Светията отново ги слагал върху раната си и със стоическо търпение казвал:,, Яжте каквото Бог дал!“ Император Теодосий пратил трима епископи да го помолят да слезне и да се прегледа на лекар, но той отказал и оставил излекуването си в ръцете на Господ. Така в студ и пек,  прав или седнал опрян на перилата на малката площадка, той прекарал дните си до смъртта си на 2 септември 459 година.

След 30 км на запад от Алепо пристигаме с раздрънкания Икарус в

Qalaat Semaan  – крепостта на Семаан,  

Симеон брульо, Сирия

 

разположена на върха на висок хълм. Това е

манастирът на Свети Симеон.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan)

Ето това е останало от 15 метровата колона на Свети Симеон след многобройните посещения на поклоници и  любители на сувенири от древността до днес.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

 

 

Тук византийският император през 491 година изградил най-  големия църковен комплекс от четири църкви, разположени на кръст с център стълба и площ 5 хиляди квадратни метра, който останал ненадминат докато не била издигната Света София.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

 Той е пострадал най- вече от земетресенията и нашествията.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Алилуяяяя – проба на акустиката!

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Все пак има повече запазено от нашата Голяма Базилика в Плиска

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Всеки бърза да пипне тази свята реликва

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Сред каменните руини все пак има живот.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Аркадите на северното църковно крило

 Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

 Там в далечината на 20 км е Антиохия, бившото пристанище на Алепо, днес –  град Антакия в Турция.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Манастирът е високо на хълма, където постоянно духат ветрове, които вече са огънали боровете.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Почивка под сянката на боровете, роза дамаскена и сладолед на клечка от сърце

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

 В парка ни срещна това младо семейство с усмивки и надежди.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Добре дошли в Сирия!

Добре дошли в Сирия!  – в един глас на английски ни поздравяват радостно местните ученици.

И така ние се връщаме

пак в Алепо

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

 

Под сводовете на най- големия Сук (пазар) по Пътя на коприната между Изтока и Запада можеш да откриеш всичко.

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

Сувенири

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

Можеш да наточиш ножицата или камата си

Ленин и Хафес Асад– Алепо, Сирия

 Следи на отминалото време –  двамата вождове: Хафес Асад (бившия президент) и Ленин.

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

Предчувствие за клане

Трупове, кръв и портрет на Башар Асад  –  едно предчувствие за днешната сирийска касапница.

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

Все пак вкусих от постната манджа – бр–р–р – люта

Накрая всички си купихме по един калъп от прочутия алепски сапун.

Голямата джамия – Алепо, Сирия

 През 2006

Алепо беше обявен за Ислямска столица на Културата

и започна огромна реставрационна работа, финансирана от ислямски фондации. Все пак 80% от населението на града са мюсюлмани сунити и естествено първо беше завършено 45 метровото минаре на Голямата джамия.

Голямата джамия – Алепо, Сирия

Босите ни уморени крака усетиха хладината на полирания мраморен под.

Цитаделата – Алепо, Сирия

Цитаделата

Цитаделата на Алепо изглежда все още непревзимаема за опозиционните сили.

Цитаделата – Алепо, Сирия

Първата кула на моста към цитаделата

Цитаделата – Алепо, Сирия

 В тази квадратна кула е дворецът на халифа.

Цитаделата – Алепо, Сирия

Портата

Зад тази обкована с подкови и върхове на копия порта е дворецът.

Цитаделата – Алепо, Сирия

 Дневната светлина се процеждаше през бойниците.

Цитаделата – Алепо, Сирия

Таванът на тронната зала е бил навярно прототип за двореца в Алхамбра. (Гренада, Андалузия)

Цитаделата – Алепо, Сирия

 На стража на световното културно наследство.

Национален Музей – Алепо, Сирия

 

Великолепният Национален Музей с уникални хетски и асирийски артефакти.

 Национален Музей – Алепо, Сирия

 

Според някой изследователи това е статуя на античен космонавт с шлем,а за мен е просто една красива сирийска богиня.

После седнахме на терасата на прочутия хотел Барон, където е била обявена независимостта на Сирия да пием по едно арабско кафе с кардамон. Там се спазрихме с един таксиметров шофьор да ни откара утре със своето,, Жигули“ до Замъка на Кръстоносците и манастира Свети Георги.

 

Цветан Димитров, Великден, 2008 – 2013

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът


 

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

8 коментара

Ное. 23 2011

Близкият изток на колела – Сирия и Ливан

Ако днес ви е хладно ви предлагам един стоплящ разказ. Заедно с Любен ще възседнем велосипедите (да, правилно порчетохте – велосипедите!) и ще пообиколим Сирия и Ливан. 

Приятно четене:

Близкият изток на колела

Сирия и Ливан

Сирия

Изсипваме се на автогарата, която се намира на няколко километра от Антакия – ние двамата, колелата на части (макар и не толкова много, колкото си представях в началото) дисагите, каски, ранички, торбички и какво ли още не. Веднага се заемам със сглобяването на велосипедите, заобиколен от няколко любопитни кибици-шофьори. Зад нас останаха шестнайсетте часа пътуване през Турция, един ден безцелно мотаене из Истанбул, кое ли поред, което ще запомним с многото похарчени лири и отеклите крака, и още една нощ в автобуса София-Истанбул преди това, където едва устояхме на напорите на турския шофьор да ни измъкне някой лев за превоза на колелата – „комши – пара, комши“.

Башар Асад, Сирия

Башар Асад - все още президент на Сирия

Километрите до морето не са много и ние ги извъртяваме ентусиазирано, като ликвидираме една диня по пътя. Това е първото подобно пътешествие за Теди и то започва с приятно каране към морския бряг, където ни очаква още по-приятен непознат плаж, на който да опънем палатката си тази нощ. Е, оказва се, че не е съвсем така – плажът наистина е красив, напълно безлюден и заобиколен от планини, но и зверски мръсен… а и водата е една такава топла и мътна. Вече се здрачава, когато примирени опъваме палатката сред боклуците и с любопитство се заглеждаме в големия кълбовиден облак, който идва откъм сушата и присветква мълчаливо. Час след като сме заспали, бурята започва, гръмотевици трещят зловещо, а аз изскачам от палатката чисто гол и започвам да влача двете завързани едно за друго колела по плажа по-далеч от палатката – страх ни е от светкавиците.

Бивак в пустинята – Сирия

Първи лагер

 

 

На другия ден се заизкачваме по малък междуселски път през планината в посока Сирия, където ще бъдем след още един ден. От високото се вижда как реката, чието устие е сравнително близо до мястото на първия ни лагер, образува голям мътносив полукръг в сините води на Средиземно море – ето защо водата била толкова топла. Още от вчера хората, които срещаме по пътя си, са много добри към нас – един дюнерджия, когото разпитваме за посоката, ми прави страхотен дюнер-подарък – опитва се да направи втори и за Теди, но ние хукваме да бягаме, след като се проваляме в опитите си да му откажем. Преглъщам първо вегетарианството си, после и дюнера. Селянин спира с мотора си по баира, за да ни подари малко смокини.

През следващите дни ни съпътстват несполуката в намиране на добри места за плаж и нощните есенни гръмотевични бури със страхотна продължителност. За първи път се сблъскваме с арабския език в Сирия, късаме смокини навсякъде по пътя, ядем фалафели за по 30 стотинки в Латакия и гледаме залеза от пристанището, избутваме няколко запомнящи се баира и се радваме на хубави спускания след това. Отношението на сирийците е още по-дружелюбно – възрастните ти се усмихват и те канят, децата започват да крещят каквото знаят на английски или просто да крещят, но със сигурност не оставаме без внимание, откъдето и да минем.

Най-хубавият плаж в Сирия

Най-хубавият плаж в Сирия

 

 

Ние караме тържествено през селата като великите бели пътешественици и приемаме поздравления… през първите няколко дни. След това само като чуем „Уел’ком, уел’ком“ (първото, което сирийците научават в час по английски) снишаваме вратове и натискаме педалите. Е, не е съвсем така, но се оказва, че вниманието, което предизвика положителни емоции и у нас в началото, си има и обратна страна – а именно, може да бъде изтощително за свикналите с комфортната анонимност и ненатрапчивото отношение на околните към тях. В последствие разбрахме, че сред някои младежи тази любезност е двойнствена, особено по отношение на жените. До края на пътуването се учим да разпознаваме кои покани са искрени и на чий поздрав да отвърнем.

Крайбрежието е плодородна земя с развито земеделие – сравнявайки го с пустинята по-късно, разбираме, че хората тук живеят добре – имат вода, земя, красиви зелени хълмове с насадени маслинови дървета, ябълки и нарове. Имат пристанища, които са връзка с останалия свят и влияят благотворно на начина на им живот. Имат забележителности, сред които е и най-добре запазеният рицарски замък в света (районът е бил владение на кръстоносците дълго време). Имат морето и дори нещо като морски курорти… За съжаление сирийците не оценяват морето от тази гледна точка, по-скоро го използват като кошче за боклук. Поради всички тези дадености крайбрежието е доста населено, а това може да бъде проблем за хора, които търсят уединено място, за да опънат палатката си след изморителен ден. Именно така се натъкваме и пренощуваме в местни семейства на няколко пъти.

Смокиня

 

 

Свечерява се, ние сме уморени и си търсим място за нощуване.

Напазарували сме задължителните арабски питки, домати, бира с карамелен вкус и течен шоколад „maxtello“. Минаваме село след село, а между тях единствено хълмчета с маслинови дръвчета и една такава адски твърда и разорана почва, хора навсякъде. Решаваме да свърнем по черен път, който се изкачва нагоре (ако има и гледка от мястото за бивак сме най-доволни) и бутайки през маслиновите горички излизаме буквално в гръб на местната младеж, събрала се на върха на хълма до малка джамия, осветена в електриково зелено. На една маса са момичетата, на друга – момчетата. Ситуацията е комична, те ни зяпат с опулени очи, а ние излизаме от гората, минаваме покрай тях и бързо се спускаме надолу. Накрая се отчайваме и решаваме да забием в която и да е маслинова горичка. След известно бутане и влачене през браздите отново попадаме на хора – семейство, което събира маслини. Обясняваме им какво правим в нивата им, правя покривчета над главата си – няма какво да се крием. След няколко минути те ни поканват в дома си.

Не е ясно колко точно човека живеят в къщата – от най-малкото момиченце до старата глуха баба, която едва крета. Главата на семейството е дребно човече с хитър мустак – охрана на пристанището – митничар, обяснява ни и прави красноречив жест към джоба си. Всички изглеждат много сплотени и щастливи от това, че са заедно, както и че ние сме им на гости. Слушаме сирийска чалга по телевизора, дори има танци, смеем се. Теди опитва да пуши наргиле. Постоянно идват нови хора да ни видят. Комуникацията е сложна – единственият, набеден че говори английски, е един вуйчо с вид на таен агент. Стара мома, както го бъзикаха, макар че не беше много стар. Той кимаше с разбиране на това, което му говорехме и повтаряше „инглиш – йес, италиано – си, франсе – уи“.

Изпъват се, когато ходжата запява, но не правят нищо друго. Май се смущават или по-скоро не са особено религиозни – ние също сме смутени, не знаем как да реагираме. Питат ни дали сме мюсюлмани, макар да знаят, че не сме. Не сме, но на кой му пука, разбираме се чудесно.

 

 

Сирийци

 

На сутринта закусваме обилно – на масата са сложени малки чинийки с най-различни неща, от които всички си взимат, гребейки с хляба. Домакинът заминава на работа, а ние потегляме отново с дисаги пълни с подаръци. Шалче и герданчета за Теди, буркани с маслини и малки патладжанчета за из път. В мен те оставиха впечатление на най-гостоприемното и сплотено семейство, което съм срещал, да са живи и здрави.

Казват, че при мюсюлманите гостоприемството към пътниците е въпрос на религиозен дълг.

Нашите домакини и в този случай, и в няколкото други случая, когато бивахме поканени, бяха съвсем искрени и се радваха на възможността да ни приемат и да споделят каквото имат с нас. Хасан, с неговата градинка на брега на морето, който ни донесе курабии за закуска; мъжът от семейството, в което обядвахме, ни откъсна от всичко в градината си за да опитаме, а най-накрая ни закичи колелата с по една роза, много смешно; бедното семейство с многото деца, под чийто навес се скрихме от дъжда, и които ни натовариха с тиквички и нарове. Дори двамата войници, голи до кръста и със запасан „Калашников“ (по който да ги разпознаем като войници), които дойдоха на моторетка, за да ни изгонят от мястото ни за почивка близо до военна зона, изпаднаха в нелепата ситуация едновременно да ни казват да се махнем и да ни канят да им гостуваме.

Сирийци

 

 

 

Ливан

Отклоняваме се от пътя си по крайбрежието за да разгледаме Крак де Шевалие, рицарския замък с многото кули, ровове, тунели и подземия, в които туристите се мотаят с часове. Това отклонение е причината да попаднем на най-неподходящия възможен граничен пункт за влизане в Ливан – там, откъдето минава целият тежкотоварен и автобусен трафик. Пред сградата с гишетата е ужасно стълпотворение от хора с наръчи лични документи в ръка. Всички се бутат и напират да стигнат до чиновниците, а един униформен митничар излиза от време на време и разгонва почти с бой тълпата.

Крепостта Крак де Шевалие в Сирия

Крепостта Крак де Шевалие в Сирия

 

Krak Des Chevaliers, Syria

 

Не искаме да мислим, че и ние трябва да минем оттам. С тайната надежда да има чиста и прохладна канцелария с климатик, където се обслужват чужденци с предимство, обикаляме наоколо, провирайки се между камионите. Накрая се примирявам, нареждам се на опашката и започвам да се ръгам с лакти, но не съм достатъчно добър в тая игра. Ужасно топло е и пот тече отвсякъде. Тълпата е добронамерена към нас, един тип с вид на престъпник ме взима под своето крило и убеждава другите да ни пуснат вътре – нали сме чужденци. „Уел’ком, уел’ком“, поздравява пъдарят на вратата и грубо изблъсква няколко човека около нас. Вътре продължава същото упражнение – бутане и ръгане, пот. Чиновниците зад стъклените прегради въобще не поглеждат нагоре. Накрая не издържам и почти нахлувам зад гишетата през страничната врата, размахвайки двата паспорта. Митничарят е готов да ме изхвърли, след което лицето му се отпуска и взима паспортите – нали сме чужденци.

Ливан

Получаваме си печатите. Провираме се между превозни средства и чейнджаджии с пачки в ръце и преминаваме благополучно ливанския паспортен контрол, където е по-спокойно, и дори получаваме визи за без пари. И дори не попадаме в клопката на услужливите и любезни ливански митничари, които ни пращат да обменяме пари по най-лошия възможен курс.

Натискаме педалите с цел да избягаме по-далече от ужасния граничен пункт, но тягостните впечатления продължават. Пътят минава покрай бежански лагер, населен с палестинци. Те обитават квадратни палатки, сковани от колове и найлон, на брега на морето, който е осеян с боклуци. Жени, облечени в черно, викат след нас „мъни, мъни“, едно хлапе ни преследва тичешком известно време и повтаря „уан долар, уан долар“, докато баща му не му се скарва и не го прибира. Сред мизерията тук там нелепо стърчат малки сателитни чинии.

И тук крайбрежието е гъсто заселено, така че решаваме да се отклоним нагоре в планината с надеждата да намерим добро, или поне някакво, място за бивак. Нямаме късмет – всичко е оградено обитавано или засадено. След поредното неуспешно отклонение, на Теди не и издържат нервите, хвърля колелото на земята и започва яростно да го рита. Отдалечавам се благоразумно, докато премине кризата, и продължаваме. Положението изглежда отчайващо. След десет минути сме поканени от едно семейство, получаваме стая с двойно легло, душ, табличка с плодове и сладки и сешоар за Теди. Цяла вечер си говорим на руски с един от домакините ни, развеждат ни с колата до близкия водопад, макар да е вече тъмно. Всичко това ни връща доброто настроение – Ливан ни очаква.

Kъща по крайбрежието на Ливан

Kъща по крайбрежието на Ливан

 

Ливан е красив!

И разнолик – тук съжителстват мюсюлмани и християни, друзи, сунити, шиити, католици, францисканци, якобити и каквито се сетите още религиозни разновидности. Тук християните са били християни много преди нас. Тук въпросът за религията се взима насериозно и хората спорят и се убиват едни други за това, дори когато общностите не са официално във война. В мюсюлманските райони не можете да намерите бира в магазина и жените ходят забрадени, а нашият домакин от първата вечер шеговито споделяше, че искал да си вземе втора по-млада жена.

В Бейрут нощните барове се пръскат по шевовете и трафикът никога не спира.

В Бейрут забрадени жени правят джогинг по крайбрежната улица. Пред крайбрежните клубове се извиват редици от луксозни коли и богати арабчета се напиват на борда на яхтите на бащите си. По плажовете майки говорят на френско-арабски на децата си.Тук туристите не са обект на специално отношение по улиците, и не е проблем да се разбереш с някого на английски, или още по-лесно – на френски. В други части на Ливан все още може да видите следи от разрушителната война, дупки от куршуми и полуразрушени сгради, можете да видите жълто-зелените знамена на „Хизбула“ и да чуете страшни истории за тяхната огнева мощ и влиянието им над всичко, което се случва в страната. Можете дори да си купите жълто-зелена тениска на „Хизбула“ като сувенир. Можете да видите билбордове с реклами на металотърсачи, крайно необходими в страна, в която все още има територии, осеяни със стотици хиляди неизбухнали от войната мини. През последните няколко месеца преди нашето пътуване политическите, т.е. религиозни, фракции неуспешно се опитват да съставят общо правителство и несигурността в бъдещето отново е завладяла всички.

Красив – красиви са стръмните планински склонове, достигащи до синьото море, както и всечените долини, които ги разделят. Началото им е високо над водата, на височина 3 000 м., където климатът е по-прохладен и има истински снежни зими. Оставяме колелата да починат за няколко дни в едно хотелче край морето, а ние поемаме на пешеходно пътешествие. Раницата за около 6 лв. (най-евтината, която намерихме на пазара) не издържа тежестта на провизиите, палатката и чувалите и се скъсва още в началото. Добре, че по улиците могат да се намерят толкова много захвърлени полезни парчета тел.

Ски курортът The Cedars – Ливан

Ски курортът The Cedars в Ливан

 

 

Kачваме се високо, високо – там където виреят последните остатъци от митичните ливански кедри – дърво, покривало обширни територии от Средиземноморието в миналото. Днес техните разперени силуети могат да бъдат видени на малко места. Тук горе ливанците карат ски през зимата. Тези планини винаги са били притегателно място за отшелници и бегълци, остатък от което са множеството християнски скални манастири – добре запазени и добре поддържани. Разглеждаме ги, като бавно слизаме обратно надолу по долината към морето. Решаваме да удължим няколкодневната пешеходна почивка с няколкодневно излежаване на морето и намираме къмпинг с плаж – по Ливанското крайбрежие има доста чисти и поддържани плажове, макар и повечето платени.

 

Пристанището в Библос, Ливан

 

Бейрут

В града следите от войната са почти заличени, макар че нашият хостел се помещава в сграда, от чийто пет етажа са останали само долните два. Всъщност тя скоро ще бъде съборена – огромни суми пари са вложени във възстановяването на центъра, така наречения „Даунтаун“, и сега той прилича на декор за филм – редици от чисто нови луксозни сгради, подредени градинки между тях… и въоръжени войници на всеки ъгъл. Сред цялата помпозност стърчат два паметника от войната – бившият (така и недовършен) хотел „Холидей Инн“, най-високата сграда в района, бил любимо място на снайперистите – тъмни дупки вместо прозорци и надупчена бетонна фасада, и още един хотел със същия изглед.

Недостроеният Холидей Инн – Бейрут, Ливан

Недостроеният Холидей Инн

 

 

Всъщност градът е много жив – претъпкани и през седмицата барове, денонощен трафик, студентският квартал, крайбрежната улица – любимо място за разходки и спорт. В центъра на Бейрут липсват типичните мърляви арабски пазари, липсва безразборното струпване на сгради, коя от коя по-стари. Няколкодневния престой включва разходка с бусче до южната част на Ливан, която все още се смята за размирно място поради близостта и с Израел и предимно мюсюлманското население.

Отпътуването – ставаме в четири, за да хванем единственото време със сравнително по-слабо движение, и се изнасяме към планините във вътрешността на страната.

Отново Сирия

 

Прехвърляме планините и преминаваме през долината Бекаа – това всъщност е високопланинско плато, всеки квадратен метър от което е зает с населени места и насаждения. Тук се намира най-големият ансамбъл от руини от римско време – Баалбек. Огромните колони (най-големите римски в света) са чест обект на фотографите, които рекламират Ливан. Долината е известна и с насажденията си от марихуана – на няколко пъти ни предлагат да си купим.

 

Забранено за велосипедисти – Сирия

 

 

Този път преминаването на границата е доста по-лесно с изключение на един сбъркан термометър в ухото ми, който едва не ме превръща в заподозрян с птичи грип. Вече започваме да свикваме с небрежния начин, по който в Сирия се взимат и дават подкупи – съвсем явно, в паспорта – чиновникът вади банкнотата с отегчена физиономия и я подхвърля някъде под бюрото си. Обикновено услужливи съседи по опашка ни съветват колко да дадем за митничарите (100 лири – 2 долара), когато преминаваме през границата. Не ни се иска да даваме подкупи, но не ни се искат и проблеми.

Диня

 

 

Четиридесет километра след бариерата хващаме автобус за Алепо, вторият по големина град в Сирия. Маршрутът ни, начертан на карта, би приличал на безсмислените драсканици на дете – движим се накъдето ни се стори интересно. Решили сме да преминем с автобус безинтересните за нас части от пътя и да покараме покрай река Ефрат и през сирийската пустиня до Дамаск.

Алепо

е обитаван от древността, преживява бума си като голям търговски център по пътя на коприната и днес живее с остатъците от този период. Множество стари прашни сгради и огромни пазари, които все още привличат купувачи от чужбина. Смята се за един от най-консервативните градове в Сирия – тук за пръв път срещаме жените без лица, т.е. с плътен черен воал, покриващ дори лицето. Магазините за дамска мода, от които пазаруват любителките на този вид одежди, приличат на изложения за погребални костюми.

Цитаделата в Алепо – Сирия

Цитаделата в Алепо

 

 

Натрапчивото любопитство на сирийците спрямо чужденците

се изразява по много начини – от гостоприемните покани и настойчивото желание да си говорят с нас до безумните погледи, с които някои гледат Теди и един-два пъти опитите да я опипат на улицата за гърба ми. Явно за някои чужденките са символ на сексуална свобода, непостижима в обществото им поради религиозната консевативност. Късно вечер в Алепо пред някои кина се появяват афиши, рекламиращи софт порно – например мустакат арабин, налапал палеца на крака на бледа европейка. На улицата тайно се предлагат порно картички. Всичко това прави тези хора да изглеждат раздвоени – между плътните воали и минаретата и останалия свят, който ги съблазнява със свободите си. Свят, който май всъщност не познават или познават само от телевизора. Сирия е държава, управлявана от диктатор, наследил този пост от баща си, и по тази причина повечето и жители нямат достатъчно средства и възможност да пътуват зад граница. Желаещите да емигрират са много, на няколко пъти разговаряме със сирийци, които от дълги години живеят в Щатите, и които предпочитат да се наричат с гордост „американец“, вместо „сириец“.

 

В колоезденето на по-дълги разстояния понякога има трудни моменти,

в които човек е уморен и унил, разстройството го е хванало, и единственото му желание е да намери някое сравнително чисто място с душ и да седне на нещо различно от седалката на колелото. В такива моменти е нужно много малко за да прелее чашата. Именно в това състояние на духа пристигаме в Деар Д’езор, може би най-големият град на брега на Ефрат. Намираме хотел, но тъкмо на входа му ни чака клопка – банда хлапета, за които сме най-голямата атракция за деня. Харесват си Теди за жертва. Стараем се да не им обръщаме внимание и те след малко ужким се разкарват, а аз се качвам да уговоря нощувката – тъкмо съм се спазарил с един много мил и възпитан човек да прекараме нощта в паянтовото му хотелче срещу шест долара на човек, когато отдолу се чуват крясъци. „Ше ви *ба м*йките“ на чист български. Затичвам се, като подозирам най-лошото, и слизам долу тъкмо за да видя как хлапетата бягат панически по улицата, а Теди ги преследва с голям камък в ръка, който секунди по-късно полита в тяхната посока и съвсем близо до една преминаваща кола.

На тази улица сигурно още ни помнят.

Сирийски хлапета

Тези са от добрите хлапета

 

На сутринта разглеждаме местния музей, който съхранява артефакти от досега смятаните за най-древни световни цивилизации, живели по поречията на Тигър и Ефрат, и продължаваме. Докато първите дни покрай реката има зелена ивица земя, след като се отклоняваме от нея се озоваваме сред абсолютно гола и равна пустош. Почвата е твърда и глинеста, пясък почти липсва, а пътят изчезва някъде към хоризонта, прав като стрела. Единствената растителност са кръгли бодливи храсталаци. Пътят е връзката със света – по него периодично преминават рейсове, камиони и леки коли. За пръв път тук виждаме стада камили. Населените места са много малко и на големи разстояния едно от друго. Всъщност хората в пустинята са различни – след цял ден каране стигаме до единственото село по пътя и влизаме, за да напазаруваме – гледат ни с едни такива кръвясали очи, без сянка на дружелюбност.

Тук децата са най-нахални.

Стараем се да свършим каквото имаме да вършим по-бързо и да се изнесем.

Постоянно хълцам, не мога да спра – сигурно е от водата от тенекиени бидони, които местните използват, и от които си пълним и ние. Вечерите в пустинята са страхотни – небето е чисто и обсипано със звезди, прохладно е. Това е компенсация за мизерните обедни почивки, които правим – в жегата, с увити презглава шалове, за да се пазим от нахалните мухи, които се опитват да влязат навсякъде – в очите, устите и носовете ни.

На колело в Сирийската пустиня

Сенчесто място за почивка сред пустинята

 

 

Достигаме до Палмира, древен оазис по пътя на керваните. Руините, които се намират тук, претендират да са остатък от кралството на митичната кралица Зенобия, победила Рим в Близкия изток. Палмира е археологическата и туристическа гордост на Сирия – човек може да се шляе сред древни колони, стени и арки с часове, и всичко това под открито небе, без ограда и входна такса. Разбира се, туристическият бум е „развалил“ мястото, както навсякъде по света.

На колело в Сирийската пустиня

Имаме специални гуми за пустиня, от най-скъпите

 

 

 

 

Решаваме на път за Дамаск да посетим един “по-алтернативен” обект, за който прочетохме в „Lonely planet“. Макар че последният път, когато последвахме препоръката им за избор на ресторант, се озовахме на едно място с много други, подобни на нас, чуждоземни глупаци с пътеводители под мишница, и в преживяването нямаше нищо автентично.

Камили в пустинята – Сирия

 

Мар Муса е скален манастир,

основан от италиански пастор на мястото на древни руини в планините северно от Дамаск. В планините пейзажът е същият като в пустинята, с изключение на начупения релеф. Въпреки че манастирът е официално християнски, основната идея на създателя му е да служи за място, където се проповядва толерантност между религиите – една много актуална тема в Близкия изток.

Пътят към манастира Мар Муса, Сирия

Пътят към манастира

 

По тази причина в манастира се допускат да работят мюсюлмани, всъщност много от тях също така идват тук на поклонение, както и християнски поклонници от цял свят. Службите вътре едва ли отговарят на църковните канони, както и може би някои от идеите на Падрето. Но този манастир е добър пример за това, как църквата може да се опита да бъде част от живота на хората и да спомага за решаването на техните проблеми. Манастирът е красив, до него се достига по дълга стръмна пътека, всечена в склона. Вътре, естествено, е пълно с младежи от къде ли не, прочели като нас, че тук човек е свободен да се храни и нощува безплатно колкото дълго пожелае. Обстановката на масата е почти като в някой от хостелите, в които спирахме по пътя. Въпреки това манастирът е истински – със странните си монаси, с каменните си помещения, с огромната си библиотека, със службите, по време на които участниците седят на възглавнички по пода. Ние сме поредните, дошли за ден-два.

Последият участък до Дамаск е нашата награда – трийсетина километра равномерен наклон надолу,

по който с лекота се поддържа висока скорост. Километражът минава 1500. Улиците в града са широки и е почивен ден, поради което липсва обичайният трафик от моторетки и смрадливи автомобили. Настаняваме се на пружини на покрива на хостел в центъра, почти под открито небе. Тук повечето гости или отиват към Иран, или чакат виза за Иран – най-популярната дестинация в Близкия изток в момента е Иран.

На колело из Сирия

Този колоездач пътува от Лондон за родния Китай

 

 

Ако дотогава обикаляхме самостоятелно,то в хостела ставаме част от потока на Великото безцелно местене във времето и пространството на западната младеж. Няколкото дена в града посвещаваме на разходки, по-малко разглеждане на забележителности и повече кулинарен туризъм уличен вариант – в Сирия има много вкусни неща за опитване.

Сирийска котка

Една сирийска котка, която доста невъзпитано си бърка в носа на улицата

 

 

В къщи

Автобусното пътешествие от Дамаск е дълго. Слизаме в София по къс ръкав, след месец и половина отсъствие, а в средата на октомври тук е вече есен. Една жена, която ни вижда, че се борим с банкомата, за да изцедим още нещо от картата си, ни пита: „Имате ли нужда от нещо, пари?”. Мечтата и била да пътешества с колело. Нямаме нужда от нищо, вече сме си вкъщи.

 

Автор: Любен Грънчаров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Близък Изток – на картата:

4 коментара

юли 14 2011

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан (9): Пътят към дома е осеян с граници :)

Днес завършване близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и в Маалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, минахме през Мъртво море и река Йордан, на път за Акаба на Червено море, върнахме се в Дамаск, отскочихме до Бейрут, а за последно бяхме в манастира Мар Муса в Сирия.

Днес ще се качим на автобуса от Алепо за София, за да проследим презграничните приключения по всичките граници в посока България 🙂


Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

част девета

Пътят към дома е осеян с граници 🙂

Когато тръгвахме , искахме да има емоции и „екшън”. И както се казва – внимавай какво си пожелаваш! Преди да прочетеш следващите редове, отговори си на въпроса: „Какво може да ти се случи, докато пресичаш граница?”

В полупразния автобус влиза сирийският митничар.

Чак тогава забелязваме че в автобуса се е появил ( кога? и как?) още един българин, което може да означава само едно – проблеми! Нашият човек е влязъл в Сирия с камион, а сега излиза без него! Правят му знак да бутне нещо в паспорта, ама не… Започват разправиите, идва и сирийския му „патрон” и докато се разберат минава поне час. Човечеца висял 5-6 дни на ливанско- сирийската граница, докато се разболял и сега бързат да го върнат у дома, защото не изглежда никак добре. Шофьорите започват все повече да нервничат, сякаш ще затварят границата. Което и става малко след като излизаме от Сирия. Заради забавянето се оказваме

сред автобусите, които се връщат от „хадж” в Мека! Поне 100 автобуса !

Пълни догоре с всякаква стока. И големи бидони със светена вода. На някои дори седалките не се виждат от багаж и хората пълзят отгоре! Повечето автобуси са турски. „Гвоздеят” са трите раздрънкани дагестански микробуса най-отпред , на бариерата, пълни догоре и отгоре, с още по-големи и по-пълни ремаркета. Хората си носят дори и дървени стълби, за да се катерят върху „превоза”. Турските митничари се хващат за главите и категорично отказват да ги пуснат, без да са проверили всичко. Обаче сигурно ще им коства цяла смяна да претърсят само единият бус. Поради което се оттеглят и оставят намирането на решение на желаещите да преминат.

Ситуацията е „патова” . И комична…

Сядаме на няколкото стола пред митницата и наблюдаваме с любопитство какво решение ще се намери. Някой дори си изкарват килимчетата. Други си се разхождат леко изнервени напред-назад. Но като цяло цари учудващо спокойствие. Дагестанците са се събрали за да обсъдят ситуацията. Големи сладури- дебели вълнени чорапи, сини гумени чехли , провиснали зелени шалвари, протъркани кожени якета, проскубани дълги бради и малки шапчици върху плешивите им темета. Обсъждат на чист руски как и с колко да умилостивят „таможники”. Минали са около 4 часа в спокойно и лежерно седене. Изведнъж настъпва суматоха – бариерата се вдига, дагестанските бусове тръгват смело напред, турските митничари им крещят , всички автобуси тръгват след тях, хората се качат в движение… Когато положението се успокоява, всички автобуси безвъзвратно са се придвижили поне стотина метра напред, някои са вече на турска територия, а нашия е на самата бариера. А дагестанските, ни лук яли , ни лук мирисали, са спрели встрани след бариерите за да ги претърсят… и да не пречат на свободното движението на хора и стоки…

Kilis-Öncüpınar-Suriye Yolu, Kilis Province, Turkey

Прекосяването на сирийско-турската граница

ни е коствало поне 5 часа.

Истанбул

Шофьорите настъпват яко „газта” в тъмнината. Опитвам се да заспя, като си представям как се телепортирам на нашата граница, как слизам и целувам родната земя… На разсъмваме сме пред

столицата на два континента – Истанбул.

Коли! Много коли! Само най-дясната лента е празна за обществения транспорт и бърза помощ. От време на време някой тарикат се пробва, но само след километър- два вече му пишат акт. Нема лабаво!

Докато заобиколим мегаполиса Истанбул, в 8 часа сутринта, през работен ден, ни коства още 2 часа.

Истанбул

Пейзажа вече е коренно променен и, въпреки че вали като из ведро, всичко изглежда по-приятно, по-зелено, по-познато. Все едно сме се пренесли от един друг свят в нашия си. Което си точно така- всичко е като в един сън, подължил дванадесет денонощия.Докато не стигаме границата… Преди нас е пристигнал автобусът на другата редовна автобусна линия , Манор, и се разтоварва. Турските митничари, сигурно за да покажат че могат да охраняват границите по-добре от българските си колеги и са готови за Евросъюза, се престарават. Багажът трябва да се свали, да се провери и задължително да мине през скенер. Само че в нашия автобус на човек се падат поне по 7-8 чанти, а половината сирийци и нашенския шофьор, заради когото тръгна цялото закъснение, се ослушват. След кратка словесна престрелка сваляме всичко и чакаме да приключат с предния автобус, което не се очертава да е скоро предвид те пък колко нещо мъкнат. Турците само това чакат за да покажат колко са стриктни и строги. След продължително разглеждане , разпитване, отново разглеждане, автобусът на Манор им се вижда съмнителен и решават и него да прекарат през скенер. Това обаче не им е достатъчно и го пращат някъде за да бъде разфасован и още по-щателно проверен. На всички от Зейтуни ни премалява, но… нямаме избор. Тихо и търпеливо изчакваме да повторят цялата процедура. Естествено че и нашия автобус им е съмнителен, но изкарваме късмет – след скенера го освобождават и всички радостно и задружно натоварваме всички бидончета с трушия, чувалчета с арабски питки за дюнер и кашони с неизветен собственик, за да влезем най-после в майка България. Преминаването на турската граница ни е отнело около 2 часа… А автобуса на Манор още не се вижда.

България ни посреща с приветствието „Я сега да видим какво си носим” ,

произнесено от митничар на чието чело сякаш е изписано „Аз съм от ония с къщите, дето ги снимаха от хеликоптера”. Проверката минава учудващо гладко и бързо, но… на пръв поглед. Защото един от сирийците, добре изглеждащ костюмар, лъщящ от мазила, нещо е сгафил и най-учтиво го канят да си вземе багажа, да слезе от автобуса за да го върнат оттатък бариерата и да го осведомят че не е желан в България. Докато текат разговорите дали е недоразумение или наистина е в система като „персона нон грата”, ставаме свидетели на „масирана митничарска проверка” за контрабанда и нелегален внос на цигари. Двайсетина много добре облечени митнически служители от централата в София започват луда проверка на влизащите в България български коли. На турските много-много не им се стараят и ги пропускат непроверени. Ококорени гледаме как на хлапе му разглобяват дори и тонколоните в багажника. Едрогърда циганка протестира че искат да проверят под предния капак на сгрохания й Пасат, но и тя замлъква при вида на 4-5 картона цигари които измъкват изпод двигателя. Професионалисти – и едните, и другите. Ние сме зрители на целия цирк , докато не идват да ни обяснят че и ние сме нарушители, защото от няколко дни можеш да внасяш не 2 картона, а 2 кутии с цигари…

От тук до София всичко беше наред, като изключим това, че

свърши горивото малко след границата.

Само че шофьорите на Зейтуни наистина са едни от най-пеканите с които сме пътували, измъкнаха отнякъде туба с резервно и така стигнахме до бензиностанция. А в БГ бензиностанции колкото си искаш.

От Дамаск тръгнахме в 8 часа сутринта на предния ден, в София бяхме около 17.30 на другия – около 35 часа. Имаше и други начини да стигнем до Сирия, но

заради това което видяхме по границите, си заслужаваше дългия път. Определено.

Не видяхме само как идват ония с качулките и натръшкват по корем наркотрафиканти. Знам ли… Автобуса на Манор още го нямаше.

Край

Автори: Жени и Стефан Русеви

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

Сирия

4 коментара

май 03 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (3-1): Алепо (Халеб)

Продължаваме с първата половина на третата част на пътуването Росица из Близкия Изток. Както може би си спомняте четвърта част на това пътуване вече се появи (посипвам си главата с пепел), затова сега ще се направя, че съм пускал само първа и втора част, за да не се губи хронологията

Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, а днес ще продължим с Алепо в Сирия. А за да бъде объркването още по-пълно днешната трета част си има и втора половинка (за Дейр Еззор – нека открием малко тайната ;-), която също ще излезе скоро.

Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част трета (първа половинка)

Алепо в Сирия

След почти седмица в Югоизточна Турция тръгнахме от Шанлъурфа да минаваме в Сирия. Тук е моментът да поясня защо не направихме това пътешествие с кола. От достоверен източник научихме, че трябва да заплатим:

  1. 1. Зелена карта за 1 месец – 55 долара (нашенската не се признава);
  2. 2. пътни такси за 1 седмица – 80 долара, ако сме без карнет от България и 10 долара, ако имаме карнет. Таксата се заплаща на базата на общия престой – колкото седмици, толкова пъти по 80 долара;
  3. 3. Специално за дизелите, какъвто е нашият случай – такса от 100 долара за всяка седмица престой.

Всичко това важи за еднократно влизане в страната. Ако притежавате многократна виза, т.е. отидете до Йордания и пак се върнете в Сирия, ще платите всичко това отново (без зелената карта). Тези мерки са наложени поради много ниската цена на горивата в Сирия. Полезни за държавата, но достатъчни да ни откажат да пътуваме с кола, предвид изключителната достъпност на обществения транспорт и такситата.

Облачно и дъжделиво. Една маршрутка от централната автогара на Шанлъурфа ни таксува по 4 лири до граничното село Акчакале. Пътниците слязоха в селото, а ние упорито си стояхме в колата. Някак си се разбрахме с шофьора, че сме за границата. Той ни поиска по една лира допълнително и ни закара. Едно момченце грабна багажа от ръцете ни преди да се усетим, ние се спогледахме за част от секундата и смело нагазихме в калта, следвайки го неотклонно, прежалили чистотата на куфара и раницата, които малкият тътреше по пътя. Оплескани до ушите седнахме в колата, в чийто багажник попаднаха вещите ни. Подредих се на задната седалка до две млади англичанки, изучаващи арабски език в Дамаск, скочили до Урфа и планината Немрут за уикенда. Шофьорът обеща да ни закара до автогарата на отсрещното сирийско село – Тал Абиад, спазарихме всичко това за по 5 турски лири на човек и тръгнахме. Пътуването беше динамично, спиране-качване и обратно. Докато преглеждаха визите, сирийските гранични служители поискаха да знаят плана ни за посещения в Сирия. Казахме си плана – Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск. Те пък си го записаха. Влизахме в страна, в която мерките за сигурност бяха засилени, което ни подсети какво се случва в този момент в Йемен и в Либия. В Тал Абиад пърпореха хиляди моторетки – очевидно основно превозно средство за местните мъже, спретнати с дълги роби и увили около главите червено-бели карирани куфии. Попитахме за обменно бюро и шофьорът направи рязък завой към центъра с думите „сараф, окей”. В една куюмджийница, т.е. златарски магазин, бяха обменени първите сирийски лири. Близо 50 за долар. После бяхме закарани до автогарата, както беше уговорката и след 10 минути вече пътувахме за Алепо. Имената ни бяха вписани в няколко тефтера и в бордовия дневник, паспортите ни бяха щателно проверени от цивилен полицай, който се качи в автобуса по сандали и с цигара в уста.

Халеб, Сирия

Тръгнахме за Алепо през „неизследвани земи”,

оплескани, както Емо забележи гордо, със свещена месопотамска кал. Това пътуване ни откри една непозната Сирия, бяхме благодарни за обходния маршрут – през

Ар Ракка и реката Ефрат (Ал Фурат)

Пустинни райони, плодородни райони, пак пустинни места, хиляди стада, които се чудехме какво ли пасат в пустошта… Вятърът вдигаше финия пясък и го завихряше, зъбите ни започваха да скърцат от него, защото той успяваше да проникне някак си в автобуса. Къщи от кал покрай пътя. Емо искаше да вярва, че са обори за добитък, но аз успявах да зърна някоя и друга врата или прозорец, боядисани в синьо, което подсказваше, че това са по-скоро човешки жилища, отколкото животински обори. Бях чела някъде, че къщи от кал, тип „пчелен кошер” се строяли от време оно по поречието на Ефрат. В Хомс и Хама дори предлагаха еднодневни екскурзии до такива села. Нашето пътуване обаче отмени необходимостта да мислим за такава екскурзия. Пък и честно казано ми се виждаше някак натрапническо. Защо да тревожим и дразним тези хора с присъствието си…

По поречието на Ефрат, близо до Ар Ракка – Сирия

По поречието на Ефрат, близо до Ар Ракка

По поречието на Ефрат, близо до Ар Ракка – Сирия

Наближавахме Алепо и вълнението ми ставаше все по-голямо. Първа изненада: автобусът спря на някаква твърде отдалечена от града гара – просто новата автогара! Взехме такси заедно с англичанките до центъра на града и там се разделихме. Ние спряхме за по един фреш близо до часовниковата кула. Да пиеш фреш в Сирия е повече от достъпно удоволствие, то е част от културата, част от ежедневието. Преди три години и половина си казахме, че ако дойдем пак, ще си вземем сламки – досещате се защо, за да не пием всички от една чаша. Сега обаче положението беше напълно различно, градът беше невероятно променен по отношение на уличната хигиена и на хигиената въобще! Още нещо ни правеше впечатление, но формулировката убягваше известно време. Скоро я намерихме – изцяло обновен автомобилен парк! По-късно научихме, че в страната са заработили частни банки, т.е. има възможности за кредити, т.е. има новички коли. Сирийците бяха започнали големи реформи в социалната политика, инвестираха в образованието на младите.

Намерихме приятен, чист и топъл хотел. Нямаше Wi fi, оказа се, че тук удоволствието струва между 200 и 300 долара месечно, та затова си остава играчка само за богатите. Но пък всички големи ресторанти и бутик хотели предлагаха такава опция за гостите и посетителите, така че ние решихме да се насочим към арменския квартал и да изберем някой от известните кервансараи.

Когато попадаш за първи път в Алепо трябва да се придържаш строго към приблизително следния план и да посетиш: музея, Цитаделата, Омайадската джамия, големия сук (закрит пазар), стария град в най-общ смисъл и поне част от великолепните християнски черкви, хотел „Барон” – хотелът „на” Агата Кристи и Лорънс Арабски… Това направихме и ние при първото си посещение, ето тук е описано:

http://patepis.com/?p=310

Сега обаче имахме други планове. Искахме да открием на всяка цена едно от местата, на които танцуват дервишите – „Бимаристан Аргун” – болница за лица с нервни и психически заболявания от 9-14 век и да изпием поне по чаша чай в известните къщи и кервансараи от миналото. Вероятно вече се досещате, че по всякакъв начин се опитвахме да вместим в това пътуване тематичния план „път на коприната”. Дълго време се облизвам около картите на големите маршрути по пътя на коприната. Много ме влече, запалих се в Грузия и в Азербайджан. Такова удоволствие изисква мноооого ресурси, между които времето е на второ място. Ето заради това решихме, че изучавайки спецификата на кервансараите ще можем да положим основите на някое, дай боже, бъдещо пътуване. След Диарбекир, Мардин и Шанлъурфа сега сме в страна, която си има дори фестивал, посветен на коприната. Кервансарай е съставно име, в което думичката сара(й) означава дворец, сграда с правоъгълен двор. В дворовете има задължителен шадраван, там са нощували животните и слугите. Портата винаги е била голяма, за да могат да влизат спокойно камили и други едри животни. Хан/кан е другата възможност за назоваване на кервансарай.

Повечето от тези обекти в Алепо можехме да открием в стария град и в квартала „Ждейде” или „Ждиде” (нов), където живеят много от арменците.

Първата вечер попаднахме в

Кан Заман

(имало хан с това име и близо до Аман). Вървите по централната търговска улица на квартала, часовниковата кула е зад гърба ви, а от дясната си страна виждате една от големите маронитски катедрали. Голяма табела насочва към хана.

По улиците на „Ждейде” – Алепо, Сирия

По улиците на „Ждейде”

Кан „Заман”– Алепо, Сирия

Кан „Заман“


Любезен служител на заведението ни поведе директно към асансьора, за да не си изморим краченцата с катерене по стълбите. Паролата за интернет ни се предостави на момента, менюто дойде след учтива пауза, а не „от вратата за краката”. Всеки от служителите бе готов да отговаря на безумните ми въпроси. Аз се изсилих да питам какво символизират червените сърца по стените и стълбите.

Свети Валентин, госпожо! Украсата е за празника!”

Според моя дневник денят е бил 16 февруари, но какво пък! В много от кафенетата на Дамаск все още стояха коледните елхи, защо и валентинската украса да не постои 2-3 месеца! Забавно. Свършихме си интернетската работа, ядохме вкусно (хумус по ливански за разядка и някакви основни блюда), Емо не се въздържа и си поръча ливанска бира, какватo впрочем единствено продаваха. Салонът се пълнеше предимно с чужденци. От високото имах възможност да огледам ниското, та забелязах светещ надпис „Caverne”. На излизане помолих да ми разрешат да снимам и попитах какво има зад светещия надпис. Веднага се сдобихме с водач, който ни поведе към подземните сектори на хана – дълбока 40 метра пещера, превърната в заведение. Залите бяха пълни с красиви, добре поддържани жени, купонясващи здраво около отрупани маси. „Не може без резервация”, усмихна се момчето. След 22:00 купонът ставал разгорещен, музики и танци… Пред самочувствието и намахаността на източните жени винаги съм се чувствала като бедна и безмълвна гувернантка без документи и осигуровки. Толкова са пищни, толкова са подготвени за бой с конкуренцията и спечелване сърцата на мъжете! Фактът, че съм турист(ка) не ми помогна да запазя хладнокръвие в онази вечер, просто бях шашната и очевидно ми личеше. Отщя ми се и да снимам. Тръгнахме си към топлия хотел и малко след загасване на лампите аз тайничко се промъкнах в банята да „изпробвам” сребърното колие, което си купих в Мардин.

На следващата сутрин пихме фреш – моят е от моркови!

Фреш от моркови – Кан „Заман”– Алепо, Сирия

После изядох една закуска за бедни (такава била славата на фалафела тук, но аз откъде да знам); разходихме се в парка срещу музея, посетихме туристическия инфоцентър и тръгнахме към големия сук, за да търсим

Бимаристан Аргун – историческата болница,

в която към обяд трябваше да има дервишки танци според прогнозите на персонала от вчерашния хан и според информацията, взета от един пътешественически форум. Цитаделата си беше на мястото, джамията на Омайадите си беше на мястото, сукът си беше оживен както винаги.

Историческият сук на Алепо - Сирия

Историческият сук на Алепо


С малко питане достигнахме до вратите на болницата. От табелата научихме, че е строена и функционирала в периода между 9-ти и 14-ти век, което ме вкара в лек дискомфорт, предвид отношението ми към психиатричната практика в Европа през Средновековието.

Какво открихме тук? В множество ниши стояха бюстовете на специалистите, работили в тази клиника. Между тях имаше не само видни лекари, но и физици, астрономи, социолози, при това с принос към световната наука. Тепърва самата аз ще изучавам биографиите на повечето от тези светила, тогава внимавах да не пропусна да заснема нещо. В двора с фонтана, учените са провеждали „оперативките” си, а с болните са провеждани часове по музикотерапия! Тази информация ми дойде малко в повече. В професионалните ми среди музикотерапията навлиза в последните десетилетия, а лидерът в Европа в тази област е Австрия. Първата програма по музикотерапия във Виена е заработила през… 1959 година.

Бимаристан Аргун – историческата психиатрична болница в Алепо, Сирия

Дворът на болницата


В индивидуалните стаи се е практикувало някакво лечение чрез светлина. През голям кръгъл отвор тя падала върху фонтанче с точно определена геометрична форма. В повечето от стаите сега се излагат музейни експонати.

Бимаристан Аргун – историческата психиатрична болница в Алепо, Сирия

Музикотерапия...

Бимаристан Аргун – историческата психиатрична болница в Алепо, Сирия

... и терапия със светлина


Та, започнах аз да снимам бюстовете и биографиите на съзвездието учени и какво виждат зелените ми очи още в самото начало?! Бюстът на Ал Фараби, смятан за основоположник на музикотерапията (особено в лечението на меланхолиите), работил също в областта на физиката (първи формулира идеята за пространството), повлиял върху развитието на Авицена и пр. Европейските учени го „връщат” на света през 17 век, именувайки го Алфарабиус.

Ал-Фараби – историческата психиатрична болница в Алепо, Сирия

Ал-Фараби


Новината, че няма да има дервиши и танци, понеже те танцували по поръчка на туристите, а сега е още нисък сезон, всъщност въобще не ни смути, защото имахме достатъчно материал за гледане и за смилане. Двама украинци с личен гид ни доближиха. От гида им научихме, че сградата е устояла на времето и природните бедствия заради поддържащите греди от „тут”, т.е. „дуд”, т.е. черница. „Светът умира, а тут – не”.

Непосредствено срещу болницата открихме табела, указваща съществуването на

най-голямата в Алепо фабрика за сапун

И друг път съм писала за алепския сапун – дерматологичното чудо, чист продукт от зехтин и масло от плодовете на дафиновото дърво. Първият твърд сапун, който чрез кръстоносците влиза в Европа. Фабриката Ал-Джебейли (Al-Jebeili) произвежда по пет хиляди тона сапун годишно. Представете си колко тона зехтин са необходими за това, а колко тона маслини?!

Фабриката за сапун Ал-Джебейли (Al-Jebeili) – Алепо, СирияПроизводство на прочутия алепски сапун

Фабриката за сапун Ал-Джебейли (Al-Jebeili) – Алепо, Сирия

Няма да скрия, че една от целите на посещението ни в Алепо беше снабдяване със сапун. Резервите ни бяха изчерпани, а качеството на калъпите в сирийските магазинчета в София не беше гарантирано. Този път купихме узрял тригодишен сапун директно от фабриката. Консултантът ни увери, че освен за лице и за тяло, само този можем да ползваме и за коса.

В следващите два дни прекарвахме времето си в посещения на

известните алепски къщи и ханове:

  • къща „Сиси” – пиано бар;
  • къща „Уекил” – хотел с ресторант;
  • дар (къща) „Замария” или „Замрия” – бутик хотел с изключително богата история, в която се откроява и епизод „печатница”.
Къща Сиси – Алепо, Сирия

Къща Сиси

къща (бутик хотел) “Уекил” – Алепо, Сирия

къща (бутик хотел) “Уекил”

къща (бутик хотел)” Замария” – Алепо, Сирия

къща (бутик хотел)” Замария”


Много от замъците и вилите на артистократите в Западна Европа са превърнати в бутик хотели и това е ясно за всеки, който пътува. Достъпът на простосмъртни обаче не е възможен поне в половината от тях, запазени са само за скъпите гости. От това се страхувах и в Сирия, но се оказа, че на всяко от тези места може спокойно да се влезе, да се пие чай, да се снима, да се лентяйства. Най-големите ми опасения се отнасяха към Дар „Замрия”, защото този хотел е един от най-реномираните в цялата страна и именно там могат да се гледат танци на дервиши във високия сезон. Нямаше проблем да го посетим, дори ни посъветваха да отидем късно вечерта, за да се насладим на цялата програма. Всъщност, въпросните „обекти” са препоръчани за посещение на туристите от всякакъв калибър. И този малък списък съвсем не изчерпва всичко. Алепо изобилства от подобни места, заслужава си славата на важен град по пътя на коприната. Вече два пъти сме тук, а още не можем да избродим потайностите на стария град и „Ждейде”, да не говорим за приключения в новия град или за еднодневни екскурзии до хилядите интересни места наоколо. Няма да сгрешите, ако си организирате едно по-дълго посещение само на Алепо и околностите!

Посетихме и кафенето на хотел „Барон” – известният хотел от началото на 20 век, в който Агата Кристи е гостувала и писала източните криминалета. Леко запуснат, позагубил блясъка от миналото, хотелът все още привлича романтично настроена чуждестранна публика.

Опитахме питието за бедни „сахлаб” («салеп”) – мляко, малко нишесте от луковиците на планинска орхидея анатолика, захар и канела – ще видите улични продавачи с гюмове, които наливат с черпак. Така разбрахме що за сладолед сме яли с кюнефето в Диарбекир – замразен салеп. Опитахме и традиционното мезе „кеббе” – триъгълни кафяви парчета с плънка, каквато поръчате; популярната ливанска магданозена салата „табулех”. Закуските, „излезли от огън” и шауърмите (дюнери) заедно с фрешовете ни изхранваха добре навсякъде и във всякакви моменти от денонощието.

Дойде време да поемем към Дейр Еззор – единственото място освен Бейрут, за което имахме предварителна хотелска резервация поради ограничения брой на хотелите и увеличаващият се брой на посетители. Предвид неистовите летни жеги, доброто време за посещение на Сирия е от февруари до април и от септември до ноември.

Още снимки от Алепо:

http://royak.snimka.bg/travel/syria-aleppo-febr-2011.575717

А тук са по-старите снимки:

http://royak.snimka.bg/travel/siriya-grad-alepo.161692

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

One response so far

Older Entries »

Switch to mobile version